Търсене в този блог

вторник, 23 май 2017 г.

Значението на делото на светите братя в световната цивилизация – проф. дфн Ваня Добрева

 

 

 

Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение...
Паисий Хилендарски

 

Кирил и Методий създават устоите на славянската духовна общност, която чрез азбука, чрез писане и богослужение на роден език през Средновековието става еталон на развита християнска култура, редом с византийската и латинската. В този план старобългарската култура се превръща в модел за подражание на всички славянски култури (източни и западни). Тя съхранява и развива културната и книжовната дейност на Кирил и Методий и техните ученици, синтезирайки в полза на славянството духовните предимства на Изтока и Запада. Създават се образцови произведения, които заемат най-високи скали на християнската култура. Този процес на рецепция, на превод и препредаване, както посочва във фундаменталния си труд "Старобългарската култура" Надежда Драгова, определя възловото значение на старобългарската култура за европейската цивилизация.
Върху какви устои се крепи славянско-българската духовна общност, легитимирана от Кирил и Методий? Предварително ще изтъкна: принципите, върху които се изгражда старобългарската култура, са пряко свързани с византийската култура, която преосмисля античните традиции на елинизма в контекста на християнството и неговата идеология. Приемайки християнството от Византия по времето на Борис I, старобългарската култура от IХ-Х век се оформя и става част от културния процес, изиграл огромна роля в развитието на европейската цивилизация, като обаче създава свой, оригинален, български образ на тази култура. В градежа на собствена българска културна традиция органично се включват новите открития на християнските апологети. Приобщаването към Бога и неговото познание се мисли в контекста на собствения език (служба, молитва, книжовна дейност), в създаването на типологичен образ/икона на комуникацията Човек - Бог.   
Освен това известно е, че средновековната култура се гради върху тайната, върху неизказаността, върху търсенето на смисъла зад видимостта на нещата. Тук всеки знак, всеки намек и жест носят и друго значение - много често по-ценно от директно изказаното. Ето защо първостепенно значение придобива символът с неговата вертикална структура, отразяваща пътя на Човека към Бога.

Азбуката, буквите и техните комбинации се натоварват с особен сакрален смисъл

Писмеността като вид дейност е високо ценена. Азбуката, Словото идва от Бога, то е "откровението", което носи надежда за човека. По тази причина литературата на Средновековието се концентрира, по думите на Сергей Аверинцев, върху разчитането на буквата, върху съчетанието от букви, върху думата и нейното тълкувание в дълбочина.
В подобен аспект задачата на Кирил и Методий - да се създаде нова азбука през Средновековието, различна от догматично приетите гръцка, латинска и еврейска, е изключително трудна и отговорна мисия. От една страна, не само защото графичната система следва да отрази фонетичните особености на славянската реч (в случая с глаголицата - на звуковите особености на източнобългарския диалект), но и да предаде културния опит на гръцката и латинската средновековна мисъл, за да получи религиозна санкция и легитимация. Създадената от Кирил и Методий азбука реализира в комплекс тези задачи. В глаголицата, както многократно е изтъквано, са вградени три свещени фигури: кръстът - символ на Христовата жертва; окръжността - символ на безначалието и безконечното битие на Бога, триъгълника - знак на Светата Троица. По такъв начин новосъздадената азбука постига същността на Бога и се превръща в пълноценен, наред с гръцката и латинската култура, фактор за приобщаване на средновековния човек към християнството. 
Създаването на славянската азбука, формирането на славянската духовна общност и нейното стабилизиране и развитие в България е цивилизационен акт, който прокарва

нови пътища в историята на Европа. България още през IХ век прави своя избор

базиран върху народностното самосъзнание, езика и културната самобитност. Актът на Покръстването на българите - приемането на православието, се превръща в модел, по който верският въпрос (православието) се вплита в народностното мислене и представи. Държавната подкрепа от Борис І за учениците на светите братя прави възможно българската култура да застане в началото на славянската култура, на православната общност. Благодарение на този цивилизационен акт - принос в европейската цивилизация и култура, България през Х век (Златният век) успява да изравни културните достижения на старобългарската литература и изкуство с византийските. Важна част в този процес тогава е създаването не само на научните школи в Охрид и Преслав, но и на кирилицата.
Кои са основанията за подобно твърдение?
На първо място, християнската култура, така както я откриваме през IХ в. във Византия, е резултат на вековно развитие  - през IV век се легитимира църквата и е приет Символ на вярата. До IХ век Източното християнство формира своя идеологически характер, основаващ се върху по-пряката комуникация между Човек и Бог - осмислят се въпросите за греха и изкуплението, за страданието и правото на избор. Именно в Източната църква получават развитие характерни явления - еклектиката като съхраняване на античното знание в новата му форма на християнска идеология, екзегетиката като подход на разгадаване на тайните, алегорията като начин за показ на духовните същности и др. Но също така в Източната църква се дава превес на иконата (образ-идея), чрез която и на обикновения човек се предоставят възможности да разгадае тайните. Още през VI век са в обращение т.нар. Ареопагитики, които признават възможността на смъртните хора да познаят божественото начало. А това ще рече, че Кирил и Методий върху старобългарска основа осъществяват пренос на богатството от идеи, резултат от еволюционното развитие на Източната църква.
На второ място. Иманентна част от

идеологическата еволюция на източното християнство

е континуитетът с гръцката античност. А това означава, че на всеки етап на идентификация се актуализират съобразно съвременния контекст античните представи за човека и неговата съдба, за света и неговото устройство. Факт е, че през Х век тези представи - художествени и познавателно-научни - се усвояват от българското общество. Културното постижение на Йоан Екзарх, въвел в старобългарски контекст "Шестоднев", е категорично свидетелство за огромния културен подем в българското общество.
На трето място. Една от традициите, които основополагат Кирил и Методий, е свързана с преводите на разбираем за паството език и тяхната актуализация. В момента, в който те осъществяват своите преводи, старобългарският (славянският) е разбираем за всички славяни, независимо под каква църковна юрисдикция са. Така Кирил и Методий се оказват в началото на процес, при който в превода се търси не буквалността на значението, а неговият смисъл.
През настоящата 2017 г. отбелязваме 1190 години от рождението на Константин-Кирил Философ, както и 1150 години от знаменития Венециански диспут на Кирил срещу триезичието. На него и на брат му Методий средновековната литература посвещава жития, служби, похвални слова, исторически съчинения. Двамата братя присъстват като първообрази на славянски апостоли, първоучители и за двете основни християнски конфесии. Както в православната, така и в католическата църква Кирил и Методий са сакралните фигури, положили началата на европейската цивилизация.
И още един акцент. Делото на двамата братя, развито от техните ученици, намира своето продължение в България: тук то укрепва и изиграва ролята си на крупен цивилизационен акт. Този принос на българската култура за формирането на европейските ценности, за основополагане на европейската циливизация дава основание на големия руски учен академик Дмитрий Лихачов да определи България като културното чудо на славяните, Държава на духа. И днес,  в навечерието на 24 май, великия ден на българската духовност, е важно да си припомним, че от нас - жителите на ХХI век, от бъдещите поколения на България зависи да пазим и пренасяме традицията на светите братя Кирил и Методий - българското славянско слово да звучи и крепне като духовен мост за приятелства и братски връзки, като мощен извор за творчество и градивни мечти.


Честит празник!

 

 

 

 


 

 

 

 

 

БСП – смяна на кръвта – проф. Чавдар Добрев

 

 

 

Корнелия Нинова или как да се избира председателят - на конгрес или чрез общопартиен референдум?

Когато Корнелия Нинова говори за нов партиен курс, който ще провежда с желязна воля, тя с особена убеденост подчертава, че неопровержимо свидетелство за радикалната и възжелана от нея промяна в БСП е извършеното на последния конгрес ревизиране на партийния устав: председателят на социалистическата партия да бъде избиран не от конгреса, а на общопартиен референдум! Твърди, че този акт ще върне партията към нейните корени, към всенародния й авторитет и обич, към истината и демокрацията. Ще гарантира нейното възраждане и разцвет. Тази теза я потвърди и на 3 май в сутрешния блок на Би ти ви. Самата тя обещава да бъде българската „желязна лейди”, по примера на любимите й жени-политици от консервативната партия на Англия - Маргарет Тачър и Тереза Мей.

Доводите, които привежда, доколкото успях да се ориентирам, са, че на конгресите се правят сделки, стават договаряния за сметка на партийните интереси, делегатите нарушават елементарни етически норми, и т. н., и т. н. По този начин фундаментално важният за партията избор на председателя предварително се компрометирал. И за да остане поне един остров на безпристрастните решения, поне една защитена гаранция на смисъла и почтеността, председателят трябва да бъде избиран извън конгреса, на общопартиен референдум, докато останалите партийни органи ги оставя за избор на конгреса.

Сладко звучат за изстрадалите ни уши тези нашепвания на г-жа Нинова.

Че кой не иска най-равният от равните да бъде избиран по законите на висшата справедливост?

Копиране на европейски опит или път към самовластие?

Но повярвайте ми, не заради това хващам перото. В края на краищата всеки човек, включително и г-жа Нинова има право на внушения и самовнушения.

Друго повече ме вълнува. Дали копирането на европейския опит за избиране на председателя на партията на общопартиен референдум представлява крайна необходимост за БСП, съобразена с националните ни традиции и с традициите на лявото ни движение? Или е средство, което удовлетворява амбициите на Корнелия Нинова да отиде отвъд контрола, да реализира самовластие, да диктува своите условия на колективните партийни органи? Имайте предвид, че жените са не по-малко жадни за власт от мъжете. Даже често пъти именно мъжете остават под чехъл - домашен, партиен или държавен.

Факт е, че делегатите на последния конгрес на БСП през февруари 2017 г. удовлетвориха продиктуваното предложение на Нинова! Те записаха в Устава: Председателят на БСП оттук нататък да се избира не на конгрес, а пряко на общопартиен референдум! С което допуснаха, според мен, непростима политическа грешка! Но и скъсаха с наследства, изпитали солидността и трайността си в следосвобожденска България.

