Търсене в този блог

понеделник, 29 август 2016 г.

Прагматици срещу идеалисти – Тодор Канев

 

 

С увеличаващите се неравенства и несигурност вече може категорично да кажем, че в обществото има нова социална група, наречена прекариат

 

Прагматици срещу идеалисти е може би толкова стар спор, колкото леви срещу десни. Какво обаче е прагматизмът по дефиниция - признаване само на практическите резултати като критерии за обясняване на определени идеи. От своя страна зад идеалистите е онази важна част за всяко общество, наречена идеология - организирана система от възгледи и идеи, характерна за определена социална група, класа или политическа партия, изразяваща нейните интереси. От своя страна прагматиците заявяват, че единствено постигането на победа в

политическото състезание, наречено избори

е решението на политическата им задача, както и последвалото усвояване на властта. Гъвкавостта на прагматиците се характеризира и с ловкото усвояване на политическа риторика, която не е част от техните виждания. В действителност за тях противопоставянето на ляво срещу дясно е необяснимо, но днес те може да са леви, а утре може да са десни. Зависи откъде духа вятърът. Идеалистите от своя страна са по-малката част във всяко едно общество или политическо движение, но те не биха променили своите виждания заради някакъв временен политически успех или чисто материално реализиране във властта. Целите при идеалистите са много по-големи и дълбоки, те обхващат бъдещите политически процеси, като си поставят задача да променят съществуващата система към по-добра за представителите на тяхната класа или социална група.
Към настоящия момент като че левицата започва да загърбва своята идеология и постепенно се превръща в чисто прагматична политическа партия. Лявото е доказвало във времето, че е представител на интелекта, докато днес се наблюдава точно обратната тенденция. Освен това се изпускат

основни понятия, характерни за левицата

като борбата срещу капитализма и експлоатацията на трудещите си. Трансформацията вляво не доведе до целенасочен курс, а като че се наблюдава обикаляне в кръг и регрес. Посоката, която е поета, не отговаря на политическото представителство, а това не донася добавена стойност за левицата.
С увеличаващите се неравенства и несигурност вече може категорично да кажем, че в обществото има нова социална група, наречена прекариат.
Прекариатът e широка обществена група, обхващаща както младежите с добро образование, които не могат да си намерят работа според квалификацията, така и милиони хора с несигурна по много признаци работа, както и онези, които работят на парче, на почасова заетост, а също така и работещите бедни, както и безработните. Усещането за несигурност в обществото и страхът от загуба на работното място прави тази група твърде многобройна.
Според Гай Стандинг, професор по икономика в университета в Лондон, прекариатът в социалната пирамида е преди лумпените.

На върха на пирамидата са олигарсите

- шепа свръхбогати хора. Под тях е елитът финансисти и банкери, както и групата обслужващи олигархията. Следват хората с постоянни трудови доходи и самоосигуряващите се професии. След тях е армията от консултанти. Под тях са обикновените работници, известни като пролетариат. Но редиците на тази класа оредяват постоянно, което създава възможност за появата на новата класа прекариат. Тя обаче не е в основата на пирамидата. На самото дъно са лумпените - хора, които живеят на улицата, клошарите.
Прагматиците, които са представителите на първите два етажа от социалната пирамида, трудно разбират долната част от пирамидата, но те и не искат да ги разбират. Според  тях последователите на левицата действат инерционно и хората ще ги последват безрезервно, макар да не са техните представители в определения политически проект. Стига се до отмяна на традиционни идейни дискусии заради наглед масови спортни мероприятия. Прагматиците както винаги се интересуват от увеличаване на печалбата, която може да реализират, докато са начело, независимо дали този политически проект е във властта. Но може ли личната печалба за прагматика да се превърне в печалба за социалната група? Изминалите години и практика категорично доказаха, че

печалбата не се разпределя поравно

към всички членове в социалната група, а се усвоява обикновено от един представител или тясна групичка, която управлява системата.
В хората се поражда несигурност, недоволство и страх, а заедно с тях пълзи кафявата чума на неонационализма. Ако лявото не се радикализира, то най-вероятно прекариатът ще потърси алтернатива на лявото или при неонационалистите, или при популистите. Според някои социолози новото ляво трябва да бъде представител на макар и малък процент останал пролетариат, прекариата, както и на активното население. Тази посока определено изглежда правилната, но дали ще бъде разбрана и политически реализирана зависи само от самата левица. Прагматиците в най-скоро време ще разберат, че без активно присъствие на идеалисти в управлението не могат да реализират значими политически успехи.

