Търсене в този блог

петък, 23 септември 2016 г.

Своите и ракът убиха Стефан Продев - Исак Гозес

 

 

 

Уволняват го, защото искал съд за Сталин и Вълко Червенков

 

Вестник “Дума” отказа да публикува материал, по-точно една стара еврейско-полско- украинска притча, с която Анжел Вагенщайн искал да постави точка на спор с настоящата шефка на БСП госпожа Корнелия Нинова. Информацията се тиражира тези дни в медийното пространство.
Осъденият от фашистите на смърт писател, членува в тази партия от 75 години и това е първата му статия, която нейният вестник отказва да помести. А според Вагенщайн вече и последната, която пише за това издание . Разбира се, на случилото се може да се гледа като на дребен семеен скандал. Но поради огромната несъразмерност в авторитета на спорещите страни, той излезе от пределите на партийната кухня и придоби обществен характер. Защото освен всичко друго отново задава вечния въпрос за свободата на словото.
Какво ли би казал по този повод създателят на вестник “Дума” Стефан Продев? На този въпрос днес никой не би се наел да отговори точно . Но тези, което го познаваха добре, могат поне да предположат. И сигурно ще бъдат категорични в едно: При него това не можеше да се случи. И не само в “Дума” , но и в многото други издания, които е ръководил. “
Свободата на печата е майка на всички свободи” е казал Карл Маркс. Продев сложи тази мисъл на видно място във вестник “Народна култура”, когато беше негов главен редактор. Сега да се цитира Маркс е ретроградно, а да се говори са свобода на словото, е като да се говори за мъртвец.
През годините Стефан Продев е държал неведнъж заповедите за уволнението си. „Основателни” причини за отстраняването му винаги са се намирали, но днес те трудно ще се разберат от младите: От вестник „Народна младеж” например е изгонен, защото е поискал генералисимус Йосиф Висарионович Сталин и Вълко Червенков да бъдат дадени под съд заради култа към личността им. А затова, че превръща вестника в свободен жив организъм и протестира срещу глупостта и абсурда на възродителния процес, десетилетия по-късно, го уволняват и от „Народна култура”. Една наскорошна анкета пък го подреди сред десетте най-добри публицисти в историята на България.
На 15 септември големият журналист Стефан Продев щеше да навърши 89 години. Отиде си от този свят на 73. На 3 септември 2001. Избра Енчевци, Тревненско, където прадядо му Шино е бил поп и е криел Левски, за място, където да склопи очи. Ракът беше свършил своето. На машината му сигурно е останал някакъв недописан лист. Човек никога на може да направи всичко, за което е роден . На сина, скулпторът Иван Продев на прощаване, казал: Синко мой, нищо не ти оставям. Извини ме , но оставям нещо, пази го. Оставям ти едно честно име.
Всъщност беше време, когато това име взривяваше България. В него се концентрираха в гигантски размери обич, омраза, но не и безразличие.
В първите месеци след култовата дата 10 ноември 1989 година от магазините изчезна месото и сиренето, за млякото и хляба се чакаше часове, като опашките се проточваха още по тъмно. Смазващият дефицит не засягаше единствено плодовитостта на партиите. Редиците им се рояха в рекордни за малката ни страна мащаби. И повечето имаха една мечта. Стефан Продев да дойде при тях. Какво ли би станало, ако “простият ремсист, както той се определяше докрай, бе избрал СДС. Най-кратко: БСП, АБВ и всички покрай тях, днес нямаше да съществуват. Но подобен вариант бе невъзможен. Защото Стефан Продев никога не би изменил на идеята за социална справедливост, която го е спечелила още на младини: „Аз имам една идея и тази идея не мога да продам”- казваше. „Аз съм ляв и мисля ляво, като ляв човек”.
На шестнадесет години той е вече е член на РМС. Пише позиви, пренася и крие патрони. Около 9 септември 1944 година германци и полицаи стрелят срещу демонстранти в близост до хотел “Славянска беседа” и той е там. На митинг пред Майчин дом пред очите му пада от куршум Петър Топалов-Шмид. Нелегални веднага екзекутират убиеца. За пръв път тогава юношата вижда смъртта. На крачки от него. После му се случва , пак на крачки от себе си, пак за първи път да види голо момиче. Тогава , макар и още хлапак, той е с пушка. Отрядът му трябва да обискира „вражеска” квартира, или нещо такова. Влизат с взлом. Красивата неочаквана гледка отнема съня му за дни, а по-късно случката се превръща в чудесен разказ.
Пак тогава му е възложено да участва в охраната на района на гарата . Задачата му е да проверява пропуска на железничарите, тръгнали на работа.
Идва и баща му. Усмихва се. Пропускът? – настоява часовият и препречва пътя му. Възрастният мъж е смутен, замахва и удря сина си. Заплаках-разказваше години след това Продев. За първи и последен път, баща ми ме удряше.
На 15 септември, рождения си ден, ремсистът е вече стажант репортер във вестник “Труд”. Пращат го да направи репортаж за работата на софийската кланица. На фасадата й има голям надпис : „Народна кланица „Вълко Червенков” . В писанието си обаче младият автор повече жали малките животни, отколкото възпява труда на касапите. Но редакцията е доволна. Героите на дописката се отблагодаряват с кофа мръвки.
1948 година. Родината се нуждае не толкова от журналисти, а от артилеристи. По поръчение на партията ремсистът става офицер. След години в добра компания той обичаше да се връща към това време. Говореше бавно, интригуващо, пускаше дим от лулата , смееше се някъде, заедно с другите и с всяка следваща дума, нагнетяваше още нетърпението на вече развеселената си аудитория: Как пък ли ще свърши тази история?-питаха се слушателите? А тя започна така:
“На едно занятие трябваше да стреляме по закрита цел. Наоколо пълно с началници. Било е нещо важно. Командвам аз мерачите. Те нагласяват оръдието. Огън.
Тук разказвачът поспираше, сякаш изчакваше да се разсее огънят, а и слушателите по-добре да си представят как снарядът минава над целта, лети високо, загубва се зад баира и се взривява в центъра на някакъв бригадирски лагер. Истинска трагедия, в която има и нещо хубаво: В този момент там няма никого. Лавката обаче е тотално унищожена.
Естествено след такъв гаф следва разследване, обяснение, неприятности, притеснения но в крайна сметка всичко приключва без особени последствия за командира на оръдието.
Минават няколко дни и някакъв непознат търси Продев на портала на поделението. Без да пророни и дума, той го хваща и насила го набутва в първата кръчма
- Две ракии и две салати –поръчва и гледа изпитателно.- Ти ли си Продев? Твоите ли улучиха лагера?
Още две ракии. Аз съм лавкаджията. Доста я бях объркал , а на другия ден ми предстоеше ревизия. Ти ме спаси. - Още две ракии.

Създаде „Дума” и спаси БСП

През 1990 година партиен конгрес избира Стефан Продев за главен редактор на органа на Социалистическата партия вестник „Работническо дело”. Всички са доволни: Сега „ Дело” ще стане най-добрият вестник, потупват го по рамото старите кадри. Отговорът обаче ги кара да се съмняват, дали това, което са чули, не е халюцинация: Такъв вестник вече няма да има. Така се роди „Дума” и митът Продев. За червените той стана всичко: кураж, надежда, която макар и малко, реанимираше смачканото им самочувствие. Бабичките караха внуците си да го пипнат: Иди, той е Бог. Заради брадата го сравняваха с Фидел Кастро, Маркс и дори Христос. Пращаха му баници, вино, прясно сирене и смъртни присъди. Всъщност по това време Социалистическа партия нямаше. Всичките й бивши и бъдещи функционери се бяха скрили в миша дупка. Захвърлените партийни билети хвърчаха като ластовички. Който успееше, взимаше завоя и развяваше високо синьото знаме. За новите демократи „Дума” се превърна в „Чума” , а главният й редактор в сатана, педофил, престъпник, който разделя нацията. Заплашват го с смърт, чупят прозорците му, изчезва ръкописът на последната му книга. На барикадата той е сам със своя вестник, Едната страна на улицата е готова да го разкъса, другата да го обявява за светец. Ватманка спира трамвая на площад „Славейков”, за да го прегърне. Някогашна любовница го заплюва демонстративно. По политически причини.
Но в крайна сметка Стефан Продев и „Дума” издържаха и почти поднесоха на измъкналите се от скривалищата си нови социалисти, изборната победа през декември 1994 година . Тогава за БСП гласуваха 2 258 000 души, а срещу Продев започна поредната война. Тази път срещу него скочиха своите. Не им хареса, че главният редактор на любимия им вестник громи недъзите в собствената си партия. Че задава на ръководството й неудобни въпроси, че настоява за отговор. Че говори за социални идея, когато те вече са се настанили удобно във влака на капитализма.
Чия партия сме: на червените бабички или на червените мобифони, пита журналистът и това вече прелива чашата. Срещу Продев в централата идват писма от партийни организации. Най - вероятно организирани: Озаптете го. Акцията е в ход. Един ден в продължение на шест часа редколегията на вестника чака Жан Виденов, да дойде да се помирят. Това разказва заместник главният редактор Тодор Коруев. Лидерът не идва. Вестникът линее финансово. Примката се затяга. Партийното ръководство гледа на този факт с безразличие. То си има своя стратегия. Продев вече е вреден не само за политическите им противници, но и за тях. Перото, което доскоро е спасявало партията , вече болезнено боде снагата й.
В крайна сметка „Дума” отива в ръцете на бившия началник на отдела за борба с идеологическата диверсия в комунистическата Държавна сигурност. Главният редактор мигом подава оставка, която е приета с облекчение. Уважението в нашата партия никога не е било на висота- философски заключава Стефан Продев тогава. Тръгвам си от „Дума” толкова беден, колкото когато дойдох.
А можеше да бъде милионер, твърдят хора от обкръжението му.

Можеше, ако не се казваше Стефан Продев.

 

 

 

 

 

сряда, 21 септември 2016 г.

Христо Смоленов: Случващото е провокация, целяща дестабилизация на Европа

 

 

 

Интервю на Симона Медарова   в предаването „Добро утро, България“ на Радио „Фокус“  с експерта по антитероризъм  Христо Смоленов


Водещ: Фокусираме се върху темата за тероризма. Повод ни дават взривовете, които разтърсиха квартал „Челси“ в Ню Йорк, както и експлозията в Ню Джърси. Наш събеседник и гост в студиото е експертът по антитероризъм Христо Смоленов. Здравейте, г-н Смоленов, и добре дошъл.

Христо Смоленов: Добре заварили и се надявам това да бъде така, въпреки обстоятелствата, които сгъстяват обръча около нас.

Водещ: Взривове в Ню Йорк и в Ню Джърси, нападение с нож в Минесота в търговски център – как можем да определим тези актове? Тероризъм ли е това?

Христо Смоленов: Разбира се, че е тероризъм, при това отдавна известен на прогресивната общественост. Точно преди 30 години подобни събития се случваха в България, но тогава нямаше международна солидарност с жертвите. България беше първата мишена на османо-фашистки терор, насърчаван тогава от силите, които по-късно бяха принудени да влязат във война с глобалния тероризъм, защото той се изплъзна от контрола на фактори, които смятаха да се възползват от него в геополитически смисъл. Например съветникът на един иначе симпатичен президент Джими Картър, според който съветник българският регион на Балканите трябвало да бъде сведен до региона от Ловеч до Лом. Слава Богу, България оцелява, защото Господ  е българин под прикритие, но скорпионът на тероризма се задвижва по световната сцена на геополитическите интриги с неочаквани дори за опитите да бъде опитомен той маневри. Това, което стана в „Манхатън“, това, което се случи в Ню Джърси, това, което преди това се случи в Далас например, където беше селективно отстреляна една група от 11 бели полицаи, показва, че в рамките на онова общество текат процеси, които излизат извън рамките на политическата коректност. Всъщност случилото се сега в „Манхатън“ е репер на предстоящи катастрофични развития. Не става дума за еднократна голяма катастрофа, каквато в унес и в захлас рисуват холивудските филми. По-скоро става дума за една перманентна криза, която се разраства заради непропорционалния приток на хора от чужд цивилизационен контекст. Неслучайно това, което сега ни е известно от медиите, е, че арестуваният, заподозреният всъщност е натурализиран американец от афгански произход. Хайде да кажем, че в България 70% от мигрантите са млади хора от афгански произход. Пита се каква сила ги движи като пешки по шахматната дъска.

Водещ: И каква сила ги движи според Вас?

Христо Смоленов: Хайде да говорим като мислещи хора. Какъв интерес би могло да има човечеството да осигурява трафик на хора, защото става дума за трафик на хора? След много месеци, даже години, борба ние успяхме да наложим най-после правилната терминология – „мигранти“, а не просто „бежанци“. Трафик на хора, а част от тези хора са жертви на трафик. Пита се кой е трафикантът, кой е международният спекулант, който печели пари от тази работа, защото огромната далавера, наречена „миграционен натиск“, се осребрява.

Водещ: А кой получава печалбата според Вас?