Случайно ли е, че председателите на партиите у нас се избират на конгреси или пленуми? И че не се заемат (вече век и половина!) с организиране на партийни референдуми за техния избор? Те преценяват правилно, че България се намира в сърцето на Балканите и че тук демократичните ценности продължават да са дефицитни. Ще припомня една злополука в тази насока, която показва как на Балканите изключенията потвърждават правилото. През есента на 1989 г. Николае Чаушеску, шеф на тамошната румънска компартия, също успя да се наложи да го изберат не на конгрес, а на общопартиен референдум. Резултатът? След няколко седмици Николае и съпругата му Елена бяха показно разстреляни. С целия ужас на кошмарната трагикомедия!

Така или иначе, решението на делегатите на БСП-конгреса не създаде предпоставки за разширяване на демократичните порядки! Оформи на уставно равнище прецедент за поставяне на председателя над колективните органи!

Питам!

Когато делегатите на конгреса гласуваха председателят да бъде избиран на общопартиен референдум, не се ли замислиха, че рушат основни принципи на партийното ни строителство? Че покритите с гланц добри намерения бързо могат да се изкористят? Няма как у нас избраният на конгреса Национален съвет да си извоюва равни права с председателя, избран непосредствено от цялата партия! Няма как ръководните органи, избрани със средствата на непряката демокрация да са равнозначими с личността, получила доверие чрез инструментариума на пряката демокрация. Председателят в остър кризисен за него момент винаги ще може да се позове, че Националният съвет го е избрала група делегати, докато той / тя олицетворява самата партия, веществената и моралната й енергия. Накратко, кой ще произнесе крайната присъда – разбира се, председателят, а не Националният съвет!

Представете си друг казус.

Председателят направи груби нарушения на партийния устав и общоприетия морал, извърши простъпки, които се отразяват пагубно на партията! Не ми е известна процедура, по която ще се извърши неговото освобождаване и изключване? Председателят е в правото си по устав да не признае волята на ИБ, на Националния съвет и на конгреса и да настоява за свикване на общопартиен референдум, който да вземе окончателното решение. Негово право е да откаже въобще организирането на общопартиен референдум, или да определи действията на своите партийни другари като опит за вътрешнопартиен преврат. И сам да извърши чистка над своите критици. Хипотетично е възможно председателят, разтърсен от бури на съвестта си, сам да напусне поста. Възможно е, но по-скоро на други географски ширини.

Сложен е също въпросът с версията на Нинова за сметкаджиите и интригантите, развихрили се на конгреса, който я избра за председател! Както и със съображението й, че те ще са склонни да избират себеподобни същества. Според мен Нинова тук се самоопровергава. Защото, когато същите отрупани от нея с недоверие делегати я избраха за председател на БСП, тя им благодари най-горещо, както се благодари на съвестни и почтени хора. Ако пък притежава доказателства, че са били непочтени играчи, нека ги накаже с демаскиране!

Да се върнем към общопартийния референдум

Щом делегатите на конгреса са „проядени от интригантство”, няма ли опасност конгресният „бяс” да се прояви със същата мощ и върху протичането на референдума? Няма ли вътрешнопартийният референдум да бъде и в този случай компрометиран, и силната на деня личност да заслужи по познат начин доверието на партията? Нали същите разобличени делегати и днеска са партийни активисти и апаратчици, членове на Национален съвет, местни ръководители, свързани по много линии в централата на “Позитано” 20?

Но ето че се натъкваме на противоречие, което носи не само формален характер. В Устава продължава да е записана норма, според която Националният съвет е ръководният партиен орган между два конгреса. Тази норма е традиционна, проверена и характерна за повечето политически партии у нас и в чужбина. Но при положение, че председателят вече го избира не конгресът, а партийният народ, не трябваше ли да се впише в устава, че ръководен партиен орган между два конгреса е председателят, а не Националният съвет? Щеше да е по-вярно и по-честно! Делегатите на конгреса обаче оставиха да функционират едновременно в устава както нормата за Националния съвет като ръководен органи между два конгреса, така и новата норма за избор на председателя пряко от партията.

От последните публични изявления на Нинова проличава, че тя бърза с провеждането на общопартийния референдум, който трябва да й осигури жезъла на „абсолютната” власт в партията.

Йерархичните разклонения на замисъла

Наблюденията ми са, че замисълът на Нинова и на нейните съветници е по-сложен и по-мащабен. Структурно се цели да бъде изцяло разчистен теренът за властовите действия на председателя с неограничени пълномощия. Като под него, почти изравнен в йерархията, да се нареди носителят на сакралното безкористие, осъществяващ своего рода жречески функции, в източния им вариант – функциите на шамана. Сега засега тази длъжност се изпълнява от Стефан Данаилов, пред когото Нинова видимо се прекланя. Задачата на жреца-шаман е да осигури всестранен комфорт на председателя, заставяйки партийния елит да повярва, че го ръководи личност със свръхестествени качества, неподлежаща дори и на минимална критика. Този стъпаловиден строеж на ръководните органи представлява по същество умалено и пародирано копие на степенуването на властите в държавата Византия.

На трето ниво, с принизени пълномощия, идва ред на колективните органи – Изпълнително бюро и Национален съвет, призвани да спазват единоначалието.

Последният мощен набег на Корнелия Нинова към завоюване на абсолютната партийна власт е наложената от нея „реформа”, целяща да премахне съвместяването на депутатския пост с длъжността член на ИБ. На пръв поглед, какво по-хубаво от такова разширяване на вътрешнопартийната демокрация! Оказа се обаче, че всичко това е блъф на Нинова, неин предлог да се освободи, да отстрани от ИБ онези негови членове, които тя смята за недостатъчно лоялни към светлия й образ и затова ги замества със субекти, които - поради едно или друго обстоятелство, - ще играят ролята на „защитен вал” в ситуации, тежки за председателката.

Смайващо е, че Нинова, която наложи промяната, не изпитва поне неудобство, позволявайки на себе си, на Стефан Данаилов, на Валери Жаблянов, на Драгомир Стойнев и на Крум Зарков да бъдат едновременно депутати и членове на Изпълнителното бюро. Естествено е да си зададем такъв въпрос: щом според Нинова съвместяването на депутатските задължения със задълженията на член на ИБ на БСП пречат на работата, защо прави изключение от правилото тъкмо за собствената си личност като председател на парламентарна група и за Валери Жаблянов като заместник-председател на Народното събрание? Нали двамата са ангажирани с далеч по-тежки парламентарни отговорности, в сравнение с останалите депутати-социалисти в Народното събрание?

Не желая да бъда криво разбран

Логично е Корнелия Нинова да изпълнява успоредно с отговорностите си на председател на БСП и своите отговорности в Народното събрание, както е логично в ИБ да има депутати социалисти. Единственото, което не проумявам, е защо Нинова не си каже открито, че прочиства Бюрото (поради причини, които винаги могат да се съчинят), а измисля принципи, които веднага, пред лицето на цялата партия и общество, безогледно нарушава? Нямало ли е кой да й даде що-годе разумен съвет, за да не изпада в такова неловко положение?

Същевременно Нинова обявяваше до този момент като свой голям принос включването на млади социалисти в ИБ. А на пленума на Националния съвет от 14 май т. г. извади от този орган младите Стоян Мирчев и Александър Симов, член на ръководството на Лявото движение в социалистическата партия. За да постави вместо тях, например, възрастният Апостол Димитров, доскорошен член на прословутата Комисия за досиетата. Както можете да си представите, „ловът на вещици” беше одобрен от почти всички членове на Националния съвет. Което е свидетелство за крайно отслабените съпротивителни сили на партията.

Корнелия Нинова, както е известно, стана член на БСП преди десет или петнадесет години. Преди това, като активист на младежкото СДС, е имала възможност да избира между десните си увлечения и своите леви родови устои. Предпочела е БСП, а БСП е приела да я ръководи личност със сложна политическа биография. Влизайки в соцпартията, Нинова вероятно си е обяснила вътрешните разногласия и раздори в нея, фактическото наличие на две партии в организма й (които общуват помежду си въз основа на негласен сговор и притъпяване на конкретните интереси), като такава реалност, която е наложително да бъде премахната чрез централизиране на партийната власт в лицето на председателя.

Нещо повече, Нинова, според мен, поначало гледа с недоверие и враждебност на партийните дейци, които през годините са преживели възходите и паденията на БСП, бидейки кръвно свързани с нея. Тя създава впечатление, че е отчуждена от самото понятие „партийна памет”.

Елитът и партията за собствено ползване

В разбиранията на Нинова традиционният елит на партията е виновник за насипното й състояние. Защо? Тя си знае! Започна със строителство на собствена партия, напълнена с хора, които довчера не са членували в БСП, или ако са членували, носят в себе си заряд от перестроечната идеология на 90-те години. Нинова най-вероятно приема по презумпция такива кадри като способни да внесат нова култура и нов стил на работа. Тя придвижи БСП към центъра, повтаряйки опита на Георги Първанов с АБВ.

Усещайки настроенията в БСП, Нинова подхвана позицията на М. Миков за БСП, която се обявява срещу антируските санкции, наложени от Брюксел. В същото време много й се щеше този акт да не доведе до укори във Вашингтон и Брюксел. Предизвика грандиозен скандал не със западен деец, а с руснака ген. Леонид Решетников, доскорошен шеф на РИСИ – Руския институт за стратегически изследвания, който обслужва и правителството, и президента на Русия, наричайки го в българския парламент „корумпиран”. Няколко дни по-късно се състоя среща на президента Вл. Путин с ген. Л. Решетников, която, меко казано, опроверга твърденията на председателя на БСП. В случая Нинова показа - и то от трибуната на Народното събрание - слаба психика и предразположеност да изпада в паника, която я кара да произвежда неистини.

Жребият, хвърлен пред Нинова

Несъмнено, силна страна на Нинова като политик са нейната активност и остра реч, предприемчивостта, бойкостта и категоричността в действията й, разиграните тактически ходове. Но тя е твърде безпомощна, когато й се наложи да решава или преодолява сложни ситуации, да анализира техните измерения и проекции, да мисли перспективно, стратегически.

Има ли опасност стремежът на Нинова да сложи ред в партията и да надделее над центробежните сили в нея да еволюира до категорията партийно самовластие? И то в ситуация на решително отслабен партиен контрол над действията на председателя?

