Търсене в този блог

сряда, 29 март 2017 г.

Къдесавипротеститебе !? – Велислава Дърева

 


 

Корабът с алените платна.Стабилността на васала. Умните, красивите и жабата. Бертолт Брехт и крадецът на джанки

 

И обяви "лошия матр'ял" за "мъдър народ", и притворните медии (социолози и политолози - тоже) отново станаха придворни, и си отдъхнаха, и надяха ливреите, и изпаднаха в умиление и възхита: "Бойко рекордьор!", "Бойко направи хеттрик!", "Бойко с летящ старт!", и "началниците", и те си отдъхнаха, и настана мир, тишина и спокойствие, покой даже, и най-паче стабилност.
Стабилността на васал, обречен на нищета и мизерия, осъден на безпаметност и безграмотност, изтръгнат от своите исторически корени, ограбен, дрипав и бос, с просешка паничка пред световната кръчма в безкрайната политическа зима; стабилност на колония, на периферия на периферията, на раздържавена държава, опустошена, обезкръвена, лишена от суверенитет и достолепие - за кефа на "началниците", в името на техния интерес, на тяхната алчност, наглост и лицемерие, на хладното око, с което гледат нашия гърч и зорко бдят да не би да се измъкнем изпод техния лачен чепик, но с радост ще ни запратят под еминиите на султана.

И всичко си дойде на мястото

и отново крадецът на джанки ще весели народонаселението с лакърдиите как хранел прасето, как карал мацки на колело без рамка, как комунягите убили дЕдо му, как е лошо да спиш с баби, как три папи са го галИли по главата, как бил мил и толерантен, и пръв демократ; и отново пишман анализатори ще анализират какво бил казал сутринта, понеже по обед казал друго, вечерта трето, през нощта сънувал четвърто, а на зазоряване получил прозрение за нещо пето, и отново политическият скункс ще овонява простора, и пощенският гълъб на Ердоган ще прехвърча между Аксарай и Берлин... Стабилен е неговият репертоар, непроменяем.  
И всичко е прекрасно. Като Марешки, на когото - тюх! - му свърши бензинът току на финалната права, едва допъпли до парламента, едва се промъкна над чертата, намърда уши в политиката и вече иска да е премиер (и нищо по-малко). А на "патриотите" им се мержелеят министерски кабинети. Имали били разминавания с крадеца на джанки. Дребна работа. Ще се пожертват те. За благото на България. За стабилността. Аха. И Брюксел няма да гъкне. Обаче, ако БСП направи коалиция с "патриотите", Брюксел ще я осъди като злодей и нацист.  
И една блага тишина се стеле. Сал един Слави точи мажоритарния калъч и мята ултиматуми към депутатите и мълнии тряскат по парламентарния покрив: "Ако до две седмици не се захванете за референдума, ша дода на третата; ако за два месеца не узаконите референдума, ша дода на третия". Какво ще стане на третата седмица и на третия месец - не казва. Но крадецът на джанки отдавна се е хванал за проваления референдум, какво като не достигат някакви жалки 12 000 гласа, нищо не му пречи да си спекулира на воля - ни закон, ни Конституция.    
И една стабилност цари. Защото (ако не знаете, ако не сте забелязали) крадецът на джанки, изпъчен по билбордове като Пиночет, спаси България.
От кого? От "кавалерийската атака на Корнелия", от "похода на комунягите", от "настъплението на червените пълчища". За щастие, казаха дълбокомъдри анализатори с лек полъх от разочарование, "БСП се провали", "профука спечелена битка", "падна от коня", "тупна от пилона" (!), и изобщо - фанфари, моля! - провал, провал, провал!

И как изглежда този провал?

БСП удвои своите гласове в страната, удвои своята подкрепа в София, Пловдив, Варна, Русе и Бургас, удвои своите депутати, достигна отново 1 милион и възкръсна. И това е провал, ами да. Тоя милион винаги е докарвал тъй наречената българска тъй наречена десница до алергичен пристъп. Тоя милион трябваше да измре, да се стопи, да се изпари, да изчезне, да се омете от лицето на земята и да разчисти терена за една орда хранени демократи и евроатлантици, окъснели свободолюбци и фалшиви дисиденти с насъчинени биографии. Обаче - не. Тоя милион излезе неизтребим. Вече 27 години. Едни си отиват, други идват.
И защо БСП се провали така? Защото трябваше да си остане момчето за бой, вечния виновник за всички злини, но ако е мила и послушна, я чака светлото бъдеще на една малка, паркетна, бутикова партийка, боцната в бутониерата на крадеца на джанки, едно забавно тамагочи, едно сладко бижунце...
Вместо да си седи смирено в ъгъла, там да мрънка, да хленчи и да се сополиви, вместо да се любува на своето бутиково битие и да замезва с хайверец, БСП взе да успява, повярва си и се втурна към властта някак прекалено вихрено, прекалено енергично, прекалено бойно, прекалено бойко, прекалено остро, прекалено патосно, прекалено активно, прекалено агресивно, вместо да си мери думите с капкомер, казват дълбокомъдри анализатори. Даже изнамериха кой потопи кораба с алените платна. Елена. Елена?! Това умотворение ме зашемети. Смърдящият скункс, който трябва да бъде съден за злоупотреба с държавна тайна, за покушение срещу българската държава и българската журналистика, за най-гнусна клевета срещу един български журналист - скунксът е любезен, доброжелателен и невинен, а Елена - агресивна, зла и виновна?!
И още, казват умотворците - БСП прекалено голямо място зае, и взе, та уплаши електората.
С какво? И тук дълбокомъдрите натвориха несъществуващи заплахи, и приписаха на БСП неизречени и непомислени думи: как гадните комуняги щели да отклонят България от сияйните евроатлантически бъднини, как щели да я хвърлят в лапите на кървавото ботоксно жуже, как по жълтите павета щели да затрополят десет руски танкови бригади, как вонята на махорка щяла да отрови родните простори, а Свободата и Демокрацията щели били да бъдат гилотинирани пред паметника на Царя Освободител. Може и пред паметника на Съветската армия (пише се "савецка" според русофобския правопис)...