Христо Смоленов: Ами, хайде да видим и кой беше в основата на тази антиутопия, наречена „отворено общество“. Това, което на времето започна да предупреждава Хънтингтън, говорейки за конфликт, за сблъсък на цивилизациите, се случва пред очите ни, само че не в наивния вариант, който хората тогава си мислеха, че ще се осъществи – като позиционна война на традиционно очертани фронтове. Не. Вместо това глобалният тероризъм превръща в жестоко ежедневие диверсионната тактика, култовата война и нещата се случват в нашите градове. Нещата се случват с една неотвратимост, която е против интереса на която и да било от нормалните държави на тази земя. Освен държавите като фактор, като играч в геополитиката, има една прослойка, която се нарича „клептокрация“ – власт на крадците, но не разбирайте власт на джебчиите. Става дума за крадци, които са в състояние да откраднат територията на цели държави под маската на внушение, че, видите ли, това е обща за всички ни земя, на което можем да отговорим: „А нима парите в банките са общо достояние на човечеството?“. Тук става дума за чудовищна далавера, която цели дестабилизацията на Стара Европа, защото същата тази клептокрация умее да прави пари най-добре, най-бързо и най-мащабно от спекула с дестабилизирани общности, дестабилизирани държави.

Водещ: Добре, ако трябва да бъдем по-конкретни, откъде идват тези усилия за дестабилизация на Стара Европа, както се изразявате?

Христо Смоленов: От тези, които се страхуват от 500-милионния пазар на тази великолепна формация на икономически великани, които всъщност стоят на краката на политически джуджета. Какво става с феномена Сорос например? Не е ли той един от хората, които много активно прокарват тази идея за отваряне на границите, за премахване на границите, за създаване на едно общество, което, за съжаление, Европа не го чувства като възможно, макар че й е натрапено като реалност? И още нещо – помислете си какви обратни ефекти може да има подобно изкуствено натрапване на цивилизационни схеми, които са еквивалентни на една голяма геополитическа каша. Не виждате ли колко си приличат като типаж Гюлен и Сорос? Говоря за форматирането им като милиардери, които се занимават с благотворителност, а всъщност волно или неволно предизвикват реакция като тази, която се случи в Турция. Обръщам внимание – това не е просто аналогия. Това е едно предупреждение, че изкуственото натрапване на етични схеми, които са чужди на народопсихологичното разбиране, които са наложени, въпреки волята на народите, благодарение на техните политически елити, които се отчитат другаде, но не пред собствения си народ. Отговорете ми на въпроса – нима ние сме гласували за подобно развитие в Европа? Нима, когато влизахме в Европейския съюз, подписвахме условия на договор, в който се казваше, че ще приемаме до безкрайност мигранти от други континенти?

Водещ: Не, разбира се. Ако трябва да обобщим това, което казвате – Вашата теза е, че всъщност мигрантската криза, всичко това, което се случва…

Христо Смоленов: Подхранва съвременния тероризъм.

Водещ: Да, и то е изкуствено създадено.

Христо Смоленов: Бих казал, без излишна куртоазия. Макар че теориите на конспирацията са гледани с присмех от страна на някои високо платени журналисти, теорията на клептокрацията – не на конспирацията – на клептокрацията е нещо, което тепърва ще ни дава ориентири какво става около нас, защо се случват неща, които са против волята на европейските народи. Това, което Вишеградската четворка поддържа като позиция, доказва, че инстинктивно европейските народи не искат това развитие, което им е натрапено.

Водещ: Въпросът е кой ще се окаже по-силен накрая.

Христо Смоленов: Тук даже не става дума кой ще се окаже по-силен. За съжаление, парите в подобна ситуация вършат чудовищни неща, зулуми, мога да кажа, но още веднъж обръщам внимание – случващото се в Турция показва, че цивилизационните несъответствия между една платформа, програма, която се натрапва на обществото, и инерцията, по която се е развивало столетия и хилядолетия едно общество, води до сблъсък. Ние трябва да помислим за всички тези идеалисти, включително идеалистите на отвореното общество, които предстои да бъдат намразвани в собствените си страни, както е намразван в България антибългарският Хелзинкски комитет. Това, което става, е провокация. Ние трябва да видим, че потенциалът за една голяма паневропейска провокация вече се залага и тук политическата коректност не може да предотврати сблъсъка на цивилизационни нагласи. Тук, в Европа, идват хора, които си представят по друг начин европейското си съществуване. Шокирани са от това, че трябва да работят. Смеят се германците, че когато им дадат апартамент, казват: „А къде са ключовете от БМВ-то?“. Тук, на нашите граници, като ги попитаме: „С какво смятате да се издържате, какво ще работите?“, казват: „Ние не идваме тук да работим, а да живеем, да се забавляваме“. Тук става дума за нещо, което в крайна сметка се нарича подвеждане на огромни маси хора, създаване на фалшиви очаквания.

Водещ: Да, откъде идва тази заблуда?

Христо Смоленов: От това следва жестоко разочарование и оттам нататък следва и радикализация. Те идват с представата, че тук текат реки от мед и масло, че тук ще ги посрещат едва ли не, така да се каже, като желана от някои жива плът, защото има и такива нагласи например в люксембургското общество. Изведнъж се оказва, че реалностите са различни. Следва естествена реакция на неприязън от това, че реалностите не са такива, каквито са били създадените очаквания. Пропагандата на един начин на живот в чужд културно-исторически контекст създава разочарования, а от там и агресия. Мога да кажа с думите примерно на Димитър Манолов, президента на „Подкрепа“, който на конференцията – вчера беше проведена конференция за мигрантския натиск – каза: „Европа е нападната“. Аз бих се изразил по-спокойно и по-научно – Европа е обект на демографска агресия. Нашата страна – също. Факт, да.

Водещ: Именно. Как всичко това, което се случва в европейски и глобален план, намира отражение тук, в България?

Христо Смоленов: Аз ви благодаря за този въпрос, защото в крайна сметка на българския зрител му трябват ориентири и когато говорим за международно положение, той трябва да си прави изводите за нас. Когато в двора на съседите е влязла мечка, се сещайте какви мерки трябва да вземаме ние за безопасност. Аз имам респектирано отношение към всички, които работиха по идеята и осъществяването й за оградата на границата. Аз самият съм един от хората, които първи предложиха и внесоха в Министерски съвет тази идея. Радвам се, че от първоначалното възмущение срещу самата идея да строим такава ограда вече не е останало нищо, вече е сменено отношението, има възторзи от Камерън до Орбан, както виждате. Само че едно още незавършено чисто механично съоръжение не е достатъчно. По-скоро става дума за един сигнал към международната общественост, че България смята да влезе в суверенните си права да защитава своята територия, на която има един народ, който е в тежко икономическо положение. Би било крайно несправедливо да се загърбват обикновените, ежедневните интереси на несправедливо бедния български народ, на толкова бедния не в сравнение с други, а в сравнение с изискванията на неговата собствена интелектуална висота. Това, което се случва в България, предстои да се превърне в перверзия, ако нашите управляващи не вземат по-категорично позицията на Вишеградската четворка, която аз споделям.

Водещ: Смятате, че трябва да се ориентираме към тях?

Христо Смоленов: Нещо повече – смятам да подкрепим много своевременното настояване на Красимир Каракачанов да помислим за замразяване на този прословут неработещ и контрапродуктивен  Дъблински протокол. Смятам, че Дъблинските споразумения са, ако не наивно подготвящи хаоса, който се случва, то във всеки случай са контрапродуктивни. Замразяването им и дори денонсирането им би било знак, който трябва да се даде. Още един много важен въпрос – българският народ трябва да бъде питан какво иска. Не може от негово име да се вземат „мерки“ и да се предприемат действия, за които той не е дал мандат. Българският народ трябва на референдум да отговори на въпроса какво да става с така наречения „мигрантски проблем“. Това, което става в Унгария, съвсем естествено ще последва и в други европейски страни. Ние трябва да се обърнем към суверена, който много рядко питаме, по въпроса за това как смята да съществува оттук нататък в тази толкова объркана международна обстановка.

 

20 септември 2016  г.

 

 

 


 

неделя, 18 септември 2016 г.

Необходим ни е социален съюз - Георги Пирински




Европейците не приемат, че мъдростта идва от Брюксел и Берлин, защото усещат, че от началническите предписания животът им не става по-добър, смята евродепутатът от БСП


Интервю на Кристиела Симеонова  за вестник  ДУМА, 19 септември 2016 г.


"Да се налива в силните икономики - това ли е смисълът на Плана "Юнкер"

"Ако ще е солидарност, тя не може да е само сътресение на въздуха"

"Самодоволството на Еврокомисията не вещае нищо добро"

"Борисов ще направи непростима грешка, ако се отметне за Бокова под бруталния външен натиск"

 

- Неотдавна председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер заплаши страните членки, които не желаят да приемат бежанци, с орязване на евросредствата. Миналата седмица пък се появи информация, че в бюджета на ЕС за 2017-а са орязани с 25% средствата за най-бедните региони. Материализира ли се тази закана, г-н Пирински? Какъв ще бъде ефектът върху страна като нашата, като се има предвид, че икономиката ни се крепи именно на еврофондовете?

- Тези данни не са съвсем точни. Бяха представени от Ройтерс, която цитира анонимни дипломати. Поначало орязването с 25 процента на средствата за разплащане по кохезионните политики е доста неприятен факт и това се дължи на новия програмен период, на сериозното забавяне на влизането в пълно действие на новите програми. Това е отговорност на Еврокомисията и на Съвета, защото още в края на предишния период 2012-2013 г. те проточиха и самото приемане на Многогодишната рамка, още две години се протака и уточняването на разпоредбите. Не е точно, че това намаляване е само за най-бедните, то е за всички. Трябва да сме наясно, че подобни съобщения идват от една налагаща се теза, че трябва да има разделения между страните в Европейския съюз, че трябва да има две скорости - едни, които вървят напред, а другите ги следват. Явно се използват и не съвсем добросъвестни съобщения, които да подхранват това впечатление. Без да приемаме по никакъв начин намеренията на ЕК да свива кохезионната политика, не бива да се поддаваме на този род според мен провокативни съобщения.

А изказването на Юнкер беше едно изхвърляне, което впоследствие и той осъзна. Както каза в речта си пред Европарламента, нищо не може да бъде налагано и солидарността трябва да идва от сърцето.

- Думата солидарност обаче се изпразни от значение, превръщайки се в дъвка в устите на европейските политици... Говорейки за Юнкер, как оценявате действието на инвестиционния план, който носи неговото име? Какви са резултатите от него за нашата страна? Как приемате замяна на еврофондовете с инвестиционния план и т.нар. политика на бюджетиране за резултати - да се инвестира там, където има най-голяма възвръщаемост?

- Планът "Юнкер", който се реализира чрез фонда за стратегически инвестиции, има минимален ефект в страна като България. Поначало заявката за фонда беше с него да се създаде мощен инвестиционен тласък за развитието на икономиките, за да се запълни т.нар. инвестиционна дупка, защото вече сме 2016-а, а в Европа не можем да стигнем равнището на инвестиции от 2007 г.

Стремежът е фондът да използва различните видове финансови инструменти - заемни или средства за дялово участие. Ясно е, че в страни, които са догонващи, с тежки, изоставащи райони, капацитетът за ефективно усвояване на заемни средства изостава спрямо старите членки. Позицията на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) като институцията, която трябва да реализира фонда, е крайно неприемлива. Тя действа така: Ние сме отворени за бизнес, чакаме предложения за проекти. Кой обаче ще даде най-обоснованите и най-добре изработени проекти - естествено инвеститорите от водещите икономики. Повтаря се една картина, която отбелязах в доклад за дейността на ЕИБ за 2014 г. - 60 процента от средствата, които тя отпуска, отиват в петте най-развити икономики. Мотивировката за това на председателя на банката се основаваше на факта, че в тези страни са две трети от населението и те са най-големите икономики. Това ли е смисълът - да се налива там, където и без това има по-високо развитие? ЕИБ трябва да приеме коренно противоположна позиция. Като предлагаща ресурса, трябва първо да създаде форми на достъп до тези средства, които да са максимално благоприятни за най-нуждаещите се. Второ, вместо да седи и да чака, трябва да тръгне и да продава тези продукти, защото тя претендира, че е банката на ЕС, а съюзът, както казвате, заявява сутрин, обед и вечер, че се ръководи от солидарност. Ако ще е солидарност, тя не може да е само сътресение на въздуха. Нужна е агресивна политика за реализиране на принципа на солидарност, така че да го усетят хората.

- В този ред на мисли - постижима ли е социална Европа при това дясно лидерство в ЕС? Юнкер в началото на мандата си обеща постигането на ААА социален рейтинг, а действителността е коренно различна.

- Разбира се, че е различна. Вместо броят на заплашените от бедност да намалява, той се увеличава - към 120-те милиона са се прибавили още 5 млн. Този рейтинг засега е едно добро пожелание. Юнкер и ЕК заявяват, че ще го постигат чрез т.нар. Стълб за социалните права. При дискусия в ЕП беше зададен въпрос от Групата на социалистите и демократите дали този набор от правила, който смятат да включат, ще има нормативна сила. Отговорът бе - не. В същото време правилата за бюджетен дефицит и дълг не просто са записани в съответния фискален пакт за стабилност, но и най-ревностно се налагат от ЕК при ежегодната процедура на европейския семестър. Това не е просто дисбаланс, а крещящо разминаване.

- Има ли шанс за промяна?

