Търсене в този блог

четвъртък, 31 юли 2014 г.

Б.Б. is back – Веселина Седларска

 

 

Е как стана така, че ГЕРБ са първи на тези избори, ти познаваш ли някой, който е гласувал за тях? Вторият път, когато ми зададоха този въпрос, вече се замислих. Когато и трети човек ме попита същото, вече знаех отговора: познавам 680 838 човека, които гласуваха за Бойко Борисов. ГЕРБ получи точно толкова вота на изборите за европейски парламент.

Подобен въпрос са си задавали и италианците през 2001 година, когато Силвио Берлускони, бе избран за втори път, и особено през 2008-ма, когато го избраха за трети път. В италианския и в българския случай става дума за едно и също нещо – за манталитет. Не за предизборни платформи, не за десни или леви ценности, не само за канали на влияние, не просто за липса на алтернатива, а най-вече за манталитет.

Манталитетът на избирателите е трайно, консервативно, мързеливо качество. Затова може да осигури траен живот на мързеливо присъстващи в политиката хора. На тях не им се налага да полагат големи усилия, просто трябва да присъстват в този си вид, който идеално се зацепва с манталитета на голяма бройка избиратели. В опита си да опише това море от гласуващи, в което за Берлускони няма никаква опасност да се удави, италианският журналист Бепе Севернини формулира 10 фактора за успеха в Италия на политик  като Берлускони.  Да видим кои са те и дали могат да свършат работа за обяснение на успеха в България на политик като Бойко Борисов.

·       Човешкият фактор. Какво си мислят повечето италианци – приличаме си,  той е един от нас.

Какво си мислят повечето българи за Борисов? Човек като нас. Израснал с филии мас и гуменки. Играе футбол. Говори като нас. Нарича ни матриял, ама ние сме си такива, какво да му се сърдим. Обича „Бяла роза“ на Славка Калчева. Не си пада по меки китки. Обича да строи и да ремонтира. Знае как да държи кучета и хора на къса каишка. Знае английски колкото нас. Не си губи времето с книги. Умее да зачуква опонентите. Постоянен е по българските стандарти. Брадвата му не сече на едно място досущ като нашите.

·       Божественият фактор – Берлускони е разбрал, че много италианци афишират одобрение към църквата, за да се чувстват по-малко виновни за това, че не ходят на църква, или пък че от десет Божи заповеди редовно нарушават седем.

Взаимоотношенията на Бойко Борисов с Бог са като нашите – носи червен конец на ръката против уроки, кръсти се и подбелва очи нагоре, като споменава Господа. Малко езичество, малко православие, малко суеверие. Бог е неговият „началник“. Нито вярващите могат да го упрекнат за тази интимност, нито атеистите могат да го възприемат критично като религиозен човек.

·       Факторът Робинзон – всеки италианец се чувства сам срещу целия свят. Е, ако не точно срещу света, то срещу съседите. Оцеляването – лично, семейно, социално, финансово – е повод за гордост и доказателство за качества.

Ние ли не знаем какво е да си сам? Тренирали сме го пет века, когато около теб всичко е враждебно и няма къде да се оплачеш. Всяка българска коза за свой крак. В Банкя Борисов е сам като куче. Самонаправил се човек. Не е като Станишев, който върви след името на баща си. Не само че си няма такъв баща Борисов, ами има и дядо, който му тежи на биографията като реакционен камък в социалистическите времена. Дали дядото е бил прадядо и как и по каква причина си е изпатил, не е важно, когато приказката се разказва така, че всички да разберат – каквото е направил Бойко не е било защото е наше момче, а защото е бил мъжко момче. Той е сам на острова на самотна държава. Робинзон с Петкан, разбирай – Цветан.

·       Факторът Труман – също като в шедьовъра на Питър Уиър „Шоуто на Труман“ някой ни помага да мислим и това е телевизията.

Българите обичат телевизията, телевизиите обичат Бойко Борисов. Той става рано, не се успива като Сергей Станишев. Мести каналите и звъни да се кара, ако нещо не му харесва. Слага журналисти на мястото им. Народът обича някой да им го рекне на журналята. Колкото повече им реква, толкова повече го търсят. Журналистите го зоват с първо име, журналистките го гледат влажно. Телевизиите се надпреварват да прелъстяват Борисов, той пълни екрана и увеличава публиката. Аудиторията на телевизията не е като на вестниците. На хартия е важно какво казваш, на екран как го казваш. Всички знаят какво ще каже Бойко, ама не могат да предвидят изцепката, с която ще го каже. Той е сериал. Винаги е ясно какво ще се случи, загадка за ума няма. Обаче има дъвка за очите.

·       Факторът Хувър – прахосмукачката „Хувър“ е така наложена от напористи, опитни, умели и неуморни пласьори, че се превръща в глагол. На английски to hoover означава „да мина с прахосмукачка“.

Бойко Борисов е напорист, опитен, умел психолог и неуморен пласьор на продукта Бойко Борисов. Той няма нужда от пиар, сам си е връзки с обществеността. Знае коя походка вдъхва доверие по тези географски ширини. Владее погледите, думите, жестовете, които улучват голямата маса избиратели. Влиза в роля светкавично. Успява да изглежда автентичен. Това, което на север е комично, тук е харизматично.

·       Факторът Зелиг – желанието да се хареса е научило Берлускони на техники, достойни за Зелиг, героя хамелеон от филма на Уди Алън.

Не ни го хвалете Берлускони. Той може да е женкар с жените, млад с младите, мъдър с възрастните и предприемач сред предприемачите, но никога не е стигал до такова плътно олицетворяване със събеседника, че да каже „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме.“  Нашият човек го може като огледало – който и да застане пред Борисов, може да се огледа в него. Това е печалбата от неудобството да си никакъв – може да бъдеш всякакъв.

·       Факторът харем – много италианци предпочитат самоснизхождението пред самодисциплината и не отричат, че Берлускони в крайна сметка върши това, за което те си мечтаят.

Снимката ти да е по стените на всички фризьорски салони, да те харесват много жени, всички хора да са сигурни, че имаш вълнуващ личен живот, но никой да не може да произнесе нито едно женско име – кой българин не мечтае за това? Каква е истината, няма значение. Важното е, че Борисов олицетворява еротичните мечти на много български жени и мъже. Много жени мечтаят да имат някой като него, още повече мъже мечтаят да са като него.

·       Факторът Медичи – отношението на мнозина днешни италианци към Берлускони напомня на отношението им  към Господ: знаем, че мисли за собствената си прослава, за своето семейство и интереси, но се надяваме да помисли малко и за нас.

Борисов е човекът, който можеше с една дума да прати самолет, да разреши, да помогне, да се намеси, да позволи. Важното е само да се добереш до него. Да бъдеш негов избирател скъсява пътя. Когато държавата я няма никаква, на много хора им се струва, че е по-добре да се намери един, който задвижва нещата, отколкото да се прави цяла държава.

·       Факторът Няма алтернатива – преди да изберат това, което изглежда правилно, италианците посягат към онова, което изглежда полезно.

ГЕРБ уби политиката в името на прагматичността. Лявото и дясното загубиха значението си. За Бойко Борисов лявото и дясното са платна на магистрала.  Народът заговори с неговите термини, липсата на социална политика се изразяваше  с „асфалт не се яде“. Борисов се държи точно като пожарникар – гаси пожари. Може да не е правилно, но изглежда полезно. Правилното се измерва с някакво далечно бъдеще време, тук се живее ден за ден.

·       Факторът Палио – при конното състезание „Палио ди Сиена“ голямата радост не е толкова победата на твоя, а поражението на противниковия отбор.

Какво беше най-важното след тези избори? Какво се броеше – гласовете и процентите за ГЕРБ? Не, броеше се за кой път Бойко е бил Сергей. Избирателите на ГЕРБ не страдаха от това, че на пресконференциите в изборната нощ не видяха Борисов. Те бяха щедро компенсирани от вида на бития Станишев. Победата на ГЕРБ беше загубата на БСП.

 

Колко хора, които гласуват под въздействието на тези 10 фактора има?  Засега 680 838. Впрочем Бепе Севернини цитира следната мисъл: „Не ме е страх от Берлускони сам по себе си. Страх ме е от Берлускони в мен.“ Лично на вас колко от десетте фактори ви се сториха невинни, приемливи?

 

 

Източник: „Редута“

 

 

 

 

За манталитета и още нещо – Иво Атанасов

 

 

 

Много важен нюанс от последното конгресно заседание на БСП убягна от вниманието на наблюдателите. Някои сайтове все пак цитираха най-откровеното изречение от изказването на кандидат-председателя Георги Гергов: „Българинът разбира от захарчето и тоягата, иначе си е е.ал мамата!” Но дори и те го оставиха без коментар.
Въпросът не е само в това, може ли капиталист да бъде начело на лява партия. Нито пък дали с подобни публични лица БСП може да отстоява лявата си идентичност. Разбира се, че може. Ако партията иска да губи – може! БСП и без това е упреквана, че е формация на червените милионери. Поставяйки някого от тях на председателския пост, тя може до плюс безкрайност да уверява избирателя в лявата си същност, но все по-малко ще стават онези, които ще приемат думите й за чиста монета. Така че – може, но не бива!
Въпросът не е само и в цинизма на изразните средства. С тях, уви, дотолкова сме свикнали, че вече може и да станат книжовна норма. Не е и в наглостта на житейския възглед, който свежда неимоверно пъстрия спектър на човешките взаимоотношения до редуването на захарчето и тоягата.
Въпросът е, че това е манталитет, и то който печели все по-широк терен. Манталитет на все повече от нас, родеещ се с Бойко-Борисовото откровение: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме!” На което хората се радват, защото навярно дълбоко в себе ББ им се вижда прав. И не само се радват, но и гласуват за него. На конгреса на БСП между половината и две трети от делегатите ръкопляскаха, докато Гергов говореше на трибуната. Навярно и те са съгласни с тезата за захарчето и тоягата. Което означава, че манталитетът „Борисов” не само е проникнал и тук, но и че сякаш по-правилно е да го наричаме „Борисов-Гергов”. Накратко: „БГ”.
Но ако ГЕРБ е нова партия без особени върхове в сферата на духа, с БСП са свързвали и свързват имената си плеяда блестящи интелектуалци. Ето защо тя трябва да си даде сметка, че няма кой друг да спре настъплението на този тип политическа и житейска философия. За да не се превърне манталитетът „БГ” във визитка на държавата БГ.

 

 

понеделник, 28 юли 2014 г.

