Търсене в този блог

неделя, 27 септември 2015 г.

Изкуството да се изнудват бедните – Максим Робен

 


 

Лихварството се завръща в едно общество, проядено от кредити

 

Дълговете, направени през м.г. само от американски студенти, бяха близо 1200 милиарда долара (1090 милиарда евро). Тъй като клиентите им са затруднени да ги върнат, банките увеличават наказателните такси и... печалбите си. В някои бедни квартали те дори отказват да отварят офиси. При това положение жителите са принудени да прибягват до услугите на „алчни кредитори“.

В ОФИСА на пункт за бързи заеми (check casher) по протежение на Бродуей – артерия в централен Бруклин, в сянката на въздушното трасе на нюйоркското метро, Карлос Ривера иска отсрочка. „No tengo los 10 pesos“ (Нямам ги десетте песо), казва той на служителката на гишето. В Бруклин такива „офиси“ има навсякъде – според жълтите страници те са 236. Разпознават се по пъстрите и очукани фасади, неоновите светлини, символите на долара и изписаната на витрините дума „Cash“. Освен че превеждат пари в брой, те осребряват чековете на жители, които нямат банкови сметки, но сумата се изплаща срещу комисионна (около 2% за 100 долара, плюс различни разходи). Предлагат също краткосрочни заеми с много висока лихва. В национален мащаб тези хиляди будки формират мощна и разнолика финансова индустрия, която може да се определи с обобщението predatory lenders (кредитори хищници). Названието се дължи на агресивен търговски модел – никога не изпускат длъжник, който често изплаща първия направен дълг с нов заем.

Повече пунктове за бързи заеми, отколкото закусвални на „МакДоналдс“

ВЪПРЕКИ мълниеносния си успех тези безскрупулни кредитори нямат добро име в страната. Щатските правителства се опитват някак да озаптят дейността им. Най-разорителният финансов продукт – payday loan (заем срещу заплата), е забранен в щата Ню Йорк, но е законен в Калифорния. Този заем е извънредно краткосрочен (най-много 15 дни). Човек го връща в деня на получаване на заплатата си с извънредно голяма лихва. Така клиентът може да е получил заем от 300 долара, а да е задължен да върне 346, когато получи заплатата си. Тази индустрия, която не съществуваше преди двадесет години, миналата година произведе печалба от 46 милиарда долара. В САЩ пунктовете за бързи заеми вече са повече, отколкото закусвалните на „МакДоналдс“ и „Събуей“, взети заедно. Центърът за отговорни финанси, натоварен да следи за злоупотреби, смята, че при създаването им през 2002 г. общата цена на тези заеми е възлизала на 9,1 милиарда долара в лихви от всякакъв род и в конфискации при неплатежоспособност. Тринадесет години по-късно центърът признава, че не може да изчисли последиците: „Общата сума възлиза на няколко стотин милиарда долара, би той тревога през юни. Това съсипва живота на милиони американци, но също и страната като цяло.“ [1]

Един бедняк в САЩ вече плаща повече за всичко: всекидневна издръжка, изхранване, застраховки [2]. Понятието poverty penalty (наказание за бедност) не е ново. Дейвид Капловиц го изведе още през 1967 г. в кратък курс по социология, който се превърна в класика – The Poor Pay More (Бедните плащат повече) [3]. Анализът му е валиден и днес. „Бедните плащат по-скъпо за литър мляко и за по-лоши жилища“, би тревога през 2009 г. Ърл Блуменауър, депутат демократ от Орегон. Общо 37 милиона американци, които живеят под прага на бедността, и 100 милиона, които се мъчат да се присъединят към средната класа, „плащат за неща, за които средната класа смята, че ѝ се полагат“ [4]. Ето един пример. Според доклад на Федерацията на потребителите тарифите на главните компании за застраховане на автомобили отдават по-голямо значение на образователното равнище на своите клиенти и на професионалното им положение, отколкото на надеждността на шофирането им. В две трети от разгледаните случаи „добрите бедни водачи плащат по-скъпо [около 25%], отколкото богатите, които вече са предизвиквали пътно-транспортни произшествия“ [5].

„Трябва да си богат, за да водиш живот на бедняк“, констатира иронично Вашингтон пост [6], изброявайки дребните неща от живота, които удрят по безпаричните трудещи се — загубено време в транспорта, опашки от всякакъв род за услуги с по-лошо качество и т.н. Всичко това – без възможности за развлечения и без право на грешка.

Този живот, подреден като по конец, понякога взема трагичен обрат. Като при Мария Фернандес, починала през септември 2014 г. в колата си на паркинг в Ню Джърси. Тази 32-годишна жена работела от 4 години във веригата за бързо хранене „Дънкин Донатс“ и е изпълнявала три длъжности (следобед, през нощта и в събота и неделя) в три различни ресторанта, за да плаща за образованието на дъщеря си. Получавала е минималното заплащане по закон в щата Ню Джърси от 8,25 долара на час. Плащала е наем от 550 долара на месец за мебелирано жилище, в което спяла рядко. Почивала главно в колата си при включен двигател и климатик, за да освежава купето, но държала бидон с бензин под задната седалка. Бидонът случайно се обърнал по време на една от почивките ѝ и тя се задушила от отровните изпарения. Говорител на „Дънкин Донатс“ изразил почит към нея и я нарекъл „образцов служител“  [7].

Но да се върнем в бруклинските пунктове за заеми. Жената на гишето предлага на Ривера споразумение — изплащането на дълга му може да изчака до утре. Говори му на малко име, явно е чест клиент. Успокоен, той води кратък телефонен разговор и обещава да се разплати със събеседника си, на английски. После си тръгва, бутайки количка от супермаркет по улиците. Пълни я с бутилки за рециклиране, в околните супермаркети плащат по 10 цента на бутилка. Издържа се също, като изпълнява дребни работи на черно в „строителството“. Едно време е бил клиент на банка, но вече не помни кога.

Традиционните финансови учреждения отварят по-малко офиси в кварталите с население с ниски доходи. В района, обхванат от пощенския код на Ривера, има само два за 85 000 жители, банкова пустиня, има 650 такива в страната [8]. Невероятен парадокс е, че този район е на десет спирки на метрото от „Уолстрийт“, невралгичния център на световните финанси. „Според банките отварянето на офиси в бедните квартали не си струва, обяснява Лиза Сервън, професорка по градска политика в Ню Скул в Ню Йорк. Жителите им са по-скоро бреме, отколкото източник на печалба. Те не правят влогове и стоят прекалено дълго на гишетата. Банките търсят точно обратното — клиенти, които никога не виждат и които внасят пари.“

Така че пунктовете за бързи заеми ги замениха в бедните квартали. Те основаха икономическия си модел върху непосредственото обслужване и разнообразието на услуги (продажба на SIM-карти, лото...), разбира се, с определен процент, удържан за всяка транзакция. „Банките искат един-единствен клиент с 1 милион долара, ние пък искаме 1 милион клиенти с по 1 долар“ – обобщава без заобикалки Джо Колман, президент на RiteCheck, голяма фирма, която разполага с дванадесет представителства в Бронкс и Харлем [9]. За бедните тези учреждения са последна възможност преди неофициалните заеми на улицата, които са извън всяка законова рамка. Така те се излагат на всякакви опасности при лихварите акули (loan sharks) – лица, свързани с дребната и едрата престъпност, които прибягват до насилие, за да си върнат дадените суми плюс лихвите.

Сервън отбелязва също, че имигрантските общности в Ню Йорк, особено испаноезичните, но също сенегалската и арабската, са внесли неформален метод на кредитиране при нулева лихва. Принципът е прост – няколко души внасят малка сума в общ влог. „Всяка седмица по ротационната система един от тях взема всичко“, обяснява професорката, която изучава тези алтернативни кредитни кръгове, макар да не може засега да прецени нито броя, нито икономическата им тежест.

Бедните не интересуват „Чейс Манхатън“ или „Банката на Америка“, както е вярно и обратното – показва изследването на Сервън. „Бедните предпочитат пунктовете за бързи заеми, защото на банките биха платили още по-скъпо, заради разходите за просрочване и ажиото“ [разходи, свързани със сметки без покритие], обяснява тя. Банките са по-лакоми и не предлагат малки краткосрочни заеми, подходящи за нуждите им. Всяко учреждение разполага с арсенал от средно 49 възможни санкции за текуща сметка. Едно просто теглене, което надхвърля разрешената сума, може да повлече вълна от наказателни такси. Според статистическите данни, получени от Федералната корпорация по депозитно застраховане (органа, който застрахова банките) от десетте най-големи американски банки, повечето случаи на недостиг на пари в сметката са предизвикани от разходи под 36 долара. И ако надхвърлянето на лимита за теглене се сметне за краткосрочен заем, лихвите биха достигнали невъобразими равнища от 5000% годишно.

