Търсене в този блог

събота, 28 септември 2013 г.

Частни интереси съсипват енергетиката - Янко Янев

Г-н Янев, тази година енергетиката на България се оказа в неочаквана ситуация - излишък от мощности. Даже АЕЦ „Козлодуй“ работеше с намалено натоварване. Какъв е изходът?

Въпросът за свръхмощностите е жива спекулация. Има според мен такава дяволска политическо-партийна интерпретация: защо ми е на мене АЕЦ „Белене“, като сега намалявам товара на централите. А утре, когато консумацията стане 7000 мегавата и мощностите не достигат, ще те питам откъде ще ги вземеш. Когато пазарът се вдигне, тези, които си купуват, знаят, че плащат скъпо - по 100, 150 лева на мегаватчас.

Има ли изследвания кога ще се появи тази необходимост за България?

Как кога? Зимната консумация в нашата страна е стигала до 8000 мегавата на час. Винаги давам примера за австрийското перпетуум мобиле. Там са страшно против атомните централи, обаче нощно време вземат ядрен ток от Швейцария и Франция, може и от Чехия, за да изпомпват вода от долния резервоар на ПАВЕЦ (помпено-акумулираща водноелектрическа централа - б.а.) в Алпите и през деня продават чисто зелен ток на гражданите за 18 цента/квтч. А нощно време го вземат за 3 цента. Това се казва перпетуум мобиле!

Но нали сте наясно, че сега има свръхпредлагане на ток на Балканите?

Електроенергията може да се разглежда по два начина. Мнозина я смятат за стока и затова говорят за пазар, за дерегулиране, за много конкуренция и либерализация. Но на предишния еврокомисар по енергетика му зададох въпроса в Австрия: дайте един пример къде либерализацията на пазара е намалила цените на електроенергията. Той не можа да даде такъв пример. Нима в САЩ либерализацията намали цената на електроенергията? Нима в Европа? Няма такова нещо! Затова мнозина от съвременните енергийни гурута считат, че електроенергията практически се е превърнала в инфраструктура. Точно каквито са аутобаните, водопроводите и редица други инфраструктурни обекти.

Какво променя това?

Без електроенергия не може да съществува държавата. Ако това беше стока, какво ще правим, ако тези, които могат да ни я произведат и доставят, изведнъж изчезнат? Да кажем, аз мога да си купя таблет от Китай. Но мога ли да си купя електроенергия от Китай? Няма как, защото в кофи не мога да я донеса. Затова мисля, че енергийната система на България се разглежда съвършено неправилно, бездарно и безотговорно. Нали износът на електроенергия тази година беше почти нула. После изведнъж 1200, 1500 мегавата. И сега НЕК печели. А преди защо не можеше? Поради абсолютно некомпетентно ръководство и регулиране на българското енергопроизводство.

Кога?

Въобще за последните 5-6 години. Липса на мислене къде да се позиционираш като държава, къде да позиционираш своите производствени мощности, така че да станеш част от инфраструктурата на съседната държава, която без тебе не може. Ако аз съм ти доставчикът на енергия, и то на оная, от която ти работят болницата, банката, транспортът, телефоните, компютрите, всичко, аз съм много важен. Помня как на 24 ноември 1994 г. в 3,23 ч. през нощта загубихме за няколко часа цялата си енергийна система. Тогава президенти на съседни страни звъняха: „Какво правите, кога ще пуснете електроенергията?!“ Ако слушаме сега политикански глупости, не можем да разберем защо системата е докарана до пълен банкрут.

Защо е в това състояние?

