Търсене в този блог

петък, 30 май 2014 г.

Да убиеш Сталин или Истината окриля, но е безкрила - Иво Атанасов

 

 

 

 

  Отдавна сме свикнали с клишето, че истината рано или късно излиза наяве, че в крайна сметка винаги побеждава. Тази масова гледна точка навярно е червив плод на красивата илюзия, че тя има собствен живот, независим от деянията на човеците, и сама решава кога да съсипе някого от тях, а другиго - да избави от менгемето на подозрението и изопачаването, на лъжата и клеветата.
 Нищо по-невярно от това! "Истината може да остане някъде да лети и да не можеш да я хванеш", обобщава свръхсложните си взаимоотношения с нея Костадин Лагадинов, героят на новата книга на Бойка Асиова "Да убиеш Сталин". Заради политическата си дейност още съвсем млад е осъден по Закона за защита на държавата на 12,5 г. затвор. Успява да емигрира в Съветския съюз и дори служи в танковия полк, охраняващ Кремъл. Изключително горд е, че пази най-важните хора на СССР. Една вечер обаче го арестуват и го отвеждат първо на Лубянка, където е НКВД, а после в Бутирка - най-големия затвор в Москва. Обвиняват го, че е организирал група за убийството на Сталин и го осъждат на 8 години. Това е ужасно, но не е най-лошото.
 Откарват го в лагер в Сибир. При кучешки студ трябва да изпълнява жестока норма в добива на асфалтит. Затворниците - все изпечени рецидивисти и убийци, се гаврят с него, шпионина. А той вярва, че е жертва на недоразумение и непрекъснато пише до Димитров и Коларов да се застъпят за установяване на истината. Не получава нито един отговор. И това е ужасно, но и то не е най-лошото.
  След четири години го освобождават, дори му дават бележка, с която Берия се извинява за грешката. Връщат го в България с подводничарите на Цвятко Радойнов със задача да се организира и засилва антифашистката съпротива. Като всеки от групата, и той смята поръчението за голяма чест. Включва се в партизанското движение в родния си Разложки край. И тук идва най-лошото. Питат го как е там. Но как да им каже истината? Те също като него вярват във великата страна на Ленин и Сталин повече от всичко на света. Но как и да я премълчи? Нали може още утре да го убият и това, което ще остане за него, е само, че е бил затворник. И то в Съветския съюз. И не за каквото и да е, а за опит да убие Сталин. Тази мисъл го влудява.
 Партизаните се поболяват от разказа на Костадин. Та как е възможно точно в мечтаната от всички антифашисти Москва невинен човек да бъде осъден? Добре, може и да не е заговорничил срещу Сталин, но все нещо има. Настояват да признае дали не е изнасилил някоя руска девойка. И какъв е този съветски затвор, след като в съседните килии са все министри, генерали, стопански дейци, директори, лекари, дипломати? Че дори и знаменитият авиоконструктор Туполев?
  Другарите не само се съмняват в истинността на споделеното, но и са безкрайно огорчени. Ще трябва да минат години, докато се обяви официално, че участта на Лагадинов е сполетяла и други невинни люде. Милиони. Тогава обаче истината се приема като жестоко охулване на Съветския съюз. Поражда дори искане партизанският съд да накаже клеветника със смърт. Стъписан е самият Никола Парапунов. Славният командир, за когото вече десетилетия наред песни се пеят, се разкъсва между вярата в стария си приятел и идеализирания образ на съветската страна. "Ти, Дине, не ми каза истината", промълвя той вместо сбогом само часове преди да бъде убит край село Бараково.
  По-късно, след победата, се възстановява не доверието, а недоверието към Лагадинов. През 1965 г., когато Иван Тодоров-Горуня подготвя преврат за свалянето на Тодор Живков, той е дежурният заподозрян. Макар и партизанин и с брат, загинал в антифашистката борба, на него се гледа като на лагерник със съмнителна биография. В настъпилото време на чистки го пенсионират само на 52 години. До края на живота си той обаче не губи вярата в идеята за социална справедливост и в Москва.
 Всеки би се запитал що за човек е бай Дине? Не е ли типичен представител на онези "чугуни", върху чиято почтеност хитреците правят кариера и богатство? Според Дарвин оцеляват не най-силните и най-интелигентните, а най-приспособимите от даден вид. Но човекът е не само биологичен индивид, а и социално животно. За оцеляването на обществото е важна не толкова адаптивността, колкото неизменчивостта. Тези две начала съжителстват не в мир, а в доста остри понякога схватки. А човешкото достойнство се ражда тъкмо когато в тази борба надделее не биологичното, а социалното.
  Истината може да окриля, но е безкрила. Дава криле, но свои си няма. Двигател на нейния полет е тъкмо непоколебимостта на хора като Костадин Лагадинов да я търсят и отстояват. И вярата им, че ще успеят.

 

 

 

 

Източник : вестник „ДУМА”,  31 май 2014 г.

 

 

 

 

 

 

вторник, 20 май 2014 г.

Плуралистичната демокрация е в дълбока криза – проф. Искра Баева

 

 

 

Все повече българи не искат да вярват на който и да било политик, а така трудно могат да се формулират и да се защитят каквито и да било национални стратегии. Това заявява професор доктор Искра Баева, преподавател по съвременна история в СУ "Свети Климент Охридски" в интервю за БГНЕС.

 БГНЕС: Какви уроци на историята не са усвоили съвременните ни политици?

Искра Баева: За съжаление, според мен, днешните политици като че ли повтарят онова, което са правели политиците в България след Освобождението, най-вече партизанщината. Като че ли с магическа пръчица те се върнаха в онази епоха, описана ни още от Алеко Константинов в края на по-миналия век. Така че въобще не става дума за уроци на историята, които са учили или научили, а за следване почти изключително на личния, груповия или партийния си интерес. И засега тази възродена политическа практика се отразява добре на политическата класа, но не и на всички останали, които вече не вярват не само на политиците, но и на партиите, плурализма и демокрацията. А това не е никак добре, защото, поне засега, не са изобретени по-добри начини за реализиране на обществени интерес от партиите. Загубената вяра на българите в партиите и в политиката не ни помага, а ни прави още по-податливи на всякакви чудодейни и магически решения.

БГНЕС: А дали има уроци, които не е усвоила и самата ни нация? Ето сега, покрай украинската криза ние се озовахме в лагера на противниците на Русия. Но миналия век ни се стоварихме две национални катастрофи, именно защото бяхме в лагера на враговете на освободителя ни. Нацията ни искаше ЕС и НАТО, но няма ли риск пак да ни гази историята?

Искра Баева: Там е проблемът, че уроците на историята трябва да се учат от образованата част от нацията, която да ги обяснява и внушава на мнозинството. Но през последния четвърт век интелигенцията като че ли абдикира от традиционната си роля на водач, а и вече почти никой не е склонен да се вслушва в съветите и предупрежденията на малкото останали будители.

Това, че се оказахме в лагера на противниците на Русия е заслуга не на нацията, а на политиците, защото никой не се и опита да направи по-широка дискусия по украинската криза, а политиците веднага обявиха българската позиция – имам предвид на първо място прибързаните заявления и действия на президента Росен Плевнелиев и на външния министър Кристиян Вигенин. Вярно е, че по-късно, когато осъзнаха последиците от задълбочаването на конфликта някои български политици започнаха да се замислят и да смекчават изказванията си, но вече беше късно. И сега наблюдаваме голямо разминаване между българската официална позиция и преобладаващите неофициални мнения. А това никога не е добре. Доста по-различно действаха политиците в някои страни, намиращи се горе-долу в нашето положение – не бързаха, а след като видяха развитието на събитията, заеха критична позиция към някои действия на украинските власти и към намеренията за санкции на ЕС към Русия, които засягат техните интереси.

Интересното е, че когато България кандидатстваше за членство в НАТО и ЕС никой не поиска да попита българския народ, както направиха в повечето бивши социалистически страни от Източна Европа. Защо ли? Във всеки случай не защото за ЕС щяха да получат отрицателен резултат, за НАТО не е толкова сигурно. Демонстрираното тогава пренебрежение и недоверие към българския народ сега дава отровните си резултати – все повече българи не искат да вярват на който и да било политик, а така трудно могат да се формулират и да се защитят каквито и да било национални стратегии.

БГНЕС: Календарът се подреди така, че 2014-та честваме две годишнини, които стоят на противоположни полюси в съзнанието и историята ни. Какво спечели и загуби България както на Девети септември 44-та, така и на 10 ноември 89-та? Вашата равносметка от 10 ноември каква е? Страната ни в криза ли е, в катастрофа ли, както твърди Константин Тренчев, или просто случващото се са гърчове на растежа? В крайна сметка днес българинът по-свободен ли е отпреди 89-та, по-справедлив ли е животът му, по-добре ли живее?

Искра Баева: Както при всеки исторически период, така и при прехода последиците са нееднозначни – случиха ни се много добри неща, но и много лоши. Същото се отнася и за социализма – и тогава на България й се случват много добри неща, но и много лоши. Така че ако трябва да отговоря по-конкретно на последните три въпроса: да, днес българинът е много по-свободен, отколкото беше през 1989 г., но, животът е много по-несправедлив, отколкото беше при социализма, а що се отнася до това дали се живее добре, на този въпрос не може да се отговори еднозначно, защото немалко българи днес живеят много добре, но доста повече са онези, които живеят много по-зле отпреди.