През 2011 г. американските банки са реализирали печалба от 38 милиарда долара само от фактуриране на наказателни удръжки [10]. „Те са все по-скъпи, коментира Сервън. Финансовата нестабилност на американците нарасна, доходите им станаха нестабилни. Те работят на няколко места, по няколко часа тук и там. Получените чекове не са на една и съща сума в края на месеца. Нямат предвидим бюджет. Не им достигат парите, дефицитите са редовни и се трупат наказателни удръжки.“ Не рядко можеш да срещнеш човек, който е имал стабилна заплата преди кризата, но вече работи на непълно работно време на две несигурни места с надница на час. Разходите за здравеопазване, образование, детски градини скочиха, а „работодателите предлагат по-малко социални плащания, докато американците трябва да посрещат все по-големи разходи. Вече няма място за грешка... Това е същността на проблема“.

Американец в нормата е задлъжнял американец, който изплаща падежите навреме и редовно. Извън обхвата на банковата система близо десет милиона американски домакинства нямат коректен социален статус, който се изразява в кредитни точки (credit score). Това трицифрено число тръгва обикновено от 300 (доста ниско) и стига 850 (много добро) с варианти, които започват от 100 и стигат до 990, в зависимост от учрежденията. Този личен идентификатор става толкова важен, колкото и номерът на социалната осигуровка. Кредитното досие (което не съществува във Франция) обуславя целия живот на средния северноамериканец. То свидетелства, че той погасява навреме падежите и че е достатъчно достоен за доверие, за да може да получава заеми.

До кредитното досие, което първоначално беше за банките, отпускащи заеми за закупуване на недвижима собственост, могат да имат достъп търговски фирми, застрахователи, собственици (преди отдаване на имот под наем) и дори потенциални работодатели. Добрата оценка е източник на гордост. Тя се прокрадва дори в сайтовете за срещи в интернет, като позволява да се прецени дали финансовото ви положение е достатъчно здраво, за да си струва да се разговаря с вас [11]. Всяка закъсняла сметка ѝ се отразява незабавно. Ако проблемите се трупат, оценката се срива и банките си присвояват правото да увеличават лихвите.

Най-лошото е банковата забрана, поради това че не сте събрали точки за платежоспособност. Тогава човек става невидим за кредити. Вратите се затварят; животът става по-скъп и по-сложен. Според доклад на Бюрото за финансова защита на потребителите, което е федерална агенция, 30% от населението на кварталите с ниски доходи е изключено от кредита. В национален мащаб това позорно петно засяга повече чернокожите и испаноговорещите – 15% от тях, срещу 9% от белите и от азиатците [12].

Докато в Европа се насърчава пестенето, американското общество силно поощрява кредита [13]. Задлъжняването на домакинствата постоянно расте. Да нямаш дългове, е знак на лошо финансово здраве. Сега всяко домакинство разполага средно с осем кредитни карти и според Градския институт средната сума на потребителските кредити възлиза на 15 000 долара на семейство.

Едно събитие в края на 80-те години тихомълком преобърна старите икономически структури [14] – дерегулацията на лихвите, с други думи, премахването на таваните на банковите лихвени проценти. Това позволи на голям брой американци да получат достъп до заем, като в замяна банките получиха правото да определят лихвите при пълна непрозрачност. Процентът на персоналните фалити нарасна лавинообразно и потребителските заеми достигнаха равнища, невиждани след Голямата депресия. „Това е единствената индустрия, способна да действа по този начин“ [15], се разбунтува през 2004 г. Елизабет Уорън. Кариерата на тази представителка на лявото крило на Демократическата партия премина в изобличаване на злоупотребите на индустрията на кредита. Тя е в основата на създаването през 2010 г., поради кризата, на Бюрото за финансова защита на потребителите. Дълги години е преподавала финансово право в Харвард. За да илюстрира непрозрачността на банковата индустрия, признава, че самата тя е неспособна да изчисли лихвите по кредитите, които е получила.

Дългове за осигуряване на жизнения минимум

ЧЛЕНОВЕТЕ на средната класа и онези, които работят, за да станат част от нея, са главният източник на печалби за банките заради проблемите, с които се сблъскват при изплащане на заемите и натрупващите се наказателни удръжки. Според Уорън точно те носят на ръце кредитната индустрия: „Хората, изпаднали в затруднение, близо до фалита, онези, които не могат да плащат стриктния минимум всеки месец, за да погасяват лихвите, онези, които понякога плащат със закъснение, които от време на време подписват чек без покритие, които пропускат по някой падеж...“ [16]

В Орегон г-жа Клеър Шроут, медицинска сестра, омъжена, с две деца, принадлежи към тази категория. Едно малко камъче изкарва от релси семейния ѝ живот, съпругът ѝ заболява от рак, докато тя е бременна с второто им момче. „Когато родих, моят мъж точно приключваше с химиотерапията си“, разказва тя. Заради заемите, взети през годините на учение, не е успяла да спести пари, за да има някакъв резерв за спешни нужди. „Хиляди долари изтичаха всеки месец.“ Мъжът ѝ е трябвало да напусне работа заради болестта си, тя – също, за четири месеца. „Нямахме доходи и трябваше да направим заеми, за да плащаме медицинските разноски и да посрещнем всекидневните нужди. За да изплатим първия кредит, взехме втори. За да изплатим втория – трети... Така започнаха неприятностите. Просто само за да живеем.“ Болест на човек в семейството, дистрибуционен ремък на колата, който трябва да се смени, заем от младостта, който ви преследва... Перспективата за персонален фалит става все по-малко абстрактна, включително и сред средната класа.

За индустрията на кредита семейство Шроут са идеалните клиенти. Г-жа Шроут се е дипломирала в университета в Орегон през 1990 г. Цената на образованието ѝ е била „много скромна, особено в сравнение с днешната“. Спомня си за големите шатри по моравите на студентския комплекс, където предлагали на студентите кредитни карти в празнична атмосфера. „Търговските представителите бяха млади като нас, бяха облечени в пъстри тениски. Ако подпишехме за един кредит, печелехме безплатно ядене или фризби. Глупаво е, но когато си на 17 години, е опияняващо. Казваш си, че можеш да правиш каквото си поискаш, щраквайки с пръсти, все щяхме да печелим достатъчно, за да се разплатим по-късно....“ За четири години следване подписала пет различни кредитни карти. „Това се превърна в начин за решаване на проблемите“. Когато сключила брак на 28 г., печелела по 25 000 долара годишно, но натрупала дългове за 13 000, а съпругът ѝ – за 8000.

Родителите ѝ учили в Бостънския колеж, „но нито единият, нито другият са взимали заеми, за да платят следването си, както е правилото сега“. За баща ѝ работата в бензиностанция и една стипендия били достатъчни. Според сайта на учебното заведение през 2015 г. една година учение в Бостънския колеж струва 48 540 долара, или 62 820 със стая в студентското градче.

Американските домакинства не задлъжняват, за да си подарят плувен басейн или да си купят джип, а за да си осигурят основни неща: жилище, здравеопазване, кола, образование, осигуровки. „В други по-добре организирани страни хората нямат дългове за здраве и образование“, въздиша със завист г-жа Шроут. „Ако бях майка в Швеция, нашата история щеше да е много по-различна и освен това щях да имам повече от десет дни отпуск по майчинство. Не искам да прехвърлям вината на обществото или на кредитните организации, и аз съм отчасти отговорна. Но в САЩ младите са по-изложени на риск да задлъжнеят, отколкото навсякъде другаде. Те са оставени сами на себе си. Това е отворена врата към драматични ситуации. Цялата система може да се превърне в хищник.“

Дълговете на Ривера или на г-жа Шроут са малки вадички, но в национален мащаб те образуват пълноводна река от заеми, която набъбна с 22% през последните три години. През 2014 г. потребителският кредит дори достигна исторически връх от 3200 милиарда долара.

 

 

Източник:  LE MONDE DIPLOMATIQUE
 Превод Мария Петрикова

 

Бележки под линия

[1] „The cumulative costs of predatory practices“ (Натрупани разходи от хищнически практики), Center for Responsible Lending, Дърам, юни 2015.