- Струва ми се, че висшите равнища на глобалното управление чувстват, че почвата под краката им доста сериозно започва да се нагорещява. Това прозвуча и на Г-20, но при закрити заседания, защото там не само австралийският премиер, но и президентът на САЩ и новият британски премиер са говорили, че полюсите в обществото стават заплаха за функционирането на системата. През последните дни се появиха подобни изказвания на Марио Драги и Кристин Лагард. В ЕП това също се чувства. Има споделено разбиране между левица, социалисти, зелени, но и в самите среди на Европейската народна партия (ЕНП) има една част, които ясно осъзнават, че без нов приоритет на социалните въпроси икономическата система ще започне да се разпада. Дали заради осъзната нужда от социална алтернатива, дали от страх, че нещата могат да излязат от контрол - шанс има, но засега не личи много като ясни постановки за нова политика. По-скоро разочароващо е това, което чухме от речта на Юнкер за състоянието на съюза.

- Освен това германският канцлер Ангела Меркел призна, че ЕС е в критично състояние. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск пък направи доста знаково изказване, че даването на нови правомощия на европейските институции не е рецептата. Дали сред евролидерите наистина е дошъл моментът на отрезвяване и реална преценка на действителността?

- Тези изказвания водят до два различни извода какво да се прави. Единият е, че трябва още да укрепваме действащите механизми, да има още повече Европа, наднационална Европа по разбирането на федералистите. Другият път личи в позицията на Туск, който смята, че трябва да се върнем назад и да видим как държавите могат по-добре да си сътрудничат, всяка със своята позиция. Предстои сериозна дискусия кой път ще надделее.

- А позицията на социалистите?

- Позицията на социалистите не трябва да бъде нито федералистка, нито националистическа, защото за нас винаги е било характерно интернационалното начало. Интернационализмът е иманентна същност на социалистическото движение. Това означава не да забравиш националното, а да си много активен в търсене на интернационалното, в обективно обобщаващия интерес и нужното действие на интернационална, а не наднационална основа.

- Разцеплението в ЕС май вече е факт. Имаме, ако мога така да ги нарека, съюзи по интереси - Вишеградска четворка, Атина опита да обедини южните страни, другите пък са с гравитационен център Берлин. Говорейки си за това кой от пътищата на развитие е по-правилен, не са ли именно тези групи в рамките на общността начинът за оцеляване на европейския проект?

- Тези групи до голяма степен са условни. Разделителната линия, която се очертава, е Северозападът срещу Югоизтокът, стари срещу нови страни членки. Обяснение на сегашните проблеми на ЕС се търси в това, че той много се е разширил. Групиранията, които изброихте, са израз на съвпадащи интереси на определени страни, породени от обективните проблеми, с които се сблъскват. Но решенията трябва да са общи, за целия ЕС. Последователната позиция на социалистите в ЕП трябва да бъде достатъчно ясно разграничаваща се от тази на ЕНП, защото именно това се очаква от нас. Необходим ни е социален съюз - това е лозунгът, който трябва да се застъпи, а не да се премълчава, дори и от нашата група не се чува достатъчно ясно. Говори се за енергиен съюз, икономически, банков съюз, за капиталов съюз, но за социален съюз - с присвита уста.

- На какво се основава социалният съюз?

- Три са отличителните му характеристики: пълна заетост, и то на добре платена и достойна работа; социална сигурност; разсрочване на дълговете. Дълговото бреме, което продължава да се трупа, независимо от всичките заклинания на бюджетните съкращения, е воденичен камък, който ако не бъде разместен във времето и намален като тежест, ще блокира Европа категорично. Имаме всички основания да докажем, че тези три приоритета съвсем не рушат Европа, а я водят в една качествено различна и по-добра посока.

- А споменатите по-горе групи дали не са обединени от желанието за противопоставяне на диктата на Берлин?

- Обществото във всяка от страните не приема, че мъдростта идва я от Брюксел, я от Берлин, просто защото хората усещат, че от началническите предписания животът им не става по-добър. Институциите на съюза и водещите държави нямат друг избор, трябва да се преустроят, като покажат, че отчитат мнението на всяка една държава. Направи впечатление едно изказване на Меркел при подготовката за срещата в Братислава, че ние трябва да се научим да се изслушваме, защото бяхме позабравили тази част от разговора.

- Като говорим за състоянието на ЕС, един от основните проблеми е демократичният дефицит. А в речта си пред ЕП Юнкер изтъкна, че СЕТА (споразумението между ЕС и Канада) е най-доброто постигано някога. Как си кореспондира това изказване именно с демократичния дефицит, като имаме предвид основните притеснения около споразумението?

- Изказването на Юнкер звучи като заявка, че по тези въпроси на търговията ЕК ще води война докрай. СЕТА е първият окоп. Ясно е, че на самото споразумение с Канада му се отдава много голямо значение сред средите в ЕС, които го защитават. То е предвестникът на ТТИП (споразумението между ЕС и САЩ). СЕТА беше обсъждано доста по-тихо и в период, в който я нямаше тази обществена чувствителност. Така че имаме пълното основание да говорим за демократичен дефицит.

Същинският обезпокоителен фактор обаче е, че упражнявана чрез такива споразумения, свободната търговия по никакъв начин не допринася нито за по-висока заетост, нито за по-високи доходи, а само за доста по-високи печалби. Обществата вече не са готови да приемат това с обещанието "Ще има и за вас". А както виждате, и в САЩ, и то двете водещи президентски кандидатури, са силно скептични за принципа на подобен род споразумения.

Еврокомисарят по търговията Сесилия Малмстрьом се активизира сериозно напоследък. Тия дни е в Австрия за разговори в австрийския парламент, да убеждава австрийците. Ще има много остра и сериозна борба около тези споразумения.

- Перифразирам едно нейно изказване: Не са ме избрали европейските граждани, че да се вслушвам в тяхната воля. Демокрация в действие?

- Тази степен на самодоволство и самодостатъчност, характерен белег на Еврокомисията, не вещае нищо добро нито за самата нея, нито за съюза, ако не настъпи културна революция.

- Накрая да обърнем поглед към България и актуалната тема, по-скоро скандал, от последните дни, а именно интригата около българския кандидат за ООН Ирина Бокова. Как коментирате изказванията и действията на премиера Борисов - той дори ултиматум й постави?

- Впечатлението ми от последните дни е, че има известно отрезвяване и изясняване, че тази интрига с двете кандидатури е крайно недостойна и обречена на пълен провал. Министър-председателят трябва да заяви категорично, че няма две кандидатури, а единствената е на Ирина Бокова.

- Но той демонстрира само привидна подкрепа за Бокова, позволи си и да я оценява на фона на високите оценки, които тя получава не само на европейско, но и на световно ниво.

- Той се помъчи да отмести въпроса, но има индикации, че не може да има отмятане от настоящата кандидатура. Очаквам Борисов да осъзнае, че би направил непростима грешка, включително и за себе си, ако си позволи под очевиден външен натиск, брутален и абсолютно недопустим, да се огъне.

Има и още един аспект, който, струва ми се, се губи. Ясно е, че в България има разделение по въпроси от миналото, от развитието на страната отпреди и след промените. Но в този случай имаме една кандидатура, която е с безспорни качества, доказала се и като отличен дипломат, и като човек, който в България последователно е заемала достатъчно ясно отговорни позиции за демократичното развитие. Имаше шанс нашето общество, обединявайки се около тази кандидатура, да остави настрана противоречията си и да тръгне към примирие, което би било добре да прерасне в помирение, а оттам в съгласие. Това бе такъв благоприятен случай, в който като се хванем за сламката - този наистина достоен човек, какъвто е Бокова, да се изтеглим от блатото на безумната омраза. Вместо това се оказа, че обществото ни не е способно на подобно нещо, а напротив - превърна се в допълнителен мощен фактор за пълно разделение. Това е много лоша характеристика за нашето цялостно дередже и способност да се развиваме като страна, която си знае интереса.



Георги Пирински е роден на 10 септември 1948 г. в Ню Йорк. Икономист по образование. Дългогодишен народен представител. 1995-1996 г. заема поста министър на външните работи, за кратко е и заместник министър-председател. 2005-2009 г. заема поста председател на Народното събрание, 2009-2013 е зам.-председател на парламента. 1990-1996 г. е заместник-председател на БСП. 1997-2013 г. е член на парламентарни делегации в ПАСЕ, ПА ЗЕС, ПА НАТО. Евродепутат е от 2014 г. от Групата на социалистите и демократите. Член е на Комисията по бюджетен контрол, Комисията по заетост и социални въпроси, на Делегация в комитетите за парламентарно сътрудничество ЕС-Армения, ЕС-Азербайджан и ЕС-Грузия, както и член на Делегация в Парламентарната асамблея Евронест. Заместник е в Комисията по транспорт и туризъм и в Делегация в Парламентарния комитет по стабилизиране и асоцииране ЕС-Албания.






събота, 17 септември 2016 г.

Че Гевара – лицето на свободата !

 

 

Hasta la victoria siempre - Документален филм за Че Гевара

https://www.youtube.com/watch?v=1_NF8FG_Fjc

Биографичен филм за революционера и човека Че Гевара на италианския режисьор Валерио Феручо.
Митовете отиват отвъд всякаква политическа дискусия и политическа позиция. В този документален филм ще се запознаем с Че Гевара – истински революционер, но също така и противоречива личност, способна да пише поезии и същевременно да дръпне спусъка, за да екзекутира предателите. Филмът, показващ редки и неизлъчвани до момента кадри, проследява биографията на човека, който, с право или не, въплъщава повече от всеки друг неумиращата мечта за революция.

Приятно гледане !



 


 

ЕС и България страдат от тежка трудова „пневмония“ – проф. Боян Дуранкев

 

 

Интервю  на Симона Медарова  за предаването „Добро утро, България“ на Радио „Фокус“, 16.09.2016



Водещ: Спад на безработицата, отчитат от Агенцията по заетостта. От там посочват, че през август равнището й продължава да намалява и вече е 8%. За състоянието на пазара на труда и на българската икономика ще разговаряме с икономиста проф. Боян Дуранкев. Проф. Дуранкев, позитивни данни идват от Агенцията по заетостта. Налице ли е раздвижване на пазара на труда и на какво можем да отдадем този спад на безработицата?

Боян Дуранкев: Как да го кажа? Ако може с едно изречение да обобщя предварително моя извод, това е, че Европейският съюз /ЕС/ и България страдат от една доста тежка хронична пневмония, това е модерно понятие, свързано с някои други президентски избори, но тази пневмония в ЕС и в България е в заетостта и растежа. Тъй като от гледна точка на икономическата и социологическата теория, всяка безработица над 2-3 процента се тълкува като доста неприятна, а над 5% се тълкува вече като тежка. Така че, образно казано, 8% безработица означава, че болният от пневмония е намалил температурата, която е била от 38,5, на 38,4 градуса. Т.е. проблемът с безработицата остава тежък. Още повече, че държа да подчертая, че тази, която се регистрира в България, е на база брой безработни регистрирани в бюрата по труда към икономически активните лица. Т.е. тези, които не са регистрирани в бюрата по труда, не се водят безработни, независимо че те са безработни. Обратно казано – тези 8% всъщност може би са 12-15-20 или 25. Всъщност безработни в България са и тези, които са избягали от България, тъй като тук не са намерили работа – нещо, което е твърде неприятно, но ако погледнем какво предизвиква това намаляване на безработицата, това са преди всичко тези така наречени сезонно зависими дейности – преработваща промишленост, търговия, хотелиерство, ресторантьорство, които се развиват точно през летните месеци, а да не забравяме, че тази година беше специална в туризма, а оттук и в търговията, и в хранително-вкусовата промишленост, тъй като пътнико  потокът на туристите от Турция беше насочен всъщност към България и към Гърция по едни съвсем други геополитически причини. Така че това намаляване на 8% на регистрираната безработица донякъде може да се тълкува и като добро, но то се влияе преди всичко от случайни фактори, които няма да имат такова значение към края на тази година и следващата година.

Водещ: Да, именно. Много мнения се чуват за това, че тези данни до голяма степен се дължат на демографската картина в страната. Преди време беше излязла една статистика, че работещите в чужбина българи са 2,5 милиона, а работещите в България 2,2 милиона.

Боян Дуранкев: Тази армия, която в момента се води от нерегистрирани безработни, е точно 261 525 души – нещо, което е огромна безработица. Не е приятно, но ако позволите, две-три сравнения, много бързи, разбира се. Как се съотнасят тези 8% спрямо други страни от ЕС и спрямо други времена в България? Първо, в ЕС равнището на безработица през втората четвъртина, тъй като в европейската статистика се изчисляват така наречените четвъртини от годината, в момента състоянието е 8,6%, а в еврозоната 10,1. Т.е. ние сме по-добре от средното ниво, но спрямо други страни като САЩ, където безработицата е 4,9, Япония – 3,2, очевидно е, че ЕС и България имат наистина една тежка трудова пневмония. Спрямо другите страни членки на ЕС, независимо че ние сме страната с най-ниско трудово възнаграждение на работната сила, което доскоро се тълкуваше като идеал, но погледнете другите страни. Например в една страна, в която имаше убийствено отражение на световната финансова криза – това беше Исландия, безработицата в момента е 2,9. В Чехия и Малта е 4,1, в Германия – 4 ,3, в Унгария – 5,2. В Австрия е 6. В Дания и Румъния е 6,1, в Люксембург – 6,2, в Холандия и Полша – 6,3, в Естония – 6,6 или 12 страни имат по-ниска безработица и в тези страни няма такъв наплив на заети лица спрямо България, както в България има сезонната заетост. Така че нито минималната ниска работна заплата, защото тя е в България е 214 евро, докато в Румъния е 276 евро, в Унгария – 350 и т.н., нито ниското възнаграждение, нито сезонната заетост решават този проблем, който е пред България. А идеалът на ЕС е да има пълна трудова заетост – нещо, което още изглежда твърде далеч.