Казах: заради некомпетентно ръководство и преди всичко поради огромни частни интереси. Първо, построиха се централи на лигнитни въглища, които бяха договорени за 600 млн. евро, накрая 1,2 млрд. евро. Два блока по 300 мегавата в „Марица-изток 1“. Какво означава това? Гражданите през цената на тока плащат тази инвестиция. Това е декапитализация. След това: докато в общественото пространство се набиваше, че АЕЦ „Белене“ е много скъпа централа, някой позволи да построят 2000 мегавата възобновяеми източници на енергия. Инвестицията в тях е много по-скъпа, отколкото в „Белене“, а мощността, макар да изглежда същата - 2000 мегавата, не е. Реално тя е около 20%, или 400 мегавата, защото слънцето не грее 24 часа в денонощието и като минат два облака, производството на енергия пада. А на диспечерите им се изправя косата. Защото веднага трябва да вкарат в системата други мощности, които стоят в топъл резерв и чакат. За това също плащаме. Тепърва ще патим. Но кой разреши това? Тия трябва да бъдат съдени - тия, които разрешиха да се вкарат 2000 мегавата такава мощност, като не казаха на гражданите и не ги питаха: абе, вие искате ли да плащате тая мощност през цената на тока? 

Инвестициите във фотоволтаици и вятърни централи наистина ли са повече, отколкото за „Белене“?

Последната официална цена за „Белене“ беше 6,3 млрд. евро. Във възобновяеми източници според мен са вкарани поне 8 млрд. евро. Защо? Защото някои решиха в продължение на десетки години да си получават „рентата“, т.е. скъпо и прескъпо гражданинът ще им плаща пари. Това е цялата дандания. Историческият въпрос е тези държавни служители, които не са анализирали това и не са го спрели, те извършили ли са стопанско нарушение спрямо гражданите? Аз мисля, че са извършили. 

Какво да се прави в момента?

България не трябва да крие енергийните си планове като строго секретни, а да извика топексперти на международно ниво. Например да извика хора от Международната агенция за атомна енергия (МААЕ - б.а.) и да каже: ние искаме да прегледате нашата енергийна система и нашата стратегия, за да вземем правилно решение в една прозрачна форма. Защото най-голямата загуба на пари е, когато вземеш решение за голям проект и всеки 30 дни го променяш на 90 градуса. Ще строя - няма да строя, ще правя - няма да правя. На всичкото отгоре става смешно в очите на целия свят. С такива неща, особено с ядрена енергетика, човек няма право, особено ако е политик, да прави така. В това число са и изказванията от типа на „гьол“ или „плувен басейн“.

Неизбежно ли е да бъде поканена международна мисия? Не може ли НЕК сама да се справи, за да не се харчат допълнително пари?

Аз лично считам, че това е несериозно и неправилно като подход. Българските експерти така или иначе ще участват. Но тук има нещо друго. Един такъв огромен проект изисква изграждане на реноме - с правилно политическо отношение вътре и вън от страната, навсякъде. Изгражда се с прозрачна форма на целия анализ, оценка на рисковете и привличането на международна висококвалифицирана експертна помощ, която впоследствие банките, финансовите институции ще признаят. Под чия егида ще дойдат експертите, това е друга тема. Най-лесният начин е под егидата на МААЕ, защото тогава няма нищо да платим и не е необходимо да плащаме. Това е ролята на агенцията.

Тя занимава ли се с подобни анализи?

Агенцията обучава целия свят на това. Ние в МААЕ правихме такъв анализ на българската енергийна система през 2006 г. във връзка със закриването на трети и четвърти блок - какви ще бъдат икономическите загуби на България. За целта трябваше да построим целия модел на енергийната система на България.

За колко време може да се проведе такава мисия?

Според мен не може да отнеме повече от месец и половина-два, за да се направи анализът.

Това е добре, тъй като за юли 2014 г. е насрочен арбитражът за „Белене“.

Това е друга тема. Аз лично не вярвам, че можем утре да започнем да строим „Белене“. Отново трябва да се прегледат част от нещата, заради всичките тия забавяния. Но независимо от всичко това, което имаме в момента, е най-добрият руски проект, който е създаден. Русия сега ще направи съвместно предприятие с „Ролс-Ройс“ и е много вероятно да строи във Великобритания. Договори строежа на нов ядрен блок във Финландия. Строи в Китай и в Индия. Но там цените вече са 5 млрд. евро на блок.

В дълбока тайна у нас се пази колко струва площадката на „Белене“ - подготвена и лицензирана за АЕЦ?

