Търсене в този блог

петък, 29 август 2014 г.

Мръсна е без поети политиката - Иво Атанасов

 

 

 

Този текст не е за Валери Петров, а за неговата липса. За отсъствието му, но не от поезията, превода, театъра или киното. Макар и вече не между живите, в тези клонове на литературата и изкуството той ще живее толкова дълго, колкото сега дори не можем да си представим. Земният път на повечето от нас не е достатъчен даже само да прочетем или видим излязлото изпод перото му - толкова обемно е неговото творчество. Но всеки, който е вникнал дори един-единствен път в негов стих, филм или пиеса, е наясно, че е имал щастието да се докосне до автор от планетарна класа.
Този текст е за едно друго отсъствие на Валери Петров, от което дори и онези, които не чувстват липсата му или пък нехаят за нея, са потърпевши. Почти всички сме недоволни от състоянието на българската политика, от вече традиционно не просто ниския, а, уви, най-ниския рейтинг на парламента. Струва ни се, че това е непоправимо, и - по-лошо - сякаш нямаме воля и дори желание да го променим. Даже и когато властимащите се подлъжат да въведат мажоритарен елемент при вота или пък преференциално гласуване. Може би защото отдавна сме забравили с какви интелектуалци блестеше Народното събрание в началото на прехода. Валери Петров беше може би най-големият, но не и единственият. Там бяха Светлин Русев, Йордан Радичков, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев, Кольо Георгиев, Радой Ралин, Николай Генчев, Борис Димовски, Георги Мишев, Вили Цанков, Леда Милева...
До тези имена-легенди ние, по-младите тогава, сядахме с вълнение и дори с неудобство. Веднъж един от лидерите на БСП се поколеба да отиде сам и реши да прати мен в дома на Валери Петров за пожеланията на всички ни по случай рождения му ден. Усетих, че го прави от притеснение, а не примерно заради по-важен ангажимент, и настоях да идем двамата. Напрегнато ми беше и на мен - какво толкова можем да кажем на тази голяма личност, освен няколко сърдечни, но все пак, спрямо неговата богата словесност, банални думи. Поетът обаче с естествената си дружелюбност отпусна на секундата душите ни и разговорът протече непринудено и топло, вън от всякакви протоколи и сценарии.
Още тогава някои не се свеняха от своята непочтителност към твореца и дори от опитите си да го поучават. Навярно мнозина си спомнят обръщението във в. "Демокрация" на Асен Агов към Валери Петров, в което под формата на преклонение пред таланта се подлагаше на съмнение гражданската му съвест. Сигурно защото закъснелите противници на предишния режим не можеха да му простят, че и след промените не потърси лесния път, а остана отляво. Пак в онези бурни първоначални години на демокрацията, когато поетът идваше на пленумите на БСП, чух как член на Изпълнителното бюро се обърна към него с "бай Валери". Щях да умра от срам. Да му кажеш "дядо Валери" повече върви, дори е някак достолепно, но да подбайваш този фин човек означава да не си даваш сметка пред кого си застанал. Това обръщение може и да е традиционно, но след онази безсмъртна книга на Алеко е натоварено с толкова негативи, че трябва много да се внимава с употребата му.
Нора Ананиева ми е казвала, че депутатът Петров е искал разрешение от нея като шеф на парламентарната група за всяко излизане от пленарната зала, дори за тоалетна. От този факт някой би заключил, че поетът е не просто дисциплиниран, а и страхлив. Само че как да обявиш за страхливец някого, който през далечната 1970 г. е едва сред петимата негласували протестната декларация на писателския съюз до Нобеловия комитет по повод удостояването на Солженицин с високата награда? И който поради това е бил уволнен, а книгите му - спрени от печат. Няма как да се упрекне в боязливост човекът, който е сред учредителите на дисидентския Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Онова, което трепва при него, е не душицата, а съвестта. Ето защо, когато е избран за народен представител, посвещава времето си на това поприще, за разлика от онези, които излизат от залата веднага след като се регистрират. И чиито други занимания една ли са по-стойностни от неговите.

Дано можем да предвидим колко по-достоен би бил парламентът, ако в него имаше повече личности като Валери Петров. Не е възможно да допуснем, че той би се примирил с често хъшлашкия език от трибуната, с циркаджийските влизания и излизания от залата, с долните номера и ударите под кръста. Или пък, че би се втурнал в далавери, в договаряне на комисиони, хеле пък в купуване на избиратели. Само че такива имена отдавна липсват в българската политика. Ето, в миналия си състав парламентът намери за удачно да остане дори без фигура като Андрей Пантев, няма да го включи и в следващия. Сякаш е по-добре политиката да си остане мръсна дума, вместо да пращаме в нея имената, които са в състояние да очистят ако не същността, то поне лицето й.

 

 

29 август 2014 г.

 


 

 

Анатомия на "демократичната" деструкция - проф. Васил Проданов

 


 

Наскоро, пътувайки с микробус от Смолян, бях изненадан от реакцията на две от пътничките, които почти налетяха на бой срещу шофьора за това, че колата му, току-що взета от сервиз, показва някакви дефекти и те няма навреме да стигнат до София. В София той спря на десетина метра по-напред на една от спирките и си спечели заплашителни крясъци от един спътник.

Напоследък често ми се случва да попадам в ситуации, които психологически са като буре с барут. Познати хора, които реагират изведнъж на незначителна ситуация по начин, който ме кара да си мисля, че изобщо не ги познавам. Те също ми казват, че са изненадани от своята реакция. Хиляди българи се карат с телевизионния екран при появата на определени политици там. Мой близък моментално превключва телевизора на друг канал, когато се появи Бойко Борисов. Не можел да го търпи. Познат симпатизант на Реформаторския блок превключва канала, щом види Станишев, опитва се да си пази нервите.
Това са проявления на

класическа
психопатология

на масовото съзнание, пронизваща и отделните индивиди, и политиците. Серията от самоизгаряния и февруарските бунтове през 2013 г., продължили с юнските протести след това, са типични изригвания на това съзнание. Кризата в здравеопазването доведе до хипертонична криза на здравната министърка. Кризата в банковата система тресе мощно бившия министър на културата Вежди Рашидов. В трескава криза, подушвайки власт, е ГЕРБ. Кризи, кризи, кризи с поне 10 различни проявления на масовото съзнание.
Недоверяващото се съзнание, загубило вяра във всеки и във всичко. Не вярва на социолози и политолози, не вярва на политици и месии. Всичко изглежда лъжовно. Дори гуверньорът на централната банка се оказва, че лъже, и то за неща, които лесно могат да бъдат удостоверени. Масово е усещането, че нищо не е такова, каквото изглежда. Навсякъде се виждат задкулисия, конспирации - едно масово съзнание, податливо на всякаква обработка от жълти издания, черен пиар и всякакви измислици. А там, където изчезва доверието, започва разпад на всякакви човешки общности, от партиите до бизнес партньорството на Пеевски и Василев.

Песимистичното съзнание, за което всичко хубаво е останало в миналото. Социолозите констатират смазващи нива на песимизъм. През август 2013 г. според "Галъп" все още 19% от хората смятат, че нещата у нас отиват към по-добро, а 69% - към по-зле. В последните им данни вече 73% говорят, че България върви към "по-лошо" и едва 12% - имат някакъв оптимизъм.

Нещастното съзнание. Според световния индекс на щастие България е сред десетте най-нещастни страни в света наред с Конго, Танзания, Хаити, Коморските острови, Бурунди, Сиера Леоне, Централноафриканската република, Бенин и Того. При изследването от 2013 г. се оказва, че хората в България са по-нещастни от тези в Афганистан, където от 35 г. има война и милиони бегълци.

Стресираното и все по-ирационално съзнание, раждащо неочаквани действия и агресия. Според проучване от 2011 г. българинът е подложен на най-много стрес в цяла Европа. Увеличават се психичните разстройства. Тайната на влиянието на Борисов е, че на лицето и в думите му се усеща именно това и то буквално се съпреживява от неговите привърженици.

Отчаяното и безсилното съзнание, изправено пред усещането за нестабилност и разпад, като се започне от финансовата система, мине се през здравеопазването, фонд "Земеделие", различните институции и стигне до природните стихии. Несигурни и безпомощни се чувстват всички - от клошаря на улицата и гаснещите от бедност и циганските банди старци по селата до Цветан Василев и изгърмелия с над 2 милиона Вежди Рашидов.

Конвертиралото съзнание на променилите своята политическа, идейна, етническа, религиозна идентичност, пренаписали своите биографии, минали през няколко партии хора през последния четвърт век. Не турчинът, а еничарят е насилникът в знаменитото "Време разделно" на Антон Дончев. Психологическия синдром на еничарството можем да открием при всяка радикална промяна на обществото, когато бивши конформисти на системата се представят като "репресирани", "преследвани", "дисиденти".

Лузърското съзнание в едно общество, в което през последния четвърт век доминира низходяща социална мобилност. Милиони хора са декласирани, загубили предишния си статус, позиции, икономически възможности. Лузъри се чувстват всички - от просяка до милионерите, държали своите средства в Корпоративна търговска банка.

Хейтърското съзнание е неотделимо от усещането на човека, който се чувства загубил от станалото в България през последните години. Той има потребност да мрази и да заклеймява, да конструира врагове. Това е и най-лесният и удобен инструмент на политиците, които успяват да обединят край себе си привърженици чрез общия враг и общия страх. Десетки хиляди хейтърстват в интернет, прехвъряйки върху някой друг стреса, напрежението, отчаянието, което те изпитват.

Обвиняващото и искащо наказания съзнание, непрекъснато питащо "кой, кой, кой". Масово е усещането, че либералната демокрация е довела до колективна безотговорност, при което можеш да направиш като политик всичко и да ти се размине. Да ликвидираш селското стопанство, да затвориш в чужда угода четири реактора на АЕЦ, да дадеш на 2 американски ТЕЦ-а привилегиите да смучат милиарди от джоба на българския народ и никой да не ти търси никаква сметка. Затова милиони хора искат възмездие, те призовават главния прокурор да бъде нов Торквемада и да въздаде справедливост. В социалните мрежи те снемат своето напрежение, като разпространяват колажи на политици в затворнически дрехи с окови зад телена мрежа като затворници.

Бягащото, спасяващото се съзнание, отивайки някъде другаде, сменяйки родината. Количеството на реалната и потенциалната емиграция през последния четвърт век е по-голямо от всеки друг период в нашата история. Ако усещането на нещастие е по-голямо дори от това в Афганистан, то и мащабите на бягство от мястото на нещастие ще бъдат не по-малки.

Ерих Фром написа някога своята знаменита "Анатомия на човешката деструктивност", наблюдавана днес на всички равнища и във всички сфери на българското общество. Има я при ромите в "Аспарухово", докарали си бедствието с безконтролно застрояване и запушване с отпадъци на местата за оттичане на водата. Има я при представителите на ДСБ, протестиращи цяла година срещу задкулисието и държащи парите си в банката на същото това задкулисие. Има я в централната банка, която в кризата с КТБ наливаше масло в огъня с

истерични измислици

а не с рационални решения. Има я в поведението на кандидата за нов управленски мандат Борисов, който от самото начало се опитваше да катурне парламента и се люшка между паническите крясъци да дойде МВФ с многото милиарди да ни спаси и тупането на другия ден по гърдите - ни лук ял, ни лук мирисал - как бил "спасил" Първа инвестиционна банка. В още по-висока степен ще я открием у депутатите, превърнали Народното събрание в махленско сборище на несекващи скандали, реваншизъм и саботаж.

Мащабите на унищоженото материално богатство през последния четвърт век са по-големи отвсякога в 1300-годишната ни история. Те заслужават един нов Ерих Фром, който да опише анатомията на "демократичната" деструктивност.

