Търсене в този блог

понеделник, 23 май 2016 г.

Науката е слънце, но ако няма зрящи, кел файда - Велиана Христова

 

 

 

Драстичното изоставане на България в образованието и изследванията изисква специфични национални мерки за догонване на останалите страни в Европа

Нека зададем един тестови въпрос със затворен отговор. След всичкото заключване и следене на експерти и преписвачи, след камери и видеоекрани за наблюдение на тазгодишната матура по български език и литература, бяха анулирани 33 работи на ученици за преписване и ползване на мобифони. През 2015 г. на същата матура - без заключване и следене, без 4000 камери и видеоекрани за наблюдение, за същите провинения бяха анулирани... 34 ученически работи. Т.е. ефективността на полицейските супермерки на Кунева е около нула процента. Колко процента от разходите за матурата е цената на въпросните 4000 камери?
За мерките на МОН срещу престъпните ученици се изписаха килограми макулатура. Никой не се задълбочи обаче в сериозния въпрос - защо децата преписват, вместо да учат като хората уроците си и да покажат на изпита знания, а не да мишкуват? Отговорът е многопластов, както се казва. Но поне три причини са на повърхността. Първо, цялото битие на обществото показва на тези деца, че да знаеш няма смисъл, защото от знания пари не се изкарват. Мангизи и престижни позиции се трупат с мишкуване - днес с пищова на матурата, утре със съответните връзки с някого от властта на различни нива, който ти връзва в кърпа твоето доходоносно политическо или шуробаджанашко назначение. Второ, тези деца не са учили литература в училище и не са чели книжки - те са зубрили псевдонаучния "дискурс" на  литературознанието, което всъщност се съдържа в учебните им програми и в учебниците и изисква не четене на произведения, а преповтаряне на синекдохи, поанти и социокултурен контекст. Това е една от основните причини децата да не четат - покрай литературознанието, което никога няма да им трябва и което не разбират, те намразват и самата литература. Те не знаят какво пише в "Под игото", но е трябвало да научат от "Радини вълнения" как се излиза от конфликтни ситуации. Щото това било практически важно за живота им оттук нататък. Не Вазов. Трето - интернет отучи децата да говорят, те не умеят да изразяват мисли, 4атят и толкова. Какъв български език! Абсурдна е глупостта, която онзиден чух от бившия министър Даниел Вълчев в една телевизия - видите ли, и при социализма имало неграмотни, ама ги криели. Глупост, защото през 1990 г. прословутите модератори на унищожителния ни преход Ран и Ът написаха за образованието ни само един пасаж: "Българското образование е водещо в Европа, не пипайте образованието си, то има нужда само от козметични промени". А при първото си участие в международните измервания на знания децата ни в началото на 90-те години бяха на първите места в света, сега според PISA половината са неграмотни и са на последно място в Европа по знания!         
Има и четвърто, пето, десето обяснение. Иначе днес е 24 май и възроденият народ, ако не е по вилите си в почивните дни, тръгва да си тананика, че "науката е слънце".
* * *   
 
Какво слънце ни е огряло, ни каза преди дни Националният статистически институт, като извади данните за образованието за учебната 2015/2016 г. Месец преди това европейската статистическа служба Eurostat огласи най-важното - къде се намира образованието в приоритетите на държавите от ЕС, измерено чрез публичните инвестиции, заделени за него. Първо се разбра, че България по  разходи от хазната като процент от БВП е в края на редичката на 28-те европейски държави - 7 поред отзад напред (данните са за 2014 г.). Второ, много под средното за ЕС са разходите ни за здравеопазване, образование и социална защита. Затова пък военните ни разходи са повече от средното в ЕС - 1,4% от БВП при 1,3% за ЕС-28. Трето, специално за образованието сме сред 4-те държави, които отделят най-ниския процент за него - 4,1. Другите двойкаджии по финансиране на образованието са Гърция, Италия и Словакия. Средно в ЕС-28 за образованието се инвестират 4,9% от БВП. Най-зле са финансирани предучилищното и началното образование у нас - 0,9% от БВП при средно 1,5% в Евросъюза.
Всяко нормално правителство би взело спешни мерки да навакса такова изоставане. Не и нашето. То взема мерки, но в обратна посока - към пълно финансово затъване на образованието. В правителствената Бюджетна прогноза до 2019 г. и особено в Конвергентната програма на България, приети тази година от МС, пише, че до 2019 г. разходите за образование, които сега са 4,1% от БВП, трябва да... намалеят до 3,2% от БВП! Разходите за висшето образование се запазват в сегашния си размер и намалението ще е главно за средното училище. С такъв нечувано нисък процент за образование вероятно нито една държава дори в Африка не върви "към светли бъднини".
 
20 000 българчета изтичат в чужбина всяка година!

Другият бич за страната ни - демографският колапс, се проследява особено ясно по данните на НСИ за образованието. От учебната 2000/2001 г. досега - за 16 години, учениците в общообразователните училища са намалели с цели 265 000! Т.е. децата ни се топят средно с 16 562 на година! В общообразователните училища през учебната 2014/2015 г. имаме общо 602 277 ученици, от тях в частни училища - едва 7603 деца (1,26%). Да отвори Бойко Борисов данните на НСИ, та да види на колко процента от населението доходите растат, както твърди той. Да види още, че само за учебната 2014/2015 г. отпадналите от средното образование деца са 21 146 и от тях заради бедност са спрели да ходят на училище 8259! Други около 8000 деца само за една година са заминали в чужбина - очевидно с родителите си. За сравнение - през 2000/2001 г. заминалите за чужбина са били само 2244. Впрочем, България така просперира, че спрямо учебната 2013/2014 г. отпадащите ученици за една година са се увеличили с около 4000, а заминалите за чужбина - с около 2000! В НСИ данни за отпадналите от училище през настоящата учебна година още няма, но ако заминаващите за чужбина се множат със същото темпо, следва да очакваме, че вече около 10 000 българчета годишно са загубени за България. Поне още толкова заминават в чужди вузове веднага след като вземат дипломата си за средно образование.
Тъжна картинка са и професионалните ни училища, за които сега толкова много се говори. Шели да обучават "дуално" - по "швейцарски модел". Първо, моделът не е швейцарски, ами е български, а швейцарците през 90-те години го заимстваха от нас. А понеже ние след това унищожихме техникумите, те сега ни връщат модела, белким поне малко наваксаме в липсата на средни технически кадри. Само от 2000 г. досега учещите се в професионални училища у нас са намалели със 116 132 и в момента са 135 578, но сред тях са не само техничарите, но и възпитаниците на училищата по изкуства и спорт. Само в последната една година обучаващите се в професионални училища са намалели с около 6000.

4 пъти са намалели младите учители за 16 години
 
Драстичен спад виждаме и в броя на учителите у нас. Спрямо 2000 г. педагозите в общообразователните училища са намалели с 18 468 и в момента са 45 288. По-страшно е обаче видимото застаряване на учителския състав. До 29-годишна възраст са само 1415 (3,1%) от педагозите, а над 60 г. - 4214 (9,3%). Това означава, че срещу трима учители, излизащи в пенсия, в системата влиза един млад педагог. За сравнение - през 2000 г. учителите до 29 г. са били 12,9%, а тези над 60 години - 1%. Т.е. четири пъти са намалели по брой младите учители, а 9 пъти са се умножили възрастните педагози. Ето това е сривът на нашето образование след "реформите" само в последните 16 години. А причините са ясни - трудно се работи във все по-агресивната училищна среда, а още по-трудно се живее с ниските учителски доходи.

Над 60% от преподавателите обучават студенти в няколко вуза

На фона на демографския срив виждаме интересен феномен във висшето образование. От 2000 г. досега броят на студентите у нас се е увеличил от 243 592 на 259 957 - с над 16 000. Това се вижда и от коефициента на записване на населението във висше училище - от 23 на 40%. Макар че в последната една година и студентите са намалели с цели 12 500! Увеличението по принцип би нямаше да е лошо, ако преподавателите в същото време не бяха намалели с 1509. Ако преди 16 години един вузовски преподавател е обучавал средно 15,6 студенти, сега обучава 18,4 студенти. Естествено - за сметка на качеството. 
Явлението, което никое правителство в последните 16 години не пожела да спре, са т.нар. "куфарни преподаватели", които обучават студенти в едно, две и повече висши училища. Естествено - пак за сметка на качеството. И през тази учебна година пътуващите преподаватели са 8504 (60,3% от всички преподаватели). Нещо повече - броят им се увеличава, през 2000/2001 г. преподаващите на един основен договор и на още няколко места на хонорар са били 7720 (49,2%). Според новия начин на финансиране на вузовете, залегнал в Закона за висшето образование, броят на преподавателите, работещи само в дадено висше училище, ще е един от показателите, носещи повече финансиране за висшето училище. Дали това ще намали "куфарното преподаване", предстои да видим.