За да оценим възможно по-обективно в какъв етап от развитието на страната се намираме днес, можем да направим сравнение с предишната голяма промяна, следвоенната, чиято 70-годишнина ще отбелязваме също тази година. Подобно сравнение би трябвало да ни отведе през 1969 г. Аз си спомням онова време – година след Световния фестивал на младежта в София и участието на наши войски в интервенцията в Чехословакия, за да бъде спряна Пражката пролет. И когато сравнявам 1969 г. с историческите свидетелства от 1944 г., мога да направя извода, че тогава България е изцяло променена. Същото е положението и в днешна България – днес тя е много по-различна от онази, която помним от 1989 г. Променен е обликът на София, пътищата, колите, които се движат по тях, хората, младежите се държат много по-свободно, знаят повече езици, пътували се много и се чувстват добре почти навсякъде по света. Но ако сравним 1969 и 2014 ч. в социално отношение, ще видим огромна разлика, която, за съжаление, не е в полза на днешния ден. През 1969 г. хората бяха по-скромно облечени, за да бъдем различни и модерни сами си шиехме и плетяхме дрехи, но нямаше такива огромни различия между хората, както е сега, много повече се интересувахме от книги, идеи, театър, кино, почти не гледахме телевизия, но обсъждахме бурно всяко по-интересно литературно или културно събитие. Докато сега една разходка по улиците дори и в най-облагодетелствания от прехода град – София, е достатъчна да покаже, че в България има хора, които живеят не просто в различни епохи, а в различни светове – свръхбогати и живеещи в мизерия. Кумирите на днешно общество са съвсем други – не хората на словото, а на мускулите, образа и звука – спортисти, манекенки, певици и др. под., телевизиите са много, но зарибяващи най-бедните с безкрайни глупави сериали, в които могат да сънуват онова, което им липсва в живота.

Накратко, искам да кажа, че докато през 1969 г. имаше определено усещане за развитие към по-добро, днес се чудим дали изобщо се движим в правилната посока. Така че краткият отговор на въпроса за равносметката на прехода е, че ако го възприемем като преход към капитализма, да, успешен е, но ако се запитаме дали това е обществото, за което мечтаехме в края на 1989 г., отговорът е категорично не. Защото тогава искахме свободно, плуралистично, но и справедливо общество. Но онези наши желания като че ли бяха поредната илюзия на нашето поколение, вярващо в прогреса.

БГНЕС: Не смятате ли, че има дълбока криза на демократичния модел, след като той възпроизвежда олигархия и несправедливост. На теория може да се говори много как да се промени този модел, но реално има ли България шанс да направи това?

Искра Баева: Да, смятам, че плуралистичната парламентарна демокрация изживява дълбока криза. И това не се отнася само за българската демокрация, която започна и си остана с големи пороци, а за модела в развитите държави, който претърпя много и то лоши промени. Партиите с ясни идейни програми постепенно бяха изместени от популярни политици, обещаващи на всекиго по нещо, опитващи се да се харесат на колкото се може повече хора, но действащи главно в свой личен интерес. Най-ярък пример в това отношение е Силвио Берлускони, но той съвсем не е единственият. И сега виждаме как към новия европейски парламент са се устремили множество политици от всички европейски страни именно от този тип.

Така че – да. Демокрацията е в дълбока криза, а нашата недоузряла – в още по-голяма.

Страхувам се също така, че не бихме могли да се преборим с олигархията, защото никъде по света не са успели, а що се отнася до несправедливостта, тя е същностна характеристика на капиталистическата система, към която вече принадлежим. Така че за да се преборим с нея, би трябвало да искаме да се преборим с капитализма, но не виждам подобно желание у достатъчно много хора, а и след рухването на съветския модел на социализъм няма и алтернатива на капитализма.

БГНЕС: Всъщност ние много говорим срещу олигархията, срещу концентрацията на активи и капитали. Но не е ли това един закономерен път, по който е вървял капитализмът в повечето държави?

Искра Баева: Да, капитализмът е вървял по този път и продължава да върви. Така че нашето недоволство е срещу една от основните характеристики на капитализма – концентрацията на капитал. Все пак не бива да забравяме, че преди четвърт век тръгнахме от едно относително хомогенно общество, че призивът за повече социална справедливост беше сред най-често използваните, а вместо това за десетина години малка група хора станаха немислимо богати и то за сметка на всички останали. Това няма как да не събуди недоволство и гняв към всичко и всички. Просто при нас онова натрупване на първоначален капитал, с което е започнал класическият капитализъм, се осъществи за много кратко време и пред очите на всички. Това е причината за острото недоволство. Но това недоволство не е насочено към създаване на нова, по-справедлива система, защото обществото е атомизирано, няма нови идеи и не може да се организира в някаква определена посока.

БГНЕС: Демографската катастрофа изправя страната ни пред опасността от дефицит на биологичен капацитет. Какво би ни пречило да излезем от това положение и как изобщо виждате изхода за страната ни?

Искра Баева: Откровено казано, не зная. Защото демографските процеси са много бавни, но трудно обратими. Тревогата от свиването на демографския потенциал е изразена още в края на 60-те години, от тогава до днес са приемани различни програми, насърчителни и наказателни мерки и закони, но след настъпването на демокрацията, съпроводена със свобода на движението, от една страна, и с деиндустриализацията в България, от друга, процесите станаха бързи и наистина катастрофални.

Дали може нещо да се промени? Докато сме живи, можем да се противопоставяме. Специално по въпроса за демографската криза, липсва ни силна мотивация, вяра в бъдещето на държавата, за която си струва да се образоваме, да работим, да планираме своето бъдеще и това на децата ни. На практика ни липсва положителна национална програма, малко повече вяра в собствените сили и патриотизъм. До 2007 г. мобилизираща роля играеше желанието да влезем в ЕС, но сега разочарованието от съюза работи в обратната посока. Ако има повече успели българи благодарение на творческите си усилия и говорим повече за тях, отколкото за медийните герои и героини на нашето време, вероятно можем да върнем надеждата на повече българи. А надеждата и вярата са сред най-сигурните демографски стимули.

БГНЕС: Не смятате ли, че българинът е заслепен еврофил. По тази причина какви според Вас недостатъци на ЕС той не вижда?

Искра Баева: Не, не мисля, че българите са прекалени еврофили. Може би донякъде бяха преди 2007 г., но сега вече не са такива. Това личи и от предизборната кампания, в която няколко националистически и множество малки партии открито се обявяват срещу ЕС. А повечето от големите партии говорят за предимствата на обединена Европа толкова неубедително, че увеличават съмненията. Самият ЕС никак не съдейства на вярата в него. Кризата в Украйна ясно показа, че всички приказки за единство и единна политика на ЕС са силно преувеличени, а перспективите за федерализация са нереалистични, да не кажа утопични.

Може би проблем при нарастващия български евроскептицизъм е това, че българите виждат единствено проблемите в несправедливото разпределение на еврофондовете и в налагането на общоевропейски правила. Липсва ни разбиране и участие в най-важните дилеми пред ЕС – накъде трябва да се развива съюзът, какви икономически решения той трябва да предприема за излизане от кризата не за сметка на населението, а чрез справедливо разпределение на тежестите, върху какво трябва да се постави ударението – налагане на еднакви за всички правила или съобразяване с местните традиции, интереси и геополитически различия. Това са част от големите въпроси за евросъюза, които почти напълно не се забелязват от българите.

БГНЕС: Днес го няма глобалният противник на несправедливостта, но кои тогава са силите, които могат по-ефективно да се борят срещу нея?

Искра Баева: Проблемът е в това, че липсват западни алтернативи на глобалния капитализъм. Противници той има, но те са от рода на ислямския фундаментализъм, традиционното общество или азиатския хегемонизъм, които не могат да бъдат алтернатива за европейска страна като България. Всъщност липсва ни истинска лява алтернатива, което според мен е много лошо. Така както в епохата на социализма липсата на дясна алтернатива ни докара до дълбока криза, а после и до крах, така и сега европейската цивилизация изглежда обречена да се развива единствено и само благодарение на консуматорското общество. И не очаквам нищо добро от тази нова идеологема. Ако всички цели на европейците се свеждат до желанието им да придобиват все повече и повече вещи и да се отдават на все повече удоволствия, то нямаме шанс в зараждащия се сблъсък със силно идеологизираните фундаменталистки сили.

БГНЕС: И последен въпрос – заради кризата в Украйна на повърхността изби сблъсък на интереси между Запада и Русия. Има ли в съвременния свят по-дълбоки и все още невидими процеси, които текат и биха довели до по-мащабен и дори световен сблъсък?

Искра Баева: Донякъде отговорих на този въпрос по-горе. Сблъсъкът между Запада и Русия е противопоставяне, наследено от миналото, а не обърнато към бъдещето. Той е последствие от края на Студената война, а не нов конфликт. Проблемът идва от недобре осъзнатата промяна в световния ред от страна на Запада. Много западни политици продължават да разсъждават с понятията от Студената война и да действат като победители, които искат да продължат настъплението. Докато светът е много променен, Русия продължава да бъде част от западната цивилизация, а представителите на други, алтернативни на западната цивилизации се възползват и засилват своите позиции. Бъдещият конфликт, поне според мен, ще бъде именно такъв – между европейската цивилизация, част от която е САЩ, и новите, на първо място азиатските. Това никак не е успокоително, но е по-добре да се подготвим и да се опитаме да предотвратим такъв глобален конфликт, отколкото да се затваряме очите и да воюваме помежду си.