 

 

Източник: вестник “Труд”, 26 август 2014 г.




 

четвъртък, 28 август 2014 г.

Американският проект за демокрация - Джордан Майкъл Смит

 

 

 

Карл Гершман  притежава убедителното излъчване на човек, който е наясно със своите позиции във Вашингтон. Като президент на спонсорирания от Конгреса Национален фонд за демокрация (НФД) той ръководи организация със 171 служители. През 2012 г. неговата организация разпределя приблизително 1 236 гранта, средно по около  50 000 долара всеки (общо 62 млн. долара) на неправителствени организации (НПО-та) в 92 страни.

В този смисъл не е изненада, че Гершман излъчва една необичайна комбинация от идеализъм и политически нюх за порядките във Вашингтон. Добре облечен в елегантни костюми и с модни вратовръзки, той заема огромен офис на осмия етаж в хубава сграда на Пета улица във Вашингтон. Приятната кафена чаша, която държи, декорирана със снимки на неговите деца, не казва цялата истина за силата и противоречивата природа на това, което върши.

Работата на Гершман е да поощрява демокрацията в далечни страни с максимално възможните сила и обхват, които неговият бюджет и оперативни възможности биха позволили. НФД разпределя грантове не към индивидуални дисиденти или активисти, а пряко към НПО-та — граждански организации, асоциации и независими медии. За разлика от други американски инициативи за поощряване на демокрацията, тази не работи с правителствата в страните, в които разпространява демокрация. Този стремеж изглежда особено почтено за повечето американци, като се има предвид широко разпространената привързаност към демократичните институции, залегнала в американското национално самосъзнание. „Всички хора искат свобода“, казва Гершман, представяйки една широко популярна в Америка гледна точка както вътре, така и извън разрастващото се движение за поощряване и разпространяване на демокрацията.

Но други поставят под въпрос тази дейност и разбирането, че доларите на американското правителство трябва да се използват за намеса в управлението на други страни, което неизбежно се превръща в опити за подкопаване на съществуващите правителства и намеса в гражданското общество навсякъде по света. В скорошен коментар на уебсайта на международния канал на руската държавна телевизия РТ (Русия днес) беше споделено широко разпространеното извън САЩ виждане, че „частни“ организации като Националния фонд за демокрация (НФД) не представляват нищо повече от канали за финансиране на дейности, които обикновено са били ръководени от ЦРУ под наименованието „подривни операции.“ Имайки предвид, че англоезичната РТ е в същността си оръжие за външна пропаганда на руското правителство, това виждане относно мероприятията, свързани с промотирането на американската демокрация, не е изненадващо.

Но тази чужда гледна точка е подета и от бившия действащ президент на НФД, който по-късно работи в системата на Държавните архиви на САЩ. „Много от нещата, които ние правим днес, казва Ален Уейнщайн в интервю от 1991 г., бяха правени тайно от ЦРУ преди 25 години. Най-голямата разлика е, че когато тези дейности се извършват открито, опасността от провал е почти нулева. Откритостта е защита сама по себе си.“

Две десетилетия след като Уейнщайн прославя откритостта, провалите са в изобилие. Само месеци след като египетският президент Хосни Мубарак е отстранен от власт чрез масови улични демонстрации (развитие, възвестено като потенциален завой към повече демокрация в арабските страни) новото правителство внезапно нахлува в офисите на десет местни граждански организации, в това число Международният републикански институт (МРИ) и Националният демократичен институт (НДИ), два ключови бенефициен­та на НФД. 43 служители в НПО-та, в това число 19 американци, са арестувани и обвинени в престъпления. Случаят изглеждаше покъртително, докато служителите не бяха най-накрая освободени няколко месеца по-късно. Но ограничителните мерки за НПО-тата в Египет продължават.

Русия наскоро предприе ходове за съкращаване или разстройване на дейностите на НПО-тата на своя територия. Миналата есен Американската агенция за международно развитие (USAID) бе изгонена, а по-късно правителството прие закон, изискващ всички външно финансирани групи да се регистрират като „чужди агенти“. САЩ и други правителства също изискват от гражданите, работещи с чужди правителства, да регистрират официално този факт. Но в края на декември руските законодатели прокараха закон, който поставя извън закона финансираните от САЩ „неправителствени организации, които се занимават с политическа дейност“ в Русия.

Очевидно някои чужди правителства не са съгласни на тяхна територия да се извършват дейности, на които много американци гледат просто като на идеалистични усилия в подкрепа на универсални ценности. Но критики към подобен род действия се чуват и в САЩ. Писателят и мислител Дейвид Рийф заяви за списание „Национален интерес“, че разпространението на демокрацията е продукт на нейните привърженици, които „няма или не могат да осъзнаят нито идеологическия, нито революционния характер на своето начинание.“ Той добавя, че съветският лидер Никита Хрушчов, чиято хвалба през 1956 г., че Съветският съюз ще „погребе“ Запада, бе „израз на исторически детерминизъм в най-вулгарния му смисъл“, изглежда като „философски прагматик“, поставен редом до някои от днешните кадри, ревностни износители на демокрация по света.

В допълнение към това в последно време специалистите поставят под въпрос ефективността на износа на демокрация. „Въпреки цялото внимание, което беше отдадено на разпространението на демокрацията през последното десетилетие, ние реално знаем много малко за това чии програми на кои лица, въздействащи върху политиката на правителствата, трябва да подкрепяме“, казва Сара Буш, политолог от „Темпъл Юнивърсити“, която пише книга на тази тема. Въпреки че много американци инстинктивно приемат, че износът на демокрация в други страни е от полза за всички засегнати, проучванията не потвърждават тази теория. „За съжаление, дори и да приемем, че финансираните от американското правителство програми по принцип са свързани с демократизация, да открием кои програми работят по-добре е съвсем различно предизвикателство“, казва Буш.

Тя добавя, че американските мероприятия в подкрепа на демокрацията често са разглеждани от другите като чужда намеса и двуличие. „САЩ страдат от проблем с доверието, когато предлагат демокрация в чужбина, казва тя. Американските лидери се опитват да подкрепят демократичния преход в страни като Либия и Тунис. Те също подпомагат оцеляването на приятелски настроени диктатори в страни като Бахрейн и Йордания. Като последствие от това клетвите на  САЩ, че подкрепят демокрацията по света, често дрънчат на кухо, особено в Близкия изток.“

Въпреки тези противоположни гледища, инициативата по предлагането на демокрация от страна на Америка продължава с пълна сила. Буш въведе фразата „демократичен истаблишмънт“, за да опише играчите във виртуална надомна промишленост за производство за демокрация. Да бъдат открити точни числа за парите, които дават САЩ за износ на демокрация, е трудно, защото съответните програми не са обозначени като такива. Въпреки това според „Форин асистанс дашборд“, уебсайт, създаден от Държавния департамент и Американската агенция за международно развитие (USAID), през 2012 г. американското правителство е планирало да похарчи 2,6 млрд. долара в подкрепа на демокрацията, доброто управление и човешките права в чужбина. Тази помощ е била разпределена през няколко институции, в това число и Американската агенция за международно развитие, Държавния департамент и НФД. Тези средства, разбира се, са само добавка към парите, получени чрез частни институции директно от така създадения „демократичен естаблишмънт“ в различните страни. Повечето пари от частни източници са дадени от фондацията на Джордж Сорос „Отворено общество“, но сериозен принос имат също „Фондация Форд“ и „Фондация МакКартър“.

Буш изчислява, че „демократичният естаблишмънт“ включва „около две дузини базови НПО-та, като „Фрийдъм хаус“ и НФД, които работят в много страни и формират дневния ред на тези страни“. Тя добавя: „Съществуват обаче голям брой допълнителни организации, които се състезават с основните НПО-та в програмите за разпространение на демокрация“. Много са парите за грабене и полето на конкуренти започва да става претъпкано. Откакто през 80-те стартираха американските програми за подпомагане на демокрацията, съревнованието между НПО-тата за американски субсидии, според Буш, стана още по-свирепо. Днес все повече и повече НПО-та се борят за парче от доходната баница за разпространение на демокрацията. Тя например отбелязва, че през 1985 г. НФД дава около 90% от своите субсидии на големи НПО-та, които работят в множество страни, през 2009 г. общата сума е паднала на около 50%, докато останалите отиват в стотици базирани в чужди държави организации. 

Нарастващата конкуренция за фондове има огромно влияние върху това как организациите разпространяват демокрацията. Буш казва: „Насърчава се фокусирането на тези организации върху изпълнение на проекти, които ще им помогнат да оцелеят и да се развиват — тези проекти, които ще донесат бързи, измерими резултати, и проекти, които ще им позволят да работят в много страни — дори когато тези проекти имат несигурни последствия за демократизацията.“

За да разберем как функционират групите в „демократичния истаблишмънт“, най-добре да започнем с НФД, който разпределя половината от отпуснатите пари и служи като организация за разпъване на чадър над това, което тя нарича свои „централни получатели“ — Международният републикански институт (МРИ) и Националният демократичен институт (НДИ), които работят за свободни и честни избори; Центърът за частна международна инициатива, който оказва натиск за налагане на политики на свободен пазар и икономически реформи, и Американският център за международна трудова солидарност, който подпомага профсъюзите в различни страни. Всяка една от тези организации получава еднаква порция от бюджета за грантове на НФД. Техните програми се одобряват като тези на другите получатели. Другата половина от финансирането на НФД се присъжда годишно на базирани в чужбина организации, които търсят подкрепа. (Американски организации не получават подкрепа по линия на тази програма).

Да получиш субсидия от Националния фонд за демокрация (НФД) в дигиталната епоха е по-лесно отвсякога. Заявления могат да бъдат изпращани с едно кликване на мишката от всяка една организация извън Америка, която е независима от правителството — държавните университети например не могат да получават финансиране. Четири пъти годишно бордът на НФД разглежда предложенията, за да определи доколко може да се има доверие на кандидатите и да се увери, че молбите са съвместими с цялостния дневен ред на организацията, свързан със засилване на демократичните институции и напредък в демократичните цели.

Въпреки че събира и частни дарения от фондации, корпорации и отделни лица, според данъчната му декларация от 2011 г., 99% от финансирането на НФД идва от Конгреса. В резултат на това неговата независимост винаги е била под съмнение. „Нашият борд разполага с пълна автономия по специфичните дейности, които извършва“, твърди Гершман. И все пак понякога Конгресът постановява, че част от средствата на НФД трябва да отидат към получатели в точно определени страни, като Бирма, Куба или Ирак. Освен това всички помощи и дейности на НФД са обект на голям брой контролни процедури от страна на Държавния департамент и Конгреса, които нямат навика да дават пари, без да знаят как те се харчат.

Но каквото и да е действителното ниво на независимост на НФД, той не може да избяга от своята идентичност като изкуствена ръка на американското правителство, посветено на това да бъдат подкрепяни групи, извършващи подривна дейност или пречещи на  автократични правителства. Във всеки случай чуждите правителства гледат на организацията само като параван за интересите на външната политика на САЩ, както беше отразено в коментар на „Русия днес“, според който „НФД е толкова явна част от американското правителство, че законодателите трябваше да прокарат специален закон, постановяващ, че това не е така.“

НФД се ражда по времето на администрацията на Рейгън, когато разпространението на демокрация придобива ясни очертания. Както казва през 1984 г. покойният политолог Самюел Хънтингтън: „Администрацията на Рейгън далеч надмина администрацията на Картър по отношение на ангажираността си с човешките права.“ Въпреки че в началото Рейгън презираше ударението, което администрацията на Картър поставяше върху човешките права, веднъж дошъл на власт, той призова за „демократична революция“. В знаменита реч през 1982 г. в Лондон Рейгън каза: „Време е ние да се посветим като нация — както по отношение на публичния, така и на частните сектори — да подпомагаме демократичното развитие.“ С тази цел Рейгън анонсира инициатива за изучаване и развитие на износа на демокрация, която доведе до основаването на НФД през 1983 г.