[2] Вж. Serge Halimi „Pauvreté à l’américaine dans l’autre Californie“(Бедност по американски в другата Калифорния) Le Monde diplomatique, септември 1988.

[3] David Caplovitz, The Poor Pay More: Consumer Practices of Low-Income Families (Бедните плащат повече: потребителски практики на семействата с ниски доходи), Free Press, Ню Йорк, 1967.

[4] DeNeen L. Brown, „The high cost of poverty: Why the poor pay more“ (Високата цена на бедността: Защо бедните плащат повече), Вашингтон пост, 18 май 2009.

[5] „Largest auto insurers frequently charge higher premiums to safe drivers than to those responsible for accidents“ (Големите автомобилни застрахователи често начисляват по-големи премии на безопасно шофиращите водачи, отколкото на виновните за произшествия), Американска федерация на потребителите, Вашингтон О.К., 28 януари 2013.

[6] DeNeen L. Brown, „The high cost of poverty“ (Високата цена на бедността), цитирана статия.

[7] Rachel L. Swarns, „For a worker with little time between 3 jobs, a nap has fatal consequences“ (За работник с малко време между три работни места дрямката има фатални последствия), Ню Йорк Таймс, 28 септември 2014.

[8] Russell D. Kashian, Ran Tao и Claudia Perez-Valdez, „Banking the unbanked: Bank deserts in the United States“ (Банкерство за лишените от банкови услуги: банкови пустини в САЩ), Бан, Университет на Уискънсин, Медисън, 2015.

[9] Lisa Servon, „The high cost for the poor, of using a bank“ (Високи разходи за бедните, за да ползват банка), Ню Йоркър, 9 октомври 2013.

[10] „Graphic: Checking account risks at a glance“, The Pew Charitable Trust, Филаделфия, 2011.

[11] „Where good credit is sexy !!“ (Където добрият кредит е секси), www.creditscoredating.com.

[12] „Data point: credit invisibles“ (Наблюдение: кредитна невидимост), Бюро за финансова защита на потребителите, май 2015, www.consumerfinance.gov.

[13] Вж. Кристофър Нюфийлд, „Студентският дълг – бомба със закъснител“, Монд дипломатик в Дума, 6 септември 2012.

[14] Законите за американското лихварство произхождат от обичайното английско право. Вж. Steven Mercatante, „The deregulation of usury ceilings, rise of easy credit, and increasing consumer debt“ (Дерегулация на лихвените тавани, нарастване на лесните кредити и повишаване на потребителския дълг), South Dakota Law Review, Върмилиън, 2008.

[15] „Frontline“, PBS, 23 септември 2004.

[16] Пак там.

 

 

 

събота, 26 септември 2015 г.

Неолиберална България: 2% имат всичко, останалите са им персонал - Петър Кичашки

 

 


Появиха се данни, че едва 2% от българите притежават над 50% от всички спестявания в българската банкова система.  От общо 40 млрд. лв. спестявания, 20 млрд. са в ръцете на два процента от населението. Преди време пък стана ясно, че цифром и словом 100 (сто) компании генерират 80% от Брутния вътрешен продукт на държавата. Сто компании правят 65 млрд. лв. приходи от общо 82 млрд. лв. БВП.

Ето това е истинският проблем на държавата. Не механични разделяния и намалявания на мандати на някакви държавни органи. Не пазарлъците под масата за някакви съдебни рокади маскирани като „реформи“. А това – силното концентриране на богатството в ръцете на малцина избрани, докато останалите тънат в потресаваща бедност.

Припомням, че преди известно време авторитетната организация Global Financial Integrity излезе с данни, че ние сме на 33-то място в света по незаконно изтичане на капитали. С други думи, освен че много от богатите си кътат парите в банки, много други просто ги изнасят в чужбина.

Олигархия. Това означава да имаш малцина свръхбогати, които държат 80% от всички парични потоци в страната. Нали не си мислите, че тази класа се е оформила от само себе си? Че това са някакви много умеещи и знаещи хора, а останалите 99% сме просто тъпаци, които не знаят как да изкарат пари? Това е поредната неолиберална лъжа. Много от родните свръхбогати не са станали такива заради личните си качества, а поради близките си отношения с властта. Как да наречем това, освен с термина „олигархия“?

Десетки хиляди компании правят едва 20% от БВП. Това е т.нар. малък и среден бизнес, който би следвало да е гръбнакът на средната класа. Но у нас няма средна класа, няма малък и среден бизнес или неговите мащаби са микроскопични и де факто без значение. Просто големите задушават всичко в прегръдката си. Пуснали са си финансовите прахосмукачки и обират всяка капчица ресурс, който не е част от картела, част от култивираната олигархия.

Това е единственият извод, който можем да си направим от всички данни по темата. Шепата свръхбогаташи у нас притежават почти всичко. Всички останали милиони хора сме просто техни (не)осъзнати служители. Ние се оказваме просто пълнеж, който генерира печалбите на онези, които често даже избягват да плащат данъци.

Междувременно образованието ни е в процес на разпад, фанатици искат да приватизират дори здравеопазването, пенсиите са ужасяващи, младите семейства получават трохички и... всеки се спасява поединично. Държавата се е превърнала в плъх, който се крие по ъглите и яде огризките на богатите си господари. В случай че те подхвърлят въобще някакви огризки.

Трябва да се каже ясно – така вече не може! Не може огромната маса от българските граждани да тъне в черна бедност, а всички ресурси да са концентрирани в ръцете на неколцина послушни и отчитащи се на властта фирми-касички. Не може всеки опит за оформяне на средна класа, всеки опит за излизане от бедността, да бъде мачкан, защото това ще намали богатството на вече преялите. България има нужда от промяна. Иначе вече няма да има България, а просто една територия на оредяващ обслужващ персонал за класата на баснословно богатите.

 

 

Петър Кичашки е български юрист, правозащитник и общественик, изпълнителен директор на Института за модерна политика, сред учредителите на гражданското Движение "Модерна България". Специализирал в Йейл и Станфорд.

 

 

 

 

 

Войната на неолиберализма срещу литературата - Панко Анчев

 

 

 

Нови идеологически глашатаи и политически естети водят организирана война срещу националната ни духовност - в услуга на чужди интереси и домогвания

 

През последните десетина години изучаването на т.нар. "близко минало", т.е. на периода на социализма, силно се активизира и дори придоби институционален характер: учреди се специален научен институт, към различните университети се организират катедри и научни звена, заети с тази тема, защитиха се достатъчно дисертации, публикува се солиден брой издания, за да бъде вече възможно да се направят някои изводи и оценки. Изучаването на "близкото минало" е почти изцяло от позициите на либерализма и неговата главна цел е да се покаже колко зле е било по време на "соца" и как нищо добро и полезно не е оставил за историята. А констатацията е необходима, за да може при съпоставката на "преди" със "сега" стрелката на отрицанието да се насочи към "преди" и да се подчертае безалтернативността на "сега". Забележете: тази дейност се финансира чрез проекти на чуждестранни НПО-та, със средства от ЕС и, разбира се, от държавата.
Добре, периодът от 1944 до 1989 г. (половин век!) е достатъчно сложен, богат на събития и явления, нееднозначен, за да привлича интереса на изследователите и да им предлага огромен материал за проучвания, анализи и изводи. Никое "сега" не може да се утвърждава, без да се познава непосредственото минало и без да са извлечени необходимите поуки от неговите грешки и сполуки. И ако това е основополагащото начало на специално създадените научни звена, то какво по-добро можем да искаме. Но...

Близкото минало - пълен вакуум??

Няма да правя генерални обобщения върху целия спектър на участващите в тази задача дисциплини на хуманитаристиката. Ще се огранича с това, което прави литературознанието в "изучаването на близкото минало". Водещите институции тук са в. "Литературен вестник" и НБУ, но към тях се присъединяват (и то активно и примамени от средствата, които могат да заработят) преподаватели от други университети, както и сътрудници на Института за литература към БАН. Над всички обаче звучат гласовете на Михаил Неделчев и Пламен Дойнов - водещи идеолози и глашатаи на неолиберализма в литературознанието.
Литературата на "близкото минало", "литературата на НРБ", а и днешната текуща литература се разглеждат винаги в една и съща схема, опростяваща ги до крайност. След 1944 г. "не се е създало нищо значително. Това е големият дефицит. Аз наричам това епоха на жанров стрес и на тематичен колапс. Българската литература открива като основни жанрове агитката и маршовата песен в поезията, а в прозата - очерка" (Пламен Дойнов). Михаил Неделчев е малко "по-щедър" в отношението си към епохата и признава, че тя е родила и трима значими поети: Иван Теофилов, Николай Кънчев и Биньо Иванов. За Михаил Неделчев съм сигурен, че е високо подготвен литератор, образован, познаващ добре българската литература след Освобождението. Той е автор на сериозни изследвания, под неговата редакция са излизали избрани и събрани съчинения на големите ни писатели-класици. За Пламен Дойнов не мога да твърдя същото, но активността му в неговата политико-пропагандна дейност, която за съжаление намира "почва" и видимо влияе върху днешното литературознание (колкото и да се е политизирало и маргинализирало), а и върху обучението по литература в училище, ме кара да го посъветвам да прочете поне речниците на българската литература, където на едно място са събрани почти всички имена на българските писатели.