И плашливият електорат тъй се стресирал

че захванал да заеква. Не електоратът е бъзлив, а "началниците", онзи тлъст антиевропейски и проамерикански брюкселски "елит". Българите тъй ненавиждат въпросния "елит", че нито една партия не дръзва да запише в програмата си и половин дума от това, което възпламенява фейсбуците. А да плашиш народа с Русия е като да плашиш български ядрен енергетик с АЕЦ "Козлодуй". Може и с АЕЦ "Белене".
И се втурнаха едни "началници" да помагат, и се метнаха те дръзновено връз телевизионната амбразура, и превърнаха битката срещу БСП във война срещу Русия, и накрая - ах, какво облекчение! - крадецът на джанки за пореден път ни спаси от страхотийската руска опасност, от чудовищна путинизация, от азиатските варвари, от върл антиевропеизъм и коварна антинатовщина, и завърна България в правия път на обезправения васал. Защото "началниците", новите колонизатори, си имат интереси - България да бъде буфер срещу Русия във вид на територия - (нео)османска и "европейска". И това е така повече от 500 години.    
Бойните действия на ГЕРБ срещу Русия протекоха на два фронта. Първият - против БСП. Вторият - в подкрепа на ДОСТ. Докато лежах с грип и съзерцавах блокове всякакви - сутрешни, следобедни и вечерни - една умотворкиня ме втрещи със своята хонорувана убеденост, че сблъсъкът ДПС-ДОСТ бил плодотворно съперничество! ДОСТ, туй свидно чадо на Ердоган и на пощенския му гълъб, тази груба, флагрантна провокация на Турция, тази грозна, безпрецедентна намеса в политическия живот на България, това желание на султана да си има втора камара на междлиса в България - това било плодотворно и адски демократично! Щото ДОСТ щели да ни отърват от руско робство!
Колко трябва да си истеричен, малоумен, тъп, продажен и патологичен русофоб, българомраз и кириякстефчовист,

за да станеш инструмент на султана!

Няма битка ДПС-ДОСТ. Има битка България-Турция. И Турция загуби битката. И главната заслуга е на ДПС. И на Ахмед Доган персонално.
Само който е попадал на митинг на ДПС, само който е чул и видял как българските турци и мюсюлмани скандират "България!", само той ще ме разбере. С дефилета, променади и пърформанси по жълтите павета не става. Щото по жълтите павета не снове оня микробус на ДОСТ с високоговорителите, от които трещи еничарски марш! ДОСТ се провали, но Аксарай няма да се примири. Битката не е завършила.
И като споменах жълтите павета, сетих се - "автентичната десница" (чудя се коя от двете думи да кавичкосам), умните и красивите, креативните и високонаративните пак изпаднаха от каруцата, пак останаха на улицата, пред заветните парламентарни двери, все тъй скръбно непредставени. Що? Ами щото се разделиха на три - на умни, на красиви и по средата - жабата, дето вика: "Ами аз да се разчекна ли, като съм хем умна, хем красива!". Оставям всеки сам да се ситуира, да си избере ролята и да влезе в образ. И да си научи думичките. Ако Турция изгуби българските избори с ДОСТ, "Америка за България" ги изгуби с умните и красивите. И сега - ни Майдан, ни пърформанс. Няма дефилета и променади, няма го белия роял, и тъпаните ги няма. Даже вувузели не се чуват.
Къдесавипротеститебе?!
Никакъв ответ. Ни звук, ни стон.
И понеже нямам отговор на въпроса: "Защо половин България не се помръдна да гласува, когато Турция ни е на вратата, Брюксел - на главата, а САЩ - в морето, защо си остана на дивана с бира и чипс в ръка?", давам думата на Бертолт Брехт:
"Най-лошата неграмотност е политическата неграмотност. Политически неграмотният не чува, не говори, не участва в политическите събития.
Той не знае, че цената на живота, цената на зърното, на рибата, на брашното, на наема, на обувките и на лекарствата зависят от политически решения. Политически неграмотният е толкова глупав, че е способен да се пръсне от гордост заради факта, че мрази политиката. Този глупак не осъзнава, че проституцията, изоставените деца, най-големите крадци, лошите политици и корумпираните лакеи на национални и мултинационални компании се раждат тъкмо поради неговото политическо невежество".

 

 

Източник: вестник ДУМА, 29 март 2017 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За лумпенпролетариата и „лумпенсоциализма“ в условията на неолибералния капитализъм – проф. Нако Стефанов

 

 

 

Съвременният неолиберален капитализъм демонстрира не само нови форми на трудова заетост и труд, ала съответно и нови „отряди“, и явления в рамките на съвременната работническа класа, такива като „когнитариат“ и „прекариат“. Едновременно с това той показва и „ново“ отношение към такъв социален слой или социална група, какъвто е „лумпенпролетариатът“.

Известно е, че терминът „лумпенпролетариат“ като термин е „изкован“ от класика Карл Маркс. За пръв път той употребява този термин в труда си „Немска идеология“ през 1847 година. Разгърнато определение на лумпенпролетариата (от немски език –„lumpen“ – парцал, дрипа) класикът дава в произведението „18-ти брюмер на Луи Бонапарт“ през 1852 година. Лумпенпролетариатът, лумпенът е характеризиран първоначално като най-низш слой на работничеството.

Но във времето терминът започва да обозначава декласирани елементи, маргинални личности без ясна социално-класово съзнание, нерядко с престъпно поведение – крадци, измамници, джебчии, скитници, просяци, сводници, проститутки и други. Т.е. хора със съмнителни източници на доход и още по-съмнителен модел на поведение. Нерядко последните са белязани с вярно служене на „силния“ срещу изгода, а също така с аморалност в най-широк план и в най-разнообразни аспекти.

