Търсене в този блог

четвъртък, 8 юни 2017 г.

Неофашизмът – под крилото на глобализма и неолиберализма – проф. Чавдар Добрев

 

 

 

Няма нищо толкова противоестествено и реакционно, ако човек държи на националните ценности

 

Да останем в границите на Европа. Още след края на Втората световна война, главно в Западна Европа, се появиха неголеми екстремистки организации и реваншистки настроени лица. Те открито изразяваха носталгия по току-що победения фашизъм, използваха нацистка символика, поругаваха еврейски гробища, изписваха по стените на сградите пречупени кръстове, не криеха, че са ксенофоби. По принцип органите на реда не им налагаха сериозни санкции, а нерядко бяха официално толерирани. Виждаше се, че зад тях не стои сериозна политическа сила и че съставът на неофашистите се състои от

проверени "стари" кадри

и техните биологически наследници.
Този непълен преамбюл го пиша, за да стане по-прегледно, че след  политическите и военни промени в Източна Европа през 90-те години на ХХ век европейският неофашизъм стъпи върху по-други релси, започнаха да му се дават нов тип квалификации, тясно зависими от постигнатата победа над Съветския съюз и социализма в Източна Европа. Глобализмът, който тогава разпростря  властовия си ореол над европейския континент и света, много държеше да внедри идеологемата, че комунизмът е далеч по-човеконенавистна теория и практика в сравнение с италианския фашизъм и немския нацизъм. По такъв начин разобличаването и "доубиването" на комунизма се афишираше като задача, далеч по-важна за либералните европейски демокрации от борбата срещу неофашистите. Засилваше се и атаката срещу партиите и личностите, защитили идеята за независимите отечества. Русофобията още не беше изтикана на предно място.
Но така се процедираше до 2000 г. Дотогава Русия, по времето на Горбачов и Елцин, след разпада на СССР, беше взета на оперативно управление от САЩ, а външният й министър Андрей Козирев се беше превъплътил в

пощенски гълъб на Държавния департамент

Руското държавно ръководство се бе примирило неговата страна да е регионална сила в еднополюсния свят, дирижиран от Вашингтон.
След 2000 г. обаче положението в Руската федерация претърпя коренна промяна. Владимир Путин, новият президент на многомилионната страна, осъществи политически/геополитически обрат. Възвърна суверенитета и независимостта на Русия. Заработи за многополюсен свят. Спря дезинтеграционните процеси, твърде напреднали в руските предели. Не позволи антикомунизмът да стане държавна идеология, както е на Запад. Обяви се в полза на руския патриотизъм и национализъм. Издигна руската национална идея като алфа и омега на отечествения прогрес.
Радикално новата политика на Русия разтревожи сериозно стратезите на световния глобализъм. От своя страна, те побързаха да внесат промени (дълбоки!) в отношенията си с великата славянска и православна държава. Преди това глобализмът и неолиберализмът, както вметнах, се конфронтираха остро и безкомпромисно с два фактора: с комунизма и с идеята за независимите отечества. Но с избирането на Вл. Путин за президент на Руската федерация, който отхвърли доминацията на еднополюсния свят, антикомунизмът на глобалистите с тяхното неприязнено отношение към патриотизма и национализма се срасна с русофобията! Стигна се до положение Русия и идеята за независимите отечества да фигурират

като враг №1 на световната демокрация

В такъв контекст неофашизмът започна все по-често да се трактува според това как и доколко  обслужва интересите на световния финансов капитал, адекватен ли е на идеологията на глобализма и неолиберализма!
Няколко примера.
Понастоящем единствената европейска страна, в която неофашизмът притежава властови позиции, е Украйна! За първи път в Европа след Втората световна война толкова последователно и жестоко се налагат практики, които поразително напомнят методите и обстановката, идеологическия климат в Хитлерова Германия.
След цветната революция на Майдан и протеклия антидържавен преврат, подпомогнат и финансиран от САЩ, в Украйна се наложи политически курс, който обявява украинците за предопределена от Бога нация и прогласява местните руснаци, съставляващи половината от населението на страната, за расово непълноценни. Днес в Украйна се ширят русофобия, ксенофобия, бесен антикомунизъм, антисемитизъм, най-крайни форми на украински национализъм. Действат паравоенни формирования, които атакуват парламента, окупират кметства, спират работата на финансови учреждения и промишлени обекти. В Украйна се забраняват партии и организации, извършват се репресии срещу верски убеждения и храмове на гражданите. Засилва се тоталната цензура над медиите, регулярно биват убивани леви интелектуалци, журналисти.
Но това възраждане на фашизма в Украйна, това

чумно гнездо на расизма и шовинизма

не събужда безпокойство, съпротива, гняв или поне нотки на несъгласяване в елита на САЩ, Европейския съюз, а и в българската политическа класа. Защо? Заради конюнктурните съображения, които засегнах. Украинският неофашизъм бива оневиняван от неолибералите и глобалистите, тъй като е връхна точка, най-значимо завоевание в похода на НАТО срещу Русия. Грозните гледки на фашизма изчезват, щом Украйна гради своето настояще и бъдеще върху антируска основа, краде историята и културата на Русия, унизява и претопява руснаците, забранява им да ползват родния си език (последната репресия се употребява и спрямо българите в Украйна).
 Ето го парадокса! Докато неолибералите в ЕС считат крайния национализъм и расизъм за демократично постижение, което няма нищо общо с фашизма, същите в собствените си страни обявяват за ксенофобски, расистки и неофашистки не толкова  носталгиците по класическия фашизъм, колкото всеки апел в името на нацията и националните интереси, всеки израз на позитивно отношение към Руската федерация.
Всъщност няма нищо толкова противоестествено и реакционно, ако човек държи на националните ценности. Няма нищо толкова плашещо, ако отхвърли идеята за превръщане на ЕС в Европейски щати, в Съюз на регионите и в замяна поведе борба за осъществяване на идеята на големия антифашист генерал Де Гол: Обединена Европа да е Съюз на отечествата, простиращ се - както метафорично обобщава легендарният син на Франция -