Знам за САЩ - между 1,5 и 2 млрд. долара, с направени геоложки проучвания и подложка. А за да получи лиценз, 250 инженери работят четири години. Знаете ли от какво ме е страх? Да не се окаже, че стиропорът се изкупува скъпо за вторични суровини. Прочетох в „Преса“, че пластмасата станала по-скъпа от старото желязо. Ако и със стиропора се случи същото, ще опоскат изолациите на панелките! Току-виж и президентът паднал!

А какво предлагате?

Добре, дайте да обединим науката! Точка първа трябва да е: да спазваме законите. Трябва да пазим околната среда. Трябва да строим пътища. И трябва да знаем, че на тази балканска земя живеем заедно с гърците, турците, македонците, сърбите, румънците - с всички. Турция е икономически тигър. С по 6-8% годишно й нараства националният доход. Тя в момента преговаря за трета АЕЦ. И не е казано, че няма да е близо до нашата територия. Защото тази площадка до Резово е разглеждана навремето, през 60-те години на ХХ век, от българската страна за построяване на наша АЕЦ. Друг е въпросът, че ние не разбираме нашето невероятно преимущество - ние в момента можем да управляваме АЕЦ. Това ни дава не една глава, а една светлинна година преднина. 

                                                    *         *          *

Интервю на Весела Ванева във вестник „Преса” бр. 261 от 25.09.2013 г. 

Янко Янев е роден на 9 декември 1949 г. в София. Завършва радиохимия в СУ „Св. Климент Охридски“. По-късно е доцент там. Доктор на техническите науки. Шест години е ръководил Комитета за използване на атомната енергия за мирни цели. Член е на Нюйоркската академия на науките. През 1997 г. е поканен на работа в Международната агенция за атомна енергия. В последно време ръководи Института по управление на ядрените знания във Виена. Автор е на повече от 150 научни публикации.

 

 

 

вторник, 24 септември 2013 г.

Оранжева кръв - Николай Стариков

 

Терминът „оранжева революция” в нашия живот дойде от Украйна. В средата на десетилетието между 2000 и 2010 г. там бе осъществена „портокалова” революция, която даде своя цвят на всички подобни процеси в политическия и обществен живот и в други страни след това. След Украйна смяната на властта във всички други страни става по един и същ „оранжев” сценарий. 

Що за сценарий е това?

Имат ли автор „оранжевите” сценарии и по какво си приличат? За автор на технологията за безкръвна смяна на властта се смята Джин Шарп, тя е описана в брошурата му „От диктатура към демокрация”. След като изчетох брошурата и доста подобни съчинения, стигнах до извода, че в цялата тази “разрешена” литература и в множеството методики към нея липсва нещо много съществено. Фрагментите изглеждат вътрешно понятни и логически свързани, но не могат да дадат една обща и пълна картина. Те трябва да се обединят в едно цяло, което да бъде видно веднага, като на длан. И да се разбере как именно работи технологията.

Какво премълчават бащите и идеолозите на „оранжевите” технологии?

Те премълчават за „цимента”, който свързва всички техни методики. Не казват нищо за няколко условия, които дават шанса на „оранжистите” (разбирай „протестиращите” у нас) да постигат целите си в други страни с помощта на съвсем елементарни действия.

Ако си позволим да направим аналогия на „оранжевата” с класическата революция, първата може да се оприличи на спортист, който се състезава с допинг, т.е. той съумява с по-малко усилия да постига значително по-високи резултати, отколкото спортистът, който не приема допинг. Ако искате нечестният спортист да престане да се радва на временните си преимущества, ще трябва да го заставите да се състезава без стимулатори, или въобще да го декласирате.

И така какво се явява допинг за „оранжизма”?

„Оранжизмът” (т.е. протестите) има няколко вида допинг. Те действат в комбинация, а неутрализирането им би довело до обезсилване на действията на „оранжистите”.

Ето кои са те:

Задължително включване в оранжевата революция на местния политически елит. По-голяма или по-малка част от него, влиятелна или по-малко влиятелна част – това е въпрос на технология. Но този елит трябва да има такива вътрешнополитически функции и пълномощия, че при необходимост да е в състояние да парализира работата на държавните институции, или поне да ги направи неефективни. (Какво прави ГЕРБ със своите депутати, кметове и президент? - Бел. пр.)