И понеже тази година отбелязваме 100-годишнината от Първата световна война, искам да припомня една от поуките й. Тогава, преди един век, Европа е толкова вгледана в собствените си противоречия, че се впуска в самоубийствен вътрешен конфликт, от който излиза силно отслабена и зависима от външни сили – на първо място от Съединените щати. Дали пък сега не сме изправени пред подобна ситуация, само че външните сили са други?  

 

Източник: Агенция БГНЕС, 20 май 2014 г.

 

 

 

 

Равният шанс – стъпка към намаляване на неравенствата – Ваня Григорова

 

 

 

 

Защо неравенствата трябва да ни тревожат - позиция за дебат „Трябва ли да изравняваме неравенствата и как?“ проведен на 19 май 2014 г.  

Пълното  равенство е утопия. Драматичното неравенство обаче е социален динамит. Овладяването на неравенствата е необходима хармонизация.  Ако не търсим да взривим обществото, разбира се.

Дерегулациите, унищожаването на солидарните системи, необузданата приватизация и преклонението пред всемогъщия пазар, което се доближава до религиозното преклонение, доведоха съвременните общества до огромно разслоение,  увеличаваща се бедност сред ниските и все по-некачествен живот на средните слоеве. Непрекъснато акцентираме върху нуждата от мобилност на труда, но игнорираме ограничената социална мобилност. Родените в бедни семейства са обречени да прекарат живота си в мизерия и почти няма значение какви усилия ще положат, за да преминат на следващото стъпало на обществената стълба. Някой наследяват богатства, други – бедност. Социалният асансьор не работи.

Негативните резултати от провежданата в последните десетилетия политика са неоспорими – равните възможности са унищожени, социалното сближаване е блян, ерозирано е демократичното управление. Принципът „един избирател, един глас“ е заменен от принципа „един лев, един глас“. Усещането за справедливост е накърнено. Това води и до отчуждение от процеса на избори. Защо да гласуваш, ако от това нищо не следва? Ако някой може да напазарува закони в интерес на себе си и в ущърб на останалите, има ли смисъл да се интересуваш от политиката изобщо?

Нараства броят на бездомните, успоредно с това се увеличават необитаваните жилища. Задълбочават се дискриминационните практики. Студентските кредити, които трябва да дадат шанс на младите с потенциал, скоростно превръщат кредитополучателите в неплатежоспособни клиенти. Защото и образование от най-реномираните висши училища не гарантира добре платена работа впоследствие.

Заболяванията на обществото обаче не свършват до тук. Животът става все по-несигурен и напрегнат. Пролетариатът беше заменен от прекариат – служители и работници на непълно работно време, притиснати от конкуренцията на армии от безработни. Работата в офис, на компютър не прави служителя по-независим и по-стабилен. В резултат на неравенството се увеличава броят на бременностите в тийнейджърска възраст, психическите заболявания, престъпността. Богатите в силно разделени общества също водят нерадостен живот. Растежът и богатството на всяка цена раждат затворените комплекси с охранителни камери.

Социалната пропаст, усещането за несправедливост подхранват нацизма. Това е особено видимо в Европа понастоящем. След Втората световна война управляващите си вземат поука. Изграждат социална държава като защита от революции и бунтове. Тази политика води до тридесетгодишен период на социално спокойствие и икономически възход. Преди неолиберализмът да се наложи с претенциите, че може да се справи с недостатъците на социалния модел.

През 2011 г. МВФ най-сетне стига до прозрението, че „неравенството и растежа са две страни на една и съща монета“. През последните години Световният икономически форум в Давос обсъжда неравенството, което застрашава глобализацията. На последната сбирка на форума основна тема беше разширяващата се пропаст между бедни и богати, която застрашава икономическото развитие и благоденствието.

Изходът от ситуацията вече е очертан. Множество учени и международни организации се обединяват около няколко основни инструменти: универсален достъп до здравеопазване и образование, адекватна социална защита, базови сфери като водоснабдяване и електроснабдяване не бива да гарантират печалби на частни компании, достъпни жилища, прогресивно данъчно облагане, ограничаване на сивата икономика, защита на правата на работещите, мерки срещу укриването на данъци в офшорни зони, щадящ природата икономически растеж. Кумулативното прилагане на изброените мерки ще допринесе значително за сближаване на различните слоеве, до ограничаване на напрежението и социален мир.

Темата обхваща всички аспекти на нашия живот. А животът не може да се побере в една дискусия. Затова приключвам с една от основните тези на радетелите на индивидуализма – всеки трябва да получава блага спрямо приноса си. Не е лесно, да не кажа – невъзможно е да се определи точният индивидуален принос на всеки.
Достатъчно е да наблюдаваме една единствена тренировка по произволен групов спорт. След нея всеки добросъвестен ще осъзнае важността на екипния труд. Ако един играч се опитва да бележи сам, не подава, не взаимодейства със съотборниците си, отборът е обречен на загуба. Индивидуалното развитие е важно, но без останалите играчи е безрезултатно и безсмислено. А обществото е отбор. И не бива да позволяваме на тщеславните да ни вкарат във „В“ група.

 

 

  

 

 

неделя, 18 май 2014 г.

Новата класова борба – Петър Волгин

 

 

 

Най-напред ми се струва за важно, че трябва да бъде опроверган един мит. Имам предвид мита, който е насаждан през последните няколко десетилетия, за "мирното съвместно съществуване" между хората на наемния труд и представителите на свръхбогатия елит. Нямало вече никакви противоречия между едните и другите, това ни обясняват непрекъснато либералните идеолози, нямало никаква класова борба. Нещо повече, нямало вече никакви класи. Всички сме били едно голямо задружно семейство, където всеки се грижи за доброто на другия. Например, милиардерът се интересува най-вече от това как да направи по-бедните си съграждани по-богати, по-здрави и по-щастливи. Съответно пък работниците не трябвало да мислят за разни "комунистически глупости" като стачки, искания за увеличаване на заплатите, а да си кютат на работните места, докато още ги има и да чакат елитът сам да се сети да направи нещо за тях. А, разбира се, не бива да имаме абсолютно никакво съмнение, че собствениците ще се сетят да сторят това.

Докато либералите ви разказват тези красиви небивалици, в действителността върви една нова класова борба. А целта на идеолозите на "безвъзвратно победилия капитализъм" е тъкмо да не забележите тази борба. Защо казвам "нова"? Защото ако през 19-ти и  20-ти век класовата борба се водеше "отдолу-нагоре", т.е. експлоатираните класи се бореха, за да извоюват от собствениците по-добри условия на живот и труд, то днес наблюдаваме обратния процес. Някъде от 70-те години на миналия век привилегированият елит се бори да си възвърне онези прави, които е изгубил. Трябва да признаем, че елитът постигна забележителни успехи в тази класова борба "отгоре-надолу". Постоянно увеличаващото се неравенство в световен мащаб е най-доброто доказателство. Механизмът на неприличното забогатяване изглежда по следния начин. Управляващите политици (няма никакво значение дали принадлежат към официалната десница или към официалната левица) приемат такива закони, които максимално да улеснят дерегулацията и трупането на печалби. Целта е богатите да плащат колкото се може по-малко данъци и да носят колкото се може по-малка отговорност за действията си. Благодарение на глобализацията това вече е удивително лесно. За отрицателно време мегакорпорациите са в състояние да преместят капиталите си във всяка една точка на земното кълбо. Така печалбата винаги е за тях, а вредата от дейността им - за местното население.

Питаме се възможно ли е това статукво да бъде променено? Възможно е, разбира се, стига ние, хората, които не принадлежим към привилегирования един процент, да осъзнаем, че няма хармония между нас и онези горе. Да, ние можем да получим по-добри условия на труд и по-добро заплащане, но за целта е необходимо да поискаме тези неща. И то да ги поискаме достатъчно ясно и категорично. А за да добием въпросната категоричност, трябва да се освободим от догмите, с които ни захранват либералните фондации през последните десетилетия. Веднъж завинаги трябва да осъзнаем, че няма такова нещо като "справедлив пазар". С тази куха формула всъщност се прави опит да бъде скрита тенденцията богатите да стават по-богати, а бедните - по-бедни. Няма как да не ви е направило впечатление, че откакто господства формулировката за "прекрасния пазар и ужасната държава", печалбите на представителите на транснационалната капиталистическа класа нарастват с невиждани темпове, докато доходи на обикновените хора непрекъснато се свиват. Ние обаче не протестираме срещу тази върховна несправедливост, защото сме научени от проповедниците на либерализма, че това е "естественият ред на нещата" и всеки бунт срещу него ще докара сталинизъм, ГУЛАГ и масов терор.

Пък аз мисля, че е крайно време да се отърсим от тези лъжи. Крайно време е да осъзнаем, че отстояването на правата не води до сталинизъм. Крайно време е да престанем да се плашим от левите идеи. Тъкмо обратното, най-ественото нещо за хората на наемния труд е да вярват тъкмо в такива идеи. Върнете се назад в историята и ще видите, че именно левицата е тази, която се е борила за правата на обикновените хора. Да, днес ние не можем да копираме онези практики от 19-ти и 20-ти век.  Днес имаме нужда от друг тип леви движения, много по-неформални, много по-гъвкави от някогашните пирамидални и строго йерархизирани соцпартии. Една нова, съвременна, радикална, можете да я наричате както искате, левица трябва да бъде преди всичко борбена и готова да защитава до край правата на обикновените хора. В никакъв случай не бива да повтаря грешките на официозните социалисти, които отдавна са станали част от статуквото и напълно справедливо биват наричани "хайверени". За разлика от тях новите леви трябва да скъсат със статуквото, да покажат, че може да има и друг свят освен пазарния, че е напълно възможно в едно общество на добър живот да се радват повечето граждани, а не само представителите на елита.