Предлагам ви ПРОМЯНА, ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ, ПОЧТЕНОСТ – Янаки Стоилов

 

 

 

Из изказването пред Конгреса на БСП  на 27 юли 2014 г.

В настоящата надпревара главното не е да търсим своето място под партийното слънце, а да бъдем вятърът, който ще разсее облаците над БСП и ще предпази българския народ от политическите бури.
Новият председател не трябва да действа според максимата: лидерът - това съм аз, а според разбирането: партията - това си ти, всеки от нас.
С интерес установих, че редица от кандидатите поставиха важни проблеми, за решаването на които пледирам от години. Става дума за идейната идентичност, за корпоративната власт и зависимостите, за ролята на социалистите в партията, за изпълнението на поеманите ангажименти и др. Следователно, първият резултат е налице - поне на думи вече сме стигнали до близки позиции.
Защо участвам в този избор?
На първо място, защото получих голяма, може би най-голямата и искрена подкрепа от организации в цялата страна. Участвам, защото имам подкрепа от селото и малкия град - до столицата. От хора на масовия труд - до такива, изявени в образованието, науката и културата.
Намираме се в критичен за бъдещето на БСП период. Това се дължи на две основни причини.
Първата. Четвърт век след 1990 г. ние отново трябва да направим историческа промяна. Да извършим радикални леви реформи. Те трябва да укрепят държавността и да изведат България на пътя на устойчивото догонващо развитие и напредъка. Ние трябва да се справим с големите неравенства, с потискащата бедност, с трайната безработица, с изтощеното здравеопазване и демографския срив, с високата престъпност и корупция. Трябва да дадем тласък на икономиката чрез реиндустриализация, която за съжаление не стартира, чрез стимулиране на реалната икономика за сметка на спекулациите на финансовия капитал. Да изведем приоритети на икономическото развитие.
Отговорът на днешните проблеми е в замяната на "плоската" с прогресивна политика - за данъчното облагане, за разпределянето на земеделските субсидии и за мерките на социална закрила. Необходима ни е активна политика за заетост, квалификация и ефективно потребление. Необходима е нова социална, а не корпоративна държава. Ние сме членове на ЕС и НАТО и това ни дава възможности да се противопоставим на опитите за разделение между ЕС и Русия.
Втората причина е, че през последните години в БСП се натрупаха проблеми. Те са предизвикани от икономически и външни фактори, от отричане на социалистическите идеи и ценности. България не бива да е територия, подвластна на чужди икономически интереси и на местни олигархични кръгове. Крайно време е да поведем истинска социалистическа политика, скъсала с комплексите на миналото и с клишетата на социаллиберализма.
Аз ви предлагам: ПРОМЯНА, ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ, ПОЧТЕНОСТ:
- Промяна - като стъпим върху постигнатото и  продължим напред;
- Последователност - като съответствие между обявената и реалната политика;
- Почтеност - морал и откритост в политиката - това е най-големият ни резерв в предстоящите битки.
Предлагам това като човек, който не се е облагодетелствал от властта и не е злоупотребил с вашето доверие.
Нека да е ясно: БСП не е нито в идейна, нито в политическа криза. В криза е цялата българска политика. Като част от нея кризата в БСП се проявява в отклонения от програмни и политически цели, в нарушаване на морала, в организационни и кадрови слабости.
БСП се нуждае от авторитетен център, от влиятелни структури по места и от активен диалог между тях. Аз съм за участие на членовете и партийните организации в решаване на най-важните за партията и обществото въпроси. За активно взаимодействие със синдикати, обществени организации, които представляват различни социални и професионални групи. Нашето по-добро представяне в обществото изисква да намерим наш медиен "прозорец" за анализи и дебати.
Не бива обаче още сега да превърнем в наши партньори най-острите си критици и съперници, които ни напуснаха "отдясно", точно преди европейските избори, а сега ни критикуват от нашите леви позиции. БСП трябва да търси съюзници, но преди всичко трябва да върнем при себе си разочарованите от нас, да се обърнем към разтревожените за съдбата на страната, към младите хора, които търсят своето бъдеще в България.
Днес някои ни предричат тежка изборна загуба, а други искат да ни сведат до трета политическа сила. Не подценявам риска партията да падне под критичния минимум. Не съм от раздавачите на леки обещания, но при определени условия можем да опровергаем нашите зложелатели. Но само ако поставим националните и партийните интереси пред личните, прекъснем  икономическите  обвързаности и се разделим с партийния конформизъм.
Очакванията и претенциите на всеки един от нас могат да бъдат постигнати само от силна БСП, която отстоява своите позиции. Нека никой не се изкушава от мисълта да превърне БСП в партия от типа на ГЕРБ или ДПС. Единството в БСП се крепи не на лидерство и изгода, а на убеждения и съпричастност. Не е достатъчно да се обединяваме около председателя, а това трябва да става на основата на нашата лява политика. Искам също да призова - оставете търговията с партийно влияние. Отхвърлете напазаруваната демокрация.
Като заместник-председател на Националния съвет  имам своя дял от отговорността за сегашното състояние на БСП. Но аз неотклонно съм отстоявал обявения от нас политически курс, за изработването на който имам основна роля.
Като зам.-председател на Парламентарната група на Коалиция за България съм изразявал редица от нейните позиции, прокарал  съм "червени линии", които отличаваха нашата политика. Правих го, докато чувствах подкрепа от моите колеги да защитаваме достойнството на БСП и нейната роля на мандатоносител пред ДПС.
Когото и да изберем за председател, той вероятно ще бъде атакуван от противници, съперници и медии. Затова всеки от претендентите за този пост трябва да е с такава репутация, че върху него да не се лепят съмнения или обвинения за зависимости, които да тежат на цялата партия. Все повече се убеждавам, особено през последната година, че правилните идеи могат да се осъществят само от подходящите хора.
Ако не успея в този избор, уверявам новия председател, че е свободен да формира следващото изпълнително ръководство, без да имам претенции към него. Пред вас заявявам, че в предстоящата кампания за парламентарните избори по никакъв начин няма да поставя на изпитание единството на БСП. Водил съм много политически битки в защита на позициите и престижа на БСП. Но не мога с моето лице да скривам чужди политически прегрешения и лични облаги. На нашата стена е останало място само за един надпис: "Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме". Начело с мен БСП няма да падне на колене, защото зад нас е България!

 

Източник: вестник “Дума”, 29 юли 2014 г.

 

 

 

четвъртък, 24 юли 2014 г.

В капана на банковата криза – Ивайло Атанасов

 


 

Какво научихме от банковия срив дотук? Същите неща, които вече знаехме от икономическата криза в САЩ и Европа, но се преструвахме, че не се отнасят за нас. Преди всичко разбрахме, че се намираме в капан, от който на този етап няма изход – демократичните общества нито могат да си върнат контрола над финансовия сектор, който генерира кризи и неравенство, нито могат да откажат да го спасят, когато това се наложи, тъй като загубите потенциално биха били още по-големи.

В Европа и особено в САЩ спекулата на този все по-неконтролиран и все по-неконтролируем пазар приватизира печалбите, но социализира риска още при първия сигнал, че корабът потъва. Огромните капитали, концентрирани в ръцете на малцина, с лекота обезсмисляха всякакви демократични процедури като изборите и обществения контрол, осъществяван чрез държавата, а мощни лобита прокарваха политики за бюджетни и данъчни бонуси за най-богатите, като така увеличаваха стимулите за рисковано икономическо поведение.

Опит да национализира загубите[1] направи и българското правителство – засега неуспешен, но перспективите за излизане от положението не вещаят нищо по-добро. Както можем да прочетем в бизнес пресата „загуба ще има и все някой трябва да я поеме“, а това най-често става „по линията на най-слабата съпротива от бюджета“. Щом „правителството и БНБ имат няколко начина да се справят с дупката в КТБ: с много, с повече или с още повече пари на данъкоплатците“[2], можем с основание да предположим, че в момента се полагат усилия за притъпяване на съпротивата, така че от бюджета да изтекат „още повече“ пари.

 

България не е уникален случай

В навечерието на фалита на Лемън Брадърс през есента на 2008 г., в САЩ се водеха ожесточени дебати за новата здравна програма на Обама, целяща поне частично да върне универсалното медицинско осигуряване. Опитите срещаха мощната съпротива на корпоративните лобита в Конгреса. Когато обаче застрашено се оказа не здравето на населението, а грижливо издигани финансови пирамиди, политическата система се задейства като добре смазана машина и за броени часове наля значителна част от спасителен план за 700 милиарда долара в икономиката през банките. За сравнение дебатите около здравната реформа продължиха близо 2 години до пролетта на 2010 г., когато беше прокарана една доста смекчена и по-приемлива за лобитата версия. Седмица след американския спасителен план Британското правителство обяви свой на стойност 850 млрд. долара в отговор на кризата и това беше само началото на „спасителната“ вълна, която освен че прехвърли цената на кризата върху цялото население, окончателно срути парадигмата за саморегулацията на пазара и пасивната роля на държавата.

Вероятно това е била цената, която данъкоплатците трябваше да платят, за да избегнат по-лоша съдба? В крайна сметка, да се доверим на експертите:

„Седемстотин милиарда беше произволно число“ – казва ръководителят на програмата в САЩ Нийл Кашкари – „Не знаехме дали това ще проработи. Трябваше да излъчваме увереност, все едно че крепим света.“[3]

В България проблемите в банковият сектор свариха правителството в отчаяни опити да намери няколко десетки милиона – за предпочитане европейски пари – за възстановяването на къщи и инфраструктура в пострадалите от наводнения квартали на Варна и Добрич, докато доброволци от цялата страна чистеха натрупаната кал с кофи и лопати. Но когато петата по големина банка в страната показа нестабилност, се оказа че държавата се мобилизира много бързо и започна да действа без да разчита на доброволци или SMS-и. Премиерът Орешарски започна лично да ръководи дейностите по спасяването на банката, светкавично реагираха цели министерства, както и БНБ, КФН, ФГВБ и други полезни съкращения.

За да е пълна аналогията с положението в САЩ отпреди 6 години, парите за здравеопазване в България[4] за поредна година се оказаха недостатъчни, а няколко болници бяха изправени на прага на фалит и изпаднаха в невъзможност да се справят с текущите си разходи. Какво мисли правителството? Десетина (!) дни, след като болницата в Стара Загора, шестият по-големина град в страната, се оказа във финансов колапс, премиерът Орешарски отхвърли нуждата от актуализация на здравния бюджет с аргумента, че дефицитът на Здравната каса е същият като миналата година.[5]

Логично разсъждение на премиера – след като болниците са могли да измизеруват недостига миналата година, вероятно рязко влошавайки качеството на лечението, защо да не го направят отново? В крайна сметка да не би това да засега някого, който има значение?