„Оранжевата” революция се опира на „улицата”, т.е. трябва да има една критична маса от недоволни. При това протестът на „недоволните” не трябва да е вследствие на тяхното безнадеждно материално положение. Причината за недоволството трябва да бъде внушеното им чувство, че са лъгани, че нещо им е обещано, но не им е дадено. Това е най-важното условие. Само то поддържа и прави „улицата” управляема.

По принцип във всички „оранжеви” революции недоволните (протестиращите) са сити, добре облечени, с работни места и ангажирани в социалните институции на държавата (Справка: „умните и образованите” в София). Но благодарение на пропагандата те са уверени, че протестът, лично на тях, може да им осигури по-високо ниво на потребление и (или) на участие в живота на държавните институции.

Само човек, който не е гладен, който има работа и е включен в социалните институции на държавата може да изразява своето недоволство, подарявайки цветя в ръцете на „сатрапите на кървавия режим” (жандармерията). Само такъв гражданин може да е активен в мрежата туитър и да се мотае по градските улици.

Истински бедният човек не би се занимавал с подобни глупости. Той или ще затегне още повече колана, или ще започне да громи всичко, което е намразил, включително и да унищожава физически тези, които олицетворяват неговата ненавист. Такъв човек е безнадеждно маргинализиран, за да аплодира рокгрупи по площадите, да се занимава с бистрене на политика и със запознанства с другия пол по маскарадни сборища на борците срещу режима.

Реалната заплаха за властта трябва да идва винаги от чужбина.

Вътрешните сили на обикновените „протестиращи”, на този интелектуален елит, излизащ на улицата като на „празник на непокорството”, са достатъчни само да замърсят паркове и градинки, но не и за поемане на риска да загубят благополучието си, получено при „престъпния режим”, камо ли живота си. Единствено външните сили могат икономически да въздействат на институциите на властта. Само те, външните сили, са в състояние да окажат политическо въздействие на властта. Политическо, в смисъл точково, върху определени представители на властовия елит, за да се намали нивото на съпротива на тези, които желаят сплотяване около властта.

И накрая, само външните сили имат възможността в краен случай да употребят в военна сила. Или за сплашване (Сирия), или за действителна военна интервенция (Либия).

Междинен извод:

Част от местния елит и „улицата” са необходими като проводници на външното въздействие и като антураж за демонстриране на слабостта на властта и за оправдаване намесата на външни сили за въздействие върху държавната власт.

И последно, най-важно условие е гаранцията на външните сили, че местният елит и „улицата” няма да станат обект на репресия от страна на върховната власт. Т.е., никой няма да бъде закачан даже при явно участие на местния елит в „оранжевата” революция, независимо от резултата от този „революсион”.

Това е първото условие, което посланиците на влиятелни държави припомнят на местната власт, за да не попадне в „черния списък”.

Това е първата тема за политическия натиск, който чужди посланици и техни доверени лица започват да оказват на властта при разрастване на „оранжевия” сценарий по улиците на страната.

От определянето на видовете допинг за „оранжизма” следват и начините за противодействие на „оранжевата революция” от страна на властта, която Вашингтон и Лондон са решили да „демократизират”.

Изключване на тази част от местния елит, която застава зад протестите, чрез разколебаване в собствените сили.

Властта демонстративно показва, че гаранциите за „неприкосновеност”, подадена на „оранжистите” от страна на външните сили (да си спомним изявленията на посланиците на Франция и Великобритания у нас) не струват пукнат грош, тъй като държавната власт има волята за съпротива.

Местният елит трябва да осъзнае, че играта на „оранжева” революция няма да се играе на една врата. Ръководни позиции, бизнес, свобода и обществено положение за нелояалност към властта действително могат да бъдат изгубени.

“Улицата” не трябва да бъде разглеждана като хомогенна маса от хора, която или трябва да се търпи, или трябва да се разгонва ат полицията без колебание.

„Улицата” като феномен се дели на две части. На мнозинство от „недоволни” (в българския вариант „умни и образовани”), което е продукт на успешна пропаганда от страна на геополитическите „партньори”, и на нейния „боен и направляващ” отряд, състоящ се от провокатори и подстрекатели на сблъсъци. Последните са наети от една от структурите, които разчитат на външна поддръжка и са разтворени в тълпата, маскирани като „сити и недоволни”.