В началото бюджетът на НФД възлиза на 31,3 млн. долара. Първоначално ние бяхме много малки, казва Гершман. Но малкият размер на организацията не я предпазва от противоречия. Първоначалният ù борд е съставен от демократи и републиканци, представители на профсъюзите, сферите на бизнеса и образованието, специалисти по външна политика и членове на Конгреса. Първият ù постоянен председател е Джон Ричардсън, бивш заместник държавен секретар. Гершман, бивш съветник в представителството на САЩ в Обединените нации, става нейн президент на 40-годшна възраст, на 30 април 1984 г.

Почти веднага някои странични наблюдатели погледнаха на организацията като на своеобразен помощник на управляващата американска политическа класа. По-късно се появиха подозрения и обвинения, че тя е продължение на американското правителство. Именити членове на борда, в това число бившият държавен секретар Хенри Кисинджър и бившият вицепрезидент Уолтър Мондейл, в очите на мнозина бяха потвърждение за връзките ù с правителството. Според твърденията на критиците единствената разлика между дейностите на НФД и предходните интервенции на САЩ в чужди страни е в това, че НФД работи под светлината на прожекторите, което пък е приветствано от защитниците като доказателство, че НФД е ценна и неопетнена институция.

През 80-те години НФД се радва на неоспорим успех. Скоро след като беше основан, лидерите на НФД трябваше да преценят дали да подкрепят профсъюза „Солидарност“ в Полша, който се появи като значима сила срещу комунистическото управление в страната — и в резултат на това беше забранен от полското правителство. „Имах­ме дискусия в борда на директорите, на която трябваше да решим дали бихме могли да нарушим законите на друга страна, спомня си Гершман. В края на краищата решихме, че трябва да съблюдаваме единствено законите на САЩ.“

Каквито и да са били достойнствата на това решение, то имаше огромно влияние през следващите десетилетия, когато държавите със значително присъствие на НПО-та на своя територия се оплакаха, че техните традиции и избирателни системи са били погазени от външни агитатори. Но непосредственият резултат в Полша беше отличен. В съвместна работа с тогавашния шеф на ЦРУ Уилям Кейси НФД осигури жизненоважни доставки за „Солидарност“, което скоро след това изигра основна роля в освобождаването на Източна Европа от Съветския съюз. Съветникът по национална сигурност на президента Картър Збигнев Бжежински твърди, че „Солидарност“ успява да се съхрани по време на най-трудните периоди, за да може един ден да изиграе своята освободителна роля, именно благодарение на тези усилия. „За да се поддържа едно нелегално движение, се изисква снабдяването му с много ресурси, мрежи и пр., казва той пред списание „Тайм“ през 1992 г., и това е причината, поради която „Солидарност“ не беше разбита“.

Имаше и други не толкова успешни действия. През 1985 г. „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че НФД е захранил с 1,4 млн. долара френски дясно-центристки групи, противопоставящи се на политиките на тогавашния президент от Социалистическата партия Франсоа Митеран. Парите били разпределени тайно, в нарушение на устава на НФД. И дори още по-лошо, оказа се, че една от антикомунистическите групи, спонсорирани от НФД, е имала връзки с нелегална, дясноекстремистка полувоенна групировка. Гершман настояваше неумело, че никакви пари „не е трябвало да отидат за мероприятия, които по какъвто и да било начин биха могли да бъдат тълкувани като критика на правителството на Митеран“. Тази намеса в една от най-старите демокрации в света противоречеше на декларираните от НФД мисия, дух и етика. Във връзка с разкритията около програмата един твърд критик на НФД, конгресменът от Колорадо Ханк Браун (по-късно сенатор), заявява, че това, което той нарича „Френската връзка... предполага американците да се запитат как те самите биха се чувствали, ако научат, че френското правителство е давало милиони долари на АФТ (Американската федерация на труда) и КИО (Конгреса на индустриалните организации), за да се противопоставят на политиките на Роналд Рейгън.“

В повечето случаи изтъкнатата защита на НФД е служила като един вид вдъхновение за склонността на други да създават свои собствени организации с идеална цел, посветени на разпространението на демокрацията. Това превърна „демократичния естаблишмънт“ във важен играч във Вашингтон. Но корените на продемократичното движение се намират повече от век назад в американската история.

Движението, може да се каже, е започнало през съдбоносната 1898 г. с войната между Америка и Испания, сама по себе си резултат от много фактори – както практични, така и идеалистични. Но спусъкът е натиснат от американската агитация срещу колониалното третиране на кубинците от страна на Испания, някои от които са въстанали срещу испанския сюзерен от години. Щом победата срещу Испания е постигната, което отнема едва три месеца, САЩ решават, че в доминираните от тях Куба и Филипините трябва да бъдат изградени демокрации. Така се ражда традицията за изграждане на нации в други страни. Интервенциите на президента Удроу Уилсън в Мексико, Хаити и Доминиканската република, както и участието в Първата световна война, всички те поне частично са били оправдавани с дълга на Америка да се подкрепя демокрацията в окупираните държави. Провалите на тези авантюри охладиха ентусиазма на Америка да гради нации и това доведе до „изолационистката“ политика през 20-те и 30-те години на ХХ век.

Впоследствие Втората световна война трансформира света и промени поведението на САЩ. „Първата фаза на проекта за изграждане на международна мрежа за насърчаване на демокрацията започна в първите години на Студената война“, пише Николас Гилхот в „Демокраси мейкърс“. Президентът Франклин Рузвелт заедно с британския премиер Уинстън Чърчил оказва (неуспешно) натиск върху съветския лидер Йосиф Сталин по време на конференцията в Ялта от 1945 г. да позволи свободни избори в Полша. Рузвелт и неговият наследник Хари Труман твърдо са решили, че разрушените нации на Япония и Германия трябва да бъдат изградени отново по американски демократичен образец. Планът „Маршъл“, „Алиансът за прогрес в Латинска Америка“ на Джон Кенеди, интервенциите в Югоизточна Азия — всички те са поне отчасти опити за износ на демокрация в страни със слаби или съществуващи не по взаимно съгласие правителства. Студената война беше определена от Америка не като състезание между две страни — СССР и САЩ, а като състезание между две системи — демокрация и тоталитаризъм.

През този период известни учени като Сеймур Мартин Липсет, Дейвид Аптер и Самюъл Хънтингтън основаха нова академична поддисциплина, изучавайки факторите, довели до демократичните промени. Широко известна като „теория на модернизацията“ или „теория на развитието“, тази дисцплина имплицитно предлага на американското правителство съвет за това как да засили демократичните правителства в чужбина. Но военните провали във войната с Виетнам разкриха слабостите в начините за поощряване на демокрацията и доведоха до нова вълна от либерален изолационизъм, който завладя Демократическата партия през 70-те години. Администрациите на Форд и Никсън също заложиха на по-тесни концепции за американския национален интерес. Резултатът беше отстъпление от екзпанзионистките усилия за разпространение на демокрация.

НПО-та като „Амнести интернешънъл“ започнаха да запълват създалия се вакуум. Такава роля започнаха да играят и Европейската комисия и Католическата църква. Подписаните през 1975 г. хелзинкски споразумения доведоха до създаването на „Московско-хелзинкска група“ и „Хелзинки уоч“ (по-късно променено на „Хюман райтс уоч“), които наблюдаваха за спазването на декларираните от Свъетския съюз задължения към човешките права. „Фрийдъм хаус“ започна да публикува годишните си доклади за състоянието на демократичните права в страните по света.

След това дойдоха рухването на Съветския съюз и краят на Студената война, което не беше очаквано от почти никой от специалистите по международните отношения. Това развитие имаше дълбоко отражение върху американското съзнание. За мнозина то демонстрираше широкоразпространения, макар и не универсално възприет възглед за привлекателността на демокрацията. Източноевропейските народи разрушиха комунистическите диктатури, за да приведат своите страни в съответствие с желанията на хората посредством изграждането на пазарни демокрации. Руснаците отговориха, прегазвайки усилията на лидери като Михаил Горбачов да реформират комунизма, с цел да го спасят.

Всичко това пося в американските ум и сърце силна вяра в превъзходството на американската система. Това намери мощно отражение в публикуването на статията на Франсис Фукуяма „Краят на историята“, която твърдеше, че либералната демокрация е крайната точка в политико-идеологическото развитие на човечеството.

Последваха дори и още по-шокиращи оди за магията на демокрация­та. Големият дипломат и геополитически мислител Джордж Кенан, който доскоро беше отхвърлял доктрината на Удроу Уилсън, започна да възхвалява неговата „широка визия и остра чувствителност“. Самюел Хънтингтън, който през 1984 г. беше описал вероятността за демократично развитие в Източна Европа като „практически равна на нула“, сега приветства демократичната вълна там и написа, че „диалектиката на историята преобърна теориите на социалната наука.... движението към демокрацията се оказа глобално.“

Скоро и неправителственият сектор във Вашингтон се включи в това. Както се изрази директорът на НФД Гершман, силите за насърчаване на демокрацията отиват „там, където нещо се случва“. Резултатът беше вълна от нови инициативи за разпространение на демокрация и появата на днешния „демократичен истаблишмънт“. Дори още преди колапса на Съветската империя през 1989 г. беше основана Международната фондация за електорални системи, която да „подкрепя избирателни и други демократични институции в тяхната поява и еволюция, както и опитните демокрации“. Основана от консултанта на Републиканската партия Ф. Клифтън Уайт и сега ръководена от бизнесмена и бивш консултант на демократите Бил Суини, според данъчната си декларация от 2011 г. организацията взема 95% от целия си 103-милионен бюджет от Държавния департамент и USAID.

Ако победата на Запада в Студената война създаде почвата за нови субекти за разпространение на демокрация, то атаките от ислямистки терористи срещу Америка от 11 септември създадоха дори още по-голяма вълна, след като много демократични юнаци заключиха, че тези атаки и стоящият зад тях гняв е продукт на затворените общества в Близкия изток. Родиха се нови организации, а други разшириха своите дейности в Близкия изток.

Една нова организация, участваща в тази инициатива, беше Проек­тът за близкоизточна демокрация (ПБИД), основан през 2006 г. като организация, посветена на това да „изследва как в Близкия изток могат да бъдат развити истински демокрации и как САЩ могат най-добре да подкрепят този процес“. ПБИД провежда семинари и конференции и публикува политически доклади за състоянието на демокрацията в Близкия изток. Той води в САЩ активисти от Близкия изток, дисиденти и служители в граждански организации, с цел да ги обучава и да ги среща с представители на Белия дом, Държавния департамент и USAID, както и с членове на Конгреса. Бившият конгресмен Джим Кобъл, републиканец от Аризона, и Джим Муди, демократ от Уисконсин, са в неговия борд.

Стивън МакКинърни, изпълнителен директор на ПБИД, отрича всякакви намерения за засилване на протестните движения в арабската пролет, които изригнаха през декември 2010 г., и през следващата година събориха правителствата в Египет, Тунис и Либия. Но той претендира за заслугата да е подпомогнал тяхната ефективност. „Ние не ги спонсорирахме, за да започнат протестите, казва той пред „Ню Йорк Таймс“, но ние подпомогнахме развитието на техните умения и мрежи от контакти. Това обучение изигра роля за това, което се случи най-накрая, но революцията си беше тяхна.“

Една по-стара организация, която разшири ролята си след 11 септември 2001 г., е основаната през 1941 г. „Фрийдъм хаус“. Тя започна да се използва много по-активно от американското правителство. През 1997 г. „Фрийдъм хаус“ се сля с „Нешънъл форум фаундейшън“, подпомагайки нейния капацитет да ръководи на място проектите в младите демокрации в целеви територии като Централна и Източна Европа, Балканите и бившия Съветски съюз. Въпреки че „Фрийдъм хаус“ прибира поне 75% от общия си 41,5-милионен бюджет от американското правителство, тя се самоопределя като независима. Но под въпрос е не само финансовата независимост на организацията. Р. Джеймс Улзи, бивш шеф на ЦРУ, в продължение на много години беше председател на „Фрийдъм хаус“, връзка, която неизбежно повдига въпроси за независимостта на „Фрийдъм хаус“ от целите на американската външна политика.

