Търсене в този блог

сряда, 16 април 2014 г.

„Капиталът в XXI век“ – към наследствена олигархия или към данъчна революция? (I част) - Валентин Хаджийски

 

 

 

Икономическото неравенство не само е тема на годината, но за съжаление, изглежда, и на века: децата и внуците ни имат реален шанс да прекарат живота си в безнадежден, брутален свят с нисък – до нулев растеж, свят с наследствена олигархия и мизерстващи маси – в духа на романите на критическия реализъм от XIX в. Освен ако не дойде революцията... Впрочем вече е налице половината от „революционната ситуация“ – низините не искат да живеят постарому, както се убедихме и в България през февруари 2013 г. Останалото – върховете да не могат да продължават постарому – още не е налице; недоволството на низините засега не намира съдържателен израз. При „субективния фактор“ има натрупана критична маса революционни идеи, но те не са „овладели масите“; липсва и „революционна организация“. Засега ще говоря само за идеите – а както знаем, в наши дни те идат откъм икономистите. 

След култовата книга „Цената на неравенството“ на Джоузеф Стиглиц, издадена вече и на български, в която се анализираха с научна прецизност и описваха с епически размах процесите на поляризация в американската и световната икономика по време на световната финансова криза от 2008 г. и последвалата я „голяма рецесия“, прогресивните американски икономисти разбиха „капана на плахостта“ си (timidity trap) и заговориха с езика на революцията. 

Пол Кругман взе по източноевропейски да нарича американския финансов елит „олигарси“, да търси обяснението за неадекватната държавна икономическа политика (недостатъчния стимул, пресиления страх от инфлация) в класовия интерес на олигарсите, а не в конформизма или невежеството на „сериозните хора“ във Вашингтон, и да признава, че намаляването на неравенството съдейства за ефективността и растежа. Последното се потвърждава и от МВФ – наистина още не официално, само в им докладите за служебно ползване от служителите (staff discussion notes). Запознатите с работите на Кругман разбират – това са знаменателни промени. 

В този момент обаче прожекторите са насочени към „Капиталът в XXI век“ 

(Le capital au XXIe siècle, 2013; английско издание Capital in the Twenty-first Century, март 2014 г.) на френския икономист Тома Пикети (Thomas Picketty) – капитален труд, вероятно най-забележителната икономическа книга на десетилетието. Българските издатели би трябвало да хукнат презглава за правата й. Вестник „Вашингтон Поуст“ я сравни по значение с „Капиталът“ на Маркс. Очевидно паралелът е съзнателно търсен и от автора в заглавието. 

Признат световен авторитет по икономическото неравенство, макар още млад (43), Пикети е от семейство на парижки леви интелектуалци, ветерани от бурната 1968 г. Формирал се е под влиянието на прогресивни френски философи и историци като Люсиен Февр и Фернан Бродел. Учил и в САЩ (Масачусетския технически институт, MIT), но си избрал за месторабота Париж – американските икономисти от това време му изглеждали прекалени технократи без връзка с човешката реалност. Заедно с Еманюел Саез и други колеги Пикети събрал през годините огромен информационен масив данни за икономическото неравенство в продължение на два века в над 20 страни в „База данни на най-високите доходи света“ (World Top Incomes Database), първата по рода си. 

Въпреки философските си предубеждения Пикети набляга изключително на емпиричните данни и това прави анализа му толкова неоспорим; според него идеологическата борба на комунизма и капитализма в миналото по-скоро стерилизирала, отколкото стимулирала позитивното научно изследване на неравенството. И от анализа на данните според него следва изводът, че 

неравенството не е случайност, а същностна черта на капитализма, 

която може да се коригира само с държавна намеса. В противен случай „силите на дивергенцията на разпределението на богатството“, „произволните и неустойчиви (unsustainable) неравенства“ ще разрушат „меритократичните ценности, на които се основават демократичните общества“. Основният закон, определящ посоката на неравенството според Пикети, е, че когато възвръщаемостта (rate of return) на капитала e по-висока от растежа на БВП, доходът от капитала расте по-бързо от трудовото възнаграждение. Това, изглежда, е „естественото“ състояние на капитализма; така става и сега в САЩ – борсовите индекси общо взето растат, богатите богатеят, мнозинството обеднява. 