 

Източник: вестник ДУМА, 30 август 2016

 



 

понеделник, 22 август 2016 г.

Войната срещу българската идентичност – проф. Васил Проданов

 

 


 „Социологическата пропаганда” като нов тип промиване на мозъците

 

 

Мой приятел, професор, известен като български патриот, ми се оплака, че 5- годишният му внук ходел из къщи и повтарял „Аз обичам Америка”

В началото на 90-те години като гост-професор във Вашингтон случаят ме отведе на годишната среща на католическите епископи в САЩ. На обяда седяхме един до друг с епископа на Пуерто Рико. Разговорихме се и той започна да ме разпитва как стоят нещата с религията в България. Разказах му как след 1989 г. са нахлули различни секти и обещават какви ли не неща. „Те и у нас направиха същото”, реагира епископът. „Кои те и какво направиха?”, попитах аз. И той ми обясни, че Пуерто Рико дълго време е била подопечна територия на САЩ, търсещи начин да го присъединят към себе си. „Затова се наложи да променят идентичността ни, която беше католическа и испаноезична. За тази цел пратиха протестантските секти, а за децата на елитите се създадоха съответни англоезични училища.” Години след това се сещам за тази история не само заради сектите у нас, но и когато видях, че водеща сюжетна линия на един от най-популярните български сериали „Столичани в повече” е осмиването на православната институция.

Спомних си за епископа на Пуерто Рико през последните дни и във връзка с разговора с виден политик от времето на Жан Виденов, който премахна съфинансирането от българското правителство на фондациите на Сорос. Той сподели как през 1996 г. при него дошъл Джордж Сорос и поискал възстановяването на това финансиране. Отговорил му, че това може да стане, но ако фондацията е готова да пропагандира не един глобализиран космополитизъм, а постави в своя център българските национални ценности и българската култура. При тези думи Сорос се обърнал и ядосано си тръгнал. Правителството на Виденов скоро след това бе свалено, а Сорос все пак постигна много от възпитателните си цели в името на един космополитизиран, освободен от национална идентичност капитализъм.

Това усетих силно, когато мой приятел, професор, известен като български патриот, ми се оплака, че 5-годишният му внук ходел из къщи и повтарял „Аз обичам Америка”. „Ние не сме го учили на това, но основното, което консумира по телевизията, където 90% от продукцията е американска, са детски филмчета, в които главните герои повтарят тази фраза.” Затова преди няколко години по централна телевизия на 24 май едно дете ентусиазирано рецитираше стихотворение за буквите, а бе облечено във фланелка с надписи на английски.

А през 2016 г. честването на втори юни – Деня на Ботев във Враца пред огромния монумент на Христо Ботев – стана с парад на детски и юношески мажоретни състави, все едно че става дума за американско шоу. Дори Ботев и неговото честване сред младото поколение се извършва с формите на американската шоу култура.

През 1962 г. френският мислител Жак Елюл публикува своя бестселър „Пропагандата”, в който разви идеята за един нов тип промиване на мозъците, наречен от него „социологическа пропаганда”, свързана с начина на живот на потребителския капитализъм и символните характеристики на стоките и услугите. Чрез тях могат да се променят ценности и идентичности много по-ефективно от традиционната пропаганда. Значенията на кока-колата, на сандвича в Макдоналдса, на скъпия часовник или фланелката със съответните знаци не идват от тяхното веществено съдържание или полезност. Те носят със себе си символи, определен статут, ценности.