Според мен опасността е реална, бих казал стопроцентова.

Защо?

Защото БСП е уморена партия, с отдавна наранено социално лице, жертва на прилаганите двойни стандарти и на идейното й обезличаване през прехода. Партията неведнъж бе лъгана, живяла с надежди, изпразнени от съдържание. Тя постепенно се стопяваше и това е факт, който даже партийните манипулатори не могат до скрият. За двайсет години намаля с милион и половина гласоподаватели: от около два и половина милиона електоралната маса през 1994 г. днес се е свила на по-малко от милион, с тенденция спадът да продължи. Партията е свикнала нейните ръководители да я лъжат, дори за вътрешнопартийното й състояние. Мъртви или полумъртви организации да ги наричат живи. Натовското усърдие на БСП да се обявява за русофилия. Участието на партийните върхове в разграбването на България да се къпе във води на лицемерна невинност. Периодичните чистки в партията да се оцветяват с показна принципиалност. Съучастието на ръководствата на БСП в проамерикански акции да се възприема като принос към прогреса.

Животът отдавна отрече противоестествената и порочна същност на перестроечната идеология, на онази обществена аномалия, свързана с греховното й зачатие на 10 ноември 1989-а и превръщането на демократичния преход в криминален. А в БСП вредното влияние на тези идеи и практики прояжда всекидневието й. Струва ми се, че Корнелия Нинова плува в такива води.

Кой не е обещавал промяна в партията през последния четвърт век? Началото на този безкрайна „акция” за промяна на БСП го положи Андрей Луканов, после неговите продължители и следовници. В Полша Квашневски започна да променя социалистическата партия и днес тя фактически не съществува. Унгарската социалистическа партия, която по времето на председателя й Хорн управляваше с подавляващо мнозинство, сега е маргинал. Унгарските социалисти понастоящем излизат на маломерни демонстрации главно за да протестират във връзка с посещения на премиера Виктор Орбан в Русия и на Владимир Путин в Будапеща. А румънските социалисти „надиграха” тяхната десница, като се изказаха за пълно скъсване на икономическите отношения между Букурещ и Москва.

През последните две десетилетия БСП също не успява да се отклони от тази пагубна тенденция, която тръгва от геополитиката, за да повлияе неблагоприятно върху останалите аспекти на политиката! Корнелия Нинова, такова е моето съждение, се движи в този коловоз. Оттук и противоречията между думите и делата. Заяви, че нанася сериозни поправки върху външнополитическия курс на партията, но човекът, определен неотдавна от г-жа Нинова да провежда новата външна политика на БСП в парламента, се казва Кристиян Вигенин. Същият, който с нейна лична протекция беше наложен за водач на изборната ни листа в Ямбол, а сетне и за шеф на една от трите парламентарни комисии, предоставени на БСП в новото Народно събрание. Доскорошен секретар и член на Изпълнителното бюро на БСП, Вигенин ще затопля отношенията с Кремъл в качеството си на бивш министър в кабинета Орешарски, подписал санкциите срещу Руската федерация и легитимирал първи в ЕС антидържавния преврат в Украйна. Дали е възможно Москва, която не вярва на сълзи, този път да им повярва?!

Случайно ли е, че и сегашното ръководство на БСП мълчи по въпроса за статута на Крим и не казва елементарната истина, че Крим не е анексиран? Защо въобще не реагира на срамната декларация на Министерството на външните работи на служебния кабинет във връзка с агресията на американските ВВС върху военновъздушната база на суверенна Сирия? Защо на 9 май, в Деня на победата, представителят на БСП в своето слово пред Паметника на Съветската армия „забрави” да се обърне към руския посланик, говорил непосредствено преди него, „забрави” да спомене Русия, Съветската армия или Съветския съюз? Тези неща били ли са съгласувани предварително в ръководството БСП? И с кого? И не трябваше ли в предизборната платформа на БСП да се развие животоспасяващата за нашата държава идея за новия тип крайно необходими икономически и външнотърговски отношения, които страната ни ще установи с Руската федерация при участие на нашата партия в управлението на България?

Промяна е нужна – кой може да отрече?!

Но промяна, която начева с геополитиката и която да не е фиктивна и предназначена за хора с отслабена имунна система! Който стои на два стола, обикновено пада от тях!

Дължа обяснение. Самото осъзнаване на нуждата от промени в БСП, в това число и кадрови, не предизвиква в мен възражения. Нинова правилно, понякога круто, се разделя с кадри, които вече са омръзнали на хората, овехтели като употребявани мебели, заменили искреността с демагогия, затворили истината в саркофага на лявата фразеология, превърнали политиката в навик. На мен ми харесва, че в парламента влязоха личности като Иво Христов, Елена Йончева или Тома Томов.

Но не такива полезни за БСП промени характеризират стила и подхода на новия ни партиен лидер. Характеризират го едностранчивият кадрови подбор, заобикалянето й с фаворити, които никак не приличат на братята Орлови, осигурили престола на великата Екатерина Втора. Страхувам се, че Нинова днес – както вметнах - строи с ускорени темпове партия, която би могла да бъде употребена за лично ползване. Когато я избраха за председател, всички очаквахме, че тя ще намали дела на посредствените и ласкателите, на мъртвите души в партийните върхове и в парламентарната ни група. Че ще предложи състав на Изпълнителното бюро с политици-експерти, че ще издига най-квалифицираните кадри в отделните сектори на промишлеността, вътрешната сигурност и отбраната, външната политика, здравеопазването, социалната сфера, културата, образованието и науката, земеделието, регионалната политика, инфраструктурата на страната, регионалната политика и пр. Нищо подобно не беше направено!

Самозвани и призвани

И така, за да успее общопартийният референдум, който трябва да й даде повече власт, Корнелия Нинова възлага основните си надежди на „обновения” от нея елит на партията, както тя си го представя и формира: изпълнител на правилната линия, набелязана от председателя и неговите преторианци. Всъщност, трудно може да се приеме, че БСП разполага с елит на равнище на своите отговорности. Наложен модел, още преди Нинова, е в Националния съвет да доминира безгласно мнозинство, свикнало да поддържа председателя, даже глупостите, които той върши. В момента това мнозинство, подложено на властовия натиск, предпочита с още по-голямо послушание да не се изказва критично: или по инерция, или поради съображения, които са безпредметни, тъй като БСП отдавна не участва в управлението и няма близки изгледи да управлява.

Наскоро написах предговор към книга на партизанина, шеф на кабинета на Червенков и член на ЦК на БКП Крум Василев. И представете си, жанрът на книгата е разкази, написани нелошо. Чел съм спомените на партизанина и началник на Генералния щаб на Българската народна армия ген. Семерджиев - създавани са с респектираща култура и с вроден белетристичен талант. Разговарял към неведнъж с генералите Христо Добрев и Васил Зикулов, партизански командири – просветени, ярки, съвестни, запомнящи се личности, с характери, който удивляват. Неотдавна Георги Йорданов, бившият министър на културата и кандидат-член Политбюро, публикува първа книга от трилогията си „Притаени мигове” под надслова „Срещи” – спомените му разкриват автор с блестящи данни на мемоарист, със стил, на който може да завиди и отлично подготвеният професионалист – литератор. За съжаление, от днешния елит на БСП едва ли могат да с очакват такива лични достойнства.

А малцината призвани в БСП избират два вида роли – едни се правят на умрели лисици и се обричат съзнателно на безгласие или на венцехваление, и други, оределите глави, които се изказват смело и пристойно и поради това ги считат, както отсича поетът, за луди. Има и трети, които само когато ги поощипят, закипява честната им мисъл, след което ентусиазмът им отново стихва. Преди седмица-две един от призваните, човек порядъчен, но безхарактерен, каза в медиите доста горчиви истини за състоянието на партията. След което мъдро заключи, че ще е най-добре ръководителите, допуснали това положение, да продължат и в бъдеще да придвижват партията по описаната от него злополучна елипса. Доскорошен виден партиен лидер се закани до каже цялата истина, а на поредния пленум планината му роди мишка. Друг пък, Георги Гергов, след като директно изрече по телевизията убийствени слова във връзка с Корнелия Нинова, резюмира казаното с добавка, че тя е добър ръководител.

Лявата интелигенция, шансовете за възраждане и референдумът

Свободното слово и умните дела в партията на социалистите всякога са имали флагман - художествената и научната интелигенция! Големи хора на духа не само са членували, но и участвали в ръководните органи на партията. В този момент със свещ да ги дириш в ръководните партийни тела, няма да ги намериш. Попитай защо? Отговорът – защото не искат да ги изберат. А защо не искат? Културата или талантът им е дразнителят? Преди последния конгрес Георги Йорданов и Анжел Вагенщайн, всеки по своя пътека, предложиха щом има квоти в ръководните органи за младежи, жени, местни кадри и пр., да се учреди квота и за представители на художествената и научната интелигенция в БСП. Не се прие! Според мен не разумът, а инстинктът на апаратчиците за оцеляване надделя.

Та квазиелитът е действително мощен резерв в предстоящата кампания на Нинова да бъде пряко избрана на партиен референдум, с всички произтичащи последици. А главната последица е, че БСП се превръща от партия с колективно ръководство в лидерска партия, със силно очертан авторитарен профил. Не че в нея са липсвали и досега признаците на лидерска партия. Тъй като още от времето на социализма около ръководителя на партията витае особено преклонение, даже обожание. Затова и през последния четвърт век смяната на председателите на БСП ставаше единствено по тяхно желание и искане.

Не казвам, че у нас и по света няма лидерски партии или че те са екзотика. Но БСП до днес успя да се опази от крайните, неограничени форми на партийно ръководство: в различна степен след разобличаването на „култа към личността” през 1956 г. Тодор Живков, например, каквито и методи на авторитарното ръководство да е прилагал, на уставно ниво не допускаше колективните партийни органи да заемат второстепенно място. Това помагаше и на БКП, и на БСП да се възползват все пак от колективното обсъждане и решаване на проблемите, да не попадат окончателно в клещите на партийната диктатура.