Холокост за науката

Най-тъжната картина у нас обаче се наблюдава в сектора "Наука". Според Eurostat през 2013 г. финансирането за наука и развитие у нас е било 0,65% от БВП (0,25% от бюджета и 0,4% от бизнеса). В същата година в ЕС-28 за наука се инвестират средно 2,01%. По-малко от нас в науката влагат единствено Кипър (0,48%) и Румъния (0,39%). За никого не е тайна основната последица от това ниско финансиране - мизерните заплати, особено в БАН, тъкмо там, където се създават 62% от научната продукция на България. Академията не получава от бюджета пари дори за ток, парно и вода, за самите изследвания - нула лева. Подобен абсурд не познава нито една друга държава. Според данните на НСИ през 2014 г. публичните разходи за наука и иновации у нас са били 222,9 млн. лв., а от договори с чужбина са дошли 338,3 млн. лв. Затова в оценката на ЕК за научната и развойната дейност у нас е записано, че е порочно и неправилно да се разчита най-вече на парите от чужбина за развитие на националната наука.
Обаче в средносрочната бюджетна прогноза на правителството до 2019 г. и в конвергентната програма на България е предвидено... намаление на парите от хазната за т.нар. Общи служби, в които влиза и науката! А в намеренията, записани в купищата стратегии, планове и програми за наука, отново се разчита главно на европарите от новата оперативна програма (ОП) "Наука и образование за интелигентен растеж". Иначе много обичаме ЕС, но хич не чуваме какво ни казва.  
 Финансовият геноцид над науката, който е безпрецедентен от времето на Дянков насам, доведе до рязък спад на броя на учените, тъй като младите българи, защитили дисертация със степен "доктор", в чужбина получават поне 10 пъти повече, отколкото у нас, и е напълно разбираемо, че в момента огромна част от тях обогатяват науката в страни, където не им се налага да карат нощем такси, за да се прехранват. Резултатът е, че през 2013 г. изследователите у нас са 12 300 (Еurostat) - от тях 9300 работят във вузовете и научните организации, 2800 - в бизнеса. По процент на учените от всички работещи у нас (23,6%) България е предпоследна в ЕС-28, където средният процент на заетите с наука е 34,2. След нас е само Румъния (20,6%). Според НСИ през 2014 г. изследователите у нас са 13 201, от тях до 34 г. са 2166. Интересно как точно новият зам.-министър в МОН проф. Иван Димов смята да върне 2000 наши учени от чужбина - с 300 евро месечна заплата тук? И как ще задържи младите учени, каквито намерения обяви, при положение, че никой никъде досега не чу ни звук, че заплатите им ще се вдигнат? Красиво говорим, преписваме бумагите на ЕС и затъваме все повече.
България има нужда от спешни мерки за спасяване на все още конкурентоспособната българска наука - където я има: в БАН и в 4-5 вуза. Мерки специфични, български, съответстващи на реалното ни изоставане, а не преписване на европейски практики от страни, които са много по-напред от нас в научните си политики - като например нови регионални супер центрове, нови центрове за върхови постижения и за компетентност, които според новата ОП щели да дублират сегашните научни структури, изсмуквайки техния научен персонал. Костюм се шие по мярка, защото ако наденеш копринена фуста на дистрофично тяло, тя ще виси като на закачалка и няма да го стопли. Меглена Кунева обяви, че веднага след празниците за 24 май МОН ще огласи нова стратегия за развитие на научните изследвания. Да видим.   

 

24 май 2016 г.

 

 

 

 

 

 

Накъде вървиш, народе......... - Велислава Дърева

 

 

 

Азъ, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Естъ...
Тази е най-българската молитва. Кратка и величествена.
"Върви, народе възродени..."
Този е най-светлият български проглас.
Достойно и праведно е да славим светите братя Кирила и Методия, двоицата свещена на нашите първоапостоли да почитаме! Те вдъхнаха в сърцата ни Словото, от безкнижност ни избавиха, от безпаметност ни спасиха, просветиха умовете ни, просветлиха душите ни. Те са бащите на българския народ.
Ето ги техните светозарни букви!
Ето ги нашите златозарни писмена!
Живи сме, защото ги имаме. Безценни са те и няма богатство на тоя свят, с което да ги измерим, камо ли - да ги заменим и отречем.
Защото Буквите и Словото са нашето градиво и нашето безсмъртие. Нашата победа над нищото.
Без Буквите, без Словото нас ни няма, ние не съществуваме. Като история и като бъдеще. В света и във времето. Защото ние, българите, българската нация, българската държава - ние сме родени от Кирилицата, от Буквите. Ние сме деца на Словото. Нашата Азбука е нашата национална идентичност, нашата независимост, нашата свободна воля, нашата същност. Тази Азбука, а не някоя друга, това Слово, а не някое друго - те са ни създали като нация, като дух, като духовност, като интелект, като памет.
Защото Кирилицата е най-величественото достижение на европейската цивилизация, а то е - равноправността на всички народи. И започва от правото на всеки народ да чете Словото Божие на своя език и да разговаря с Бога на своя език. Защото, казва св. Кирил, когато в храма проповядват на чужд език, "душата е празна, а разумът спи". И това право, правото на преизпълнената душа и будния разум, е извоювано не с меч, а с Букви, със Слово.
Но както някога триезичните пилатовци връхлитали връз славянските писмена "като врани на сокол", тъй и днес връхлитат новите пилатовци връз Светите братя.
И тази глутница "цивилизатори" обяви нашите първоучители за "византийски шпиони", а Кирилицата - за "националистически мит", създаден от "примитивни и брутални типове"; за "руски ботуш" и "комунистическа ерес"; за "граница, която разделя Европа на цивилизована и варварска", "шрифт на некултурните хора", за "синоним на боклука и източното варварство".
Защото се срамят от Кирилицата и я позорят.
Защото презират Кирилската цивилизация и я подритват.
Защото не могат да понесат тежестта и величието на Буквите и Словото.
Защото искат душата българска да е празна, а разумът, знанието, интелектът, паметта, достойнството, достолепието да спят под камък като най-страшното зло.
Защото знаят, че "народността не пада там, дето знаньето живей" и затова знанието трябва да бъде похулено и умъртвено, а народността - унизена и погубена.
Защото лелеят да видят Държавата на духа срината, че да се възцари на нейно място невежеството в своето пълновластие. Пълновластието на безкнижната душа. А "безкнижната душа в человеците е мъртво нещо", казва Константин Преславски.
Това прави четвърт век една "елитна" орда самовлюбени типове. Тези мними експерти, мними реформатори и още по-мними политици, насърчават незнанието, овластяват бездарието, въздигат посредствеността, възнаграждават пошлотията, унижават хората на духа, гаврят се с историята, презират и мърсят нашите светци и първоучители, грабят душата народна, мишкуват в олтара на народната памет, и очите на нашите икони избождат. И хвърлят на поругание и присмех всеки, който знае и може, и го наричат "профан и варварин, брутален и примитивен тип".
Тази глутница слуги, самопровъзгасили се за пророци, съзнателно, умишлено и целенасочено превърна просвещението и духовността в просяк, а обществото - в безмозъчно, чалгаризирано, опростачено, обезграмотено, безкнижно, безисторично, безпаметно, идиототърпимо същество, което се лесно води и кара като добитък някакъв.
Горко на тези, които отнемат ключа към знанието - сами те не влизат, а на влизащите пътя препречват.
Горко на народа, който се влачи подире им!
"Върви, народе възродени..."
Накъде вървиш, народе?
Къде си се запътил?
Към нищото.
Бездънна е тая бездна. 

 

 

 

24 май 2013 г.

 

 

неделя, 22 май 2016 г.

Не ще познае радост безкнижната душа... – Вяра Дянкова

 


 Светите братя Кирил и Методий запалиха вечния огън на българската духовност  

 

Много събития и много имена от нашата история бележат мястото на Българя в световната история. Но делото на Константин-Кирил Философ и на Методий има уникално място в историята и в съвремието ни, защото в голяма степен определя идентичността ни като народ. Христо Ботев подчертава заслугите на Константин Философ в обществения напредък, но и като залог за победата на националната революция. Той пише в статията си за Кирил и Методий: "Българският гений е записал такива важни и знаменателни събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли нещо в историята на обществения напредък". Това определение внушава на народния поет Иван Вазов двустишието в одата "Паисий":
"Че и ний сме дали нещо на светът
и на вси слявяни книга да четат!"
И действително, има нещо удивително величаво в създаването на славянската писменост, основа на култура. Нека си припомним само за миг картината на средновековния IX век. Българската държава е силна след властването на Крум, покръстването на българите определя техния цивилизационен път завинаги, Борис І с умело лавиране между тогавашните митрополии Константинопол и Рим успява да преодолее хегемонията на съседите си. В България се разгръща мащабно строителство в Плиска, подготвя се преминаването на столицата към Велики Преслав - лоното, в което ще бъде приета и

ще разцъфне славянската книжнина

Тъмнината на триезичието е разпръсната, звучат думите на Константин Философа: "Не праща ли Бог дъжд на всички еднакво? Слънцето не грее ли за всички? Не дишаме ли въздух всички еднакво? И как не ви е срам, като признавате само три езика и обричате всички други народи и племена да останат слепи и глухи?"
Светите братя сътвориха азбуката, която отговаря на фонетичните особености на българския език, тя е цялостна система за графично предаване на тогавашната българска реч. "Това е ново писмо, със свой стил и същина, в което сякаш е включен релефът на Балкана, покоят на полето, песента на птиците и огледалото на реките" (П. Матев) Превеждането на богослужебните книги е великото начало на славянската книжнина - създава се литература на роден език, разбираем за цялото славянско братство. На Запад подобен поврат идва няколко века по-късно, затова Кирил и Методий са де факто предтечи на Ренесанса.
Константин Кирил Философ отстоява демократичните идеи за правото на народите на собствено културно развитие. Схващането си за ролята на просветата и културата изразява с думите: "Слушай сега, цял славянски народе, както без светлина няма радост за окото, така не ще познае радост и всяка безкнижна душа... голи са без книги народите, защото не могат да се борят с противника на нашите души..."
Най-старият датиран писмен паметник с глаголица (първия вариант на славянската азбука) е от 982 г. - надпис, открит в Иверския манастир, един от 20-те ставропигиални манастира в Света гора. Той е основан от жители на Иверия - една бивша страна, днес в състава на Закавказката република Грузия. По-късно друг старобългарски глаголически паметник от втората половина на Х - началото на XI в. става известен като Асеманово евангелие или Ватиканско изборно евангелие на името на папския библиотекар Йосиф Асемани, намерено от него в Йерусалим през 1736 г. и пренесено във Ватиканската библиотека. То съдържа 158 пергаментни листа на глаголица с кратки приписки на кирилица. Оттогава във Ватиканските архиви се намира и написаното от самия Й. Асемини:

"Българският народ е древен и велик!"