Наскоро, присъствайки на митинг по повод български национален празник в Родопите, си помислих колко прав е Елюл. Почетната рота маршируваше, български певици с народни носии пееха, а сред публиката всяко второ дете и всеки четвърти възрастен бе с фланелка с някакви американски надписи, дори с американско знаме. Вероятно това имаше престижно значение за тях, даваше им самочувствие, че са нещо значимо. А иначе политиците говорят как сме се гордеели, че сме дали на света кирилицата. Наоколо имаше маси със сувенири, но нито един български, всички бяха с английски надписи и различни версии на американска шоу и масова култура. Голямата част от тях бяха за малки деца и очевидно чрез тях те се социализираха. Така българинът е потопен в един небългарски свят, който му предлага съответни ценностни йерархии, символи, значения, социологическата пропаганда на глобализирания космополитен капитализъм. Това си е война срещу българската идентичност.

Затова и има тенденция на разпад на национална идентичност и готовност да се откажеш от държавата си и народа си. При глобално сравнително проучване на „Галъп интърнешънъл” през 2014 г. хората са питани дали са готови да се сражават за родината си. В България едва 25% са готови да го направят. Къде е честваният с американски мажоретки Ботев да стане и да види това? Или Каравелов да викне, че свободата не ще екзарх, а Караджата? Поради това и българите не искат да служат в армията, в нея има сума ти непопълнени места, а от генерал Ангел Марин до генерал Румен Радев я напускат, отчаяни от мащабите на нейното унищожаване.

Мисля си за глуповатия наивитет на немалка част от българската хуманитарна интелигенция – писатели, музиканти, артисти – която професионално трябва да изгражда национални идентичности и има шансове за успех именно като стожер на националното. Нейни представители бяха сред най-ентусиазираната част от тълпите, които през 1990 г. пееха „Времето е наше”. Оказа се обаче точно обратното – краят на тяхното време. Маргинализираха се в глобализираното космополитно пространство на един капитализъм, който убива българското и не оставя място за тях.

Онзи ден бившият министър на просветата Тодор Танев изрази притеснение, че обучението на българските учители ще е от „Америка за България”. Щом човек, определящ се като десен, казва нещо, нехарактерно за българските неолиберално десни, които през 90-те години чрез устата на тогавашния десен президент провъзгласиха „новия цивилизационен избор” на България и досега агресивно го отстояват, значи става нещо. И това наистина е така. Все по-силни са гласовете за ново пренареждане на отношенията между цивилизационни избори, между американизирано неолиберално космополитно съзнание и национални идентичности и национална държава. Дори в Америка Тръмп заяви, че е против глобализма и космополитизма. Привържениците на Брекзит във Великобритания направиха същото. Новият сблъсък е между досегашните глобализатори и защитниците на националното. Дали ще оцелеем в него, дори Бойко Борисов не знае. Не се надява ни на себе си, ни на народа си, ни дори на „големите началници”, а смята, че „Само Господ може да спаси България”. Дали ще се появи някой, който да събуди Ботев и прогони мажоретките?

 

 

Източник: вестник Труд, 22.08.2016

 

 

 

 

 

неделя, 21 август 2016 г.

Защо се говори, че няма ляво, няма дясно – проф. Васил Проданов

 

 

 

 От високо равенство България в момента е с най-голямо неравенство в ЕС


„Няма ляво, няма дясно” се чува в различни времена, като се почне от устата на Сталин, Рейгън, Евгени Дайнов, Волен Сидеров и стигне до страниците на „Икономист” и „Форин полиси”. За едни това означава, че няма автентично (истинско) ляво и няма истинско дясно. За други, че има и общи неща – национални интереси. За трети, че са политически „център” между левите и десните. Четвъртото, за което ще стане дума по-долу е, че досегашното ляво и дясно са в криза и ако не се променят, отиват в историята.

Знае се, че разделението между ляво и дясно се свързва главно с отношението към равенството. Левите предлагат политики, които водят до повече равенство от десните. И едното, и другото обаче се променят в различни периоди и държави. При всяка голяма промяна се засилва неверието в съществуващите леви и десни. Заговорва се, че няма ляво, няма дясно. Малко преди кризата на лявото и дясното от времето на социалната държава рушителят на едното и другото Роналд Рейгън заяви: „Все повече ни казват, че трябва да избираме между лявото и дясното. Аз обаче искам да кажа, че няма такова нещо като ляво и дясно.” Така дойде времето на неолибералните системно дясно и ляво.