За да оценим новото, което внася Пикети в разговора, трябва да имаме предвид, че темата за неравенството едва започва да става приемлива за съвременната световна икономика и интересуващите се професионално от нея икономисти са още съвсем малко. От собствен опит оцених вече положението сред икономистите и пишещите за икономика журналисти в България: почти всички обитават утопичния, идеализиран свят на пазарния фундаментализъм. Поне някои от тях вярват в него и искрено. 

Самият термин „капитал“ за поколения икономисти бе деактивиран от някогашната си идеологическа „радиоактивност“: капиталът бе станал просто един от факторите на производството, наред с труда и земята, с възвръщаемост според конкурентната среда, в зависимост от производителността си. Във времето на следвоенния просперитет в САЩ икономистът Робърт Солоу предложи модела на „балансирания път на растежа“, в който делът на труда и капитала в националния доход остава постоянен – и следователно проблем с (увеличаването на) неравенството не съществува. В действителност обаче делът на трудовото възнаграждение в националния доход на САЩ спадна от 1970 до 2010 г. от 68% на 62% – или с близо трилион долара. 

И до днес прогресивните американски икономисти, както знаем, взимат положителния опит от Ню Дийл-а и следвоенното народно благополучие в Америка и Западна Европа като даденост. 

Те разглеждат увеличението на неравенството от 1980 г. насам като аномалия, 

отклонение от нормата за „индустриалното общество“. Познатата ни вече „крива на Кузнец“ с форма на камбана предвиждаше увеличаване на неравенството само в началото на индустриалния растеж (Кузнец изхожда от сравнително равните изходни условия за белите американци фермери и дребни търговци в доиндустриалния период) – и намаляването му след постигане определено равнище на среден доход. 

Такава е и действителността по време на „голямата компресия“ (изравняване) на доходите в САЩ, стигнала апогея си в 50-те и 60-те години, когато намаленото неравенство върви за ръка с рекорден растеж на доходите на работниците при ниска безработица, висока вертикална социална мобилност и почти всеобщ народен оптимизъм. 

Но Пикети привлича данни от много по-продължителен период и от различни общества – и в тази перспектива 

по-скоро периодът на Ню Дийл-а и следвоенното благополучие на Запада изглежда аномалия, 

изключение от общото правило на капитализма. Френският икономист възкресява старото песимистично виждане за неравенството на класиците от XIX век: за Малтус свръхнаселението на Земята обрича мнозинството на постоянна мизерия; за Рикардо оскъдността на земята ще прави земевладелците все по-богати за сметка на другите; за Маркс конкуренцията води до „концентрацията и централизацията“ на капитала за сметка на „относителното и абсолютно обедняване“ на пролетариата. 

Нямат еднозначно отношение към въпроса за неравенството нито високата производителност и техническият прогрес през ХХ век, нито утопиите от 60-те години за „постиндустриалното“ общество. Само 

уникалното стечение на ред политически обстоятелства в западния свят 

между 1930 и 1975 г., смята Пикети, позволи естествената тенденция на капитализма към неравенство да бъде (временно) обърната, т.е. възвръщаемостта на капитала да падне под растежа на БВП. 

Тези обстоятелства включваха двете световните войни, високата инфлация, Голямата депресия, унищожаването на огромно (реално и книжно) богатство и намаляването значението на наследеното богатство, решителната държавна политика на преразпределение на доходите, бързия следвоенен растеж на населението и производителността, създаването на масова средна класа и масово богатство. С постепенното отпадане на тези фактори, със забавянето на растежа на населението и икономиката, с намаляването на инфлацията се възстановява основната тенденция на неравенството. 