 

Приватизирани печалби, социализирани загуби

Дотук само видяхме, че държавите са естествено склонни да полагат несравнимо повече усилия за спасяването на финансови институции, осигуряващи просперитета на малцинството на върха на икономическата пирамида, които лесно въздействат на политическото управление, отколкото за политики в интерес на мнозинството. Колкото да предпочитаме да мислим за България като за особено явление в политически и културен план, колкото и популярен да е митът за българската изключителност, в банковата криза настоящето правителство реагира по същия начин, по който реагираха и западните демокрации – с опит да социализира разходите. Ето защо и изводите от банковата криза дотук са същите, които протестните движения в САЩ и Западна Европа направиха.

Първо: капиталът преди хората. Здравеопазване, образование, инфраструктура и всякакви обществени инвестиции, които засягат огромното мнозинство от хората, са тежест, която бедната ни държава постоянно отказва да поема, което се отразява в периодични катастрофи – от липсата на лекарства през резултатите на матурите до все по-изплъзващите се природни стихии. Но ако са застрашени влоговете в рискова банка, какво са за данъкоплатците няколко милиарда лева?

Второ: край на пазарната логика. Когато икономическият климат е добър, намесата в честните и частните работи на хората е неприемлива. Когато обаче над икономиката се съберат гъстите облаци на кризата и фалитите започнат да валят, се оказва, че частните работи не са били толкова частни, нито толкова честни. Изведнъж политиците скриват портретите на Тачър в някое чекмедже и се сещат, че живеем в общество и онова, което става в частния сектор не е нещо, което може да бъде оставено само на себе си.

„Във фирми – вложители в КТБ, работят 75 хил. души и ако те бъдат затворени ще се увеличат разходите за социални помощи“ – съобщи загриженият финансов министър[6]. „Нерешаването на проблема би означавало държавата да губи стотици милиони левове годишно“ – обясни депутат от БСП, за да обоснове спасяването на всички влогове в КТБ. Така финансовата империя се оказа „too big to fail“ и фалитът ѝ започна да изглежда по-лош от социализирането на загубите ѝ.

Трето: дерегулацията е провал, но още регулации не помагат особено. Контролирайки чрез банка над 1/10 от икономиката на страната, въпросната империя успява да използва икономическата си власт, за да изключи всички държавни регулации, т.е. да добие политическа власт и да се разрасне независимо от управляващото правителство.  За да открием, че икономическата власт поражда политическа, не ни се налага да се връщаме чак до Маркс. Пише го в „Капитал“ – „освен голямата концентрация на риск около собственика на КТБ се концентира и невероятна икономическа, медийна, а чрез тях и властова мощ,“ които обезсмислят регулациите и строежът на пирамидата започва: „при така изключените бушони в системата е нормално концентрацията на собственост и влияние да се усилва“.[7]

Каква политическа алтернатива на това можем да предложим – още регулации? Още бушони за изключване. Може би да си изберем по-добри управници, а оттам и по-ефективни регулации?

Либералната преса се опитва да представи явлението в опростения ракурс на добри-лоши банки, управлявани от добри предприемачи и лоши олигарси, шепа гнили ябълки, заплашващи да скапят хубавата реколта. Един „мустакат банкер“, насред иначе високоморалната банкова система:

„Важното е да се знае, че огромна част от банковата система е здрава. Случилото се в КТБ представлява гигантско политически благословено източване, но не и риск за системата.“[8]

Винаги ще сме в капан, ако си мислим, че докато поддържаме една система, която могъщо корумпира цели правителства, докато с лекота отстранява всичко, което неблагоразумно се изпречи на пътя ѝ, проблемът се изчерпва с това, че не сме намерили онези ангели, които да я озаптят. Публиката бива насочвана към „мустака“ на банкера, за да ѝ се намекне неговата лукавост или към наднорменото тегло на кандидат за председател на тайните служби, за да се подчертае неговата порочност. Внушението е, че ако нещо не е наред, то е в резултат от личностните недостатъци на зли и грозни хора, които някак все се издигат, въпреки моралната съпротива на добрите и красивите. Докато подобна дискурсивна ос, сякаш взета от приказка на Шарл Перо, доминира обществения дебат по темата, ще се намираме преди всичко в идеологически капан.

 

Десницата завива наляво

Докато кризата в САЩ породи движението Окупирай, което според Стиглиц възроди класовия анализ с лозунга „Ние сме 99-те процента“ и бързо се разпространи в Западна Европа под различни форми, в България, както и в по-голямата част от Източна Европа, подобни масови движения все още се разгръщат твърде трудно. Затова лявата реакция срещу правителствените планове трябваше да дойде от бизнес пресата и десните партии в опозиция.

Така „Капитал“ резонно питаше „защо данъкоплатците трябва да платят за поетия от депозанти риск“[9], ГЕРБ се обяви против банковата тайна и за доказване на произхода на вложените капитали, а РБ в лицето на Меглена Кунева се похвали, че антипазарната директива, прокарана по времето, в което е била комисар по защитата на потребителите, за гарантиране на влоговете до 100 хил. евро е нейна заслуга.[10] Както можем да прочетем в „Капитал“ фондът за гарантиране на влоговете „силно притъпява здравословния стимул на потребителите да търсят по-стабилни институции, което допълнително изкривява пазара – фокусира депозантите да търсят основно по-добри лихвени условия, което автоматично насочва пари към по-рискови институции“.[11] Защитата на потребителите и свободата на пазара често влизат в конфликт.

Лидерът на крайнодясната партия Атака както обикновено опита да отиде още по-наляво като предложи да се национализират печелившите банки. По правило националистите винаги мобилизират най-бедната част сред работниците – електорат, който традиционно се представя от левицата, използвайки опростена лява реторика. Затова възходът на крайната десница може да бъде обяснен с липсата на левица, но и с влошаването на условията на работниците в резултат от кризата. Тяхното обедняване ограничава достъпа им до образователни и културни ресурси и ги лумпенизира дотам, че смесицата от карикатурни леви идеи и национална идеология да им се стори добра идея. Казвам „карикатурни“, защото идеята държавата да си върне контрола над печелившите банки е точно това. Националистите си представят решението на проблема с капиталистическата експлоатация чрез превръщането ѝ в държавна капиталистическа експлоатация, която да служи на въобразените от тях национални интереси.

 

А сега накъде?

В бизнес пресата постоянно се среща и аргументът, че държавата създава фалиращата банкова олигархична структура, влагайки пари на обществени предприятия в нея. Пазарът е по дефиниция добър, така че ако на света съществува зло, то може да бъде обяснено само с някой дявол. Това е твърдение толкова обърнато, колкото да се твърди, че каруцата бута коня. Никоя държава, особено при поредица от 4 различни управления, не може да има интерес от създаването на подобна властова пирамида, от което само следва, че поредица от български правителства, наглед демократично издигнати от българския народ, са били фактически заложници на частни интереси, чиито вътрешен конфликт, но най-вече конфликт с действителността, днес предизвиква разпада на тази пирамида, за който – убеждават ни сегашните зависими държавници – трябва да платят жертвите, тъй като въпросът е от сферата на националната сигурност.

Но защо националната сигурност, банковата система и икономиката на една държава трябва да бъде заложник на частните интереси на финансови групи, контролирани от малцина, и да се разклаща при нарушаване на добрите отношения между тях или когато бъдат изпратени няколко съобщения с неясен източник?

Една или няколко икономически групи могат да концентрират или контролират огромни части от икономиката на страната и по този начин да изключат всички регулации начело с регулациите, които целят да удържат по-нататъшната концентрация на собственост, да изключат на практика демокрацията и да изключат което правителство си пожелаят, докато не изпаднат в затруднение и решат пак да го задействат, за да ги спаси, пренасяйки цената върху населението. Докато такава власт лежи в ръцете на малцина плутократи, приказките за демокрация, върховенство на закона, равен шанс за всеки или повече морал (?!) са шум не по-полезен от разговора на дете с въображаемия му приятел – една обществена самотерапия, целяща да ни примири със суровата действителност, на която не можем да влияем.

Какво може да противопоставим на това? Влизане в еврозоната и надзор от ЕЦБ?

„Целият този откъс от най-новата ни история сигурно изобщо нямаше да съществува, ако страната беше член на еврозоната. Просто защото най-вероятно нямаше да има така лошо управлявана банка“[12]

Тази идея, идваща от бизнес пресата и РБ, показва колко бързо забравихме кипърската банкова криза. Гърция, Португалия и Ирландия също са в еврозоната, но техните банки – независимо френски или немски – не се оказаха толкова добре управлявани. Американски банки пък помагаха на Гърция да поема дълг без да бъде забелязана от еврорегулаторите.[13] В еврозоната беше и Hypo Real Estate, която през 2009 г. се оказа достатъчно лошо управлявана, че да бъде национализирана от немското правителство.[14] Както обикновено за панацея ни се представя някакво евроклише, което не променя нищо в действителността.

Капанът наистина е зловещ. Огромната концентрация на собственост в икономиката изпразва от съдържание всички демократични процедури начело с изборите. Но ако дадена държава все пак реши да действа в интерес на мнозинството от гражданите си, само ще открие, че вече не е инструмент, който може да се противопостави по някакъв смислен начин на глобалните финансови потоци. Този демократичен дефицит може да бъде преодолян само чрез фундаментални икономически преобразувания, чието време ще дойде със засилването на противоречията, които неизбежно поражда. Тоест, с бъдещите по-мащабни кризи.

Все пак има какво да се направи, за да се смекчи тази, а и всяка следващата подобна криза.[15] Преди всичко, да се попречи на спасяването с обществени пари на банката или на вложенията в нея над гарантирания минимум, защото обратното ще е все едно да се съобщи на бъдещите вложители, че никога не поемат никакъв риск, когато депозират парите си в рискова банка. Този ход ще обезсмисли и опитите на правителството да прокара специален закон за КТБ. Държавните институции и фирми, които биха загубили от това решение да бъдат ревизирани и при нужда компенсирани.

За да се избегне бъдещият риск от загуба на обществени средства по този начин, както и да се намали корупционния натиск върху хората на ръководни позиции, да се прекрати практиката държавни пари да се държат в частни банки. Те могат да държат парите си в ББР, а за по-добра възвръщаемост банката може да оперира на пазара както всички останали. По същия начин осем банки обществена собственост функционират в Германия и дори инвестират в чужди пазари включително в България. В дългосрочен план обаче никоя мярка няма да има смисъл, ако не се предприемат действия за ограничаване на крещящите форми на неравенство и свръхконцентрация на собственост, които подриват устоите на демокрацията по целия свят.