Сега и те са в криза. Разпадат се предходните ляво-десни системни деления, родени от неолибералния глобализиран капитализъм. Двама от всеки трима американци смятат, че двете основни партии там не ги представляват, т.е. и там ляво-дясното се е срутило. От тези, които все още се отъждествяват с една от двете партии, огромната част ги е страх от другата партия, гледат я като враг. А последният брой на Scientific American направи психопатологични профили на кандидатите за президент на САЩ и констатира, че притежават психопатични черти. Дори американските учени смятат, че САЩ ще се ръководят от психопат. Какво ти ляво, какво ти дясно.

„Доверията в правителствата са в колапс навсякъде по света”, написа сп. „Атлантик” на 1 юли т.г. А на 30 юли сп. „Икономист” излезе със статия, озаглавена „Новото политическо разделение: Сбогом на лявото vs дясното. Новото разделение в богатите страни не е между ляво и дясно, а между отворени и затворени”. В нея се пита в Полша правителството дясно ли е, или е ляво? Неговите ръководители са католици, не искат ислямски бежанци и сексуално „различни”. Същевременно са срещу чуждите банки и бизнес, искат намаляване възрастта за пенсиониране, предлагат повече помощи за многодетни родители и повече данъци на големите супермаркети.  Тръмп в САЩ говори като десен против мюсюлманите и имигрантите, но като ляв смята, че свободната търговия е вредна за едно общество и че не трябва да се страхуваме от харчове, независимо от дефицита в бюджета. „Американизмът, не глобализмът ще бъде нашето кредо”, казва той. От Варшава до Вашингтон предходното ляво-дясно деление се обърква по нов начин с координатната система либерали-консерватори-социалисти.

Социалдемократическите партии някога твърдяха, че са партии на работническата класа. През последните десетилетия се отказаха от това. Сега парадоксът е, че навсякъде работниците са привличани от антиимигрантски и антиглобалистки партии и лидери. В САЩ губещата бяла работническа класа е зад Тръмп, във Франция – най-голямата работническа партия е Националният фронт на Марин льо Пен. В Дания социалдемократите се отказаха от работниците, а протекционистката и антиимигрантска Датска народна партия заговори, че е тяхната партия и ги привлече на своя страна. За антиглобалистките и разглеждани като десни Алтернатива за Германия и Австрийската партия на свободата гласуват работниците, работещите в супермаркетите, безработните. Губещите социални групи, лузърите са антиглобализатори, за разлика от системните леви и десни партии, които са глобализатори.

В страни като България, където възникна типичен компрадорски тип неолиберална демокрация, ляво-дясното политическо пространство е още по-неработещо и изкривено. Държавата е обезсилена икономически от свободния пазар на ЕС и политически от „големите началници”. Стратегически и системни решения, довели до разпадните процеси през изминалите 27 години се вземаха по указания отвън – като се почне от закриването на научно-техническото разузнаване и мораториума върху външния дълг и се стигне до закриването на 4 блока на АЕЦ „Козлодуй”, отказа от АЕЦ „Белене” и „Южен поток”.

Затова и реалностите в България вървят в посока, противоположна на основната цел – по-голямо социално-икономическо равенство, обещавано от левите партии. През 1989 – последната година на социализма, индексът на Джини, измерващ неравенството, в България е 21.7, което означава, че страната ни е едно общество с високо равенство. През 2006 г., преди влизането в ЕС, той е скочил на 32.1, А през 2015 г. след осем години консумация на „европейски ценности” – любима ляво-дясна дъвка, той е станал 37. Модерното ляво след 1989 г. се роди, предлагайки повече социално-икономическо равенство. Резултатът е, че от едно общество с високо равенство България в момента е с най-голямо неравенство в ЕС.

Не по-малък провал претърпя и дясното. То бе главният защитник на прехода към капитализъм, маскиран като „демокрация”. Това беше етикетът, с който се накичиха на бърза ръка сума ти бързо ориентиращи се нагаждачи от времето до 1989 г. Заговориха, че ще ни водят от „комунизъм към демокрация”.