Селективен подбор

Тогава навярно ще види кои са поетите, белетристите, драматурзите, та дори и критиците, които онова време е създало. Само му подхвърлям, че първите писатели след 9.09.1944 г. са от поколението на 40-те години. А това са Валери Петров, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Радой Ралин, Божидар Божилов, Блага Димитрова, Павел Вежинов. Но те (навярно защото някои от тях са антифашисти и комунисти) не са забелязани от него - камо ли да бъдат признати. Към тях трябва да добавим и утвърдените тогава Димитър Димов и Емилиян Станев и редица още други. Да не говорим за поколението от 50-те и 60-те години. Тук няма да се спирам на това кой, как и защо от старите (наричани тогава "буржоазни") писатели е приел новата власт, получил е признание от нея и е работил за нейното утвърждаване (в това число Димитър Талев и Михаил Арнаудов). Повечето от тях са били искрени. Това е необходимо да се знае и помни, защото е важно и показателно за сложността на процесите.
Но неолибералната схема безотказно се налага, за да се подсили внушението за трагичност и безнадеждност, сполетели българската литература в резултат от едно политическо събитие, довело до смяната на социално-икономическата система. Да твърдиш, че "не се е създало нищо значително" и че 45 години "българската литература открива като основни жанрове агитката и маршовата песен в поезията, а в прозата - очерка", че няма литература или че тя се свежда до три имена, е най-малкото професионално непочтено. Ако не е невежество. А може и двете наведнъж!
Доказателствата на апокалиптичната представа за литературата от времето на социализма на тези "изследователи" са все някакви официални или неофициални указания на партийните органи, уводни статии или изказвания на ръководители на СБП или на отделни писатели за това каква трябва да е литературата и какво да е нейното място в живота на обществото. Или творчеството на посредствени автори, отличавано и насърчавано от държавата и от някои критици. Но в литературния процес участват много и различни по талант, възможности и резултати имена. Историята отсява доброто от слабото. Да я замерваш с късна дата с нехудожествени творби, за да я преиначаваш и изопачаваш, е суетно и недобросъвестно занимание.

През строгата идеологическа цедка

на неолибералните литературоведи все пак се прокрадват още имена, на които те признават талант и им придават значимост: Асен Христофоров, Змей Горянин, Константин Гълъбов, Константин Павлов, Георги Марков, Иван Цанев, Петър Алипиев, Ивайло Петров (но само с "Хайка за вълци"). Комай други няма. Главният аргумент за признаването им е някогашното нежелание на тогавашната "официална критика" да ги хвали, а властта да ги назначава на ръководни постове. По едно време любим писател им беше и Йордан Радичков, но щом се разбра, че е ходил на лов с Тодор Живков, веднага бе разлюбен и разжалван. Ивайло Петров също е ходил на лов с Тодор Живков, но около неговия знаменит роман "Хайка за вълци" се бяха сгъстили тъмни облаци и реакцията на някои тогавашни критици срещу него вече е причина да му се отрежда друго място в историята. Издаден бе специален сборник с критически оценки от онова време ("Хайка за вълци" в българската литература и култура". Сборникът слага на началото на цяла книжовна поредица под показателното заглавие "Алтернативният канон: Творбите". Тя пък е част от научноизследователската програма "Литературата на Народна република България (1946-1990)", реализирана от департамент "Нова българистика" на НБУ), все за да се докаже колко пагубна е била литературната обстановка, как са били нападани непокорните писатели и каква е била тяхната съдба. Но дори и този сборник със статиите в него говори точно обратното. Сериозните критици, а и голяма част от писателите - да не говорим за читателите, оцениха високо този роман, приветстваха го и го изтълкуваха адекватно и по достойнство. Е, дори и тогава не всички мислеха еднакво и не всички имаха един и същ вкус и разбиране за литературата. Но точно това доказва обратното на това, което се мъчат да внушат съставителите на този сборник.

Заличаване на историческата памет

В началото казах, че целта на неолибералните литературоведи е да издадат политическа присъда на времето на социализма, като го лишат от сериозна литература и ярки писатели. Но трябва да уточня, че те имат много по-голяма цел, която ние сякаш не забелязваме и лекомислено пренебрегваме. Неолиберализмът води война срещу литературата, а чрез нея и срещу нацията, с нейната история, традиции и същност. Войната му трябва да приключи с ликвидацията на нацията, с пълното ни обезличаване и превръщане в послушна и безпаметна тълпа. Не преувеличавам. Тя се води на различни фронтове и навсякъде се отнема историческата памет, променят се ценностите, внушават се идеи за миналото, които му противоречат, и така го обезсилват като аргумент на националното съзнание и самочувствие. Никак не са случайни писанията за османското робство, реанимацията на теорията за тюркския, а не славянски произход на българската народност или надигащата се все повече и повече русофобия. Не е случайна тенденцията да се омаловажи значението на Иван Вазов, а и на други наши класици, принадлежащи към реалистичното направление в българската литература. Постепенно от учебния план се изваждат големи писатели - да не говорим за характера и равнището на преподаване на литература и история в училището ни. Той по дух и насаждане на идеи и литературоведски и историософски теории за литературния процес следва "указанията" на "водещите" либерални литературоведи и историци.

Кастриране на националното

Неолиберализмът почти напълно е обсебил днешното литературознание, оформил е облика му и го е подчинил на своите цели и задачи. Под благовидния предлог, че се предлагат нови подходи и нови начини на четене и изследване на литературно-историческия процес, всъщност се изопачава историческият развой, придават му се акценти, които не са съществени. От него се изключват автори и кръгове, които изразяват и защищават национални идеи, следват националните традиции, противопоставят се на външни влияния или изповядват социални и социалистически идеали.
Очевидно е, че такъв подход не се стреми да покаже многообразието на българската литература и сложността в нейното историческо развитие, а единствено да облече в историческо алиби днешни политически тези и практики, да насади веднъж завинаги един определен модел на обществено устройство, да отдели нацията от нейните традиции и от цивилизационната й принадлежност. Колкото и човек да е снизходителен и широк във възгледите си, няма как да приеме, че такъв подход е научен, естетически или дори добронамерен. Неолибералните литературоведи водят политическа война и не бива да си правим никакви илюзии за тяхната съвест и професионална насоченост. Тя неслучайно щедро се финансира от български и чуждестранни НПО-та, като съюзници и съучастници са привлечени и звена от българските държавни университети и институти. А чрез тях и самата държава.
Но който е започвал и водил война с литературата, никога не я е завършвал успешно. Жалко само, че най-много страдат литературата и писателите, чиито рани трудно зарастват, а жертвите са невъзвратими!

 

Източник: вестник ДУМА, 26.09.2015 г.

 

 

 

 

 

Свободен ли е българинът днес - Славчо Кънчев

 

 


Черен аардулф с розова панделка за обстановката в страната след 1989 година

 

"Апатията е смърт, лишена от поезията на смъртта, смърт в най-грозната форма; апатията е най-несимпатичното качество на един народ." - д-р Кръстю Кръстев


"Аардулф" е термин за регулярните оценки на обстановката, изготвяни от резидентите на Централното разузнавателно управление на Съединените щати в страната на пребиваването им. Терминът идва от наименованието на вид раирана африканска хиена и е останал през поколенията в ЦРУ. Ето че и на мен се прииска да напиша един аардулф. Без да съм резидент на ЦРУ в България. Важното е да спазя формата - доклад, и съдържанието - оценка на обстановката.
Първо: да изясня към кого е адресиран докладът - към моя началник. За такъв считам единствено българския суверен. Второ: какъв аспект от обстановката в България ще докладвам. Избрах да извърша оценка на обстановката относно свободата.

За коя свобода ли?