от Ванкувър до Урал

Не проумявам откъде накъде германецът трябва да се чувства задължен да изразява възхита от мултикултурните пристрастия на г-жа Меркел и на щедростта й да покани да се заселят върху немски земи повече от милион емигранти от Близкия изток и Афганистан? И според мен, както за повечето европейски граждани, мултикултурализмът е гибелен за бъдещето на нашите държави. Едно ново преселение на народите от Близкия изток, Африка и Азия в Европа ще е катастрофа за нея, то ще повтори завоюването на Рим от варварите. 
И защо - питам - всяко юридическо или  физическо лице в страните от ЕС се таксува мигом като крайно националистическо, дясно популистко, комунистическо или неофашистко, щом се осмели да опонира на глобализма и неолиберализма, щом се застъпи за подобряване на отношенията между ЕС и Руската федерация? Така че нека не приемаме на доверие всяка квалификация, с която неолибералите дискредитират дадени европейски партии и граждански организации като крайно националистически и популистки. Неолибералните кръгове преднамерено отказват да проследят идеологическото еволюиране на "Националния фронт" във Франция. Политиката, която следва Марин Льо Пен едва ли е синоним на ксенофобия, тя отразява обаче страховете и разбитите илюзии за средния французин за нормален живот. Тенденциозен подход се прилага нерядко и към австрийската Народна партия. Без да се запознаем с новата й програма, как ще разберем дали копира програмните си документи отпреди пет или десет години, или в по-значима степен отстоява фактическите интереси на австрийския народ? Ако "Алтернатива за Германия" е сбор от фашизоидни типове, нека бъде доказано

с факти, а не със заклинания

Познавам добре Унгария, висшето си образование получих в Будапеща. Премиерът Виктор Орбан, сочен като краен десен популист, е мразен от неолибералите защото провежда независима политика; отказва да бъде марионетка на Вашингтон и Брюксел; не се церемони с "Отворено общество" на Сорос; в интерес на Унгария поддържа  нормални връзки с Вл. Путин и с Руската федерация; провежда по-системна социална политика, отколкото да речем, българските социалисти, когато сме в управлението на страната.
Явно е, че в случая става въпрос за груби фалшификации и използване на двойни стандарти - едни за Украйна, и други, изцяло противоположни, за държавите от Европейския съюз. На глобалистите и неолибералите им пречат не толкова проявите на неофашизма, крайния национализъм и ксенофобията, колкото идеите на националната държава, пречат  им Русия и доброто отношение към Кремъл, пречат им истинските леви идеи! Значи, нужен е нов прочит на световноисторическата ситуация, който предполага актуализирано отношение към неофашизма и неговите метастази - у нас, в Европа и света. 

 

Източник: вестник ДУМА, 9 юни 2017 г.

 

 

 

 

вторник, 6 юни 2017 г.

Неонацизмът и мълчанието на „Европа” – Велислава Дърева

 

 

Изказване пред международната конференция "Възходът на фашизма в Европа" от 3 юни 2017 г.

 