Следва да се отбележи и една нерядко срещана особеност на лумпенпролетариата в немалко страни. Става дума за неговата „етническа“ или даже „етнорелигиозна оцветеност“. Казано по друг начин в редица общества съществуват понякога относително изолирани, а понякога „меко казано“ двусмислено или многосмислено възприемани етнически, малцинствени, расови, религиозни или етнорелигиозни групи, Причините за такава изолация или дву/многосмисленост могат да бъдат най-различни:

Значителна социо-културна и религиозна дистанция с господстващата социо-културна или религиозна традиция;

Наличие на расови, езикови и прочее различия, които, къде обективно, къде субективно създават условия за гореспоменатата обстановка на една или друга степен на изолация или дву/многосмисленост;

Присъствие на елементи на историческа враждебност с държавно-формиращото население или пък с държавните структури;

Други.

В случая важното за нас е да се подчертае, че такава ситуация благоприятства тенденцията немалко число от членовете на една или друга от гореспоменатите етно, малцинствени, религиозни или религиозно-малцинствени групи с едно трагично постоянство поколение след поколение да попълват редовете на декласираните слоеве, т.е. на лумпенпролетариата. В този смисъл понякога в обществено съзнание на конкретния социум се създават устойчиви стереотипи слагащи знак за равенство между такава група и лумпенския статут.

Подобна ситуация често пъти характеризира както високоразвитите капиталистически страни, така и такива от периферията и полупериферията. Например в САЩ такива групи са афроамериканците, както и т.нар. „латиноси“, т.е. американските граждани с латиноамерикански произход, а също така коренното население – североамериканските индианци. Във Франция гражданите дошли преди време от Северна Африка, от Магреба с арабски произход. В Германия традиционно това са германските граждани от турски произход, но напоследък към тях нерядко причисляват натурализираните мигранти от България и Румъния.

Не може да замълчим и за една друга специфика на лумпенпролетариата - използването на същия от „силните на деня“. Последните нерядко манипулират общественото недоволство в посока на действителни или измислени вини на „лумпена“. Той може лесно да бъде нарочен както за „жертва“. Но също така и да послужи за една или друга провокация. А даже и да бъде използван в качеството на инструмент за насилие спрямо личности, организации и даже социални групи, „провинили се“ по един или друг начин пред „силните“. В крайна сметка всички тези „роли“, в които лумпенът е „вкарван“ от тези, които нарекохме „силните на деня“ имат за цел да „пуснат дим“ в очите на обществото и да скриват от него истинските проблеми и противоречия.

В крайна сметка трябва да се попитаме - с какво се отличава лумпенпролетариатът от другите слоеве, респективно социални групи и части от тях, които също в един или друг момент в динамиката на своето социално битие могат да се „сринат“ до изключително ниски равнища на труд и съществуване, както това, например, се случва със споменатия вече „прекариат“ (ще напомним, че под „прекариат“ се разбира „социална група, хора, характеризиращи се с неустойчива, свързана с временна и непълна заетост в областта на някакъв вид рутинни дейности и услуги, неформиращи условия нито за творчески труд, нито за някакъв професионален растеж).

Тук трябва „най-дебело“ да подчертаем, че ключовото различие е в „дистанцирането“, освобождаването, даже бягството от труда. Именно това е базовата характеристика на лумпена не само като наложени извън неговата воля обстоятелства, но и като вътрешна нагласа и модел на социално поведение. Казано по друг начин лумпенпролетарият не само не се труди, не само не може и не иска да се труди. Но даже разглежда труда – онзи труд, който създава както стойност за него самия, ала и за обществото, като нещо „недостойно“, което напълно се отхвърля като начин на съществуване. В този смисъл лумпените могат да бъдат определени като антисоциална група, несъвместима с базово условие и фактор за общественото развитие – общественополезния труд. Точно обратното - със своя начин на съществуване около и извън границата на закона, те се превръщат в разяждаща, разрушаваща социалното общежитие и динамика сила.

„Лумпенсоциализмът“ - новото отношение към лумпенпролетариата в условията на неолибералния капитализъм

В случая най-важното за нас е да разберем как се отнасят към този на практика антисоциален слой „силните на деня“ – едрият капитал и служещата му държавна и местна бюрокрация, т.е. „неолибералния олигархиат“. И тук виждаме една нова тенденция. В рамките на предишните формати на капиталистическо развитие на лумпенпролетариата се гледа като на зло, неизбежно в условията на тази социално-икономическа система. Поради което спрямо него се действа къде с тояга, къде с морков, т.е. така, както обстоятелствата и интересите на „силните на деня“ налагат.

В сегашната форма на капитализма – неолибералната такава, обаче, отношението към лумпенпролетариата се променя най-вече в положителна посока за самия този лумпен. Казано по друг начин създават се по различни канали възможности той да съществува, при това не толкова зле, без да се труди. В САЩ е известно, че около 40-50 милиона жители на тази страна получават “foodstamps“, т.е. безплатни купони за храна, а и не само такива, но и за дрехи и други подобни. Днес в някои страни, които наричаме „развити“, се предлага, а вече някъде се и въвежда т.нар. „безусловен базов доход“(ББД). Т.е. независимо дали работиш или не работиш, дали искаш да работиш или не искаш и съответно общественополезният труд за тебе е нещо отвратително, но ти ще получаваш доход, позволяващ да живееш нормално.

Казано по друг начин съвременният неолиберален капитализъм започва да прилича на Рим от епохата на империята, Рим загниващ, ръководен от правилото изказано от поета Ювенал „хляб и зрелища“ (на лат. ез. „panem et circenses“). Тогава, подкупвайки плебса (плебс, плебеи от лат.ез. plere - напълвам - население на Древен Рим, което поради това, че няма собственост върху основното средство за материално възпроизводство - обработваемата земя, първоначално не се ползва с политически права за разлика от патрициите – собствениците на земя) чрез раздаването на продукти и пари, а също така чрез различни циркови или гладиаторски представления, се е завоювала или задържала властта. Практиката на дотиране на цените на продуктите е въведена с т.нар. „хлебен закон“ през 123 година преди н.е.)