Би ми се искало, макар и в последния момент, Корнелия Нинова да преосмисли своята позиция и да направи стъпка назад. Дори и ако е сигурна в собствената си безпогрешност и вродено отвращение от вкорененото властолюбие. Нали е наясно, че приетото уставно правило ще важи и за председателите, които ще я наследят? А те може да не са чак толкова безкористни и праведни? Че самата тя ще носи персонална отговорност в недалечно време? Но се съмнявам, че ще поправи погрешния си ход! Протеклият преди няколко дни кадрови пленум на Националния съвет показа, че властническите склонности на Нинова нямат предел и че в нея болестта властолюбие се развива с ускорени темпове. Моят приятел, изкуствоведът Иван Маразов за такива случаи обича да казва: „Это меня и печалит!” Мен също ме натъжава.

Животът обаче ме е научил да се надявам. Защото нищо на този свят не е вечно, даже самата вечност. След зимата на примирението идва пролетта на нашето възраждане. След застоя, обявил себе си за промяна, настъпва истинският поврат, както след заника и нощта пристига развиделяването. И социалната идея, идеята на свободата и справедливостта, винаги ще намери свое слънце, което да я огрее!

Скъпи другари, повярвайте ми, вас ви заблуждават, че предстоящият общопартиен референдум за избор на председател е пълен с озон. Не, той тегли към дъното. Затова нека всеки от нас преди да гласува си спомни, че е „мислещо животно”!

 

 

Източник: Поглед инфо, 22 май 2017 г.

 

 

 

 

четвъртък, 18 май 2017 г.

Къдесавипротеститебе ?! – II – Велислава Дърева

 


 

Фашизмът не е мнение. Фашизмът е престъпление.

 

 Каква е тази оглушителна тишина?
Защо не пищят вувузели по стъгди и мегдани?
Защо по жълтите павенца не се търкаляскат умните и красивите?
Защо няма дефилета и променади с кученца и дечица?
Къде е белият роял?
Защо няма пърформанси с нацистки маршове пред парламента и "Хайл! Хайл! Хайл!"?
Защо никой не вика "Оставка!", "Мафия!", "Боклуци!", Фашисти!"?
Защо мълчат стипендиантите на Сорос и "Америка за България"?
Къде е "Свободата" с обнажена гръд?
К`во става?
Къдесавипротеститебе?!
Пълно мълчание.
"Демократичната" съвест спи.
Ни звук.
Ни-що!
Що?
А през това време…
Павел Тенев, "патриот", господин зам.-министър за един ден, с изпружената по хитлеристки ръчица, много съжалявал. Не за друго, а защото "от една снимка се преекспонираха нещата", което създало "изкуствено напрежение", пък снимката била невинна, "в подигравателен стил", и като така подал оставка поради "стеклите се неприятни обстоятелства".
Патронът на преекспонирания подигравчия, "патриотът" Валери Симеонов, нечленоразделният вицепремиер, изломоти изискано: "Нацистки ли е поздравът наистина?", отговори изтънчено: "Глупости!", и по начин най-гнусен обезсмърти своето име с класическо словоизвержение: "Като се замисля, кой знае какви майтапчийски снимки сме си правили в Бухенвалд, през 70-те години… Дали някой не може сега да каже: Подавай оставка и се прибирай на село".
Патронът на Бухенвалдския майтапчия, премиерът Борисов, бащицата на ГЕРБ и на целокупния мат`рял, любимецът на Меркел, Юнкер, Дол и на целокупната евродесница, съжалявал също. Не за друго, а защото "това е удар по кариерата му" (на Тенев), "заради една глупост", и защото "стана скандал от това, че се е снимал през 2009 г. с жена си (!) в музей на восъчните фигури... Сега сме 2017... Ако не беше на този пост и не беше такава ситуацията…".  И понеже цинизмът няма спирачки, заключи: "Убеден съм, че и вие, като сте били командировки някъде, сте се шегували и сте правили такива неща. Човешко е!". И се вля в празничния разгул на пролетния бал на КРИБ. Човещинка.
Единият (Тенев) е артистичен, етюди разиграва с нацистки поздрав, щото обича да има сценарий. Другият (Симеонов) е майтапчия и шегобиец, шегувка се той с жертвите на нацизма, създал цяла "индустрия" за методично унищожение на хора. Ако можеше, и селфи щеше да си направи с избитите в Бухенвалд, а също така - в Освиенцим, Дахау, Майданек, Треблинка, Заксенхаузен... Ако можеше, ама няма как - стотици хиляди човеци излетяха из комините на крематориумите, издъхнаха, отровени с Циклон Б, в адски мъки под скалпела на Менгеле, а нацистите риеха трупове с булдозери... За третия (Борисов) тази гавра, това издевателство, тези извратени хуморески, шегички и майтапи са си нещо естествено, природно, човещинка. Отвътре му идат на него такива човещинки. Мутроидът е хуманоид.
Искам да ги видя тези шегаджии как се шегувкат в Батак, в черквата, пред посечените черепчета на пеленачетата!
Само да посмеят да припарят там!
Кариерата на единия приключи.
Другите двама обаче са премиер и вицепремиер, коалиционни партньори, морални съдници на обществото и главно - трегери и стожери. На какво? На стабилността. Една оставка на едно зам.-министърче е дребна, пренебрежима жертва в името на въпросната перверзна стабилност. На какво? На властта. На тяхната собствена, персонална власт, която им действа като омайно биле; на тяхното самооблъщение, че са велики държавници, национални водачи и благодетели всенародни; на тяхното вътрешно убеждение, че всички ние сме им задължени и ако те не са на власт, държавата ще погине. Точно обратното - те ще погинат извън властта. Заради властта продават душата си на дявола. В случая дяволът не носи "Прада". Има свастика на ръкава и крещи "Хайл!".
А "демократичната" съвест спи. Дълбоко.
И как няма да спи!
Нали тя, тази "демократична" евроатлантическа съвест възкреси нацистката лексика, подмени историята, смаза просвещението и унищожи духовността. И обяви българските антифашисти за престъпници. И ги осъди като престъпници. А техните убийци въздигна и превъзнесе като национални герои.
Уби повторно загиналите момичета и момчета, срути техните паметници, оскверни техните гробове, разпиля техните кости. За да изчегърта техните имена, тяхната саможертва и тяхната гибел от паметта на народа. А техните инквизитори и палачи възнагради с умилително преклонение.
Унизи живите антифашисти с едната цел - да отнеме смисъла на техния живот. И за да ги убие по-бързо, ако може.
Ако антифашистите са престъпници, фашистите са светци.
Щото е нямало фашизъм. А законна власт.
А щом няма фашизъм, няма и антифашисти. А бандити, които са си заслужили да бъдат простреляни, посечени, обесени, изгорени, удушени, обезглавени, захвърлени в канавките на историята.
И най-сетне - обяви 9 май за черна дата, а 9 септември  - за още по-черна. И се жалват, и страдат, и се тръшкат артистично, и катадневно кълнат и проклинат Червената армия, понеже съсипала демокрацията и благоденствието, в които светът се пличкал под горещите (ама много горещи!), крематориумни грижи на Фюрера. А щом победата над нацизма е черна дата, престъпление срещу човечеството, символ на всемирното зло, значи Хитлер е светъл идеал, ангел небесен, метафора на човеколюбието и олицетворение на демокрацията.
Всичко трябва да бъде заличено. Не е имало никаква война и никакъв нацизъм, и никакъв холокост, и никакви крематориуми, и никаква антифашистка съпротива, а Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Айхман и прочее изверги, са невинни, свидни жертви на гадните болшевици, комуняги и путинисти.
Това знаят днешните 20-годишни, децата на прехода, превърнати в мутанти. Тези лъжи са тяхното знание. Тяхното невежество е тяхното убеждение. Невежеството ражда подчинение. Програмираното, умишленото невежество ражда чудовища.
И ги роди.
И всякакви овластени мерзавци и негодяи се шегувкат безнаказано и артистично с кръвта на милиони погубени в най-ужасяващата война. "В своето време и Хитлер е бил номер едно", каза преди девет години Борисов (нищо не се губи в интернет!), за когото гаврата с жертвите на нацизма си е човещинка. Така всеки похотлив примат оправдава своята похот.
Повтарям: Искам да ги видя тези шегаджии как се шегувкат в Батак, в черквата, пред посечените черепчета на пеленачетата!
Само да посмеят да припарят там!
А "демократичната" навувузелена съвест мълчи.
Пусти са жълтите павета.
И Брюксел мълчи.
Евроатлантически някак. Солидарно. С шегаджиите.
И европейската десница мълчи.
По семейному. Солидарно. С майтапчиите.
Важното е "нашият кучи син" да е на власт. Другото няма значение.
И САЩ мълчат.
А в Литва, Латвия и Естония дефилират неонацисти, в Украйна горят живи хора.
Важното е "нашите кучи синове" да са на власт. Другото няма значение.
"Другото" е истината.
Всички мълчат. Заети са. Пренаписват историята. Снабдяват човечеството с фалшива памет. Преформатират го.
Какво безмълвие!
Сякаш всички са онемели!
Сякаш мадам Нюланд им е затъкнала гръкляните с курабийки.

 

Източник: вестник ДУМА,  19 май 2017 г.

 

 

 

 

 

понеделник, 15 май 2017 г.

За „Светата Троица” на капитализма и неолибералните му перспективи – проф. Петко Ганчев

 

 

 

Още в 60-те години на ХІХ в. ненавижданият от плоските апологети на капитализма и примитивните антикомунисти Карл Маркс показа върху базата на огромен “Монблан” от факти (вж. Капиталът, т.І, ІІ, ІІI и ІV), че капитализмът се основава не върху т.нар. “свободен пазар”, нито пък е свързан “на живот и смърт” с т.нар. “демокрация”, които в годините на контрареволюционния преврат в страните от Източна Европа и Съветския съюз издигаха и издигат до днес като лозунги същите тези апологети и примитиви, а онова, което той нарече “дух на капитала” и “тайна на капиталистическото възпроизводство”, основано на “принадената стойност” и го сравни с единството на Бога- Отец и Бога-Син. Защото “свободен пазар” има още в древността и търговията е един от факторите, които подготвят раждането на цивилизациите. Парите също са такъв фактор. И не само в античността (Атина), но и във феодалното “Средновековие” има републики и демокрации, но едва индустриалното производство, основано на “принадената стойност”показва особената роля на парите вече като Капитал.