 

 

Коментар в предаването „Деконструкция” , БНР, 17 май 2014 г.

Звуковият файл тук: http://bnr.bg/horizont/post/100409175/komentar-na-petar-volgin-17052014    

 

  

 

петък, 16 май 2014 г.

САЩ са в паника от нарушената им хегемония – Ноам Чомски

 

 

Украинската криза се оказа толкова сериозна и опасна, че някои коментатори я сравняват с Кубинската криза от 1962 година.

В "Бостън глоуб" журналистът Танасис Камбанис накратко обобщи положението:
"Анексирането на Крим е нарушение на онзи ред, на който Америка и съюзниците й се опираха след края на Студената война, тоест на такъв ред, при който големите държави стигат до военна намеса, само при условие, че международният консенсус е на тяхна страна. В противен случай те не пресичат червените линии на държавите съпернички".

По такъв начин най-драстичното престъпление на нашето време, нахлуването на САЩ и Обединеното кралство в Ирак, не е било нарушение на световния ред. Без да са постигнали подкрепа от страна на международната общност, агресорите все пак не пресякоха червените линии на Русия или Китай.

В същото време завладяването на Крим от Путин и амбициите му в Украйна се възприемат като пресичане на американските червени линии.

Затова "Обама се съсредоточи върху изолацията на путинска Русия чрез прекъсване на нейните икономически и политически връзки с външния свят, ограничаване на експанзионистичните й амбиции и фактически превръщането й в държава, която е "черна овца", както пише Питър Бейкър от "Ню Йорк таймс".

Казано иначе, американските червени линии минават точно по руската граница. По такъв начин амбициите на Русия върху териториите на непосредствените й съседи нарушават световния ред и създават криза.

И тук се вижда нещо странно. На други държави понякога се разрешава да имат червени линии, които минават по техните граници (там минават и червените линии на САЩ). Но не и на Ирак. Не и на Иран, когото САЩ постоянно заплашва с нахлуване ("ние разглеждаме всички варианти за развитие на събитията").

Но такива заплахи нарушават не само Устава на ООН, но и резолюцията на Общото събрание на ООН, която осъжда Русия, но и която САЩ подписаха наскоро. Тази резолюция започва с това, че Уставът на ООН забранява "заплахите и използването на сила" в международната политика.

Кубинската ракетна криза ясно освети червените линии на големите държави. Светът се оказа на прага на ядрена война, когато президентът Кенеди отхвърли предложението на Хрушчов да се сложи край на кризата, като едновременно бъдат махнати съветските ракети от Куба и американските ракети от Турция. (Към онзи момент вече е било решено американските ракети да бъдат заменени с много по-смъртоносните подводници "Поларис", които трябваше да станат част от мащабна система, заплашваща Русия с пълно унищожение.)

В сегашната криза червените линии на САЩ също минават по руската граница и с това се съгласиха всички страни.

Нахлуването на САЩ в Индокитай, както и много по-късно в Ирак, не е нарушило никакви червени линии, както и всички останали безчинства на САЩ по света. Ще се повторя още веднъж: понякога на противниците се разрешава да имат червени линии. Но ако този противник изведнъж демонстрира "експанзионистични амбиции спрямо собствените си съседи", прекрачвайки американските червени линии, светът затъва в криза.

В последния брой на сп. International Security професорът от Оксфордския университет Юен Фунг Кхонг обяснява, че в американската стратегическа доктрина съществува "отдавнашна (и двупартийна) традиция: администрациите винаги наблягат на това, че ключовият интерес на САЩ е да попречат на враждебен хегемон да господства в един или друг регион на света".

Нещо повече, според всеобщото мнение САЩ трябва "да укрепват своите позиции", защото "именно хегемонията на САЩ поддържа регионалния мир и стабилност" - този термин предполага пълно подчинение на американските искания.
Оказа се обаче, че светът се придържа към друга гледна точка, като смята САЩ за "черната овца". Но какво ли пък разбира този свят?

В статията Кхонг разглежда кризата в Азия, породена от подема на Китай, който постепенно се придвижва към "икономическо господство в Азия" и - подобно на Русия - има "експанзионистични амбиции в своя регион". Така нарушава американските червени линии.

Обиколката на Обама неотдавна в Азия целеше да затвърди на дипломатическо равнище "старата (и двупартийна) традиция".

На Запад единодушното осъждане на Путин се базира и на едно от неговите "емоционални обръщения", в което се оплаква, че САЩ и съюзниците им "неведнъж са ни лъгали, вземали са решения зад гърба ни, поставяха ни пред свършен факт. Така беше и с разширяването на НАТО на Изток, с разполагането на военна инфраструктура по нашите граници. Но през цялото време ни казваха едно и също: "Това не ви засяга". Лесно е да се каже "Не ви засяга".

Оплакванията на Путин са напълно обосновани. Когато президентът Горбачов прие обединената Германия да влезе в НАТО, което бе една огромна отстъпка от историческа гледна точка, това беше quid pro quo (услуга за услуга). Вашингтон обеща, че НАТО няма да мръдне на Изток нито със сантиметър. Това обещание веднага бе нарушено и когато Горбачов се оплака, казаха му, че това е било обещание само на думи и затова няма никаква сила.

Президентът Клинтън продължи с разширяването на НАТО до руските граници. А днес звучат призивите НАТО да приеме и Украйна, която е исторически съсед на Русия. Но това пак "не засяга" руснаците, защото американските червени линии преминават по руските граници.

Анексията на Крим от страна на Русия бе незаконно действие, нарушение на международното право и на много договори. Но нахлуването на САЩ в Ирак бе къде по-страшно престъпление.

И все пак едно сравнение идва на ум: това е контролът на САЩ върху залива Гуантанамо в югоизточна Куба. През 1903 г. САЩ отмъкнаха Гунтанамо от Куба чрез заплаха с военно нахлуване и така и не го върнаха, въпреки всички молби на Куба, която тя подаваше, откакто обяви независимост през 1959 година.

Русия има далеч по-убедителни аргументи. Дори да не отчетем мощната подкрепа на местното население, Крим исторически е принадлежал на Русия. Крим е единственият излаз на Русия към топлите морета, там е базиран руски флот, затова полуостровът има огромно стратегическо значение. В същото време САЩ нямат никакви права да претендират за Гуантанамо - освен заради монопола върху силата.

Една от причините, заради които САЩ отказват да върнат Гуантанамо на Куба, е, че градът е голямо пристанище и американският контрол над региона затруднява развитието на Куба. Това е една от ключовите външнополитически цели на САЩ през последните 50 години.

Но това изобщо не нарушава ничии червени линии и води до развитие или задълбочаване на една криза. Това напълно се вписва в логиката на американските нашествия в Индокитай и Ирак, системното отстраняване на парламентарни режими, натрапването на диктатури и други примери от нашите усилия по поддържането на мира и стабилността.

 

* Ноам Чомски е американски философ и професор в Масачузетския технологичен институт. Статията му е публикувана в американското издание "ОлтърНет", цитирано от БГНЕС

 

 

петък, 9 май 2014 г.

На четири фронта битки за Европарламента – Васил Проданов

 

 

 

Кампанията за евроизборите навлиза в решаваща фаза. Засилват се битките и апокалиптичните визии за бъдещето на ЕС. Европа никога не е била така разделена. Четири са главните фронтове на сблъсък на партии и избиратели.

Първият фронт е свързан с границите на държавния суверенитет: повече национална държава срещу повече Европейски съюз. На него влизат в челен сблъсък националистите срещу останалите партии в Европа. Навсякъде националистите, изразяващи нагласите на губещите социални групи през последните години, обвиняват за това Евросъюза и искат неговото ограничаване за сметка на националните държави. За тях той е неоколониална сила, изсмукваща нашите ресурси. Като се почне от Германия, мине през България и стигне до Ирландия се появиха партии, които искат излизане от Евросъюза. Те сочат, че по ред показатели с влизането в ЕС нещата стават по-зле. Левите и социалдемократическите партии са по-малко влиятелни сред работниците и бедните губещи слоеве от населението и са изтиквани от тази избирателна ниша от националистическите и крайно левите формации, като за тях остава свиващата се все повече средна класа и пенсионерите.

Силата на националистите, искащи ограничаването на Евросъюза за сметка на националната държава, идва от нарастващия евроскептицизъм. Проучванията на Евробарометър говорят за рязък спад на подкрепата на ЕС на целия континент. В четирите най-големи страни на еврозоната нивата на доверие към институциите на ЕС са по-ниски дори от тези във Великобритания.  В условията на криза големият печеливш от Евросъюза е Германия, а другите са като че ли доминиращо губещи. Но понеже в самата Германия също расте разделението между печеливши и губещи, то последните данни на Евростат сочат, че и там доверието към ЕС е спаднало с 32% от 2007 г. досега, а евроскептичните партии печелят двуцифрени числа при проучванията на общественото мнение.

Обратно, за левите и десните партии от ПЕС и ЕНП ЕС би могъл да ни помогне, благодарение на него можем да излезем от изостаналостта, стига обаче да се действа по начина, по който те предлагат. Всички политически сили усещат обаче нарастващия евроскептицизъм, критичността към ЕС и заявяват, че нямало да бъдат "yes-мени", а борци за националните интереси в Европарламента.