„Фрийдъм хаус“ очевидно беше на страната на най-големите американски интервенции, в това число и войната в Ирак. В навечерие­то на тази война организацията призова за дългосрочна окупация на Ирак и красноречиво наблегна на важността на тази мисия: „Ние ревностно се надяваме, че войната, в която сега са ангажирани американските сили, се развива благоприятно и че тиранията на Саддам Хюсеин ще бъде съборена с минимална загуба на човешки живот“, заяви организацията.

Дейностите на „Фрийдъм хаус“ понякога отразяват тенденция, която позволява желанието за демокрация да се превърне във възприятие за нововъзникваща демокрация. През 2003 г. организацията увери членовете си, че „западналите монархии в Бахрейн, Кувейт и Катар се движат към конституционно управление, при което значителна част от властта е в ръцете на демократично избрани представители.“ Година по-късно този оптимизъм беше съкрушен от събитията. И от момента, в който беше пробудена Арабската пролет, ние знаем, че монархията в Бахрейн, с помощта на Саудитска Арабия, е готова да потисне демократическите движения там с всякакви средства — с мълчаливото примирение на САЩ. Стабилността в Бахрейн, където има важна американска база, се оказа много по-важна за Вашингтон от демокрацията.

По подобен начин „Фрийдъм Хаус“ отстъпи в последвалите оценки за демократичните тенденции в Катар и Кувейт. Тези отстъпления от първоначално позитивните преценки отразяват обезспокоителна тенденция за „демократичния естаблишмънт“: често неговите членове са толкова съсредоточени в собственото си желание да видят появата на демокрации в далечни земи, че се оказват в ситуация да гледат на света през розови очила. Ярки примери в това отношение са Египет и Либия, където арабските революции не доведоха до гладък преход към демокрация, както мнозина очакваха.

Но в бурните дни на това протестно движение в Близкия изток, някои наблюдатели дадоха кредит на доверие на американските организации за поощряване на демокрацията, осигурявайки жизнено важ­ните обучение и подкрепа за протестните групи. През април 2011 г., „Ню Йорк Таймс“ публикува статия под заглавие „Американски групи подхраниха арабските бунтове.“ Статията съобщава, че американски и други представители виждат, че кампаниите на САЩ за изграждане на демокрация са изиграли по-голяма роля за подклаждане на протестите, отколкото дотогава се е знаело, че ключови лидери на движенията са били обучавани от американци в провеждане на кампании, организирането им с помощта на новите медии и контрол над изборния процес.

НФД изигра роля както преди, така и по време на протестите. За периода 2005-2011г. той даде над 234,200 хил. долара на „Либийския форум за човешко и политическо развитие“, група, противопоставяща се на управлението на Муамар Кадафи. Според сайта на НФД 105 000 долара са били отпуснати за „засилване на конструктивния диалог и сътрудничество между либийските демократи и граждански групи вътре и извън страната, както и за установяване на присъствие на Форума в Либия.“ Заедно с други финансирани от НФД групи тази организация привлече вниманието към усилията за детрониране на многогодишния и силен лидер на Либия. Това се превърна във фактор за зашеметяващ цикъл от събития, които в крайна сметка вплетоха Америка в конфликта и създадоха необходимост от оръжия и други доставки от американски компании. През 2011 г. НАТО, със сериозното участие на САЩ, създаде забранена за полети зона и стартира въздушни удари срещу северно-африканската страна. Към края на годината САЩ бяха похарчили над 1,2 млрд. долара за кампанията в Либия.

Какво ще донесе за бъдещето на Либия тази интервенция, остава отворен въпрос. На втората годишнина от избухването на бунта срещу Кадафи „Икономист“ написа, че „политическите, икономическите реформи и тези в сигурността протичат в най-добрия случай с крачките на охлюв.“ Насилието е ендемично, националната армия е слаба, а гражданското общество изчезващо. Нищо от това не идва да покаже, че Либия е по-добре, отколкото при диктатора — но интервенциите, подтиквани отчасти от „демократичния естаблишмънт“, често имат неочаквани последици.

Тези неочаквани последици могат да се отразят неблагоприятно и на САЩ. Когато страната помагаше на Катар и ОАЕ да зареждат с оръжия опозицията срещу Кадафи в Либия, някои от тях отидоха в ръцете на антиамерикански настроени ислямисти. През октомври 2012 г. беше разкрито, че САЩ са похарчили 8 млн. долара, за да помогнат на поставеното под натиск либийско правителство да създаде отряд от командоси, който ще даде на „Либия възможност да се бие и да се защитава от заплахи от „Ал Кайда“ и нейните филиали.“ Нещо, което беше относително малък проблем за Либия при управлението на Кадафи.

Трябва да се отбележи също, че Кадафи, бидейки брутален лидер и някога спонсор на антиамериканския тероризъм, е спрял опитите си да се сдобие с оръжия за масово унищожение и своята антизападна ориентация в замяна на по-нормални отношения със Запада. Следователно той не е представлявал пряка заплаха за американските интереси, докато последвалата ситуация в Либия определено представлява. Един от резултатите е убийството на четирима американски дипломати, включително посланик Дж. Кристофър Стивънс, в консулството в Бенгази. Нещо повече, повдигнати са въпроси за отражението на действията на Америка в Либия върху Иран, който е под сериозен натиск от страна на САЩ и други страни да изостави всяка една програма за ядрени оръжия, която може би изпълнява. Обратът на Америка в нейните отношения с Либия, след предходното разбирателство между двете страни, не се разглежда като особено окуражаващ от иранските лидери. Този тип непредвидени последици повдигат въпроса дали търсенето на демокрация при всички обстоя­телства е най-добрият подход от гледна точка на американските интереси. Може да се заключи, че американските интереси понякога би следвало да отстъпват на заден план в сравнение с хуманитарните проблеми, но в тези случаи накърняването на тези интереси трябва поне да бъде признато.

Съществува и дипломатическа цена в отношенията на САЩ с чужди правителства, склонни да се защитават от вътрешни несъгласия и бунтовнически движения. Тяхната враждебност срещу американската политика на износ на демокрацията нараства. В момента Египет има едно от най-стриктните законодателства спрямо НПО-тата. Когато египетското правителство нахлу в офисите на десет местни неправителствени организации в края на 2011 г., стана ясна неговата антипатия към външни сили, които се бъркат във вътрешните дела на държавата. Министърът на правосъдието каза, че организациите са „предали Египет, като умишлено са съдействали за раздухване на политически битки.“ След освобождаването на служителите на НПО-тата страната реши да обнародва закон, който ще изисква от местните неправителствени организации да получават разрешение за външно финансиране. От чуждите НПО-та ще се иска още да получават разрешение, за да оперират в страната.

Руското ръководство бързо възприе египетските ограничителни мерки, възползвайки се от намеците, че американското правителство насърчава антиправителствените усилия чрез американски групи. „След като продължаващият насилствен контрол на силите за сигурност срещу протестите доведе до 17 загинали и повече от 700 ранени само този месец, Египетската армия става все по-притеснена за чуждата намеса във вътрешните работи на страната“, съобщи сайтът на руската РТ веднага след внезапните нападения на правителството срещу офиси на НПО-та. Статията внушава, че САЩ стоят зад падането на правителството на Мубарак. Това твърдение не е неоснователно. Както съобщи през април 2011 г. „Ню Йорк Таймс“: „Множество групи и лица, пряко ангажирани в бунтовете и реформите, помитащи региона, в това число младежкото движение „6-и април“ в Египет, бахрейнският „Център за човешки права“ и обикновени активисти като Ентсар Куади, младежки лидер в Йемен, получиха обучение и финансиране от групи като Международния републикански институт, Националния демократичен институт и „Фрийдъм хаус“.

Прикривайки се зад тези организации, американското правителство успя да отрече отговорността за разпалването на революции­те. Но, както писа „Таймс“: „Работата на тези групи често провокира напрежения между САЩ и много близкоизточни лидери, които често се оплакват, че тяхното лидерство е подкопавано.“

Скоро и Русия предприе действия срещу този тип организации в своята страна. През ноември 2011 г. Владимир Путин прие номинацията за президент на своята партия със следните думи: „Представителите на някои чужди правителства събират хора, на които дават пари — т. нар. получатели на помощи, — които те инструктират, намират им „подходяща работа“, с цел да оказват влияние върху резултата от изборната кампания в нашата страна.“ След неговото преизбиране през следващата година, през септември правителството на Путин изгони USAID две седмици преди местните избори, заявявайки, че организацията е правила „опити да влияе върху политическия процес — включително върху изборите на различни нива — посредством разпределянето на субсидии.“ 

Правителството продължи тези действия няколко седмици по-късно със закон, изискващ спонсорираните отвън групи да се регистрират като „чужди агенти“. Държавният департамент се противопостави на това чрез говорителя си Виктория Нуланд, която обеща: „Ние ще продължим да бъдем бдителни в подкрепата си за демокрацията, човешките права, гражданското общество в Русия. Ние просто ще го правим по друг начин.“ Това подтикна руското правителство да се оплаче от „грубата намеса“ на Америка. Руският министър-председател Димитрий Медведев заяви: „Представете си, че едно НПО в САЩ има вземане-даване с политици, получаващи пари от руския федерален бюджет. Това би било скандал.“

На първи октомври РТ пусна съобщение за НФД. В уводна статия беше декларирано, че: „Русия трябва да ускори своите решения и да закрие операциите на НФД и всичките му четири бенефициента: Международния републикански институт (МРИ), Националния демократичен институт (НДИ), Центъра за международна частна инициатива (ЦМЧИ) и Американския център за международна солидарност с труда (АЦМСТ).“

Статията продължава: „Фактът, че Вашингтон планира да пренасочи финансирането на USAID през „частни“ организации, отразява едно скандално равнище на неуважение към решението на руското правителство.“ Тази разгорещена позиция бързо даде резултати.

През октомври НДИ изтегли по-голямата част от персонала си от Русия, пренасочвайки служители към съседна Литва. През декември МРИ последва тези стъпки. „Те трябва да се изтеглят предвид обстоятелствата, каза сенатор Джон МакКейн за списание „Форин полиси“. МакКейн, един от водещите защитници на насърчаването на демокрацията, е председател на МРИ. На 28 декември нещата се влошиха, когато Путин подписа известния закон, забраняващ на американски граждани да осиновяват руски деца. Законът също така суспендира дейностите на неправителствените организации, които получават пари от САЩ. В отговор американският Сенат прокара решение, осъждащо забраната. Сенатор Рой Блънт, републиканец от Мисури, който няколко години по-рано бе осиновил син от Русия, нарече забраната за осиновяване „възмутителна“. Въпреки това през февруари същата година, на среща на топ представители на основния наследник на КГБ, Федералната служба за сигурност, Путин предупреди всички чужди НПО-та срещу „намесата в нашите вътрешни работи.“ Той каза на представителите на агенцията, че те трябва да бъдат подготвени да попречат на чуждите опити да разстроят плановете на Русия за интегриране със своите съседи. „Те може да използват разнообразни инструменти за натиск, включително механизмите на т. нар. мека сила, каза той. Суверенното право на Русия и нейните партньори да изградят и да развият своя интеграционен проект трябва да бъде добре защитено. Американската политика оказва въздействие върху политическия живот на други страни чрез износ на демокрация и следователно пряко подкопава връзките между САЩ и една регионална сила, която администрацията на Обама се надяваше да върне към конструктивните отношения помежду им“.