Опазването и развитието на великото дело на светите апостоли са гордост за всеки българин, защото не друга държава, а България оцени смисъла на това дело и го опази. Българската земя е огнището, от което се пръсна светлина към другите славянски земи. Константин носеше пламъка, заложи идеята, откритието, а Методий - търпеливостта, постоянството, вярата. И всяка година на 24 май България скланя признателно глава пред величието на тяхното книжовно дело, с което се даде тласък на народното просвещение, запазило своята мисия през вековете и до днес благодарение на бележити български средновековни книжовници и на техните последователи в ХІХ в. Тази приемственост е доказателство за духовната устойчивост на нашия народ, опора за съвременния българин, който при всички превратности и преломни събития не бива да забравя откъде е тръгнал.
Нашият народ е оцелял и се е развивал винаги чрез знанието, чрез науката, чрез просветата, не чрез налагането си над някого чрез меча. И след Освобождението, независимо от последвалите партийни борби и нещастните военни и следвоенни години, народното просвещение е било основна грижа на българските управници. Образованието и науката белязаха несъмнен разцвет в България и през втората половина на ХХ век. Затова днес толкова по-основателен е въпросът "поради что" сега името на хотел "Родина" в столицата е изписано на латиница, а децата ни слушат през интернет предимно английски и американски "парчета". Поради что ценност за младите ни поколения вече са не знанията и образоваността, а парите и материалните облаги...
Книжовността води духа по благородните пътища към съвършенство и развитие. Книжовността е мерило за културата на един народ. Духовността е съкровището на българския народ, събирано и запазено от низ достойни български творци през паметните години на историята. Ние, днешните българи, не можем да допуснем то да се разпилее и да загине. То е темелът на нашите пориви, надежди, болки, съдби! На нашето бъдеще.

23 май 2015 г.

 

 

 

Голи са без книги народите – Вяра Дянкова

 


 

Книжовните паметници на св. св. Кирил и Методий - българското величие по света

 

Много имена от нашата история изпълват с гордост всяко българско сърце. Между тях с особена яркост се очертава делото на светите братя Кирил и Методий - "...гениите, които са записали такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че българи са внесли нещо в историята на обществения напредък" - Христо Ботев. Нека си припомним само за миг картината на феодалния IХ век - започва културното развитие на славянските народи, които вече създават литература на роден език, ограничавани дотогава от схоластиката и догматиката, както и от потисническата теория на триезичниците. И в тази тъмнина прозвучават думите на Константин Философ: "Не праща ли Бог дъжд на всички еднакво? Слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли въздух всички еднакво? И как не ви е срам като признавате само три езика и обричате всички други народи и племена да останат слепи и глухи?... Слушай сега, цял славянски народе, както без светлина няма радост в окото, така не ще познае радост и всяка безкнижна душа... голи са без книги народите..."

Азбуката на Константин Философ

представлява цялостна система за графично предаване на тогавашната славяно-българска реч. На Запад подобен поврат идва няколко века по-късно, ето защо светите братя Кирил и Методий са предтечите на Ренесанса! А дотогава старобългарски книжни паметници на глаголица и кирилица шестват величествено из западни и източни държави, грижливо откривани, оценявани и съхранявани като тяхна собственост, доказващи и до днес необхватната духовна извисеност на българската нация.
Глаголицата е първата българска азбука, съставена от Константин-Кирил Философ, по-стара 40-50 години от другата старобългарска азбука - кирилицата. Най-старият датиран писмен паметник с глаголица е от 982 г. открит в Иверския манастир, един от 20-те ставропигиални манастири в Света гора. Същият е основан от иверци, жители на Иверия - древна страна, днес в състава на Закавказката република Грузия. По-късно друг старобългарски глаголически паметник от втората половина на Х век или началото на ХI става известен като Асеманово евангелие или Ватиканско изборно евангелие, на името на папският библиотекар Йосиф Асемани, намерено от него в Йерусалим през 1736 г. и пренесено във Ватиканската библиотека. То съдържа 158 пергаментни листа на глаголица, с кратки приписки на кирилица. От тогава във Ватиканските архиви се намира и написаното от самия Й. Асемани: "БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД Е ДРЕВЕН И ВЕЛИК!"

Важен старобългарски глаголически паметник

е Клоцов фрагмент със запазени 14 листа, от които 12 се намират в Триест и 2 в Инсбрук, и е открит през 1830 г. от граф Клоц в Триест. Този паметник съдържа откъс от едно слово на Епифан Кипърски и едно цяло слово и два откъса от Златоустовите слова, за които още през Х век лично от цар Симеон е съставен сборник от слова на Йоан Златоуст. Друг важен старобългарски глаголически паметник е Зографското четвероевангелие, намерено в Светогорския български манастир Зограф, а през 1860 г. подарен на цар Александър II, съхраняван в Петербургската царска библиотека.
Най-старият датиран паметник на кирилица е подписът на игумена на Зографския манастир Макария от 980 г., а следващият е надписът, поставен от цар Самуил на гроба на баща му и майка му - старобългарски ръкопис на кирилица от 993 г. Други старобългарски кирилски паметници са: Супрасълски паметник, открит в Супрасълския манастир - Полша, съдържащ 24 жития и 20 Златоустови слова - едно от Епифан Кипърски и едно от патриарх Фотия. От всичките 258 листа половината се съхраняват в гимназиална библиотека в гр. Любляна, а другата част - в библиотеката на граф Замойски във Варшава, 16 листа са в библиотеката на руския акад. Бичков. Целият паметник е отпечатан през 1851 г. във Виена от Миклошич, а отново - от С. Северянов в Петербург през 1904 г.; Остромирово изборно евангелие е преписано от старобългарски оригинал за Новгородския "посадник" Остромир от дякон Григорий и се намира в Петербургската библиотека. През 1843 г. е издадено в Русия от Востоков, а през 1883 г. - от Савинков в Петербург; Савино изборно евангелие е открито в Московската типографска библиотека и е отпечатано през 1860 г. от И.И. Срезневски в Петербург и от В. Щепкин през 1860 г. в Москва.
Делото на св. св. Кирил и Методий победи

защото имаше България

защото имаше Борис I, велик български хан и после княз (853-889), покръстил българите (865 г.), което спомогнало за сплотяването на славяните, постигнал независимостта на Българската църква и затвърдяването на славянобългарският език в богослужението! И е поставена основата за създаването на оригинална и преводна славянска книжнина, която от България се разпространила на Изток към Русия и на Запад към Сърбия. Делото продължава своя възход и при великия цар Симеон (893-927), който осъществява политическо величие, благоустройството и просвещението на България. Царуването на цар Симеон е най-плодовитата, с бляскав ореол, епоха в книжовно отношение - Златен век на българската книжнина!
Сътворените от светите български братя Кирил и Методий книжовни паметници пропътували през вековете до Йерусалим и Ватикана, Триест и Инсбрук, Москва и Петербург, Варшава и Любляна, Берлин и Виена и съхранени за идните векове, ще напомнят на Европа и света (след изчезналите велики империи) за възможностите на българското просвещение и за непреходната гордост на България.
Именно многовековната българска книжнина е не само наша непреходна гордост, но и спасение на нацията и до днес. Има ли истински българин, който да не е признателен и да не благоговее, коленичил пред делата на св.св. Кирил и Методий (предтечите на европейския ренесанс), на цар Симеон и Златния век, пред Патриарх Евтимий и отец Паисий... Великото дело на светите апостоли изпълва с гордост всеки българин, защото преди да принадлежат на славянството и човечеството, те бяха и са на България! Чрез писмеността, която те създадоха, българската земя се превърна в огнище, от което се пръсна светлината в другите славянски земи. И в това дело Константин Философ бе духът, а Методий - неговата плът. Константин носеше пламъка, идеята, откритието, а Методий - търпеливостта, постоянството, вярата. И всяка година на 24 май България скланя признателно глава пред величието на тяхното книжовно дело. Празникът на българската писменост поражда мисли за

духовната устойчивост на нашия народ

за творческия облик на съвременния българин, който при всички превратности и преломни събития не бива да забравя откъде е тръгнал! Книжовността води духа по благородните пътища към съвършенство и по нейната същност се съди за културата на един народ. В своята съкровищница българският народ е скътал огромно богатство, създадено от низ достойни негови творци през паметните години на нашата история и техните творби достигат и докосват душата на истинския българин, неговите пориви, надежди, болки, съдби!
И след Освобождението, независимо от последвалите партийни борби и нещастните военни и следвоенни години, народното просвещение е било основна грижа на българските управници.
Много необходими са днес истините, които векове наред са крепили балканския дух у нашите прадеди! Истини, които са бликали от сърцето им като от стубел сред одухотворената природа, за да подхранват съзнанието в бъдните подрастващи. Защото коренът на тия истини е в глъбините на самото сърце! Нашият народ е древен, оцелял и ще оцелява благодарение на предани и непреклонни българи, които за щастие винаги са били по-многобройни от нагажденците! Само ако се върнем към националното минало и осмислим народният безименен героизъм, запазил името на България през толкова мрачни векове, ще намерим най-благоприятната почва за осъществяване на изконния стремеж за достойно настояще, просперитет и бъден възход. И не от угодничество на властите.
Новите страници на българската култура трябва да бъдат създавани без разединения и ренегатство от всички - честни, достойни и истински българи, както българските възрожденци и недосегаеми класици прославящи българската литература наред със световно признати и известни личности.
Ето защо е крайно време за обединяването на мненията относно постигане на необходимото въздействие за духовна извисеност към съвършенство на българската младеж и да се възстанови погубената ценност - образованост. Това са верните пътища, чрез които може да се постигне истинското интелектуално израстване на едно общество.