Вторият фронт сблъсква десните и левите партии в Европа. В единия окоп десните - ЕНП и европейските либерали, подкрепят отслабването на суверенитета на държавите, за сметка на пазара и на корпорациите. Те са за една пазарна Европа и са силни поддръжници на споразумението за свободна търговия със САЩ, склонни са да следват американците в различни области.

В противниковия окоп са левите партии, искащи солидарна и федерализирана Европа като силен субект в променящата се геополитическа ситуация. За тях причина за досегашната криза и неблагополучия е именно искането на десните за повече пазар и повече капитализъм и те му противопоставят повече институционална интеграция, федеративна Европа и ограничения на пазара, финансовия капитал и корпорациите. Така Станишев като председател на ПЕС изгражда стратегия за евроизборите, която е проекция на стратегията за вътрешните избори у нас: за сегашните неблагополучия и у нас, и в другите европейски страни е виновна дясна Европа и преди всичко ЕНП. Лява Европа ще разреши съществуващите днес у нас проблеми. В този смисъл битката за Европарламента просто е европейска проекция на битката между БСП и ГЕРБ у нас, битката между Шулц и Юнкер е проекция на битката между Станишев и Борисов у нас.

Третият фронт на битката за Европа е свързан с националното разположение на политическите сили. На победата или загубата на различните партии се гледа като предпоставка за възход или провал на националните избори. Специфична особеност на тези евроизбори в България е, че при тях националният фронт на битката е по-важен може би от този на всяка друга страна в Европа.

Затова и дебатите вървят повече по национални, а не толкова европейски проблеми. Това са евроизбори с битка на живот и смърт за бъдещето на всяка от партиите. Първо, поради крайно нестабилната конструкция на правителственото мнозинство те са директно път към нови парламентарни избори и промяна на вътрешното съотношение на силите за основните партии у нас. Второ, те са проблем за оцеляване и продължаване на съществуването на по-малките формации като Реформаторски блок, "Синьо единство", АБВ, НФСБ, "Атака".

Трето, те са решаващи за ДПС, защото тяхното място на балансьор, от който зависи всяко следващо мнозинство и готовността им да играят както с БСП, така и подаването на сигнал към ГЕРБ, може да бъде заето от "България без цензура" - нова политическа инженерна конструкция, събрала куп журналисти, които безспорно ги бива в пиара и обещанията на всеки каквото поиска.

Четвъртият фронт е свързан с геополитическата битка за Украйна, в която ЕС попада като буферна зона между САЩ и Русия. Неговите избиратели са разделени на русофили и русофоби, американофили и американофоби и границите между едните и другите минават често вътре в избирателните ядра на различните партии. В повечето случаи националистическите партии, борещи се за засилен национален суверенитет, подкрепят Русия срещу САЩ, които са възприемани като сила, разрушаваща националните държави, носител на неолиберален глобализъм и цветни революции. Европа на нациите, която се откъсва от американска зависимост и поддържа дружески отношения с Русия - това е визията на националистическите партии от Марин льо Пен във Франция през Найджъл Фарадж във Великобритания до Волен Сидеров в България.

Десните и левите партии се люшкат между икономическия интерес и политическия натиск на САЩ, между нагласите на своите избиратели и русофобията. Сблъсъкът с Русия в условията на нарастващ евроскептицизъм я превръща в привлекателен полюс за разочарованите от Евросъюза. В българските социални мрежи групите, в които се призовава за евразийска интеграция, вероятно вече са повече от тези, които имат в заглавието си думата "европейско".

Кризата засили периферизацията на Източна и Южна Европа, доведе до нарастващо неравенство както между отделните части на Европа, така и вътре във всяка отделна страна. Това обуславя две водещи характеристики на сегашните евроизбори.

Първата характеристика е мобилизацията на избиратели чрез образа на врага. Кризата радикализира големи маси от хора и ражда ежедневно и ежечасно врагове, които пиар специалисти и партийни активисти рисуват умело като политически дяволи и вампири. Никога след Втората световна война неравенствата в ЕС не са били толкова големи. Между 50% и 80% от европейските граждани не са си променили положението или са загубили от кризата през последните години. Десетките милиони лузъри трудно можеш да убедиш с рационални обяснения. За тях е важно да посочиш врага - виновник за състоянието им. И в различна степен всички партии тръгват в тази посока, всяка със своя враг - Евросъюза, политическия противник, имигрантите, бегълците, политиците. И от ляво, и от дясно засилват своята роля радикални групировки. Прогнозите показват, че за първи път наляво и надясно от ПЕС, ЕНП и Алианса на либералите и демократите ще има толкова много депутати.

Втората характеристика е европопулизмът. На тези избори повече от всякога друг път се ражда нов феномен - европопулизъм, спекулация с промените в ЕС, които ще ни решат проблемите. Свалят звезди от небето и ни обещават, че ще ги получим, стига само да гласуваме за съответната политическа сила. Засега и в България виждаме три елементарни европопулистки аргумента. Първият: да махнем от властта лошите на евроравнище, защото те са виновни за всичко. Вторият: Като спечелим ние, ще има нова ера и ново бъдеще в Европа. Третият: Няма да им позволим на тези от Евросъюза както досега да ни пренебрегнат. Като отидат нашите няколко депутати сред другите 750 и нашите национални интереси ще бъдат защитени.

Звучи смехотворно, но стои в центъра на кампаниите на водещи партии в България.

Очевидно е, че конструкцията и партийните разделения на Европарламента след тези избори ще бъде много по-трудни за реализация на нечии национални интереси. Европарламентът с голяма вероятност ще бъде в състав и съотношения на силите, които го правят крехък и по-малко работоспособен, подобно на нашия сегашен парламент. Затова и обещанията за каквито и да е радикални промени в ЕС, които чуваме от партии и кандидат-депутати, говорещи ни за "нова Европа", изглеждат като евтин европопулизъм.

 

 

Източник: в-к „Труд”, 08.05.2014

 

 

 

 

 

Относно „политиката на паметта и забравата” - Валентин Вацев

 

 

 

 

Настоящото изложение по въпросите на паметта и забравата като че ли е уместно да започне с един субективен спомен, който обаче съдържателно засяга един обективен факт и то с огромно обществено значение.

Преди няколко години, в телевизионно предаване на един телевизионен канал с национален обхват, университетски преподавател (доцент в Софийския Университет), заяви с категорична убеденост и по начин, нетърпящ възражение, че има неща, които неговите студенти - а и всички студенти, всъщност – не само че може да не знаят, а трябва да не знаят. Той имаше предвид знанието за българския социализъм. И, разбира се, само по себе си това изявление представляваше не нещо друго, а обикновена вулгарна антисоциалистическа пропаганда на обикновен вулгарен дърдорко, който - и в това няма нищо изненадващо – беше успял да се промъкне сред академичния състав на Университета и впрочем, продължава да благоденства и до днес там.

Пропагандистите, дори облечени с академични тоги, си остават пропагандисти и като такива трябва да бъдат предоставени на вниманието на други подобни пропагандисти, които ще противопоставят на тази пропаганда друга пропаганда с противоположна насоченост. В това няма нищо странно и нищо неестествено. Пропагандата, дори ако е особено вулгарна, какъвто беше този случай, вероятно е неизбежна в наше време. Гледната точка на тази пропаганда е абсолютната незаинтересуваност от разликата между истината и неистината, тъй като - както е известно - практическите цели могат да бъдат постигани еднакво ефективно както с истината, така и с неистината.

Но в този казус, който през последните няколко години продължава да ме занимава, е заложен втори, много по-дълбок и сериозен проблем с огромен смисъл.

Можем за момента да оставим настрана абсурдността на самата постановка, и то огласена от академичен преподавател: когато доцент в Университета твърди, че незнанието е за предпочитане пред знанието, това е точно толкова абсурдно, колкото ако лекар в болница твърди, че е по-добре пациентите му да умират, а не да живеят. И все пак тук можем да оставим временно настрана грубото и очевидно излизане от страна на този господин извън строгите и безусловни рамки на професионалната етика. За академичния учен знанието е благо, а незнанието е зло – точно както за медика благо е живота, а неговия край е зло.

Но тук има нещо неизмеримо по-важно. Това е тържествуващото днес и насаждано по всякакъв начин, с всички средства и във всички обстоятелства, разбиране, че работата с паметта е хуманитарна задача на победилата либерална демокрация. А това вече е тема, достойна за академично разглеждане.

Така наречената „политика на паметта” е израз, който намери своето разпространение в Западна Европа след края на Втората световна война. Този начин на говорене се утвърди главно в следвоенна Германия, където победителите си поставиха задача да променят един път завинаги светоусещането на германския народ, с цел завинаги да го излекуват от демоните на нацизма. Появи се и друга интелектуално-политическа задача – „пренаписване на скрития дневен ред на германското образование”. По същия начин и в същия смисъл тогава беше обвинен в „криптонацизъм” един от главните философи на Европа на 20 век – Мартин Хайдегер. Целта на победителите в Западна Германия беше пренаписване на съзнанието, „преобразуването на интелектуалния код” на германската култура, с цел решително и окончателно избавление на германците, а и на цялото „европейско човечество”, от нацистките демони, за които се предполагаше, че обитават подземните етажи на германския Weltanschauung .

