Търсене в този блог

сряда, 31 октомври 2018 г.

Сидор Ковпак – истинският герой на Украйна

 

  

Преди 75 години започнал легендарният Карпатски рейд на Сумското партизанско обединение под командването на два пъти Героя на Съветския Съюз генерал-майор Сидор Ковпак. Преминавайки с боеве в тила на врага 2 000 км, партизаните лишили хитлеристите от запасите карпатски нефт, а в разгара на Курската битка затруднили прехвърлянето на подкрепления от Германия. По такъв начин разпръснали митовете за нерушимостта на новите порядки, установени в Украйна от окупаторите. Но днес киевските власти събарят паметниците на партизанския Дядо, а кръстените в негова чест улици се преименуват. За това кой е бил истинският герой на Украйна - в материала на RT.

Началото на героичния път

Бъдещият два пъти Герой на Съветския Съюз Сидор Ковпак е роден на 7 юни 1887 г. в село Котелва край Полтава в бедно селско семейство. Като дете бил съобразителен и способен. На 11 години Сидор бил взет да работи в магазинче - за да се прехранва. След работа той тичал до прозорците на съседното училище и слушал какво разказват децата на уроците. Научавайки за това, собственикът на магазинчето решил да си отгледа добър помощник - след работа момчето щяло да посещава официално уроците.

Когда Сидор поотраснал, собственикът го направил свой помощник. Важна роля в живота на младия човек изиграл синът на магазинера, който дал на Ковпак да прочете социалистическа брошура, оказала впоследствие сериозно влияние на мирогледа му.

В 1909 г. Сидор бил мобилизиран в армията. Преминавайки в запаса, младият човек не пожелал да се върне в магазинчето и станал отначало хамалин, а после ковач в Саратов. В 1914 г. бил отново мобилизиран в армията, воювал в Карпатите. За проявеното мъжество цар Николай II лично закачил Георгиевски кръст на ефрейтор Ковпак.

След Февруарската революция полкът, в който служил Ковпак, бил разпуснат и Сидор се върнал у дома. През това време местните кулаци се опитали да организират в селото «комитет» от името на киевската Централна рада. Ковпак събрал партизански отряд от бившите фронтоваци, разгонил «комитета» и обявил в Котелва съветска власт, след което отново заминал за фронта - вече в Червената армия. Известно време дори служил в 25-та дивизия под командването на Василий Чапаев.

«Трябва да се каже, че пътят на Ковпак в Гражданската война бил характерен за много негови сънародници. 700 000 украинци се сражавали тогава в редиците на Червената армия. За сравнение: във всички останали въоръжени формирования - на Петлюра, на Скоропадски и други подобни - воювали само 100 000 жители на Украйна, като половината от тези 100 000 били от територия, която по-рано влизала в Австро-Унгария. Жителите на Украйна, въпреки разговорите, които се водят днес в Киев, съзнателно и много активно поддържали тогава съветската власт» - разказва в интервю за RT историкът и писателят Александър Колпакиди.

След войната Ковпак работил в системата на военните комисариати и същевременно ръководил селскостопански кооператив. През 1926 г. поради ревматизъм бил принуден да остави активната военна служба и станал отначало директор на Павлоградското военно-кооперативно стопанство, а после председател на селскостопански кооператив. В края на 1930-те бившият червен командир бил избран за депутат в Путивлския градски съвет и за председател на градския изпълком.

Организатор на партизанското движение

«В началото на Великата Отечествена война Ковпак бил вече зрял човек - навършил 54 години - разказва в интервю за RT военният историк Юрий Кнутов. - Зад гърба си имал опита от две войни, работа на ръководни длъжности във военкомати и административно-стопанска дейност. Той обединил всичките си знания и умения, за да участва в защита на Родината. На фронта вече не можели да го мобилизрат заради възрастта му, затова Ковпак решил да стане партизанин».

Когда станало ясно, че Сумска област ще бъде окупирана от нацистите, председателят на Путивлския градски изпълком подготвил запаси от храна, топло облекло и взривни вещества, които скрил в 132 ями около града. Спокойно организирайки евакуацията на Путивл, Ковпак с група другари заминал в гората.

Скоро към отряда му започнали да се присъединяват спасили се от обкръжение червеноармейци и отделни групи партизани. Народните отмъстители под ръководството на Ковпак започнали дейността си с организацията по унищожаване на немската техника по пътищата. Отначало нямали детонатори, затова за осъществяването на диверсиите срещу завоевателите се наложило с риск за живота да попълват запасите си от минните полета.

Няколко месеца партизаните действали без връзка с Голямата земя, дори не знаели, че хитлеристите са стигнали до Москва. Успели да изпратят отчети и да установят връзка с центъра, едва след като изпратили бойци при граничарите и от тила на врага си пробили път през фронтовата линия към своите.

Договорил се за съвместни действия с командирите на други подразделения на народните отмъстители, Ковпак скоро застанал начело на обединението на партизанските отряди в Сумска област. «В неговите отряди имало желязна дисциплина, всеки боец точно знаел действията си в една или друга ситуация» - разказва пред RT методистът от научно-методическия отдел на Музея на Победата Сергей Позьомов.

По думите на историка, бойците на Ковпака дълго не се задържали на едно място. Нанасяйки удар по врага, те се оттегляйки в гората и бързо сменяли мястото на дислокация. Вземайки трофеи, въоръжавали местното население и го привличали към партизанската дейност. Мародерите според заповедта на Ковпак подлежали на разстрел.

Заловените полицаи, съпричастни към издевателствата над своите сънародници, били съдени от партизаните. Ако хората разказвали, че колаборационистът служи на хитлеристите не по своя воля и никого не е засегнал, го пускали. Ако той е служел на нацистите съзнателно, присъдата била една - разстрел.

В началото на 1942 г. партизаните на Ковпак се предислоцирали в покрайнините на брянските гори, в най-северното село на Украйна - Стара Гута. През април у тях се появила дългоочаваната радиостанция и възможност редовно да осъществяват връзка с центъра. През пролетта 196 бойци от отряда били наградени с ордени и медали, а Ковпак и още трима командири на отряди - със златни звезди на Герой на Съветския Съюз.

През август 1942 г. Ковпак бил извикан в Москва, където участвал в съвещания на Централния щаб на партизанското движение и лично се срещнал с Йосиф Сталин. Ръководството на страната се интерсувало от богатия опит на Ковпак в организирането на рейдове в тила на противника.

На партизанския Дядо (така Ковпак бил наричан от съратниците си) била поставена трудна задача - да организира рейд на десния бряг на Днепър. И отрядът се справил блестящо с нея, нанасяйки поредица от болезнени удари по хитлеристите там, където те не изобщо ги очаквали.

Карпатският рейд

През 1943 г. на Ковпак била поставлена още по-сложна и нетривиална задача - да извърши рейд с цел унищожаване вражеските нефтени находища и нарушаване комуникациите на нацистките войски там, където хитлеристите се чувствали най-сигурно - в Карпатите. На 12 юни 1943 г. отрядът на Ковпак, наброяващ в онзи момент повече от 1500 бойци, поел от северната част на Житомирска област към Галичина.