В текущия момент в условията на „мигрантска вълна“ или „бежанска криза“ една значителна част от т.нар. „бежанци“, особено тези, идващи от страни, където няма война, не са нищо друго освен „свежо“ вливане на „нова кръв“ в лумпенпролетариата. На практика е налице това, което наричаме „лумпенсоциализъм“. Неслучайно слагаме цялото понятие в кавички, тъй като тук не става дума за истински социализъм, който, каквото и да говорим, но на своето знаме е написал „всекиму според способностите, всекиму според труда“. Или казано по друг начин, е заявил открито, че общественополезният труд е мярата за оценка на личността.

При лумпенсоциализма се получават даром блага от хора, които не просто не могат поради редица причини – възраст, болести или други причини, да работят и упражняват общественополезен труд. Поради което те съвсем естествено се нуждаят от солидарна обществена подкрепа. Става дума за хора, които могат, но не искат да работят. Въпреки това те получават част от обществените блага в условията на неолибералния капитализъм. Ако искаме да дадем друго наименование на „лумпенсоциализма“, то несъмнено трябва да бъде „лумпенпаразитизъм“. За разлика от паразитизма, демонстриран от висшите слоеве на същата тази обществена конструкция.

Трябва да кажем, че в нашата Родина България, където бе изграден през последните вече повече от четвърт век модел на перифериен неолиберален капитализъм, не е изключение от създаването на такъв „лумпенсоциализъм“ (“лумпенпаразитизъм“). Достатъчно е да погледнем изкуствено създадените условия за част от нашата циганска общност. Тази част съществува не за сметка на труд, но на получаване на детски помощи. Това ги тласка към ускорено възпроизводство на много деца. Знаем за случаи в тази общност, когато жени нямащи даже и 30 години, вече са баби. Тъй като те самите са родили, когато още не са имали 14 години. Техните дъщери са повторили модела на майките си.

Също така в тази общност имаме млади и вече не толкова млади мъже, които никога в живота си не са работили и нямат намерение да упражняват някакъв общественополезен труд. Те паразитират върху българското общество – не плащат ток, не плащат вода, ползват безплатно обществения транспорт.Например, даже контрольорите в обществения транспорт избягват да им изискат билет. Немалка част от тези млади хора живеят за сметка на дребни и не толкова дребни престъпления. Но органите на властта или си затварят очите или просто са безпомощни да въздействат решително за прекратяване на този масов битов терор. Терор засегнал особено българските села. Там са останали главно възрастни хора, които по естествени причини трудно биха могли да се самоорганизарт за някаква самозащита.

Но се оказва, че нещата и в тази област могат още да се „оптимизират“. Под натиска на Брюксел и ЕС у нас също се влива „нова кръв“ в българския лумпенпролетариат – т.нар. „бежанци“. Те основно са млади хора без трудови навици. Но те не желаят нито да придобиват такива, нито да работят.

Но предишното правителство начело с премиера Бойко Борисов прие 208 постановление. Съгласно това постановление те ще получават такива обществени блага, за които редовият българин може само да мечтае.

В заключение трябва да отбележим две неща: Първо, явления като „лумпенсоциализма“ несъмнено са един ясен израз на системно-структурната криза на съвременния неолиберален капитализъм, на неговото загниване. Второ, определено паразитните явления са част от неговата същност и те не биха могли да бъдат преодолени в рамките на неговото функциониране.

Но в крайна сметка трябва да кажем – решими ли са тези проблеми – да, определено. Но това означава преход в друга социално-икономическа парадигма. За такъв преход са нужни, обаче, казано с думите на народния поет Добри Чинтулов – „мъжко сърце и българско име“. Дали са останали такива в нашата Татковина?!!!

 

 

Източник: Поглед  инфо, 29 март 2017-03-29

 

 

 

 

 

сряда, 22 март 2017 г.

Пропагандата – война за умовете и сърцата – Николай Шопов

 


 

След изчерпване на идеите на либералната демокрация нейните апологети са принудени да търсят оправдание за своята безпомощност в нови понятия

 

В медиите, в изказванията на политици, политолози, дори в обикновените разговори в последно време все по-често се употребяват понятия, които завладяха общественото пространство. Едни се употребяват от малко по-дълго време, дори съществуват отдавна като "популизъм", а други, като "хибридна война", "фалшиви новини" и "постистина", нахлуха в по-ново време. Дори "постистина" стана дума на 2016 година. Всъщност не става дума за нищо ново. Става въпрос за информационна и пропагандна война, позната от векове.

Тя не е спирала никога

Просто сега средствата за масова информация са толкова разнообразни и лесно достъпни, че тя наднича отвсякъде. За какво е тази война и за какво са тези нови понятия? Защото има кризи на идеите, на ценностите. Защото либералната демокрация и глобализацията достигнаха своя апогей и не могат да предложат нищо ново. Те смятаха, че тяхната идеология е краят на света и нищо друго не може да има след това. Светът ще живее вечно в това състояние и няма да се развива. Победата е вечна и окончателна. Забравиха, че светът, както и отделният човек винаги се стремят да се развиват, защото в човека е заложено творческото начало и той винаги търси предизвикателството, новото, непознатото и се стреми да открие нови идеи, нови светове.
Краят на света може да настъпи, ако има застой, ако няма развитие и няма за какво да се живее. След изчерпването на идеите на либералната демокрация нейните апологети са принудени да търсят оправдание за своята безпомощност. И тук се явяват новите понятия, с които трябва да бъдат замазани слабостите и невъзможността да бъде предложен нов възглед за развитието на обществото. Пускат се в обращение "хибридна война", "постистина", "фалшиви новини", "популизъм". Всичко това напомня за социализма от 80-те години. Тогава, за да се оправдаят слабостите на системата и застоя, също се измислиха нови понятия. В медийното пространство и по събрания се говореше и обсъждаше проблемът за "голямата правда" и "малката правда". Голямата правда е социалистическият идеал, а малката правда са слабостите, които се допускат при изграждането на социалистическото общество. Тогава се роди и нов термин - "Развито социалистическо общество". В скоби беше наричано и "зряло". То стана толкова зряло, че накрая се разпадна. Разпадна се моделът на държавния социализъм, но идеалът за справедливо, солидарно общество остана. И винаги ще съществува, защото така е устроен човекът... Защото сега, каквито и способности да имаш, ако нямаш пари, ти си никой. Твоят ум, твоят талант не се оценяват, защото в общество, където    