Доведоха ли ни? Според „Алфа Рисърч” през юни парламентът, където действат десните и леви партии, се ползва с доверие от 7,5%. За останалите над 90% от българите вероятно „и едните, и другите са маскари”. Не вярват на левите, че са леви, и на десните, че десни. Едва 24% от българите обаче имат доверие и на конституционното „няма ляво, няма дясно”, наречено президент.

На 1 юли т.г. „Уолстрийт джърнъл” пусна статия за намиращия се в криза свят с подзаглавие „Старият порядък си отива, а политическите лидери навсякъде изглеждат безпомощни”. Да, безпомощни са, не само Бойко Борисов се гъне и казва, че ни заплашва „суперкриза”. Кризите идват и ще идват все по-бързо.

Либералната демокрация върви към своя терминален край, а с него и досегашното ляво и дясно. В Китай, най-успешната икономика в света, извадила един милиард души от бедността, няма деление на леви и десни, има една партия. Казах Китай и се сетих за една популярна фраза на Мао: „Всичко под небето е в хаос; ситуацията е прекрасна”. Кой знае, може пък и да е прекрасна. Като всяка кризисна и преходна ситуация – може да ни доведе до катастрофа, но може и до нещо по-добро.

 

Източник: вестник Труд, 16 август 2016 г.

 

 

 

 

 

понеделник, 1 август 2016 г.

Идеята - Стефан Продев

 


 


.......Минала през хиляди изпитания, тя е един от феномените в нашия обществен живот. Няма друга идея, пуснала толкова дълбоки и богати корени в народното съзнание. Корени на разума и сърцето, обичани и сечени, обединили около себе си десетки поколения.
Подета от няколко славни ентусиасти, оставили незаличима следа в обществената нива, тази идея не само възмъжа, но и се превърна в съдба на милиони. В историята й има всичко, което въздига и тревожи духа, помогнало на човека да осъзнае силата си и горчивата си орис. Дори и тогава, когато името й бе заплетено в недостойни дела и жестоки обществени деформации, нейната истинска същност запази своите добродетели. Не тя, а онези, които се опитаха да я превърнат в оръдие на злото, завършиха своя път на историческото бунище. За разлика от тях идеята остана обществения небосвод и продължава да свети там като звезда керванджийска. Мъчат се да я убият, да я окалят, да я свалят, но огънят й е по-могъщ днес въпреки съмненията и раните тя е жива и ни води напред. Не към слава и богатство, не за власт и дребни услуги, а заради справедливостта и свободата, без които сме немислими. И заради онова високо социално съзнание, което ни прави частица от голямата човешка надежда.
Дълго време скъпата идея бе подлагана на догматичен терор и играеше ролята едва ли не на държавна религия. Това я фалшифицираше и я правеше държанка на различни кастови интереси. Тогава не я обичаха, не й вярваха, но я използваха. Сега е съвсем друго. Днес тя е отново пламък, който, без да опожарява душите, топли съзнанието. Обърнала се назад към своето родно гнездо, тя ни прави още по-близки на хората, които я посяха в българското сърце и които загинаха под червеното й знаме. На отците и на героите. На всички, които я превърнаха от малка книжка в Голгота на истината. Превратното време, в което живеем, пълно със социални драми и лъжливи химери, още веднъж доказва, че няма по-хуманна и по-възвишена идея от нея. По-ясен пътеводен знак от принципите и морала й. Затова рождения ден на идеята с всяка изминала година става празник за все повече и повече хора. За всички, които усещат с кожата си, че животът отново иска да ги пороби и похити в името на груби и алчни апетити. В този смисъл звездата й се въззема с нова енергия, обещаваща на изтерзаните и обезверените трудни, но верни стъпки по пътя на общественото спасение. Нека вилнеят бури и нека вият зверове. Социалистическата идея не се страхува от нищо. Не се страхуват и чедата й, които я пренасят от поколение в поколение не като обикновена реликва, а като кръст и съдба.
Измъчена и разрушена, лъгана и потисната, България е честита, че идеята, зачената сред камъка на Бузлуджа, е жива. Че славният хайдушки връх продължава да я люлее в скута си. Че орлите и буките още помнят първото социалистическо слово, произнесено под сенките им. Тук легендата и историята се сливат, за да родят безсмъртието. И онази вековна епопея на духа и храбростта, която създаде мислители и борци, поети и трибуни, без които най-новата българска история е немислима. Ето защо социалистическата идея заслужава не само нашата гордост, но и нашия поклон. Тя пренесе народа ни далече напред и от класов роб го превърна в осъзната обществена сила. Научи го не само да се бори за своите права, но и да се чувства неделима част от света. Никоя друга идея не е успяла да сътвори у нас такова полезно чудо. Затова идеята, тръгнала от Бузлуджа и стигнала до наши дни, е неизтребима. Народът я носи в себе си като семе, като плод, като рожба и никога няма да я откъсне от душата си. Както Бузлуджа не може да се откъсне от Балкана.