 


[1]     По принцип дискурсът позволява употребата на думата национализация само в един идеологически приемлив смисъл – когато злата държава отнема изработеното от бизнеса. Ако обаче тя отнема от онези, които наистина се трудят, за да спаси от фалит цели сектори от икономиката, това не е национализация, а отговорно поведение на смели държавници.

[2]    Николай Стоянов, Как се обезврежда финансова бомба, Капитал, 11 юли 2014

[3]     Лаура Блуменфелд, Човекът със 700 милиарда долара, Капитал, 23 декември 2009

[4]     Без изобщо да споменаваме колко българи са лишени от здравни права, поради невъзможност да плащат редовно вноските си.

[5]     Премиерът не вижда причини да се актуализира бюджетът на здравната каса, Дневник, 9 юли 2014

[6]     Чобанов: Ако се спасяват всички вложители в КТБ, ще бъде проверен произходът на парите им, Дневник, 16 юли 2014

[7]     Николай Стоянов, Държавата КТБ, Капитал, 29 март 2013

[8]     Защо не трябва да се покрият всички депозити в КТБ, Капитал, 13 юли 2014

[9]     Николай Стоянов, Най-големият банков обир, Капитал, 11 юли 2014

[10]     Меглена Кунева: Това, че България не влезе в еврозоната след 2007 г. е финансова, икономическа и държавна грешка, сайт на РБ, 16 юли 2014

[11]     Николай Стоянов, Банките в митове и числа, Капитал, 7 февруари 2014

[12]     Вера Денизова, Курс: еврозона, Капитал, 18 юли 2014

[13]     http://www.nytimes.com/2010/02/14/business/global/14debt.html?hp, NYTimes, 13 февруари 2010

[14]     Германия национализира първата банка от 30-те години, Капитал, 9 април 2009

[15]     НЕ на специалните правила за „специални“ банки и хора, сайт на Солидарна България, 14 юли 2014

 

 

 

 

БСП и стратегията „Мечо Пух” - Дора Чичкова

 

 

И като заваляха номинации, та цяла неделя... Истински потоп от кандидати за партиен вожд.

 

На първо четене – нищо лошо. Колкото повече, толкова повече, както е казал Мечо Пух. Важното е да има лидерско състезание и, ако е рекъл Богът на справедливостта, най-добрият да победи.

 

Процедурата по номиниране на кандидати за председател на БСП обаче е само привидно демократична. Тя по-скоро симулира вътрешнопартиен демократизъм. Защото истинската й цел е да няма ясно изявен фаворит. По-точно – изявеният фаворит да не стане ясен. А още по-точно – да бъде фаворизиран ясният избраник на Властелина "Позитано".

 

Затова в централата на БСП едни кандидатури "валят", а други само "капят", както научаваме от надлежно осведомената преса. За самодейните изпълнения на социалистите от столичния район "Искър" надлежно осведомяване не е препоръчително. Защото там след разумни дебати и тайно гласуване взели, че номинирали един-единствен кандидат. С впечатляващото мнозинство от 85 на сто. А подобен вероятно би бил резултатът в повечето партийни структури, ако трябва да решат кой е най-достоен сред достойните.

 

Такава процедура се доближава до прекия вътрешнопартиен избор, който иначе отдавна битува в Устава на БСП, но само като декорация с демократична символика. Такова решение обаче е и мандат волята на партийните низини да бъде отстоявана на конгреса, а не търгувана по неговите кьошета.

 

Стратегията "Мечо Пух" не за първи път разиграва сюжета "Състезание с предизвестен край". Преди няколко години тя увенча БСП с кандидатурата на Ивайло Калфин за президент. Не че Ивайло беше лош, но печелившият тогава беше Янаки. И прекият избор щеше да покаже точно това.

 

Днес залогът за БСП е много по-висок. Защото предизвестена изглежда преди всичко загубата в предсрочните парламентарни избори, към които партията тръгва със сринат авторитет и подкопано доверие. И само автентично ляво лидерство с висок морален потенциал и неуязвима политическа, професионална и житейска биография може да я съхрани като фактор за доброто на България.

 

БСП в своята цялост безпогрешно разпознава това лидерство. Тя добре отличава единствения кандидат, който не срича лявата лексика и няма причини да се извинява за несъобразено с нея поведение. Той няма да й обещае победа на 5 октомври. Но само с него победата може да стане малко по-близка цел.  

 

Ако преди това конгресът пожелае да различи и избегне капаните, заложени от приказните стратези на подмяната.

 

 

Източник: блогът на Дора Чичкова, 21 юли 2014 г.

 

 

 

вторник, 22 юли 2014 г.

Съпътстващата щета в квази войната Русия – САЩ - Емил Спахийски

 

 

 

 

Термините "съпътстващи щети", "косвени жертви" (casualty, collateral damage) упорито се използваха от пропагандата по време на бомбардировките в Ирак, Афганистан, Югославия. Така се избягва негативната реакция на обществото, когато става дума за убити невинни хора.

Спокойно мога да кажа, че когато ние, Западът, убием някого, то е косвена щета. Когато убият наш човек, това е зверство, трагедия, варварство. Нормално, според ценностната ни система. Животът на един западен човек струва колкото сто в Близкия изток и хиляда в Далечния изток. За Африка да не говорим. Трагедията в Сирия вече е хроника, и то единствено в сериозните новинарски емисии. Случващото се в Ирак дори остава незабелязано. Израел води "легитимна" война срещу "терористите" от Палестина и там убитите деца и цивилни са косвени жертви на иначе легитимните цели на израелската армия.

В Украйна цели градове са обект на терор от чужди и свои. Не живеят нормален живот. Загиват деца, жени. Там няма директни включвания на Кристин Амнапур от Си Ен Ен. Няма разплакани водещи, които да разказват за трагедията на обикновените хора, които в крайна сметка са жертва на квази войната между САЩ и Русия.

Сега обаче е различно. Загинаха невинни деца, жени, мъже, лекари. Взривиха ги в небето над Украйна и светът полудя.

Рано или късно тази чудовищна трагедия щеше да се случи. Полет МН17 пак е съпътстваща щета.

Единственото, което засега е сигурно около свалянето на пътническия самолет, е, че той е ударен от ракета руско производство. Истината едва ли някога ще излезе на бял свят. Цялата истина.

Всичко останало е политика и пропаганда. Валят оценки от всякакво естество и най-вече заклинания и политически послания от най-високо ниво. Президентът Барак Обама е категоричен - Русия е виновна, Путин трябва да плати. Москва също е категорична - Киев е виновен. Какво мислят българите? Искат истината ли? Не, те имат ясна оценка кой е виновен. Анкетите по сайтовете показват, че 3/4 от включилите се в тях българи подкрепят Москва, а не Киев. Светът е разделен на две и рядко ще срещнете анализ, порицаващ и двете страни.

Във фейсбук някой беше написал "руски убийци". Бързо лепим етикети, защото сме жертва на пропагандата. Ако не беше така, щях да чета и за хилядите руснаци в Москва, които поднесоха цветя пред посолствата на Холандия, Малайзия и поискаха прошка.

Когато говорим за проруските сепаратисти, ние бързо обобщаваме, без изобщо да сме вникнали в процесите, които доведоха до гражданската война в Украйна, кои са участниците и кой за какво се бори. Сепаратистите в Източна Украйна не са хомогенна маса. Те нямат единно командване, напротив - имат сериозни противоречия помежду си. Става дума предимно за двамата най-изявени лидери Игор Гиркин, известен повече като Стрелков, и командира на батальона "Изток" на бившия командир от отряд „Алфа" Александър Ходаковский. Методите на двамата са различни, въоръжението също.
Ходаковский категорично заявява, че в момента на територията на Украйна се води война между САЩ и Русия и неговият батальон се бие за Русия. Той обаче заявява - "Донбас е изключително тясно интегриран с икономиката на Украйна и отделянето на тази територия от Украйна ще бъде истински колапс." Добра допирна точка за преговори.

Има още множество малки, но доста свирепи отряди. На територията на Източна Украйна действат и чисто криминални военни подразделения, които просто богатеят на гърба на нещастието на хората. На страната на сепаратистите, както и на страната на украинските спецчасти се бият наемници, при това високо подготвени в чужди разузнавания и служби. Главорези има и при едните, и при другите. Ако някой смята, че всичко това може да бъде контролирано с телефонни обаждания, много се лъже.
Този конфликт може да приключи единствено с мирни преговори - между Киев и сепаратистите. Не е възможно? Щом Белград можеше да преговаря с Ибрахим Ругова, а после и с Хашим Тачи, значи всичко е възможно. Сега е златният шанс на Петро Порошенко да се бори за номинация за Нобелова награда за мир, образно казано. Едва ли ще го направи, защото и на него му харесва да си играе на войник.
В тази трагедия не мога да се отърва от усещането, че някой пожертва тези невинни души. Не съм привърженик на конспиративните теории, но усещането ми е като за дежавю. Когато човек се обърка от много информация, най-добрият подход е да прегледа идентични събития по време на военни конфликти.
Да си зададе въпроса кой е най-големият губещ в историята. Войната променя граници и след този инцидент ще има промяна на геополитическите граници. Резултатите ще посочат и победителите. Във военните учения на НАТО винаги се разиграват сценарии при регионални конфликти.

Но не може просто някой да те покани хей така и да изпратиш войски без санкциите на ООН и Съвета за сигурност (където е и Русия). Терористична дейност срещу граждани на натовска държава обаче е повод. Неслучайно сценарии със свалени граждански самолети редовно се разиграват в стратегически учения на страните членки.

Големите проблеми на Русия през последните 6 г. започват винаги по един и същи начин - покрай значими спортни събития. Точно преди 6 г., на 7 август, когато целият свят беше се фокусирал върху олимпийските игри в Пекин, грузинската армия нахлу в Южна Осетия, за да си върне контрола върху автономната република и при последващия контраудар Русия отцепи Южна Осетия и Абхазия.

В разгара на зимната олимпиада в Сочи започна превратът в Киев. Новата власт отне правата на руснаците и Москва отцепи Крим. Какво предстои да се случи след края на световното първенство по футбол? Нищо хубаво.
Трагедията на полет МН-17 е парче от кошмара в Украйна, който се случва заради грандиозното его на политическите лидери в Москва, Киев и Вашингтон.