Ще започна с два цитата. Единият е на Албер Камю от 1944 г.: "Антикомунизмът е началото на диктатурата." Другият е от съвременен български учебник: "По времето на Хитлер животът на евреите станал толкова тежък, че започнал да виси на косъм." Толкоз. 
И така:
Едното училище, в което учех, се казваше "Гео Милев". Другото - "Никола Вапцаров". Третото - "Лиляна Димитрова". Днес моите училища носят други имена. Технологията на омразата, на реванша, на отмъщението над историята заличи имената на тези "престъпници".
Защото:
Кое беше първото, което направи българската десница след 1989-а и продължава да прави вече 27 години? Унищожи индустрията? Подчини съдебната система? Разби селското стопанство?
Не!
Първо подмени историята, смаза просвещението и унищожи духовността. И обяви българските антифашисти за престъпници. И ги осъди като престъпници. А техните убийци превъзнесе като национални герои, вдигна им паметници и мемориали, и ги почита, и ги възхвалява.
Уби повторно загиналите момичета и момчета, срути техните паметници, оскверни техните гробове, разпиля техните кости. За да изчегърта техните имена, тяхната саможертва и тяхната гибел от историята, от времето и от паметта. А техните инквизитори и палачи възнагради с умилително преклонение.
Унизи живите антифашисти с едната цел  да отнеме смисъла на техния живот. И за да ги убие по-бързо, ако може.
Ако антифашистите са престъпници, фашистите са светци.
Щото е нямало фашизъм. А законна власт.
А щом няма фашизъм, няма и антифашисти. А бандити, които са си заслужили да бъдат  простреляни, посечени, обесени, изгорени, удушени, обезглавени, захвърлени в канавката на историята.
И най-сетне - обяви 9 май за черна дата, а 9 септември  - за още по-черна. И се жалват, и страдат, и се тръшкат артистично, и катадневно кълнат и проклинат Червената армия, понеже съсипала демокрацията и благоденствието, в които светът се пличкал под горещите (ама много горещи! крематориумни грижи на Фюрера. А щом победата над нацизма е черна дата, престъпление против човечеството и символ на всемирното зло, значи Хитлер е светъл идеал, ангел небесен, метафора на човеколюбието и олицетворение на демокрацията.
Това е политиката и на българската десница, и на европейската, и на псевдоевропейския проамерикански брюкселски елит, наричащ себе си "Европа", и на САЩ: ревизия на Втората световна война (ВСВ), реабилитация на нацизма, подкрепа на неонацизма, отрицание на антифашизма. И подменят историята, и я преформатират, и натрапват една фалшива историческа памет.
Всичко трябва да бъде заличено. Не е имало никаква война и никакъв нацизъм, и никакъв холокост, и никакви крематориуми, и никаква антифашистка съпротива, и никаква победа на 9 май, а Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Айхман и прочее изверги, са невинни, свидни жертви на гадните комуняги.
Това знаят днешните 20-годишни, децата на прехода, превърнати в мутанти. Тези лъжи са тяхното знание. Тяхното невежество е тяхното убеждение. Невежеството ражда подчинение. Програмираното, умишленото невежество ражда чудовища.
И ги роди.
Наплодиха се неонацистки, ксенофобски, крайнодесни, националистически партии и организации. Техните корени са в нацистките партии в България преди 1944 г., които пък от своя страна са копие на хитлеристкия оригинал. Едновременно с това те са част от съвременната световна неонацистка мрежа, а нейната идеология е "анти-антифа", т.е. - анти-антифашизъм.
Днес в България има последователи на Легиона (4 организации), на ратниците (3 организации), на бранниците (1 организация).
ГЕРБ управлява в коалиция с ОП, част от които е партия "Атака". Когато "Атака" връхлетя на политическата сцена през 2005 г. с нацистки крясък и антисемитски заклинания, български социолози и политолози казаха, че това е "признак на нормалност", че "навсякъде в Европа има такива партии", че "така се европеизираме". Тогава желаещите да встъпят в бойния строй на "Атака" трябваше да напишат своя етнически произход и кръвна група, защото, казват, определена кръвна група се срещала рядко при циганския етнос. Това е нацистката идеология за чистата раса. В кристален вид.
Днес заместник-министри от ОП позират с ръка, изопната в нацистки поздрав, понеже били артистични, обичали да се шегуват и да си правят майтапчийски снимки.
Как реагира на този факт европейската десница? А Европарламентът? С пълно мълчание. Благосклонно. Солидарно. Субсидиарно. Защо? Защото за ЕНП е важно "нашите кучи синове да са на власт". Европарламентът мълча благосклонно, солидарно и субсидиарно и при управлението на ОДС 1997-2001, когато част от ОДС беше не коя да е партия, а Българският демократичен форум, пряк наследник на Българските национални легиони на ген. Луков и фюрера Иван Дочев.
И всякакви овластени мерзавци и негодяи се шегувкат безнаказано и артистично с кръвта на милиони погубени в най-ужасяващата война. "В своето време и Хитлер е бил номер едно", каза преди девет години премиерът Борисов, за когото гаврата с жертвите на нацизма си е човещинка. Така всеки похотлив примат оправдава своята похот.
Но нищо не е само по себе си и не идва на празно място.
Всичко започна преди 27 години с едно шизофренично действие: българската десница обяви участниците в Съпротивата за бандити и терористи, а участниците във ВСВ - за герои. Така всички от Съпротивата (партизани, ятаци, политзатворници, концлагеристи) се оказаха престъпници, понеже са антифашисти, обаче са герои, защото се сражават по фронтовете на Отечествената война.
През 1992 г. СДС започна своя поход срещу Народния съд. Идеолози: Иван Татарчев - главен прокурор; Веселин Методиев - депутат от ОДС в два парламента, после вицепремиер и министър на образованието;
Васил Гоцев - депутат в три парламента от ОДС, после министър на правосъдието, после конституционен съдия.
През 1996 г. Върховният съд отмени решенията на Народния съд със следните мотиви: "поради липса на доказателства", "в интерес на обществото и с оглед на общоприетото разбиране за справедливост и морал"; защото Народният съд бил "противоконституционен", присъдите  - "несправедлив съдебен акт" и "извънсъдебен произвол" (едновременно); защото тези присъди "засягат най-насъщните граждански и политически права на личността"; защото "не отчитат оневиняващи основания като "случайно деяние", "изпълнение на закон или служебна заповед", "неизбежна отбрана" и "крайна необходимост"; защото "историческите и политическите тези не могат да имат решаващо наказателноправно значение" и защото "подсъдимите добросъвестно и добронамерено са изпълнявали функциите си".
Следователно: Девети юни е "случайно деяние", отрязаната глава на Стамболийски отговаря на "общоприетото разбиране за справедливост и морал", а убийството на Гео Милев, Йосиф Хербст и Никола Вапцаров е в резултат на "неизбежна отбрана" и поради "крайна необходимост".
Всички тези "аргументи" погазват декларацията от 30 октомври 1943 г. за отговорността на хитлеристите за извършените зверства, подписана от Сталин, Рузвелт и Чърчил; споразумението за съдебно дирене и наказване на главните военни престъпници; Устава и регламента на Международния военен трибунал от 8 август 1945 г.; и закона на Контролния съвет на победителките от 20 декември 1945 г.
Така палачите на Стамболийски, на Гео, Хербст, Вапцаров, организаторите на Девети юни, масовите убийци на българските леви интелектуалци през 1925 г., палачите на 53 деца по време на антифашистката съпротива (най-малкото - на година и половина, простреляно с 12 куршума!) бяха канонизирани като "жертви на комунизма", техните имена красят мемориалната стена край НДК, а всяка година поклонниците на ген. Луков организират Луков марш с факли и барабани.
Някакъв звук откъм страните победителки във Втората световна война? Не. Някаква реакция откъм тъй наречената Европа? Не. Вярно, през 1996 г. България не е член на ЕС, но е член на Съвета на Европа и на ПАСЕ.
На 27.07.2000 г. от парламентарната трибуна Дянко Марков, предводител на БДФ, обяви,че "Депортацията на враждебно население не е военно престъпление". Враждебното население са евреите от т.нар. нови земи. Някаква европейска реакция? Не.
През 2014 г. евродепутатът от ГЕРБ Андрей Ковачев организира конференция в Европарламента "Изстраданата европейска мечта на България, 1944-1989 г." с участието на същия Дянко Марков. Някаква реакция на официален Брюксел? Не. Гневът на журналисти, граждани, неправителствени организации отекна в нищото. Една журналистка нарече Дянко Марков антисемит и той заведе дело срещу нея за клевета и обида. Делото се проточи три години, приключи преди няколко дни, журналистката беше оневинена.
Мълчанието на ЕС и САЩ премина в апотеоз на украинските неонацисти. Които бяха закичени със званията "носители на евроценностите", "борци за европейско бъдеще" и "стожери на атлантизма". И Брюксел, и Вашингтон не забелязаха нацистките символи на бандеровците.
Не забелязаха знака Wolfsangel  върху жълтите ленти и знамена на шпицкомандите на Тягнибок ("Свобода"). Wolfsangel означава "вълча кука". Това е един от символите на СС.
Не забелязаха "черните слънца", придружени с посланието "88" върху щитовете на щурмоваците от "Десен сектор" на Ярош. "Черното слънце" (Schwarze Sonne) е 12-лъчна свастика, основен символ в нацисткия мистицизъм, носител на тайното арийско учение; то придава на нордическата раса особени сили и способности. А посланието "88" означава "Heil Hitler".
Не забелязаха погромаджиите от "Белый молот". "Белият чук" е символ на расизма, неонацизма и ксенофобията, на ненавистта към "жидовете" и "черните", към "боклука", сиреч - към "неукраинците", чието съществуване накърнява расовото превъзходство на "чуковете".
Не забелязаха черно-червените знамена на бандеровците от "Тризуб". Биячите от "Тризуб" дойдоха с бандеровския символ  кръст, който преминава в меч - мечът, който трябва да посече "москалите" (московците, руснаците), "жидовете" (евреите) и "кацапите" (руснаците, които живеят в Украйна); с бандеровския възглас "Слава Украине! - Героям слава!".
Всички те са политическите потомци на Бандера и Шухевич; на украинските СС батальони "Роланд" и "Нахтигал"; и на украинската СС дивизия "Галичина", чиято клетва започва така:
"Аз, украинският доброволец, с тази клетва доброволно отдавам себе си в разпореждане на Немската Армия. Кълна се в неизменна вярност и послушание на Немския Вожд и Върховен Командващ на Немската Армия Адолф Хитлер..."
Те се гордеят с унищожаването на съветски, полски, френски и сръбски партизани; с избиването на 150 000 евреи и руснаци в Бабий Яр; с опожаряването на стотици села; те възпяват Волинското клане, погубило 100 000 поляци и евреи; те се гордеят с наказателните операции "Блатна треска" и "Зимно вълшебство", когато латишки, литовски и украински наказателни батальони избиват 26 000 евреи в Латвия, 15 000 в Псков и Витебск, 14 000 изпращат в Германия, в крематориумите, изпепеляват 183 села, разстрелват и изгарят 11 383 цивилни (от тях 2118 деца).
Те се вдъхновяват от тази чудовищност.
Те превърнаха прекрасната Одеса в крематориум, в бандеровска кланица, изгориха живи повече от 50 души; доубиваха оцелелите с метални пръти; снимаха се с изпепелени тела; квичаха щастливо по своите фейсбуци и туитъри "Каква красота! Да горят руските свине! Да изгорят в огнения ад!", наричаха жертвите "негри", "майски шишчета", "препечени курабийки" и "пушена сланинка", а после, през нощта, вилняха из покрусената Одеса в тържествено, факелно шествие...
Те бяха провъзгласени за националната гвардия на Украйна, "призвана да бди за обществения ред"!
Те бяха обявени за "световна ценност" ведно с неонацистите, които се надовлякоха в Югоизточна Украйна от Литва, Латвия, Естония, Полша, Норвегия, Франция, Финландия, Швеция, Унгария, Италия, Англия, Грузия, Испания.
А Европарламентът, ПАСЕ, НАТО мълчат дружно. Европейски "лидери" и американски сенатори без свян и срам се снимат с Ярош и Тягнибок и позират ухилени пред монументите на Бандера.
В Литва, Латвия и Естония честват военнопрестъпниците, живите нацисти дефилират под бурни аплодисменти. В Румъния маршал Антонеску е обявен за национален герой. Националните герои на Украйна са Бандера и Шухевич, а техните наследници разстреляха едно 10-годишно момченце заради Георгиевската лентичка на ризката.
Някакъв звук откъм ЕС? Не.
Най-сетне самият нацизъм се оказа "световна ценност". Доказателство? Блестящото отсъствие на просветена Европа и САЩ на 9 май в Москва. Европа се самоубива с опиянение. Зрелищно. Самоубийството продължава.