Изправени пред подобна правителствена враждебност, някои дисиденти в чужди държави демонстрираха определено равнище на предпазливост спрямо „демократичния естаблишмънт“ на Америка. През 2006 г. тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс поиска от Конгреса да прехвърли 85 млн. долара към „Иранския фонд за демокрация“, за да — както тя се изрази — „подпомогнат политическата промяна вътре в Иран“. В още по-голямо противоречие 20 млн. долара от тях бяха поискани в подкрепа на усилията на групи на гражданското общество — медии, юридически и НПО-та за човешки права — както извън, така и вътре в Иран. Вътрешно съобщение на Държавния департамент, с което се сдоби Центърът за американски прогрес, признава, че част от парите са били с предназначение да „достигнат до иранския народ с цел да подкрепят неговото желание за свобода и демокрация.“

Скоро стана ясно, че парите не са били желани, тъй като подкопават други дейности, които са в ход вътре в Иран. „Парите (за демокрация) са острие, казва иранският журналист Емадеддин Багхи пред „Ню Йорк Таймс“. Нашето правителство ни обвинява, че получаваме пари от американците. Изведнъж моята нормална работа в полза на човешките права стана политическа.“ През 2009 г. администрацията на Обама закри фонда. Хора от „демократичния естаблишмънт“ бяха вбесени, но не и иранският елит. Акбар Ганджи, най-известният ирански политически дисидент, каза пред БиБиСи: „Американският фонд за демокрация беше напълно контрапродуктивен. Нито един от активистите за човешки права и от членовете на опозицията в Иран нямаше никакъв интерес да използва подобни фондове, но всички ние бяхме обвинени от иранското правителство, че сме американски шпиони, защото няколко групи в Америка използваха тези фондове.“

Иранският фонд за демокрация освен това вгорчи вече напрегнатите отношения между САЩ и иранското правителство. Иран осъди тези действия като усилие да бъде съборено неговото правителство. „Съществува ли дори усещане, че американското правителство мисли за демокрация, попита един репортер бившия посланик на Иран в Обединените нации Джавад Зариф. Освен в главите на няколко мечтатели в Източна Европа?“

Фрапантен пример за допирните точки на дейността на НПО-тата с тайните операции на САЩ е случаят „Алан Грос“, който работеше за частен предприемач („Развитие на алтернативи инкорпорейтед“, една притежавана от служители корпорация за развитие), на когото бяха отпуснати 6 млн. долара от фондовете на USAID, за да насърчава демокрацията в Куба. След няколко пътувания до островната държава той осигури комуникационно оборудване за еврейската общност в Хавана като средство да бъде пробита „информацион­ната блокада на кубинското правителство“, както го формулира „Вашингтон пост“. След пътуванията си той или друг от представителите на „Развитие на алтернативи“, пишеше доклади до USAID.

Той беше арестуван през декември 2009 г. от кубинските власти, които го обвиниха, че е бил „вербуван да работи за американските разузнавателни служби“ — едно обвинение, гневно отричано от американските власти. През март 2011 г. беше осъден на 15 години затвор. Неговата присъда отключи порой от протести на законодателите в САЩ и на еврейски групи и в началото на 2012 г. Сенатът на САЩ прокара резолюция, призоваваща за освобождаването на Грос, основаваща се отчасти на съобщения за сериозните му здравословни проб­леми. И все пак, според публикувани по-късно доклади на USAID, той е осъществявал дейностите си в Куба по очевидно незаконен начин и е бил наясно със свързаните с това рискове. А фондовете на USAID, които са подхранвали неговата дейност, са били отпуснати от Конгреса по силата на закон, предназначен специално за промяна на режима в Куба. Когато американски граждани вземат участие в действия в чужбина, породени от идеализъм, но предвидимо разглеждани като заплаха от поставените под прицел правителства, потенциалът за ответни действия може да бъде значителен.

Тъжният епизод с Грос подчертава две фундаментални и все пак трудно признавани реалности за американското движение за поощряване на демокрацията. Първата е, че в крайна сметка то е за смяна на режими. Това е така, защото всеки режим, осъден от това движение като недостатъчно демократичен, рано или късно ще бъде подложен на натиск от тази огромна машина за разпространение на демокрацията.

Втората е, че тези демократични евангелисти не са независими. Продемократичните активисти може и да настояват, че са независими от Вашингтон, докато осъществяват своята мисионерска работа в държави, ръководени от лидери, които не желаят демокрация и може би дори споделят някои умело формулирани философски възражения срещу нея. Но в действителност тези активисти работят за американското правителство, за което често разпространението на демокрацията се превръща във фикс-идея.

И все пак възниква въпросът дали това е умна дипломация за САЩ в момент на разместване на пластовете по света и на мощни нови развития в глобалния баланс на силите. Реалистично ли е да се очаква, че Русия ще сътрудничи в усилията на Запада да се справи с Иран, когато нейното правителство открито е подкопавано от САЩ? Как гледат египтяните, когато Вашингтон открито застава на страната на определени фракции по средата на гражданска война? И как е възприемана американската интервенция в региони като Близкия изток, които са били обект на западна намеса в продължение на векове?

На тези въпроси изглежда няма да бъде отговорено от удобния център на Националния фонд за демокрация в американската столица, нито от офисите на другите големи НПО-та из цял Вашингтон или от техните разпилени навсякъде по целия свят аванпостове от локални НПО-та. Но това са въпроси, които се нуждаят от отговори в момент, когато светът е изправен пред бъдеще, което според много хора е сързано с неизбежен американски упадък. Каквито и да са основанията на това очакване за американски упадък, е сигурно, че лидерската роля на САЩ в света в бъдеще ще бъде поставена под много по-силен натиск, отколкото беше през последните седем десетилетия. И продължаващото използване на продемократичния проект на американските НПО-та по света би могло в действителност да спъне техните усилия да отговорят на тези предизвикателства.

 

 Превод Христо Проданов

Публикувано в списание „Национален интерес“ 

(http://nationalinterest.org), май-юни 2013

17 юли 2013 г.:

http://nationalinterest.org/article/the-us-democracy-project-8379 

Авторът на статията Джордан Майкъл Смит  е журналист, лектор, редактор и литературен критик

 

Източник : списание „Ново време”,  брой 11,  ноември 2013 г.

 

 

 

 

 

понеделник, 25 август 2014 г.

Сърбомански хленч по "златното" време на Бойко

 

 

Статия на Иван Николов, директор на КИЦ - Босилеград

Външната политика не може да е въпрос на лични предпочитания, а на ясно и точно определени външнополитически интереси, обслужващи нацията

 

 

"Бойко, трябва да се върнеш спешно на власт. Времето, в което беше премиер на България, беше чудесно и златно време за българите, както в България, така и в чужбина." Това заяви кметът на Босилеград Владимир Захариев по време на среща с председателя на ГЕРБ Бойко Борисов, която се проведе в централата на партията.

На 14 август т.г. в партийната централа на ГЕРБ са се срещнали Бойко Борисов и кметът на Босилеград Владимир Захариев, който иначе четири пъти "печели" изборите от листата на Демократичната партия на Сърбия на д-р Воислав Кощуница. Програмата на тази партия е oснована на идеологията на консервативния великосръбски национализъм, който, както знаем от историята, е нанесъл най-голямата вреда на българския национален идеал и специално на българите в Македония и Западните покрайнини. Самият д-р Кощуница е известен със своите великосръбски, антибългарски и антиевропейски позиции, неведнъж декларирани в книгите му и в политическите му изказвания. По времето, докато Кощуница беше президент на Сърбия, на вратата на сръбското правителство посред бял ден бе застрелян единственият сръбски проевропейски политик и лидер на Демократичната партия д-р Зоран Джинджич. Това бе повратен момент в сръбската политика, след което Демократичната партия се разпадна и през май т.г. отстъпи властта на Прогресивната партия на Сърбия на сегашния премиер Александар Вучич. Да припомним, че Вучич навремето беше трети човек в Сръбската радикална партия на д-р Воислав Шешел, който сега отговаря за военни престъпления пред Трибунала в Хага.

Партията на Кощуница на изборите през май не можа да премине ценза и фактически слезе от политическата сцена на Сърбия. Нейният верен последовател, босилеградският кмет Владимир Захариев, остана на власт и като "добър българин" в България и "надежден сърбин" в Сърбия продължи

антибългарската си дейност

в Босилеград, като особено се изтъкна в борбата срещу българските организации, защитаващи правата и интересите на българите в Сърбия, особено срещу българския Културно-информационен център (КИЦ) "Босилеград" и Демократичния съюз на българите, задълбочавайки още повече екзистенциалните им проблеми със спазването на човешките и малцинствени права на българите в Западните покрайнини. По време на неговото управление населението на Босилеград намаля още с 20%, а градчето съвсем заприлича на запустяващо селце.
С идването на ГЕРБ на власт нещата се усложниха още повече. В края на 2009 г. шумно рекламираният по БНТ и скъпо платен (над 150 000 евро) Новогодишен концерт на площад "Батенберг" на "световноизвестния" музикант Горан Брегович в ритъма на "Калашников" и "Йеремия" обяви новата българо-сръбска дружба и поредното предателство към българите в Сърбия. За укрепване на любовта към сръбската музика и насаждане на "високите културни ценности" на сръбския престъпен свят в България сръбската мутреса Цеца Величкович - Ражнятович (съпруга на убития в Белград военнопрестъпник Воислав Ражнятович-Аркан) бе специално посрещната и наградена от тогавашният премиер на България Бойко Борисов!? Това също бе един от симптомите на кризата на българската държавност. Колкото и да е любител на сръбската чалга, Борисов трябва да знае, че външната политика не е въпрос на лични предпочитания, а на ясно и точно определени външнополитически интереси, обслужващи нацията. Съмнявам се обаче, че българският премиер може да защитава българските национални интереси, докато в скута му седи сръбската чалгаджийка и му пее на ушенце "Кукавица"!
Чашата преля през пролетта на 2010 г. при посещението на председателката на сръбския парламент г-жа Славица Джукич Деянович в София, когато нейната колежка в Народното събрание г-жа Цецка Цачева

обяви "безусловна и безрезервна"

подкрепа на Сърбия за членство в ЕС, без да се поставят никакви насрещни искания за също така "безусловно и безрезервно" спазване на правата на българското малцинство в Западните покрайнини.  Още тогава си проличаха търговските сръбско-български разбирания за членството в ЕС - аз на тебе, ти на мене, а не на искрено усвояване и спазване на общоприетите принципи за правата на човека и малцинствата. Тогава българските организации от Западните покрайнини протестираха пред Народното събрание, настоявайки българската подкрепа за сръбското еврочленство да бъде обусловена със спазването на правата на българите в Сърбия. Този принцип не много сполучливо днес се прилага във външнополитическите отношения с Македония, като българската подкрепа за македонското еврочленство е обусловена с прекратяване на историческите фалшификации, антибългарската пропаганда и спазването на правата на българите в Македония. А трябваше точно обратното: сръбското еврочленство да се обуслови с решаване на статута на българите в Западните покрайнини, а с Македония да се подходи далеч по-деликатно. Най-малкото заради това, че именно великосръбската политика е първопричината за антибългарската кампания както в Македония, така и в Западните покрайнини.
Назначаването на историка Божидар Димитров за министър на българите в чужбина донесе нови изненади и изкушения за българите в Сърбия. През пролетта и есента на 2010 г. той неформално посети няколко пъти Босилеград и Цариброд, но не даде рамо на българските организации, които по времето на кървавото разпадане на Югославия с цената на живота си отстояваха правата и интересите на българите в Западните покрайнини. Напротив, той се срещна с техните отявлени врагове - официалните сръбски власти.
Кметът на Босилеград успя да спечели доверието на