За свободата с цялото си сърце и разум всеки българин да има основание да каже, застанал пред картата на нашата Родина: "Ето, това е мястото, където искам да живея!" Както и за някои други свободи, които предхождат, затова и обуславят положителния или отрицателен вариант на този избор.
Всъщност какво представлява свободата на един индивид? Както е добре известно, съвременното общество може да бъде справедливо към своите граждани и перспективно в развитието си само когато хармонично съчетава тяхната свобода с дейността им за общото благо. Обаче свободата на всеки човек има три несводими една към друга сфери на проявление: фактическата свобода, определена от благата, с които той разполага; формалната свобода, измервана с неговите права в обществото; и пълната свобода, която той постига при преодоляване на духовната си ограниченост. На свой ред неговата фактическа свобода има три взаимно допълващи се страни: личните му качества - физически и духовни, с които той разполага, като използва за себе си признатата му собственост - материални, живи и идеални вещи, с които той законно може да разполага, и социалното му положение, с което той неотменимо разполага. Поради това отделните хора може

съществено да се различават

един от друг по фактическата си свобода.
Щом става въпрос за "фактическа свобода", е целесъобразно да боравим предимно с фактите, а не с възприятията на респондентите в социологическите анкети, понеже все пак те имат субективен произход и следователно биха могли значително да се разминават с обективната действителност.
И така, каква е динамиката във фактическата свобода на българския гражданин от 1989 г. насам? Каква промяна е настъпила, ако е налице такава?
Много положителна, веднага заключаваме, опрем ли се на информацията, че 74 български милионери през периода 1990-2007 г. са прекарали през швейцарския клон на британската банка HSBC 380 милиона щатски долара. Ефикасен трик за укриване на данъци, според проучването на френския в. "Монд" и базирания в Съединените щати Консорциум на разследващите журналисти.
Но погледнем ли към хилядите просяци и клошари, ровещи в контейнерите за боклук с тлееща надежда да намерят нещо годно за ядене или пък за продажба на битака; чуем ли потропването на препускащите каручки на ромите-събирачи на вторични суровини; попаднем ли на сърцераздирателните апели за

събиране на средства

за нечия животоспасяваща операция, същите призиви ни застигат от телевизионния екран, както и от радиоефира; то се убеждаваме колко е прав английският икономист и философ Джон Стюарт Милс (1806-1873 г.), че "Истината е калейдоскопична и се изменя според гледната точка, от която гледаме в нея".
Още в първите месеци след 10 ноември 1989 г. започна експлозивното увеличение на несвободата като липса на фактическо равенство в икономическите възможности на отделните индивиди, а оттук - и на шанса да се възползват от определена собственост. Илюзията, че с отстраняването на командно-административната система ще бъде осъществена презумпцията, че по този начин ще се установи по-голямо равенство, бързо се обърна с хастара навън. Понеже бедният човек не притежава ресурсите да реализира своята свобода.
Разрушаването на свободата като икономически възможности засегна мощната система за безплатно образование, създадена от социализма. Липсата на такси за обучение, сравнително ниските цени на учебните помагала - дори в стадия на висшето образование, изравняваше стартовите шансове на младежите и девойките с различен социален произход по отношение на полученото образование. Всъщност свободата е на първо място възможност за развитие на индивидуалните предразположености и дарби, за да има шансове за персонално и професионално израстване на отделния човек, с цел промяна на неговия социален статус.
Днес в България става все по-валидна социалната матрица, която със засилващо се безпокойство анализират учени в Западна Европа и особено в Съединените щати: високите позиции в обществото

остават затворени за хората

които произхождат от по-ниски стъпала на социалната пирамида. Или другояче казано - елитът се възпроизвежда до голяма степен наследствено. Докато само за две десетилетия между 60-те и 80-те години на миналия век няколко милиона българи се трансформират от селски в градски жители. Промяна с всички положителни последици в интелектуалния и материалния статус на отделния индивид. Огромно мнозинство от българи сменя своите позиции спрямо произхода си и от деца на семейства с ниско или дори без образование усвояват професии на инженери, лекари, стоматолози, философи. Немалко са и учените с подобно потекло.

Каква е ситуацията в момента?

Тя наподобява сграда, разрушавана непрекъснато с голяма и мощна стенобитна машина. След 1989 г. в България, която дотогава е успяла да се нареди измежду най-образованите държави в света - например през 1988 г. в над 80-те завода на електронната ни индустрия работят 122 000 висококвалифицирани специалисти, като според двамата американски експерти Гордън Сейбълд и Гордън Грейвс (президент и вицепрезидент на Global Technology Resources) по-голямата част от нейната технологична база съответства на най-модерните чуждестранни аналози - се извършва мощен противоположен процес - масова декласация за милиони българи, което означава свличане надолу в нивата на заплащане, както и в заеманите длъжности, а често промяната се нарича "безработица".
Този механизъм десоциализира не само уволнените сред "феодалните старци" в Българската академия на науките, наречени така с неприязнена интонация от Симеон Дянков в битността му на министър на финансите по време на първия мандат на ГЕРБ, но и стотици хиляди други интелигенти, както и огромно количество от останалите работещи българи и българки.
Фактическата свобода на индивида е неразривно свързана и с използването на неговите лични качества - физически и духовни. Но физическите му качества са в пряка зависимост от неговото здравословно състояние. След поредицата от т.нар. "реформи" през целия период на прехода, понастоящем

системата на българското здравеопазване

е поставена изцяло (без сектора на бързата медицинска помощ) върху принципа на платените услуги. И е оставила над един милион българи извън своя обсег. Ето че и в тази сфера промяната спрямо ситуацията преди 1989 г. е в отрицателна посока. Че нали още древните римляни са знаели, че "Здравият дух е в здраво тяло!"
Регресът в областта на фактическата свобода за милиони български граждани, смазани от валяка на битието им, прави актуална една дискусия за самия смисъл на обществения договор и доколко той е изпълнен със съдържание понастоящем в България. Още Джон Лок (1632-1704 г.) заключава, че "Когато законодателите се опитат да отнемат и унищожат собствеността на народа или да го превърнат в роб под произвола на властта, те се поставят в състояние на война с народа, освободил се от всяко по-нататъшно подчинение и оставен в убежището, което Бог дарява на всички хора срещу подтисничеството и насилието". Така, ако управлението

изгуби доверието на народа

то се лишава от властта, която му е дадена, и "я предава на народа, а той има право да възстанови първоначалната си свобода и установявайки нова законодателна власт, каквато смята за подходяща, да се погрижи за своята безопасност и сигурност".
Ето защо, въпреки че в храма на неолибералната доктрина съществуват много отделни параклиси, посветени на специализирани проблеми и предлагащи пенкилери за всички икономически несрети, всеки със своите собствени служители и дори собствен катехезис, богомолците напоследък започват масово да се изнизват. Понеже неолибералните мантри наистина се оказаха мощни и се легитимираха като резултатни, но де факто ограничиха по драматичен начин фактическата свобода на мнозинството от хората.

 

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

 

 

 

 

 

 

Как партийният апарат се отдалечава от членската маса - Жулиан Миши




Залезът на Френската комунистическа партия

Много фактори обясняват отслабването на Френската комунистическа партия. Ускорен ли беше този процес от желанието ѝ да приспособи посланията си към очакванията на средните класи?

ЯНУАРИ 2014 г. Пристигаме в централата на Френската комунистическа партия (ФКП) на площад „Полковник Фабиен“ в Париж, за да поискаме данни за членската маса. Колко са комунистите? Но преди всичко – кои са? По всичко личи, че народните слоеве са все по-малко представени по върховете на организацията. А какво е положението с членската маса? Отговорът би трябвало да се получи лесно. Отдел „Партиен живот“ централизира от 2009 г. многобройните сведения, които формацията притежава за своите членове: възраст, пол, местожителство, трудова дейност... Нито дума обаче за социално-професионалната категория. Знае се, че еди-кой си активист работи във Френската национална железопътна компания или в аеронавтиката, но не и дали е ръководен кадър или работник. Тази липса на интерес за социалното положение на членовете илюстрира една установила се от тридесет години тенденция във ФКП – основният някога въпрос за представителството на народните класи се превърна във второстепенен.