 

Източник: вестник ДУМА, 7 юни 2017 г.

 

 

 

 

 

понеделник, 5 юни 2017 г.

В Европа отново удари часът за най-широки народни фронтове – Анжел Вагенщайн

 

 

 

Встъпително слово пред международната конференция „Възходът на фашизма в Европа”, София, 3 юни 2017 г.

 

Добре сте дошли в родината на Георги Димитров – великия син на България, бореца антифашист, нанесъл първия, исторически удар срещу нацизма. Тогава не всички повярваха на предупрежденията на един български комунист за настъпващата беда. Докато в пространството не се появиха понятия като „блиц-криг” и „арбайт махт фрай”.

Трябва да призная, че ми е приятно да произнеса публично думите „комунист” и „антифашист” – охулвани, окаляни, забранени или забранени с напълно фалшифицирани значения, превръщани в страшилище за политически все по-обърканото население. И особено за младежите, непреживели онези страшни времена на фашизма.

Трябва с горчивина да призная, че усилието на нашите политически противници  да превърнат самите понятия „съпротива” и „антифашизъм” в пропагандно страшилище с напълно обърнати значения, не минава без успех сред народа, някога горд от своето първо в света антифашистко въстание – във времена, когато за цивилизована Европа „фашизъм” беше все още една екзотична, непозната италианска думичка. Разгромът на въстанието от септември 1923-та бе пълен. Последваха две десетилетия на фашистки терор, но все пак останаха живи думите на зверски убития поет и мислител Гео Милев: „Всичко, писано от философи и поети, ще се сбъдне”.