Ако от масата граждани на улицата се елиминира нейната втора, агресивна част, то „ситите и недоволните” ще загубят катализатора на своето „недоволство”. Останали

на улицата без пастири, те губят възможността

да се превърнат в опасна тълпа, управлявана от специалисти, владеещи психологически методи за масови мероприятия.

Политиката на държавната власт по отношение на тези външни сили, които се опитват с помощта на местния елит и „улицата” да поставят условията за капитулация на властта в страната, обхваната от „оранжева революция” се изчерпва с „помахване с ръчичка и усмивки”.

Дава се вид, че властта не разбира докрай същността на предлаганите решения за изход от политическата криза, печели се време за размисъл и при това с усмивка.

Желателно е усмивката да е нагла, с поглед директно в очите и със започване на военни учения със стрелби в тази част от страната, която може да смути „партньорите”. Властта трябва да протака времето и да поставя неизпълними насрещни условия. Да се съгласява на всичко чрез изявления на трето лице - посредник, а след известно време с възмущение да опровергава думите му с изявления от първо и второ лице.

В същото време усилено да „работи” (да притиска) с местния елит, станал проводник на „оранжизма” и с тази част от „улицата”, която се активизира от провокатори и подстрекатели на насилие от името на „ситите и недоволните”.

Всичко това осигурява време за маневриране и разсейване на силите, оказващи външния натиск.

Сега накратко и тезисно тъй като е известно, че „повторението е майка на знанието”:

Каква е методиката на  „оранжистите”:

„Оранжистите” създават условия, даващи повод на външни сили за явен (дипломатически) или скрит (кулоарен) натиск въху държавната власт. „Улицата” олицетворява степента на „всенародното” отхвърляне на прогнилата (в корупция) власт.

Част от местния елит, подкрепящ „оранжизма”, олицетворява разкола във властта, а също така регулира градуса на народното недоволство и дирижира уличната демокрация.

Създава се достатъчно ниво на нестабилност. Външните сили включват всички лостове и по дипломатически, и по кулоарни канали.

Те размахват „тоягата и моркова” с цел разцепване на лоялната част от елита и заставяне на властта доброволно да се откаже от изпълняване на своите функции, отстъпвайки място на другата част, преминала на страната на „оранжизма”.

Методика на противодействието

На описаната по горе методика може да се противодейства само с изключване на емоциите и осъзнаване на прилагания механизъм за завземане на властта от външни сили с помощта на вътрешни „оранжисти”.

Стъпките са следните:

Провокаторите се отделят от мирните демонстранти. Без провокаторите те не са по-опасни от едно домашно коте.

Към част от оранжевия елит са прилагат санкции (насилие).

От една страна, по такъв начин се показва цената, която трябва да се плати за гаранциите, получени от „цивилизования свят”, а от друга страна, елитът се дезориентира и се принуждава да бъде лоялен към властта.

В същото време на външнополитическите „партньори”, на фона на показване на мускули, се демонстрира майсторство в играта „Нищо не разбирам, нищо не чувам, ще помисля и ще отговоря утре”. И всичко това - придружено с ослепителни, дружелюбни усмивки.

В крайна сметка улицата, останала без провокатори и подстрекатели, и без поддръжката на протеста от местния елит, се превръща просто в група маргинали, изглеждащи глуповато, неспособни да акумулират протеста и да водят организирани действия.

С това се приключва с оранжевият проект.

Започваме да мислим какво да се прави от тук нататък.

Място на разминаване е твърдението, че външните сили само се възползват от обективните проблеми в обществото. Че за съществуването на тези проблеми е виновна самата власт и че ако тя беше постъпила по друг начин (не с избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, например), опозицията нямаше да предлага друго, правилно решение, а външните сили не биха имали никакъв шанс да дестабилизират положението в страната.