богатството е издигнато в култ

нищо друго няма значение. В цялата си история човечеството не се е примирявало с тази философия и винаги се е стремяло към хармонично развитие.
    След като либералната демокрация и глобализацията достигнаха връх в неравенството и несправедливостта, където осем човека притежават колкото половината свят и видяха, че започна разпад на модела им, те започнаха да измислят новите понятия за оправдание, за замазване на слабостите и хвърляне прах в очите. Започнаха да търсят виновници за неуспехите си.
    Така започна епохата на информационната и пропагандна война с непрестанното използване на определени термини. А знайно е, че думата е страшно оръжие. Ето защо САЩ създават глобална рускоезична телевизионна мрежа, за да водят пропаганда срещу Русия. Каналът ще се казва "Текущо време" и ще предлага "базирани на факти новини". Програмите ще се излъчват по сателит, кабел и интернет. Тереза Мей назначи специален министър да води война срещу Русия. САЩ създават хакерски център във Франкфуркт. Както виждаме, информационната и пропагандна война не е приоритет само на Русия, както искат да ни убедят някои наши политици, медии и политолози. Нали си спомняте, че във всяко изказване на "любимия" ни президент Плевнелиев присъстваше постоянното обвинение, че Русия води хибридна война срещу България и цяла Европа. Военният земеделец Ненчев зад всяка своя глупост виждаше гадната хибридна война от страна на Русия. Разбира се, те двамата, както и част от медиите и други политици, припяваха на западните си суфльори. Това беше оправдание за провалите, за некадърността, за управленската безпомощност, а както се разбира от последните съобщения след ревизията - и за корупцията.
От сутрин до вечер ни заливат с мита за агресията срещу Литва, Латвия, Естония и Полша. Безумие е Русия да води война с държави - членки на НАТО. Знаят го всички - от Столтенберг до политическата класа в посочените държави. Но важно е Русия да бъде демонизирана. Русия ли е пред портите на НАТО, или НАТО е пред границите на Русия? Кой разполага военни части в Полша и прибалтийските държави? А както се казваше в една реклама - вече в Румъния и България. Любителят на хибридната война Плевнелиев във всяка реч за Трети март не казваше кой ни е освободил от робство и от чие робство. Има освободители, но не се знае кои са. Освободени сме, но не се знае от кого сме били поробени. Това се казва цинизъм и пренаписване на историята.
    Струва ли си да коментираме истерията за фалшивите новини, които ни заливат от всички страни. Това понятие започна да се употребява особено след победата на Тръмп. Започна се с лъжливата версия, че Русия се е намесила в изборите, за да се оправдае загубата на Хилари Клинтън. Най-много се отличават в това отношение "Вашингтон пост", "Ню Йорк Таймс" и телевизия CNN. Не беше ли направен напълно фалшив и пропаганден 28-минутен филм от английската телевизия за Тръмп, за да го обвинят във връзки с Русия. Използваха и известните руски сувенирни кукли Матрьошка, за да иронизират Тръмп, че е кукла на Путин. Измислиха фалшиво досие на английски сътрудник, който сега се крие, защото трябва да отговаря. Едва ли не Тръмп е руски агент, защото иска да подобри отношенията с Русия.
Президентът на САЩ на пресконференция на 17 февруари каза, че никога журналистиката не е така деградирала и паднала толкова ниско и затова трябва да се носи отговорност. И всичко това е целенасочено, за да се затрудни подобряването на отношенията с Русия. След подобни атаки съветникът по национална сигурност Флин беше принуден да си подаде оставката. На негово място вече е назначен генерал Макмастер. Под въздействието на неолибералните медии и политици бяха извършени и други промени в екипа на Тръмп, бяха назначени лица с изразени антируски виждания. Надеждите за по-балансирани отношения между САЩ и Русия отстъпват място на песимистични прогнози. Това едва ли е успокояващо за света.      
    Когато говорим за пропагандна и информационна война, можем ли да отминем щедрото финансиране на "Капитал", "Медиапул", институт "Отворено общество", Център за либерални стратегии, Институт за пазарна икономика и много други медии и неправителствени организации, които непрекъснато създават фалшива обществена среда, фалшиви новини и измислени каузи. Каузи, които нямат нищо общо с националните интереси на България. Български телевизии бяха финансирани да пропагандират в полза на Хилари Клинтън в навечерието на президентските избори в САЩ. БНТ ни облъчва четири дни с репортажи за американските военни сили в Полша. Разбирам да имаше и български военни части, за да са оправдани тези репортажи. Сигурно искат да ни внушат как силите на НАТО са готови да воюват и защитават нашите интереси.
    Пропагандната и информационна война се води от всички. Само за пропаганда и създаване на обществени настроения в Украйна САЩ са изразходвали 5 милиарда долара. С 3 милиарда и половина долара са финансирани Европа и НАТО, за да водят пропагандна война с Русия. В Чехия се създава комитет от 20 души, който ще се занимава с борба с руската пропаганда, казал министърът на външните работи Хованец. Лубомир Ман от Чехия се учудва защо само от руската пропаганда. "А защо няма да работим за унищожаване на американската пропаганда, която е сто пъти повече", пита той. И продължава: "Днес на всички вече е известно, че ако някой лъже безбожно, това са американските медии, които самите американци наричат преститутки." Едва ли е необходимо да добавяме нещо към тези думи.
    Неолиберализмът е във война с всички, които имат друго мнение, друг възглед за развитието на света. Урсула фон дер Лайен заяви, че установеният либерален ред и ценности са атакувани от всички страни. Известният американски ястреб сенатор Маккейн заяви, че "не може да се подлага на съмнение правотата на Запада." Апологетите на неолиберализма не се спират пред нищо, за да защитят привилегиите и господството си. За тях няма значение дали фактите са верни или лъжливи. Те измислиха и понятия като "фалшива истина" и "постистина". Разбира се, за да докажат как действа основно Русия, как иска да разруши ЕС, да повлияе на изборите, които предстоят в някои европейски страни, и т.н.