Източник: вестник „Труд”, 21 юли 2014 г.




 

неделя, 20 юли 2014 г.

БСП пред избор – Янаки Стоилов

 

 

Доклад пред конференцията на Обединението на левите социалисти – 20 юли 2014 г. 

Днешната конференция се провежда по инициатива на Обединението на левите социалисти, но тя е за всички нас, които сме загрижени за съдбата на БСП. Вече осем години ние последователно се застъпваме за олевяването на нашата партия... 

В началото на годината – не само заради предстоящите европейски избори – посочихме пред какъв избор е изправена България. Сега пред избор е БСП – не само за председател, а за бъдеще. Както преди четвърт век, партията отново трябва да извърши дълбока промяна, която да й осигури историческа перспектива.

Затова през април 2012 г. първо Лявото крило обяви необходимостта от преодоляване на социал-либералния модел, на одесняването на партията и преход към радикален ляв реформизъм в България и в Европа. Това ми даде основание да приема поста на заместник-председател на НС на БСП. В началото на 2013 г. БСП обяви курс на радикална промяна за демократична и социална България. Той определи облика на предизборната платформа на БСП „За достоен живот в България” за предстоящите тогава парламентарни избори.

Не става дума просто за това БСП да се премести наляво или за позакъснели призиви за връщане към идейните корени по повод на стартиралия „конкур-ипик” за председателското място. Който се е отделил от левите корени, да се върне към тях. Ние сме трайно свързани с нашите ценности и идеали. Нямаме две лица. Ето защо в тази конкуренция и в отговор на очаквания да се представят платформи аз препращам към тези наши идеи, документи и политика.

През едногодишното управление, в което БСП участва, бяха постигнати редица полезни за България и за нашите избиратели резултати. Правителството, особено в началото на своя мандат, предприе необходими социални и стабилизационни мерки. В бюджета за тази година се осигуриха 500 милиона лева за публична инвестиционна програма, преобладаващата част от която се реализира в множество общини на страната.

В съществената си част обаче обявеният курс не се осъществи.

Обещахме да върнем България на хората, а тя отново се оказа в плен на корпоративната власт. Но тази борба е твърде тежка, защото тя преминава през освобождаване на държавата от олигархията. Някои, изглежда, имаха илюзията, че това може да стане като олигархията се контролира отвътре. Последните събития категорично ги опровергаха. Надявам се, че това не е поредната призната грешка, която ще повторим, а поука, която са си взели делегатите на конгреса.

Обещахме реиндустриализация, но не се видяха дори начални резултати в нейната реализация – частично възстановяване на „Химко – Враца”, на други символни за икономиката на България предприятия и на нови такива. Не се направи преглед на приватизационните и концесионните договори. Вместо засилване на регулирането и на контрола върху банковата система, управлението завършва със сътресения в нея.

Това се дължи както на краткото време, така и на компромисния характер на обявеното за политико-експертно правителство, което БСП поддържаше. Но част от причините са в самата ни партия.

Конструкцията на правителството не даде израз на политиката на мандатоносителя. Въпреки участието в него на политически лица, то не разполагаше с вътрешен механизъм, който да насочва, обединява и коригира управленската политика.

Хората вече не се задоволяват само с компенсиращи и фрагментарни мерки. Те очакват ясна социална перспектива. Мнозина смятат, че зад официалната политика, дори и по-добра от предишната, се прикрива облагодетелстването на тесен кръг лица, свързани с властта.

Последните избори през май т. г. не бива да се възприемат като отрицание на програмния курс на БСП и на нейните ангажименти. Напротив, нас обикновено ни критикуват, че преди избори обещаваме повече, отколкото можем да изпълним, а след изборите – че не изпълняваме докрай тези обещания. Значителна част от нашите избиратели се отдръпна, защото не почувства промяната, която очакваха. Следователно причината за нашия неуспех не е заявената от БСП политика, а отклонението от нея, нейната колеблива и непоследователна реализация. Сега тази политика трябва да бъде потвърдена, защитена, развита в отделните си елементи и въплътена в бъдещо управление на БСП.

Основните проблеми за БСП не могат да бъдат други, освен тези, които посочват българските граждани – безработица, бедност, достъп до здравеопазване, престъпност и корупция. Това са язвите на ежедневието, но не по-малко тревожен е духовният упадък.

Отговорът на тези проблеми е прогресивната политика – за стимулиране на заетостта и производството, за данъчното облагане, за разпределянето на земеделските субсидии и за мерките за социална закрила.

България трябва да очертае приоритети за икономическото си развитие. Според нас това са енергетиката, земеделието и свързаната с него преработвателна индустрия, туризмът, отделни сектори на машиностроенето, химията и информационните технологии.

Образованието следва да отговори на икономическите и социалните проблеми на страната, да допринася за по-високата степен на социалната и културната интеграция на подрастващите в българското общество. Ние сме длъжници на младите в осигуряване на възможности да намерят в одината си справедливост и достойно заплащане на труда.

Несправедливостта и неравенството са достигнали такива размери, че разкъсват социалната тъкан на българското общество, пораждат противопоставяне и песимизъм. Водят до отказ от колективно действие, усилват ирационализма и критично намаляват доверието към партиите и държавните институции.

България не само е в политическа криза. В криза е самата политика, нейната представителност. Затова отново трябва да се заемем с държавата и с укрепване на държавността. В борбата със задкулисието, за реабилитацията на политиката като поле на обществен интерес, за установяване на върховенство на закона ние сме готови да търсим национално съгласие с всички.

По други въпроси – за икономическата роля на държавата – като собственик, инвеститор и регулатор; за мерките за стимулиране на заетостта; за реорганизация на социалните системи и особено на здравеопазването сме длъжни да се различаваме, за да изразим интересите на нашите привърженици.

Посочената лява политика изисква истинско, автентично и последователно поведение. Само то може да преодолее разминаването между обявената и реалната политика, да премахне двойните стандарти в поведението на партията. В случая аз не говоря за коалиционните ограничители на БСП, а за собствената ни убеденост и сила, за да отстояваме определени позиции – и на власт, и в опозиция.

Само ръководители, които не са зависими от интереси на икономически групи, от силни външнополитически въздействия или по други причини, могат да отстояват категорично позициите на БСП. Ръководителите следва да бъдат „зависими”, но само от членовете и от избирателите на БСП. Това означава да търсим не хора, необременени от прехода, а необременени от властта.

* * * * *

Политиката и поведението, за които говоря, изискват силна и влиятелна в обществото партия. Партия със здрави връзки с професионални и социални общности. Партия с авторитетно ръководство и активен диалог между националните и териториалните структури.

Ние виждаме БСП като сплав на всички поколения, изразяваща икономическите и политическите интереси на огромната част от българското общество. Ние оказваме подкрепа на идейно убедени и способни млади хора.

Водещите критерии за оценка на кадрите и особено на ръководните трябва да са техният политически и професионален авторитет, подкрепата, която получават в обществото. Необходимо е да създаваме и привличаме подготвени и доказващи се личности, а не да „припознаваме” такива, които, за да служат на себе си, са готови да служат на всеки. Убедих се, особено през последната година, че правилните идеи могат да се приложат само от подходящите хора.

Крайно време е да преодолеем капсулирането на множество партийни организации. Да спрем застрашителния ръст на деполитизация и дезинтеграция на редица партийни структури. Да не допускаме „търговия” с партийно влияние, за да не превърнем активите на партията в „политически скрап”.

Тук трябва да съсредоточим усилията на цялата партия. Най-важните и чувствителни за нея въпроси трябва да се решават с участието на нейните членове и основни организации. Необходима е дискусия как да се избират нейните ръководни органи.

В Изпълнителното бюро трябва да се засили колективното начало. Заедно с това отделните му членове трябва да имат по-голяма политическа тежест и собствени отговорности.

БСП следва да стане притегателен център за автентични, влиятелни леви и патриотични партии и организации, за личности с висок граждански престиж. „Коалиция за България” изпълни своето предназначение. Бъдещият съюз начело с БСП - чрез наименованието и практическата си дейност – да привлече разочаровани бивши членове и избиратели, както и други смятащи се за политически непредставени хора с леви убеждения. Партията не е затворена дори за хора, които неотдавна я напуснаха. Но това е нещо различно от претенцията им да получат индулгенция, за да станат партньори с нас в този момент. Времето и обстоятелствата за „български ПАСОК” са отминали. Сега са необходими радикални леви действия.

* * * * *

Както е известно в Европа, а вече и у нас, политическата отговорност е не само колективна, но и лична.

Като зам.-председател на НС на БСП аз участвах в консултациите при съставяне на управленската програма на правителството. Тя включи – изцяло или частично - повечето от обявените от нас предизборни ангажименти. Но не съм участвал в преговорите с ДПС за конструиране на правителството и за разпределяне на различни длъжности.

Неизяснени останаха важни въпроси за съдържанието на разговорите между представители на ръководствата на БСП и ДПС след европейските избори.

Който твърди, че е възможно съвместно управление между различни партии без взаимни компромиси или е наивник, или по-вероятно – лицемер. Въпросите е за политическата цена на компромиса и за границите, отвъд които той е недопустим. Така все повече се налага мнението, че към коалицията следва да пристъпваме само с конкретно и публично оповестено споразумение.

През последната година стана така, че в качеството ми на заместник-председател на ПГ на Коалиция за България, се наложи да прокарам три „червени линии” в нашето поведение.

Първата бе непосредствено след парламентарните избори, когато не подкрепих скандалния избор на председател на ДАНС.

От името на Националния съвет и Парламентарната група и като председател на Комисията за външна политика участвах в изработването на позиция на БСП по кризата в Украйна, която, без да влиза в противоречие с ЕС, стои по-близо до българския национален интерес и до традиционните нагласи на голяма част от избирателите.

И най-накрая, категоричната ми позиция при последната промяна в правителството. Тя бе публична реакция на неколкократните опити да се принизява ролята на БСП като мандатоносител, а партията да се уязви с поредното законово заклеймяване на социалистическия период. Това ме накара да се оттегля от ръководството на парламентарната група и така да защитя достойнството на БСП и разбирането си за лично достойнство.

* * * * *

Изборът на партията минава и през избор на председател на БСП.

Този избор е не само персонален. За мен това не е кастинг на политически претенденти, самоцелна демонстрация на демократизъм или гаранция за участие в следващото партийно ръководство. Аз чувствам дълг към няколко поколения социалисти, към много членове и симпатизанти на БСП, които искат социалистическа партия, близка до техния разум и сърце. Този избор, без преувеличение, е национален проблем. Затова ще участвам в него докрай, за да отстоявам принципи и позиции, които споделят мнозинството от нас.