Новата крива на неравенството следователно е U-образна, обърната камбана, подобна на познатата ни вече диаграма на Пикети и Саез на относителния дял на 10% най-богати американци в брутния национален доход на САЩ през ХХ век, която бе обявена за „диаграма на годината“ за 2013 г. и за „искрата, която запали пожара“ на „Окупирай Уолстрийт“. 

Според нея в 2007 г., в навечерието на Голямата рецесия, делът на дохода на 10% най-богати американци преди данъчно облагане стига 50% от общия, задминавайки показателя от 1928 г. – в навечерието на Голямата депресия, и продължава да расте стръмно до 2013 г. Показателите за относителния дял на най-горния 1% са още по-стръмни: максимумите им в 1928 и 2012 г. стигат до 25%, а минимумите им в 1947–1977 г. са доста под 10%. Между двата пика на неравенството има продължителен период на спадане с едно равно плато на равнище около 33% от 1942 до 1977 г.

Данните на Пикети за стремглаво растящото неравенство са поразителни, може би най-стъписващото е, че 

95% от растежа на доходите в САЩ между 2010 и 2012 г. се пада на най-горния 1%

И това е напълно достоверно – виждаш го, вървейки всеки ден по улиците на Манхатън. Миналата седмица за пръв път видях мощна работническа синдикална манифестация на ъгъла на Медисън Авеню и 79-та улица; работниците – наглед над десет хиляди души – прииждаха с плакати и скандирания от Сентрал Парк по улицата (тя е с шест ленти), а от авенюто любопитно гледаше обичайната публика, облечена в „Барбър“ и „Прада“ и паркирала небрежно ферарита и „Тесли“ пред парижките на вид кафенета. 

Според данни на „Оксфам“ най-богатите 85 физически лица в света притежават богатство колкото трите и половина милиарда най-бедни жители на Земята; в САЩ двама богати наследници, братята Коук (Koch, срещат се и неправилно написани на кирилица като „Коч“) имат „нетна стойност“ (net worth) колкото 40-те процента най-бедни американци. Те притежават семейно състояние, вложено главно в традиционни отрасли – нефт, химикали и хартия; в почти всички държавни училища и по-старомодните офисни сгради в Америка могат да се видят из тоалетните техните рула грозна кафява хартия за бърсане на ръце, на вид отпреди Балканската война, с марка „Джорджия Пасифик“. Братя Коук харчат огромни средства за издръжка на консервативни политици и реакционна пропаганда, за класовата война на богатите срещу обществото. 

 

Следната диаграма е по данни на Конгресната бюджетна служба на САЩ: 

 

 

 

Тук е показан растежът на дела на най-горния 1% американци от 1979 до 2007 г. в общия доход от собствен бизнес (от 18% на 43%), в дохода от капитал (от 30% на 49%) и в печалбата от капитал (от 60% на 75%). Диаграмата, с която се запознах съвсем наскоро и не без изумление в блога на Кругман, е истински некролог на провъзгласеното от Буш II „общество на собствеността“ (ownership society): 43% oт дохода от собствен бизнес отива у най-горния 1%. 

При това само 11,4% от американците в 2004 г. имат собствен бизнес (спад от 14,2% в 1983 г.) – а днес след „голямата рецесия“, предполагам, процентът е спаднал още, но засега нямам данни. Погребален звън бие диаграмата и на „народния капитализъм“, в който и аз вярвах поне до 2008 г.: въпреки че 52% от американците още имат инвестиции в ценни книжа, 75% от печалбата от капитала отива у най-горния 1%. И тенденциите са извънредно стръмни. 

Както знаем, разпределението на дохода в самия най-горен 1% е още по-стръмно; според данните на Пикети 70% от дохода на горната една десета от най-горния 1% се пада на високоплатените корпоративни служители – те печелят най-малко милион и половина долара годишно и решително натежават над другите високоплатени категории – предприемачи, спортни и медийни звезди, висококвалифицирани професионалисти и т.н. 

Основна заслуга за неравенството следователно имат корпорациите. 