Заобикаляйки Ровно и стремително преодолявайки територията на Тернополско, ковпаковци пресекли Днестър и навлезли навътре в планините. Поразени от неочакваната поява на партизани в техния дълбок тил, хитлеристите хвърлили срещу отряда около 60 000 войници, включително елитни есесовски и планинско-стрелкови части.

Партизаните трябвало да се придвижват с боеве и постоянно да излизат от обкръжение. Въпреки това те успели да взривят десет нефтени кули, 13 нефтохранилища, три нефтопреработвателни завода и един нефтопровод, да разрушат 19 ешелона, да разгромят 17 вражески гарнизона, да унищожат до 5 000 нацистки войници и офицери. В разгара на битката при Курската дъга партизаните на Ковпак изкарали от строя Тернополския железопътен възел, с което радикално затруднили прехвърлянето от запад на изток на подкрепления от Германия.

За да се справят с с ковпаковци, хитлеристкото командаване пренасочило от фронта в пълен състав Осма кавалерийска дивизия на СС «Флориан Гайер». Когато партизаните били напълно обкръжени, Ковпак наредил да унищожат артилерийските оръдия с обозите и да пробият на изток на няколко групи. Планът му успял. Хитлеристите изпаднали в недоумение - партизаните, които изглеждало, че са в ръцете им, , сякаш се изпарили. Нацистите побързали да обявят отряда за унищожен, но много скоро на всички станало ясно, че не е така.

Според оценките на историците, Карпатският рейд имал, освен военния, и колосален морално-психологически ефект: нацистите разбрали, че никъде не могат да се чувстват в безопасност, а живеещите в окупация украинци се убедили, че съветската власт ще бъде възстановена.

Само за четири месеца рейд партизаните преминали с боеве повече от 2 000 километра. При това историците отбелязват, че в хода на действията в Западна Украйна дори по-голяма, отколкото хитлеристите, заплаха за партизаните на Ковпак представлявали колаборационистите от украинските националисти, които много по-добре от немците се ориентирали в местните условия. Но и те не могли да направят нищо с Ковпак..

Резултат от живота на партизанския Дядо

При Карпатския рейд в бой загинал верният сподвижник на Ковпак - комисарът на отряда Семьон Руднев. Тази новина сериозно повлияла на психологическото състояние на бойците.

За да не ги деморализира още повече, Ковпак дълго скривал, че е тежко ранен в крака. Здравето на партизанския командир започнало бързо да се влошава. Освен болката в ранения крак, той бил измъчван от силни болки в главата, напълно изчезнал апетитът му.

Научавайки за случилото се, съветското командване решило Ковпак да бъде изпратен в наскоро освободения Киев. За командир на отряда по инициатива на Дядото бил назначен бившият му заместник по разузнаване Пьотр Вершигора. А съветското командване преобразувало отряда в Първа Украинска партизанска дивизия „Ковпак”, която извършила още един - Лвовско-Варшавски - рейд и през лятото на 1944 г. се съединила с основните сили на Червената армия край Барановичи.

Ковпак бил лекуван и назначен за член на Върховния съд на УССР. На служба на съветската Темида той, според отзиви на съвременниците си, можел да не спази буквата на закона, но се стараел да се придържа към неговия дух и да се ръководи от принципите на хуманизма и справедливостта. През 1947 г. заслужилият партизански командир и по това време вече генерал-майор и два пъти Герой на Съветския Съюз бил избран за депутат във Върховните съвети на УССР и СССР. А после станал заместник-председател на Президиума на украинския Върховен совет.

Ковпак винаги защитавал интересите на бившите партизани. Много време отделял за работа с учениците, писал книги. На 11 декември 1967 г., на 81-годишна възраст легендарният Дядо починал. В Украйна му били издигнати паметници, в различни градове на СССР в негова чест били кръстени улици.

«Днес в Украйна се опитват да разпространяват митове и за това, че партизанското движение в окупираните територии на УССР е уж фикция. В действителност, разбира се, това не е така. Може неговите мащаби и да са били малко преувеличени, но със сигурност можем да говорим за 260 000 негови участници. Това е огромна сила. УПА*, за сравнение, е достигала до не повече от 40 000 души. А ако си спомним, че освен 260 000 съветски партизани, още 7 милиона украинци воювали в Червената армия, у никого не трябва да останат никакви съмнения кого в действителност е поддържал тогава народът на Украйна»  - отбелязва Александър Колпакиди.

«Рейдовете на Ковпак дали на хората увереност, че врагът може да бъде победен. Сидор Ковпак - ето кой е истинският герой на Украйна, а не бандити като Бандера и Шухевич» - подчертава Юрий Кнутов.

Днес паметниците на легендарния партизански командир в Украйна се събарят, кръстените в негова чест улици се преименуват. Така, в град Хмелницки улица „Ковпак” получи наскоро името на работещия за нацисткото разузнаване и лично познат на Адолф Хитлер Евгений Коновалец.

Такива действия на киевските власти са крайно негативно оценявани от главния редактор на списание «Национальная оборона» Игор Коротченко, член на обществения съвет при Министерството на отбраната на Русия. Според думите му, «оскверняването на паметта на такава изтъкната личност като Сидор Ковпак е поредното свидетелство, че в Украйна е дошъл на власт антинароден режим, цинично фалшифициращ историята».

 

* Организация на украинските националисти - «Украинска въстаническа армия» (ОУН-УПА) - украинска организация, призната за екстремистка и забранена на територията на Русия (с решение на Върховния съд на РФ от 17.11.2014).

——————————

https://russian.rt.com/, 12 юни 2018

Автор: Святослав Князев

Източник:  Литературен свят

 


 


 

Подвиг без насилие - проф. Андрей Пантев

1 ноември - Ден на народните будители

 

Велика държавност,книжовно великолепие, културно исторически  приоритети.Така е, такива сме били някога. А после? Защо е трябвало да бъдем събуждани,след толкова бляскаво начало? А на какви грантове и проекти са разчитали бедните будители? И каква финансово спонстворство  са получили от демократичните фондации в Европа?

Все слушаме за нашите бойни подвизи. Вярно, едно е да пролееш кръв, друго е да напишеш книга в някоя килия. Но от книгата са се произвели по-трайни резултати отколкото от меча. Многоуважаваният  историк и блестящ ерудит Александър Кертин има прекрасна книга с надслов – „Между кръста и меча“.Тя постоянно стои на бюрото ми. Надявам се да се съгласи с мен, че следва да има между тях и книга. Не  става дума за противопоставяне, а за допълване на почит и за други заслуги. Не ви ли идват малко в повече фанфарите на нашата бойна слава? Имаме велики генерали, но все пак са си строили хубави къщи къде след войната.  А къде са падналите войничета и техните вдовици, които орат по женски  някаква камениста нивица? На генералите – вечна слава и признателност, но обикновено те са разположени по-далече от обсега на куршумите, отколкото пехотинците.На Виктория стейшън в Лондон наистина са посрещнали генерал Владимир Вазов с почести.Но там ги нямаше нито убитите редници от англичаните,нито храбрите мърцина загинали българи.