 2013 г.

 

 

 

Четиво от боклука – Иво Атанасов

 



За една страна може да се съди по събитията върху жълтите й павета. Но и по случките около контейнерите за боклук. Понякога второто дори е по-достоверен източник на информация и по-надеждна база за анализ от първото. До контейнера пред блока беше клекнал човек. Не можеше да се разбере мъж ли е или жена, но отдалеч личеше, че е на доста години. Въпреки жалките дрехи, излъчваше странно за подобна ситуация достолепие. Може би защото не ровеше в боклука, което сме свикнали да виждаме от години, а четеше вестник. Сигурно го е извадил от контейнера, но не пресмяташе колко стотинки би взел за него, а се беше задълбочил в съдържанието. Прочиташе страница след страница и така - близо час. Едва когато се олюля при изправянето, разбрах колко силно са изтръпнали краката му. И колко дълго влечението му към словото бе превъзмогвало физическата болка.
В кварталното кафене редовно влиза побелял, почти грохнал, господин. Разтваря два-три вестника на масата, чете и подчертава. За кога ги подчертава - не е ясно, но работи усърдно с химикала. Ден след ден прави все същото. А отвън, на тротоара, жена на пределна възраст продава зеленчуци. Години наред не съм видял някой да купи нещо от нея. Може и да съм пропуснал, защото далеч по-силно впечатление ми прави как тя от сутрин до вечер чете книги. И не защото се подготвя за изпит при Свети Петър, както би казал някой шегобиец. Очевидно това е нейна дълбока вътрешна потребност. Личи си и по одухотвореното лице, и по прелистването на страниците, сякаш свещенодейства. А до нея обикновено седи млад, но запуснат човек - брадясал, невчесан, с дрехи, отдавна невидели пране. Необяснимо е как цял ден може да му мине в нищоправене. Уж поглежда към възможните клиенти, но погледът му е не само празен, но и изсъхнал като копривата, която продава. Сякаш иска да докаже колко прав е Паскал Мерсие, който пише: "Дали човек чете, или не чете - това веднага се забелязва. Между хората няма по-голяма разлика от тази."
А някой виждал ли е циганин с вестник? На мен ми се случи, но не на жълтите павета, а в една все още незастроена квартална градинка. Вече май е излишно да уточнявам, че и той беше на солидна възраст. Един от онези, които всекидневно преравят контейнера. Разпрегнал коня, седнал на тревата с гръб, облегнат върху колелото на каруцата, жадно разгръщаше вестник. И може би дори си го беше купил, а не извадил от боклука, защото си личеше, че е чистичък.
Стана ми някак си мил този човек. И не само той. Това е цяло поколение, не просто приучено да чете, а превърнало четенето в потребност, съпоставима с нуждата от хляб и въздух, от сън и вода, от здраве и място в обществото. И ако Паскал Мерсие е прав, че няма по-голяма разлика между хората от тази дали четат или не, същото се отнася и за поколенията. Вижда се като на длан в безбройните телевизионни формати, веднага проличава кой кога е учил. Може много да се спори драмата на коя генерация е по-тежка. Дали на тази, на която й се чете, та й се плаче, но не може да отдели стотинки дори за един вестник? Или на онази, която има възможност да си купи и книга, но не изпитва потребност да го стори? Първата драма е осъзната и затова е по-тежка, най-вече в личен план. Героите на втората дори не подозират, че са участници в нея, поради което не чувстват дискомфорт. Но тя е по-вредна за обществото и неговото развитие, защото обхваща хора на активна възраст. Онези, от които се очаква не просто да работят или да гласуват, а и да мислят как да го правят. А още Дидро е забелязал, че "хората престават да мислят, когато престанат да четат".
Разбира се, сега се четат не само и дори не толкова печатни издания. Развитието на технологиите ни тласка към електронните носители на информация. Но това не променя тъжните констатации. Наскоро даже д-р К. Тренчев, който в никакъв случай не може да бъде упрекнат в носталгия към предишното време, отбеляза с тревога, че тогава неграмотността е била 1,6%, а сега е 16%. Увеличила се е 10 пъти, и то само за четвърт век. Отделно над 40 на сто от тийнейджърите у нас са функционално неграмотни. Хиляди отпадат от училище, други хиляди въобще не го започват. Такъв огромен скок към затъпяването не е имало в цялата ни история.
Това може и да се харесва на някои от жълтите павета. Защото знаят, че невеж народ по-лесно се управлява. Може дори да е тяхна цел, намерила класически израз в признанието: "Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме." Но това е модел, за който и д-р Тренчев, макар и с голямо закъснение, казва, че не работи. И който трябва да се промени, докато процесите са обратими. В противен случай ще си останем с утехата, че достойнството пред контейнерите е по-голямо, отколкото по жълтите павета. Която обаче е не само безполезна, но и безопасна.

 

23 май 2015 г.

Източник:  www.ivoatanasov.info

 

 

 

 

понеделник, 16 май 2016 г.

Как транснационалните корпорации измамиха европейците - Светла Василева

 

 

 

Дори капаните, заложени в договора между ЕС и САЩ - ТТИП, да не щракнат, споразумението между ЕС и Канада - СЕТА, ще ги задейства до месеци

 

Преди половин година близо 3,5 млн. европейци казаха "не" и поискаха спиране на преговорите между ЕС и САЩ, водени за сключване на Споразумението за трансатлантическа търговия, инвестиции и партньорство (ТТИП). България също стана част от инициатива със своите 35 000 подписа и с участието си в общоевропейските дни на протест. Преди по-малко от месец в Барселона беше даден старт на инициативата "Зони, свободни от ТТИП", която вече набира скорост. За наша чест страната ни бе представена и в нея от кмета на община Горна Малина.
Онова, което възмути европейските граждани и продължава да е в основата на недоволството, са тайнствеността на преговорите и строгата секретност, която ги съпровожда, маскирана зад гриф "търговска тайна". Изтичащата оскъдна информация не само че не опровергава

страховете на европейците

а тъкмо обратното - засилва ги. Че може да загубят работните си места и защитата на социалните и трудовите си права. Че европейският пазар ще бъде залят от продукти, съдържащи ГМО, и стоки на фармацевтичната и козметичната промишленост, в които са влагани химикали, които сега са забранени от законодателството на ЕС. Че няма гаранции за защита и опазване на околната среда. Че споразумението ще отвори врати за оспорване на забраните за добив на шистов газ чрез фракинг. Че принципът на предпазливостта, който сега е в сила на европейския пазар -  продукт да бъде допускан за продажба и употреба, след като компанията производителка докаже неговата безопасност, ще бъде заменен от онзи, който господства в Америка - стоката първо се пуска за продажба, а потребителят доказва по съдебен ред причинена вреда от употребата й. Че публични услуги ще бъдат приватизирани или концесионирани, което ще изведе като водещ принцип в предлагането им печалбата, а не достъпността, от което здравеопазването, водоснабдяването, образованието и други може да станат труднодостъпни за цели социални групи. Че обсъжданият, като неразделна част от споразумението, механизъм за решаване на спорове инвеститор - държава, известен като ISDS-механизъм (Investor-state dispute settlement), не само че може

да превърне народите в заложници

на концерните и в техни "модерни" роби, но атакува основите на европейската демокрация. Той дава приоритет на чуждия бизнес пред местния, игнорира разделението на властите и позволява да се заобикалят националните правни норми и системи. Готвеният съвет по регулаторно сътрудничество обезсмисля съществуването на националните парламенти, понеже всеки нормативен акт, който по някакъв начин може да повлияе на бизнес плановете на инвеститорите за евентуални приходи, следва да бъде обсъден още на ниво проект първо в Брюксел. Ако бъде одобрен от съвета, едва тогава ще бъде дебатиран и приеман от Народното събрание в нашия случай, което е излизане от рамките на чисто търговските отношения и разширяване обхвата на действие на споразумението до фундаментите на обществото ни. Това на практика означава пълен отказ от суверенитет, лишаване от възможност за водене на политики в обществен интерес и превръщане на европейските държави в пионки на транснационалните корпорации.
 