Водещ: А какъв е лекът тогава за тази трудова пневмония в България, както я определихте?

Боян Дуранкев: Лекът е пределно ясен от един икономист, наречен Джон Мейнард  Кейнс, още от времената на Великата депресия. Той е един – когато частният сектор не е способен да генерира работни места, когато е импотентен в това отношение, тогава държавата трябва да се заеме с изграждането на инфраструктура, с развитие на образование, на здравеопазване, на комунални услуги, строителство на жилища и т.н. Т.е. много по-активна роля на държавата, но там, където действат шпицлиберални команди, както в България, това нещо е доста слабо развито, въпреки че през последната година и половина се забелязва доста по-активна намеса на държавата в България при изграждането на инфраструктурата – нещо, което може да се оцени като положително явление.

Водещ: Споменахте образованието. Като си говорим за пазар на труда, няма как да не засегнем и темата за висшето образование. Вие сте преподавател в УНСС. Каква трябва да бъде ролята на висшето образование, така че когато студентите излязат от университетите, да бъдат конкурентни и най-вече да отговарят на изискванията на пазара на труда?

Боян Дуранкев: За съжаление, училищата са конкуриращи се фирмички. Така че всяко училище гледа да привлече колкото може повече ученици, съответно висшите училища повече студенти и това често се постига, да не кажа навсякъде се постига, с понижаване на качеството и увеличаване на таксите, колкото е възможно. В края на краищата всичките тези фирмички живеят в условията на една капиталистическа икономика и всеки собственик на такава организация се интересува от печалбите. Обратно казано – няма изгледи никъде по хоризонта, никъде по небето и сред звездите висшето образование да реши проблемите на началното и средното образование, а пък висшето образование да постигне високо качество именно понеже става дума преди всичко за прибиране на добри пари, за повече печелене на пари и за по-високи доходи, повече печалби на собственици и т.н. Така че няма просто обективни условия да има високо качество и, за съжаление, и висшето образование генерира доста хора, които имат дипломи, но нямат познания.

Водещ: За съжаление, с тази негативна констатация трябва да завършим разговора ни, но все пак и с надеждата, че нещо може да се промени.

Боян Дуранкев: Разбира се, че може да се промени, стига да се променят условията на играта. А засега те не са добри.

 

 

 

 

 

четвъртък, 15 септември 2016 г.

ДЕНЯТ, БЕЗ КОЙТО НЕ МОЖЕМ – Стефан Продев

 

 

Днес е Девети септември. Един от най-паметните дни в съвременната ни история. Денят, който възвести победата на народа над българския фашизъм.
След 10 ноември 1989 г. различни политически сили тълкуват различно историческото значение на Девети септември. Това тълкуване се движи от старата празнична щампа до пълното отрицание на антифашисткия подвиг. Не ще и съмнение, че истината трябва да се търси между тези две крайности.
Слънчевият септемврийски ден ще остане в народната памет като Ден на свободата независимо от многобройните лични драми. Той сложи края на една национална драма, която покри България с хиляди безкръстни гробове. Цели четири години преди неговия изгрев у нас се водиха епични битки срещу фашистката реакция. През 1944 година тези битки прераснаха в истинска гражданска война, която сломи антинародните сили. В този смисъл Девети септември е дата с висока историческа цена. На този ден нашата държава се откъсна от хитлеристкия военен блок и се включи официално в редиците на световната антифашистка коалиция. Това бе велик демократичен акт със съдбовно значение.
Онези, които ненавиждат деветосептемврийската победа, я изваждат от историческия контекст на времето и я принизяват до обикновена класова разправа. Право за подобен извод им дава ръководната роля на комунистите в антифашистката съпротива. Това не е заблуждение, а клевета, която решава днешни политически задачи. Наистина комунистите организираха и ръководеха съпротивата, но тя имаше всенароден характер. Наред с тях в борбата участваха и земеделци, и социалдемократи, и звенари, и анархисти, и радикали, и безпартийни - всички, които ненавиждаха фашистката идея и държавния терор. Създаването на Отечествения фронт е най-ярко свидетелство в това отношение. Той бе организацията, под чието знаме се разгъна антифашистката епопея. Неговите инициали бяха изписани на нелегалните позиви и на партизанските кепета. Фронтът бе национален, всеобщ и всяка стъпка на борбата бе белязана от неговия патриотичен дух.
Масовото участие на Работническата партия и на РМС в антифашисткото движение е голяма историческа заслуга към народа. Неслучайно фашистката държава и главорезите й бяха безпощадни към техните герои. Те ги мъчеха и разстрелваха, давени от най-зъл антикомунизъм. Но това не им помогна, защото народът вярваше на своите синове и вървеше по стъпките им. Днес потомците на главорезите се опитват да фалшифицират историята. Те обявяват червените антифашисти за най-обикновени терористи и рушат паметниците им с непочтителна жестокост. Това не е просто омраза, а опит да се заличи една страница от българската история. За щастие напразен опит. Подвигът на десетките хиляди партизани и политзатворници, ятаци и концлагеристи, нелегални и безименни е жив и ще остане във времето. След Април 1876 година и Сръбско-българската война от 1885 в българското минало няма друг такъв масов и безкористен подвиг. Благодарение на него антифашистката борба излиза от рамките на тривиалния спомен и се превръща в национална епопея.
Днешните реваншисти, които се опитват да върнат България петдесет години назад, хвърлят върху Девети септември сянката на сталинизма и на тоталитарното управление. Това е груба фалшификация. Великият ден не изгря в името на греховете и престъпленията, които се случиха след него. Франция и до днес чества 14 юли като свой национален празник независимо от годините на терора. В същия смисъл Девети септември е дата, която има свое съдържание и значение въпреки последвалите я години. Онези, които я сътвориха, мислеха за свободата и демокрацията, без да подозират какво ще се случи по-нататък. Мнозина от тях вярваха в Сталин, без да са сталинисти, и по-късно станаха невинни жертви на репресиите. Това не покрива с позор великия ден, а е само част от драмата му. Той дойде, за да освободи България от тиранията на фашизма, и с това остана в календара на вечните български дни. Всичко, станало след него, носи други дати, други имена и съдби. Каквото и да е то - хубаво или лошо, - не може да смути летописа му.
Вече цели две години наивни кметове, идеолози и политически лидери се опитват да заличат спомена за светлия ден. Те махат името му от улици и площади, рушат революционните му знаци, забраняват песните му, инкриминират книгите и филмите, посветени на славата му. Жалки усилия! Нима може да се зачеркне станалото, нима Балканът е останал без памет, нима героизмът на няколко жертвени поколения не живее в народни легенди и песни? Нищо от това, за което става дума, не може да се зачеркне. Девети септември е планина, а не историческо баирче. Той нe е просто дата, а фолклор. Онези, които го хулят и къртят името му от стените, са хора без историческа култура и чувство за отговорност. Те са модерни вандали, издънки на една отмъстителна класа, която търси своя реванш. За съжаление сега те са на власт и превръщат гаврата над антифашистката борба в официална политика. Господата мислят, че връщат времето, а всъщност трупат позор върху главите си. Нека беснеят! Девети септември е височина, непостижима за хилавите им нозе. Ще минат години и тогава истината за него ще се освободи от всички недостойни спекулации. Политиката греши, но историята никога!
За десетки хиляди хора, които днес лумпените наричат „червен боклук“, деветият ден на септември е най-скъп знак от личната им биография. На този ден те видяха свободата с очите си и паднаха на колене пред нея. Който не е преживял този миг, не може да усети човешката цена на антифашистката драма. И драмата на антифашистката победа, която годините натовариха с чужди грехове. Аз видях свободата, падах на колене пред нея и затова искам да прегърна всички, които се жертваха за нея. Тогава те бяxa млади, закичени със здравец и още не знаеха, че лакоми и недостойни люде ще заграбят победата им. Не знaexa, че мечтата и животът са две различни неща. Сега някои ги обвиняват в революционна наивност, в незрелост, но не са прави. Не друг, а те спасиха България от фашизма и това е достатъчно, за да се чувстват горди. Веригата, която счупиха, никога вече няма да се съедини. Тя е исторически отречена и обречена. Някои днешни господа правят опити да я залепят, но там, където е капала родна кръв, лепилото е безсилно. Дори и храчките не помагат. Там, където е капала народна кръв, цъфти омайниче. Така е още от хайдушко време. Затова Девети септември не е обикновен ден. Стъпил върху строшената верига, той е връх на свободата, върху който българския кръст стои достойно. Под него лежат кости на герои, на славни мъченици и на невинни жертви. Сянката му пада върху тях и ги благославя.

 

 9 септември 1992 г.

 



 

вторник, 13 септември 2016 г.

Опората на България - проф. Андрей Пантев

 




Естествено е, че около 15 септември следва да се замислим до каква степен училището, просветата и образованието са имали спасителна роля в нашата национална участ. Ние се смятаме за хора на книгата и така са ни определяли. Повечето пътешественици, които минават през нашите земи, с удивление отбелязват, че за разлика от сърбите, у нас главната сграда на селата и градчетата не е кръчмата, а е читалището или училището. У нас се формира естествено, исторически и манталитетно почит към образованието, което през всичките тези векове на изпитания е било единствената ни опора на спасително различие в условията на една враждебна власт. Понятието даскал е било колкото пренебрежително, толкова и респектиращо, и когато казваме, че сме потомци на учители, ние се гордеем повече, отколкото ако кажем, че сме потомци на банкери, фабриканти и предприемачи.
Това почитателно отношение към училището е един от най-трайните резултати от делото на Кирил и Методий. И поради това българската история не е запомнена само с военолюбивите ни подвизи, а и с това, че изпитваме едно преклонение и поклонение пред образованието, буквите, културата, училището, читалището. Има го и у другите народи, но при нас е по-силно развито. Инерцията на тази традиция днес продължава в различни посоки. Не всеки, който пее най-хубаво на сцената, трябва да стане директор на операта, но все пак не мога да си представя хора, които не са влизали в живота си в час и не са чули ученическа или студентска глъч, възторг и поведение, да могат да определят стратегията на българското образование.
Разбира се, не може да има качествено образование в страна, която е в криза, и в общество, което е болно. Когато едно общество е болно, това състояние не може да не се отрази на всичките сфери в неговия живот, включително върху спорт, култура, здравеопазване и образование. И все пак нещо от онази традиция е останало и в момента. Нашите тревоги за българското образование са породени и от триумфа на пазарната икономика, в която образованието е сравнено с продажбата на кренвирши. Колкото и да се гордеем и да се радваме, че нашите математици печелят олимпиади, много по-тягостно е, че в същото време 50 на сто от учениците в зрелостните изпити по математика получават двойки. Тук се демонстрира една контрастна, почти пропастна разлика между образование и образование. Защото елитарното образование, придобивано често в чужбина, е едно отрицание, укор и дори обида към онези традиции, които са трупани у нас.
Ако някой си спомня, допреди десетина години да завършиш образование в България, университет, беше престижно. Днес първата работа за всеки, който е експониран по различните медии, е да се заяви, че е учил в чужбина. Като че ли ако не е учил в чужбина, той е второкачествен и неподходящ за съвременната динамика. Като пример за успех се сочат тези българи, които след образованието си тук са напуснали страната и работят някъде за чуждата наука. Никой не експонира учените, които пряко сили работят не по-лошо тук, в България.
Не упреквам децата, които напуснаха, за да учат или да работят по света. Но когато майка ти е болна и ти не я напускаш; когато родината ти е в беда и ти оставаш в нея, това не се приема като патриотичен израз на родолюбие, а се приема като нещастие. Създава се едно впечатление, че само там, навън, можеш да бъдеш реализиран. Това се отнася за мисленето на младите българи от гимназията до висшите училища.
Освен това българското образование, което има признати добри традиции, в момента е окупирано от американски фондации. Виждаме едно сляпо подражание на чужда образователна система. Когато една система е работила добре, ти не я променяш, защото не всяка промяна носи позитиви. Образованието е една от консервативните системи в добрия смисъл на тази дума, в смисъл на традиции в обществения и национален живот на един народ. Когато го принизяваш формално, механично, автоматично, подражателски, резултатите са налице. Имам един основен въпрос: защо преди Десети ноември българското образование продуцира такива личности, които веднага след тази дата станаха големи познавачи и реализатори на демокрация, на култура, на европеизъм и пр.? А сега първата работа на всеки новобогаташ е да прати детето си да учи в чужбина, а не тук. Още преди покупката на "Мерцедеса". Излиза, че онова образование - некачествено и "класово", както го наричат демократите, е произвеждало по-добри специалисти от сегашното.
Училището е спасявало България тогава, когато е било българско. Даже американските мисионери, дошли тук да разпространяват протестантството, виждат, че българските читалищни и училищни традиции са толкова силни, че не могат да ги съобразят с американските. Тогава не са успели. Сега изглежда, че е точно обратното.
Утре пак ще видим как крачат важни малчугани с китка и с книжка в ръка. Не може да ни бъде безразлично какво ги чака.

 

14 септември 2016 г.





 

понеделник, 12 септември 2016 г.

Димо Хаджидимов – един от създателите на учителската социалдемократическа организация

 

 

 

( Част от книгата на Боян Кастелов „ Димо Хаджидимов. Живот и дело”,  Издателство  Отечествен фронт, София, 1985 г. )


През 1904 г. идейният небосклон на Българския учителски съюз се раздира от непримирима борба. Неговите опортюнистически водачи се спират „на бивак в една тъмнина”, както сполучливо се изразява Димо Хаджидимов , и все по-дръзко развяват знамето на съюзен неутралитет към политическите течения и борби.