Ако има будители – значи сме спали. Не веднъж и не за кратко. Мрак, робство, кратък, неподвижен и жалък живот.Мечът без дух е само жестокост. Духът без меч е често безсилие.Този празник  е носталгичен синтез на  отминалото добро. Ние отбелязваме   общ,тих и анонимен подвиг, който има конкретни изразители навсякъде. Затова възприемаме  Деня на будителите като признателност към общо книжовно рицарство, което възстановява,  облагородява и осмисля   някогашния ни духовен ръст.Те са еднакви лица като същност. Паисий Хилендарски е личностният образ на тази тръпка. Но монахът има стотици аналози в трите географски пространства на тогавашна България. Простичката ”История славяноболгарская” е част от интелектуалния климат на европейския романтичен национализъм.Той е примесен с история и култура. За Паисий, Дойно Граматик ,Неофит Бозвели, Софроний Врачански и другите, историята не е утеха от днешни беди, а повик за възстановена значимост. Като историческа реалност, България пак ставаше земя  на книгата и се завръщаше като такава след  векове забвение.

Но инерцията на тогавашното съвремието е още силна. Във времената на будителите животът на българите е кратък и мерзък, съпътстван с мрак, тъпо покорство, робско доволство, всякакви страхове. Бяхме поставени под плътния и железен похлупак на една враждебна власт. Отникъде пролука нямаше към среща със света и големите ветрове на Новото време. Незнанието водеше до невежество, а то към леност. Малцина знаели за нашето средновековно великолепие и са умирали без да  зърнат част от околния свят. Мъждукащите манастири още са оазиси всред пустинята. Битовото живуркане поощряваше мнозина да си залостват портите пред четници и въстаници.

Ако има будители значи сме спали няколко века.Самото обръщение на Паисий „Юроде” намеква за малоумие. Затова будителите интуитивно са разбирали, че до кръста и меча в бъдещото прозрение  трябва да се постави и книга. Да напишеш нещо за род и име беше равно по значение да пролееш кръв за свободата.

А все пак, всички народи имат  будители. ”Събуждането” бе не само краят на  ренесансовия космополитизъм. Робер дьо Сорбон, Джон Уиклиф, Джон Уинтроп, Джузепе Мацини, Рихард Вагнер в различни времена са „отделяли” народите  си от него, за да получат самоличност. Но малко народи ги честват общо като нас.Защото селският даскал с писанията си бе не по-малко важен от просветения монах.Трябваше да знаем откъде идваме, за да се запътим напред. Нашият порив след дългия исторически сън бе „да бъдем пак каквито бяхме”, според възрожденския поет. Не толкова, че сме били жадни и гладни. В своите упреци към „неразумните” Паисий не мотивира значимостта на миналото само с блестящи бойни победи.Той набляга на държавност в Средновековието, основана на Книгата.Това е  продължението на започнатото от  светите Кирил и Методий.Така монахът предлага с перото си онова съгласия между българите,което днес може да се назове с изкуствената дума консенсус.

През мрачната за победена България 1922 г. Министерският Съвет под председателството на Ал.Стамболийски обявява ден за този празник. Случайно ли бе това празнуване където нямаше горчилката от преживяната покруса? Тогава не генералите и банкерите, политиците и предприемачите, а книжните хора първи вдигнаха чела. Поредното завръщане на България започна от тях.Те не бяха нито продукт или носител нито на пазарната икономика, нито на епопеите по бойните полета. Наред с величието и трагизма  от неотдавнашните сражения, ние имахме потребност от напомнено от миналото упование. Ние не се осланяхме на гръцко и римско наследство. Ние си имахме собствени културни авторитети и собствени стойности.Това не бе само изолация, а наш културен модел за единен общочовешки светоглед. Интуитивно или чрез познания будителите бяха едновременно европейци и патриоти.

Сега ни внушават,че модернизация означава да отхвърлим всичките  възрожденски добродетели,които изглеждали като склерозирали вкаменелости. Нима Будителите са антиевропейци? Та те преодоляха космополитния универсализъм на миналото, от който излизаше и самата Европа. Те бяха свещеници, учители, писари, читалищни настоятели, хора които обикновено написваха историята на собствения си род, жития, дамаскини, преди да погледнат на националната ни общност. Защото нейната значимост започваше от родно място, а патриотизмът от бабино коляно.Те не бяха смутители на реда и отчаяни сепаратисти.Тяхната бомба бе мастилото. Будителите трасираха тихо дръзкия път на Раковски, Ботев и Левски.Тяхната основна добродетел бе любовта към Отечеството, независимо какви лишения следваше да изтърпят по този трънлив път. Славата за тях бе последната причина за изява и поведение. Затова и не враждуваха помежду си. В много отношения, те са отрицание на днешното съвремие.Тяхното перо лееше светли надежди.Защото виждаха мъките си като болки преди рождение.

Ако у тях, както при Паисий е имало гняв, той е предизвикван от овчедушното примирение не само на политическата власт но и към инерцията на безразличието.Те не подлежаха на претенциозното разделение „млади” и „стари”.Кой се е интересувал тогава от кръщелното им свидетелство? Младостта е извор на дързост и усещане за безсмъртие, но не винаги и на мъдрост.Те не бяха чели Бодлер, Гьоте и Достоевски, но разбираха Човека и света. С добродетели и пороци. Преди десетки години нобелистът Херман Хесе бе написал,че светът е оглупял от пари. Но нали днес това е основната индикация за значимост! А будителите бяха бедни,но мъдри. Днес ги търсим. Но будителите никога не се завръщат. А дали самите те не са заспали? Последните събития свидетелстват,че нашата възвишена и претенциозна интелигенция често тихо се свива пред изпитанията не на политиката, а на човечността. Дано на 1 ноември това да не е така!

 

 Източник: сайтът 24 май,  31.10.2018 г.

 

 

 

вторник, 9 октомври 2018 г.

Стоян Лудев - следовникът на Каляшки

                                     Сроден с безсмъртието

Стоян Лу­дев е една от най- ярките фигури и един от най-изтъкнатите органи­затори на антифашистката бор­ба в Кюстендилския край. Неговият жизненият път е кратък, но изпълнен с беззаветна преда­ност към делото на революцията и последователност в борбата за смъкване на  монархофашистката диктатура.

Роден е на 10 октомври 1918 г. в село Скриняно,  в бедно семейство. Детството на малкият Стоян не се отличава много от това на другите деца на село. Прогимназиално образование той завършва в училището на близкото село Соволяно. Семейството му едва събира пари, за да запише гимназията в Кюстендил. Прям и откровен по природа, често му се налага да влиза в пререкания с богаташките синчета, заради което е набеден и изключен от гимназията. Да се премести в друго училище няма пари. Така ощe от най-ранна възраст той се из­правя срещу голяма­та социална неправ­да. Не само ви­жда, но и сам пона­ся жестоките удари на живота, на селската немотия. Неговите баща и майка, неговите съселя­ни, неговите родни по съдба връстници се гър­чат под ударите на една нечо­вешка, хищническа експлоатация. Излязъл от народните низини, той ще остане завинаги изразител на техните копнежи за истина и свобода, за човешки правдини и търсене на справедливост.