Притеснен от съпротивата

на европейците Барак Обама заяви в прав текст по време на посещението си на търговския панаир в Хановер (Германия) в края на април т.г., че САЩ и ЕС трябва да ускорят преговорите по ТТИП и дори да ги финализират до края на 2016 г. Седмица след изявлението му природозащитната организация "Грийнпийс" публикува 240 страници предварителни документи от споразумението. "Преговорите поставят интересите на големите компании в центъра на политическия и законовия процес по вземане на решение в ущърб на общественото здраве и природата", обявиха от екоорганизацията.
От публикуваните документи става ясно, че правителството на САЩ е оказвало натиск върху ЕС да снижи или дори да премахне съществуващи защити на околната среда и на потребителите. Американците са отказали механизмът за решаване на спорове инвеститор - държава (ISDS) да бъде изваден от споразумението и са заплашили да блокират усилията за износ на европейски автомобили, в случай че ЕС не се съгласи да разшири продажбата на техни земеделски продукти. Нищо от изтеклата информация и към момента не е опровергано, което означава, че страховете на европейските граждани не са безпочвени. Тъкмо обратното. Написаното в изтеклите 240 страници дава основание на еколозите от "Грийнпийс" да

настояват за спиране на преговорите

и за започването им на чисто заради това, че Европейската комисия не е информирала адекватно гражданите за условията по сделката. Ден след публикацията президентът Франсоа Оланд заяви, че на този етап Франция ще отхвърли ТТИП заради "подкопаване на основните принципи на нашето селско стопанство, нашата култура, на взаимния достъп до обществените пазари". Миналия петък и Гърция обяви, че ще наложи вето на споразумението заради невъзможността за защита на селскостопанската си продукция и географските обозначения. Гърците се опитват да запазят от нелоялна конкуренция уникалните си продукти, като сиренето "Фета" например, които създават работни места и добавена стойност на местните общности.
Да не бързаме да се радваме обаче, защото онова, което може да не ни се случи чрез ТТИП,

ще ни застигне

чрез Всеобхватното икономическо и търговско споразумение СЕТА (Comprehensive Economic and Trade Agreement) между ЕС и Канада. Неговата история също е спорна. През октомври 2013 г. тогавашният канадски премиер Стивън Харпър и председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу подписват принципно споразумение за икономическо и търговско сътрудничество, без да е договорен текстът. Преговорите продължават година и след като през август 2014 г. германската обществена телевизия ги разкрива, на 26 септември на страницата на ЕК са публикувани 1634 страници на договора. Как точно той трябва да бъде ратифициран, все още не е ясно. Засега се приема, че трябва да бъде одобрен от Съвета на ЕС и от Европейския парламент.
За ужас на европейците СЕТА предвижда

предварително влизане в сила

Ако само 15 от страните членки го подпишат, то започва да действа за всичките 28. Дори ако поради някаква причина споразумението прекрати действието си заради липсата на ратификация или нещо друго, то още три години след това чуждите инвеститори могат да съдят държавите, позовавайки се на механизма ISDS, който е неразделна част от него, както при ТТИП. Нека го кажем по друг начин. Дори СЕТА да не бъде прието от Народното ни събрание, ако парламентите на които и да е 15 страни членки на ЕС го ратифицират, клаузите му стават задължителни и за нас. Не стига това, ами дори да бъде прекратено действието му, в споразумението е заложен постефект. До три години след спирането му канадски фирми инвестирали у нас, могат да съдят държавата в специални международни съдилища, прескачайки националната ни правна система, за това, че не са се оправдали очакванията им за печалби, например.
Онова, което е специфично за СЕТА, е, че в него

действа негативен списък

т.е. всички публични услуги подлежат на либерализация, освен ако изрично не е заявено обратното. Германия например единствена е направила уговорка, че извън споразумението остава комерсиализацията на водата. България и Румъния са поискали отмяна на визите при пътувания на техни граждани до Канада. Срокът за това изтече на 12 април т.г., но визовият режим не е отпаднал и по всичко личи, че няма да бъде сменен скоро. На Съвета, проведен миналия петък в Брюксел, стана ясно, че Канада тепърва ще инспектира България и Румъния на място, преди да вземе каквото и да било решение. Сред секторите, които ще бъдат проверявани, са охраната на границата, интеграцията на ромите, борбата с корупцията и издаването на документи за самоличност.
Българските политици пак

опитват да сменят кон за кокошка

Какво значение има промяната на визовия режим, при положение че в СЕТА е заложен механизъм, чрез който частни компании могат да осъдят държавата за милиарди само за това, че не са се оправдали очакванията им за печалби? Или пък за това, че правителствата със своите политики в подкрепа на групи от обществото (обикновено социално слаби или рискови) застрашават нормата на възвръщаемост на капитала, заложена в бизнес плановете на транснационалните корпорации? И тук далеч не става дума само за канадски фирми. От 47 000 американски компании близо 43 000 имат филиали в Канада. Това означава, че дори ТТИП - споразумението между САЩ и ЕС да не бъде подписано, ратифицирането на СЕТА - между ЕС и Канада през октомври, каквито са намеренията, и започването на прилагането му от януари 2017 г. де факто ще позволят на американските компании да реализират всичко онова, срещу което европейците събраха над 3,5 млн. подписа, срещу което пълниха площадите в знак на протест и срещу което сега въстават нови и нови общини и региони.
Чрез СЕТА транснационалният капитал финтира коварно европейските граждани. Но не всичко е загубено. Не всичко е подписано. Още можем да обърнем мача. До октомври. После ще е безвъзвратно късно.

 

 

Източник: вестник ДУМА, 16 май 2016 г.

 

 

 


 

 

 


 

 

петък, 13 май 2016 г.

Що е фашизъм и неофашизъм, и кои са причините, които ги пораждат ? - проф. Васил Проданов

 

 

 

Що е фашизъм?

Няколко причини затрудняват точното дефиниране на понятието за фашизъм.

Първо. Дискурсът за фашизма е силно стигматизиращ и се употребява непрекъснато срещу политически и идейни противници. Всяка от идеологиите се опитва да идентифицира фашизма с някой от своите конкуренти. Пропагандно могат да се вземат отделни признаци на една система и да се стигматизира някой като фашист или нещо като фашизъм, макар че фашизмът предполага система от характеристики. В момента част от новата студена война са и взаимните обвинения във фашизъм.

Второ. Множеството му проявления също затрудняват дефинирането му и в дискусиите на тази тема различни режими и периоди са характеризирани чрез понятието за фашизъм. В широкия смисъл то включва в себе си  политически режими през 30-те и началото на 40-те години на 20 век в множество европейски страни с различия в проявлението – на Хитлер в Германия, Мусолини в Италия, Франко в Испания, Салазар в Португалия, Хорти в Унгария и т.н. В тесния смисъл на думата фашизма характеризира само политическия режим на Мусолини в Италия и това поражда различните дискурси, обяснения и алтернативни дефиниции на един или друг режим като фашистки или не.

При всички тях имаме капитализъм, авторитарни и вождистки управления, национализъм и шовинизъм, масово общество, втора индустриална революция, милитаризация на икономиките. Именно многообразието на събитията и феномените в социалната сфера кара дори неокантианците от Баденската школа да говорят за обществените науки като идеографически, насочени към описание на индивидуалните особености на отделните факти, а Макс Вебер от своя страна ще въведе идеята за идеалните типове като инструмент за познание в обществените науки. Една или друга закономерност не може да се открие в чист вид, а се описва като идеален тип, от който реалните явления може да се различават в една или друга степен. По същия начин можем да предложим идеален модел на фашизма, при което различните му версии са в различна степен реализация на този идеален модел като се почне от микрофашизъм и протофашизъм и се стигне до типичен фашизъм.

Трето. Дефинирането на фашизма има ценностен и идеологически характер, което означава, че съществват леви и десни, либерални, консервативни и марксистки дефиниции.

В социалните науки всички факти са теоретически натоварени, могат да бъдат видени и интерпретирани по различен начин в различен теоретичен контекст, зад който стоят съответни светогледи, идеологии, ценности.

Най-значимо е разграничението между либерална и марксистка дефиниция на капитализма. Родова характеристика и на фашизма и на либералната демокрация е капитализмът.

Чрез либералната демокрация

в безкризисни времена господството на капитала е прикрито

незабележимо, представено чрез формално свободно избирани от гражданите парламенти и правителства. При фашизма става дума за открита диктатура. Капитализмът при определени условия ражда либерална демокрация, а при други условия, когато изпада в системна криза и либералната демокрация и нейните институции все по-малко работят, с нейна помощ води до фашизма.

Типичен пример за либерално дефиниране на фашизма имаме в работата на Желю Желев „Фашизмът”, в която той се ограничава до характеристики на политическата надстройка и търсене на формални общи характеристики на такава надстройка чрез понятието за тоталитаризъм.

Една от най-добрите критики на това либерално дефиниране на фашизма можем да открием в световно известната „Блекуел енциклопедия на политическата мисъл”, където се отбелязва, че “това понятие ни дава повече за историята на следвоенните идеологии, отколкото за сравнителното изследване на политическите режими... Конфузната история на идеята за тоталитаризма, както се вижда, показва, че това не е просто спорно понятие като “свобода” или “демокрация”, нито ценностно натоварена нормативна идея като всички значими политически идеи, а е термин, чиито първични значения и употреба са изключително идеологически... този термин както изглежда не притежава някакво социално научно значение. Той остава обаче ключ за характера на идеологията на студената война и така за социологията на следвоенната епоха. “ (1)

Типично по либералному в тази дефиниция фашизмът се анализира чрез противопоставяне на либералната демокрация, аналогии с източноевропейския социализъм и пренебрегване на характеристиките на социалноикономическата сфера. (2) Особеност на неолибералния дискурс е, че всичко, което е различно от него, може да бъде характеризирано като фашизъм. Взема се една характеристика, например защитата на националната държава или националните интереси и се обявява за фашизъм, тъй като това е препятствие на глобализирания капитал.

В марксистките дефиниции за фашизма винаги присъстват и отношенията на частна собственост и капитализма, както и ролята на фашизма за спасението на намиращия се в криза капитализъм, за разлика от либералните дефиниции, които оставят настрани собствеността и се опират на позитивистките претенции за създаване на някаква либерална неутрална политология, чиито скрити и открити предпоставки са свързани с либералната многопартийна демокрация като висш нормативен модел, като висше състояние на човечеството, като „краят на историята”.

При фашизма става дума за открита диктатура на капитала

докато при либералната демокрация тя е прикрита зад формални политически права и свободи.

Капитализмът при определени условия ражда либерална демокрация, а при други условия, когато изпада в системна криза и либералната демокрация и нейните институции все по-малко работят, с нейна помощ води до фашизма. Класически пример за марксистка дефиниция на фашизма е тази на Георги Димитров като „открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал”. (3)

Кои са водещите системни характеристики в една дефиниция на фашизма?

1. Олигархизация и финансиализация на капитализма, каквато е ситуацията около Първата световна война и след това между двете световни войни.