В отговор на въпроса на някои учители социалдемократи „какво поведение да държат спрямо учителската организация” и за да ги предпази от необмислени действия, на 10 май 1904 г. Централният комитет на БРСДП (т. с.) изпраща на партийните организации специално окръжно. „На запитванията на отделни другари по този въпрос — се казва в него — ние не можем друго, освен да им препоръчаме да вземат най-живо участие в борбата, която се води между двата лагера в Учителския съюз.”  Хаджидимов е доволен, че не е бездействувал. В писмо до учителя социалист Михаил Воденичаров той пише: „Да крещим, отколкото да мълчим. И по-малко да спим.”  Но все пак пред него стои открит въпросът: докога? Този партиен документ дава отговора: до предстоящия конгрес. Главното е, се посочва в окръжното, да се запазят усилията и на конгреса учителите социалдемократи „да извадят съюза от пътя на израждането и обуржоазяването му, към което го тикат днес съединената клика на демократите и общоделците.”  Но преди учителите социалдемократи да напуснат съюза, те трябва да проведат трудна и продължителна идейна борба вътре в него. В това указание Хаджидимов разкрива смисъла на предварителната борба, която по думите на Благоев ще съдействува „да се оформи по-високо социалдемократическото съзнание и да бъдат спечелени повече привърженици на социалистическите идеи”.

Въоръжен с ясната позиция на партията, Хаджидимов засилва своята настъпателна борба срещу общоделското ръководство на съюза. В стила и със средствата на революционните марксисти — аргументирана и страстна полемика — той прави дисекция на съюзната организация, изразява открито недоверието си към съюзното ръководство, което тика учителството по пътя на буржоазната идеология. Цялото съюзено учителство според Димо Хаджидимов трябва да разпростре своята дейност не само в сферата на професионалните интереси, но далеч извън нея — в обществено-политическия живот в защита на общонародните интереси.

Всъщност месеци наред преди свикването на X конгрес на БУС Хаджидимов се подготвя за решителна борба с дребнобуржоазната линия в него. И в други публикации  учителят социалдемократ критикува политиката на буржоазните правителства, които „отклоняват” съюзеното учителство от истинския му път — пътя на откритата борба в защита на своите професионални интереси и социални придобивки. По този повод Михаил Воденичаров му пише: „Чекурливи въпроси, Димо. Дали ние много не искаме? Нагърбили сме се да заставяме държавата, капиталистическата държава да урежда учебното дело по последната дума на науката.”  Но Хаджидимов не отстъпва. Сам станал жертва на един „попски донос”, той воюва в защита на уволнените учители и се бори да прокара социалистическо разбиране сред дейците на съюза. Това го издига в очите на прогресивните учители. „Едно знай — пише му Никола Шопов от с. Дрен, Радомирско, — че ти си човекът, когото съм търсил от ред години и който най-близко стои до сърцето ми.”

При такава разгорещена обстановка сред учителството на 3 юли 1904 г. в София е свикан X конгрес на Българския учителски съюз.  Димо Хаджидимов участвува в конгреса като делегат на Софийското учителско дружество.  Бивш секретар на съюза, сега той е един от водачите на делегатите социалисти. Това се чувствува и в оценката на комитета за дейността му. Като се споменава за напуснатата от него секретар-касиерска длъжност, в отчетния доклад се казва: „Изобщо тия променения не можеха да увредят на правилното изпълнение на комитетската служба.”

Двете течения на съюза са напълно оформени и още от първото конгресно заседание проличава, че неминуемо е тяхното окончателно разцепление. Представителите на дребнобуржоазното течение разполагат с 56 делегати, а социалдемократите — с 18 делегати.  Макар и мнозинство демократите и общоделците не са единни. Това Хаджидимов и неговите другари забелязват по време на дебатите, както и от представените от тях три различни резолюции.  Усетили критичните удари на изказалите се социалдемократи, все пак под ръководството на Христо Ганев те се обединяват, като от трите резолюции набързо изфабрикуват една. Главното в нея е, че се признава учителската организация като обществено-политическа, целяща „гарантиране свободата на убеждение и обществена дейност, материално-служебно осигуряване”  и пр. Но за присъствуващите резолюцията им прозвучала като празна декларация. Това впечатление се засилва от посочените в нея средства за постигане на съюзната цел. Учителската организация трябвало да предявява искания пред държавата, да търси помощта на прогресивните обществени сили, но всякога „да запазва своята индивидуалност и самостоятелност, без да се свързва с ангажимент към която и да било политическа групировка”.

На резолюцията на мнозинството 18-те учители социалдемократи противопоставят своя, при разработването на която ценна помощ оказват Д. Благоев и Г. Кирков.  В нея подробно са разгледани характерът, целите и задачите на учителската организация. Осемнадесетте делегати предлагат конгресът да възприеме следния възглед относно нейния характер: „1. Че характерът на всяка организация се определя главно от социалното положение на съставляващите я елементи; 2. Че народният учител по своето социално положение спада към класата на пролетариата и че тенденцията на социалното развитие все по-ясно и по-определено изтъква пролетарското положение на народното учителство; 3. Че антагонизмът на всеки воюващ член от обществото да заеме съответствуващата на класовото си положение позиция..., че организацията на народното учителство трябва да се схваща като професионално-пролетарска с обществено-политически характер.”

По-нататък в резолюцията на 18-те се посочва, че целите и задачите на Учителския съюз не съвпадат със стремежите на буржоазната държава и поради това неговите искания могат да се извоюват само чрез борба. Но тъй като исканията на учителството не са чисто професионални, а политико-обществени, те не могат да се постигнат само със собствени сили. Ето защо се изисква от учителската организация, която „по естество” и по задачите си е „боева организация”, да ратува за постигане на обществените идеали на класата, към която спада, в чиито идеали са включени и чисто учителски интереси, като се надява „на постоянна и основна поддръжка само на Работническата социалдемократическа партия”.

Димо Хаджидимов е един от авторите на резолюцията и водач на организираната борба срещу общоделското мнозинство на конгреса. Обаянието на „метежния” делегат се чувствува осезателно — в позицията и във формулировката на резолюцията. Заедно с Л. Кандев, Г. Кръстев, В. Иванов, Т. Самодумов и др. той превръща конгреса в „истинско полесражение”. Георги Стоянов, учител социалист от с. Пороминово, Дупнишко, му пише: „По време на конференцията в Дупница чух, че ти си привлякъл 15—16 хлапетии, както се изрази един, та си разцепил съюза. Нищо не зная по туй разцепление от онова, което прочетох в „Съзнание”. Но вярвам, че то е станало не поради някакви „вътрешни ежби”, а поради съществуването на две гледища по положението и тактиката на съюза.”

Наистина буржоазните вестници и особено в. „Съзнание” правят опит да заблудят читателите си, нахвърлят се срещу социалистите, но истината не може да остане скрита от учителството — както за същността на спора, така и за поведението на 18-те социалистически делегати. С активното си поведение на конгреса Хаджидимов печели врагове, но и симпатии. От Рилския манастир Ив. Недялков го моли: „Телеграфирай що стана с „разрушителните елементи”.

Веднага след конгреса социалистическите делегати избират четиричленна комисия в състав: Михаил Герасков (председател), Петко Ралев, Димо Хаджидимов и Найден Киров.  Централният комитет на партията й поставя задачата да организира пропагандата на идеите, залегнали в резолюцията на 18-те делегати, да поддържа връзка с учителите социалдемократи в страната, да държи заострено социалистическото им чувство на борци и деятели. Колко много ЦК е разчитал на тази комисия, личи от дейността й в следконгресните месеци. В спомените си Никола Въжаров посочва, че тя „с ред окръжни, освен че даде устни напътствия как да се води дейността на отделни кръжоци, но ги тури и в единение помежду им и подготви необходимата почва за един здрав самостоятелен организационен живот.

Междувременно уволненият от с. Буковец учител е съпътствуван от много лични и обществени грижи. Разправиите в учителския съюз, тежката домашна атмосфера с парализата на баща му, събитията след въстанието го потискат, силно е наранена чувствителната му душа. В едно от писмата си до Александра той не скрива потиснатото си настроение: „Страшно съм разстроен душевно. Всяка минутка губя от своята жизнерадост.”

В такива случаи дейната му натура търси начин да излезе от „кошмарния обръч” на депресията. И той намира „ключа” в обществените изяви. Апостолската му ревност по създаване на социалистическите групи сред учителството отново го завежда из Радомирско, Дупнишко и Кюстендилско. След всяка среща с учителите следват раздвижване, промени в работата, лични откровения. Той никога не полемизира с извъртане на истината. Неговата позиция за делата в съюза се излива в точна аргументация или остроумна фраза. Така всеотдайността му сгрява сърцата, подкупва доверието, ободрява духовете. В едно писмо учителят Е. Димитров от с. Ярджиловци, Радомирско, се съветва с него: „С другарката си, учителка, сме в ожесточен конфликт. Борбата има пролетарски характер. Вчера е ходила да се оплаква при окръжния инспектор. Какво да правя, ако инспекторът вземе страната й?”

През тези месеци и друга мисъл бушува у Хаджидимов — сега в Македония има най-много нужда от учители. И той не е далеч от мисълта да замине за този робски край на родината и изцяло да се отдаде на освободителното дело. Ст. Г. Черногорски му пише от Кюстендил: „Съобщи ми какво си намислил за себе си?”

 Тази идея „се загнездва” у Хаджидимов още през зимата на 1903 г., когато дейците на Вътрешната организация надълго обсъждат положението в Македония след потушаването на въстанието. Сам той настоява пред тях да се започне дълбока и къртовска работа сред брата роб отвъд Рила и Пирин. И Яне Сандански, който по това време се намира в Банско, смята, че „сега е най-удобният момент да влезат повече легални хора, защото четите без легални ръководителни сили, не струват счупен грош”.  Войводата се надява на влиянието на Хаджидимов сред учителството. В писмо до него Иван Недялков му съобщава молбата на Сандански: „И пише, щото ти да се погрижиш да намериш такива да вървят.” Недялков завършва с думите: „Мене ме е страх да ти пиша това, защото знам, че преди да кандардисваш други, ще започнеш да кандардисваш себе си.”

Основателен е страхът му, защото подобна мисъл е назряла и у Хаджидимов. Това личи от писмото на Сандански от 8 май 1904 г., в което одобрява решението му. „Димов — се казва в него, — от Недялков получих едно писмо, с което ми съобщи, че ти си решил догодина да отидеш в Македония учител. Тъкмо навреме наистина ти е дошла тая мисъл. Сега е времето, щото искрените и съзнателни работници-учители да се нахвърлят вътре като легални работници, за да се тури една здрава основа на тая организация, затова гледай още някой и друг учител да убедиш в това. Положението общо в тоя край е доста критическо…”  Но в средите на революционните дейци разногласията се засилват и той е принуден да изчака.

Междувременно Хаджидимов се свързва с приятели и познати, които проучват вакантните учителски места в Дупнишко и Кюстендилско. Ако не може да замине в Македония, поне ще отиде по-близо до границата. Затова на поканата да стане учител в с. Мошино, Пернишко, той отказва.  Проучва възможността да заеме учителско място в с. Рила, Дупнишко. Стремежът му към този край има и друга причина. Тя е от личен, интимен характер — наблизо до с. Рила, в с. Стоб учителствува Александра. Събитията, заетостта му с революционна дейност, честите му местения като учител вече седем години го разделят от годеницата му.

 Срещат се само по време на ваканции, а душата му така копнее за семеен живот. От това време е писмото му до Александра, в което той припомня един стих от Славейков: „От любов нищо по-силно и от раздяла — нищо по-тежко.”

Сведенията от Рила не са окуражаващи. „Работиме за втори клас — пише му учителят Величков, — ако се отвори, ще бъдете назначени.”  Четири дни преди това, на 24 август, Стойнов от Кюстендил му съобщава: „Назначен си в с. Долна Диканя.”  Тъй като няма друг избор, Хаджидимов се подготвя да заеме предложеното му учителско място. „Към 1 и 2 септември ще се отправя за с. Долна Диканя — пише той на Александра. — Отивам там, но сам не зная дали да си подам веднага оставката, както направих преди няколко деня със село Мошино.”

Неизживял болката по Македония, той често се оплаква от бездушие и сива обстановка в столицата. Затова го измъчва въпросът: „Ако се върна и оттам разочарован, какво ще правя после?” Но в Радомирско Хаджидимов намира добро поле за изява. Тук учителите социалисти имат силно влияние. Това възвръща настроението му и той веднага се включва в активна работа. На Александра пише: „Още от началото можахме с голямо болшинство да вземем дружеството от ръцете на опортюнистите. Какво ще стане по-нататък, ще видим.”  В Радомир той се свързва с хората, които подготвят чети и главно с Иван Неврокопски, заможен човек, който „ги обличаше и пращаше в Македония”.

В с. Долна Диканя Хаджидимов учителствува само три месеца.  От началото на декември 1904 г. той се премества в с. Рила, Дупнишко — така ще бъде по-близо до Македония и до своята годеница. Пък и сред учителството в този край има какво да се направи. Хаджидимов постоянно снове из селата, разяснява позицията на 18-те делегати по време на учителския конгрес и поведението на общоделското ръководство на съюза. Тук е в стихията си: разяснява, че учителите тесни социалисти са свързани с реалните интереси и поддържа, че само „от туй гледище” най-правилно могат да се защищават учителските интереси изобщо. По-късно неговият другар от Кюстендилското педагогическо училище и учител в тукашните села Никола Въжаров е имал предвид дейността му, та в своята „кратка история” на учителското движение ще отбележи: социалистическите кръжоци „заработиха трескаво за надмощие на своите идеи”.