Но кой започна с фалшивите войни?

Всички си спомняме кой излъга за химическото оръжие в Ирак, за да започне войната, която унищожи Близкия изток и доведе до милиони жертви, разруха, скръб и тълпи от бежанци. Кой кри истината за събитията около Нова година в Кьолн? Кой крие истината за Украйна и събитията в Донбас? Кой ни облъчваше с репортажи за трагедията в Алепо и не споменава и дума за драмите на хората в Мосул? За разлика от Алепо в Мосул падат само "демократични" и "умни" бомби. Те знаят къде да се взривяват, без да засягат мирните жители. Уви! И в Мосул страдат деца, жени, възрастни, както и в Алепо. Но там няма западни журналисти, които да отразяват трагедията на мирните жители. Около Мосул направо е издигната желязна информационна завеса. Примери могат да се изброяват още много за това кой използва фалшиви новини и постистина. Или както пише един журналист - "Политиката отдавна е постистина". Без всякакви факти и доказателства английският външен министър Майкъл Фалън каза, че Русия се меси в изборите от България до САЩ. Макрон и той се присъедини към хора на тези, които смятат, че Русия ще влияе на изборите във Франция. Дори и в Германия се появиха подобни изказвания, но после бяха отречени след едногодишно разследване.

Не звучи ли смешно и дори позорно за тези велики сили да смятат, че Русия е виновна за резултатите от изборите в САЩ, за "Брекзит", за промените, които стават в света.  
    Особено любима дума на защитниците на неолиберализма е "популизъм". Всички европейски лидери, като няма какво да отговорят, когато са безсилни и безпомощни, си имат оправдание в популизма. На атака са подложени всички, които не пеят оди за неолиберализма и глобализацията. Всяко различно мнение се обявява за популизъм. Популизъм е "Брекзит", популизъм е изборът на Тръмп. Популисти са всички политици, които не са съгласни със съществуващото господство на неолиберализма. Популизъм ли е да се бориш срещу социалното неравенство, срещу несправедливостта, срещу бедността, срещу корупцията, срещу безотговорността? Защо наричаме популизъм страха от миграционния поток? И защо "лоялността към етническата, религиозната и социалната група" да е популизъм? Това, че неолиберализмът отрича тези ценности, не означава, че те са лоши и демодирани. Нима светът не е многообразен и различен?

Нима държавите нямат право

на самостоятелен път и самостоятелно развитие? Всеки народ има собствени ценности и традиции. Нима само либералните елити са компетентни и можещи? Нима това не е диктатура на неолиберализма? Къде останаха демокрацията, свободата, правото на избор? Нима имаме право да избираме само пола си, нетрадиционното семейство, сексуалната си ориентация? Всеки има правото да отстоява своето разбиране, своите принципи и идеология. Не може всеки, който не изповядва либералната идеология, да му се лепва етикетът "популист". Това не е ли съвременен болшевизъм? Дори има предложение от ЕНП да се спрат парите на евроскептичните партии. Но за тези евродепутати са гласували европейски данъкоплатци и те са ги упълномощили да изразяват тяхното мнение. Британският журналист Греъм Филипс беше изгонен от срещата по случай 25 години от установяването на дипломатически отношения между Великобритания и Украйна заради неудобни въпроси. Къде остана свободата на словото и изразяването?
    Неолибералният модел е в криза, защото няма справедливо разпределение, разслоението нараства, бедните стават все по-бедни, богатите все по-богати. Под формата на демокрация получихме диктатура на политическата класа и бюрокрация на финансовата олигархия.
    Неолибералният модел е в криза, защото няма идеи и възгледи за развитието на света след разпадането на Съветския съюз. Остана само желанието за запазване на статуквото. Но човечеството не може да стои на едно място. То винаги се развива, търси новото, търси нови предизвикателства... За по-голямата част от обществото остава да намери онези лостове, които ще ни позволят да направим света по-добър за живеене, по-хармоничен и по-справедлив. Все пак колелото на историята се върти.

 

 

Източник: вестник ДУМА, 22 март 2017 г.



 

 

 

сряда, 1 март 2017 г.

Нако Стефанов: „Прекариат“-ът – по света и у нас

 

 

Проблемът със специфичните форми на декласиране на трудещите се по света и у нас

Няколко думи за класовата стратификация на обществото

 

През последните десетилетия, а по-точно от времето на „рейгъномиката“ и „татчеризма“, т.е. от началото на неолибералната епоха, в областта на труда и трудовите отношения в световен план с особена сила започна да се проявява една изключително тревожна тенденция. Това бе тенденция на своеобразен вид масово ДЕКЛАСИРАНЕ в обществото, каквато дотогава не бе забелязвана нито в този си вид, нито в тези форми.

Несъмнено за да разберем какво имаме предвид под термина „декласиране“ ще трябва да уточним родовото понятие – „класа“ или по-точно казано „социална/обществена/ класа“. По отношение на последното също има дискусия.

Някои автори утвърждават, че става дума за теоретична конструкция неотразяваща реално съществуващ обект. Но все пак мнозинството приема се, че още в античната епоха възниква не само разбирането, но и самото явление на „класите“.

Така например римските цензори, т.е. длъжностните лица, осъществяващи записи относно състоянието на населението след т.нар. „центурионни реформи“ на Сервий Тулий /Servius Tullius/(същият е шестия от царете на Древен Рим, управлявал от 578 до 535 г. преди н.е.), въвеждат разделението на римското общество на шест отделни групи данъкоплатци. Най-отгоре са т.нар. „assidui“, т.е. уседнали платежеспособни граждани с имущество над 100 000 аса(ас - медна монета сечена по времето на Сервий Тулий) до „proletarii“, значение на които за Рим е било единствено в раждането на деца – бъдещи граждани.