2. Терористична форма на капитализма, свързана с войни и преразпределение на сфери на влияние, крайни форми на репресивност.

3. Човекът е схванат като част от някаква расова, национална и пр. цялост, от тук расизъм, шовинизъм, национализъм, антисемитизъм, образ на врага, който по природа има някакви негативни характеристики.

4. Възход на вождистко-популистки авторитарни партии и сили в цяла Европа – от Мусолини и Хитлер през Франко и Салазар до Антонеску и Хорти.

5. Враждебен е към марксизма, либерализма и умерения консерватизъм, макар че може да заема елементи от всеки от тях.

6. Антикомунизмът е важна характеристика на фашизма. Робърт Пакстън, от Колумбийския университет, един от най-известните изследователи на фашизма специално отбелязва, че фашистите са „единствената ефективна бариера на другото политическо движение, което е във възход в резултат от Първата световна война: комунизмът.” (4) Фашизмът вижда като главен свой противник комунистите и затова веднага след идването на власт на Хитлер е забранена комунистическата, а по-късно и социалдемократическата партия.

7. Израз е на криза на Просвещението, за което говорят теоретиците на Франкфуртската школа, и обръщане за легитимация към миналото, за разлика от марксизма и социализма, които се легитимират чрез модернисткото бъдеще.

8. Социалната база на немския нацизъм са дребните собственици, дребната буржоазия, включително и големи маси от работническата класа, намиращата се в условия на криза средна класа, а при италианския фашизъм от значение са и селските маси.

Тези характеристики могат да се разглеждат като свързани с идеалния модел на фашизма, проявяващ се в обществото като цяло и реализиращ се като държавна политика. От него можем да разграничим най-различни версии на протофашизъм и микрофашизъм.

При протофашизма може да имаме относително слабо проявление на споменатите характеристики, той може да характеризира различни радикално десни партии, движения, режими, които имат предпоставки да прераснат във фашизъм, но са неразвит, начален негов стадий.

При микрофашизма характеристиките на фашизма се проявавят не в обществото като цяло, не и чрез държавните структури, а чрез отделни движения, обществени сили, партии.

Кои са факторите, които родиха фашизма?

Защо и как негови проявления можем да открием във всички западни страни преди Втората световна война като се почне от много по-големия антисемитизъм във Франция, отколкото в Германия, мине се през подобряване на населението чрез евгениката в редица американски щати между 20-те и 30-те години на 20 век, затварянето на японците в трудови лагери в САЩ през Втората световна война и се стигне до възхищението и подкрепата за фашизма от широки кръгове в британското общество, включително и английското кралско семейство? Защо пронизва всички западни страни в различна степен и това е един от факторите, правещи възможен Мюнхенския сговор през 1938 г. между Великобритания, Франция, Италия на Мусолини и Германия на Хитлер?

В нацистка Германия принудително се стерилизират всички „непълноценни лица” (евреи, цигани, душевно болни, комунисти), а на определен етап по време на войната започват и да ги унищожават. Но известно е, че в американския щат Северна Каролина са стерилизирани всички, чието IQ (коефициент на интелигентност) e по-ниско от 70. Подобни закони действат в Дания, Швеция, Норвегия, Финландия, Естония, Швейцария.

Кои са основните групи причини, водещи до появата на фашизма?

Първо. Загубата на доминиращи позиции на съществуващия световен хегемон Великобритания и икономическия възход на все по-конкуриращите го Германия и САЩ. Това води до милитаризация, нарастваща външна агресивност, създаване на военни блокове, геополитически противопоставяния, войни в един или друг регион за завоюване на съответни ресурси.

Войните стават изход от кризата на капитализма

Всъщност немалко автори говорят, че програмата на Рузвелт успява само благодарение на Втората световна война, на така нар. военно кейнсианство.

Второ. Дългият период на натрупване преди това в условията на доминиращ световен хегемон довежда през последните десетилетия на 19 век до

господството на финансовия капитал, отслабващ и дестабилизиращ държавите

до появата на империализма, при който капитализмът се опитва в нарастваща степен да печели извън националните държави чрез колониални или неоколониални методи на подчинение на определени страни и региони, от които да извлича капитал. Ускорено се увеличава  дългът на много държави.

Трето. Реакция на кризата става засилването на националните държави и регионални блокове, които мобилизират милионите хора под флага на национализма и расизма.

Четвърто. Геополитически реализъм и политика на големите държави от типа „разделяй и владей”.

Големите американски корпорации подпомагат идването на Хитлер, опитвайки се да го насочат към СССР. Между 1923 и 1933 г. финансова подкрепа за идването на власт на нацистите в Германия оказват англо-холандският нефтен концерн Роял-Дач-Шел, автомобилният крал на САЩ Хенри Форд, американският банкер Уорбург (Вартбург), британският вестникарски магнат Харолд Ротемир, виждащ в идването на власт на нацистите в Германия възможност да се организира противопоставяне срещу Съветска Русия. (5)

В своя документален филм за „Неразказаната история на САЩ” знаменитият американски режисьор Оливър Стоун отбелязва, че президентът Трумън одобрява през 1941 г. формирането на партизанска армия срещу съветската власт, закодирана под името „Славей”, инфилтрирана в създаденото от нацистите през същата година движение на ултранационалисти, виновно за смъртта на хиляди евреи, поляци и съветски граждани, противопоставящи се на отделянето на Украйна в отделна държава.

Пето. Капитализмът се намира в тежка криза, проявяваща се в безработица, недоверие към институции и съществуващи партии, възход на антисистемни сили, декласация и маргинализация на големи групи от хора. От ляво започват да говорят, че това е „последен стадий на капитализма”, водещ до революции. Капитализмът обаче успява да се съхрани, заменяйки либералната демокрация с крайни версии на контрол и принуда над обществото. Разрушителните следствия на Първата световна война водят до криза и разпад на социалните системи, при което, както става в историята от времето на Платон, обществата оцеляват, рязко засилвайки централизацията и контрола, създавайки йерархични систем и популистки лидери.

Световната криза през 1929-1933 г. изостря тази тенденция. Фашизмът е плод  на либералната демокрация, която в условията на криза не може да стабилизира капитализма и той се нуждае от алтернативен стабилизатор, поради което рязко се засилват авторитарните тенденции, сигурността става по-важна от свободата, търси се спасител.

Значителното нарастване на безработица, декласация, бедност, социално неравенство водят до масово кризисно съзнание и поведение, търсене на силен човек и силна държава, противопоставящи се на опасностите, на врага, за да се излезе от това състояние. Това прави социално необходима появата на авторитарно-популистки лидери и партии, предизвиква провал на довоенните версии на либерална демокрация, води до авторитарни режими в цяла Европа, различаващи се - (а) по отношението към други раси и идентичности, например антисемитизма в Германия; (б) по милитаризма и готовността да се търси военно решаване на проблемите чрез война.

Шесто. Кризата на капитализма не води до революционна ситуация и възход на левите партии, а до появата на мощни сили, които им се противопоставят.

Размишлявайки защо става така, западни марксисти като Антонио Грамши, ще въведат понятията за „идеологически апарати” и „идеологическа хегемония”, обяснявайки чрез тях защо независимо от острата криза милионите работници не правят антикапиталистическа революция, а тръгват след фашистките лидери. И вместо да следват призива „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!”, правят точно обратното. Затова Адорно и Хоркхаймер ще говорят за криза на Просвещението, което умира в пещите на Аушвиц, а Ерих Фром и Вилхелм Райх ще намесят дори психоанализата, за да намерят интимните механизми, при които кризата на капитализма ражда фашизъм.

В тези условия в цяла Европа и в САЩ се появяват множество версии на микрофашизъм и протофашизъм, като най-развитата негова форма, свързана с идеалния модел на фашизма имаме в Германия.

Какво представлява неофашизмът?

2015-а стана годината, в която в световен план „фашистки” започна да се употребява и прикачва към всякакви политически явления с честота, невиждана през изминалите преди това седем десетилетия от края на Втората световна война. Макар че много от тези употреби имат пропаганден характер, не можем да не забележим, че съществуват реалности, които отново създават предпоставки за това явление.

Първо. Отново имаме господство на финансовия капитал, премахване на разделението на инвестиционни и търговски банки, скок на експлоатацията на целия свят не чрез традиционното разделение на необходима и принадена стойност на индустриалния труд, а чрез спекулациите с финансовия капитал и създаване на капитализъм, водещ до рязко задлъжняване на страни, региони и отделни индивиди.

Днес степента на финансиализация на капитализма е по-голяма от времето преди Първата световна война, когато се появяват теориите за империализма и финансовият капитал е излязъл повече от всякога от контрола на държавата, имаме масово задлъжняване и на развити и развиващи се страни, битка за доминираща валута.

Водещият механизъм на експлоатация е чрез финансовия, а не чрез другите форми на капитал

Проучвания на периода на възхода на фашизма през 20-те-30-те години на 20 век показват как Голямата депресия става пусков механизъм за екстремистко гласуване, как финансовите кризи водят до фрагментиране и поляризация на парламентите. Това се наблюдава и у нас, в България, в навечерието на 19-омайския преврат през 1934 г., и още повече днес – никога в българската история в парламента не е имало толкова партии колкото сега – около 50. Гласовете за радикалната десница са се увеличили за пет години след банковата криза и по време на възхода на фашизма преди Втората световна война, и сега с около една трета.

И тогава, и сега от кризата се възползва не радикалната левица, а радикалната десница.