От това време е и споменът на земеделския деец Димитър Ив. Зографски. Бъдещият министър от правителството на Александър Стамболийски пише: „Познавам Хаджията още като беше учител и обикаляше нашия край. Той беше рядко надарен човек, с много прозорлив ум, горещо привързан в своята политическа принадлежност.”  А учителят от с. Пороминово, Дупнишко, Георги Стоянов, след като съобщава, че е станал тесен социалист, му пише: „Голяма чест ще ми направиш и голяма благодарност ще получиш, ако може да ми разправиш защо сега тъй мислиш за Съюза?”  И младият учител, който след 16 години ще оглави училищното настоятелство по време на Дупнишката комуна, търси помощта на своя по-голям идеен другар: „Ръководя се от искреното желание да се уясня по този въпрос и понеже, без да ти правя комплимент, уважавам мнението ти по който и да е въпрос, а даже съм възприел напълно мнението ти по известни въпроси.”  Към тези аргументи трябва да прибавим и оценката на другарката му Александра. „Според тогавашните стремежи — по-късно ще си спомня тя — към познание и организация ние се събирахме почти всеки празничен ден не за веселие и гуляи, а на просветни събрания. Изнасяха се доклади върху актуални научни въпроси и политически теми. Ставаха много задълбочени и осмислени разисквания. Ние тогава бяхме малко на брой, ала нашата работливост, идейност, нашата издигнатост над равнището на останалите учители ни правеха привлекателни и интересни, та събранията ни се посещаваха от много други, които не влизаха в нашата група.”

През тези трудни за социалистите месеци след X конгрес Хаджидимов използува и талантливото си публицистично перо. Въпреки конгресното решение в. „Съзнание” да остане като „свободна трибуна”, той е обсебен от редактора му Христо Ганев за опортюнистични цели. „Ще се дава ли във вестника място на мои статии — пита Хаджидимов редактора му, — които не ще хармонират с официалното представление на учителската организация?”  Отговорът на Ганев е отрицателен. Затова пък „Работнически вестник” го търси за постоянен сътрудник. Чрез неговите страници Хаджидимов изяснява характера на учителската борба, критикува колебаещите се учители, попаднали под дребнобуржоазно влияние. Не пожалва дори приятеля си Ив. Кепов, който като подпредседател на БУС провежда общоделска политика.

Вижда се, че става все по-належащо учителите социалдемократи да имат собствен печатен орган. До такава идея пръв достига Хаджидимов. През октомври 1904 г. той пише до председателя на комисията Михаил Герасков за необходимостта от един вестник, който да стане организатор на 18-те и трибуна на учителите социалдемократи. От кореспонденцията му с Герасков става ясно, че той е готов да се нагърби и с неговото редактиране. Предложението на Хаджидимов става достояние и на останалите членове на комисията. В началото на ноември с. г. тя се събира в дома на Михаил Герасков в София и обсъжда идеята за вестника.  На 2 ноември 1904 г. Найден Киров му изпраща писмо, подписано от Ралев и Герасков: „Точни сведения за поддържителите или пък на симпатизантите на революционното гледище в Учителския съюз няма почти никакви. Предвид на това неопределено положение ние сме на мнение да не се започва вестник засега, да не би да объркаме или най-малко да прибързаме.”

Авторите на писмото не са съвсем точни. Олевяването на съюза е един необратим процес. Под влияние на социалистическата пропаганда някои учителски дружества открито се противопоставят на централното ръководство на БУС. В началото на септември с. г. група учители от Ловеч напускат съюза и излизат с позив към всички учители социалдемократи да последват примера им.  Месец по-късно, на 3 октомври 1904 г. Тетевенското околийско учителско дружество съща взема решение да напусне съюза. Ръководството на Радомирското дружество изцяло преминава в ръцете на учителите социалдемократи, за което голяма заслуга има и Хаджидимов.

Той отблизо следи идейния прелом у десетки дружества. Изгонени или доброволно напуснали съюза, те повече не могат да стоят неорганизирани и разпръснати. Затова Хаджидимов настоява за „една обща сбирка”, която да постави началото на отделна учителска социалдемократическа организация. А появата на един нов учителски вестник се явява като необходимост да съдействува за изясняване нейните цели и задачи.

Плахостта на останалите членове на комисията пред подобна стъпка, особено на Петко Ралев и Михаил Герасков, не е ли първият симптом за бъдещите им анархолиберални позиции? Трудно е да се даде категоричен отговор, но всеки случай те се колебаят и в крайна сметка се противопоставят на предложението на Хаджидимов: „Страх ни е да се започва сега вестник — пишат му те, — защото: 1) може да няма достатъчно абонати, 2) няма да има достатъчно материали за движението, което той ще представлява.” Към тези два аргумента те добавят и трети: „Друг един аргумент против предложението ти е да не би утре да захванеш на друго място някой лист, та тогава хептем ще я объркаме.”

Членовете на комисията явно са имали предвид намеренията на Хаджидимов да замине за Македония. Трудно е да се предположи, че те са знаели за молбата на дейци от Серския революционен окръг Хаджидимов да започне да издава вестник на македонската левица. Но неговите другари от комисията са прави в друго: Хаджидимов не може да бездействува. Човек на делото, с прозорлив и находчив ум, той по-бързо от мнозина учители усеща хода на процесите, развитието на събитията. Затова отново настоява комисията да започне да издава свой вестник. Сам се залавя да го организира, като се ориентира към Дупнишкото и Кюстендилското учителско дружество. В отговор на негово писмо дупнишкият издател и печатар А. Н. Топлийски му пише: „Мога да ви печатам такъв вестник покрай моя, с цена по 37 лв. на 1000 екземпляра, но понеже има да правя специални разпореждания по ангажираните още работници и още буквен и книжен материал, ако ще ви е възможно да се заплати цената поне на 5 броя в аванс, и после за всеки 2 броя стойността да ми се изплаща редовно, приемам.” И Топлийски завършва писмото си: „За 10 или 15 дена ще съм готов да започна, ако ми отговорите утвърдително.” Едновременно Хаджидимов сондира мнение за отпечатването на бъдещия вестник и в Кюстендил.

Управителният комитет на БУС започва да се държи все по-предизвикателно към учителите социалдемократи.  Хаджидимов получава десетки писма, в които неизменно стои въпросът: какво да се прави? „Има вече мераклии — пише му Георги Стоянов от с. Пороминово — да махнат всички ония, които разяждали отвътре организацията. Изглежда, че ще се почне изключване на общо основание на всички тесни социалисти.”

Междувременно и Чирпанското дружество се разцепва на две групи. Т. Стоилов, който още на X конгрес разкритикува остро позициите на мнозинството, застава начело на социалистическото ядро на дружеството в Чирпан, което заявява, че в своята бъдеща дейност ще се ръководи от резолюцията на 18-те делегати.

Изпаднал в тревога от такъв развой в учителските .дружества, Управителният комитет на БУС издава окръжно № 150, с което прокламира изключването на редица учителски дружества, между които и Радомирското. Неговият председател Хаджидимов и секретарят му Н. З. Шопов с писмо до учителските дружества в страната коментират „изводите и решенията” на УК на БУС за състоянието в дружеството и изключването му от съюза.  В уводна статия на в. „Съзнание” Управителният комитет обяснява своите действия.  По този повод Хаджидимов излиза със силен и аргументиран отговор в сп. „Учителска мисъл”, редактирано от Михаил Герасков. Той пише: „На добър час” — така самоволно и със сатанинска радост се провикват от няколко време насам „почитаемите ръководители” на съюзната организация по адрес на всички членове на съюза, които под влияние на твърде систематически подхранваното от самите тия „ръководители”, отчаяни от работата в съюза, са напуснали неговите редове.” Верен на своя саркастичен стил, Хаджидимов иронизира „върховното управително тяло”, в което господствуват „най-ниските инстинкти, свойствени за една разярена от мощната социалистическа критика опортюнистическа природа, която всякога и навсякъде черпи своя кураж само и изключително от числената сила”. Те, посочва авторът, „тържествено откриха, преди още петлите да пропеят, една невиждана и нечувана досега в аналните на военната съюзна история пушечна канонада.”

След като съобщава, че Радомирското учителско дружество се е разделило, в края на статията си Хаджидимов възкликва: „Прочее радвайте се, господа съюзни пълководци около в. „Съзнание”, от резултатите на вашата авторитетна пропаганда за запазване на някакви „целости.”

Решението и на учителското дружество в Тетевен да напусне БУС се явява като нов горчив хап за неговия Управителен комитет. С окръжно № 156 от 18 ноември 1904 г., той прокламира изгонването на учителите социалисти и дава указание за организирана борба срещу тях. Тормозът и гоненията предизвикват масово напущане на съюзните редове.

Във връзка с новото настъпление на Управителния комитет на съюза срещу учителите социалдемократи Хаджидимов публикува в партийния орган „Отворено писмо”. В него воюващият социалдемократ изобличава комитета, който още с окръжно № 150 „публично” излъгва организацията, че не е намерил „достатъчно категорични основания да застане солидарно с едната или с другата страна”. „Хайката — пише Хаджидимов, — която вий достойно и с безпримерна ревност препоръчвате и настоятелно очаквате от дружествата против „язвите”, т. е. против принципиалните различия в съюза, прави съвършено безсмислена вашата „анкета”, съвършено излишни всякакви по-нататъшни обяснения по нея върху „формална основа” и, следователно, съвършено безполезно изкуството на делегата ви г. Ганчев — да представя всяка истина за лъжа и всяка лъжа за истина.”  Верен на своя марксистки възглед за обективните процеси у нас той не се поколебава да иронизира и жигосва враговете на социализма. „При подобни обстоятелства — с насмешка пише той — аз мога само да поздравя учителската организация с такива достойни, незаменими водители като вас, с такива смели пълководци в предстоящия великолепен поход против „разрушителните елементи” и да обявя, ако това е нескромно, че след като прочетох вашето „знаменито” окръжно № 156, в душата ми се роди едно страстно желание — да видя един ден Ганевци и Кеповци министри на България, а ние, учителите социалисти, да уловим тогава за ушите бившите министри Величков, Вачев, Иванчев и пр. и да им кажем: „Гледайте хубаво: така се гонят учителите, така се тъпче свободната мисъл, така се удушава свободната критика.”

В края на 1904 г. Централният комитет на БРСДП (т. с.) разбира, че разцеплението на БУС става неизбежно. Той свиква две съвместни заседания с избраната от 18-те делегати комисия — първото на 19 декември 1904 и второто — на 15 февруари 1905 г. „И в двете тези заседания — пише Димитър Благоев — Централният комитет разви своите възгледи както върху насоките, които трябва да легнат в основата на организацията, тъй и върху характера и задачите й като учителска социалдемократическа организация, както и върху отношението й към Партията и Синдикалния съюз.”

По неизвестни засега причини на първото заседание на ЦК с комисията Хаджидимов не присъствува. Още на другия ден след заседанието Найден Киров му съобщава за взетите решения: „Комитетът ще издаде едно окръжно до учителите социалисти да стоят в Съюза, докато това е възможно и да се организират вътре в него, да не бъдат пръснати и още повече да се пръснат. В този смисъл и комисията ще издаде подобно окръжно.”

На заседанието е разискван и въпросът за издаването на вестник на учителите социалдемократи. Найден Киров му съобщава: „Единодушно се призна, че такъв вестник е необходим до сбирката.” В края на писмото си Киров отново му напомня: „Той (Централният комитет — б. м., Б. К.) мисли, че трябва да се побърза, едно, и че най-добре би било да излиза като официално издание в София.”  За подкрепата на неговата идея от ЦК му съобщава и В. Шопов от Радомирското учителско дружество. „Всички единодушно са признали, че е необходимо издаването на един такъв вестник за уясняване на нашите възгледи. Като са признали туй, същевременно са решили да се издава в София под контрола на партията.”  А М. Герасков му пише: „Ние разсъждавахме и дойдохме до заключение, че между нашите другари Вие ще бъдете най-способни да изпълните тая задача, че в редакторството ще се намерите в собствената си стихия.”

Но въпросът с вестника се бави. А от ден на ден Управителният комитет на БУС взема все по-крути мерки срещу редица учителски дружества и учителите социалисти.

Всяко историческо събитие има своя строга логика. Прикритите опити и „тая вътрешна амбиция” на опортюнизма „да минава всякога за социализъм” по сполучливия израз на Хаджидимов стават все по-ефимерни. Затова публицистът насочва своето перо към разясняване на истината за неосведомените. Без страх от сблъсъка на гледища, с ясен поглед за процесите на социалната практика — скъсване с опортюнизма и утвърждаване па марксистките позиции на Учителската социалдемократическа организация.

В мартенската книжка на сп. „Учителска мисъл” Хаджидимов излиза със статията „Самоохрачване на учителската организация”.  Тя е написана от автора изцяло в полемична форма. Спонтанен в реакциите си, той използува и силни аргументи, за да разголи „истинския лик” на организацията след познатата „дивна епопея на вътрешни борби”. И затова изводите му отекват като удар на гонг — категорични и ясни: „Станал в последните години абсолютно негоден за каква да е обществена дейност, насочена да подобри условията на учителския труд и да вмъкне прогресивния дух в учебното дело, съюзът на организираното основно учителство видя и тутакси позна в лицето на своите членове — социалдемократи една опасна „язва”, заразителното влияние на която последният трябваше с каквато и да била цена да се отърве и опази.”