Българската политика и обществен живот през последните две десетилетия са силно просмукани от всякакви интереси и зависимости. БСП, въпреки че е почти единствената у нас партия в истинския смисъл на думата, не е защитена от такива влияния. Ние не притежаваме застраховка за политическо дълголетие. Нямаме дългосрочен абонамент върху нашите избиратели.

Сами трябва да извоюваме бъдещето си, както са го правили поколения социалисти в 120-годишната ни история. Не е пресилено да кажем, че бъдещето на България до голяма степен зависи и от нас. Наш дълг е да отстояваме националните интереси като българска партия. Да намерим печелившата роля на България в изпълнения с противоречия и проблеми Европейски съюз. Да бъдем партията на лява България, защото без силна БСП, поне в близка перспектива, не може да има силна левица в България.

По отношение на предстоящите предсрочни парламентарни избори не споделям нито внушавания ни песимизъм, нито създаването на бодрячески тон. Тези избори са не само поредното състезание за властта, а важен момент, от който зависи дали БСП ще продължи да бъде първостепенна политическа сила. Затова въпросът с кого да управляваме сега е прибързан и неуместен.

Ние оправдахме участието си в управлението през последната година, за да не бъде ГЕРБ във властта. Загуби ли тази цел своята актуалност? Смятате ли, че макар и под въздействие на европейския коалиционен вятър, ние трябва да станем съучастници в бъдещо управление с ГЕРБ?!

Не по-малко сложен е въпросът по отношение на ДПС. Мнозина, включително хора от ръководството на БСП, днес заявяват, че повече с ДПС не можем да бъдем партньори, макар че някои от тях добре съжителстваха във властта. Актуалният проблем е, че ДПС се превърна в символ на корпоративния политически модел. Докато това не се промени, няма как обществото да одобри коалиция с тяхно участие.

Поставени пред тези трудно решими дилеми, ние трябва да потърсим отново доверието на нашите избиратели. То е най-важното за нас. Както казваше мъдрецът от ХIX-ти век, освобождението на работниците е дело на самите работници. Въпросът е да заслужим доверието на хората, към които се обръщаме. Най-ценното за нас е тяхното доверие.

Позициите и делата говорят повече, отколкото намеренията за бъдещето. Най-големият резерв, който БСП все още има за предстоящите избори, е да върне морала в политиката.

От началото на политическите промени в България досега аз продължавам да вярвам, че сега ни предстои поредната, а не последната битка за БСП. Може би звучи нескромно, но още оттогава съм се възприемал повече не като нов, а като друг политик. Не се отказвам от направеното досега. Ако за нещо съжалявам, то е, че през последните години партията, ръководството и самият аз не успяхме да се преборим с бедността, корупцията и политическото демагогия.

На някои новоизлюпени мои критици мога да кажа, че политиката е моето призвание, но заедно с нея имам своята академична кариера. Аз съм политик от прехода, но не се смятам за преходен политик, точно както БСП не е преходна партия. Не казвам, че политиката не може без мен, въпреки че вече имам визия, опит и знания, за да извършим следващия български преход, да изведем отново България на пътя на развитието, прогреса и социалната справедливост.

Изправени сме пред съдбовна битка. Зад нас е България. Нека да разберем, че изборът зависи от всички нас. Да не оставаме други да решават вместо нас. Промяната на партията и изборът на председател не бива да са въпрос на пазар. Да не допускаме използване на средства, с които на места се решаваха последните избори, да се прилагат при избори в собствената ни партия. Казано буквално – да изгоним търговците от храма. Да отстоим БСП като българска и лява партия, като социалистическата партия на България. Партия на труда, на интелекта и на морала.

Нито крачка назад!

 

Със съкращения !

 

 

 

петък, 18 юли 2014 г.

Заешката дупка на министъра-милионер – автор Иво Атанасов

 

 

Човекът стоеше на пешеходната алея, а редовните посетители на околните заведения се бяха вторачили в него. И не само защото им се струваше, че го виждат за пръв път. Изглеждаше не просто странно, но и някак неадекватно. Край него едро крачеха младежи по потници, с татуировки по бицепсите, кокетничеха девойки с мамещи форми, въртяха се млади майки, чиито проходили деца се пречкаха в краката му, почиващи почукваха с патерици по плочките, възрастни пристъпваха бавно с килнати в някоя посока тела. А той стоеше като спомен за отминалото време, като мъченик на последвалия го преход. Беше още млад за бастун, но твърде стар за дънки и тишъртка. Още млад за заслужен отдих, но твърде стар за ново начало. Сивото му костюмче, шито за някоя първомайска манифестация, се губеше в морето от цветни петна. Достойнството му се разтваряше в каскадата от мъжки говор, женски смях и детски глъч, смесени обилно с бликащата от заведенията музика, но внимателният поглед все пак можеше да го долови. И да се чуди дали да му се възхити, или да се натъжи.
Литературата и изкуството изобилстват от герои-антиподи, курдисани дори в заглавията - принцът и просякът, красавицата и звярът, цар и водопроводчик, крал и въглищар, богат-беден, Гъливер и лилипутите, че и Крачун и Малчо. Пълно е и с явления-антиподи - война и мир, коварство и любов, шепот и викове, слънцето и сянката, сладко и горчиво... И най-талантливото пресъздаване на действителността обаче не може да се мери с онова, което поднася самият живот.
Докато човекът със симпатична нелепост стоеше на алеята, бивш министър ореваваше с несимпатични звуци цялото пространство, осъзнавайки, че приказката му свършва. Беше влязъл с всичките си спестявания в сейфовете на една банка, без да помисли дори как ще излезе оттам. Също като Алиса, която пропада в заешката дупка, или по-скоро като Лиса, намерила къде да приложи хитростта си. В началото паралелният свят, в който се озова, му се понрави, нищо, че в него всичко беше с главата надолу. Всъщност, тъкмо заради това. И как иначе, след като тук взимаше по 15 хиляди месечно от лихва, а извън дупката щяха да му дават два или три пъти по-малко. Възторгът му беше толкова неподправен и така мощен, та чак му се струваше, че ако всички банкери работеха като този, земята щеше да се върти по-бързо. И никак не му минаваше през ума въпросът, който дори осемгодишната Алиса намира за най-важен: какво ще стане тогава с деня и нощта? Откъде ще се взимат парите, за да се плащат огромните лихви? В заешката дупка всичко беше толкова прекрасно, че подобни въпроси нямаше как да се доберат до главата на вложителя със специалната лихва.
Сега обаче, когато трезорът е затворен и милионите са в опасност, банкерът вече му изглежда като идиот, льохман и изрод. Когато говеда са му окрали живите, кешови пари, бившият министър не може да говори като равнодушен кретен. Нито да гледа как депутатите се въртят като шугави мишки. Готов е да прати на майната им всички. Време е вече този народ да се събуди, да вземе тоягите и да ги изхвърли навън. Ако трябва, той ще му стане лидер. Защото в случая държавата го е окрала. Тя е трябвало да го предупреди, че лихвата е нереално висока. Не вложителят да се грижи, той само може да гледа коя банка му дава добри условия, а държавата да го възпира.
Ето как в очите на бившия министър тя вече е отрицателен герой. Защото са му отнели приказката, а не е попречила. Трябвало е да му каже, че този банкер е идиот, льохман и изрод. И след като не го е сторила, сега е длъжна да му върне парите. И не до някакви си сто хиляди евро, а в пълен размер. Защото той също е данъкоплатец, че и дарения е правил. Иначе какъв е смисълът да има държава?
В гнева си бившият министър не се сеща, но Алиса сигурно щеше да попита: а откъде ще се вземат парите? Този въпрос няма безброй отговори. Никак даже. Две левчета ще дойдат от човека на пешеходната алея. Може да са малко, но за него те са толкова значими, колкото за големеца - двата милиона. Други парички ще бъдат скубнати от младежите с татуираните бицепси, от девойките с мамещите форми, от майките с проходилите дечица, от почиващите с бастуните и от възрастните със скованите походки. От всичко онова, което се нарича народ. И на което бившият министър е готов да стане лидер в името на милионите си.
Тези хора обаче не са му другари по съдба, а по-скоро - антиподи. Половината от тях нямат спестявания, а 75 на сто от останалата половина са с депозити едва до хиляда лева. Те няма как да вникнат в драмата на милионерите, защото никой не се вглежда и в тяхната. Ето защо богатите са обърнали поглед към държавата - тя да им национализира загубите, пък те ще приватизират печалбите.
А човекът от алеята отдавна си знае, че за него държавата я няма. Иначе щеше ли да ходи все с първомайското костюмче?

 

Източник:  www.ivoatanasov.info, 19 юли 2014 г.

 

 

 

 

понеделник, 14 юли 2014 г.

Дипломацията на тръбите - Георги Георгиев

 

 

 