В същия смислов контекст се появи и постановката „политика на паметта” – нещо като Endlösung , т.е. отново окончално решение, но този път не на „еврейския въпрос” от страна на нацистите, а на „германския въпрос” от страна на победилите либерали от англо-саксонския свят. Трябва да се признае, впрочем, че на фона на някои други, „хард-варианти” за решаване на този въпрос, инициативата да се пренапише съзнанието на вечно виновните германци изглеждаше наистина хуманна. В сравнение с идеята Германия да се разкъса на 9 отделни държавици, идеята просто да се пренапише съзнанието на отделния германец изглеждаше като проява на „мека сила”. Вместо да се унищожат германците като германци, беше решено просто да се пренапише софтуера им.

И за да се върнем от историята в наши дни, можем просто да кажем – цялата идея за пренаписване на германския софтуер, т.е. проектът за „политика на паметта, която води в правилна посока” – се провали. Провали се еднозначно, определено, провали се с трясък. Днес германците, разбира се, не са нацисти, защото са направили всички изводи от ужасната война, агресори в която бяха. Но цялата „политика на паметта” , която се стовари върху тях в следвоенните години, не ги превърна в стадо уплашени и гузни пленици на собствените им престъпления в миналото. По един парадоксален начин – дали пък това не е имал предвид Хегел, загадъчно намеквайки за „иронията на историята” – се оказа прав един друг исторически деец, който в далечната 1945 год. заяви твърдо: ”Хитлеровците идват и си отиват, а Германия остава”. В това донякъде енигматично твърдение на Сталин звучи неприкритото уважение на победителя над победения, както и вярата на този победител, че на победения не бива да се насаждат комплекси, че не бива да се правят над него унизителни експерименти и че трябва да му се помогне да изпълзи от ужасната бездна, в която е потънал. В този подход се прояви по парадоксален начин каноничното православно разбиране, че грехът може да бъде безкрайно отвратителен, но не и грешникът – той по-скоро е много тежко болен, и затова следва да се лекува...

Истинският победител във Втората световта война – налага ми се да повторя този банален факт, макар и с извество неудобство, защото се полагат огромни усилия и се харчат шеметни суми, за да бъде той забравен - е Съветският съюз. От името на победителя, Сталин отказва да прави пренаписване на подсъзнанието на победените германци и е съгласен да се говори не за вечна вина, а за вечна памет – като поука и смисъл на най-ужасната трагедия в човешката история. …

Всичко това има смисъл да се напомни днес, не само заради нашия интерес към историята, а поради днешни насъщни и видими отвсякъде причини.

Идеята, че паметта може да се пренапише, че базовият софтуер може да се препрограмира и че историческото съзнание следва да бъде окончателно коригирано, ние срещаме в днешния живот. Става дума не за това, че всяка нова година, всяко ново десетилетие, и всяко ново време изобщо внасят допълнителни щрихи към картината на миналото. Напълно естествено е, че руснаци, американци, французи и германци, и разбира се, българи, мислят различно за своите истории, но и за Историята по нов, различен и променен начин – променен спрямо мисленето на поколенията, които са били свидетели на това минало.

Всъщност, „политиката на паметта” означава нещо друго – това е припомнянето на безусловния факт, че историята се пише от победителите, припомняне, в съчетание с още един факт - че днес има други победители.

Тази логическа конструкция – старото право на победителя в съчетание с новия победител днес, работи на пълни обороти. По силата на тази „политика на паметта”, един български министър-председател от зората на българската „демокрация” (Ф. Димитров) огласи, че „до спасителния бряг на демокрацията” българското общество ще достигне едва тогава, когато умрат и последните, които имат спомен за социализма. Очевидно за всички други, които нямат такъв спомен, доктрината ФД предвиждаше да им се завинтят в главите други, правилни спомени, произведени в различни лаборатории на спомените (например – но съвсем не единствено – в т.нар. „Институт за близкото минало”, ръководен от жертвата на комунистическите зверства проф. Ивайло Знеполски). В претенциите на същия министър-председател (който впрочем беше фигура болнава и случайна, и главно неспособна да отговаря за собствените си думи и дела) още тогава критиците видяха нездрави амбиции за сравняване с Моисей, който е довел до Ханаанските земи само тези евреи, които са нямали спомен за египетското робство. Но същите критици не довидяха нещо много по-важно – неприкритото пожелание на същата фигура да измрат повечето от неговите съграждани. Нека повторим – това беше фигура смехотворна сама по себе си, но дълбоко представителна, емблематична за тогава пръкналия се хегемон на новата българска история - революционната сила „СДС”.

А още по-надолу, в смисловите основания на тази постановка, има една технологична „нескромност” - да се управлява паметта, да се разбива, да се денонсира, да се надхитря, а където това е невъзможно - да се заобикаля, и когато нищо друго не помага, да бъде унищожена - и най-добре заедно със своите носители. В своето логическо дъно, в своите първични основания и крайни интенции, т.нар. „политика на паметта” включва като неизбежно условие и геноцид. От онези 33 племена, които евреите е трябвало да изтребят, за да влязат в ефективно владение на Обетованата (т.е. обещана им от Бога) земя, са останали само спомени, но не спомени ОТ, а ЗА тях. Тяхната памет не е вечна, напротив, затрупана е под пясъците на времето и те са останали само като наименование в летописите на победоносния наследник на Ханаанската земя.

По силата на същата структурна логика, паметта на, но и паметта за периода на българския социализъм следваше да бъде изчегъртана, а там, където това е невъзможно, тя трябваше да бъде ре-интерпретирана. И точно затова няма нищо странно в тържествените изявления на една българска народна представителка (от НДСВ, коалиционен партньор на БСП), че всъщност Освобождението от турско робство на българите е дошло не от царството на злото, наречено „Русия”, а от САЩ – надежда и опора на българския народ, както и на цялото прогресивно човечество

Описваното тук, разбира се в други форми, се разгърна и в Русия. На руснаците трябваше да бъде внушено, че са не “богоносен народ, освободил човечеството от кафявата чума”, а че са:

а) несъществуващи (като етносмесица от няколко азиатски племена),

б) гнойна брадавица на тялото на прогресивното човечество,

в) вечна заплаха за същото човечество, и че

г) мястото им е - по думите на В. Новодворская - „у параши истории”,

д) а Русия сама по себе си не е нищо друго, освен Царството на злото, така талантливо описано от Толкин.

В тези превъплъщения има строг и неизбежен смисъл. Тук няма нищо за изненада – когато обсадения град падне, когато войските на победителя са имали своите три дълги дни за плячкосването му, когато повалените защитници са изклани, жените им са изнасилени (да си

спомним колко много говори фантазъма за двата милиона изнасилени германки от съветските чудовища), когато всички деца са отвлечени и са изпратени за превъзпитание в правилни училища, когато са свалени кръстовете от всички църковни куполи, когато са изгорени всички библиотеки, обезглавени всички статуи, когато са изчегъртани очите на всички икони и са осквернени всички свети места – тогава идва най-сладкото. Да напишеш Историята на победените, да създадеш новите учебници, от които победените най-после да научат истината за себе си: а именно, че не стават за нищо, освен че са виновни за всичко. И всичко това е назовано с умния, академичен и политкоректен термин „политика на паметта”.

Всъщност, тук няма нищо трудно за разбиране. Право на памет има само победителят. „А на победените ще оставим само очите, за да оплакват загубата си”, както находчиво и искрено отбелязва Чърчил. И затова „политиката на паметта” не е нищо друго, освен политиката на победителите, стоварена върху съзнанието на победените. Смисълът на тази политика е много прост – просто трябва да се помни “кой е отгоре и кой е отдолу”; кой е повален в праха и кой върху чие гърло е стъпил с подкования си ботуш. Именно тогава става ясно, че дядо Мраз е отвратителен тоталитарен извращенец, а дядо Коледа е мил старец, който носи щастие на всички деца по земята.

И поради същата причина, впрочем, на територията на днешна свободна Германия до ден-днешен продължава да квартирува английска танкова бригада...

Всичко това дотук е банално – защото такава е практиката, осветена от историята, защото всичко това е било известно още на римляните и защото нищо ново нито е измислено, нито е можело да се измисли.

Несигурната част в замисъла за т.нар. „политика на паметта” е в продължението – а кой е победителят? Точно тук картината става изключително объркана, неопределена и пълна с условности.

Тук трябва да се запитаме: ако наистина победителят е този, който има право да съобщи истината за ситуацията, и да остави, разбира се, за поколенията тази своя истина, произвеждайки я като универсална, т.е. общозадължителна - откъде той получава това право? Откъде идва то? Краткият отговор на този труден философски въпрос гласи - от Победата. Правото на победителя да огласява Истината произтича не от неговата обективна наблюдателност или остроумие, а от простия факт, че е победил, с други думи, той я е създал, произвел я е в конфликтна ситуация.

Войната наистина е “Майка на всички неща” - разбира се, и на Истината.

Това е съвсем ясно – но само докогато победителят не се колебае в победата си и докато не си задава въпроса „наистина ли съм победител”? Обаче в края на 80-те години на миналия век в Съветския съюз (а също и в България, разбира се), започна да се пита дали победата не е поражение и респективно – поражението – победа. По парадоксален начин се оказа прав – вероятно не без помощта на „иронията на историята”, някой си Владимир Улянов, който в една своя гневна статия - далеч и отдавна в началото на 20-те години на миналия век - беше писал афористично: „Никой не може да победи болшевиките, освен те самите”. И така стана - внукът на Аркадий Гайдар победи дядо си.