За онези, които не са съвсем наясно с “Единството” в християнската теология е необходимо да напомним, че Бога-Отец се проявява в обществото на човеците само чрез Бога-Син (Иисус Христос), но в края на мисията на Бога-Син, той се връща пак в своята същност на Бог-Отец, но вече не просто като Бог-Отец далечен и непознат за човеците, но като Бог, който е заявил и чрез християнската религия постоянно потвърждава своето реално съществуване като непрекъснато се обогатява, разгръща своята същност, владеейки и направлявайки тяхното съзнание. И като странична реплика към онези теолози, които твърдят, че Богът може да съществува и е съществувал без човека, ще отбележа, че това негово “съществуване като вечност” няма никакъв смисъл и едва в човека, в разумното същество той постига смисъла на своето съществуване.

Но кой е според Марксовия пример Богът-Отец и кой е Богът-Син на Капитала, който всъщност носи духа на капитализма, неговата дълбока същност? Богът-Отец са парите, но не парите, които държиш в джоба си или в някакъв сейф или просто шкаф, а парите, които правят пари. Но те могат да правят пари като “работят”, значи като движат икономиката, производството на блага. При това като правят много пари ( П-С-П’). Но това не могат да правят дребни търговци и производители, манифактурщици и дребни земеделски стопани, а главно индустрията и индустриалното селско стопанство. Най-мощната форма на индустрията още във времената на К.Маркс са монополите, а днес това са десетките хиляди ТНК (Транснационални корпорации). Чрез труда на стотици хиляди и милиони работници те не само създават блага/стоки, но непрекъснато увеличават своята мощ (финансови възможности) като експанзират във времето и пространството. Всъщност само чрез експанзия във времето и пространството Капиталът може да остава Капитал. И днес за всеки мислещ човек на планетата е ясно, че тази мощ не може да се постига с честно заплащане на работника и мениджъра заработеното в определеното работно време, а чрез тайната на т. нар. “принадена стойност”. Така става ясно, че Богът-Син по Марксовата метафора е фактически икономиката не само и просто произвеждаща блага/стоки, а произвеждаща “принадена стойност”, чрез която финансовия капитал нараства и става още по-мощен.

Всичко това е така, но К.Маркс не е видял ролята на Бога-Дух за увеличаване мощта на Бога-Отец чрез Бога-Син, всъщност за нарастване на мощта на Капитала.. При него той отсъства. А всъщност Богът-Дух е еманацията, която свързва Отца и Сина.. Богът-Дух са медиите. Но в условията на възхождащият все още монополистически капитализъм ролята на медиите не е така всепроникваща, както това ще стане след столетие,

Именно затова в Гутенберговата епоха на словото разцъфтяха идеологиите и различните утопии за прекрасния свят на бъдещето. Именно затова от 80-е г. на ХVІІІ в. до 80-те г. на ХХ в. имаше маса класически социални революции, граждански и две световни войни, възпламенени от идеите и идеалите на тези идеологии и утопии. Сред тях безспорно най-значима и най-дълго задържала се и репродуцираща се в нови и нови импулси се оказа утопията на комунизма, издигната от същия този К.Маркс, като “царството на свободата”, в което се преодолява отчуждението от резултатите от труда като процес на експлоатация и се създават условия за “всестранно развитие на човешките способности”, при които “свободата на всички е условие за свободата на всеки”.

Тази утопия, възлагаща надеждите за своята реализация на съзнателния “пролетарият” в условията на развития индустриално капитализъм, трябваше да преодолее идеологията на либерализма (Дж. Лок и др.), основана на възприятията и представите за свободата на “естествения човек”, за който само “свободата на всеки е условие за свободата на всички”.Либералната идеология беше възложила всичко на индивида, с неговата “животна природа” и инстинкти за частна собственост, достойнство, успех, докато идеологията на комунизма, надценила ролята на разума, издигна напред ролята на колективните форми на собственост, на успех, където главният организатор е държавата.

И както е добре известно всички социални социалистически революции, вдъхновени от идеологията на комунизма победиха в изостанали с неразвита индустрия страни и огромни маси от бедни, пребиваващи в патриархалната епоха селяни. И трябва да се признае, че на първите етапи от тяхното историческо развитие водени от тази идеология тези страни по пътя на екстензивното индустриално развитие постигнаха чудеса. Но тук, в по-нататъшната им съдба от края на 80-те години на ХХ в. до днес си казаха решаващата дума два ключови фактора – самата идеология и “животната”, биологическата природа на ръководния човешки фактор на тези общества. При това в диалектическо единство, както говорят истинските философи, а не именуещи се като такива хора, които не са написали нито ред философия. Защото още в края на 70-те години на ХХ в. се очертаха ясно тенденциите на настъпващата нова научно-технологична и научно-производствена революция, която върху основата на много промени в информационните и комуникационни технологии водеше до радикални промени в епохата и тя от епоха на словото и смислите ставаше епоха на образите, звуците и символите, т.нар. “дигитална епоха”. Това означаваше радикална промяна и в идеологиите и в ръководния субективен фактор, т.е. в управляващите политически сили, назовавани от повърхностни адепти “политически елит”. Защото пак според същият К.Маркс, когото партийците комунисти малко или въобще не четяха, сами “хората променят условията и обстоятелствата” на своя живот, но за да ги променят разумно, т.е. в съответствие с реалните възможности “и самият възпитател трябва да бъде възпитаван”, т.е. да се образова, да се развива в съответствие с постиженията на науките, за да прави успешно необходимите реформи.

За съжаление в голямата си част комунистическата номенклатура във високите етажи на властта не беше на висотата на историческата й отговорност и вместо да социализира и демократизира системите на обществено управление на всички нива и да модернизира системите на производство в съответствие с новите технологии и по такъв начин именно да изведе в бъдещето обществата на социализма тази номенклатура водена от елементарните си представи за “демокрация” и ролята на “свободния пазар”се хвърли в обятията на либералния капитализъм, т.е. вместо революция осъществи контрареволюция, връщайки се назад, в миналото, при това в най-уродливите му форми.

Но и либералният развит капитализъм, силно модернизирал се технологически, вместо да направи скок в своето социално развитие към по-пълно освобождение на своите народи, се върна назад, реализирайки своята неоконсервативна революция (М.Тачър, Р. Рейган), вдъхновена от “простите рецепти” на монетаризма за снемане на държавните регулации и пълно отключване на пазара с единствената “препоръка” за контрол над паричната маса. Но пълното отключване на пазара, т.е. неговото универсализиране и превръщането на всяка човешка дейност в услуга, в стока събуди духа на манчестърския капитализъм, където главният мотив е не качеството на “услугата”, на “стоката”, а печалбата. Само за едно десетилетие, според изследване на “Нувел Обсерватьор” през 1991 и 2001 г. водещите ценности на различните регионални цивилизации на Земята бяха смляни и напред излязоха като водеща ценност “парите”. Но наситените до предел пазари на развитите западни страни не можеха безкрайно да дават нови печалби. Необходими бяха нови пространства и свободни пазари. И те бяха получени като подарък след края на “Студената война” от завършилите като “катастройки” (Ал. Зиновиев) “перестройки” на социализма в Съветския съюз и страните от Източна Европа. С ръцете на решаваща част от втория и третия ешалон на бившата комунистическа номенклатура бяха унищожени индустрията и селското стопанство в тези страни и наложени като държавна политика водещите принципи на неолибералната идеология не само в системата на икономиката, но и в здравеопазването, образованието, науката, изкуството, в цялата духовна култура.

За изминалия четвърт век след края на “Студената война” и краха на държавния социализъм в бившия Съветски съюз и страните от Източна Европа експанзията на неолиберализма като качествено нова вълна на глобализма се разгръщаше тотално. Тази експанзия реализираше англоскасонската геостратегия заложена от Британската империя и продължена след Втората световна война от новата “уникална империя” (Зб. Бжежински) - САЩ. След погрома над страните на бившия социализъм, самоубили се от негодната комунистическа номенклатура в първото десетилетие на новото хилядолетие дойде ред и на страните на Исляма в Близкия изток и Северна Африка. След “цветните революции” дойде ред и на разните “пролети”и “майдани”. Дремещият векове вулкан на исляма беше разбуден и неговите ерупции не само пометоха редица държави, но хвърлиха в мощни мигрантски реки стотици хиляди нещастни хора ,спасяващи се от ужасите на войната. Инструментите за разрушаване на държавните структури на тези общества бяха не само ЦРУ и армията на САЩ и техните верни васали, сред които се отличиха именно бившите социалистически страни от Източна Европа, но и създадените с помощта на същите тези САЩ терористични образувания – “Ал Кайда” (“Базата”) , а от няколко години и чудовището на “Ислямска държава” и партньора й “Джебхат ан Нусра”.

Но всеки ход, всяка стъпка в разгръщането на тази геостратегия по икономическо овладяване на новите пространства богати на природни ресурси (предимно нефт и газ) и с ключово значение за овладяване на “Хартленда”- “Оста на Земята”(Х.Макиндър) Евразия се подготвяше от медиите, от информационните фейкове, манипулиращи съзнанието на милионите поглъщащи картинките, звуците и посланията, които бълваха масмедиите на Капитала.

По такъв начин именно в тази епоха видяхме пълното разгръщане на Светата Троица на Капитала. Отпред вървяха Масмедиите, които като Богът-Дух, като един огнен облак, подобно на Яхве водеха тълпите към така лелеяната свобода и демокрация, консумиране на всякакви “сникерси” и “швепсове”, “кока коли” и “уиски”, зяпане в какви ли не “таблети” и “айфони”, непрекъснато говорене и “чатене” с кого ли не и за какво ли не, къде ли не, без даже да се помисли, а зад тях оставаше пустинята на безпаметството, забравената и пренаписана история, презрените ценности и традиции на националната им култура и идентичност. И в голяма степен в този поход “Напред”( EnMarche) за изминалия четвърт век Богът-Дух успя.