невежите гербаджийски политици

и те широко му отвориха вратите на Военно-медицинската академия, Държавната агенция за българите в чужбина, Министерството на правосъдието, Министерството на образованието и Столичната община. С тяхна подкрепа той почна да дублира и изземва една след друга утвърдените дейности на КИЦ "Босилеград" в областта на здравеопазването, придобиването на българско гражданство, кандидат-студентските кампании по Постановление № 103 и редица културни мероприятия, организирани години наред от КИЦ "Босилеград" и Столичната община с цел утвърждаване на българската култура. Така сръбското разузнаване удари в гърба най-дейните български културно-просветни и политически организации в Босилеград, и то с български ръце! Финансовите средства, идващи от България за тяхната дейност, бяха сведени до санитарен минимум, а подмолните действия за превземане отвътре и сменяване на най-дейните активисти се усилиха и само с желязната си воля и себеотрицание те успяха да оцелеят досега.
По същото време България пропиля стотици хиляди левове да "помага" на българите в Босилеград чрез "легалното" и "легитимно избраното" общинско управление, изкъсо контролирано от сръбските националистически партии и обилно финансирано и контролирано от Белград. Военно-медицинската академия в София по време на управлението на генерал Стоян Тонев (или по-точно на ГЕРБ) оказа над 3000 медицински интервенции на босилеградчани с посредничеството на кмета Владимир Захариев. Той злоупотреби с тази хуманитарна братска помощ по най-нехуманен и безскрупулен начин: "Аз ще ти уредя безплатен преглед във Военно-медицинската академия, ама ти нали знаеш за кого ще гласуваш на изборите"!
Най-много усилия Владимир Захариев положи да дублира и отнеме от КИЦ "Босилеград" подготовката на кандидат-студентите за изпитите по български език и литература и история на България. КИЦ "Босилеград" и Дружеството за българо-германско приятелство "Дармщат" полагаха големи усилия да проведат подготвителен курс за кандидат-студентите от 100 учебни часа по български език и литература и история на България. Благодарение на това босилеградските кандидат-студенти в България години наред бяха най-много и с най-добри резултати сред българските общности в чужбина.
Тая година Захариев събра кандидат-студентите в общината и "твърдо" им обеща, че "той лично ще ги запише в България кой каквато специалност си иска и че няма нужда да ходят на курсове - той лично е говорил с министъра"!? Заинтересованите кандидат-студенти бяха облъчвани по местното радио с тази информация дни наред.
И наистина, повечето от тях му се вързаха и курсът в КИЦ-а

почти се провали

останаха само най-сериозните. Кандидат-студентските изпити се проведоха в гимназията в Босилеград. Набутани в две класни стаи, наредени един до друг и един срещу друг, те пред затворените очи на квесторите от МОН и ДАБЧ просто преписаха тестовете от по-добрите ученици - това се вижда с просто око от обявените на сайта на МОН оценки. От 54 кандидат-студенти при 31 до стотна се повтарят едни и същи оценки! В тази нова система на кандидатстване, измислена лично от Захариев, се случиха и такива абсурдни ситуации - отличници да останат извън класацията, защото слабаците (които са преписвали от тях) са им заели местата! И обратно, двойкаджии записват елитни специалности!? 
По същото време проблемите на българското малцинство нарастваха с геометрична прогресия: разпадане на българските паралелки поради липса на учебници на български език, преследване на активистите на българските организации, непрекъснати провокации на границата, безработица, емиграция на българското население, унищожаване на бизнеса, комунални проблеми и безнаказано разпиляване на държавно имущество.
Позицията на Владимир Захариев и на партията му в Белград доста се поразклати. От верен служител на режима той се превърна в излишно бреме на шията на Сърбия по пътя за нейното еврочленство. Ето защо срещата в централата на ГЕРБ с Бойко Борисов е груба политическа грешка. С тая среща ГЕРБ утвърждава позицията на кмета Захариев като представител на една вражески настроена и вредна за България и българския народ политика, която даже и в самата Сърбия претърпя провал. Въпреки плачливия хленч на Захариев: "Бойко, трябва да се върнеш спешно на власт. Времето, в което ти беше премиер на България, беше чудесно и златно време за българите...", въпреки лигавото подмазване на Бойко като: "...страхотен, културен, качествен човек, който се грижи превъзходно за народа и българите, които са отвъд границите на Република България", и пр., и пр. девически излияния, от ГЕРБ и Бойко Борисов се очаква поне малко да се държат държавнически и национално отговорно, а не да се оставят да бъдат лъгани и мамени от един селски политикан на служба в сръбските националистически партии.

Източник: вестник „Дума”, 26 август 2014 г.

 

 

 

неделя, 24 август 2014 г.

Лоши пророчества за съдбата на човечеството - Панчо Панчев

 

 

 

В ръцете си държа два случайно попаднали ми листа хартия, компютърна разпечатка от нещо си, които ме парят като парче въглен, извадено от разжарена пещ. Те са част от една страшна пророческа мемоарна изповед, написана през 1945-а година, на която тогава никой не е обърнал особено внимание. Това се думи на Алън Дълес, тогавашен (пети) директор на ЦРУ (от 1953 до 1961 година) и ръководител на американските тайни служби в Европа по време на Втората световна война.


Той кротко и бих казал добронамерено ни гледа и от приложената снимка - около шейсетгодишен мъж с костюм и вратовръзка, очила и лула. И ето какво пише за начало: "Ще свърши войната... И ние ще хвърлим всичките си сили, всичкото зло на САЩ, цялата си материална мощ за измамване и оглупяване на хората... Посявайки хаос, ние ще заменим незабелязано човешките ценности с фалшиви"...


Никога не съм предполагал, че опростяването на нашия народ (моля за извинение, ако греша, но статистиките са на моя страна) не е случайно, а е плод на пъклен план против човечеството, който за съжаление бавно, но сигурно се осъществява. Някой ще ми възрази, като ми даде пример с нашите ученици, които редовно са на първите места на математически и други интелектуални състезания по света. Но те ще завършат средното си образование и ще отидат да следват, а после ще останат и на работа в САЩ и в други държави, които редовно купуват мозъци. И как да ги упрекна тези млади хора, когато според апокалиптичните планове на днешните дълесовци държави със завидна история и с многовековна култура като България ще бъдат превърнати в разчистени площадки за груби политически и военни игри.


Ето какво пише по-нататък зловещият американски пророк: "От литературата и изкуството ние постепенно ще изтръгнем тяхната социална същност, ще отучим художниците, ще им отнемем желанието да се занимават с изобразяване, с изследване на тези процеси, които се извършват в глъбините на народните маси. Литературата, театрите, киното ще изобразяват и прославят най-ниските човешки чувства и страсти... Ще поддържаме и издигаме така наречените художници, които ще започнат да насаждат и втълпяват в човешкото съзнание култ към секса, насилието, садизма и предателството - с една дума, каквато и да е безнравственост"...


Това е мислено и писано преди повече от половин век и можем определено да признаем на автора, че голяма част от предсказанието му вече е факт. Къде са едновремешните социални, или човешки, казано по-простичко, филми, заснети във Франция, Италия, в самите Съединени щати, които съм гледал през младежките си години? Къде са френската "нова вълна", италианският неореализъм, чешкото чудо и други течения, които бъркаха дълбоко в човешките души и ни правеха по-добри. Сега на телевизионния екран гледаме жестоки убийства, боеве и катастрофи, апокалиптични кадри, които вещаят края на света... Предполагам, не е по-човешка картината и в кината, където, да си призная, не съм ходил скоро.
Плашещият ни пророк вещае още много човешки или по-скоро античовешки черти на бъдещите хора като безпринципност и рушветчийство, бюрократизъм и недобросъвестност. За изненада на църквата и нейните препоръки, изредени в Десетте божи заповеди, понятия като честност и почтеност ще бъдат осмивани и ще се превърнат в никому ненужна отживелица.


То не че сега вече сме много морални и човещината ни трогва, но когато и книгите и всички изкуства ни втълпяват антихуманизъм във всичките му прояви като простащина, лъжа и измама, пиянство и наркомания, безсрамие, предателство, враждебност между хората и народите, и още много други пороци (поне в миналото се смятаха за такива) продължават да разцъфват в поколенията, не ни очаква нищо хубаво.
Ще си позволя да завърша с още един цитат, защото не бих могъл да изразя казаното по-добре: "Ние ще се занимаваме с хората още от детските и юношеските им години. Главният залог ще бъде върху младежта. Ще започнем да я разлагаме, развращаваме, да я лишаваме от чест. От младежите ще направим пияници, вулгарни хора, простаци"...

Не бих казал, че вече са постигнали всичко това при всички наши млади хора, но много се опасявам.

 

 

24 август 2014 г.



 

събота, 23 август 2014 г.

Георги Горанов - композиторът на мелодията на "Дружна песен"

 

 

Очерк  от книгата „Пионери на българската музика”, автор Константин Петров Карапетров, издателство „Народна просвета”, София, 1980 г.

 

 

ТПТИ среща съпротива, готви се протест през октомври – Чавдар Найденов

 



Съпротивата срещу споразумението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) става все по-сериозна и това може да доведе до забавяне на преговорите между САЩ и Европейския съюз и изчакване на по-благоприятна конюнктурна ситуация. За 11 октомври тази година са насрочени общоевропейски протести срещу ТПТИ и България също трябва да се включи активно в тях.

Това сподели за БГНЕС социологът Чавдар Найденов във връзка с готвеното споразумение за свободна търговия между САЩ и ЕС, което според редица експерти от цяла Европа сериозно застрашава европейските граждани.

След среща с американския посланик Марси Рийс служебният външен министър Даниел Митов съобщи, че страната ни активно подкрепя преговорите за ТПТИ, което възмути запознатите с темата, тъй като при единствените проведени от нас публични дискусии за ТПТИ отзивите бяха силно притеснителни и негативни.

Това е просто едно подхвърляне на Даниел Митов, който е бил сондиран от Марси Рийс, тъй като посланиците явно имат задача да агитират в отделните държави, сподели Чавдар Найденов. Тази кампания за агитация така или иначе е съсредоточена главно в Западна Европа, тъй като в Южна и Източна очакват автоматично да подпишем каквото и да се реши, подчерта Найденов. В тази връзка вчерашната декларация на Даниел Митов не е толкова сериозно събитие, тъй като на България се гледа като провинциална държавата и няма нужда да научаваме кой знае какво за ТПТИ. С няколко изключения самите медии у нас като цяло не се интересуват от този изключително ключов за развитието на цяла Европа казус, съжали той.

С темата не са запознати дори в самото икономическо министерство, а методите на големите мултинационални компании и лобисти, които имат най-голям интерес от ТПТИ, са добре познати и са свързани с поставяне на отделни държавни служители в лобистка зависимост чрез организиране на пищни конференции, разходки и други подобни мероприятия.

Преговорите по ТПТИ продължават и по план трябваше да приключат в края на тази година, но е много възможно да се забавят, тъй като поради съпротивата графиците не се спазват. Най-голяма съпротива срещна механизмът за гарантиране на правата на инвеститорите, който е най-скандалната част от споразумението, посочи Чавдар Найденов. ТПТИ предвижда създаването на международни трибунали, които да решават споровете държава - инвеститор и на практика изземват национален суверенитет. Съпротива срещу този механизъм дойде от Германия, от която най-много зависи самото споразумение, обясни Найденов.