Тежестите на живота карат младежкото съзнание да размишлява.  И когато непрекъснато търси отговора на въпроса защо живота е устроен та­ка, му идва на помощ неговият съсед Нико Ников. От него Стоян за пръв път чува  какво се крие зад думите „комунизъм", „Съветска Русия", „пролетари­ат", „равенство". С упоритост и последователност Нико Ников излага основите на социалистическите идеи и предава своята вярност в победата на револю­цията на юношата Стоян. И той с цялото си същество приема тази кауза за постигане правда и справедливост.

И така, вместо учение — той хваща пъ­теката на суровия живот, сам да се грижи за прехраната. Аргатува по чорбаджиите, ходи да копае лозе, да жъне, включва се по направа на канали, къде ли не...  Наред с ежедневните грижи, Стоян продължава бдението над книгите, за да открие заключените истини в тях и да ги използва в борбата. 

От 1933 г. Стоян вече е  организиран ремсист! В джобовете си ви­наги има ремсово поръчение — инструк­ция, марки на помощната организация, забранен  вестник.  За Първи май 1934 г.  Стоян Лудев разпространява позиви и окачва червено знаме на центъра в село Скриняно.  Ремсовите ангажименти се увеличават от ден на ден. Времето е такова. Пребиваването в Кюстендил открива възможност за много нови познанства, за установяване връзки и с някои изявени партийни кадри. Трябва да се разнасят позиви в тютюневите складове, в Симоневата фабрика, сред занаятчиите, къде ли не.  И Стоян е навсякъде.

В трудни условия след  Деветнадесетомайския преврат – 1934 г. Стоян Лудев отговаря за работата с младежта в Скриняно. Вече целите и задачите на дейността и борбата за него са ясни. През 1936 г. става голям провал в партийната и младежката организации. Благодарение на придобитите вече умения за конспиративност  Стоян  остава извън подозрение.

Скоро получава повиквателна за влизане в казармата. Насочват го като войник в Първи инженерен полк в София. И тук той се заема с изпълнение на ремсовата задача да установява контакти и привлича привърженици сред войниците, въпреки грозящата го заплаха.

Покрай Нико Ников, през  1938 г. Стоян Лудев се озовава в „Якобинския клуб” -  квартирата на  Георги Григоров (Фарадей),  Любен Харалампиев (Щастливеца),  Васил Лесички. Тази квартира е нещо като главен ремсов щаб — тук се провеждат нелегални ремсови сбирки, изнасят се лекции и стават диску­сии, от тук потеглят куриери с инструкции и указания.   Тук Стоян се запознава с Асен Китанов, Сашо Стоянов, Добри Петров, Георги Ангелов, Самуил Савов, В. Попчев и някои други.  Много неща открива за себе си за пръв път. Това го амбицира още по-упорито да си изяснява проблемите на марксистката теория.   И така ден след ден, четейки вечер на газена лампа той попълва непрестанно знанията си. За човек отдаден на делото това е особено важно. Сега вече той е напълно потопен в борческата атмосфера и взема дейно участие в различните прояви и нелегални конференции. 

От  1940 г. Стоян вече е и член на партията.  По време на Соболевата акция в началота на 1941 г. под ръководството на Стоян Лудев в Скриняно са събрани над триста подписа под петицията за сключване на пакт за приятелство и взаимопомощ със Съветския съюз.

 Скоро е арестуван и инквизиран за разпръснати позиви в Скриняно, Николичевци и Соволяно, но се държи като школуван революционер. Осемнадесет денонощия кръстосан разпит, придружен с бой и мъчения... Но устата му е като закована. Не се удава на полицията да се добере и до най-малката следа за дейността на Кюстендилската околийска партийна организация.

Силата на младежката организация е демонстрирана ярко в началото на май 1941 г. с провеждане на големия ремсов събор в село Скриняно. Времето е сложно, страната току що се е присъединила към Тристранния пакт.  От Кюстендил пристигат много ремсисти – млади работници и ученици в горните класове. Заедно с местните младежи от селото те се включват ентусиазирано в подготвената програма с рецитации, песни, в политическата дискусия, в разговорите около другарската трапеза  и в различни състезанията. Цялата организация е плод на усилията на членът на Околийския комитет на РМС Живко Стоянов, ведно със скринянските ремсисти, ръководени от Стоян Лудев, ремсовия отговорник в столарското училище Никифор Стоичков (Фоката) и младия учител Васил Лесички.

През януари 1942 г. Стоян Лудев получава  повиквател­на заповед за запас. Войсковата му част се установява в Прокупле, Югославия. Там той става двигател и душа на оформената нелегална група войници - ремсисти, която в  последните дни на март успява изпреварващо да предупреди  и спаси трима души, определени за арестуване. Работи безшумно и всеки ден, сред дълбока конспирация, Стоян участва в борбата срещу мра­кобесието. Така неусетно изминават четири месеца до деня на демобилизацията…

Току-що казал „до­бър ден" на родителите си, хуква към гра­да. От ден на ден неговата съдба става съдба на революционер. Извън борбите на партията той не може да живее. А докато Стоян е запас, партията и РМС отново претърпяват тежък удар през април 1942 г. Стоян Лудев намира приятеля си  Стефан Янчев, свързват се с фотографа Богдан Илиев. Говорят за обстановката, умуват и решават, че не могат да стоят със  скръстени ръце. Ще издирват и други останали вън от „обръча". Така Стоян отново става частица от сложния нелегален апарат на партията в суровото, жестоко сражение за свободата на своя народ.

През сеп­тември 1942 г. е сформиран нов Околийски комитет на партията. Първото му заседание се провежда под ръко­водството на Димитър Каляшки. Стоян Лудев е привлечен първоначално като районен отговорник за селата. Налага се скоро да поеме и работата с младежта. Каква радост и шанс за Стоян е да работи с изграден революционер и ръководител, като Димитър Каляшки, да се учи от опита му. Стоян не знае отдих, постоянно обикаля района, среща се с комунисти и ремсисти, разяснява политическото положение и задачите. Пренебрегнал всички опасности той установява контакти, издирва и проверява нови хора. Възстановява комитети, групи, организации, където трябва създава нови. Едновременно се организират акции във всички кюстендилски села за събиране помощи за политзатворниците и техните семейства.

Стоян Лудев  поема за известно време в дома си в Скриняно нелегалният Кирил Велинов Богословски , обгражда го с внимание и грижи, в които са увлечени и близките – майка, баща и сестра. Стояновото отношение към борбата е станало свещен дълг за целия му дом. Нелегалният все още не може да предположи дори, че съвсем скоро Стоян, този млад човек ще събере и понесе най- вдъхновената енергия за организиране съпротивата в Кюстендилско, ще събуди партизански страсти у много младежи, ще ги направи бойци и за признание те ще го нарекат с  интимното „душата на отряда” и „душата на въоръжената борба в околията”. 