"Южен поток" е без алтернатива за енергийната безопасност на Европа

"Можем ли да живеем в Европа без руския газ? Отговорът е не. Имаме ли причини да живеем без него? Мисля, че също не." Това заяви преди дни пред агенция Ройтерс главата на френския енергиен гигант "Тотал" Кристоф де Маржери. Горе-долу по същото време еврокомисарят по енергетиката Густав Йотингер заяви пред германски медии, че добивът на шистов газ не може да намали съществено зависимостта на ЕС от вноса на синьо гориво. По негови оценки в дългосрочна перспектива ще може да се заместят едва 10% от потребностите на ЕС, с други думи с толкова, с колкото ще се изтощават традиционните находища в съюза. Относно екологичните проблеми Йотингер премълча, но и така е ясно, че цената, която ще се плати от европейските граждани, не отговаря на размера на получените ползи.
В края на юни пък от норвежката нефтогазова компания "Статойл" коментираха, че те не могат да компенсират руските газови доставки на Европа, ако последните изчезнат в случай на ескалация на конфликта между "Газпром" и "Нафтогаз Украйна".
Всички тези изявления, които стават на фона на кризата около газопровода "Южен поток", показват само едно - зад пушилката от т.нар. политическо говорене ясно се вижда, че газопроводът, който трябва да мине и през българска територия, няма разумна алтернатива. Ръководителят на "Тотал" директно коментира, че Европа трябва да се стреми не да намали зависимостта си от руския природен газ, а да гарантира нормалните му доставки, включително чрез заобикалянето на Украйна. За момента най-напредналият проект, който гарантира тази безопасност, заради ситуацията в Украйна, е "Южен поток".
Разбира се, Кристоф де Маржери е ангажирано лице - "Тотал" е част от консорциума, който строи газопровода. Но тезите на френския бизнесмен, както и на колегите му от Австрия, Италия, Унгария, Словакия, България не са свързани само със загубата на бъдещи печалби, ако "Южен поток" не се реализира. Става въпрос изобщо за енергийната безопасност на Стария свят. В близко бъдеще не се очертава разумна алтернатива на руските газови доставки. Непрестанната борба на последните два състава на Еврокомисията с енергийната зависимост от Москва доведе дотам, че за миналата година "Газпром" достигна пикова стойност на европейския пазар - 30% от доставките на синьо гориво. Причината е повече от банална - собствените находища на страните от ЕС се изтощават, падат добивите в Алжир, Норвегия се намира на т.нар. "плато" и няма възможност да увеличава драстично предлагането на природен газ. 
Русия се оказа единствената, по обективни причини, която има достатъчно газ в недрата си, и възможности да го закара до европейските потребители. Това са обективните дадености в момента. Всички разговори за бъдещи доставки на американски природен газ, на ирански, на азербайджански и т.н. са обсъждания на събития, които предстоят да се случат след около 5-6 години, ако изобщо се случат. Хората, които противопоставят тези хипотетични доставки на газ на сегашните реални руски доставки не дават отговор на въпроса какво ще се прави междувременно. А междувременно на дневен ред стои въпросът за това ще има ли руски газ през зимата, или няма да има?
Този въпрос възниква вече за четвърти път. Първата газова криза между Москва и Киев възникна през 1995 г., после през 2006 г., сетне и най-осезаемо е усетена от нас през 2009 г. и стигаме до сегашната от 2014 г. Построяването на газопроводите "Син поток", "Северен поток" и започването на работите по "Южен поток" бяха отговор на първите три кризи. Забележете - кризите се случват при всички украински президенти, при най-различна политическа конфигурация в украинския парламент. Това е хронично явление. Причината за него е 20-годишната деградация на украинската икономика и на местната политическа класа. Украйна е единствената от европейските републики на бившия СССР, която не само не успя да възстанови равнището на БВП отпреди 1992 г., но и задълбочава падението си. От втора икономика след руската в бившия СССР тя беше изпреварена през 2013 г. от Казахстан и е вече на трето място. И нещата скоро няма да се оправят, което гарантира бъдещи газови войни, независимо как ще свърши гражданската война в Украйна.
"Тръбата" както образно наричат газотранспортната система на Украйна (ГТС), се превърна в хранилка за корумпираната до мозъка на костите си местна олигархична върхушка. Възможността за рекет както на доставчика (Русия), така и на клиентите (Европа и Турция) даваше обаче големи предимства на украинските политици в политиката им, която основно може да бъде наречена "сучене от две майки". Разбира се, Русия нямаше как да бъде съгласна репутацията й на надежден доставчик на суровини за Европа да бъде поставена под въпрос от действията на Киев и започна скъпоструваща програма за заобикалянето на Украйна и фактическото й лишаване от статута на транзитна държава.
По данни на руския неправителствен Фонд за национална енергийна безопасност, ако през 1998 г. Киев е контролирал 95% от транзита на руски природен газ, то през 2002 г. те са били вече 80%, а през 2012 г. 56% и в края на 2013 г. - 52%. Това е резултатът от изграждането на газопроводите "Син поток" към Турция и "Северен поток" към Германия съответно през Черно и Балтийско море. При това, поясняват от фонда, в момента заради ограниченията на Третия енергиен пакет "Северен поток" е натоварен на 50-60% от мощността си. В случай, че "северната" тръба бъде натоварена максимално, транзитът през Украйна ще падне под психологическата граница от 50%.
В абсолютни числа нещата изглеждат по следния начин - при мощност на изхода от украинската ГТС от 142 млрд. куб. м природен газ в момента през нея преминават около 80 млрд. Максималното натоварване е било през 2005 г. - 121 млрд. куб. м. Оттогава досега Киев е загубил 33 млрд. куб. м транзитен газ, или 1,2 млрд. долара от неполучени такси. ГТС на Украйна обаче може да бъде на печалба, ако през нея преминават около 50 млрд. куб. м газ годишно, както виждате, Киев е близо до тази граница. Ако "Южен поток" заработи дори само с половината от предвидената мощност - около 30 млрд. куб. м годишно, то тогава ГТС на Украйна става губеща - разходите за нейната поддръжка ще надхвърлят приходите от транзитните такси. А при излизането на пълна мощност на "Южен поток" през 2018 г. (63 млрд. куб. м) "украинската тръба" се превръща в висококачествен скрап.
При това "Южен поток" не е единственият проект, който предвижда заобикалянето на Украйна. От април 2013 г. започнаха обсъждания по евентуалния строеж на газопровода "Ямал-Европа 2". Предвижда се той да бъде с мощност 15 млрд. куб.м газ годишно и да минава паралелно на стария газопровод "Ямал-Европа" по териториите на Беларус, Полша, Унгария и Словакия. Не е отхвърлена и идеята за строителството на още две тръби в рамките на "Северен поток". Т.е. Русия има възможности да намали допълнително зависимостта си от ГТС на Украйна, но обърнете внимание, че горните проекти за газопроводи са нацелени предимно към Западна и Централна Европа. Обаче точно на южното направление, което включва и България, са най-напреднали работите по изграждането на обхождащ Украйна газов маршрут. "Южен поток" реално вече се строи и плановете са първата от общо четирите тръби да влезе в експлоатация до края на 2015 г. Това означава, че ако работите се движат по график, след малко повече от година България няма да бъде заложник на настоящия и бъдещите конфликти в газовата сфера между Украйна и Русия. По същия начин стоят нещата и с други държави като Сърбия, Хърватия, Австрия, Италия, Словакия. Ще спечелят и Македония, и Босна и Херцеговина. Ще спечели и Русия. Единственият губещ е Украйна и тези западни компании от САЩ и Европа, които ще бъдат поканени от киевското правителство да закупят газотранспортната система на страната. Цената на украинската ГТС не е посочена официално, но по някои данни от 2013 г. пазарната стойност на цялата система е 61 млрд. долара. Тъй като украинците се канят да продадат 49% от нея, то може да се предположи, че ще поискат от купувачите около 30 млрд. долара. Огромна сума, която може да бъде дадена само ако има гаранция, че през украинските тръби ще продължи да тече руски газ към Европа. Поради това сме свидетели на безпрецедентния натиск върху страни като България да не допуснат строежа на "Южен поток". Целта е двояка - хем да се съхрани транзитният статут на Украйна и възможността чрез него да се оказва влияние върху Русия и руската политика, хем да се осигурят бъдещите печалби на западните компании, които може би ще купят част от ГТС на Украйна. Но тези цели се разминават с реалните интереси на европейските страни, които участват в проекта "Южен поток".
ЕС също има интерес газовият транзит да заобиколи Украйна. Тази страна се очертава да бъде трайно нестабилна за години напред. Може да се спори до пресипване кой е виновен за това, но перспективата е мрачна. Трябва да се търсят решения ЕС да не бъде заложник на случващото се в Украйна. "Южен поток", а и другите проекти за газопроводи дават нужната алтернатива при това в обозримо бъдеще, буквално в рамките на една до три години.
Когато украинският министър на външните работи Павел Климкин каза на 10 юли, че "Южен поток" е политически проект, който нищо няма да промени за Европа, то той е частично прав само в първата част на изказването си. "Южен поток", за разлика от бившия си конкурент "Набуко", е осигурен ресурсно и не е повлиян от геополитическата обстановка в Близкия изток. Да, в него има политически момент, но министър Климкин и правителството, в което участва, могат да се сърдят само на поведението на предшествениците си.
Естествено, че нещата за Европа ще се променят, независимо какво мисли Климкин. Тя ще получи по-голяма свобода за маневриране, както по отношение на Киев и менторите му от Вашингтон, така и по отношение на Русия, защото отпадането на посредниците винаги внася повече яснота между купувача и продавача. Както се казва: "Чисти сметки, добри приятели".

 

 

Източник: вестник „Дума”, 15 юли 2014 г.

 

 

 

неделя, 13 юли 2014 г.

Новата солидарна икономика е тук - Явор Тарински

 

 

 

Може ли солидарната икономика да съставлява реална и практическа алтернатива на капиталистическата система и националната държава? 

 

Изходът от т.нар. икономическа криза, поразяваща Европа от 2008 г. насам, се превърна в основна тема на нашето съвремие. Различни политици, "експерти" и технократи говорят за възможни изходи от кризисното положение, в което се намират нашите общества. Но техните предложения рядко излизат от рамките на безкрайния растеж неолибералните политики или „затягането на коланите", налагани по все по-авторитарен начин. Другата алтернатива, която ни се представя от медийния мейнстрийм, е тази на радикалната лява партия - в лицето на гръцката коалиция СИРИЗА.

На фона на разгорещените дебати по медиите и все по-влошаващия се жизнен стандарт в Европа, на хоризонта се появи и трета алтернатива - тази, идваща „отдолу". На нарастващата безработица активисти от испанските социални движения отговориха така: "Ако съвременната система не може да ни осигури работни места, нека създадем такива, извън нея", а работници от окупираната фабрика под работнически контрол Вио.Ме. в Солун издигнаха лозунга: "Шефовете не могат? Ние можем!".

И след като населенията на обедняващите европейски общества се умориха да чакат подкрепа от своите правителства, решиха да поемат нещата в свои ръце. Виждайки, че държавата няма намерение да им се притече на помощ, че тя се припокрива с корпоративния сектор, отговорен за поразилата ги криза, а не е негова алтернатива, хората осъзнаха, че могат да разчитат единствено на собствените си сили и на солидарността вътре в своите общности.

Из цяла Европа изникнаха като гъби хоризонтални структури, чрез които хората се справят с ежедневни проблеми. Така те организират протести срещу политиките на остеритет (антикризисни мерки чрез икономии), но търсят и алтернативни начини на задоволяване на своите ежедневни нужди, които вече нито частният, нито държавният сектор могат да задоволят.

Тези структури приемат различни колективни и кооперативни форми, обхващащи различни сфери на услуги и т.н. Те са вдъхновени от практиките на бунтовните движения по света като Запатистите в Мексико, Движението на безимотните в Бразилия, окупациите на фабрики в Аржентина и много други.