Но от друга страна, отбелязва Пикети, ще се възражда и познатото ни от романите от XIX век 

„наследническо общество“ 

(patrimonial society), дето на малка група свръхбогати рентиери ще противостои борещото се за оцеляване мнозинство. И наистина, в момента шест от десетте най-богати американци вече са наследници – двамата братя Коук и четирима наследници на „Уолмарт“ – а не предприемачи или звезди. Буш II премахна данък наследство, който републиканците наричаха „смъртен данък“, и намали пределната ставка на печалбата от капитал от 39,6% на 15%, в резултат на което доходите от капитал и досега се облагат значително по-ниско от доходите от труд, включително и при средните и по-ниски доходи. 

Ако тези тенденции продължат, още при сегашното активно поколение Америка ще се превърне от общество на (субективно преживяващи се) потенциални капиталисти или поне родители на капиталисти в общество на осъзнали участта си пролетарии (или peasants, както обичат да казват американските работници) с малобройна феодална аристокрация на врата си. 

Разбирам, че трябва да се разбият много предразсъдъци в главата на българския, особено десен читател. Израснал съм в късния социализъм, подвластен като всички връстници на магията на „карго култа“ към западния народен консумеризъм. До ден днешен вярвам, че само капитализмът може да създаде масово богатство и следователно – предпоставка за истинско равенство. Както и за истинска демокрация, с всички уговорки. 

Пиша всичко това, значи, не за читателите, които поначало си „знаят“, че капитализмът е „див и варварски“, и предпочитат – макар и да не ги признават винаги – съветския социализъм. А пиша за тия, които са вярвали и вярват като мене в добрата страна на капитализма, чиято вяра сега е сериозно разколебана. 

Разбирам също, че българският читател, независимо дали ляв или десен, сигурно вижда елемент на кокетство в критиката към неравенството в САЩ. Да, 

B сравнение с днешна България дори свръхкапиталистическите САЩ са идиличен остров на социална сигурност и справедливост. 

Хората на 65-ия си рожден ден получават безплатна медицинска помощ по държавната програма „Медикеър“. Получават държавни пенсии от Social Security, които заедно с другите добавки, дори да нямат никакви други осигуровки и спестявания, нито деца да им помагат, могат да живеят общо взето прилично, без страх от отчаяна мизерия. Получават дори безплатни гледачки по домовете си. Бедните и инвалидите имат безплатно здравеопазване по държавната програма „Медикейд“. С „Обамакеър“, която се превърна вече в скромен успех, милиони хора получиха за пръв път достъп до „Медикейд“ и други достъпни здравноосигурителни програми. 

Бедните се настаняват в практически безплатни държавни жилища с материални (ако не и социални) условия, по-добри от тези в панелните квартали на София. Децата в нужда получават безплатна храна в училище и по домовете си през ваканциите. Безработните получават помощ от около 50% от брутните си заплати преди уволнението си и при късмет – до две години след него. Специални съдилища (Tenants’ Courts) защитават наемателите от произволно изгонване от жилищата им. 

Всичко това е така, и то е наследство от големите времена на Ню Дийл-а и Великото общество от 60-те години. Но работата е там, че и то е поставено под реална заплаха. 

Следващата част на коментара е посветена на мерките, предлагани от Пикети и прогресивните американски икономисти за намаляване на неравенството, и на готовността на обществото да ги приеме – а те са изцяло в игралното поле на държавата и силно противоречат на толкова популярни догми на пазарния фундаментализъм, както и на предразсъдъците на публиката. 

Засега да отбележа само, че сред съавторите на Пикети и Саез по въпросите на неравенството има и докторантка по икономика от MIT с български звучащо име – Стефани Станчева (Stefanie Stantcheva). Тя специализира данъчна политика и е съавтор на интересно изследване на обществените нагласи на американците относно неравенството и доверието им в способността на държавата да съдейства за решаването му. 

 

Източник:  Гласове, 15.04.2014 г.

 

 

 

 

 

 Валентин Хаджийски e доктор на философските науки, живее в Ню Йорк и се занимава с издателска работа. Бивш научен работник в БАН, бивш дипломат, специалист по правата на човека в МВнР и делегат в ООН.