А основната дейност напредва. Под ръководството на Стоян се полагат здрави основи на ремсовата организация в средните училища в Кюстендил. Възстановени са ремсовите организации и в мно­го села. Привлечени са нови членове. Ремсистите получават задача да издирват нелегални квартири в селата. Водят се разговори за уточняване на ятаци. Има няколко души нелегални, които чакат нареждане от партията. Цялата тази дейност, про­ведена под ръководството на Стоян Лудев, получава ви­сока оценка от Околийския комитет на БРП. 

През  зимната нощ на 26 февруари 1943 г. се провежда второто заседание на Околийския (районния) комитет на БРП. Изминали са пет месеца от учредяването му и на това заседание трябва да се отчете извършената работа. Стоян е тук, за да разкаже на другарите си за настъпилия подем в организациите. Направеното не е малко...

Но на 28 февруари 1943 г. идва ужасната вест за убийството на Димитър Каляшки. Още една смърт – тежка и непрежалима, която отеква болезнено сред партията и прогресивните хора. Отровна стрела пробожда сърцето на Стоян. Той стиска зъби, за да не изстене от болка. Не може да говори. Никога не се е чувствал така съкрушен душевно, не е преживявал такава мъка.  Скоро след убийството на Каляшки е арестуван целия Околийски комитет на БРП в Кюстендил. Следват арести и на други активни дейци на партията и РМС. 

Единствен Стоян Лудев от ръководните дейци остава незасегнат и преминава в полулегалност. Остава сам, като вълк-единак.  Без връзка с центъра...  Със своя­та всеотдайност, партийна принципност, енергичност и организаторски талант е принуден да поеме върху себе си цялата работа на партиен и ремсов ръководител в Кюстендилска околия и да се заеме с възстановяване на ръководството и контактите с организациите. Тези неоспоримо големи негови за­слуги към Съпротивата, умелото ръководство на не­легалната партийна работа и подготвителната дейност за създаване на партизанския отряд после ще признават всички по безапелационен начин.

Но за да потърси връзка с  Окръжния комитет на БРП, през май 1943 г. той решава да замине за София. След различни перипетии връзката с окръжния комитет е установена  със Здравко Георгиев (Камен) — началник-щаб на първа оперативна зона.

В края на юли 1943 г. е създаден нов Околийски комитет на БРП – Кюстендил със секретари Стоян Лудев и  Богдан Илиев и четирима членове. Стоян  е определен да отговаря за цялостната работа, за Кюстендил и селата източно от града.  Той  продължава да кръстосва района . Провежда съвещания, дава­ указания, разнася инструкции, под­готвя ятаци и бойни групи. Краката му отичат от ходене, но очите му сълзят от радост.  

В своите срещи по места Лудев проявява рядката дарба да завладява събеседниците с обаянието си. Изслушва ги внимателно, но ако се налага с няколко въпроса насочва разговора към главното, към същественото. Тогава не бърза, не претупва въпросите. Неведнъж говори с огромно уважение за Димитър Каляшки, за всичко, което е научил от него и ясно демонстрира готовността си да продължи по неговия път. Личи, че е завладян от мащабността в работата на Каляшки, от неговата непосредственост, от огромната му ерудиция и познания, от проявяваната другарска грижа за кадрите.

За провеждане решенията на Окръжния комитет на БРП и нарежданията на щаба на зоната в Кюстендилска околия е изпратен Сашо Стоянов. Най-радостното е, че вече има решение от центъра за образуване на партизански отряд.  Към средата на годината са основани и първите бойни групи в селата Жиленци, Полетинци, Горановци и Раждавица.

На 12 ноември 1943 година шестима смели народни синове — Кирил Велинов, Иван Янакиев, Боян Александров, Боян Савов, Йордан  Аначков и Мирчо Божилов — слагат основите на Кюстен­дилския партизански отряд. Новият отряд пристъпва към бойното си кръщение, така както ги е инструктирал и поставил задачата секретарят на околийския комитет  Стоян Лудев. Акцията в с. Долно Уйно  прави силно впечатление в цялата околия и вдъхва вяра у местното население. Но тя  ка­ра фашистите да побеснеят.  За тях става ясно: партията - техният смъртен враг, е жива!

 В края на февруари 1944 г. в Кюстендил пристигат нелегално инструкторите на областния комитет на партията Кирил Пчелински и пълномощникът на ЦК на РМС Емил Шекерджийски.  На заседание в началото на март 1944 г. в м. „Хисарлъка” е избран нов Околийски комитет на БРП.  Набелязани са мерки за масовизиране и редовно снабдяване на отряда, за създаване допълнителни нелегални бази и квартири. Наскоро след това Богдан Илиев е арестуван и Стоян Лудев остава единствен секретар на околийския комитет.

В това време на върховни изпитания, секретарят на околийския комитет на партията продължава, както и преди своята апостолска работа.  Сега вече може да действа рамо до рамо и с Кирил Пчелински, и с Емил Шекерджийски, но той си остава душата, мозъкът, моторът на организацията.  Той се е отдал изцяло на революцията тялом и духом, за нея е готов да отдаде живота си. Не е по природата му да поста­вя задачи отдалеч. За него е естест­вено да се заеме лично с най-трудното, да организира, да създава, да ръководи, да бъде в авангарда на бой­ците, да се хвърля в центъра на всяка битка.  На всички работили с Лудев прави силно впечатление неговата висока принципност и взискател­ност. Удивлява ги умението и в най-тежките моменти да остава спокоен, рядко да дава външен израз на вълненията си. Школуваното и тренирано самообладание  му помага да се измъква от не една заплетена ситуация. Той не знае какво е страх и умора. Нелегалният живот го е школувал. Не е способен на хленч, презира малодушието.  Другарите му го помнят с желанието да помага навсякъде и на все­ки. И с особената му състрадателност. Такъв е той, роден да помага — да помага на хората, на от­ряда, на партията, на България. Те всички се нуждаят еднакво от него.

През м. март  1944 г. на Околийския комитет на партията и щабът на партизанския отряд  е възложено да изградят нелегални канали за превеждане на стотици комунисти и ремсисти от София в Църна трава, където  се планира да се сформират две софийски партизански бригади.  Това е голяма отговорност.  Апостолската дейност на Стоян Лудев и на ръково­дената от него околийска партийна организация, на пар­тизаните и нелегалните се увенчава с успех. Да излезе отря­дът с чест от това сложно бойно задължение голяма за­слуга имат Стоян Лудев и Емил Шекерджийски. Вдъхновени, талант­ливи организатори, убедителни агитатори, неизчерпае­ми в енергията си, Стоян и Емил свързват отделните звена, наблюдават, ръководят и насочват сложното, рисковано движение. Едновременно с тях партизанинът Боян Са­вов — Чуков, пък е моторът, прекият отговор­ник за всичко. По основният  канал работят още Мирчо Пашалийски, Стоян Жлъчкин, Александър Шипаров, Йордан и Атанас Лазови, Стоян Бърдачки, Стамен Бюлюбашията, Тодор Сотиров  и други. До първата половина на май по каналите са прехвърлени над  400 души. 