В рамките на историята на развитие на човечеството естествено се сменят различни основни и неосновни социални групи – господстващи и подчинени, като тази смяна е свързана с промяната на обществено-икономическата формация. Тези социални групи нерядко носят в различните общества различни наименования, които отразяват и различни същности – касти, съсловия и други.

В рамките на модерното общество в епохата на индустриализма базовите социални групи, получават наименованието класи, макар че споровете по отношение на класите са свързани най-вече с критериите, на основата на които се осъществява социалната стратификация. Така съгласно марксистките виждания ключова роля играе отношението към собствеността върху средствата за производство. Според други разбирания имотното състояние и равнището на доходи, определящи начина на живот, лежат в основата на класовото деление. В тази връзка се говори и за т.нар. „средна класа“ като група население, чийто доходи им позволяват да постигнат равнище на масово потребление на базови продукти за съответната страна или регион. Или казано с други думи „доходи и потребление“, а не трудов принос или отношение към собствеността върху средствата за производство са ключов критерий за определянето на т.нар. „средна класа“.

Безспорно понятието за „средна класа“ дава определено разбиране за моделите на социално поведение в обществата на т.нар. „масово потребление“. Но все пак трябва да признаем, че „конструирането“ на тази т.нар. „средна класа“ има една друга основна цел. А именно да „замъгли“, да „анхилира“ марксисткият възглед за наличието на класов антагонизъм в капиталистическото общество. Антагонизмът между собствениците на средствата за производство, т.е. капиталистите, за които особено днес често пъти се употребяват „прикриващи“ наименования – предприемачи, работодатели и т.н., и лишените от такава собственост, които са принудени да стават наемници на собствениците, т.е. работническата класа. Това прикритие не е случайно, доколкото в процеса на възпроизводство при използването на наемния труд капиталът реализира печалба за сметка основно на т.нар. „принадена стойност“, т.е. незаплатената на работника част от неговия труд. Или казано с други думи реализира се процес на експлоатация на живия труд от страна на капиталиста.

Така или иначе, но социалната класа днес се възприема като относително устойчива група от хора с близки параметри в икономически, социо-културен и светогледно-психологически план - отношение към собствеността на средствата за обществено възпроизводство, но не само, ала и характер на труда, равнище на доходи, имотно състояние, начин на живот, отношение към властта, ценностни ориентации, начин на самоиндентификация и чувство за социална принадлежност и други.

Все пак, когато говорим за модерните класовоантагонистични общества, т.е. за капитализма в неговите различни формати, трябва да споменем един важен факт. От самото начало на неговото възникване, винаги е съществувал и се е развивал процес на частично или цялостно декласиране, създаващ, раждащ т.нар. „лумпен-пролетариат“, социално дъно. За декласирането са характерни именно придобиването на такива черти като липса на устойчивост по ключовите характеристики, определящи принадлежността към една или друга социална класа.

 

За „прекариат“-а като нова форма на декласиране в условията на

 

„пост-модерния капитализъм“

 

Самото понятие „прекариат“ е „хибридна дума“ създадена на базата на синтеза от термина „пролетариат“ и английската дума “precarious”. Последната има множество значения - ненадежден, съмнителен, опасен, рискован, нестабилен, немощен, случаен, колеблив, боязлив, неустойчив и т.н. В случая става дума за обозначаване на една нова категория, нов социален слой, който някои наричат даже нова социална класа. Това са хора, които не произлизат от социалното дъно. Често пъти те са с висока степен на образование, получили са съответното възпитание. Но въвеждането на неолибералния модел в страните на развития капитализъм – т.нар. „Първи свят“, както и налагането на същия вече във формата на полуперифериен и даже перифериен неокапитализъм в страните на бившия „Втори свят“(т.е. страните на т.нар. „държавен социализъм“ от Източна Европа и бившия СССР), доведе до значителна деиндустриализация и деинтелектуализация.

Съответно настъпи процес на загуба на работни места. Последните „изтекоха“ в страните с ниска цена на работната ръка – Китай, Индия, държавите от Югоизточна Азия, Мексико и някои други. В тези страни едрият западен капитал, стремейки се към максимизация на печалбата, в условията на глобалната военно-политическа, финансова и прочее доминация на САЩ - т.нар. „глобализация“, т.е. „американски глобализъм“, изнесе производството. Крайният резултат стана упадъкът – упадък довел до раждането на един друг тип работни места – неустойчиви, свързани с временна и непълна заетост в областта на някакъв вид рутинни услуги, неформиращи условия нито за творчески труд, нито за някакъв професионален растеж.

Като правило въпреки понякога високата си квалификация „прекариатът“ не може да намери работа по специалността. Той се депрофесионализира. За него е характерна неустойчивост на заетостта, честа смяна на извършвата дейност, на организацията и работното място. Поради което се губи самоидентификация с определена работа, длъжност и организационна структура. Формира се чувство на постоянна несигурност и неудовлетвореност. Като правило тази трудова и професионална несигурност при младите води до избягване на социална отговорност, отказ от създаване на семейство и раждане на деца, даже на постоянни връзки с лица от противоположния пол. А при тези, които имат семейства често пъти то се разтрогва с всички последствия за децата, ако има такива и въобще за психиката и самочувствието на личността.