Неолибералната икономика като земното, видимото под множество форми тяло на Бога-Син, зареждана непрекъснато от енергията на Бога-Отец (Парите на Финансовата олигархия) превзема нови и нови пространства и разрушава не само държавните граници, но и самите държави “step by step” и бавно неусетно (подобно на онази притча за жабата в бавно нагряваната тенджера с вода) налага новия високо технологичен феодализъм. Резултатите ги виждаме навсякъде. От автономизациите на всички структури и тълпите инфантилни млади хора, които не могат да се защитят от сексуално напористи мигранти; продажни и корумпирани политици, завързани за хранилките на олигархията, които не вярват в своите догми, но дърдорят пред шайките на своите съпартийци, точещи лиги за властта; некомпетентни чиновници, потънали в бюрократични преписки; доктори, които не лекуват, а търгуват; йерарси и просто свещеници, които не дават утеха с апостолическа всеотдайност и мъдрост, а мъмрят в полупразните и празни храмове по време на литургии, които в останалото време са заливани от непрекъснато нарастващи групи китайци, японци и всякакви “азиати”, които снимат със своите камери екзотиката на умиращото християнство; мизерстващи учени, много от които преливат от пусто в празно, но за сметка на това се величаят и обкичват с титли и степени; а в източните периферии на този Запад, в бившите страни на социализма смазани в безнадеждност пенсионери ,чиито деца са отишли да слугуват на ситите за сега “бюргери” и “ситуени” на Запада гледат как работещите някога роми (правилно цигани) днес безчинстват по селата или обхождат кофите за боклук в градовете....И няма сили в тези общества, обладани от неолибералния глобализъм, които да застанат на пътя на този валяк, който смила всичко което се изпречва пред него.

Ако в древността и средновековието съпротивата срещу една потискаща и разрушаваща нормалния живот на хората при тогавашните материални възможности и представи е била вдъхновявана от някоя религиозна идея, то в Новото време тази роля играят политическите идеологии. Още в годините на Великата Френска революция от 1789-1794 г. се формират главните политически идеологии, които ще се развиват, разгръщайки своите класически системи и в различна степен ще задават тон на политическите движения и борби през целия ХІХ и ХХ век. Но още през 90-те години на ХХ в. с налагането на новите дигитални технологии и настъплението на неолибералния глобализъм стана ясно, че класическите политически идеологии на “дясно” и “ляво”, на “център”, на “патриотизъм”, “национализъм” и “анархизъм”, на “либерално” и “консервативно” не са в състояние да обяснят разгръщащите се обществени процеси с различна интензивност и с различен акцент върху едни или други идеи и проблеми, Раждаха се какви ли не партии и движения във връзка с конкретни ситуации и необходимостта от решаване на конкретни въпроси. Така зад фасадата на псевдонародност в Европа се нароиха какви ли не “народни партии”, към чиято идеология или по-точно липса на идеология се присъединиха и редица “стари” политически партии. В тази ситуация политическото “номадство” стана” обикновено явление. И известни и никому неизвестни политици преминаваха от партия в партия, от “ляво” на “дясно” и от “дясно” на “ляво”, бягайки по конюктурата на бързо променящите се нагласи на масата, която след обилното “зомбиране” с някоя политическа илюзия и утопия бързо отрезвяваше и се хващаше за поредния проект. В тези условия беше важно не кой си и какви идеи и решения на проблемите имаш, а дали медиите те поставят във фокус и за теб застава финансовата олигархия на националния и чуждия капитал. Политиците просто ставаха един от все още важните инструменти, чрез които Бога-Отец и Бога-Син с помощта на Бога-Дух въздействаха на съзнанието на масите и ги насочваха в “нужната посока”. Така се формираше мнението на т.нар. “международна общност”и се налагаше новата религия на Капитала, чиито канони следваха не само капиталистите от целия свят, но и социалдемократите и дори комунистите, които продължаваха да издигат своя овехтял лозунг от “Комунистическия манифест” –“Пролетарии от всички страни съединявайте се!”, макар че вече нямаше пролетарии в Марксовия смисъл, а жалък прекариат, пръснат по целия свят без желание за каквато и да е борба, гледащ само да оцелее..

Единствените опасни днес за неолибералния глобализъм, яхнал (не)удържимо “Светата Троица” са възраждащият се в нови форми патриотизъм и национализъм и глобалният тероризъм на Исляма.При това, не случайно като “първи враг” на неолибералния глобализъм е обявяван не един път от американската администрация и Брюкселските й васали именно патриотизма, новия национализъм и умерения консерватизъм. (Вижте реакциите им срещу В.Путин, срещу Фр. Фийон, Марин льо Пен, В. Орбан и дори срещу 44-тия президент на САЩ – Доналд Тръмп!) Цялата машина на масмедиите, този Бог-Дух се впряга в дискредитирането на такива смелчаци и фаворизирането на техните опоненти, колкото и нищожни и нечистоплътни да са те. Йезуитското заиграване с ислямския тероризъм, деленето на терористите на “лоши” и “добри” ясно говори на всеки честно мислещ анализатор, че всъщност този тероризъм разбуден и в много случаи подготвен от ЦРУ и другите “инструменти” на “Светата троица” на Капитала е един коварен инструмент за справяне с “главния враг”. Но авторите на тази определено късогледа стратегия нищо не са научили от историята, защото в своя залез всички големи империи (Рим, Византия, Османската и Британската империи, Германската и Руската империя) сами са създавали своите унищожители, отначало като наемници, съюзници, а после като врагове. .

В изминалия повече от четвърт век в своя възход неолибералният глобализъм успя да неутрализира и дискредитира цяла редица от своите идейни опоненти, подменяйки техните фундаментални принципи и радикални идеи с различни имитации и квази структури. На първо място най-опасният идеен противник на капитализма комунизмът беше смъртно повален и опозорен. От идеал в десетилетията по време и след Втората световна война “комунист” стана етикет равен и по-низко стоящ от “нацист” и “фашист”. Като парадокс в Източна Европа мисионерите на неолибералния глобализъм в лицето на дипмисиите и представителите на различни фондации за демокрация и “открито общество” изведоха напред синове и дъщери от втория и третия ешалон на предишната комунистическа номенклатура като авторитети и лидери на различните партии и движения, установяваха под лозунгите на примитивния антикомунизъм поред или заедно управление и опозиция на една определено квазидемокрация с формално спазване на процедурите при избори в условията на пълна цензура, вопиющи манипулации и подмяна на реалния вот на гражданите. Именно от техните среди и от различни агенти на политическите отдели на ДС бяха издигнати лидери на различни псевдопатриотични формации, които да увличат лумпенизираните слоеве и незрелите без памет и опит групи на бившите социалистически общества в различни “урапатриотични” акции, не само безобидни за управляващите продажни и зависими от финансовата олигархия , ЦРУ и дипмисиите на САЩ и бившите европейски империи структури с размита идеология на “народни” партии.

Но ако в тоталния си поход към овладяване на разкъсания, фрагментаризиран и потънал в локалните си и регионални проблеми свят като глобален пазар и политическа администрация по образеца на американската демокрация Капитализмът на Запада постигнал за близо 300 годишната си история Триединството на Финансовия капитал (Уолстрийт, ФРС), Икономиката (ТНК) и Масмедиите макар и не всякога бързо и ефективно се справя и често се налага да променя тактиката, то от началото на новия ХХІ век и Третото хилядолетие на човечеството от н.е. на неговия път като стена застана Русия и плътно стоящия зад нея Китай. Срещу тази стена САЩ и партньорите и васалите му от ЕС и НАТО устроиха не само санкциите срещу Русия и изнесоха част от ешалонираните си в Западна Европа въоръжения и системите ПРО на източния фланг на НАТО плътно до западните граници на Русия, крепейки бандеровския нацистки режим в Украйна като евентуален плацдарм срещу РФ.. Но времената са вече други. И след обявените от експрезидента на САЩ “червени линии” на техните интереси Русия също заяви своите “червени линии” и на своите граници, и на Сирийския фронт в Близкия изток. Нещо повече, още в първите години на новото хилядолетие “съсредоточената в себе си Русия”(Ал. Горчаков) започна да организира пространството на старата Руска империя и бившия Съветски съюз в ЕАИС (Евразийски икономически съюз), ОДКБ (Организация на Договора за колективна безопасност) и заедно с Китай гигантската трансконтинентална икономическа структура на БРИКС ( Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР) и разбира се ШОС (Шанхайска организация за сътрудничество). В противовес на доминираните от САЩ СБ (Световна банка) и МВФ (Международен валутен фонд) Китай организира нова мощна финансова институция в Банката за световно развитие и на ламптежа за нови пазари , заявени в засега замразените от Д.Тръмп ТТИП и ТТП (Трансатлантически и Транстихоокеански търговски сътрудничества) Китай отговори с новия мощен проект за Голяма Евразия – “Един пояс –Един Път”, който с помощта на две стратегически магистрали през Русия и през Иран и Турция и цяла серия инфраструктурни обекти трябва да свърже по сушата Китай със Западна Европа.

По същество днес наблюдаваме, че срещу експанзията на неолибералният глобализъм, който иска да доминира не само икономически над света, но и политически и да смеле духовните култури на древните мощни цивилизации на Китай и Индия, а заедно с тях да опразни ценностите и традициите на православната славянска цивилизация на Русия и приятелските й славянски народи открито застават Русия и Китай. Но зад тях определено се виждат възправящите се Индия и Иран, а също все по-категорично търсеща своето място в Близкия изток и Евразия Турция. По същество две мощни геостратегии на съвременността заявяват своето право на реализация. Тези две мощни геостратегии са фактически реалният политически и икономически израз на двете доминиращи в съвременната епоха генерални исторически тенденции. Първата, тази на неолибералният глобализъм, която след постигане на Триединството на Бога-Отец, Бога-Син и Бога-Дух на Капитала определено се задъхва пред вълната на съпротивата на събуждащите се народи и развилняващият се изпуснат от бутилката “Джин” на Ислямския тероризъм. Тази тенденция обаче е все още силна и тя продължава да задава тон в обществата на Запада и васалните им общества от Източна Европа и в други части на света. Но тя определено е във фазата на своя залез и опита да бъде сменена тактиката на нейната реализация със смяната на линията на Б.Обама-Х. Клинтън с тази на Д.Тръмп няма да я възроди, но още повече ще зареди системата на международните отношения с непредсказуеми опасности. Защото втората, тази на истинския патриотизъм и умерения консерватизъм, който иска да съхрани суверенността на националните държави и духовните културни идентичности на народите макар формално все още да не задава тон в системата на международните отношения е във фаза на възхождане, укрепване, защото към групата на субектите, които я олицетворяват все по-смело се присъединяват нови групи държави и политически движения в останалия свят и даже от системата на самия Запад. При това независимо от внушенията на западните масмедии, че Китай има проблеми с икономическия си възход, защото вече не постига 9-11% годишен ръст на БВП, а само 6-7% тази икономика вече не само изпреварва обема на БВП на икономиката на САЩ като цяло, но с извършваните преструктурирания и обръщане на геостратегията не само навън, но и към повишаване на жизнения уровен на този 1 440 милионен народ. Това определено прави още по-плътна и мощна геостратегията на Китай в съвременната епоха.