От освобождението до 70-те години, по времето, когато беше първата лява партия във Франция, ФКП можеше да се представя като говорител на работническата класа, тъй като в мнозинството си водачите ѝ произхождаха от народните среди: Морис Торез, бивш миньор, ръководител на партията от 1930 до 1964 г.; приемникът му Валдек Роше, „дребен зеленчукопроизводител“; Жак Дюкло, помощник-сладкар, кандидат за президент на изборите през 1969 г., който получи 21% от гласовете. Същото беше положението и на местно равнище: преди да стане кмет на Обервилие от 1945 до 1953 г., Шарл Тийон е бил монтьор, а приемниците му Емил Дюбоа (1953-1957) и Андре Карман (1957-1984) – съответно работник в газовата индустрия и фрезист. Издигайки активисти със скромен произход във властовите инстанции, запазени дотогава за представителите на буржоазията, комунистическата партия успя за известно време да преобърне социалния ред във френския политически живот. По това време народният характер на организацията се приемаше като необходимост, за да се впише проектът за еманципация на работниците в практическата ѝ дейност.

Базата на ФКП понесе удара на социално-икономическите преобразования, които преживяха народните слоеве след 70-те години. Несигурността и нарастването на безработицата разрушиха социалната сплотеност на работническата класа. Кризата на партията обаче не може да бъде приписана на хипотетичното изчезване на работниците – те все още представляват близо една четвърт от активното население, а намаляването на членската маса на ФКП е много по-бързо от ерозията на работническата класа. През 1975 г. Франция имаше осем милиона и двеста хиляди работници и все още седем милиона през 1999 г., докато в същото време ФКП загуби повече от половината от членовете си – те се стопиха от петстотин хиляди на двеста хиляди. Освен това се появиха нови представители на народа – по-специално в услугите, с разрастването на групата на служителите. Работниците и служителите са мнозинство във френското активно население, но промените в условията им на живот (пространствено изтласкване към предградията) и на труд (разделяне на трудовите колективи) направиха несигурно включването им в политическата дейност. Така отслабването на ФКП отразява дълбоките социални и културни трансформации, които преживяха народните класи. То е израз на отлива от работническото движение. Това западане, което бележи края на един период на силно политизиране на френското общество през годините около 1968 г., се обяснява също със сътресенията в международния ред, особено с имплозията на съветската система или още с еволюцията на политическия режим към президентска и двупартийна система.

В сърцето на парижкото Сити ФКП избра хуманизма и демокрацията

Обаче тези обяснения извън партията не са достатъчни и би било опростенческо на западането на ФКП да се гледа като на програмирана, механична еволюция, от която не би могло да се извлече никаква поука.

За да се разберат отдалечаването на ФКП от народните слоеве и изборният ѝ срив (на президентските избори през 1981 г. за нея гласуваха 15,3%, а през 2007 г. – едва 1,9%), трябва да се анализират промените в реториката и в организацията ѝ. От 80-те години и преди всичко от 90-те ФКП се обявява за представител не само на народните класи, но и на Франция в нейното „многообразие“. Прочитът на обществото във вид на класи е засенчен от теми като „гражданско участие“ или възстановяване на „социалните връзки“. По примера на град Монтрьой общините на предградията, ръководени от комунисти, широко възприемат темата за „отхвърлените от обществото“ в крайните квартали и деполитизират дейността си [1]. Комунистическите народни избраници се превръщат в проповедници на „местната демокрация“, призвана да запълни пропастта между политическата класа и „гражданите“.

Така първоначалният проект на партията, вдъхновен от марксизма, отстъпва място на една хуманистичната реторика, широко споделяна в гражданските организации и политическите среди. „Сдружаване, справедлива подялба, споделяне, сътрудничество, взаимодействие, съгласуване: тези изисквания придобиват невиждана жизненост във връзка с развитието на технологичната и информационната революция и усложняването на обществото, промените в труда, необходимостта от гражданска позиция, от нови човешки отношения, зачитащи самостоятелността на личностите“, прокламира документът, приет на XXIX конгрес през 1996 г. Този конгрес, който „избира хуманизма и демокрацията“, „човешката, гражданската и солидарната революция“, за да отговори на факта, че „цялата човешка цивилизация е в опасност“, протича за пръв път в деловия парижки квартал Дефанс.

Дванадесет години по-късно в текста, предложен от Националния съвет на ФКП като „обща основа“ за XXXIV конгрес през 2008 г., думата „работник“ се появява един-единствен път, и то като една социална група наравно с много други – става дума за обединението на „работници, техници, чиновници и ръководни кадри, жени и мъже, служители от всички категории, интелектуалци, хора с временна работа, хора без документи, безработни, селяни, творци, студенти, пенсионери, занаятчии“. Като отхвърлят възприеманото за сталинизъм разбиране, че управлението на икономиката трябва да е в ръцете на работниците, представителите на ФКП са склонни да се откажат от идеята за водещата роля на работниците и на народните слоеве в политическата борба. Изоставяйки анализа за класовите отношения и за организирането на борбата точно от потиснатите, те естествено трудно възприеха издигането на новите представители на народа – заетите в сектора на услугите и потомците на работници имигранти, главно от Магреба.

Обновлението на френския комунизъм преминава през трансформация на организационните методи на партията. Механизмите за подбор и подготовка на кадрите, произхождащи от народните среди, са изоставени през 90-те години и първото десетилетие на XXI век, защото членската маса намалява и защото се поставят под съмнение авторитарните практики на демократическия централизъм. Например, школите изчезват или губят функциите си като народно образование. „Кадровата политика“ – система на обучение, която подпомагаше работническите активисти в предприятията – постепенно замира. За обновяването на партията се обсъжда преди всичко подмладяването ѝ и привличането на жени. Когато се говори за социалното смесване на хора с различни професии, произход и пол, никога не става дума да се издигат с предимство активисти от народните слоеве.

На мястото на платените партийни деятели от работнически произход, формирани в партийни школи, идват отговорници, чиято кариера (училищна, професионална и членска) е тясно свързана с териториалните органи на властта. Около тези местни органи се структурира и оцелява съвременният комунизъм, а не, както някога, около профсъюзните организации. През 2013 г. 75% от членовете, водени на отчет от отдел „Партиен живот“, заявяват, че работят в публичния сектор, като 23% от тях са в териториалните органи. Същото е и по върховете на апарата. Последният национален ръководител, преминал през различни постове в Общата конфедерация на труда, беше Жорж Марше – шлосер по професия. Той беше профсъюзен деятел в металургичния отрасъл, преди да оглави партията от 1970 до 1994 г. Приемниците му са свързани с управлението на местните органи. Робер Ю беше първият общинар, станал национален секретар на ФКП през 1994 г. Тогава той беше кмет на Монтини ле Кормей, окръжен съветник, областен съветник и председател на Националната асоциация на комунистическите и републиканските избраници. Г-жа Мари-Жорж Бюфе пое поста след него през 2001 г. Най-напред тя беше чиновничка в кметството на Плеси-Робенсон, след това заместник-кмет в друга община, а после беше избрана за регионален съветник на Ил дьо Франс.

Ако новите ръководители на ФКП изобщо са минали през синдикализма, то е било през студентския. Г-жа Бюфе беше член на Националното бюро на Националния съюз на студентите във Франция (UNEF). Пиер Лоран, национален секретар на ФКП от 2010 г., ръководеше Съюза на студентите комунисти (UEC). Този бивш журналист и бивш директор на Юманите, защитил магистратура по икономически науки в Сорбоната, символизира силата на семейното обвързване в съвременния комунизъм. Той е син на Пол Лоран, депутат и партиен кадър през 70-те и 80-те години, брат на Мишел Лоран, друг национален ръководител, който отговаряше за федерацията в Сена-Сен Дени. Новите ръководители стават комунисти повече по наследство в местните организации и от семейна вярност, отколкото от това, че изпитват на свой гръб неравенството на работното си място.

Търсенето на източници за финансиране също обяснява еволюцията на ФКП. Западащата партия вече не може да плаща на щатните си активисти и по тази причина те се опитват да си осигурят заплата на избираеми постове. През 2013 г. според финансовия доклад, представен на конгреса, приносът на народните избраници достига 46% от общите ресурси на партията (срещу 26% при Социалистическата партия и 3% при десния Съюз за народно движение). Така навсякъде във Франция комунистическите ръководители бяха призовани да влязат в изборните органи. Досега имаше силно разграничаване между работещите в апарата и народните избраници. Първите бяха натоварени да „контролират“ вторите, да предотвратяват „преминаването им на други идейни позиции поради заеманите постове“ и да осигуряват жизнеността на партийните структури. На партийните отговорници в департаментите през 1998 г. беше препоръчано да влязат в областните съвети. Благодарение на съюза със Социалистическата партия (СП) много от тях заеха постове в изпълнителната власт на областта си. В ход е издигане на партийните кадри във властта чрез избори.