Едно по едно изскачат възражения и се появяват опоненти по редица пунктове от ТПТИ, сподели той и добави, че очевидно Западна Европа бавно се събужда. "Това може да удължи преговорите или дори да се откажат от тях, като насочат енергията си към други подобни споразумения, които също са доста опасни", подчерта Найденов. Той даде за пример подобно всеобхватно споразумение с Канада (CETA), както и споразумение за интелектуалната собственост. Съществува и споразумение за обществените услуги, което касае отварянето на достъпа до държавните обществени услуги, указвани в Европа (TISA).

Американски компании ще могат да навлязат в британските здравни служби, което ще има катастрофални резултати, имайки предвид огромната цена на американските здравни услуги, обясни Чавдар Найденов. Според него възможно е отлагане на преговорите по ТПТИ, а също така и внезапно ускоряване при подходяща политическа конюнктура.

Важен момент според него е фактът, че за ТПТИ вече започва да се говори като геополитически инструмент. "Бяха опровергани прогнозите за силен положителен ефект върху жизненото равнище, работните места и т.н, поради което напоследък се вадят геополитически аргументи". Именно това е новото в изявлението на Даниел Митов от вчера, в което освен икономическият ефект се набляга и на геостратегическото значение на ТПТИ. "Поради липса на адекватни аргументи вече са готови да го обявят за въпрос на национална сигурност, само и само да прокарат такива икономически клаузи, които ще дадат огромни привилегии на корпорациите и това нищо общо с националната сигурност", сподели още Чавдар Найденов.

"Опитът сочи, че корпорациите изпробват новите си играчки най-напред върху политически слабите страни. Например, вълната от "водна приватизация", която е вече всеобщо осъждана по света, започна в страни от Източна Европа - София и Талин. Затова можем да очакваме последиците от тези преговори, от които не смятаме за нужно да се интересуваме, да се стоварят най-напред и най-безцеремонно именно върху страни-членки като България", подчерта Найденов.


Източник: БГНЕС




 

четвъртък, 14 август 2014 г.

Украинската катастрофа добива глобални измерения - Валентин Хаджийски

 

 

 

Не помня какво беше спокойно лято. Нямам нерви да следя богатия и често безплатен летен културен живот в Манхатън. Лани ни тровиха летните истерии на „протестуиращите“ по жълтите павета на София. Сега владее Донбаският кошмар. Заседнахме плътно във Вапцаровите „задръстени кафенета“, чакаме напрегнато „последните комюникета“ и се люшкаме в надеждите – „Донецк е наш“, „светът е наш“. От доста време първото, което проверявам сутрин на смартфона си, още в леглото, е дали Донецк е още наш.

Още преди средата на втория си мандат някогашната легенда Обама слиза в историята като най-слабия президент в историята на Америка. Каквото и да направи и да каже от сега нататък, ще се посреща с нещо в диапазона между безразличието, присмеха и презрението, и то и от двете страни. Никой не му честити рождения ден тази седмица въпреки усилията му да си го изпроси. Наоколо недоумяват на глас как е могъл този „празен костюм“ (empty suit) да бъде някога избран за президент. Причините за това са различни, но поведението му по украинската криза е безспорно една от тях и значенето му само ще расте с постепенното научаване от широката публика на истината за конфликта. Обама без никаква нужда подкрепя в Украйна един престъпен режим на олигарси, изтребващи гражданите си, лъже в тяхна полза и рискува ядрена война, която може да затрие Америка и света.   

 

Очертава се цялото прогресивно домашно наследство от досегашното управление на Обама да бъде поставено под въпрос след вероятната загуба на демократите на междинните (midterm) избори за Конгреса наесен, когато републиканците ще завладеят и Сената. Десните ще го съдят и импийчват. Напълно пропилян е ентусиазмът на левите, Обаманията от 2008 г. е мъртва и изстинала. Във времето, когато и американската демография, и настроенията на мнозинството предопределят завой наляво – и дори бастионите на консерватизма като Тексас се очаква скоро да „посинеят“ (по български – да почервенеят) електорално, Обама попари всички надежди демократите да канализират и оглавят този процес. 

Във времето, когато младите американци са по-леви от всяко друго поколение след 60-те години на ХХ в., либертарианците печелят червени точки с антивоенната си пропаганда и покрай нея се опитват да пробутват и реакционните си утопии като „минималния гарантиран доход“ (basic guaranteed income) – пари в брой (не много – примерно, 10 хиляди долара годишно), които да се раздават по равно от държавата на всеки гражданин без оглед на материалното му положение и с които да се заменят всички социални програми за бедните. Обама направи изключително трудно за следващия демократически кандидат за президент да победи, дори да се казва Елизабет Уорън. Спокойно, Хилари Клинтън няма абсолютно никакъв шанс, а и се провали като държавен секретар. Тежък удар ще понесат и амбициите на другите „малцинствени“ политици и от двете страни на барикадата. 

Падна жертва на реалността американската идеалистична доктрина за „износ на демокрация“ и „смяна на режима“. 

След провалите на Буш II и Обама в демократизацията на Афганистан, Ирак, Египет, Либия, Сирия и Украйна е очевидно, че тази доктрина е основният източник на нестабилност в света. Едностранният силов подход, срещу който Обама пламенно агитираше, идвайки на власт, претърпя крушение в Украйна, дето Обама каза „А“, без да има намерение да каже „Б“. Оказа се, че силовият подход се налага не от военните и дори не от „службите“, нито от големите корпорации (ExxonMobil си работи кротко с „Роснефт”), а от цивилните ястреби в дипломатическата служба. 

С ниското качество на американските дипломати съм служебно запознат. Има и изключения, но главно сред политическите назначенци и бившите военни. Рядко сред пришълците от академията. В САЩ дипломатите не са елитна каста, каквито са в почти всички други страни. В Англия сред основните изисквания към дипломатите е характерът им (определя се и от психолози в ситуативни игри). Във Франция най-важно е образованието в ЕNА, дето стигат само издънките на елита и най-блестящите студенти от „простолюдието“. 

В САЩ обаче дипломатите са обикновени чиновници, 

които с нищо не се отличават (и по заплащането) от пощенските или социалните чиновници. В службата отиват главно млади хора, завършили политически науки (смятани за най-лесното следване), но неуспели да влязат в law school (юридически факултет) или да си намерят по-добре платена работа в лобистката индустрия. В САЩ най-способните и амбициозни студенти отиват да учат право, медицина или финанси. Знанията на американските дипломати за Русия след разпадането на СССР са рудиментарни и това е една от причините за провала на американската политика към Москва. 

Дори когато политиката се чертае не от кариерни дипломати, а от университетски „експерти“ – като проваления бивш американски посланик в руската столица Майкъл Макфол – посредствен русист от Станфордския университет, съветник на Обама по руските въпроси през първия му мандат. Америка така и не стана „глобална“ страна като Англия преди Първата световна война – нито икономиката й е толкова глобализирана, нито още по-малко има такава широка международна „експертиза“ (компетентност). Макфол е родом от Монтана и му личи. 

Некадърността на тия хора е „натурална“ – не е заучена, 

както мислят някои руски журналисти, забавляващи се с Джен Псаки – уж с цел да се покаже, че на Америка въпроси не се задават. Още по-лошо, Обама не направи и опит да демонтира неоконсервативната бюрокрация в Държавния департамент, наследена от Дик Чейни. Виктория Нюланд е елитен кадър на Чейни, съпруга е на неоконсервативния идеолог, историка Робърт Кейган. 

Но украинският конфликт разкри и слабостта на американските военни, които не са готови и се страхуват от военна конфронтация с Русия, и на разузнаването, което бе унизено от Обама и поставено пред свършен факт с изявлението му за сваления самолет, което трябваше да „апробира“ постфактум. 

В разузнаването, след срамния шпионски скандал в Германия и възможната поява на „Сноудън 2“, явно ще има големи сътресения –  закриване и сливане на служби, съкращаване на сюрреалистичния бюджет от близо 60 млрд. долара. Оказа се, че при Обама и подслушванията, и убийствата на хора с дронове са се увеличили в пъти, а признанието му оня ден, че „ние изтезавахме „някои хора“ (some folks)” бе много закъсняло за левите, а посрещнато зле от десните. 

Разкри и трагичното положение на медиите, 

което, както казах вече, неминуемо ще доведе до фалити на големи телевизии и вестници. Стана очевидна и слабостта на американското гражданско общество, за което от много време предупреждават левите критици на растящото икономическо неравенство, ерозията на средната класа и изкупуването на демокрацията от големите пари. 

Не само в България липсват улични протести срещу кадровите безобразия на служебния кабинет, и в Америка никой не протестира по улиците, че Обама лъже по телевизията за малайзийския самолет и че не осъжда избиването на хиляди мирни хора в Донбас от неговите хора. За Газа протестират арабите и приятелите им, за Донбас никой не протестира. 

До тази пролет се надявах, че не само е възможно демократите да оглавят политически олевяването на Америка, но и че Вашингтон ще започне да изнася прогресивните си политики в Европа – като във времето на Ню Дийл-а. Например – да убеди ЕЦБ да разхлаби бюджетните си изисквания, както предлага и председателстващият ЕС италиански премиер Ренци. Но нищо подобно. 

Украинският конфликт показа вредността на днешното американско влияние в Европа 

и че е време то да бъде намалено, а САЩ да се насочи на дело към азиатския си „стожер“ (pivot). Доминираната от САЩ НАТО, за която доскоро искрено се надявах, че ще стане общ военнополитически формат на „европейското човечество“ за ефективно сътрудничество в защита сигурността на голяма Европа, а и на света от глобалните заплахи, сама се оказа 

заплаха за сигурността на Европа. 

Да, както някога ни плашеше БСП и ние не вярвахме. Напълно неадекватният Расмусен с клоунско излъчване, подобно на Плевнелиевото, ще е очевидно последният лидер на тази провалена организация – поне в този й вид. Ако НАТО бе създадена „да държи американците вътре, руснаците – вън, и немците – под чехъл” (to keep the Americans in, the Russians out, and the Germans down), новият му формат ще трябва да държи американците под контрол (in check) и руснаците – най-тясно ангажирани. 

Checks and balances, ограничения и противотежести, 

са нужни на Америка, за да може да изпълнява „лидерската“ си роля, без да предизвиква смъртоносни опасности за света и да прави скъпоструващи на другите и на себе си грешки. Всеки адепт на свободния пазар и на либералната демокрация, всеки критик на монополите ще се съгласи с това! Монополите са зло, тирания, несвобода. 

Една Русия, която не е СССР, която е капиталистическа, не търси световна революция с одържавяване на нивичките, кравичките, лавките, рикшите и такситата, не измъчва опозиционерите в мазетата на Лубянка и не ги праща в лагери (е, поне не повече, отколкото САЩ го прави), има медии, в момента по-свободни и демократични от американските, придържа се към реалистична и умерена външна политика; Русия, която е „европейска“ сила (за разлика от Китай), основен участник в европейския концерт от над 250 години, има военната мощ, дързостта и самочувствието на СССР (но без неговите свръхразходи за поддържане на влияние по света), страна със спартанска култура и в същото време – със забележителна общочовешка култура и духовност... такава 

Русия е естественият и толкова необходим за доброто на самите САЩ и на света военнополитически балансьор. 

Не „втори полюс“, какъвто беше СССР, а именно балансьор, сдържащ фактор, предпазващ лидера на САЩ от монополистки ексцесии и поддържащ честната конкуренция. Дори и „регионална“ сила, Русия присъства географски в много региони. Във всички тях, а и на други места, тя може да поддържа една нова, а всъщност добре забравена стара система – на баланса на суверенни велики сили. Системата, която съществуваше до Втората световна война. 