Апостолски верен на марксизма, с изкристализиран опит от предишните битки Хаджидимов с всеки ред става по-настъпателен. И по-язвителен, разобличавайки морала на съюзното ръководство, прикрит зад едно прозрачно „социално було”, което все още продължава „да закрива жалкия череп на един мухлясал дребнобуржоазен мозък, какъвто всъщност е мозъкът на цялата организация”. И авторът на статията заключава: „Последната по един блестящ начин доказа, че няма нищо общо със социализма, че социализмът заради нея е нещо като стихийна напаст, способна само злочестини и смърт да разнася.”

Решението на ЦК на БРСДП (т. с.) учителите социалдемократи да напуснат БУС послужва като сигнал за настъпление. В статията си „Върху един ясен, но замъглен въпрос” Благоев съобщава позицията на ЦК „както върху началата, които трябваше да легнат в основата на организацията, тъй и върху задачите й като учителска социалдемократическа организация, както и отношението й към партията и синдикалния съюз”.

На 15, 16 и 17 април 1905 г. учителите социалдемократи правят първата стъпка към изграждане на нова учителска организация. От съществуващите до този момент 49 социалдемократически кръжока, в които членуват 553 членове, в така наречената „великденска сбирка” участвуват 43 делегати. Поради липса на средства делегатите от 19 кръжока не могат да участвуват в сбирката, но те писмено дават своето съгласие с нейните решения.

Димо Хаджидимов е един от организаторите на учредителната сбирка. Той е в постоянна връзка с кръжоците, дава указания по организационни въпроси, води преписка. „Образувахме кръжока от 21 души и избрахме делегати” — съобщава му Н. Шопов от Горна Диканя, Радомирско.  А Георги Муструков, бъдещият първи кмет на Дупнишката комуна, го моли „да направи работата да бъде вписан в протокола” за сбирката. „Надявам се — пише му Муструков, — че в София ще науча много интересни работи по новата организация.”

На предварителното заседание, проведено на 15 април, представителите на кръжоците избират ръководство и определят дневния ред на сбирката. Тих и безшумен, но човек на действието и като един от заместник-председателите, Хаджидимов дава големия тласък, вярата, вдъхновението. И деловитостта. Това личи от хрониката на заседанията: всеки ден делегатите заседават от 8 до 12 ч. и следобед от 14 до 19, а последния ден провеждат и едно „вечерно заседание”.

Кое подтиква Хаджидимов към такава активност? Само действената натура ли? В запазената преписка между членовете на комисията се откроява желанието му час по-скоро да се освободят учителите социалдемократи от общоделството на Съюза. Изхождайки от разбирането, че по своето социално положение основният учител е пролетарий, той бърза да го отклони от общоделската зараза, иска да види учителството в своя организация, със свои цели и задачи. Това ще спомогне то да се отърси от буржоазното влияние, от натиска и преследването на държавата.

Не, това не е прибързаност в действията му като обществен деятел. Излизането от съюза е жизнена необходимост за учителите социалисти. Затова и на него ЦК. поставя задачата да разработи реферата: „Нужна и навременна ли е отделна самостоятелна учителска социалдемократическа организация?”

Всъщност това е втората точка от дневния ред на сбирката. Същността на реферата му служи за основа на приетата резолюция, останала като важен документ в историята на УСДО. В нея се посочва, че народният учител по своето социално положение стои близо до пролетариата и че неговите по-важни интереси съвпадат с интересите на работническата класа. От това следва изводът, че тези интереси могат най-сигурно и най-правилно да се защищават само от гледището и чрез политическата борба на революционната социалдемокрация. По-нататък в резолюцията се разкрива буржоазния характер на БУС, в който учителите социалдемократи са подложени на жестоки преследвания. Това според резолюцията налага да се води енергична борба и широка социалистическа пропаганда сред народното учителство, за да се откъсва то от онези заблуждения, за неговото бързо класоосъзнаване.

Във връзка с реферата на Хаджидимов в. „Работнически вестник” пише, че на въпроса нужна и навременна ли е учителска социалдемократическа организация „единодушно делегатите отговориха — да”. А резолюцията, която обосновава този отговор, е „приета с акламация”. След това делегатите „при общ ентусиазъм” напускат салона на „Стопанското училище”, викайки: „Да живее социалдемократическата учителска организация! Да живее пролетарското дело! Да живее социалистическият идеал!”

Работата си сбирката привършва в навечерието на бойния празник на труда. Делегатите, „окичени с червени ленти”, участвуват в тържеството, „гдето за пръв път манифестираха открито своята братска солидарност не само с българския пролетариат, но и с международния”.  Един от най-възторжените манифестанти е Димо Хаджидимов.

Появата на Учителската социалдемократическа организация трябва да бъде осмислена от основното учителство. Това се налага не само поради обществения резонанс, но и защото дейците на общоделския БУС започват истинска война срещу нея. Наричат я „отрепка”, „отроче”, предвещават й гибел преди още да е родена. Към атаките на в. „Съзнание” се присъединяват вестниците на буржоазията.

Срещу писмената „канонада” Главният съвет на новата учителска организация разчита твърде много на публицистичното перо на Хаджидимов. Още в първия брой на печатния орган на УСДО в. „Учителска искра”, той отпечатва статията „Новата учителска организация”. В атмосферата на изострена общоделска психоза тя звучи предизвикателно, носи оптимизма на времето: „Обективното развитие на нашата обществена действителност трябваше да наложи на учителите социалдемократи едно обединение в името на социалистическия идеал.”  И въпреки „бакалското свиване на рамене”, въпреки скептичните въпроси според автора на статията „това обединение е факт свършен”. И ако все пак у някой се е загнездило съмнение, Хаджидимов го разрушава докрай: „Защото основният учител по своето социално положение спада фактически към пролетарската класа и защото имаме вече за едно пролетарско организационно начинание достатъчно единици между основното учителство, които са се издигнали до цялостно социалистическо съзнание.” 

Времето утвърждава целесъобразността на новата учителска организация. Следователно според автора „самото основаване на подобна организация можеше да бъде вече не предмет на някакво обсъждане, а една акция, подета с горещ ентусиазъм и с пълно единодушие”. Това че е посрещната „карикатурно”, че е окачествена като „парад революционен”, „временно недоразумение” и пр. може да послужи на нейните учредители „за подтик към една усилена социалистическа пропаганда и агитация” в ония среди, които се отнасят „с безверие към „парадите” на социализма”.

Има нещо привлекателно в гнева на публициста. Отрано обайван от спасителния полъх на социалистическите идеали, той все по-пълно и углъбено живее с тях. Затова така до болка е нараняван, когато неговите врагове го изопачават и хулят. Оттук идват и вътрешната динамика на стила му, остротата на епитетите, язвителността към враговете му: „Клетият широк социализъм! В Учителския съюз блесна по един ослепителен начин непроходимото безсмислие на неговата мила и скъпа „теория” за неутралитет...” Движейки се по стари коловози, общоделците в съюза замъгляват своята фасада „с примамливи социални краски”. „Цели орди — пише авторът, — останали само с дребнобуржоазно недомислие и пълно безкласово безцветие в главите си, се отровиха в тихото пристанище на неутралността, откъснати духовно и физически от съзнателната пролетарска класа и нейните революционни борби.”

И колкото по-язвителен е към общоделците в съюза, толкова по-грижовен е към „отрочето, което изтърси учителският съюз”. Макар че върху нея тежи „сянката на презрението”, на хулите и клеветите, новата учителска социалдемократическа организация в самите си корени носи своята жизненост и бъдеще. „Със стъпване на пролетариата на чисто класова почва в своите революционни борби и с организирането на развиващата се буржоазия в борба за своите интереси и против тия на пролетариата, ние присъствуваме на едно раздвижване и разместване на обществените сили, като че става пред очите ни някое ново велико преселение не вече на народи, а на разбирания, на стремления и борби. Всички трябваше да отидат по своите места.”

Така и става. Учителската социалдемократическа организация се легитимира пред обществото.

Хаджидимов има големи заслуги за изясняване на социалната принадлежност на учителя-пролетарий и за социалистическата му ориентация. Този въпрос той засяга в различни статии, но след създаването на УСДО пише специална брошура „Социалистическият възглед за обществената дейност на основния учител”. В нея авторът застъпва разбирането, че обществената дейност на дадена личност или група се определя от нейното социално положение. Понеже социалното положение на основния учител е пролетарско, неговата съзнателна обществена дейност трябва да бъде дейността на класовоосъзнатия пролетариат, т. е. социалистическа. „И тъй — пише авторът, — да се повърнем отново — истина ли е, че основният учител по положение е пролетарий? На тоя въпрос ние, учителите социалдемократи, отговаряме — да! Защо? Защото: 1. Той е наемник на държавата, която го експлоатира също тъй както отделните капиталисти експлоатират своите наемници; 2. Той не притежава други средства освен своята работна сила и енергия. В що се изразява експлоатацията на основния учител от държавата? Изразява се в това, че държавата като комитет на капиталистическата класа прибира и оползотворява за себе си произведената от него духовна ценност, като в замяна на това му определя във форма на заплата неговата работна сила.” Хаджидимов иронизира теорията на общоделците, която според автора е „изградена върху пясък и тя ще рухне безвъзвратно с разнебитването на ратайската психология”. Авторът развива мисълта, че основният учител, макар да е „интелигентен пролетарий”, няма пролетарска психология. И оттук прави извода: „Основният учител без пролетарска идеология и психология не може да се развива в прогресивна насока, не може да осъзнае социалното си положение и да води успешна борба за промяната му.”

Трудът на Хаджидимов предизвиква противоположни оценки в печата. В отзив за книгата сп. „Демократически преглед” се противопоставя на възгледите на Хаджидимов.  В. „Учителска искра” иронизира автора на отзива и редактора Т. Влайков, че в списанието си дава „няколко случайни бележки” върху такъв важен въпрос. „Преди всичко — пише вестникът — Влайков си поставя за цел да „докаже”, че за основния учител социалистическата обществена дейност не била единствена, както твърди Димов. Излиза, че Димов натрапва на учителите несоциалисти една омразна на тях социалистическа дейност. Т. Влайков иде да осветли „забъркалия” се автор и с това да отърве несоциалистите от социалистическа дейност.” И вестникът заключава: „Който е прочел брошурата, добре знае, че думата е за една съзнателна обществена дейност, а не въобще за каквато и да е.”

В друг брой в. „Учителска искра” посочва, че брошурата „тъкмо на време иде да запълни една чувствителна празнота”. Авторът на отзива Ламби Кандев завършва: „Нашата организация трябва да си състави възглед по този въпрос, като база за разглеждането му послужи брошурата на др. Димов.”  А в сп. „Ново време” Димитър Благоев й дава висока оценка, като изтъква, че Хаджидимов „разработва нови теоретични проблеми, които до сега не са разработени”.

При учредяването на Учителската социалдемократическа организация обаче се допуска да се вземат решения, които са в противоречие с възгледа на партията за характера, целите и задачите на новата учителска организация. Под влияние на П. Ралев и М. Герасков делегатите на учредителната сбирка приемат чл. 55 от Устава, според който УСДО влиза в състава на Общия работнически синдикален съюз.

Защо след като Д. Благоев отблизо следи всяка стъпка на новата учителска организация, се допуска такава формулировка? Още преди сбирката ЦК на партията мотивира своето становище, че УСДО не бива да влиза в състава на Синдикалния съюз. Но неговият пратеник Н. Харлаков вместо становището на ЦК, в писмен вид излага своето становище, като по този начин прокарва идеите на анархолиберализма и в Главния съвет на Учителската социалдемократическа организация.

Известно е, че групата на анархолибералите в партията тогава се стреми да противопостави Централния комитет на партийните организации и на ОРСС. Чрез П. Ралев и М. Герасков тя успява да даде път на това течение и сред учителите социалдемократи. Те обвиняват ЦК, че искал да постави Учителската социалдемократическа организация в „данъкоплатно положение” и затова настоявал тя да бъде под непосредственото му ръководство.

 Всъщност анархолибералите както в партията, така и в УСДО въстават срещу партийната дисциплина. Те открито я наричат „бюрократически централизъм”, „автократизъм”, потискаща личността „диктатура”. Това налага Благоев в няколко статии да изясни понятията, с които създадената в УСДО опозиция непрекъснато спекулира. „Целта, разбира се — пише Благоев, — е съвсем друга — да провъзгласи УСДО за „неутрална”. С други думи болшинството от Главния съвет реши да превърне Учителската социалдемократическа организация в неутрална, понеже анархолибералите сега здраво са се докопали с ръце, крака и зъби о чутовния общоделски „неутралитет” и работническото движение или с още по-чутовния „свободен синдикализъм” на анархосоциалистите на Запад.”

Дискусията с анархолибералите започва по време на XII конгрес на БРСДП (т. с), когато на специално съвещание П. Ралев изразява несъгласието си със становището на Централния комитет за мястото и ролята на Учителската социалдемократическа организация. Особено след конгреса П. Ралев и М. Герасков засилват своята дейност за привличане и на други активни дейци на младата учителска организация.