На 17 май в дома на ятака Йордан Лазов от Кръстовата махала на село Горановци се провежда партийна конференция с участието на Раденко Видински - член на ЦК на партията, Мария Захариева - член на РК на РМС в София, Борис Ташев – инструктор на І ВОЗ, щабът на отряда, партийни и ремсови функционери от града и околията. Кон­ференцията изслушва доклад на секретаря на Околийския комитет на БРП Стоян Лудев за партийно-политическата дейност и за състоянието на отряда. Той не премълчава и слабостите на партийните и ремсови организации.  Конференцията приема нужните решения.  Определено е ново околийско ръководство на партията начело с Драган Кортенски. Околията е разделена на четири района със съответните отговорници. На Стоян Лудев с присъщия му неугасим пламък и огромна революционна енергия е поверен най-трудния район – Пиянечкия.

От доста време полицията непрестанно търси кой умел организатор стои в центъра на съпротивата в Кюстендилско. И най-после анализът сочи Скриняно. Изпращат агент Богоев, които наблюдава непрекъснато от една съседска къща. Но Стоян усеща това, тренираната наблюдателност му помага и от началото на месец май вече преминава в пълна нелегалност.  На 24 май 1944 г. в четири часа през нощта полицията блокира къщата на Стоян в Скриняно. Напразно! Той не е у дома си, а при Асен Черкезов. Изчаква да се вдигне блокадата и хладнокръвно се отправя към Балкана. От този ден става партизанин, без да прекъсва политическата си дейност сред партийните организации и населението. Арестуват цялото му семейство – майка, баща, сестра, правят обиск и ги закарват в управлението на полицията в Кюстендил. Подлагат ги на жесток побой, от които особено майка му след това трябва да се възстановява много дълго време. После Стоян Лудев дълго ще тъжи за тормоза и мъките причинени на майка му, към която е особено привързан.

Специално внимание заслужават отношенията, установили се между Стоян Лудев и Емил Шекерджийски. С  идването на Емил в Кюстендил двамата веднага си допадат, постигат духовна свързаност.  Разбират се и се допълват, стават  символи на силата, мъдростта, човещината на революционната борба. Заедно са при многобройните срещи. Помагат си при създаване мре­жа от помощни групи сред партийните членове, симпатизантите, евреите, пат­риотично настроените граждани, от които редовно събират пари, храни, дрехи, медикаменти. По някакво знамение сливат и кръвта си, сътворяват епопеята на Черенец, една от най-величавите епопеи на българската съпротива. Въобще, за каквато и дейност да става дума в онзи период,  било като организатори - вдъхновители, било като преки из­пълнители стоят достойно в едър ръст Лудев и Шекерджийски.

 В определения нов район Стоян Лудев и Стоян Стоименов предприемат енергични действия. Те денонощно обикалят този труден район, където липсват достатъчно традиции, където партийното слово не винаги среща радушност.   Същевременно Стоян Лудев продължава да помага и на другарите си от останалите райони, на базата на широките си познания за конкретната обстановка и дългите контакти с различни партийни и ремсови дейци.

В края на юли фашистката власт съсредоточава значителни сили за офанзивата срещу партизаните. В боя при с. Рибарци (до границата), две чети от Кюстендилският отряд успяват да направят пробив, излизат от вражеското обкръжение и се насочват по направление на Църна река.

На 3 август 1944 г. отивайки на насрочена конференция в с. Злогош Стоян Лудев и другарите му са обградени от полиция и войска в м. Черенец. Там, по голите чукари, когато остават броени дни до изгрева на свободата, загиват като герои  Стоян  Лудев, Емил Шекарджийски, Стоян Стоименов и Крум Зарев.  В неравното сражение Стоян Лудев е тежко ранен. Кръвта обилно изтича от раните и той все повече отпада. Накрая захапва дулото на пистолета. Но….пистолетът е празен! Когато палачите се нахвърлят върху него с приклади, той вече е почти безжизнен. Със стоманена твърдост Стоян Лудев понася безчовечните инквизиции на прочулият се злодей майор Годев, командир на ловната дружина в Кюстендилския пехотен полк, без да каже нито една дума отряда и другарите се.  Преди да бъде жестоко доубит, с отрязан език заплюва своя палач.  

Партизанската епопея на Черенец, новата партизанска Шипка в Кюстендилско се увенчава с подвига на четирима. Трагично е да умреш в предизгревните часове, когато този изгрев си сътворявал в мечтите и с цялото си съществувание, когато остават  мигове до свободата. Тази свобода, която героите изкупуват с кръвта си и не успяват да дочакат. Но те донасят свободата…

 Споменът за безсмъртния подвиг и саможертва на Стоян Лудев са живи след толкова много години. Ден след ден той отдава на наро­да, на борбата, на партията про­летната свежест на своята мла­дост. Изгаря в тази борба без колебание, със страст, на която са способни само чистите сърца на истинските патриоти. По ботевски свърза думи и дела, за да стане пример за идващите поколения, да бъде наш съвремен­ник и да остане безсмъртен на­веки.

 

 

* Слово за честване 100 години от рождението на Стоян Лудев на 10 октомври 2018 г.

 

 

 

 

петък, 5 октомври 2018 г.

Димитър Талев - духовният водач и будител – Иван Гранитски

В историята на българската литература от Освобождението насам има две колосални духовни фигури, които Провидението е натоварило с изключително важна историческа мисия – Иван Вазов и Димитър Талев


Национално честване на 120 години от рождението му

Издателство „Захарий Стоянов” публикува най-пълните събрани съчинения на класика в 15 тома

Навършиха се 120 години от рождението на Димитър Талев. И след толкова години все повече се убеждаваме, че той не е просто разказвач, романист, публицист и драматург, а и дълбок и проникновен мислител. Творчеството му посветено на Македония и националноосвободителните борби на народа ни е завършена философия на историята. Героите му са живи и истински, словото му — изящно и покоряващо, повествованието – увлекателно, родолюбието – неповторимо. Всичко е като у действително велик писател. Това величие ще почувстваме на тържественото честване на годишнината, което организират БАН, Столичната община, Съюзът на българските писатели и издателство „Захарий Стоянов“. То ще е под патронажа на министъра на образованието и науката Красимир Вълчев и ще се състои на 4 октомври т.г. (четвъртък) от 18 часа в големия салон на БАН.