30 юли 1994 г.

Източник: вестник ДУМА

 

 

 


 

 

 


 

 

Очертава се поредната диктатура в Турция – проф. Искра Баева

 

 

 

 Пълзящата ислямизация премества все по-близо до българските граници фронта на разделението светска-религиозна държава, обезпокоена е преподавателката по съвременна история в СУ "Св. Климент Охридски"

 

Интервю на Кристиела Симеонова за вестник ДУМА, 01 август 2016 г.



 

"Ердоган вече спокойно може да ислямизира страната"

"Турция не се стреми към ЕС, използва тази карта, за да печели позиции"

- Проф. Баева, предвид случващото се в Турция (масови чистки, арести, присъди), как виждате развитието на страната след опита за преврат?

- Странният опит за преврат се оказа "дар от Аллаха" за президента Ердоган, тъй като му позволи да направи онова, което очевидно отдавна е подготвял - да "прочисти" цялата държава от своите противници, наречени "агенти" на Гюлен. И вече ясно се очертават контурите на поредната диктатура в Турция. Разликата е, че преди това диктатурите са налагани след военни преврати, а сега - след неуспешен пуч. Само диктатура може да се нарече суспендирането на конвенцията за гражданските права, заплахата да се възстанови смъртното наказание, арестите на около 13 хиляди служители от най-важните структури в държавата - съдебната система, армията, образованието, медиите, десетките хиляди уволнения. Очевидно е, че Реджеп Тайип Ердоган цели напълно да подчини обществото на своята воля. Сега с лекота ще постигне онова, към което се стреми отдавна - да създаде президентска власт и да продължи с промените в Турция, така че страната да посрещне 100-годишнината от създаването си с нов облик.
Струва ми се, че Ердоган се сравнява не с друг, а с Мустафа Кемал, наречен Ататюрк. Както Кемал е трансформирал Османската империя в проевропейска Турска република, така Ердоган се опитва да превърне Турция в мюсюлманска геополитическа сила, която играе роля както в Европа, така и в Азия. Както през 1923 г. Кемал е обърнал Турция към водещия тогава Запад, така сега Ердоган иска да я обърне към новия силов център - Азия.
Изводът е, че бъдещето на Турция е по-скоро диктаторско и ислямско, което не е никак добре за България.

- Защо голяма част от турското население подкрепя Ердоган, видяхме многолюдните демонстрации? От страх ли?

- Масовата подкрепа за Ердоган не е изненада, той я получава вече 13 години при всички избори. Причината е в това, че той олицетворява умерения ислямизъм, привлекателен за мнозинството турци, особено в азиатската част на държавата. За разлика от своя най-известен предходник Неджметин Ербакан обаче Ердоган си е научил урока. Предишните ислямистки партии - на националния ред, на благоденствието и на справедливостта, бяха забранени от Конституционния съд. Затова сега Ердоган първо разчисти полето за Партията на справедливостта и развитието - с процеса Ергенекон нанесе удар по армията, а с конституционната реформа обезсили Конституционния съд, които бяха основните гаранти за светския характер на държавата. И вече може спокойно да ислямизира страната, каквото видимо е желанието на мнозинството в Турция.
Така че излизането на много турци на улиците в подкрепа на Ердоган е автентично. Друг е въпросът, че подобен призив говори за дълбоко недемократични нагласи, защото, от една страна, постави тези невъоръжени хора под удара на армията, а от друга - това беше призив за саморазправа, грозните свидетелства за която не закъсняха. Всъщност призивът на Ердоган след опита за преврат беше насочен към охлокрацията, властта на тълпата. И виждаме, че това продължава - с желанията на улицата се обосновават репресиите и евентуалното връщане на смъртното наказание. Това не е проява на страх, а злоупотреба с улицата.