Експертите по комуникация държат лостовете по време на предизборни кампании

Робер Ю възнамеряваше през 1995 г. да освободи от „всякаква подозрителна „опека“ на партията народните избраници, които дължат мандата си не само на гласовете на комунистите, а на всеобщото гласуване“ [2]. Така самите национални ръководители обезценяват приноса на партийните членове за сметка на народните избраници и на управленския опит. Ролята на партийните членове по места намалява и предизборната активност става приоритетна. Новите попълнения не остават дълго редови членове, много бързо им се възлага да се представят на общинските избори, което пък води до допълнително отслабване на местния активизъм – още повече че народните избраници, поради съвместяването на постове, бързо изоставят партийните събрания. В партийните централи присъствието намалява, събранията се провеждат преди 18 часа и „доброволните“ активисти отстъпват място на професионалисти (платени служители, сътрудници на групите от народни избраници, административен персонал и т.н.), които не ходят на събрания през почивните дни.

А избраниците си имат собствени грижи. Наемат експерти по комуникация, за да подготвят следващата предизборна кампания. Тъй като местната дейност става все по-административна, те се обграждат с кадри за връзки с обществеността [3]. Способни са да изоставят активистите или сдруженията за сметка на професионалистите, които са от същата социална група. В резултат на това социалният свят на народните избраници комунисти се откъсва от света на представляваните от тях хора, а народните категории играят все по-незабележима роля в местния политически живот.

Това отдалечаване на ръководителите комунисти от социалните групи, които са призвани да защитават, се отразява върху дейността на партийните членове. Дълго време ФКП насърчаваше съдържателното политическо общуване в териториите, където имаше сериозно влияние („червените предградия“, някои селски общини и др.). Членовете ѝ развиваха дейност в ред „приятелски“ организации (Съюза на френските жени, Националната конфедерация на наемателите, Движението на мира, Спортната и гимнастическата федерация на труда и т.н.), в кварталните и фирмените низови организации. През 80-те и 90-те години, когато членската маса се сви и ръководителите насочиха вниманието си към предизборните кампании, местният активизъм на ФКП все повече се ограничаваше до дейност на сдружения. Масовите дейности бяха сведени основно до организиране на празнични и възпоменателни мероприятия, като традиционните чествания на 1 май и 14 юли.

В капана на одесняването на съюзниците социалисти

Комунистите в известен смисъл извличат поуки от намалялото въздействие на някогашните политически събрания, още повече че празничното измерение по традиция беше една от силните страни на френския комунизъм, като например несекващия успех на празника на в. Юманите и извън партийните редици. Така на местно равнище общуването по време на празнични прояви губи политическия си характер, тъй като сдруженията и общините изместват партията при организирането им. В село Требан (департамент Алие), например, три инстанции постепенно изместват ФКП в организирането на местния живот: светското сдружение на приятелите, комитетът за празненствата и клубът на третата възраст. Партийните членовете – петдесетина през 60-те и 70-те години, вече са едва десетина през 90-те, главно земеделци в пенсия. Те се събират само веднъж годишно, при връчването на членски карти, организирано от кмета – учител в пенсия, и съпругата му. Неспиращото намаляване на броя на работниците в селското стопанство и индустрията, разочарованието от участието на ФКП в управлението (първо през 1981-1984 г., а след това през 1997-2002 г.), краят на Съветския съюз са все процеси, които не позволяват да бъде запазена организацията, в която от 1920 г. насам са се изредили много поколения комунисти. Поради липса на нови членове кметството, комунистическо от времето между двете световни войни, в крайна сметка беше загубено през 2001 г.

Народните избраници на ФКП от този земеделски район насочват политиката си към темата за жизнеспособността на сдруженията: на мястото на „червените бастиони“ идват общини, които са начело в развитието и насърчаването на дейността на асоциациите, без това да се свързва със защитата на една народна или политическа идентичност. В уводна статия на общинския вестник на Бурбон л`Аршамбо (2500 жители) в началото на 2014 г. кметът комунист благодари на „местните асоциации и стопанските дейци, работили за опазването и развитието на местния поминък (…). Независимо дали са търговци, занаятчии, земеделци, ръководители на предприятия, представители на либерални професии, служители или чиновници, пенсионери или просто съграждани, жителите на нашата община заслужават благодарности и насърчения“.

На практика темата за класовата борба губи централното си значение за партийните членове и постепенно отстъпва място на множество целенасочени битки: разпределение на благата, феминизъм, околна среда, многообразие, глобализация. Членуването във ФКП не е в името на бъдещото социалистическо общество, а по-скоро участие в някои тематични групи (образование, имиграция, Европа и т.н.), които се развиват чрез свои собствени комитети и прояви. Активистите подбират областите, в които да се включат, без непременно да се отъждествят с партийното послание като цяло. Това раздробяване на ангажираността контрастира с централното място, което партията и марксистката идеология заемаха в комунистическия свят. При тези условия някои работници активисти насочват енергията си към Общата конфедерация на труда, но се отвръщат от ФКП. Други, често пъти с по-високо образование, участват в дейността на Асоциацията за облагане на финансовите транзакции и гражданско участие (Attac).Трети пък се посвещават изключително на задачите си като местни избраници. Партията постепенно загуби централната си позиция в мрежата от активисти по-наляво от Социалистическата партия.

Въпреки всичко, след дълъг период на летаргия и застаряване, от няколко години се наблюдава известно обновяване на членския състав. Най-напред – по време на победната кампания срещу европейския конституционен договор през 2005 г., след това – в рамките на Левия фронт, в създадената през 2008 г. изборна коалиция между ФКП и други леви формации. За първи път от 1980 г. обявеният от ръководството брой на членовете се стабилизира на около седемдесет хиляди [4] и делът на хората под 30 г. леко нарасна. Президентската кампания през 2012 г. отново мобилизира редиците на комунистите. Тогава ФКП подкрепи Жан-Люк Меланшон, водач на Лявата партия, който получи 11,1% от гласовете. Меланшон, който е бивш социалист, предизвика известно радикализиранe на реториката. Той постави отново темата за социалните антагонизми, докато предишните кампании бяха белязани от едно завоалиране на комунистическите и антикапиталистическите тези.

Макар стратегията на Левия фронт да спря изборния залез на ФКП на президентските (2012 г.) и на европейските (2009, 2014 г.) избори, отливът продължи по време на парламентарните и общинските, съответно през 2012 г. и 2014 г., т.е. на онези избори, когато ФКП предпочете своя интерес пред общия на Левия фронт. Тази стратегия извади на преден план проблема за влиянието на народните избраници в комунистическия апарат и тяхната зависимост от Социалистическата партия. И наистина Левият фронт вдъхна една динамика, която не отговаря на класическата конфигурация в левицата, тоест, на съюз между ФКП и СП. Освен това общинските избори през март 2014 г. породиха много силно напрежение между ФКП и Лявата партия, която бе за самостоятелни листи (отделни от листите на Социалистическата партия) в големите градове още на първия тур. Тези избори предизвикаха и вътрешни спорове във ФКП. Много нови членове се противопоставят на съюза със Социалистическата партия. За народните избраници и за значителна част от ръководството на ФКП обаче приоритетно остава запазването на кметските постове, заети от комунисти с подкрепата на СП, и на заместник-кметските, спечелени благодарение на съюза на левицата в останалите общини. Независимо че, според някои, това рискува да подхрани бавния залез на активистката дейност.

Според партийните членове изглежда трудно да се намери равновесие. Местните народни избраници несъмнено допринесоха ФКП да запази известно влияние, макар че в национален мащаб то се сгромоляса. В миналото комунистическите общини играеха централна роля за внедряването на ФКП в народните среди. Те бяха опорна точка за разпространението на идеи, представляваха практически бази за организиране на съпротивата срещу политическите и социалните елити. Компромисите на „общинския комунизъм“, както и стратегията на Народния фронт за съюз със социалистическия брат-неприятел спомогнаха ФКП да пусне корени сред народа, повече от болшевизацията от 1924-1934 г. В съвременния контекст обаче, когато Социалистическата партия прави завой надясно, а териториалните общности се професионализират и звената от активисти са слаби, това, което преди правеше силата на ФКП, може да се окаже спирачка за обновлението ѝ.



Източник:   LE MONDE DIPLOMATIQUЕ,  януари 2015


 Превод Мария Петрикова

Бележки под линия

[1] Вж. Силви Тисо, „Измислянето на „чувствителни градски зони“, Монд дипломатик, октомври 2007.

[2] Robert Hue, Communisme: la mutation (Комунизъм: преобразуванието), Stock, Париж, 1995.