Но както е ясно за геополитически просветените читатели разгръщането на двете исторически генерални тенденции на съвременността става не паралелно, една до друга, а като насрещно движение, образно представено като два движещи се мощни влака, при което всеки от тях заявява правото си, че отвежда в бъдещето. Подобна беше ситуацията в годините на Студената война, когато в биполярния свят противостояха , а всъщност се движеха един срещу друг две мощни влакови композиции – тази на либералния капитализъм, теглена от локомотива САЩ и тази на държавния социализъм, теглена от локомотива СССР. Известно е, че СССР и теглената от него влакова композиция от източно европейските страни дерайлира. И неочакваният “победител” САЩ заедно със закачените за него стари и добавени нови вагони си въобрази, че линията към бъдещето е открита и нищо не може да го спре. Но в историята, както и в природата процесите на еволюцията, на развитието не се разгръщат само в един вариант, в една линия. Винаги има много или поне няколко. Така и сега. От една от страничните линии мощно и уверено тръгна локомотивът Китай. От глухата линия, в която беше натикана Русия набра сили и възстанови първо армията си, а после заяви и своите икономически възможности и интереси. В същите тези години от друга някаква глуха линия унижените сили на исляма в Близкия и Средния изток (Ирак, Афганистан), а после и Либия формираха своя влак на терора. Така ситуацията стана много сложна и опасна, защото всички тези композиции се движат не паралелно, а една срещу друга. Подобна е била и ситуацията в навечерието на Първата световна и в навечерието на Втората световна войни. Известно е какво става от тези гигантски катаклизми на държавите и народите в първата половина на ХХ в. Но, заедно с това, днес ситуацията е по-различна.

Причините за тези катаклизми “мастити” англо-саксонски анализатори смятат, че в “Европейския” и световния “концерт” не е имало хегемон, “един полицай”, който да контролира световната система. И затова “естествено” след края на “биполярния свят” САЩ се хвърлиха да налагат своята доминация... чрез серия от войни и още по-силна дестабилизация на световната система. Тук си казваха думата не само възможностите, които новите информационни, комуникационни и други технологии откриха на много държави, което на свой ред събуди техните рефлекси за самостоятелна роля и място в световната система в отговор на налагания от САЩ едноизмерим глобален ред по техен образец, но и факта, че в края на Втората световна война и в годините на “Студената война”не само САЩ, Съветския съюз (Русия), Франция Великобритания и Китай създадоха ядрени и други оръжия за масово поразяване, но и Индия, Пакистан, Израел... и КНДР, а много други са на път да го създадат в скоро време, независимо от опитите на водещите ядрени държави да налагат контрол и неразпространение на тези оръжия. Затова ситуацията днес е съвсем различна от тази преди 75-80 години. Поведението на ядрени “хулигани” от типа на Ким Чен Ун е съвсем различно от това на един Башар Асад например., срещу когото могат да се правят какви ли не провокации. При притежателят и на най-малката ядрена бомба, както и при терористите действа принципът за изпреварващ неочакван удар, който е достатъчен да нанесе болезнени щети на заплашващият го много по-могъщ агресор, независимо от последствията за самия него. Но такъв акт категорично ще отключи верига от други удари. Това вече определено ще бъде катастрофа .

Преди половин век “гуру”-то на американската футурология Херман Кан съветваше Р.Никсън и другите американски президенти да играят “ва-банк” в противостоенето си на СССР като го принуждават на отстъпки с примера на два движещи се един срещу друг по една магистрала автомобила, чиито шофьори се наблюдават, при което в един момент, този който иска другият да отстъпи демонстративно изхвърля кормилото от автомобила. Другият, ако е разумен ще спре и ще се съгласи на условията, или ще продължи и ще последва ударът, а с него и катастрофата. Но днес освен двете влакови композиции, чиито локомотиви са заредени с хиляди ядрени бойни глави и вървят една срещу друга по главната магистрала на историята, по линиите на историята се движат цяла редица мотриси, които също искат открит семафор. Засега е повече от ясно, че само страхът от ответен удар, възпира действията както на претендента за хегемон над света, така и на различните по-дребни “хулигани”. Но колко ще продължи това и парализиращият страх от глобална катастрофа ще задържа решаването на множество други проблеми на човечеството и овладяването на цяла редица други опасности, чиято мощ нараства, е трудно, ако и не невъзможно да се каже днес.

За сериозните анализатори е повече от ясно, че задълбочаващата се глобална криза на човешката цивилизация е продиктувана от много фактори, сред които водещият е свързан с изчерпването на възможностите за регулиране на системата на международните отношения от създадените след края на Втората световна война международни институции и организации като ООН, СБ, МВФ, НАТО, ЕС и т.н., както и свързаната с това системна криза на претендента за хегемон САЩ. Изходът от тази “Епоха на преход”, на “турбуленции”, в която клокочат толкова много разбудени вулкани, които заплашват да изпепелят човешката цивилизация е в започването на неотложен Диалог на всички политически лидери на държавите, заедно с водещи учени и хора на духовната култура и лидерите на световните религиозни организации за изработване на Кодекс на човечеството, нови институции и организации с равноправно представителство на всички народи, които действително да го представят като “Разумно човечество”, а не банда диваци от различни племена с модерни оръжия.

 

 

Проф. доктор на философските и доктор на политологичните науки Петко Ганчев е работил основно в БАН. Народен представител в 39-то НС. От май 2005 г. до 2010 г. Извънреден и Пълномощен посланик на България в Беларус. Почетен професор на няколко чуждестранни университета. Автор на 35 големи монографии и на повече от 500 научни и научно-популярни статии, студии и др.

 

 

Източниик: Поглед Инфо

 

 

 

 

 

 

 

 

неделя, 14 май 2017 г.

Можеше ли БСП да спечели парламентарните избори ? – проф. Чавдар Добрев

 

 

 

Корнелия Нинова - очаквания, реалности, равносметка


Предистория

Когато избраха Корнелия Нинова за председател на БСП бях доста раздвоен. Моето вътрешно желание, продиктувано от нелошо познаване на партийните дела, беше да се намери трети вариант, извън Михаил Миков и Корнелия Нинова - двамата основни кандидати за председателския пост.

В Михаил Миков ми харесваше прямотата и честността на неговия характер, убедеността му в лявата идея, това, че се държи скромно и непринудено, че умее да скъси дистанцията между себе си и човека, с когото разговаря. Той е почтен, едно качество, от което политиците лесно се отказват. Поиска искрено, още в началото на своя мандат, да възвърне социалната същност на БСП, но и да покрие със забрава антируското поведение на хора от ИБ по време на кабинета Орешарски. Направи полезно посещение в Москва, заяви новата линия за подобряване на отношенията с руските политически кръгове и конкретно с партия „Справедлива Русия”, за прекратяване на санкциите на България срещу Руската федерация.

В същото време той оставяше в мен впечатлението за личност, която се движи след събитията, която се колебае прекомерно след правилно намерените решения, заменя последователните действия със заинатяване за дребни неща, оставя се да го води течението на всекидневните ни грижи. И най-същественото, Михаил Миков не е онзи лидер, който чертае насоки в политиката, отказвайки се от преодолени подходи и навици. Новите идеи не са негова сила! Предпочита да се уповава върху заварени практики. Може да го определим по-скоро като консерватор, традиционалист, отколкото като реформатор, които отваря врати към бъдещето. А БСП в онзи момент се нуждаеше от нова политика, от радикални промени!

Корнелия Нинова се отличаваше с качества, които отсъстваха или не достигаха при Миков. Тя се проявяваше като пламенна натура, с бояк, дързък, взривен и пробивен характер, който жадува да жъне победи. В парламента встъпваше смело в битки с политическите опоненти. Получи популярност остроумието, че води битка с Бойко Борисов като „мъж с мъж”. Въображението й раждаше ефектни фрази, които не се съобразяваха с правилата на формалната логика. И от това тя печелеше. Личеше, че е амбициозна, че й се ще да блести, да ръководи, да променя, да ликвидира и последните остатъци на статуквото.

В същото време ме смущаваше нейното безпардонно поведение от трибуната на парламента. Това, че няма задръжки, когато е необходимо да направи крачка назад. Че по женски е суетна и властолюбива. Че прилича на кралицата, която всеки ден проверявала ранга си на красавица номер 1 във вълшебното огледало. Мислех си, предимство или слабост е, че при нея емоцията надделява над интелекта? А ако тази емоция не е достатъчно облагородена и потегли само към човешкото й eго? Винаги трябва да се внимава, когато откриете у някого, че му липсва усет за интимните щрихи във взаимоотношенията. А на Корнелия Нинова, изглежда, това свойство не й достига по рождение. Да, Нинова притежава немалко от качествата на лидера, тя не е консерватор, застоят я задушава. Но е хаотична по природа и склонна към авантюри, типични за агресивно настроените хора. Проблемът с нея е, че промените, които отстоява, са закотвени в мига, в конкретната ситуация и нямат излаз към по-нататъшното си развитие, скъсен е хоризонтът им. А това би могло да бъде катастрофален дефект за всеки, който се наема с мисията на ръководител.