До величието на Димитър Талев ще се докосне и всеки читател чрез съчиненията му в петнайсет тома, които издаде „Захарий Стоянов“ и които ще бъдат представени на 4 октомври в БАН. За първи път в това истинско книжовно съкровище творчеството на Димитър Талев е обхванато най-цялостно. Съчиненията са под общата редакция на Иван Гранитски и Панко Анчев. Те включват: „Железният светилник“ (том 1), „Преспанските камбани“ (том 2), „Илинден“ (том 3), „Гласовете ви чувам“ (том 4), „Усилни години“ и „На завой“ са в том 5; трите книги на „Самуил, цар български“ са в 6, 7 и 8 том; „Гоце Делчев“- биография, „Град Прилеп – борби за род и свобода“, „Под мрачно небе“- драма, и „Илинденци“ — роман за юноши, са в том 9; том 10 съдържа „Хилендарският монах“, „Кипровец въстана“ и „Братята от Струга“; том 11 е с повести и разкази, том 12 „Спасение или гибел!“ и том 13 „Вярата е щит“ представят публицистиката на Димитър Талев; том 14 „Един хубав сън“ е със спомени, очерци и анкети, а последният том 15 „Свободно сърце“ е със спомени за Димитър Талев и литературна критика. Във всички томове има анализи и коментари на писатели и учени – литературоведи и историци, както и документални свидетелства за живота и творчеството на писателя.

По повод 120-годишнината от рождението на Димитър Талев издателство „Захарий Стоянов“, БАН, Съюза на българските писатели и Столичната община организират тържествено честване на 4 октомври 2018 г., четвъртък, от 18 ч. в големия салон на БАН.

Ще бъде представено и новото пълно събрание на съчиненията на великия писател в 15 тома.

В историята на българската литература от Освобождението насам има две колосални духовни фигури, които Провидението е натоварило с изключително важна историческа мисия – Иван Вазов и Димитър Талев.

Неслучайно и двамата живеят във време на драматични социални сътресения, преломи и трансформации. Време на рязък преход от едно към друго обществено устройство.

Подемът на българския възрожденски дух в навечерието на Освобождението от османско робство подготвя раждането на Иван Вазов, който не само най-цялостно и най-ярко изявява събуждащата се национална енергия, но и за едно десетилетие се превръща в патриарх на българската литература – ненадминат ковач на българския език, извел го до шеметни висини като лексикално многообразие, образност, метафоричност и епическа широта.

Иван Вазов създава и развива до съвършенство почти всички литературни жанрове – романи, повести, разкази, поеми, лирика, драма, пътеписи, публицистика и т.н. Бурната епоха на Възраждането и на национално-освободителните борби имаше необходимост от титани, които да отразят талантливо и задълбочено предосвобожденската и следосвобожденската действителност. И роди тези титани — Иван Вазов с „Под игото“ и Захарий Стоянов със „Записки по българските въстания“.

Но именно на Иван Вазов бе съдено да сътвори първия роман в новата ни история. „Под игото“ е зареден с такава огромна енергия на възраждащия се национален дух, че повече от век след написването му се убеждаваме колко силни са неговите внушения. Читателите са все така завладявани от прелестта, непринудеността на извайваните образи, от увлекателността на фабулата и преди всичко от великолепието на цветистия, мускулест и зареден с вътрешна светлина български език…

Времето възложи и на Димитър Талев съдбоносна мисия — с двете романови епопеи (четирилогията: „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ и трилогията „ Самуил, цар български“), подобно на Иван Вазов да отрази неподправения дух на времето в две реалности – поробената и свободната България – през XIX-XX век. И да го превъплъти в образи, завладяващи със своята тънка типологизация, психологическа нюансировка на персонажите и пластическо майсторство.

Димитър Талев в своите романи разгръща философията на българската национална история. През 20-те и 30-те години на миналия век перото му се калява в редица разкази, повести и новели, художественото му съзнание постепенно укрепва, разширява и обогатява от упоритото и задълбочено изследване на отечествената история, народопсихология, национален манталитет и характер, за да придобие качеството на действително епически мащаби.

Повече от десетилетие се подготвя Димитър Талев за своите легендарни епопеи. В ранните му разкази преобладава романтичният подход, идеализирането и поетизирането на героичното минало на българите в борбата им за противопоставянето срещу верските и етническите асимилаторски бури. Достатъчно е тук да споменем разкази като: „Трескавец“, „Майстор майстора надвива“, „Хайдушка майка“, „Гълъби“, „Старата къща“, които ни очароват с прелестните си етюдни зарисовки, с леко и естествено разгръщащата се фабула и с поетично-романтичните нюанси.

Историческата тема, която е любима на писателя, естествено го води и към по-мащабни жанрове – новелата, повестта и романа. В сянката на великите романови епопеи остават повести като „Хилендарският монах“ , „Кипровец въстана“, „Братята от Струга“ и др., които според замисъла на писателя изпълняват важната задача да държат постоянно буден родолюбивия дух на българите. Трябва да добавим и важни историографски съчинения като „Биографията на Гоце Делчев“, която се родее с гениалната книга на Пейо Яворов, и „Град Прилеп – борби за род и свобода“, хвърлящи друга светлина върху многостранния талант на писателя. Не трябва да пропускаме и способността на Димитър Талев да намира подход към отделните възрастови групи, различните прослойки от българското общество – добра илюстрация в това отношение са юношеския роман „Илинденци“, новелите „Последно пътуване“ и „Два милиона, и драмата „Под мрачно небе“.

Писателят пресъздава атмосферата не само на родния си град Прилеп, но и на цялата Македония, която все още пъшка под ярема на варварското османско владичество. Злодейският Берлински конгрес разпокъсва многострадалното Отечество и оставя извън пределите на свободна България значителни територии, в които българския етнически елемент е не само преобладаващ, но и основен – Източна Тракия, Западна Тракия, Поморавието и пр.

Най-силна е болката на Димитър Талев по поробената Македония. Неговата велика четирилогия показва бавния, но и неотвратим процес, при който общественото съзнание се отърсва от фрагментарното мислене, от регионалното, от местническото и търси цялостност, завършеност. Димитър Талев продължава традицията на великия Иван Вазов, чрез реалистичен рисунък да извайва епически картини, именно защото пресъздава конкретния дух на историята. Писателят сътворява не само великолепни романи — образци на художественото майсторство, които представляват връх в развитието на българския роман, уви, ненадминат след него. Но той разкрива пред читателите и световния смисъл на събитията, невидимите пружини на историческите процеси и явления. И показва бавното, но неотвратимо израстване на съзнанието на един народ, който е решен да извоюва свободата си на всяка цена. И ние виждаме как се натрупва и узрява националната енергия, за да се подготви за спасителното избухване.

В своето фундаментално изследване „Българският ум. Непрочетеният Димитър Талев“ литературният критик и философ Панко Анчев анализира процесите на узряването на епическото мислене у писателя и неслучайно акцентира върху факта, че именно Димитър Талев, а не друг, е избран: „.. да бъде писателят, който да пресъздаде историческата трагедия и неутешимите лични драми на хората, потърпевши и осъзнали поверената им от Господа и историята роля в националната история. Можем ли да си представим колко поколения писатели-романисти, а и не само романисти, е трябвало да се родят, да натрупат този опит, да обгледат сюжета, докато се изпълни времето, в което ще се появи Димитър Талев, за да осъществи този сюжет и го превърне във велика литература? Не е случайно, че писателят осъществява своя и на историята замисъл едва в края на 40-те и през 50-те години на ХХ век. Точно тогава, когато върху му се стоварват тежки житейски изпитания. Сега именно става възможно литературата да обгледа проблема за Македония в историческата съдба на отечеството и да формулира художествено в четирилогията и романовата епопея за цар Самуил. Димитър Талев се подготвя за своята задача още от 30-те години, но тогава е още невъзможно да напише великите си книги. Те са все още непосилни за него, а и за българската литература. Тогава тя не е обладана от епическо съзнание, но уверено върви към него.”