Някои „опозиционери” дори не скриват финансовата поддръжка, която получават от чужбина. Те се мотивират така:

Няма значение какви са причините, поради които интересите на външните спонсори на революционния процес и на опозицията съвпадат. Щом поддръжката идва „на ползу роду” (от борба с корупцията до права на човека), то тази поддръжка е добре дошла и не трябва да се отказва.

Лидерите на днешната опозиция (част от предишната либерална власт в Русия) години наред приспиваха населението с разкази за своите успехи под формата на пореден транш от МВФ или приемане на поредния „прогресивен закон”. И всичко това - на фона на мръсните пазари, бандитизма, на пълната деиндустриализация, нищета и ужасяваща корупция. Време, в което самите либерали не си губеха времето за сключване на контракти, а просто слагаха ръка на цели отрасли, бюджети и региони, в които отделни заводи и фабрики просто се „приХватизираха”.

Но всяка пропаганда има край, когато разликата между това, което се говори (справка: Бойко Борисов и Симеон Дянков 2009-2013 г.) и това, което се върши на практика, премине някаква критична граница.

Отдръпването от либералните пропагандистки клишета започна от август 1998 г. От този момент плавно, но неспирно текат два паралелни процеса. От една страна, в държавата настъпи оживление, забеляза се ръст на реалните доходи на гражданите, държавата се завърна към социалните си гаранции, западна престижът на професиите „наемен убиец” и „проститутка”, започна отново да се цени висшето образование. Беше решен проблемът с териториалната цялост на страната. Вместо мръсните пазари се появи потребителска инфраструктура. Професията  „военен” отнова стана почетна. Започна строеж на нови заводи, ремонт на стара и създаване на нова инфраструктура.

От друга страна, либералните кланове бавно, но неотклонно губеха възможност да влияят на вътрешната и още повече на външната политика. Усилването на тези две тенденции получи своя огледален образ в информационното поле на Русия.

Удивително! „Добрата пропагандна машина”, която в 90-те години премълчаваше проблемите и работеше само за красивата опаковка, без да споменава за отвратителното съдържание, сега обратно - започна да описва опаковката в изключително черни краски, без да отделя изобщо внимание на успехите на страната.

Да си припомним, след 1991 г. настъпи 1993 г. Сравнете нажежаването на страстите около Белия дом на едни и същи хора. През 1993 г. противопоставянето стигна до масови убийства, до проливане на кръв, до реалността за започване на нова гражданска война. Нямаше никакви „сити и недоволни”, а единствено ограбени и излъгани граждани, очите на които бяха замъглени от либералната пропаганда. А защо? Защото никой през тези 2 години не пропагандираше новата идеология на потреблението. Страната и народът просто бяха грабени с правото на победителя без всякакви обяснения. И само кръвта и заплахата от загубата на възможността за грабеж и занапред принудиха либералната власт да задвижи новия пропаганден маховик.

Искахте джинси, дъвка, колбаси и пътуване в чужбина? Ще ги имате. Не за всички и не винаги, но т. нар. средна класа беше зачената и започна да се появява в средата на 90-те години. И то при положение, че основната маса граждани живееше под нивото на бедността и с месеци не получаваше никакви доходи. Страна с пълна липса на социални ангажименти пред собствения си народ. Но

маховикът на пропагандата

свърши своята работа. Реклама, кино, токшоу, концерти на световни естрадни звезди, „умни” телевизионни дебати убеждаваха, и убеждаваха руснака, че „ти си достоен за подобен стандарт”.

И ето, съседът ти вече е купил някаква собственост и е пътувал някъде в чужбина. Обществото на потреблението вече не е камо картинка от списание. Още малко, още малко усилия и „американската мечта” може да постигнеш и ти, дори без да напускаш пределите на Русия.

Така работеше „добрата пропагандна машина” на потреблението. В основни линии тя не се е изменила и до днес. И много хора се включиха в надпреварата за високо ниво на потребление, за което толкова мечтаеха по времето на „соца”. Тази пропаганда, тези трошици от господорската маса на олигархията помогнаха да се избегне Гражданската война през 1993 г. и осигуриха победата на Елцин, разполагащ само с 4 % електорална подкрепа. Те създадоха ерзац общество на потреблението, но и това беше достатъчно за обърканото от пропаганда население.