От онези драматични и кървави български дни и нощи изтече много вода. Все по-далеч остават времената, когато водехме тежки битки с фашизма, в които загинаха най-добрите, най-достойните, най-храбрите ни другари. Младите ни хора днес вече не знаят нищичко или зубрят в училище напълно фалшифицирана и пренаписана история на Втората световна война и на Съпротивата. Не знаят какво означава Герника, Катовице или Бабий Яр, кои са Федерико Гарсия Лорка и Юлиус Фучик. България, която се числеше в първата двадесеторка на развитите страни с образователна система, сочена в Европа за пример, днес е превърната в бананова република със застрашителен процент неграмотно население, завладяна от офшорки, чужди компании и поставена в ъгъла, с лице към стената.

Към края на 80-те години на миналия век бе дадено правителствено указание черковните камбани и противовъздушните сирени да бъдат готови за празничните салюти по случай раждането на 9-милионния жител на страната. 9-милионният! Днес България има 7 милиона население. Почти 2 милиона млади и не толкова млади българи са разпилени по света в търсене на работа и хляб.

Катастрофално расте странната за България неграмотност сред подрастващите. Стотици и стотици села са напълно обезлюдени и мъртви. Системата на публичното здравеопазване окончателно зацикли при бодрите песнопения за вярност към НАТО и европейската ценностна система. Грубата намеса на брюкселската политокрация в съдбините на страната, налагането на чужди интереси и консорциуми, които изсмукват силата на българската икономика, естествено води до насрещно нарастване на крайно националистически, антиевропейски настроения, които са благодатна почва за кълновете на новия фашизъм. Вече започнахме да чуваме, че Хитлер бил спасител на Европа, но руската зима му попречила да постигне благородните си стремежи.

Живеем в нови времена с нови предизвикателства, които изискват от нас нови пътища, нови хоризонти и вероятно нови думи, с които да ги очертаем. Защото в Европа отдавна вече не броди онзи призрак, за който писа в манифеста си брадатият мъдрец от Трир. Днес призракът, който отново броди из Европа, е призракът на фашизма.

Времето промени много неща и оценки. Много наши илюзии, грешки и грехове бяха осъзнати. Може би трупаме нови грешки и нови илюзии. Но една истина остана като ясна пътеводна звезда. А тя е, че антифашизмът, както тогава, така и днес, не е монопол на левицата. Че антифашисти има сред кръговете, които не споделят левите ни идеи, но биха били наши съюзници, ако ги потърсим и призовем. Че трябва да помним своята история и отдадем почит на всеки паднал герой. Но той, антифашизмът, не е сборник от спомени за далечни героични години, за партизански битки и нощни разстрели. Нито изсушена маргаритка между страниците на стар дневник. А жив призив за действие тук и сега. Тези думи отнасям не към вас, а към някои мои български другари.

И затова още тогава, на прага на страшните събития, които зрееха в утробата на Европа, Георги Димитров формулира идеята за народните фронтове срещу войната и фашизма. В духа на този призив в България беше създаден Отечествен фронт, обединил комунисти, земеделци, леви и десни политици и просто граждани в името на общата съпротива срещу нацизма.

Един от фундаменталните актове на този наш общ фронт и политическия климат, който той създаде в страната, бе недопуснатата депортация на евреите от старите предели на царството – тогава, когато ешелоните вече димяха  на път за Треблинка. Това е важен урок и предпазна клауза за всякакъв догматизъм.

За да стане ясна идеята за нашия общ фронт сред обявените и необявените съюзници и съмишленици от обущари и миньори до поети и академици, искам да подчертая особената и уникална по своята убеденост и изумителна настойчивост роля на Светия синод на Българската православна църква при спасяването на евреите от депортация в лагерите на смъртта.

Казвам това, скъпи другари, защото в днешна Европа отново удари часът за най-широки народни фронтове срещу надигащия се под нови окраски и нови формулировки все същия стар фашизъм. И още веднъж ще си позволя да дан за пример българския Отечествен фронт, защото сред съюзените с Хитлерова Германия страни, като например Румъния или Унгария, само в България можа да се развие не само широка гражданска, но и въоръжена съпротива, която даде безценни жертви в битките и с вътрешния фашизъм, и с немските войски, гостуващи ни с благоволението и всестранната помощ на фашистките власти.

Вярно е, че въоръжения формат на съпротивата поеха почти изцяло комунистите заедно с най-чистото и саможертвено ляво движение в България – РМС, Работническия младежки съюз. Но партизанското ни движение би се обезсмислило и би останало без основа и подкрепа, би било лесно ликвидирано от по-многочисления и значително по-добре въоръжен противник, ако сред най-широките слоеве от населението във всеки град, във всяко село нямахме съмишленици – не само като укриватели или снабдители, но просто с мълчаливото си несъгласие да сътрудничат на фашистите.

И нека това не буди недоумение. Факт е, че още в първия час от встъпването на Червената армия на българска земя нашата армия се включи в състава на Трети украински фронт и рамо до рамо със съветските си бойни другари води кървави боеве с немски елитни части до последния ден на войната.

Може би подобни теми ще дискутирате на днешната среща и дано тя е начало на по-тесни и плодотворни контакти между левите антифашистки сили на Европа. От сърце ви желая успех, скъпи другарки и другари! Опънете платна и добри ветрове по дългото ни и далечно плаване. Венсеремос!