Наистина, когато победителят победи себе си, истината става безинтересна, просто защото тя вече няма значение. В момента, когато победителите побеждават себе си, вече няма кой да изрече истината, а и дори да я изрече някой, тя се превръща в празен звук.

Така започват тъмните времена – Завесата се разкъсва, идва времето между 6-тия и 9-тия час, когато земята се пълни с поличби - но те не свидетелстват за нищо...

И тогава водещи руски журналисти публично твърдят, че за Русия е било по-добре да победи Хитлер (а не “мустакатото чудовище”), и водещ общоруски телевизионен канал изразява съжаление, че Ленинград не е обявил капитулация пред настъпващия Вермахт, и съвсем официално се водят публични дискусии дали не е бил всъщност прав генерал Власов (европеец, все пак) и т.н, но най-важното е, че не друг, не началникът на градския транспорт в Москва, а Президентът - сиреч Началникът на всички Началници в Русия, публично, в състояние на пълна трезвост и съвсем сериозно, заявява, че Русия е “млада страна”, само на 20-тина години, и следователно, няма спомени, няма памет, няма отговорности, няма минало, няма задължения - няма нищо, и най-важното - не онаследява нищо от своята история, защото просто няма такава.

С други думи, тогава се оказва, че е дошло това на пръв поглед невъзможно време, за което пророкува онзи забравен днес, но изключително прозорлив американски политик и военен от края на 19-ти век, който писа, че ще дойдат времена, когато единствената разлика между истината и неистината ще бъде факта, че истината е истина.

Когато изчезне субектът на истинността, когато той се самоунищожи - тогава губи и своето могъщество Истината като Събитие; тогава това събитие е изчерпано, разликата между истина и неистина е обективно нивелирана, а победителят решава да бъде победен. В началото на 90-те години тогавашният съветски политически елит реши да постъпи творчески – да измами историята, като обяви себе си (наследник на Победата) за победен, за да победи,.

Хитростта тук се състоеше в това, “да победиш чрез отказ от победата”. За щастие американският елит, в краката на когото Яковлев, Козирев (и изобщо цялото колективно бесовско перестроечно хоро) решиха да поставят своята победа, им отговори с твърдата и непоколебима ковбойска увереност, че първо, Победата е неделима, и второ, че победителят получава всичко, включително и правото да формулира и да огласява истината.

Хипнотизиран от идеята „да се наконсумираме и ние най-накрая, да си отживеем, да си отядем и да си отпием”, тогавашният съветски елит просто забрави една фундаментална културно-историческа поука, а именно - първородството винаги може да бъде изтъргувано за паница леща, но в тази сделка никога няма обратен ход. Старозаветният Исав пръв е научил това и опитът му е зафиксиран в историята.

Желанието да се откажеш от Победата, просто за да си „поживееш като хората”, доведе единствено дотам, докъдето можеше да доведе: до загуба не само на достойнство, на смисъл и значение, но и до изпадане от историята.

Така кръгът се затвори. Търговията с Победата те изхвърля от Историята, вече не си исторически субект и дори не си и обект, а си просто обстоятелство, което може да бъде заобиколено, а ако трябва, може да бъде и обградено. С военни бази, например.

Оттук следват множество изводи, които вероятно ще бъдат направени, когато трябва, от когото трябва, и по-точно, от този, който е в състояние да ги направи. А аз мога да направя само един предварителен, междинен и - боя се - очевиден извод: така модерната днес „политика на паметта и забравата” не е нищо друго, всъщност, освен едно иносказание, една метафора: това е метафората на възможно най-фундаменталната и битийно-определяща диалектика – диалектиката на победата и поражението; диалектиката на Живота и Смъртта. Спекулирайки с паметта и с нейното отсъствие днешните лукави господари на живота се стараят да внушат, че никой друг не е побеждавал, освен тях, и че тяхната победа е окончателна.

А ние можем просто да се досетим, че веднъж похарчената Победа е наистина невъзвратима и затова нейното отсъствие може да бъде компенсирано само по един начин – само и единствено с нова Победа. И разбира се, с нов победител, който този път няма да е готов да я изтъргува за поредната паница леща. За да може той да остане в паметта, а да не изтлее в забравата.


 Източник: Поглед Инфо

 

 


  

 

 

сряда, 7 май 2014 г.

Антируската мания – Оливие Зажек

 

 

С присъединяването на Крим към руската територия, утвърдено на 18 март от Владимир Путин, и с наложените на Кремъл санкции украинската криза доби мащабите на геополитическо сътресение. За да се разбере същността на конфликта, е необходимо да се отчетат гледните точки на всички действащи лица. В западните канцеларии обаче четенето на морал често измества анализа.

ПРЕЗ последните седмици медийното отразяване на събитията в Украйна затвърди мнението, че за част от западната дипломация кризите не отразяват асиметрия между интересите и възприятията на надарени с разум действащи лица, а представляват поредни сблъсъци между Доброто и Злото, предопределящи курса на историята.

Русия е много подходяща за подобни сценарии, които имат предимството да са съвършено прости. За голям брой коментатори това е варварска държава, управлявана от казаци, която може да бъде уподобена на полумонголска пустош, подвластна на изпаднали подражатели на КГБ, които кроят мрачни заговори в услуга на невротични царе, затънали в ледените води на своите егоистични сметки [1]. Усамотени и откъснати от днешната епоха, тези самодържци бавно местят фигурите върху големи шахматни дъски от слонова кост, вместо да четат Икономист. От време на време потапят някоя атомна подводница заради удоволствието да замърсят Баренцово море, докато чакат да предизвикат незаконен референдум у „близките съседи“, с цел да възстановят СССР.

Едно резюме на общите приказки, публикувани в западната преса от петнадесет години насам – не само от началото на украинската криза – би очертало фолклорния образ на това, което обикновеният читател би запомнил за политиката на Руската федерация. Това общо взето негативно възприятие, близко до карикатура, е свързано с една добре вкоренена традиция. Тя се опира на внушенията, че руският светоглед е тоталитарен и „лъжовен“ [2], както и на предполагаема приемственост между Йосиф Сталин и Владимир Путин. Това е любима тема на френските коментатори и на американските неоконсервативни мозъчни тръстове [3]. Тази традиция черпи сили от разказите на европейски пътешественици от Ренесанса, които още навремето оприличавали „варварите“ руси на страховитите скити от античността [4].

Събитията на Майдана (Площада на независимостта) в Киев са пример за несъстоятелност на анализа, основан на подобна демонология. Разделена езиково и културно между Изтока и Запада, Украйна може да гарантира сегашните си граници само като поддържа вечно равновесие между Лвов и Донецк – символите на европейския и руския ѝ полюс.

Да се бракосъчетае с единия или с другия, би означавало да се отрече от собствените си основи и следователно да отключи безвъзвратния механизъм на едно разделение по чехословашки модел [5]. Тя е вечна геополитическа годеница.

Украйна не може да „избира“. Ето защо се задоволява с предложенията за скъпи годежни пръстени: 15 милиарда долара от Русия, обещани през декември 2013 г., и веднага 3 милиарда от Европейския съюз, като допълнение към проваленото споразумение за асоцииране. На всеки от претендентите тя отпуска подлежащи на отмяна гаранции: Харковското споразумение от 2010 г. за удължаване до 2042 г. на срока на руската морската база в Севастопол или договорите за аренда на обработваеми земи за европейските магнати. Като свеждат това геокултурно съжителство между трима до насилствен брак с Москва, експертите се поддават на антируската мания и показват силна аналитична недостатъчност. Те, които упрекват Путин, че се придържа единствено към политиката на силата, проявяват не по-малко осъдителна едностранчивост, като ограничават собствената си перспектива до поглъщането на Украйна от евроатлантическата общност в ролята на освободител.

Противно на това, което се писа, вътрешното равновесие на тази крехка нация бе нарушено не на 27 февруари 2014 г., когато въоръжени лица поеха контрола над парламента и правителството на Крим – този зрелищен обрат бе изтълкуван като отговор на Путин заради бягството на украинския президент Виктор Янукович на 22 февруари. Повратът всъщност стана между тези две събития, по-точно на 23 февруари, когато новите ръководители на Украйна взеха абсурдното решение да отменят статута на руския като втори официален език в източните области – закон, който изпълняващият длъжността президент до момента отказва да утвърди. Къде се е видяло осъден на разчекване сам да подкара конете?

Путин не можеше и да мечтае за по-уместен повод от тази нелепост, за да предприеме кримската си маневра. Бунтът, довел до падането на Янукович (избран през 2010 г.), а след това и до отделянето на рускоговорящия Крим от киевската орбита, е следователно само последната до момента проява на културната трагедия в Украйна, тази източна Белгия.

И в Донецк, и в Симферопол рускоговорящите украинци като цяло не са толкова чувствителни, колкото се твърди, към пропагандата на големия руски брат – разшифроването ѝ с чувство на фаталистична ирония е станало за тях втора природа. Стремежът им към истинска правова държава и край на корупцията не се отличава от този на галицийските им сънародници. Путин знае всичко това. Но той знае също, че това население, което държи на езика си, не би заменило Александър Пушкин и спомена за Великата отечествена война срещу абонамент за списание Правилата на играта на Бернар-Анри Леви [6]. Според едно проучване от 2011 г. 38% от украинците говорят руски у дома си. А ето че авантюристичното и реваншистко решение от 23 февруари изведнъж показа, че Москва казва истината. За украинския изток не е проблем, че новото правителство на страната е взело властта, сваляйки избрания президент, а че първото му решение беше да накара половината от своите граждани да преклонят глава.