Тук ще разгледаме само някои примера на такива практики измежду хилядите, които се зародиха в празнините, които нито държавата, нито частният сектор могат да запълнят. Те съставляват един възможен и устойчив изход от финансовата и политическа криза днес. Нещо повече, те изглеждат като обещаващи стъпки към един друг свят, основан на истинска демокрация и солидарност.

Фралиб - окупирана фабрика под работнически контрол в Марсилия, Франция

Фралиб е фабрика за преработка и опаковане на билки, намираща се на 20-тина километра от Марсилия. Преди три години предишният собственик - химичният и хранителен гигант Unilever, решава да премести производството си в третия свят, за да спести разходи. 80-те работници от Фралиб провеждат множество протести и кампании за бойкот на корпорацията Unilever, като основното им искане е фабриката да остане отворена и те да не изгубят работата си.

След като това така и не се случва те решават да поемат контрола и управлението на предприятието в свои ръце. Отскоро работниците започнаха да произвеждат малки количества липов чай, предназначени за местно потребление, като основната им цел е производството да достигне пълния си капацитет.

Фралиб е една от малкото фабрики в Европа, преминала под прекия контрол на своите работници. Прякота управление на фабрики е практика с дългогодишна история - особено в Аржентина, където понастоящем, според различни източници, около 300 "възвърнати" предприятия осигуряват работа на над 15 000 работници.

Вио.Ме. - окупирана фабрика под работнически контрол в Солун, Гърция

Солунската Вио.Ме. е компания, произвеждала висококачествени строителни материали като хоросан, мазилки, лепила, водоустойчиви фугиращи смеси и много други. След като предишните собственици обявяват фалит през 2011 г. и спират да плащат заплати на своите работници, последните започват съдебни борби, с които да придобият легален контрол върху предприятието, за да не загубят поне работните си места. След 2 години на неуспехи в съда те решават да вземат нещата в свои ръце.

На 12 февруари 40-те работници от Вио.Ме. окупират фабриката и започват производство (основно перилни и почистващи препарати). След окупацията предприятието се управлява на принципите на пряката демокрация, при пълно равенство между работниците и без никакви шефове. Всички решения, засягащи фабриката, се взимат на общо събрание/асамблея, а заплатите между всички служители са изравнени. Всички работници притежават по равен дял от предприятието, което гарантира хоризонталния му характер.

Пагаки - кооперативен магазин-кафене в Атина, Гърция

Идеята зад Пагаки се заражда след първите сериозни удари на кризата в Гърция, когато група безработни започва да обсъжда възможни начини за измъкване от капана на лисващото препитание. Някои от тях са се занимавали с прекариен труд в условия, враждебни на всяко чувство за достойнство и креативност. Те решават да опитат да създадат нов тип работно място, основан на колективност, взаимопомощ, пряка демокрация и солидарност между работниците. Така през 2010 г. започва да функционира кооперативния магазин-кафене Пагаки.

Кооперативът принадлежи на всички, работещи в него. Всички решения, засягащи функционирането на Пагаки, се вземат на общо събрание/асамблея, където участват всички работници. Те си разпределят определени заплати, а всичко, което спечелят отгоре, отива за погасяване на взетите дългове, нужни за започване на начинанието. Колективът на Пагаки е решил, че след като ги изплати, всичкият излишък ще отива във фонд, който ще бъде предназначен за финансова подкрепа на други подобни кооперативи и колективи.

Ню Лийф Кооп- кооперативен магазин в Единбург, Шотландия

Ню Лийф Кооп е кооперативен магазин, колективно притежаван и управляван от хората, които работят в него. Идеята на неговите основатели е да си намерят работа във времена, в които тя е кът, но и която да въплъщава в себе си демократични практики и солидарност. В Ню Лийф Кооп се предлага здравословна вегетарианска храна на достъпни цени. На неговите рафтове се дава предимство на продукти с органичен и местен характер, както и на такива, идващи от мрежите за солидарна и справедлива търговия.

Подобно на кооператива Пагаки, намиращ се в другия край на Европа, работниците в Ню Лийф Кооп са си определили таван на заплатите, който според тях стига за водене на достоен и независим живот, а всичко, което го надскочи, се отделя във фонд. За момента парите, събрани в него отиват за плащане на взетите дългове, които са били нужни за отваряне на кооперативния магазин. Но работниците в Ню Лийф Кооп възнамеряват, щом веднъж дълговете са погасени, средствата от този фонд да отиват за финансова подкрепа на други подобни начинания.

Всички в кооператива поемат равен брой отговорности при неговото управление. Всички работници в него са равноправни съсобственици. Управлението на Ню Лийф Кооп се извършва, както е с всички изброени до момента инициативи, на прякодемократични и нейерархични принципи. Всички решения се взимат на общо събрания/асамблея, в което участват всички работници. Решенията се взимат след достигане до консенсус, т.е. решение, което е приемливо за всички членове.

Самоорганизирани интернет мрежи в Испания

Идеята за независим интернет, тип направи-си-сам, се заражда като решение на проблема с високата цена за включване към мрежата на потребители от отдалечени краища. Преди десетина години на жителите на няколко еко общности и села им писнало да чакат компании да ги свързват към интернет мрежи и да ги таксуват солено. Така започнали да мислят за възможни алтернативи.

Те се спират на общностна самоорганизирана интернет мрежа, която представлява вид кооператив, засилващ демократичния дух и свободния характер на интернет. Днес испанската "Гуай-фай"мрежа е най-голямата направи-си-сам мрежа в света с над 21 000 потребители, наслаждаващи се на по-бърз и евтин интернет от предлагания от стандартните доставчици.

За разлика от традиционните мрежи, при които производителите се свързват с един централен източник, общностната интернет мрежа свързва потребителите помежду им. И така, вместо всички да получават информация от един източник, потребителите споделят всичко, което получават с околните. Понякога това означава да споделяш с околните достъп до конвенционални сървъри; друг път означава създаване на напълно нов интернет.

Днес напливът на нови потребители в този тип мрежи е още по-интензивен, както заради още по-тежкото финансово положение в страната, така и заради наскорошните разкрития, че правителството на САЩ следи около половината от световната онлайн комуникация всеки ден. Правителствата нямат програми за следене на самоорганизираните интернет мрежи, защото техният децентрализиран характер прави това изключително трудно.

Доказателство за икономическите успехи на тази практика в настоящата криза и свободата, която позволява на своите потребители, докато държавата става все по-рестриктивна, идва от репликирането й от общности в Гърция. "Атинската безжична градска мрежа" наброява над 1 000 потребители, които се радват на по-бърз интернет на по-ниска цена, създавайки в същото време общност, базирана на взаимопомощ и децентрализация.

Оттук накъде?

Това са само няколко от хилядите хоризонтални структури, които осигуряват прехраната на нарастващ брой хора в кризисна Европа. Но може ли този демократичен колективен/кооперативен икономически модел, наричан солидарна икономика, да бъде надеждно решение на днешната икономическа и политическа криза?

За момента отговорът може да бъде единствено положителен. Този тип хоризонтални структури устояват на кризата и помагат на ангажираните в тях да водят достоен живот. Доказателство за това са хилядите нови такива инициативи, които продължават да се появяват из цяла Европа, вдъхновени от вече съществуващите такива и техните успехи. Можем да кажем, че това е най-доброто решение на европейската многопластова криза до момента, що се отнася до благосъстоянието на обществото като цяло, а не на определени привилегировани сегменти от него.

Един друг, също толкова съществен въпрос, ако не и по-съществен, е дали солидарната икономика може да съставлява реална и практическа алтернатива на капиталистическата система и националната държава. Вече видяхме, че тя може да предпазва хората от кризите, породени от настоящата система, но може ли да я замени?

От десетилетия съществуват общности, като Запатистите в Мексико, автономните селища Еракулапали и Мендха в Индия, че дори и Мариналеда в Испания, които са населявани от хиляди и чиято икономическа организация е базирана на кооперативни/колективни структури, като изброените по-горе.

След влошаването на жизнения стандарт в европейските страни през последните години и последвалия го бум на самоорганизация и изграждане на хоризонтални алтернативи на държавните и частните институции, броят на такива микро-примери нарасна значително. Те несъмнено са "пукнатини" в настоящата система, както ги дефинира Джон Холоуей, защото в тях водещи принципи са участието и солидарността, а не отчуждението и йерархията, така характерни за капитализма и държавата.

Но тези "пукнатини" започват да установяват солидни връзки помежду си. От примерите по-горе виждаме, че те си взаимодействат и помагат (предимно с продукция, финансова помощ, но не само). Вече е възможно човек, живеещ в град или село в Европа да покрива голяма част от нуждите си чрез солидарната икономика.

Приносът на интернет за това е голям - съществуват стотици сайтове, които съдържат данни и информация за тези структури и спомагат за връзката между тях и потребителите. Сформираха се международни мрежи на солидарната икономика като „ripess"и „Communities & Networks Connection", които свързват участниците в нея, където и да се намират, без значение от тяхната националност и насърчават взаимопомощ и сътрудничество между тях.

Това е в противовес с нарастващия национализъм в Европа, който разделя и настройва народите едни срещу други, което особено във времена на тежка криза може да бъде пагубно. Ако броят на хоризонталните структури продължи да расте с това темпо, е възможно да достигнем до момент, в който всички човешки нужди да бъдат задоволявани по този начин.

Това показва, че солидарната икономика поставя основите на едно ново общество, основано на пряка демокрация, федерализъм и солидарност

Но не бива да таим илюзии, че солидарната икономика, сама по себе си, е способна да ни изведе от кризата или още повече - да ни отведе до един друг свят, без помощта и борбата на една политическа сила. Но не трябва да бъркаме тази сила с политическа партия - хората, не само в Европа, но и по света са изгубили вяра у тях заради всички неизпълнени обещания и неустойчивостта на електоралната политика.

Силата, която може да превърне солидарната икономика в реален изход не само от настоящата криза, но и от системата въобще, може да бъде видяна в движенията за реална демокрация, които окупират площадите из цяла Европа - движения, които споделят същите принципи като солидарната икономика. Но за да имат шанс за успех, те трябва да търсят обединение помежду си, за което вече се правят опити с мрежи като „Beyond Europe", свързващи антиавторитарни и антикапиталистически инициативи от цяла Европа.

Изброените по-горе практики са обнадеждаващи знаци, че съществува изход от кризата, обхванала както Европа, така и целия свят. И дори нещо повече, те могат да положат основите на един друг, по-справедлив и наистина демократичен свят.

 

 

*Явор Тарински е активист и преводач. При своите преводи използва псевдонима Mechanic955.

 

 Източник: WebCafé, 19.04.2014 г.