 

 

Виж още за конференцията тук:   http://baricada.org/2017/06/04/konferentsia-v-sofia-potarsi-patishta-za-borba-s-fascisma/   

 

 

 

 

 

Образованието като територия на новия фашизъм – Велиана Христова

 



"Възходът на фашизма в Европа" бе темата на международна конференция проведена на 3 юни 2017 г., организирана от ПП "Българската левица" и Партията на Европейската левица. Форумът бе открит от председателя на Българската левица Маргарита Милева. С встъпително слово към залата се обърна участникът в българската Съпротива, световноизвестният писател и киносценарист Анжел Вагенщайн. Бяха дискутирани причините за възраждането на фашизма на континента и конкретно в Източна Европа, за политическите изкривявания в историческата наука, за модерните форми на фашистката идеология и нейната пропаганда и др. В конференцията взеха участие представители на Esquerda unida (Обединената левица – Испания), Die Linke (Левицата – Германия), Syriza (Гърция), Френската комунистическа партия, Партия на труда 2006 (Унгария), Беларуската партия на левите „Справедлив свят”, Партия на комунистите на Молдова, партия „Българската левица”, БАС и други. Като гости на конференцията присъстваха и представители на леви партии от Чехия, Люксембург, Молдова, Унгария, Финландия, Естония, Румъния и Европейската фондация Transform. За неонацизма в Европа и мълчанието на Европейския съюз говори Велислава Дърева. Днешните антифашистки отговори и задачи бе темата на председателя на Столичната организация на БАС Борис Цветков. 

 

 

Ето докладът  на Велиана Христова:

Искам да ви разкажа една история. Преди 10-ина години попаднах в Североизточна Турция с група студенти археолози. В гр. Къркларели и в Одрин не се срещаха забулени жени, това бяха светски и съвсем европейски градове. Преди 4 години отново имаше експедиция. И в двата града възрастните туркини си бяха същите - светски и европейски облечени. Но много от младите момичета бяха забрадени и скрити под традиционното ислямско облекло. Тогава още не подозирахме какво ще се случи с Турция. Попитах кмета на какво се дължи промяната у младите момичета. А той отговори: "Ние изпуснахме училището, ислямът влезе в училището, а от него отиде в обществото."
Разказвам това, защото то прекрасно илюстрира, че всяка идеология, която иска да обсеби трайно широки слоеве от населението, използва за целта образованието. Този процес, доколкото върви по-бавно, не е толкова видим, но е много трудно обратим. Има изследвания, които показват, че е достатъчно да бъдат идеологически обработени чрез пропагандата и образованието три поколения, за да бъде обърнат менталният код на една нация. 
В 20-те и 30-те години на ХХ век фашизмът като идеология се заражда основно върху три кита - имаме една унизена след Първата световна война Германия с обедняващо и зле живеещо население, което лесно може да бъде подведено да последва всекиго, който му обещае по-добър живот. Да не забравяме, че привлекателният лозунг на фашизма на Мусолини и Хитлер е "възстановяване на демокрацията". (Познато, нали?!)  Второ, имаме насаждане на страх от съветската държава, от комунизма и левицата като цяло, застрашаващи капиталистическия порядък. И имаме стремеж да се овладее цялата политическа власт и фашистката идеология да бъде наложена на нацията, включително чрез възпитаване на чувството за национална уникалност. Разбира се, най-податлива и най-перспективна за тази идеология е младежта. Оттам идва и разбирането на Третия райх за образованието - "Училището е политическа и обществена служба... Училището и университетите формират единен инструмент на фашисткото възпитание."
За какво възпитание става дума, четем у самия Хитлер: "Моята програма за възпитаване на младежта е тежка. Слабостта трябва да бъде изкоренена. Ще израсне младеж, пред която светът ще затрепери. Искам брутална, деспотична, безстрашна, жестока младеж. Младите трябва да са точно такива. Свободният, великолепен хищен звяр трябва отново да заблести в очите им. Ето как ще залича хилядите години на човешко опитомяване. Ето така ще създам новия ред."
А сега да прескочим едни 70 години и да погледнем какво се случва днес в Европа, конкретно в Източна Европа и още по-конкретно в България. Имаме една унизена и разрушена държава с обедняващо и зле живеещо население, което лесно се подвежда по всекиго, който му обещае по-добър живот. Имаме достатъчно разклатено доверие в "демокрацията", донесла свободата да пътуваш от София до Париж, когато нямаш пари да стигнеш от София до Бургас. Имаме отново омраза към комунизма и вече не към СССР, а към Русия, подклаждана непрекъснато от властовите кръгове в Брюксел. И имаме стремеж на неолибералната власт, внушаваща уникалността на шепа богаташи пред масата от бедняци, да овладее всички политически лостове. С други думи, забелязват се всички условия за влиянието на една идеология, която бих нарекла новия фашизъм.
Какво се случва вече 27 години? Външни фондации и вътрешни апологети насаждат откровена омраза към комунизма. Българските партизани и други участници в Съпротивата са представяни като терористи, докато фашизмът е оневиняван по един много своеобразен начин - като равен на сталинизма диктаторски строй. Присъдите над фашистки престъпници и убийци, произнесени от Народния съд както навсякъде в Европа, така и в България, бяха отменени и пряко през 1996 г. И днес фашистите са наречени "жертви на комунистическия режим". На мен лично ми е известно само едно подобно амнистиране - през 1935 г., когато Хитлер оневинява група нацисти, осъдени дори от фашисткия съд за престъпления над затворници в концлагерите. Нещо повече - неотдавна един депутат от групата на т.нар. патриоти обяви, че като ученик през 70-те години посетил Бухенвалд и там си правили "какви ли не шеги". Анжел Вагенщайн му отговори публично - че по същото време е посетил Бухенвалд със семейството си, но вместо да си "направят шегички", единият от синовете му припаднал. В това е разликата между тези хора и нас - те се шегувкат с Бухенвалд, а ние знаем, че Бухенвалд е престъпление.