Русия ще даде пример и на други потенциални суверенни велики сили – на първо място ЕС, Китай и Индия. Истеричната реакция на САЩ на твърдостта на Русия да отстоява интереса си в украинската криза е израз на нежеланието на старата американска външнополитическа върхушка да приеме факта на съществуването на суверенни велики сили извън Америка. Обама третира Путин като непокорен васал, дигнал глава срещу сюзерена. Това е несериозно. След Втората световна война САЩ имаше над 50% от световния БВП, но към средата на века ще има сигурно под 10%.  А както Англия знае още от Кримската война и Германия от времето на стария Бисмарк – с Русия не се закачай.  

За да изпълни такава нова глобална роля, на Русия обаче ще е нужна нова идеология – 

„православно-славянската идея“ не е достатъчна дори у дома. Сергей Глазев пише много пространно и увлекателно за новия „консервативно-социален“ консенсус, но и тази теория е обвита с твърде много метафизическа мъгла от старата съветска и имперска руска мисловност. Русия, разбира се, не е „цивилизационно“ различна от Европа и Америка, противоречията им са нормални  противоречия на модерните национализми, но мистифицирани. 

Русия трябва да се обяви против есксцесиите на пазарния фундаментализъм – господството на световната олигархия – глобалните корпорации, прекаленото икономическо неравенство, липсата на развитие, неоправданото принизяване на държавата и публичния сектор, изкупуването на демокрацията от капитала, манипулирането на масите от медиите, унищожаването на природата... Срещу това никой сериозно не може да възрази – освен самите глобални елити и техните пиари – в него няма нищо „комунистическо“ и нищо „православно-славянско“, неприемливо за другите общества и култури или за различните неолигархични класи в тях. Идеологията на 99-те процента срещу най-горния един процент, която се появи в развитите страни, най-вече сред американските икономисти, е естествената глобална идеология на балансьора на САЩ, която Русия ще усвои, развие творчески и пропагандира.

В този процес ръководството на 

Русия ще черпи енергия от народното антиолигархично движение, зародило се в бунтовна Новорусия 

и вече плъзнало по цялата виртуална руска шир. Украинската криза не само категорично очерта границите на „виртуалната Русия“ („руския свят“) – границата й в Украйна, изглежда, ще мине доста на запад, съдейки по прокрадващите се известия оттам, и създаде руската (постсъветска) политическа нация, но и роди по безвъпросен начин и руското гражданско общество. По напълно оригинална руска рецепта, с вълшебния ключ на митични образи – на доблестния руски белогвардейски офицер (Стрелков – персонаж, изваден право от романите на Акунин – от компанията на Олег Лвович Никитин и Платон Платонович Иноземцов) и приказния народен богатир (Бабай). 

Надявам се този процес на гражданска „кристализация“ да е заразен и да се пренесе скоро и у нас. Засега с гражданското общество сме още зле – хич го няма. Тогава първа жертва на събуденото гражданско общество ще паднат мутрите, кукловодите и медийните им лакеи и театърът на абсурда, в който живеем, ще свърши.  

Известно внимание тук заслужава и 

„антигей“ темата в „руската пролет“. 

Както антисемитската, така и тя няма място в новата глобална прогресивна идеология на 99-те процента. Малцинствата, които страдат от дискриминация, са естествен съюзник на прогресивните сили – женското движение и LGBT (Lesbian, Gay, Bisexual, Transgender) също. Прекаленото експониране на LGBT и „политиката на идентичността“ (identity politics) у западните прогресисти след 70-те години е просто стремеж да се избягва и заменя класовата, „марксистка“ проблематика във времето на доминиране на пазарния фундаментализъм. Най-добрият аргумент срещу антигей истерията чух наскоро не другаде, а по Russia Today от американски методистки пастор със син хомосексуалист. „В Библията, каза той, няма осъждане на любовта (loving relationship) между лица от същия пол. Има осъждане на изнасилването и разврата.“ В бъдеще ще коментирам по-подробно този въпрос, който се радва на почти пълно неразбиране у руската и българската левица.   

Освен „новия световен безпорядък“ (the new world disorder), настъпил след разпада на СССР и на свой ред разпадащ се сега, освен едностранният американски диктат и вече вредното за Европа НАТО, украинската криза показа ясно и 

абсурда, който в момента представлява ЕС. 

Не случайно изборът на нова еврокомисия е блокиран – никой дори не си спомня за него, както не си спомня и за черните кутии на МН17, космическите снимки на ЦРУ и записите на авоидиспечерите на Коломойски – а уж срокът за номинациите беше 31 юли. Ренци, който сега председателства ЕС, и Драги, за щастие, разбират за какво става дума, но засега май са сами. 

Към „заслугата“, че без никаква нужда предизвика кървава гражданска война в Украйна, чиито жертви са вече над десет хиляди, ЕС наскоро добави и напълно изкуствено предизвиканата икономическа криза със санкциите си срещу Русия и нейните ответни мерки. Това със сигурност ще доведе до нова рецесия, дефлация и милиони нови безработни. ЕС, с една дума, се превърна в основен фактор за политическа и икономическа нестабилност на Стария континент. Идиотизмът на борещите се срещу „Южен поток“ евробюрократи – и когато Киев заплашва да спре транзита през своя територия – е пословичен. Също като идиотизма на европейските гласоподаватели, дали през май отново властта на катастрофално провалилата се ЕНП. И като идиотизма на българските избиратели, допуснали превратаджиите от жълтите павета все пак да се наложат и да свалят Орешарски и да ни готвят отново мутрите на власт с фалшифицирани избори – до следващия, надявам се, последен – февруари на гнева. Когато гражданите вече няма да палят себе си. 

Особено позорен за ЕС е показният му дефицит на суверенитет, 

с който Брюксел абдикира от претенциите си за суверенна велика сила. Кой ще го приема сериозно от сега нататък? Той очевидно няма политически механизъм за взимане на суверенни решения, няма дори умствен капацитет да схване политическите тънкости, които стара Европа отлично разбираше. Бюрократичната паралелна вселена на ЕС няма връзка с геополитическата реалност и с икономическото дередже на европейските народи. ЕС е сляп за престъпленията на киевския режим – в Европа, в прародината на индоевропейците. За какво ни е такъв европейски съюз? И тук е очевидна ролята на Русия като европейска страна – активен участник в европейските дела от векове, да наложи нужните корективи – Европа да се еманципира и да направи ляв завой като Америка у дома си. 

Русия сега просто няма друг избор, освен да се наложи 

по казания начин – „партньорите“ не й оставиха друг избор. Тя не може да остави Донбас да бъде обезлюден и смазан, защото тогава Киев ще тръгне и към Крим, а има претенции и за Приднестровието, Кубан и руската Слобожанщина. Не може да отстъпи пред санкциите, защото те няма да бъдат вдигнати до изтеглянето й от Крим, а и след това ще бъдат използвани за шантаж за други цели. Който веднъж се поддаде на шантаж, няма отърване. 

Не може да остави Крим, защото той е ключът към Черно море, към цяла Южна Русия и към позицията й на велика сила в Европа и Близкия изток. Руският Крим прави невъзможно членството на Украйна в НАТО. Севастопол в НАТО означава границата на Русия да се премести до Тула. Борбата с Крим и за Крим е доминанта на руската история от XIV до ХХ в. Ако не се броят генуезките колонии и „капитанство Готия“, през последното хилядолетие в Крим не е имало цивилизоващ фактор освен Русия. Кримското ханство е разбойнически „пакс“ (по О. Прицак) за търговия с роби (предимно славяни) по османските пазари. Кримските татари, останали под руска власт и разселени и у нас през турско, са мирен земеделски народ – потомци на куманите, но чест инструмент на османската и неоосманската експанзионистична политика. 

Сега организацията на кримските татари е тамошното ДПС, 

угоено и обнагляло от сътрудничеството си с мафиотския Киев. За България руската власт в Крим, както показах на друго място, е възможност за сътрудничество и развитие, каквото не бе мислимо под киевска власт – под Киев Крим се провинциализира и пауперизира. Нищо не било построено дори по морето, освен че киевските олигарси си парцелирали брега – но сега теловете навсякъде са махнати. Знаем също, че в Крим не се е намерил българин, гласувал за Украйна на референдума през март. 

Севастопол бил планиран като третата столица на Русия – той е и „най-руският“, и „най-съветският“ град изобщо. Винаги е бил на „централно“ подчинение на Кремъл, дори и под украинската власт, когато Лужков го превърнал в нещо като район на Москва. И сега е третият руски град с федерално значение. Той не е бил част от Кримската област на РСФСР по времето на Хрушчов и следователно предаването на Крим на Украйна е нямало правен ефект за Севастопол. Акунин, който в последните години написа няколко интересни романа за Севастопол („Беллона“, „Мария“, Мария“, „Аристономия“, а донякъде и „Герой ненашего времени“) от времето преди Кримската война до края на Гражданската война, може би най-добре разбира исторически мотивите на Путин, добре ще е да ги каже. Дано и Обама ги прочете. 

На фона на Севастопол, който ще има голямо бъдеще, толкова по-зрелищна е разрухата на Киев. Някогашният (в ХIХ в.) толерантен и процъфтяващ европейски град, средище на руската, но и на украинската, полската и еврейската култура, майката на руските градове, домът на най-голямата руска православна светиня – Киево-Печерската лавра, родното място на новоруския книжовен език – Киево-Могилянската академия, дори и без гледката на разрушения и опожарен Майдан, преживява най-жалките си дни под лунатичната власт на престъпници олигарси (Порошенко, Коломойски) и пребоядисани националисти – бивши комсомолски натегачи (като Тягнибок от Лвов). 

Както македонистката омраза към българското, както седесарската омраза към БСП – независимо кой й е начело, ако ще да не е Станишев или Миков, ами и сам Иисус Христос – и седесарската русофобия, тъй и 

украинистката омраза към руското има две майки – ренегатството и медийната отрова. 

И ако за ренегатството няма лек – е, освен като за гърбавия, срещу медийната отрова лек има и той ще бъде приложен и в Киев при бъдещата денацификация на остатъчна Украйна след самоопределението на Новорусия, и в България след победата на народа над мутрите. Всички медийни собственици, продуценти, редактори, автори, водещи, репортери, уличени в системно и умишлено лъгане и манипулиране, ще бъдат лишени завинаги от правото да работят в медиите и порицани публично. Извършилите и престъпления, като участие в опит за преврат или пропагандиране на омраза на етническа и друга основа, ще бъдат и съдени с цялата строгост на закона. Медиите, в които не останат читави собственици и журналисти, ще бъдат ликвидирани. Коренни промени са нужни и в образованието.  

В Украйна видяхме и провала на проекта за седесарска нация. Имало е проекти за „мюсюлмански“ нации – в Босна и Пакистан, имаше и за „многонационален съветски народ“ и „социалистическа немска нация“. В Украйна за пръв път бе направен неуспешен опит за формиране на седесарска нация. Неуспешен не в смисъл, че не е създадена, а че създаденото не е устойчиво – ще се разпадне под напора на реалността. В една нация не може да има само седесари. СССР не можеше да завладее всички капиталистически страни – поне една трябваше да остави, за да внася от нея пшеница. В една нация също трябва да има и добри, нормални, съзидателни  хора, от които нацията „да внася пшеница“. 

Сякаш всички световни противоречия са сбрани в това малко, но велико, индустриализирано, но бедно, урбанизирано, но съставено главно от миньорски паланки и села, гъсто населено, но обезлюдяващо се, архаично, но авангардно до фантасмагоричност работническо място на степи и терикони с трафаретното съветско име ‚Донбас“. 

И ние – 80% от българите – „участваме неотлъчно в борбата му за свобода“.

 

 

Източник:  http://glasove.com

Валентин Хаджийски e доктор на философските науки, живее в Ню Йорк и се занимава с издателска работа. Бивш научен работник в БАН, бивш дипломат, специалист по правата на човека в МВнР и делегат в ООН.