- Защо се провали пучът? Как приемате теориите, че зад него стоят САЩ или пък самият турски президент го е режисирал, за да наложи авторитарния си режим?

- Никога не съм изповядвала теорията на заговора - да се обяснява всичко със скрити играчи. Затова не вярвам Ердоган сам да си е организирал псевдопуч. По-скоро той е научил предварително за заговора и се е възползвал, за да овладее цялата власт.
Що се отнася до пуча, ще започна с отхвърлянето на военните преврати по принцип. Зная, че има много хора, които съжаляват, че превратът е неуспешен. Искам да ги предупредя, че военните преврати обикновено тласкат обществото в непредсказуема посока. Достатъчно е да спомена превратите от 9 юни 1923 и 19 май 1934 г., военния метеж срещу испанското правителство на 18 юли 1936 г. или преврата на Пиночет в Чили на 11 септември 1973 г. Когато армията вземе властта, тя развързва ръцете на малка група хора за всякакви действия. В случая с опита за преврат в Турция дори не се разбра кой и с каква цел го прави. Дори и Августовският пуч от 19 август 1991 г. в Москва имаше лице и програма, макар че пак завърши неуспешно.
Странен преврат беше този, при положение че турската армия има голям опит в правенето на преврати. Обясненията за неуспеха му са много, най-вероятното ми изглежда следното: превратаджиите са разбрали, че са разкрити и са били принудени да действат прибързано. Но мисля, че има по-важна причина за неуспеха - новите медии и глобализацията, които дават възможност на атакуваната власт светкавично да се обърне за помощ към своите вътрешни и външни поддръжници. Каквото всъщност направи Ердоган. Не мога да гадая за евентуалната американска ангажираност в опита за преврат, защото такова нещо едва ли може да се докаже, поне не в близко бъдеще. Факт е, че дългогодишните приятелски отношения между двете държави вече не са такива.

- Доста остри реплики си разменят Анкара и Вашингтон главно заради проповедника Гюлен. Как ще се развият турско-американските отношения?

- Да, видно е, че има напрежение между САЩ и Турция. За внимателните наблюдатели това не е нещо ново - противоречията са от по-дълго време. Още от войната на Джордж Буш-младши срещу Ирак през 2003 г., когато Турция с основание изрази опасения, че разпадането му може да даде на иракските кюрди по-голяма самостоятелност, което ще повлияе и на турските кюрди. Кюрдският въпрос е в основата на нарастващите противоречия - САЩ залагат на кюрдите в борбата срещу "Ислямска държава", докато Ердоган прави всичко възможно да ограничи шанса на кюрдите за своя държава. А дейността на ислямския проповедник Гюлен остава на заден план. Според мен обвиненията срещу него са по-скоро за вътрешнополитическа употреба, но ще бъдат използвани като оправдание за охлаждането в турско-американските отношения. Те няма да стигнат до скъсване, но едва ли ще се върнат към периода, когато Турция редом с Израел бяха основните съюзници на САЩ в Близкия изток.

- Въпреки вътрешната нестабилност Турция продължава с ултимативния и остър тон към Евросъюза. Каква трябва да е позицията на ЕС в настоящата ситуация?