В един станал вече класически труд на британския икономист Гай Стендинг/GuyStanding/ - „Прекариатът: Новата опасна класа“/The Precariat: The New Dangerous Class/ – вж. в http://www.bloomsbury.com/au/the-precariat-9781849663526/, издаден през 2011 година, се казва, че за „прекариите“ е характерно т.нар. „четири А“:

 

Първо "А" - anxiety – т.е. тревога поради неопределеноста на цялостното им съществуване;

Второ "А" - alienation – отчуждение поради факта, че са принудени да се занимават с работа която не са желали, за нея не са учили и просто са принудени да я вършат поради липса на друга възможност и която презират, защото смятат, че потенциалът им далеч надхвърля възможностите, което предлага съответното работно място. Но също така и поради тази непрекъсната смяна, временен, непостоянен и непълен характер на работното място и извършваното, често пъти непрестижно и даже неморално занятие;

 Трето "А" – anomie – невъзможност за самоидентификация поради разкъсване на социалните връзки, на всичко което свързва „прекария“ по един или друг начин с обществото;

 Четвертото "А" - anger – злоба идваща в резултат на горните три "А".

 

Трябва да се каже, че в даже в развитите капиталистически страни една значителна част от заетите са „прекариат“. Така например в Япония т.нар. „фриита“, т.е. типичните „прекарии“, се изчисляват на 20 милиона души. В книгата на известния френски политик и националистка Мари льо Пен (Marine Le Pen) „За какво живее Франция“(Pour que vive la France, Paris, Grancher, 2012, 251 p. (ISBN 978-2-73391-182-2) се твърди, че 1/3 от работата във Франция се осъществява от прекариата. Данните за Южна Корея са, че даже повече от половината от заетите са прекарии. Поради което се смята, че има корелация между броя на прекариите и самоубийствата, по които по данни на Световната здравна организация Южна Корея заема второ място в света след Гайана за 2012 година, а по други данни е на 3-то място в света за периода 1985-2015 год. Данни за САЩ не са ни известни, но може да се приеме, че една значителна част от над 40-те милиона американци, получаващи foodstamps, т.е. купони за храна, са част от прекариата.

Споменатият Гай Стендинг предупреждава, че по-нататъшното нарастване на прекариата заплашва западното общество със социален взрив, поради което той смята, че последният е „опасна класа“. За да се избегне този социален взрив той предлага да се въведе „безусловен базов доход“ – ББД, т.е. независимо дали работи или не гражданинът на даденото развито капиталистическо общество да получава един безусловен доход, който да му гарантира някакъв жизнен минимум.

На практика съвременният неолиберален капитализъм се връща във времената на Римската империя, където на „плебеите“ са осигурявани „хляб и зрелища“. Т.е. става дума за стремеж не да се създават условия за достоен труд, като източник на социална удовлетвореност и човешко достойнство. Става дума за политика на формиране на слой от несамостоятелни и несвободни личности - паразити, които да се задоволяват с това, че за да не станат източник на евентуален социален бунт и безредици са купувани с възможността да оцеляват физически. По този повод единственото, което може да кажем е „Добре дошли в „новото бъдеще“, възраждащо минало отпреди две хилядолетия!“

 

Прекариатът в България

Що се отнася до нашата Родина, където по тези въпроси мълчат и синдикати, и политически партии, дори тези които се пишат уж за „леви“, трябва да се каже, че проблемите с прекариата са особено тежки и повече от тревожни. В процеса на т.нар. „преход“, т.е. превръщането на България от общество на „държавния социализъм“ в общество на перифериен, геноциден по своето съдържание капитализъм, се осъществиха т.нар. „5 Д“, т.е. деиндустриализация, деаграризация, деинтелектуализация, дебилизация и депопулация.

Възцари се неолиберален модел на периферийно социално-икономическо развитие, ориентирано към доминиране на обществени и стопански форми на обслужващ високоразвитите западни общества паразитен и паразитиращ на човешките пороци капитализъм. Така например България се превръща не просто в туристическа страна, но в страна на „секс-туризма”.

Голям брой от нашите професионалисти напуснаха България с едпосочен билет Една част от тях се превърнаха в световното явление, наречено “brain drain”, т.е. «изтичане», а по точно «изсмукване» на сивото вещество, на «мозъците», на умните и квалифицирани хора на бедните страни от богатия Запад. Но една съвсем немалка част се превърнаха в компонент на западния прекариат. Един познат българин десет години живял в Канада на шега казваше, че всички наши българи там са PhD, което съкращение означава хора с докторска степен, но в случая той го разшифроваше като Pizzahomedelivery, т.е. „разносвачи на пици“.

Типичен пример за прекарии у нас са т.нар. „работещи бедни“, т.е. хора, които работят, но въпреки това доходите им ги държат на социалното дъно. Но не само те са част от българския прекариат, т.е. слоя на декласирани и депрофесинализирани личности. С мъка трябва да кажа, че наблюдавам как мои студенти, прекрасни млади хора със значителен творчески потенциал, завършващи с отличие престижни специалности са принудени да работят всякакви дейности - временни, несигурни, които ги лишават от възможността някога да се превърнат в истински специалисти-професионали. В търсене на щастие немалко от тях поемат по пътя „автогара-жп гара, „Терминал 1“ и „Терминал 2“ за да се превърнат с голяма вероятност в прекарии на Запад.

Вкарани в лабиринта на бедността, несигурността, неустойчивостта на трудовата си интеграция млади и не толкова млади българи, се превръщат в пасивни личности, избягват всякаква социална отговорност, да създават семейства и да имат деца. В този смисъл именно това става една от основните причини за жестоката демографска катастрофа, в която е изпаднала нашата Родина.В обществото на реставрирания български неолиберален перифериен капитализъм ИНТЕЛИГЕНТНОСТТА, ЧЕСТНОСТТА, МОРАЛЪТ не са търсена «стока». Пари се правят само с далавера. Както пишат някои изследователи „в годините на пост-социализма се наблюдава възраждане на психиката и културата на оцеляване, характерни за България от преди 100-120 години.” (вж. Димова П., Л.Радева. Жените в неформалната икономика на България.София, 2006, АСА и ЖАР, цит. по www.asa-bg.org.).

Остава само да се запитаме „докога?“  

 

 

Източник:  Поглед Инфо, 26.02.2017 г.

Нако Стефанов е професор, доктор на философските науки, д-р по история, японист и изследовател на Източна Азия - Китай, Корея и Япония, специалист по управление