Годините на социализма, в които бе изградена една икономически развита България, с модерна наука и световно призната култура, с неизброими социални блага за населението, днес се представят като време, в което сме отивали на работа едва ли не по трупове по улиците. Ще кажете, винаги се намират адепти на омразата. Проблемът е, че всичко това е превърнато в държавна политика. Как? Чрез училището!
Възможно е да определим социализма като провалил се социален експеримент, но е абсурдно той да бъде сравняван с фашизма, защото, виждате ли, бил еднакво диктаторски строй. Диктатори има и при капитализма, нали? А диктатурата на капитала едва ли е по-добра от диктатурата на пролетариата. Освен това да се говори за годините на социализма единствено с измеренията на сталинизма е не по-малко абсурдно. А да извършват това адептите на неолиберализма - диктатурата на финансовия капитал над народите, е цинично. 
Но вижте какво изучават 10-годишните български деца вече години наред. Чета ви дословно от учебника за IV клас: "До 1944 г. държавниците неведнъж нарушавали демокрацията, но обществото отстоява демократичните ценности, а модерната българска култура става част от европейския културен живот. А след Втората световна война Европа е разделена на Западна - демократична, и Източна - комунистическа. Режимът, установен в България, потъпква демокрацията и нарушава човешките права. Управляващите потискат свободата на творчеството и преследват всяко несъгласие." И точка. Сравнявайки тези два периода, представени по този начин, кой от тях изглежда по-привлекателен за едно начеващо познанието си 10-годишно дете?
Това става в България от 27 години, но в САЩ и Западна Европа подмяната на историята с идеологическа цел тече от десетилетия. Още през 70-те години бе направен американският филм "Непознатата война" - за Втората световна война, за която американците знаят малко. Но този филм остана само един случаен епизод. А какъв е резултатът от десетилетията обработване на мозъци? Неотдавна едно европейско проучване показа, че в САЩ и Франция едва 13% от населението и 17% в Германия знаят за победата на Съветската армия, а половината от хората не са и чували за участието на СССР във войната.
Когато младите европейци усвояват тази нова идеология от учебника; когато слушат и виждат всеки ден да се леят от високи трибуни и от медиите подобни нелепици плюс постоянни хули по Русия; когато в новия Музей на европейската история в Брюксел, открит на 6 май т.г., в раздела за Втората световна война им се показва Вторият фронт и ни дума за СССР, какво се случва с младежта? Тя отдавна не обръща внимание на фашизма, тя не знае какво е партизанин и какво е Втора световна война, отдавна приема живота на родителите си, на дядовците и бабите си като отживелица. И ден след ден в мнозинството си тя все повече се превръща в агресивна, брутална, жестока младеж (по Хитлер), политически и граждански апатична в най-добрия случай.

Отиват си постепенно хората, които помнят Втората световна война и знаят какво е фашизъм. На младежта днешната "демокрация" не й разрешава да знае и да има памет. На тази младеж не й прави впечатление, когато  украинският депутат Мирошниченко призовава от трибуната на Радата да бъдат бити с камшик ученици, които говорят на руски. Тази младеж безропотно се е забрадила с "новите ценности" като онези млади момичета в Одрин. Не я възмущава, че нейни връстници по улиците на Киев манифестират под знамената на Бандера. Тя не знае кой е Бандера. Ето това е "ур-фашизмът" - т.е. вечният фашизъм, пълзящият фашизъм, който Умберто Еко съзря в днешните ни общества. Жизнена задача на левите партии е да се борят с това, защото на прицел е съществуването на лявото изобщо.

 

 

 Източник: вестник ДУМА, 5 юни 2017 г.

 

 

 

 

събота, 3 юни 2017 г.

С Ботев срещу огънатите съвести – Минчо Минчев

 

 

Слово  пред Братската могила в София – 2 юни 2017 г.

 

Уважаеми приятели,
Организаторите бяха категорични: продължителност на словото не повече от три до четири минути.
Разбира се, те имат своите основания. И своето право. Знаят, че в ден като този думите засядат като буца на гърлото. И тук, пред светите кости на мъчениците за свободата, трябва по-малко да говорим и повече да се вглеждаме в делата си. Не само в онази минута тишина, с която отдаваме почит към тяхната вяра и дързост.
Към тяхното преклонение пред народа, свободата и идеала.

Пред възторга им от прозрението на Поета и от краткия като изстрел път на Войводата от Козлодуй до Околчица. Там, където Христо Ботев, с кръвта на сърцето си, дописа и завеща за поколенията българи и борци за национално освобождение, че Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира! Той, безсменният учител на синовете на България.

На този ден трябва да сме отговорни за думите, тъй както в боя те, непрежалимите страдалци на България, не хабяха куршумите нахалост. Тях Ботев ги беше научил силно да любят и мразят; да знаят и помнят кой вилней над бащино им огнище. Беше ги научил да имат ухо за болките на своя народ и да съзират в тъмнината на робската нощ пламтящото сияние на звездата на своите мечти, осветяваща пътя на правдата, на свободата и бъдността.

Днес по-важно от всичко е да не забравяме Ботевите уроци по родолюбие; Ботевската обреченост на правдата, Ботевския пламък на истината и себеотрицанието. Трябва с ясен ум и с честни очи да намерим сили да прогледнем в утрешния ден и да известим на народа си, ако трябва дори и с глас на тревожни сирени, добро ли, зло ли насреща иде.

Ако то е фашизъм, нека ясно да го разпознаем, както ясно го разпознаха пламенните синове на България, чиито кости лежат в тази Братска могила. Те не знаеха какво е политкоректност, какво е, както казват руснаците „вокруг дооколо”, и техните думи стреляха право в целта. Когато изричаха “Смърт на фашизма, свобода на народа!”, това означаваше, че бяха извоювали страшното право на своите гладни уста да наричат мошеника мошеник, думбазина думбазин, изедника изедник, лъжеца лъжец, предателя предател...