- Ердоган е достатъчно опитен политик, за да се възползва от силната си позиция по отношение на ЕС. И тук вътрешната му слабост не е пречка, а по-скоро сила. Видяхме ясно, че той се възползва от ситуацията не само за да въведе диктатура в Турция, но и за да заяви на Брюксел, че няма да позволи никакви забележки, защото козовете са у него - милионите сирийски бежанци, които само той може да удържи или да насочи на Запад към Европа.
Какво може да направи ЕС? Почти нищо. Не може да заплаши с прекратяване на преговорите за присъединяване, тъй като тази опция отдавна не е привлекателна за ислямизираща се Турция, не може да наложи някакви санкции, защото отговорът може да е нов бежански поток.
Затова, поне според мен, ЕС има шанс да заеме принципна позиция, като защити демокрацията в Турция и призове да се спазват правилата. Опитите за "омилостивяване" на Ердоган едва ли ще доведат до положителен резултат.

- Значи реално Турция не се стреми към членство в ЕС?

- Както вече казах, според мен Турция на Ердоган отдавна вече не се стреми към присъединяване към ЕС, но продължава да играе с тази карта, за да печели позиции. Ще припомня, че илюзиите за евроинтеграция на Турция накараха европейските политици (май трябва да ги нарека чиновници) да подкрепят Ердоган, докато той атакуваше армията и лиши Конституционния съд от правото да бди за светския характер на политиката. Всъщност Ердоган използва преговорите за членство, за да получи вътрешни и външнополитически ползи за Турция. Но ЕС вече не е толкова важен играч, че да накара Ердоган да се откаже от намеренията си.

- На 9 август турският президент ще се срещне с руския си колега в Петербург. Защо Путин приема Ердоган точно в този момент?

- Тази среща е в духа на рязкото затопляне на отношенията между Турция и Русия, което стана също толкова внезапно, колкото беше и замразяването им преди малко повече от половин година. Срещата говори за изцяло прагматичния характер на двустранните отношения - те са мотивирани както от общи интереси, така и от дълбоки противоречия. В един момент връх взема едното, а в друг - другото. Всичко зависи от развитието на регионалните и по-общите конфликти. Да не забравяме, че Русия осъди преврата и подкрепи Ердоган от самото начало за разлика от много други държави. Това показа, че в момента интересите на двете държави до голяма степен съвпадат. А точните параметри на съвпадението вероятно ще се обсъждат на предстоящата среща между Путин и Ердоган.

- Какви ще са последствията за България при по-голямо изостряне на ситуацията в съседна Турция?

- Последиците за България от събитията в Турция при всички случаи са лоши. Първо, защото всяка дестабилизация в съседна държава застрашава сигурността и в нашата страна. Най-лошото е, че пълзящата ислямизация на Турция премества все по-близо до българските граници фронта на разделението християнство-ислям, или по-скоро светска-религиозна държава. А инак предстоящите опасности са от бежанци, мигранти и дори политически имигранти. Да не забравяме, че за отбраната си очевидно не разчитаме на собствени въоръжени сили, а на натовски, а втората по големина армия в съюза е именно турската.

- Освен нестабилна Турция друг проблем пред Европа е и реалната терористична опасност. Как ще се справят евролидерите с този проблем и ще гарантират сигурността на европейските граждани?

- Терорът вече не е потенциална опасност, а всекидневие в Европа. Няма да изненадам никого, като кажа, че евролидерите не се справят с тази опасност и не виждам признаци, че могат да се справят. В тяхно оправдание е фактът, че грешките са направени много отдавна и трудно могат да се поправят сега и веднага. Последното клане в църква в Северна Франция потвърди тенденцията, че терористите са европейски граждани, често родени в Европа, макар и с неевропейски произход. С други думи, вижда се, че проблемът не е от година-две, а поне от едно-две поколения. И той се нарича - неуспешна интеграция. Според мен в тази посока трябва да вървят усилията да спасим бъдещето от тероризъм - интеграция, интеграция и пак интеграция.

 

 

ИСКРА БАЕВА е родена на 12 януари 1951 г. в София. Завършила е история в Софийския университет. Сега проф. д-р Баева преподава съвременна история, история на международните отношения в Историческия, Юридическия и Факултета по журналистика в СУ. Сред по-важните й публикации са "Източна Европа след Сталин, 1953-1956", "Българските преходи 1939-2010" (заедно с Евгения Калинова), "България и Източна Европа", "Източна Европа през ХХ век", "Социализмът в огледалото прехода". Искра Баева е автор и на първата критична биографична книга за Тодор Живков.