По време на господството на либералния клан във властта, по време на неудържимия грабеж на Русия, нямаше митинги нито на площад “Болотная”, нито на Гора Поклонная. За наш срам, след 1993 г. нямаше никакви митинги, защото тогавашният либерален елит разбираше, че е „самоубийствено” да разлюлява лодката, в която самият той се намира.

Получи се така, че същите хора, които през 90-те години мълчаливо се бореха за съществуването си и за собственото си оцеляване на фона на пропадащата Русия, сега са силно разтревожени , че „всичко е пропаднало” и съобщават това на света със своите компютърни устройства. Те излизат на протестните митинги с новите си автомобили и разсъждават в евтини кафета и ресторанти на висок глас колко много са откраднали от тях „мошениците и крадците”. (Нещо да ви напомня, драги читатели, за софийския протест и за хората от т.нар. реформаторски блок, например?)

Иска ми се да запитам: ако така се възмущавате от вашия живот сега, то в началото и до средата на 90-те години на 20 век, с тази огромна болка за бъдещето на Русия, вие би следвало задължително да бяхте излезли като партизани в горите?! Но не сме чували нищо за подобни ваши действия.

Вашият протест представлява едно продължение на  „добрата пропагандна практика”.

Следователно, за предотвратяване на „оранжеви” революции е необходимо да бъде следван примерът на всички тези, които желаят да задържат властта  и да се вземе под контрол агитацията (и пропагандата).

Отсъствието на държавен контрол над информационните потоци в страната и неговото подчинение на глобални информационни играчи създават не по-малка опасност за обществото, отколкото предаването на контрола върху бюджета на държавата, на контрола върху въоръжените сили и върху системата на държавно управление в ръцете на тези, които винаги са били геополитически противници на Русия. 

                                                             *      *       *                     

 

Източник:  в-к “Нова Зора”,  бр. 38/2013 г.  

          

Авторизиран превод от руски: Румен ВОДЕНИЧАРОВ 

 

 

 

КАК ДЪРЖАВАТА ДА РЕАГИРА НА ”ОРАНЖЕВИТЕ” ТЕХНОЛОГИИ

В страна като Русия, която в годините на либералното безумие до голяма степен бе деиндустриализирана, а пък европейци от рода на Соломон Паси си позволяваха иронично да я наричат „Горна Волта с ракети”, пряка военна интервенция все още е невъзможна. Разпадането на Руската федерация обаче си остава крайна цел на “бащите на новия световен ред” и затова опитите за мрежова война и предизвикване на „оранжева” революция продължават. Западът е наясно, че ще запази своя шанс единствено ако либералите от СПС (Союз правых сил) и от рода на Алексей Навални и Борис Немцов отново се доберат до властови позиции.

Николай Стариков е добре познат на читателите на „Нова Зора”(книгата му „Криза. Как се прави?” излезе през 2011 г. в “Зора”). Той предлага анализ на “оранжевите” технологии, който може би ще отвори очите както на честните хора, въвлечени в софийските протести, така и на управляващите, които са длъжни да им противодействат. Достатъчно е само на мястото на „оранжисти” в неговия тест да поставим „протестиращи”, за да се получи днешният български вариант.

Не е задължително човек да е политолог, за да проумее, че софийският сценарий не е нещо ново, а тъкмо изпитаният в Украйна и Грузия и в „арабската пролет” оранжев сценарий. От нас зависи дали той ще се реализира и в България, за да бъде въвлечена в агресия срещу Сирия и Иран, или да се превърне от унитарна във федерална държава например...

                                                                                               Вестник “Нова Зора”

 

 

 

 

понеделник, 23 септември 2013 г.

Фотодокументи за 120 - годишнината на Кюстендилската партийна организация

                                            Началото 1893 – 1917 г.

 

                                                      Периодът   1917 – 1941 г.

                                                       

 

                                                Периодът  1941 - 1944 г.

 

 

 

Предстои довършване за останалите периоди.

Кратка справка по периоди за възникването и най-важните моменти от дейността на организацията е дадена тук -  http://probuzhdane.blogspot.com/2013/08/120.html