Тези понятия не са сенки само от миналото. Вече 28 години това сатанинско братство върши своето сатанинско дело, върти своята сатанинска мелница. Като юлска пряспа се топи народът ни. Като от люта слана са попарени имане, надежди и радости. Посърна България. Дъщерите и синовете й превиват гръб над чужди ниви, а брадвата на разрухата бие отдясно и удря отляво, и днес вече не остана какво да се сече в тази робска земя. Но тази ликторска брадва на разрухата не се умори да прекроява истината, да посича историята, да троши гръбнака и костите на българската духовност, да възправя брат срещу брата, да превръща благодарността в неблагодарност, да ни заставя на бялото да казваме черно, а черното да ни представят за бяло.

Има ли спасение от този бездарен съюз на брадвата на разрухата и отровата на лъжата, които само вмененената ни политкоректност изисква да не наричаме фашизъм? Всесилен ли е този съюз, който огъва нашите съвести, който прибира езика ни зад зъбите, когато с кастилско високомерие и безнаказаност ни припомнят презрително, че така ще е, защото сме победени. Защото сме българи. Защото сме антифашисти.

Какво да им кажем на тия, които Владимир Владимирович би нарекъл „партньори”.

Да, българи сме. И сме малко.

И България днес е сама. И няма верни приятели. И няма надеждни съюзници. Но е рано да ни погребвате.

България ще пребъде въпреки всичко!

Вие не знаете какви е деца раждала, ражда и днеска българска майка юнашка. Как в паметта на кръвта си народът ни носи една неумираща вяра, че всяко освобождение на България е предпоследно; каква сила му дават онова страховито опълченско “ура” от Орловото гнездо на Шипка и шепата шрапнелена пръст от Булаир и Каймакчалан! Той не забравя как и в смъртта си нашите мъртви стъпваха с левия крак; как благодарните живи след тях въздигнаха от главни и пепелища слънчогледовата нива на Отечеството.

И пак ще го направим! Тук е България! Врагът е зад портите, но Бог е с нас. И ако трябва, ръцете си ще превърнем в чукове, главите си в бомби, и пак ще излезем на битка със стихиите!

В Единен фронт!

С единна воля!

Да живее България!

Поклон и слава на Ботев и падналите за българската свобода !

 

 

 

 

 

На 2 юни с широко затворени очи гледаме как България изтича - проф. Иво Христов

 

 

Слово от трибуната на Народното събрание на 2 юни 2017

 

Днес е 2 юни. След малко отвън ще завият сирените. Някои ще спрат, може би по инерция. Други ще спрат от куртоазия, други нямат да спрат, защото не виждат смисъла да участват в това преклонение. Когато повечето хора спрат да спират, това означава едно – безразличие към общата ни съдба. Държави и народи са си отивали много често не поради войни, не поради нашествия или катаклизми. Преди да се случи това, те са си отишли вътрешно, духовно. Държавите и народите са си отишли от безразличие.

Днес е 2 юни и трябва да си помислим, че това безразличие, с което ние с широко затворени очи гледаме как изтича нашата страна, трябва да ни напомня няколко неща.

Изтича времето на България, историческото време. Изтича с всяко читаво дете, което заминава през Терминал 2 и никога не се връща, изтича с бабите, които отиват да гледат внучетата си оттатък Океана и не могат да се разберат на общия си език, защото внучетата вече не го говорят. Изтича с поредното затворено, пустеещо село, изтича със затворените очи на нашите баби и дядовци, родители, които изградиха тази страна с 20 ст. трудоден, както казваше поетът Пеньо Пенев. Нашата страна изтича поради простата причина, че ние не виждаме ценност в нея. Тази страна изтича по простата причина, че ние с широко затворени очи виждаме как нашите отношения са се превърнали в отношения на врагове. Както казваше голямата българска писателка Свобода Бъчварова – милост няма между българите. Затова ни изтича страната!

Нашата страна изтича поради това, че нямаме общи идеи и обща цел. Нашата страна изтича с 40-те процента функционална неграмотност, а другите 60% са с различна степен на неграмотност. Страна, която се е гордеела с това, че човек ще продаде най-милото си, за да изучи децата си, в момента се гордее с това, че децата му все още могат да пишат на някакъв език. Страната ни изтича с това, че днес на 2 юни, голяма част от нас не се виждат като една общност.

Когато след малко завият сирените, те се опитват не просто да разкъсат дебелата пелена на човешкото ни безочие, те раздират тъмата на историята и от процепа на вечността започват да дефилират сенките на нашите велики живи мъртъвци. На Ботьов, 28-годишен младеж, останал завинаги там, горе, на Вола. На Бенковски, на Каблешков, 19-годишно момче, на Цанко Дюстабанов, на Георги Кондулов, който преди да умре е казал на четата си – „Отрежете ми главата и ме заровете тук и отгоре играйте хоро, за да не може душманинът да разбере къде е гробът ми! Представете си каква антична трагедия е това! Това е времето, когато сирените дефилират и нашите велики мъртъвци ни гледат от вечността.

Преди известно време един умен човек, понастоящем пазач в Софийския университет, ми каза следното: „Пътувах от София до Варна с нощния влак и гледах светлинките на България. Тъмнина и тук-таме блещукаше по някоя светлинка. България ми приличаше на войската на Самуил – слепци с очи и тук-таме по някой виждащ.“

Когато след малко зареват сирените, уважаеми колеги, замислете се, в храма на собствената си съвест, че когато ни гледат, от една страна ни гледат великите наши вечно живи мъртви, които задават изпитателно въпроса – ние склопихме очи, за да отворим очите на България. От другата страна сме ние. От нас зависи дали няма да затворим очите на тази България или отново ще я изведем на нейния път. 2 юни не е дата, 2 юни трябва да бъде всеки ден!

 

 

Източник: Memoria de futuro – Памет за бъдещето