Както в други трудни моменти за партията, така и в борбата й срещу анархолибералите Хаджидимов развива изключителна активност. Още по време на партийния конгрес пред софийската партийна група той говори за предстоящите задачи на учителските социалдемократически групи.  Всяко, дори най-малкото отклонение от задачите на групите, предизвиква у него реакция. Затова на сбирката той посочва погрешната позиция на онези, които смятат, че социалистическата пропаганда трябва да се води само сред членовете на кръжоците. „Групите трябва да използуват — препоръчва Хаджидимов — отделни някои моменти за агитация на своите максими между близкостоящи учителски и работнически среди.” Той призовава групата да не смесва своята дейност с тази на местната партийна организация. Разкритикувал дейците на Главния съвет за тяхното двуличие, той посочва: „Грешка прави редакцията на в. „Учителска искра”, дето в цели две уводни статии се занимава с конгреса на съюзистите. Това е остатък от широката дейност.”

 

Като един от най-здравото ядро сред учителите социалдемократи Хаджидимов е тясно свързан със становището на ЦК на партията, че „УСДО е професионална с общественополитически характер”. Той аргументирано отстоява тази постановка. Подложил на остро изобличение общоделците около в. „Съзнание”, сега Хаджидимов се заема да разголва анархолибералите, за да блесне пролетарският идеал „в неговата чистота”.

Във връзка със спора в партията за нейния печат той отправя някои критични бележки и към списването на в. „Учителска искра” и главно върху материалите на М. Герасков и П. Ралев. В писмо от 28 юни 1905 г. Г. Кръстев му пише: „Напълно споделям възгледите ти относно нашия вестник. Какво е отношението ти по въпроса за партийния печат?” В дните, когато Герасков и Ралев започват да прокарват своите възгледи в Главния съвет, той чрез Генко Кръстев като редактор на вестника се бори за отстояване на партийната позиция. За това свидетелствува едно писмо на М. Воденичаров, в което той съветва Хаджидимов: „И не оставяй Генко да се завладее от Петко (Ралев — б. м., Б. К.)”

Противоречията между учителите марксисти и анархолибералите в УСДО стигат до своя неизбежен край. След продължителната дискусия в печата, на 6 декември 1905 г. Софийската партийна организация изключва от редовете си П. Ралев и М. Герасков и техните привърженици. Няколко дни по-късно, на 11 декември, те са изключени и от софийската група на учителите социалдемократи. В „Открито писмо” на Генко Кръстев се посочва, че „животът на нашата млада организация временно се преустановява... от изключените из партията членове на Главния съвет: М. Герасков и П. Ралев.”

Определен като един от „консерваторските капацитети” на УСДО, и Хаджидимов е поставен „на мушката” от анархолибералите. Наричат го „консерватор”, „дезорганизатор”, а позицията му — донкихотовска. Особено раздразнени са те от неговия призив за спазване на партийната дисциплина. А ясната му позиция по време на заседанието на софийската група е окачествена като „декларация”, според която „всичко казано и вършено от ЦК” трябва „да се посреща с ръкоплескание”.

В такава обстановка Димо Хаджидимов и още няколко учители социалдемократи от софийската група излизат със специален позив, в който призовават организацията към нова сбирка. Задачата й, посочена в позива, е учителите социалдемократи да вземат „отношение към дезорганизаторската дейност” на М. Герасков и П. Ралев и по „организационното укрепване” на УСДО. „Нашата организация — се казва в позива, — както произлиза от нейния дух и от принципите, легнали в основата на устава й, има място само за партийни членове или съчувственици на партията. Ето защо, за да запазим социалистическия характер на организацията и нейното единение с партията, ние, подписаните членове на софийската група и живущите в София членове на Учителската социалдемократическа организация, се обръщаме към вас, съзнателни другари, да дойдете на 25 и 26. XII. т. г. в София на конференция, която ние в съгласие с ЦК на партията устройваме, за да се изяснят станалите събития и да се реконструира организацията.”

След подписа на Хаджидимов следват и тези на Ив. Колинкоев, В. Йолов, Стаменов, Конов, Ел. Клинкова, Сл. Атанасов, Ст. Нопоев и М. Воденичаров. Но Хаджидимов не е само в центъра на позива, той се захваща и с практическата организация на предстоящата конференция. Когато на 24 декември вечерта се събират делегатите на 21 от всичко 37 организации, той ръководи предварителното заседание, на което се определят съставът и характерът на конференцията. Под негово ръководство делегатите стигат до извода, че тя не трябва да стигне само до „изясняване на положението”, а и „да осигури правилната насока на развитието” на УСДО. Накрая Хаджидимов съобщава, че на конференцията ще участвува като делегат на ЦК Димитър Благоев.

На другия ден, 25 декември, от 9 часа в салона на „Стопанското училище” в София се събират 50 делегати. Димитър Благоев открива конференцията, разобличава пакостната роля на учителите анархолиберали, като заявява, че ЦК никога не е смятал учителската организация за „просветителско дружество”. След като определя задачата на конференцията да „реконструира” организацията и я „постави в тесни идейни и организационни връзки с партията”, той заключава, че само така тя „ще може правилно да се развива и да преуспява в своята борба”.

На конференцията по поръчение на ЦК на партията Хаджидимов изнася реферат по жизнено важния въпрос за отношението на УСДО към БРСДП (т. с). След като изтъква от що се определя характерът на всяка организация и елементите, които обуславят обществено-политическия характер на Учителската социалдемократическа организация, рефератчикът заявява: „Учителската организация е профсъюзна, защото си поставя професионални цели, но тя не може да се идентифицира с един работнически синдикат, защото тя не крие в себе си необходимата икономическа сила и докато синдикатът може непосредствено на икономическа почва — чрез най-мощното и сигурно средство — стачката — да води своите борби, учителската организация може само като се осланя на политико-икономическата мощ на единствено прогресивната обществена сила в капиталистическото общество — социалната демокрация.

В реферата си Хаджидимов посочва, че от обществено-политическия характер на учителската организация се определя мястото й „направо при партията, защото така ще се увеличи повече боевата й сила и най-сигурно ще укрепва пролетарската психология на нейните членове, отколкото ако тя се присъединеше към ОРС съюз”.  Той проследява разбиранията и на М. Герасков по същия въпрос, като доказва цялата фалшивост на доводите му. В заключение рефератчикът заявява: „Герасков и Сие още от излизането ни от буржоазния съюз и до сега нямат ясно представление за характера, целта и задачите на организацията.”

В станалите разисквания отново се подчертава социалдемократическият характер на УСДО, както и нейните специфични особености и съществените различия между нея и работническите профсъюзни организации. С обширна и задълбочена аргументация Хаджидимов и останалите делегати подкрепят становището на Централния комитет на БРСДП (т. с.) за необходимостта организацията да се намира под прякото ръководство на партията.

 Накрая се извършват организационни промени. В протокол № 4 от 24 декември 1905 г. е записано: конференцията „предложи да избере за член на главния съвет другаря Д. х. Димов”. Както посочва в. „Учителска искра” избирането му става „с акламации”. Хаджидимов е избран и за председател на комисията по изземване делата и касата на организацията от изключените Герасков и Ралев.

След конференцията Временното управително тяло на УСДО в състав Г. Кръстев, Д. Хаджидимов и М. Воденичаров чрез „Работнически вестник” отправя позив към членовете на организацията. В него се посочва: „Превратът, който се предизвика в учителската социалдемократическа организация вследствие неокачествимото своеволие на бившите членове на Главния съвет — М. Герасков и П. Ралев, наложи необходимостта от една конференция, която своевременно да проучи положението в организацията и посочи начин за излизането от това безизходно положение.” След като посочват, че конференцията възстановява организацията и премахва „онези пречки, които спъваха нейното правилно развитие”, Хаджидимов и другарите му поставят и конкретни задачи пред нея, които членовете трябва да изпълнят, „за да подкрепим живота и борбата на собственото ни дело”.

В такава обстановка на учителския фронт през октомври 1905 г. Димо Хаджидимов се премества да живее в София.  Но вече не сам, а с Александра Ставракиева, която става негова съпруга и другарка в бурния му живот. Те правят скромно празненство в с. Баланово, Дупнишко, където родителите на Александра имат малко имение. Сватбеното им пътешествие е до Кюстендил, където престояват една седмица и оттам потеглят за София. „Когато се преместихме в София — спомня си Александра — учениците на Димо идват пеша в столицата да молят учреждението, в което работи, да им върне „любимия” учител.”

Столицата не се оказва гостоприемна за младите провинциални учители. Намеренията на Хаджидимов да се захване с журналистическа дейност се осуетяват. По този повод Михаил Воденичаров от Пазарджик му пише: „Ако си изгубил всякаква надежда, че ще останеш в София и няма другаде място, пиши ми да взема мерки да дойдеш на моето място.”  А в друго писмо до Александра учителят социалист и другар на Димо, шегувайки се със смелостта й да се омъжи за такъв „нехранимайко”, й пише: „Ич комита къща храни ли, бе джанъм, не можахте ли да се допитате до стари хора? Пък и да е някой богатичък — ами той ходи със скъсани панталони, зеленясало палто и смачкана капела. А косата му е като на влашки поп. Пада малко и чапкънин — закача от суцелизмото. Нефелен човек и туй то.”

Наистина бедността става постоянна спътница на младото семейство. Отначало Хаджидимов е принуден да започне работа в Софийското техническо окръжие като кондуктор, където работи до 22 ноември с. г.  Върховистите искат да го привлекат на своя страна и му предлагат да го изпратят в Белград като секретар на консула Димитър Ризов, но той отказва.  Публицистът Тома Карайовов му помага и от 1 януари 1906 г. Хаджидимов започва работа в Министерството на вътрешните работи и вероизповеданията като „чиновник за особени поръчки”.

След изключването на Ралев и Герасков от УСДО те се опитват да създадат нова учителска организация — „Синдикат на учителите в България". Чрез страниците на либералната „Учителска искра” и редактираното от М. Герасков сп. „Учителска мисъл” анархо-либералите повеждат борба срещу УСДО и БРСДП (т. с.). Димо Хаджидимов не може да бъде спокоен и в статията си „Подлости на три фронта” той пише: „Фалиралите величия върху починалия Главен съвет на учителската с. д. организация са некадърни да противопоставят на възгледите възгледи, понеже нямат, неспособни да се издигнат нито косъм над своята дребнава интелигентска амбиция, немощни да изтърпят „терора” на социалдемократическата критика и „цезаризма” на пролетарската дисциплина.” Самият факт, че са заплетени в мрежата на лутаница и безпринципност кара авторът да стигне до извода: „Такава е неумолимата участ на всички подложени на пролетарското възпитание случайни гости на социализма, на всички кавалери на социалистическата фразеология и на всички акробати със социалистически фирми и брътвежи.”  Учителят марксист не може да спре порива на пролетарското чувство, без докрай да ги е приковал на позорния стълб. „Чужди по ум и душа на пролетарското революционно дело, те са готови да го захвърлят всяка минута, стига само да се видят ограничени в интелигентската си страст към безконтролна дребнобуржоазна разпаленост и анархия.”  Убеден в изпитаното оръжие — принципната критика, Хаджидимов не щади ония, които чрез „подъл начин, дискредитиране и интелигентска злоба” се опитват да внесат смут и обърканост в идейната му среда. Обвинението им, че Хаджидимов „отдавна” е напуснал учителското поприще, обяснява и присъствието на остри и презрителни думи като „ругатели”, „клеветници”, „социалствующи” и др. И Хаджидимов завършва статията си: „Лъжата, клеветите и доносите — ето трите фронта на борбата, която водят против организацията. Лъжа и заблуждение по всички фронтове, клевета и инсинуации върху всички по-видни членове на организацията и донос против други — ето трите рода оръжие на „либералното войнство”.

Статиите на Хаджидимов в защита на УСДО са раздвижени й словесно оцветени, полемичният патос се доближава до този на Г. Кирков и Д. Благоев.

Тази последователна борба на Хаджидимов е неразделна, съставна част от борбата на партията против опортюнизма в работническото и професионалното движение в България. Но в стремежа си да го предпазят от влиянието на буржоазната идеология тесните социалисти стигат до крайности. По-късно Г. Димитров пред V конгрес на партията ще посочи тази слабост: „Партията издигна самостоятелното действие в догма, отричаше въобще каквото и да било споразумение с други обществени и политически групи при всички условия и по такъв начин фактически се самоизолираше. Нашата партия беше чужда на ленинското учение за революционните компромиси, без каквито нито една революционна партия не можеше успешно да се бори и върви напред.”

Несъмнено тези грешки на партията се виждат и в статиите на Хаджидимов. Своите позиции той обосновава с това, че учителите, макар и да спадат към работническата класа, нямат икономическа сила, чрез която да водят борба и самостоятелно да защищават своите професионални интереси. От приетата тогава теза в партията, че учителството няма икономическа сила, Хаджидимов прави извода, че учителите не могат да влизат в общи акции с други учителски организации Професионалните интереси на народните учители напълно се обхващат от обществените и училищните идеали на работническата класа. Затова те могат да очакват пълна защита на своите професионални интереси само от социалдемократическата партия.

Въпреки отделни слаби страни в теоретичните разработки на Димо Хаджидимов като един от ръководителите на УСДО не трябва да се забравя, че историята потвърди факта, че единственият защитник на учителите тогава е БРСДП (т. с). А това преминава като червена нишка в кратката учителска дейност на войнствуващия учител-марксист и революционер.


Цялата книга можете да прочетете с тази връзка:  http://www.promacedonia.org/bk/index.html