Двуполюсни фантазии и шпионски романи

ИМЕННО на този ден Майданът загуби Крим, за който никой не е забравил, че е „подарен“ на Украйна от Никита Хрушчов през 1954 г. От този факт следва забележката на Михаил Горбачов на 17 март, ден след референдума на кримското население за присъединяване към Русия: „Ако навремето Крим бе присъединен към Украйна по съветските закони (…), без да се иска мнението на народа, днес този народ е решил да поправи грешката. Това е достойно за поздравления, а не за санкции.“ [7] Думите му подействаха като студен душ за Брюксел, където съгласувано с Вашингтон се подготвяше серия от санкции срещу Москва (ограничения за пътуване и замразяване на авоарите на украински и руски отговорни лица).

Ако това, което иска Русия, не е основателно, нормално е първо да се разберат доводите ѝ и чак след това, ако трябва, да бъде осъждана. Да не забравяме, че Украйна може да загуби не само Крим, ако продължителното общуване с любезната Виктория Нюланд [8] я подтикне да се включи в НАТО. Някои от ключовите фигури в новото правителство, в което има четирима министри на ултранационалистическата партия „Свобода“ [9], са привърженици на тази идея.

Може би е време да се спре използването на израза „студена война“ в статиите, посветени на Русия. Освен че е исторически несъстоятелен, той служи главно за оправдание на натрапчиви двуполюсни фантазии по модела на Павлов. Джон Маккейн, бивш кандидат на републиканците за Белия дом и признат експерт по международна политика от Аризона, даде типичен пример за това, като разобличи Путин, „руски империалист и апаратчик от КГБ“, окуражен от „малодушието“ на Барак Обама. Вероятно претоварен от работа покрай медицинските осигуровки на своите сънародници, Обама не си бил давал сметка, че „агресията в Крим (…) вдъхва смелост на други агресори – от китайските националисти до терористите на „Ал Кайда“ и иранските теократи“ [10]. Какво да се направи? „Трябва да се превъоръжим морално и интелектуално, отговаря бившият съекипник на Сара Пейлин, „за да попречим на Путинската тъма да обгърне още повече човечеството.“ Наставления, които макар да разобличават теократите, злоупотребяват с теологичната фразеология.

Вашингтон и Брюксел, в доста сходен стил, изглежда са се споразумели да раздухват жарта на украинската криза, вместо да я потушават. Настрани от тези крайности, неустрашимата Ангела Меркел разговаря с Путин по телефона (на руски). Двамата не само се чуват, а и се разбират. Позициите им били диаметрално различни? Това им дава основание не да се обиждат, а да влизат в диалог и да преговарят, стъпка по стъпка.

В Лондон, Париж и Вашингтон препрочитат шпионските романи на Том Кланси. В Берлин и Москва, „студени“ столици, свързани чрез икономиката, енергетиката (40% от германския газ е руски) и спомена за военната ордалия на Източния фронт, се взират в картите на Mitteleuropa (Средна Европа), чиито горещи линии изглежда само те наистина знаят. Твърдата позиция на канцлерката към Москва не ѝ пречи да възприема обективните причини за нервността на Путин, от една страна, и от друга – реалните му възможности да маневрира.

В това отношение Меркел се различава от Янукович, който не беше много наясно с психологията на своя „закрилник“: „Русия трябва да действа, зовеше изгнаникът на 28 февруари. Понеже познавам характера на Путин, се питам защо е толкова въздържан и защо пази мълчание.“ Тук е и същността на проблема – сваленият украински президент действа и говори, без да се претоварва с информация, без да отчита дългосрочните последици, нито пита за мнението на съгражданите си. Той не вниква в логиката на Путин, чиято мисловна нагласа, под външно грубовати форми, му повелява да знае докъде да стигне, без да прекали. Противно на Янукович и на привържениците на безкрайното разширяване на НАТО и Европейския съюз.

Руският президент само косвено изигра военната карта (чрез възпиращото проникване в Крим на руски войски без отличителни знаци, съчетано с учения по границата), за да може впоследствие по-успешно да насочи контранастъплението си по юридическата плоскост. След референдума от 16 март 2014 т. темата за сепаратизма на полуострова е вече въпрос от сферата на международното право. Върху него обаче тежи сянката на косовския прецедент – първороден грях, който кара западните държави да се оплитат в собствените си противоречия [11].

Двоен стандарт

НЕОБХОДИМА е спешна оценка на дългосрочните последствия върху геополитическия баланс, за да се овладее „ефектът от промяната“. С други думи, да се възприеме подход на взаимодействие (Wechselwirkung) – понятие, което стратегът Карл фон Клаузевиц включва във всички логически двубои, разрешавани чрез сила или заплаха за употреба на сила. В западното словоборство се наблюдава панически отказ от „нестабилни и променливи положения“ [12], който свежда дипломатическата практика до спазматични рефлекси. Русия смята, че в международните отношения съществуват двойни стандарти. Сходен е и анализът на Китай, който на 16 март се въздържа при гласуването в Съвета за сигурност на ООН на резолюция, осъждаща политиката на Русия в Крим.

Афганистан през 2001 г., Ирак през 2003 г., Либия през 2011 г. били алтруистично дело на държави пророци, които можели да бъдат винени единствено за несръчност в захласа на освободителната си мисия. Другите действащи лица, напротив, бранели интересите си само по пътя на осъдителни агресии. Според Франсоа Оланд референдумът от 16 март бил „псевдодопитване, защото не съответства на вътрешното украинско законодателство и международното право“ (изявление от 17 март). На 17 февруари 2008 г., девет години след военна операция, извършена без съгласието на ООН, албанският косоварски парламент гласува за независимост на автономната сръбска провинция Косово, срещу волята на Сърбия, с подкрепата на Франция и САЩ. Русия и Испания отказаха и все още отказват да признаят това нарушение на международното право. Както и… Украйна.

Три приоритетни задачи стоят пред украинците: геополитически баланс между Русия и Европа, културна и езикова равнопоставеност между гражданите от източната и западната част на Украйна, край на корупцията на елитите. Независимо дали са „демократични“ или „проруски“, те са бъркали в една и съща каца с мед, използвали са същите съветници по комуникация [13]. Само на тази цена може да се осигури „неприкосновеността“ на териториалната цялост, която днес, въпреки твърденията на късопаметните дипломати, не е по-солидна, отколкото тази на Чехословакия през 1992 г., на Сърбия през 1999 г. и на Судан през 2011 г.

Украинското предизвикателство не е външно, а вътрешно. Както отбелязва социологът Георг Зимел, „границата не е пространствен факт със социологически последствия, а социологически факт с пространствено изражение“ [14]. Въпросът не е дали Путин е превъплъщение на Иван Грозни, а дали украинските „елити“ ще бъдат на висотата на предстоящите задачи и ще се превърнат в инженери по обществено изграждане, способни да възстановят единството на многолика страна. Тогава ще настъпи желаният ден, в който Украйна най-сетне ще заслужи границите си.

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Станимир Делчев

Бележки под линия

[1] Bernard-Henry Lévy, „L’honneur des Ukrainiens“ (Честта на украинците), Le Point, Париж, 27 февруари 2014.

[2] Alain Besançon, Sainte Russie (Свещена Русия), Editions De Fallois, Париж, 2014.

[3] Steven P. Bucci, Nile Gardiner, Luke Coffey, „Russia, the West, and Ukraine: Time for a strategy – not hope“ (Русия, Западът и Украйна: време за стратегия, а не за надежда), Issue Brief, № 4159, Heritage Foundation, Вашингтон, 4 март 2014.

[4] Вж. Stéphane Mund, Orbis Russiarum. Genèse et développement de la représentation du monde „russe“ en Occident à la Renaissance (Зараждане и развитие на представата за „руския“ свят на Запад по време на Ренесанса), Droz, Женева, 2003.

[5] „Нежната революция“ от 1989 г. доведе през 1992 г. до разделяне на Чехословакия на две отделни държави на етно-езикова основа.

[6] Френски „философ“, тясно свързан с френската олигархия – бел. на бълг. ред.

[7] Изявление пред агенция „Интерфакс“, 17 март 2014.

[8] По време на телефонен разговор с американския посланик в Украйна, разгласен публично през февруари, Виктория Нюланд, помощник държавен секретар на САЩ за Европа и Евразия, възкликва: „Майната му на ЕС!“

[9] Вж. Емануел Драйфус, „Ултранационалистите в Украйна“, Монд дипломатик в Дума, 6 март 2014.

[10] John McCain, „Obama has made America look weak“ (Заради Обама Америка изглежда слаба), The New York Times, 14 март 2014.

[11] Вж. Жан-Арно Деран, „Независимостта на Косово – бомба със закъснител“, Монд дипломатик, март 2007.

[12] Вж. изследванията на Robert O. Kehoane за значението на възприятията в теорията на международните отношения.

[13] Американецът Пол Манафорт е бил съветник на Янукович от 2004 до 2013 г. По-рано е работил за Роналд Рейгън, Джордж У. Буш… и Джон Маккейн. Вж. Alexander Burns, Maggie Haberman, „Mystery man: Ukraine’s US political fixer“, Politico, 5 март 2014, www.politico.com.

[14] Вж. Georg Simmel, „Soziologie des Raumes“ в Jahrbuch für Gesetzgebung, Verwaltung und Volkswirtschaft, XXVII, Лайпциг, 1903.