[3] Вж. Fabien Desage, David Guéranger, „Rendez-vous manqué de la gauche et de la politique locale“ (Несъстоялата се среща между левицата и местната политика), Le Monde diplomatique, януари 2014.

[4] Този брой на членовете, платили членския си внос, е по-точен от обявените сто и тридесет хиляди „издадени карти за членство“.




Жулиан Миши  е  социолог в Националния институт за агрономически изследвания (INRA), автор на Le Communisme désarmé. Le PCF et les classes populaires depuis les années 1970 (Разоръженият комунизъм. ФКП и народните класи след 1970 г.), Agone, Марсилия, 2014.





сряда, 23 септември 2015 г.

Ода за независимостта - Александър Симов

 




Горд съм, че България е независима държава. Сърцето ми пее. Душата ми скандира. В последните 25 години България не само доказа, че е независима, ами отиде толкова напред в независимостта, че днес вече може да се обърне и да се изплези на другите държави, които още циклят в миналото. За толкова много години преход България, и то на едро, успя:
1. Гордо и независимо унищожи индустрията си. Независимите държави не се нуждаят от икономика.
2. Абсолютно независимо затвори 3 и 4 блок на АЕЦ "Козлодуй", защото независимите нации разчитат на милостта на вселената да ги топли и грее.
3. Прелестно и много независимо се отказа от АЕЦ "Белене", "Южен поток" и "Бургас-Александруполис" и от всички големи инфраструктурни проекти. Това е гордо, независимо, прелестно дело, извършено без абсолютно никакъв, ама никакъв, повтарям никакъв натиск отвън. Честит празник, нали така?
4. Абсолютно независимо прати войски в Афганистан и Ирак, защото нали така правят независимите държави - помагат в побъркването на света.
5. Взе абсолютно самостоятелното решение, ама напълно независимото да спре руска хуманитарна помощ за Сирия.
И, за да ни стане още по-гордо, тези дни се изясни, че Македония е протестирала пред Украйна заради включването на свои журналисти в забранителен списък. Пълни лузъри. България пък мълчи. Защото така правят независимите, нали? Снишават се и треперят.




 

неделя, 20 септември 2015 г.

Демокрацията донесе хиляди нови граници – проф. Васил Проданов

 


 

 

От неолибералните възторзи към новото средновековие

От 2002 до 2011 г. от страната са изтекли нелегално 25,585 млрд. долара - сума, достатъчна за решаване на основните ни проблеми

След 1989 г. тържествено се чества денят, в който падна Берлинската стена. Той стана неолиберален символ на “преход към демокрация и свобода”. Обясниха ни, че навлизаме в „свободния свят”, където няма граници. Ентусиазирано бутнахме, нали „вече сме свободни», съоръженията по една от най-охраняваните граници в Европа - българо-турската.

Спечелилите от тази „свобода” бяха главно представителите на глобализирания капитал, нуждаещ от сваляне на границите, защото това рязко увеличи нормата му на печалба чрез бързо преместване в региони с по-ниско данъчно облагане и по-евтина работна ръка. Позволи му само през 90-те години да изсмуче около 200 000 руски учени към Западна Европа и САЩ, да завлече богатство за трилиони долари. Заграбени бяха „свободно” стотици хиляди български учени, лекари, инженери, за които България бе дала много милиарди. Само между 2002-ра и 2011 г. от страната са изтекли нелегално 25,585 млрд. долара - сума, достатъчна за решаване на основните проблеми на българското общество.

Капитализмът винаги е бил зареден с противоположности и, наред с падащите граници и либерални възторзи, тръгна и противоположният процес. Уж бяхме по неолибералному „свободни”, а немският социолог Улрих Бек заговори за настъпването на „нова епоха на несигурността” и “плурализация на границите”.

Първото, което донесоха т.нар. демокрация и свобода след 1989 г. бяха хиляди нови граници - решетките, железните врати, охранителните системи, над 140 хил. частни охранители. Ликвидацията на колективното селско стопанство създаде 14 млн. нови частни граници. Появиха се нови граници вътре в страната, свързани с охраната на хилядите частни обекти. На Балканите държавите се удвоиха, а с тях и границите.

Появиха се десетки хиляди затворени градове на богатите с частна охрана, където можеш спокойно да пуснеш детето си да играе в двора. Минимум 11 млн. богати американци вече живеят спокойни в тях. В Рио де Жанейро богатите им обитатели даже не минават през останалата част на града, а се движат с хеликоптери до мястото, на което искат да отидат. Неравенството разделя и Европа на закрити и оградени от опасностите частни градове за богаташи, гета за имигранти, расови и етнически малцинства, и междинни територии за всички останали. Във Великобритания по данни от 2003 г. е имало над 1000 такива затворени града. В София има над 40 цигански гета и куп оградени срещу опасностите с електроника и охрана затворени градски комплекси за новите богати. „Два свята, единият е излишен”, както казваше един български писател.

Всъщност жестоката реалност е, че „Желязната завеса” и „Берлинската стена” до 1989 г. стабилизираха световната система. Рухването им увеличи рязко противоречията и бягството на гигантски маси от хора в търсене на по-добър живот в световните центрове на акумулиране на капитал. Затова ускорено започна строеж на нови граници.

Още в 90-те години Испания изгради стени около Мелиля и Сеута, два крайбрежни града, запазила от колониалното си владичество в Северна Африка. През 2012 г. Гърция изгради стена между себе си и Турция, а после и България почна да строи. Този процес рязко се ускори с конфликта в Украйна и бежанската криза през 2014-2015 г. Украйна бързо издигна по границите с Русия 180 км противотанкови ровове, 546 км фортификационни препятствия, 39 км телени мрежи, 175 блиндажа, 897 окопа, 6 наблюдателни кули. Естония също започва да гради стена с височина от 2,5 метра, пълна с IT технологии. Унгария завърши изграждането на стена по границата си със Сърбия. Турция гради висока 2,5 метра между себе си и Сирия. Великобритания се готви да строи бариера в Северна Франция, откъдето минават мигрантските маршрути към тунела през Ламанша.

След падането на Берлинската стена 40 държави са построили или строят стени на границите с 64 от своите съседи. В края на 2015 г. Израел завършва оградата по границата си с Йордания и така отвсякъде е ограден със стени като средновековна крепост. Бразилия обяви изграждането на „виртуална” технологична стена по цялата граница, пазена с дронове и вертолети. Саудитска Арабия е затворила със стени повечето от своите граници. Тунис започна строеж на ограда по границата си с Либия, за да се защити от опасностите, идващи от там, след като тя бе „освободена” с американски и френски бомби от „диктатора Кадафи”.

В „гранично-индустриалния комплекс” на САЩ до 2018 г. ще бъдат дадени 544 млрд. долара, което е БВП на България общо за около десет години. САЩ изгради по думите на списание „Тайм” „Велика американска стена” от 3145 км между себе си и Мексико. „Берлинската стена” е била 20 пъти по-малка, а броят на загиналите при опит да я преминат е 12 пъти по-малко. Върху нея има 12 000 сензора за движение, огромно количество наблюдателни камери, 1500 кули за наблюдение. Донълд Тръмп обаче заяви, че щом спечели изборите, веднага ще построи още по-голяма Велика американска стена, която ще започне от Флорида до Сан Франциско. И препоръча на ЕС същото.

Първото велико преселение на народите между ІV и VІІ век завърши със средновековни стени и безброй крепости. Другото велико преселение на народите между 40-те години на ХІХ век и 20-те години на ХХ век, пренесло над 60 милиона души през границите, завърши също със своеобразно „средновековие” - с две световни войни, деглобализация, рязко затваряне и укрепване на границите.

Днешното трето „средновековие” май вече настъпва, като се има предвид нарастващата вълна в момента и паниката, която тя създава. В света вече има близо 240 млн. трудови имигранти, около 27 млн. екологически бегълци и 80 млн. бежанци от войни и конфликти. Според изследване от 2013 г. повече от половината от жителите на Земята биха искали да сменят страната, в която живеят. Близо четири милиарда души са потенциални емигранти. Няма държава в света, която да издържи на това.

През 90-те години Ален Менк написа, че навлизаме в „Новото средновековие”. Като знам, че изследванията показват, че половината българи вярват, че някой им е направил магия, хиляди очакват чудо на Кръстова гора, а министър-председателят връща колата на НСО, ако я пресече черна котка, сигурно вече навлизаме в него.

 

Източник: вестник Труд, 19 август 2015 г.