Проучванията показват, че финансовите кризи и при възхода на фашизма след Първата световна война и сега рязко увеличават стачките, бунтовете, антиправителствените демонстрации, уличните протести. Като цяло техният брой се утроява в сравнение с предишни периоди. (6)

Второ. Тероризъм и нарастваща вълна от държавно и недържавно насилие, войни за преразпределение на сфери на влияние. Американският президент Джордж Буш каза, че основен враг днес е тероризмът, Обама каза същото наскоро, но в същото време имаме действията на САЩ, в резултат на които през последните години милиони хора са невинно убити, обявявани като колатерални загуби, а броят на бежанците през 2015 г. стига близо 60 млн. души. Вървят войни за преразпределение на сфери на влияние, които водят до масови убийства и геноцид.

Трето. Възход на евроскептици и национализми. Откриването в исляма, християнството в една или друга култура, нация, и пр. причините на проблема и действия по тяхното ликвидиране или ограничаване. Нарастващото неравенство и социално-икономически те противоречия се осъзнават не непосредствено в политическа и икономическа форма, а чрез религиозни, етнически, расови противопоставяния.

Четвърто. Отново имаме криза на либералната демокрация, олигархизация и преход към неолиберални демокрации. Екип от учени от Принстънския университет вече направиха изследване, след което заявиха, че САЩ са олигархия. (7) Нараства поляризацията на партийните системи и обществата. Недоверието във водещата институция на либералната демокрация, каквато е парламентът, от САЩ до България, е между 8 и 10 %. Нараства недоверието към държавата и нейните институции, от което се възползват десните за прехвърляне власт към пазара, което се проявява във фрагментизация и разпад на предходни партийни системи, криза на политическите партии, намаляване на тяхната членска маса и твърдите ядра, гласуващи за тях.

Предходното ляво-дясно политическо пространство започна да се деформира при намаляващия суверенитет, традиционните политически идентичности да се размиват, а обвиненията, че левите не са истински леви, а и десните не са предходните десни, стават все по-чести.

Навсякъде с успех се ползват авторитарно-популистки вождове и партии в различни версии като се почне от  партията на Ердоган в Турция, тази на Бойко Борисов в България, на Виктор Орбан в Унгария, на Качински в Полша, на серия от възхождащи дясно радикални лидери в Западна Европа от Найджъл Фарадж във Великобритания през Марин льо Пен във Франция до Доналд Тръмп в САЩ.

Кризата и на класическата пряка демокрация по времето на Платон и на Ваймарската представителна демокрация е раждала стремеж към силна централизация и авторитарен лидер начело. Точно това наблюдаваме в момента.

Разпадът на либералната демокрация намира израз в рязко понижаване на доверието към съществуващите партии, политици, политически системи и възход на популистки лидери, обединяващи масите чрез засилване на структурите на сигурност и образа на врага – в различни версии. Те засилват ролята на държавата и сигурността – физическа и социална, претендират да връщат суверенитет и отслабват чуждата зависимост, увеличават контрола върху идеологическите апарати, реализират успешен пи-ар.

Пето. Дясно радикалните и неофашистки сили са враждебни към марксизма, либерализма и умерения консерватизъм, макар че вземат елементи от всеки от тях. Можем да видим социални елементи и антиимпериалистическо говорене, с което изглеждат като че ли леви. Призовават към превъзходството на едни и недостатъците на други минали религиозни, етнически, национални идентичности като консерваторите. Държат на частната собственост като либералите и всичко това може да прикрива тяхната същност, да обърква масите и да им осигурява нарастващо количество последователи.

Шесто. Отново антикомунизъм, който виждаме особено силно в разрушаването на паметници и приемане на закони срещу комунизма в Украйна. Наскоро американското списание „Каунтърпънч” отбеляза, че „носталгията към антикомунизма добавя сюрреалистичен елемент към примирението с възраждането на фашизма. Така човек просто не може да се вълнува за нацисти, когато въображаемата съветска заплаха се задава отново на границите на НАТО...

Отново във въздуха на  Европа имаме концентрация на хипнотизиращо, съблазняващо, перверзно зло”. То се носи от реакционния западен вятър, който духа от центровете на двете страни на Атлантика.” (8)

Седмо. Както през 30-те години на 20 век, отново имаме криза на Просвещението и на универсалистките ценности и идеологии. Изчезна вярата в бъдещето и легитимацията на едно общество чрез бъдещето, доминиращата част от населението в държавите от капиталистическия център, както и в целия ЕС, смята, че следващите поколения ше живеят по-зле от родителите си. Заговори се за „ново средновековие”, свързано с връщане към религията и суеверията, с нарастваща легитимация на властта и на властовите амбиции чрез съответни интерпретации на миналото.

В Украйна разделението в много отношения е между западна католическа и източна православна част. В Близкия изток върви ислямска версия на някогашната Тридесетгодишна религиозна война в Европа между 1618 и 1648 г. Ако във времето, което роди фашизма след Първата световна война Освалд Шпенглер написа своята знаменита книга „Залезът на Европа”, то днес е знаменателно, че се появи подобно също станало популярно съчинение – „Смъртта на Запада” на Патрик Бюкенън.

И при раждането на класическия фашизъм, и при днешните проявления на неофашизма имаме съпътстващата

нагласа за края на доминацията на държавите, които съставляват капиталистическия център в продължение на няколко века

Осмо. Отново кризата ражда радикално дясно-популистки, вождистки партии и движения, обединявани на националистическа или религиозна основа, както е с “Ислямска държава”, а и редица такива партии и движения в Европа – от „Пегида”, през “Националния фронт” във Франция до партията на Качински в Полша и „Златна зора” в Гърция, Партията на свободата в Австрия. В цяла Европа и в САЩ имаме различни форми на микрофашизъм и протофашизъм, проявяващи се чрез едно или друго движение, партия, политическа група, тип политика. Отново имаме засилващи се антисемитски нагласи.

4. Кои са основните противоречия на сегашния глобализиран неолиберален капитализъм, които раждат неофашизма?

Монополярният американизиран неолиберален глобализиран капитализъм в периода от началото на 80-те години на 20 век до края на първото десетилетие на 21 век по същество демонтира или ерозира в различна степен в различните страни основните институции за успешно функциониране и стабилизиране на този капитализъм, създадени в различни периоди преди това: (а) националната държава, чиито правни основи са заложени през 1648 г.; (б) либералната демокрация, която придобива нарастваща значимост от 19 век насам; (в) социалната държава, каквато се оформя през 20 век до 70-те години. Това обаче засили хаоса и разпадните процеси и нарастващите страхове на голямо количество хора – страха, че ще останеш без работа, ще загубиш статуса си, ще бъдеш нападнат и ограбен, ще бъдеш подслушван, ще бъдеш заклеймен и стигматизиран под някаква форма, че не се вписваш в доминиращата идеологическа среда. Така всъщност процесите, които раждат фашизъм са резултат на обективната логика на развитие и на противоречията, породени от глобализирания и американизиран неолиберален капитализъм.

Първо. Отново започна криза на глобалната хегемония, този път на САЩ. САЩ бяха надминати по БВП по паритет на покупателната способност от Китай и започна битка, от една страна, на САЩ за запазване на световната си хегемония, и от друга страна, от страните, които започват да я оспорват. Завръща се геополитиката и политиките „разделяй и владей”, сблъскай противниците си. Върви преразпределение на сферите на влияние и възможностите за извличане на ресурси. Папата вече говори за Трета световна война, тя присъства в стотици хиляди сайтове в интернет пространството.

Според други в момента сме в „нова студена война” на САЩ с Русия и Китай, която обаче постепенно прераства в световна война, която се води на два фронта в момента – в Украйна и Сирия, но тече и навсякъде другаде чрез действията на хиляди джихадисти от Париж и Брюксел до Калифорния и Турция.

Въоръжените конфликти на Земята през 2014 г. са стрували около 14 трилиона долара

което е 13,4 % от БВП на света. В сравнение с 2008 г., разходите за война са се увеличили с 15,3 %. (9)

Второ. Имаме тенденция на засилваща се глобална икономическа криза. Смята се, че бъдещите икономисти ще нарекат нашето десетилетие „Дългата депресия” (10), а да си спомним, че „Голямата депресия” през 1929-1933 г. беше акушерка на фашизма.

Външно причините на кризата сега не са по-различни – ограниченост на агрегатното търсене, резултат на съчетаването на нарастващо неравенство, ограничаващо потребителските възможности на голямо количество хора, и политиката на фискални ограничения от правителствата, страхуващи се, че увеличаването на бюджета ще доведе до задлъжняване и фалит държавите. Капитализмът през 30-те години на 20 век се спаси, затваряйки се в границите на националните държави. Дестабилизацията днес отново води към стремеж към укрепване на националната държава като ключова институция, която стабилизира капитализма, създава възможност за дългосрочни стратегии, което капиталът сам не може да осъществи, води до сигурност на определени територии, което гарантира неговите печалби.

Трето.

Рязко нараства неравенството, засилва се експлоатацията на труда от капитала

намаляването на необходимия за сметка на принадения труд, появата на глобална олигархия в мащаби, каквито не познава историята.

Голяма част от световния капитал е в ръцете на  от 1347 компании или едри притежатели на акции, регистрирани в 26 държави. 4,35 % от всички икономически играчи прибират 80 % от планетарната печалба. Само 0,61 %, или като брой 737 от най-едрите акционери контролират 80 % от производството и услугите в света. Нещо повече, едва 147 наистина топ транснационални компании (ТНК) притежават 40 % от контрола върху всички други ТНК в света чрез сложно преплетени взаимни притежания. (11)

Изследване на Елке Хемскерк от Амстердамския университет установява, че

всичко на всичко само 16 души са хората в Европа, които образуват мрежата на финансови и промишлени зависимости в европейския бизнес

Те присъстват в управляващите органи и съвета на директорите на 67 фирми, които от своя страна влизат в структура с 216 взаимовръзки между органите на управление на различни компании. Тяхната дума по принцип има по-голяма тежест от тази избраните от хората политици, които имат ограничени възможности за действия в сферата на икономиката. (12) Това води до трансформация на либералната демокрация в олигархична маска на господството на най-богатата транснационална буржоазия и предизвиква взрив от недоверие към съществуващите партии и институции.