Силата и въздействието на Талевата четирилогия се коренят именно в тази уникална способност на писателя да улови и пресъздаде великолепно спецификата на времето, духът на конкретната епоха. Зреещото в българското общество напрежение и в същото време очакване, тревога, смут и колебания, но и надежда и внезапни пориви на безумна смелост, храброст, желание за жертвоготовност в очакване на скорошното избавление от теглилата на робството. Всъщност със своята четирилогия Димитър Талев издига най-яркия неръкотворен духовен паметник на героизма и себеотрицанието на българите от Македония, които в продължение на десетилетия се борят за постигането на своята велика кауза – присъединяването към братята българи от освободената вече територия и събирането на сънародниците под обща национална стряха.

Когато говорим за романовите епопеи на този писател специално трябва да изтъкнем неговото категорично убеждение и вяра в ролята на писателя като обществена фигура, изстраданото му разбиране, че мисията на истинския творец е да се отдаде на безкористното обществено служение. Димитър Талев е приел това като своя ръководна философия и я следва през целия си живот неотклонно, въпреки сътресенията и в личния живот. Той е искрен патриот, до болка обичащ своето Отечество. И служи на тази идея и с разказите и новелите си, и с романите си, и с историографските си изследвания.

Нека отбележим колко ярко и задълбочено разглежда писателят в епопеята си за Цар Самуил въпроса за държавността, за ролята на истинския владетел, който не трябва да бъде единствено самодържец, а и народен водач, баща на нацията, душеприказчик на богохраняемото паство. Тъкмо такъв образ извайва Талев за Цар Самуил – една героична и същевременно трагична фигура. Впрочем нашата критика е в дълг към тази трилогия – все още недооценена и недостатъчно подробно анализирана. Не до край е разбрана дълбочината на авторовите внушения, не е откроено умението на писателя така увлекателно да разгръща фабулата и да извайва детайлизирано типажите и образите.

Но Димитър Талев воюва самоотвержено за постигането на националните идеали и каузи и чрез своята темпераментна публицистика. И в това отношение той следва велики традиции – тези на Георги Раковски и Любен Каравелов, на Христо Ботев и Захарий Стоянов, за които публицистичното слово е във висша степен и художествено слово.

Стотиците статии, антрефилета, есета и публицистични етюди, които Димитър Талев публикува на страниците на вестник „Македония“, (чийто сътрудник и главен редактор е през периода 1926 – 1934 г.), както и във вестник „Зора“ са заредени с вътрешен огън и възрожденски плам, често пъти са полемични, но духът на тази полемика е насочен преди всичко към борбата за съхраняване на българската национална идентичност и защитата на фундаменталните отечествени каузи, цели и идеали. В публицистиката си той постоянно насочва вниманието ни към личности и събития от близкото или далечно минало, които трябва да бъдат ярък пример и за младите поколения със своето родолюбие и жертвоготовност.

След новата социална промяна на 9 септември 1944 година редица от тези статии дават основание писателят да бъде атакуван и упрекван в национализъм и шовинизъм. Да припомним размишленията на Панко Анчев в посоченото изследване по този сложен и предполагащ нееднозначни оценки казус: „Димитър Талев обяснява застоя в разрешаването на т. нар. „македонски въпрос” с несправедливия Ньойски договор, съгласно който България е силно ощетена и унизена. Този договор обрече Македония на чуждо робство. Затова е необходима неговата ревизия и премахване на несправедливостите в установения ред в Европа и света. Победените в Първата световна война са поставени в неизгодно положение и народите им плащат прекалено висока цена за поражението си. Това спъва тяхното развитие, разделя ги, наранява териториите им, ощетява ги и фактически ги обрича на гибел.

Стремежът за ревизията на резултатите от войната роди и една нова идеология, която проникна в България и бе възприета охотно от кръговете на македонската емиграция. Тази идеология е националсоциализмът. На нея симпатизира и Димитър Талев.”

Но годините отсяха политическите конюнктури и дребните пристрастия и сега ние виждаме как пред нас се възправя величавата фигура на Димитър Талев като най-важен за националното самосъзнание, гордост, чест и достойнство български писател след Иван Вазов. При великия творец всичко е велико, дори и заблужденията му.

И нека отново се върнем към началото на нашите разсъждения за уникалната мисия, която съдбата възлага на Иван Вазов и Димитър Талев. И двамата са не само големи писатели, но и духовни водачи на своята нация, които осветяват с неугасимата светлина на своето родолюбие драматичното и бурно време, в което живеят. Иван Вазов създава иконографията на българските национално-революционни борби. Без романа „Под игото“ и особено без „Епопея на забравените“ нямаше да имаме канонизирането в народната памет на образите на опълченците от Шипка, поборниците за национално освобождение, величавите ликове на Васил Левски, Тодор Каблешков, Георги Бенковски, Хаджи Димитър, Кочо Честименски, Братя Жекови и пр.

Половин век по-късно същото прави и Димитър Талев. Образите на Султана, Стоян Глаушев, Лазар Глаушев, Борис Глаушев, Ния, Дона, Вардарски, Таки Брашнаров, Рафе Клинче, Самуил, Катерина Глаушева, Иван Гончев, Яков Рун са така ярко и релефно изваяни, защото чрез тях писателят разсъждава за преображението на българския свят, отбелязва и фиксира процесите на зараждането и утвърждаването на националната идея. И най-после – поддържа националното самосъзнание живо и устойчиво от поколение в поколение. Затова и Иван Вазов, и Димитър Талев представляват цели завършени епохи не само в развитието на българската литература, но и на обществената мисъл, на разгръщането на българския дух и интелект, на саморазвитието на отечествения характер, каляван в бури и сътресения и галваназиран чрез непомерно страдание, кръв и жертви, но и чрез възземания на духа, възторг и свещен родолюбив трепет.

Трябва да посочим още една съществена прилика между Иван Вазов и Димитър Талев. Става дума за грижата за младите писатели, която полага Димитър Талев в редица срещи, беседи и дискусии с начеващи белетристи през първата половина на 60-те години на миналия век, както и за важни негови статии, посветени на трудния и дълъг път за постигане на художественото майсторство.

Ето защо както младите български творци гледат с преклонение и любов към вече обявения за патриарх на българската литература Иван Вазов след края на Първата световна война, със също такъв респект и обожание се отнасят към Димитър Талев и начеващите белетристи след появата на неговата прочута романова четирилогия и епопеята „Самуил, цар български“ през 60-те години на XX век.

Две гигантски фигури – Иван Вазов и Димитър Талев. Двама духовни водачи на своя народ, двама будители на народната свяст, двама хроникьори на своите епохи и самите те епохи в изпъстрената с трагични превратности, но и величави мигове следосвобожденска действителност

 

Източник:  вестник Земя, 04.10.2018 г.