Добре характеризира този процес Славой Жижек дори със заглавието на една своя статия във „Файненшъл таймс” – „Капитализмът се освободи от оковите на демокрацията” (13).

Четвърто. Тази глобална олигархична система е в нарастваща степен несигурна и води до недоверие в съществуващите институции и обръщане към предходното спасение от несигурността, каквото от времето след Тридесетгодишната война в Европа между 1618 и 1648 г. е националната държава. Затова в ЕС имаме евроскептицизъм, възход на национализмите, призиви за завръщане към силните национални държави и регионални блокове, наред с появата на симптоми, които постепенно водят до деглобализация и постглобализация, свързана с разделянето на света на блокове на влияние.

Пето. Фашизмът и нацизмът в Европа трансформираха тежките противоречия през 20-те и началото на 30-те години в расови и националистически конфликти. Днес наблюдаваме подобна тенденция на трансформация на изострящите се социално-икономически неравенства и противопоставяния в религиозни, етнически, националистически, цивилизационни конфликти. Бунтовете във Фергюсън в САЩ показаха завръщане на расовите противопоставяния и дистанции, които днес са подобни на тези през 50-те години на 20 век, но зад тях стоят социално-икономически неравенства – в САЩ доходите на едно черно семейство са средно около 60 % от доходите на едно бяло семейство, а притежаваната средно от едно черно домакинство лична собственост се равнява едва на 5 % от това, което притежава едно бяло семейство. (14)

Ставащото в Близкия изток демонстрира трансформация на социално-икономическите конфликти в конфликти с религиозни каузи, в ислямофобия и християнофобия. Класовият враг е възприет в превърната форма чрез възприятията на религиозен враг. Там взаимно се убиват хиляди мюсюлмани, но и мюсюлмани колят християни и палят християнски паметници, в Западна Европа расте ислямофобията. Западът изтрепа или стана предпоставка за смъртта на стотици хиляди мюсюлмани в Близкия изток, което обаче не можеше да не роди негативна вълна спрямо него. Във всеки случай в едно общество на всеобщ релативизъм и рухване на всички ценности ислямът и цивилизационните идентичности се превръщат в каузи, чрез които да се мобилизира голямо количество хора в името на нещо, за което можеш да дадеш и живота си.

Шесто. Социалната база на новопоявяващите се популистки, авторитарни, националистически, фашизоидни сили са губещите в условията на глобализация социални групи в различните общества –

работническата класа, превръщаща се в прекариат и конкурирана от имигрантите

декласирани слоеве, големи части от средната класа, чиито доходи падат и се чувстват заплашени и в нарастваща степен маргинализирани.

Колкото по-несигурна, стресирана и страхуваща се за бъдещето си е голямата част от обществото, толкова по-благоприятна е социалнопсихологическата среда за появата на вожд с претенции за спасител, който популистки да овладее властта.

Седмо. Ако важен комуникационен инструмент за възхода на фашизма през 20-те и 30-те години на 20 век е радиото, то днес това стават дигиталните мрежи, независимо дали както при ислямофашизма и неговото привличане на хора от десетки държави, така и за Андреш Брайвик в Норвегия, извършил масово убийство на 22 юли 2011 г.

На мястото на някогашния фашизъм на масовото индстриално общество идва дигиталният фашизъм на Биг Брадър

при който всеки и всичко може да бъде контролирано, записвано, подслушвано, санкционирано. Различни американски агенции вече контролират всекидневно така стотици милиони хора в различни страни, и то в мащаби, които са били технически недостижими за Хитлерова Германия

Отново както преди Втората световна война, имаме конкуриращи се сили и блокове с променяща се геометрия и както през 30-те години на 20 век САЩ и Западна Европа се опитваха да насочат Хитлер срещу СССР и подпомагаха и подтикваха неговата поява, сега имаме такава тенденция на въвличане на Русия във война с „Ислямска държава” с надежда тази война да с пренесе на нейна територия. Ускорено върви въоръжаване на армиите с най-модерни оръжия, води се мощна пропагандна битка, върви нова студена война, различни форми на хибридни войни и горещи войни, този път в Близкия изток, където под различни форми са замесени над 80 държави, а последствията от това в различна степен се отразяват в една или друга степен върху целия свят.

5. Сценарии за бъдещето на неофашизма

Според американското списание „Нешънъл интрист” възможни са два сценария, при които неофашистки сили да заемат водещо място в различни европейски страни. (15)

Първият сценарий би могъл да се реализира при нова, по-силна финансова криза, водеща към колапс глобалната капиталистическа икономика. Ако не се увеличат рязко регулациите върху финансовия сектор, това остава открита възможност. В момента се засилват апокалиптичните прогнози за финансовите пазари. Кризата ще доведе най-вероятно до рязко увеличаване на центробежните процеси в ЕС, засилващ се национализъм, особено ако с крушение на банките и икономически колапс рязко скочи безработицата, водеща до масово недоволство и безпорядък, при които сега системни партийни обединения от дясно като Европейската народна партия, и от ляво Партията на европейските социалисти не успеят да създадат жизнеспособна противодействаща коалиция. Това може да доведе до тотално разочарование от „старите партии” и „старите политици” и търсене на изкупителни жертви. Такива коалиции вече съществуват както на равнище Европарламент, така и в най-голямата и силна държава в ЕС, каквато е Германия. Проблемът е няма ли в крайна сметка това да доведе до изчерпването тотално на доверието към участниците в тези коалиции.

Втори възможен сценарий е серия от големи терористични атаки от ислямски терористи, евентуално с „мръсни” ядрени бомби в европейски градове, в контекста на нарастващите страхове и истерия от вълната от имигранти, което може да създаде тежка политическа криза и вълна на враждебност срещу всички мюсюлмани, живеещи в Европа и вслушване в гласа на радикално десни популистки партии. Събитията в Кьолн и редица други европейски градове в началото на 2016 г. скокообразно започнаха да променят общественото мнение в развитите западни страни и да увеличават скоростта на придвижване на масовата психика надясно.

В своята геополитическа прогноза за периода 2015-2025 г. агенция „Стратфор” изтъква, че много голямата фрагментация на Европа на над 50 държави и особеностите на демографията създават съмнения, че нейните институции ще оцелеят и главната тенденция ще бъде към нарастващ национализъм, движен от разнородни икономически, социални и културни сили. Ще продължи възходът на евроскептични партии и делегитимацията на досегашните системни партии, ще се увеличава популярността на сепаратистки партии и на национализма. Ще се завърне националната държава като основен фактор на континента, ще се появят различни протекционистки режими, свързани с капиталовите и трудови пазари. Ще се засили контролът върху движението на чужденци през границите. Германия ще започне да упада, това ще породи нарастваща социална и политическа криза в нея и през следващите десет години нейното влияние в Европа ще отслабне. Вътрешноевропейските отношения ще бъдат в нарастваща степен нестабилни и непредсказуеми, все повече ЕС ще се разделя на печеливши и губещи от европейската интеграция, което ще се проявява в допълнителна периферизация на Южна Европа и на балканските държави. Най-засегнати ще бъдат бившите социалистически държави от Централна и Източна Европа, където страховете ще избутват на преден план радикални сили. Централизацията, авторитарността и национализма в Китай също ще търпят възход. (16)

В България и на Балканите предпоставките за това са по-големи, в резултат на по няколко групи причини:

(а) наличието на голяма маса маргинални, декласирани, лумпенизирани хора, както в Германия през 30-те години, изпитващи недоверие към институциите и управляващите ги – неслучайно броят на икономическите имигранти и бежанци от Балканите към Западна Европа са относително по-големи отколкото от всяка друга част на континента;

(б) последиците и травмите от кървавата война през 90-те години на 20 век, в която загинаха около половин милион души и броят на държавите на полуострова се удвои, като всяка от тях се опитва агресивно да пренаписва историята си и да изгражда идентичност, противопоставяйки се на останалите; това е свързано с неефективни институции, с висока степен на недоверие от страна на масите и навсякъде външно формалната либерална демокрация е изтикала напред популистки партии и лидери, традиционната левица е в криза, губеща влияние;

(в) по данни на Европол и други аналитични центрове най-много чуждестранни бойци на човек от населението, сражаващи се за „Ислямска държава” са от Балканите и тяхното завръщане рязко увеличава опасността от терористични актове и изисква увеличаване на силата на структурите за сигурност;

(г) през Балканите минава бежанската вълна от стотици хиляди хора и това естествено създава стремежът на държавите да се затворят да капсулират;

(д) според прогнозата на „Стратфор” до края на 2025 г. Турция ще се оформи окончателно като водеща регионална сила, влияеща върху процесите в околните страни. С фрагментирането на ЕС и отслабване на отделните икономики в него тя ще увеличи своето присъствие на Балканите. Това вече се вижда в контекста на изхвърлянето от ДПС на Лютви Местан и мощната подкрепа, която имаше той от турския посланик, консули, премиер, опитващи се да чрез него да въздействат върху българската политика. Вижда се и от поставянето под финансов и политичски контрол от страна на турския Диянет на българското мюфтийство, от политиките на реислямизация на преди това секуларизираните български турци.

Всички тези процеси ще изострят страховете и конфликтите в тях на Балканите като цяло, ще засилват недоверието между етноси и религиозни групи, ще поляризират политическите пространства, ще създава националистически реакции и вероятно нови конфликти.

 

Източник: Нова Зора, брой 18 и 19 - 2016 година