Заради това по време на партийния конгрес през май 2016 г. много ми се искаше да се намери кандидат, който да съчетава в себе си поне част от добрите черти на Миков и Нинова. От една страна, Нинова като перспектива ме блазнеше, от друга - плашеше: предусещах, че лесно би могла да се поддаде на своите слабости. Затова колкото и да бях скептичен към Миков като евентуален лидер на БСП, в някаква степен го предпочитах пред Нинова. Но като преходен вариант, докато в кратки срокове се наложи фигурата на призвания лидер.

Случи се друго!

Нинова получи мнозинство на избора й за председател. Още в онзи момент обаче се заговори, че успешният й избор е резултат и от задкулисни сделки. Което е не само неетично, а и уязвимо като изборна процедура. Но и на партийните конгреси е като в съда – докато простъпката не се разнищи и докаже, валиден е казусът за невиновност! Едва преди известно време в спора между К. Нинова и Г. Гергов започна да се прояснява, че в Дания наистина има нещо гнило.

Учуди ме стръвта, с която се раздели със своя душеприказчик – бизнесмена от Пловдив Георги Гергов. Безпардонно, с омерзение на чистофайница! Заради среща в кабинета на Гергов между бизнесмена Сашо Дончев и главния прокурор Сотир Цацаров. Това, което разбрах, е, че партия „Да, България” , формирана от активисти на „Отворено общество” и „Америка за България”, обединени с медийната мрежа на американския телевизионен канал BIT и ресурсите на олигарха Иво Прокопиев нападнаха главния прокурор с намерение за неговото предсрочно отстраняване. Видя се, че го правят без доказателства за престъпление, а като компенсация бе използван отприщен поток от моралистични поучения.

Неотдавна във в. „Дума”, обяснявайки генезиса и функционирането на цветните революция в Европа и света, доказах, че всички те издигат лозунга „Борба срещу корупцията”, и че след евентуалната им победа животът се влошава, а корупцията става още по повсеместна. Доказах още, че българската им модификация днес цели съдебната власт да бъде овладяна от изцяло зависими от Запада фактори. Замисълът е съдебната власт, и най-вече прокуратурата, да се използват най-вече за шантажиране и отстраняване на българите, които изразяват несъгласие, съпротивляват се на геополитическата ориентация на страната, на новия цивилизационен избор.

Според мен Нинова трябваше да изчака. Това би било трезвият и полезен ход на зрелия ръководител. Ако е възнамерявала да се раздели с Гергов, е можела да се обоснове с други доводи, а не да го прогонва заради недоказани подозрения, като „явочник” на тъмни криминални субекти. Обяснението, че така предпазва партията от обвинения и шантажи, е димка за наивници. В края на краищата никой не й е извивал ръцете след конгреса на БСП да го включи в ИБ. Това е лично нейно решение, заради което носи лична отговорност! В момента нещата, за съжаление, се приемат превратно, особено като се има предвид, че в ИБ, след влизането ни в НАТО и ЕС, системно се отстраняват дейци, които биха могли да работят за решително подобряване на отношенията между България и Руската федерация (да не забравяме, че Георги Гергов е почетен консул на Руската федерация в Пловдив).

Но да се върнем на темата

Нинова енергично влезе във функциите си на председател. Обеща куп промени, които допаднаха на партийните членове и симпатизантите, надделя надеждата, че все пак ще има реформи, които, премахвайки двойните стандарти и пропастта между лидерите на БСП и членската й маса, ще възродят партията, ще я върнат към първоначалото й, като едновременно я модернизират и направят по-прагматична.

Първото, което направи Нинова обаче, беше да извърши чистка в елита на партията, започвайки с отстраняване на ръководителите на така нареченото ляво крило в БСП. Нинова с основание се раздели с кадри, които се бяха амортизирали, бяха станали инертни и се бяха облажили покрай местни богаташи. С лидерите на лявото крило можеше да постъпи по-гъвкаво, тъй като повечето от тях не са борбени личности. Но това се оказа недостатъчно за нея! Предприе подмладяване на партията, което се трансформира в издигане на лично предани на нея хора. Бързо се научи да говори и действа от свое име, поставяйки в подчинено положение колективните партийни органи.

Очакванията, че подмладяването на БСП ще започне с оповестяването на млади идеи, на нов тип политическо мислене, с дълбочинни промени във външно- и вътрешнополитическия курс на партията се сбъднаха отчасти. Недъзите се концентрираха в показ на старите идеи и практики като нови и ефективни, и се изразиха най-открито в третата чистка в БСП след 1989 г. (първата я извършиха перестройчиците през 90-те години, а следващата, Георги Първанов след 1996 г.).

Тези акции, шумни и празнични, бяха оповестявани като политика, която ще преобрази България. Но за по-прозорливите политически наблюдатели беше ясно, че положението в партията, въпреки розовите обещания, остава драматично, че и БСП няма реален проект, който да спре пропадането на Отечеството.

Не се постигнаха очакваните промени и във вътрешната партийна политика. От друга страна, предложената на конгреса предизборна платформа на БСП не оправда очакванията. Разговарял съм с експерти, запознати с платформата. Според тях тя е повърхностно разработена, анализът - конвенционален, управленските проекти - далеч от сериозния професионален подход. С такава платформа изгледите ни за управленски успех са съмнителни. Мога да твърдя убедено, че разделът за културата, област, в която са професионалните ми интереси, бе фрагментарно съчинен, без да отговори на фундаменталния въпрос: какво ще направим, за да преодолеем вредните последици от възприемането на съвременната култура като подчинена на законите на свободния пазар? Наясно съм, че редица специалисти дадоха друга, висока оценка на платформата, но тяхната оценка, според мен е пресилена и неправдоподобна.

Проличаха недостатъци и в кадровото състояние на партията, които водят началото си далеч преди Нинова да бъде избрана за председател. Тя сигнализира правилно, че БСП страда откъм подготвени и талантливи кадри, но въпреки това подаде ръка на така наречените средняци, привикнали да одобряват безкритично всяко решение на ръководните партийни органи. Хареса й венцехваленето. На пленумите на БСП не се даде път, както очаквах, на откровените партийни дискусии и различия в изразяваните становища. В левия печат рязко намаляха критичните материали, свързани с дейността на новото ръководството и на самия председател (даже в сравнение с публикуваните критически отзиви за Първанов, Станишев и Миков). Започнаха да се множат вицове за майката-партия, която обгрижва поредното си осиновено отроче. Нинова публично обяви намерението си да стане министър-председател на България при сигурната, според нея, изборна победа на БСП. А не биваше да го прави. Този неин жест се възприе в обществото като израз на нетърпеливост и наивитет.

Това беше недобър знак. Още повече, че практиката на западната социалдемокрация: лидерът на партията да поема след успешни избори поста на премиер, не беше проработил в БСП през последния четвърт век. Жан Виденов, който е най-ярко откроилият се председател на БСП през периода на прехода, нямаше достатъчен държавнически опит за ангажиментите на премиера. За страната ни и БСП щеше да е по-полезно, ако през 1995 г. за поста министър-председател бяхме се насочили към друга авторитетна личност. Това в много по-голяма степен важеше за Сергей Станишев, който имаше тепърва да усвоява уроци и опит като председател на партията, камо ли пък да се кандидатира за премиер. Корнелия Нинова притежава известна опитност на държавно поприще, но тя е оскъдна и не толкова безоблачна.

Надявах се, че Нинова е извлякла изводи от досегашните несполуки на БСП. Но уви. Тя без грам колебание съсредоточи всичките си амбиции към премиерското кресло. А можеше да постъпи по-зряло: в БСП, в левицата, и въобще в съвременна България се срещат личности с богат държавнически опит, солидно подготвени и почтени, владеещи езици и поддържащи международни контакти на равнище, които биха могли да заслужат доверието на БСП за премиерския пост. Струва ми се, че съдбата пощади Корнелия Нинова, като я предпази от поемането на отговорности, за които не е подготвена.

Изборите за президент на България – звезден миг в живота на Корнелия Нинова

Още с встъпването си в длъжността председател Нинова се зае с организирането на вътрешнопартиен референдум (2016 г.) във връзка с гражданския профил на следващия, след Р. Плевнелиев, президент на страната, както и кои да са коалиционните ни партньори на президентските избори. Дотогава такива въпроси ги решаваха Националният съвет и Изпълнителното бюро, което е нормална процедура с оглед на предназначението на тези два колективни органа.

Нинова реши обаче да свика референдум. Защо пък не? Нали пряката демокрация е по-голяма ценност от непряката демокрация? Но с няколко детайла. Въпросите за референдума бяха така поставени, че да подготвят очаквания отговор: голяма лява коалиция, в която наред с БСП да фигурират АБВ на Георги Първанов и „Движение 21 век” на Татяна Дончева; кандидатът за президент да е от БСП и левицата. По метода на Кашпировски внушеният отговор получи пълно потвърждение на референдума. Моето мнение беше, че този референдум е излишен разкош, тъй като съществуват по-значими проблеми за широко допитване. Това по-късно се доказа. Впрочем, нито едно от волеизявленията на участниците в референдума не беше изпълнено от ръководството на БСП!

Струва ми се, че К. Нинова с референдума беше решила да си спести куп неприятности, но и да наложи своето мнение. Тя държеше на Голямата лява коалиция, но искаше да се разтовари от отговорности, като извлече решението си от мнението на участниците в референдума. Според мен, тя не беше убедена, че кандидат-президентът трябва да е от БСП и левицата като цяло. Но отново предпочете да не влезе (на такъв ранен етап) в противоречие с авторитетни партийни среди, които в един глас настояваха за ляв президент на България.

Според мен решенията, които тогава взе Нинова, са звездният й миг като политик. Тя намери сили да се противопостави на доминиращото мнение в партията и да наложи за кандидат-президент независимият генерал Румен Радев, поддържан от БСП. Вярно, прояви колебания, като междувременно оповести, че ген. Радев ще е кандидат само на БСП. По този начин минираше избора му, тъй като БСП започваше изборната си кампания от лоша изходна позиция – 11-13 % обществена поддръжка. Тези колебания бяха губещи и за нея, и за кампанията, но тя бързо се коригира. Бързият рефлекс е също качество! С верен политически нюх прецени, че претенциите за ляв президент са левичарски крайности, несъобразени с реалностите и с действителното място на БСП в националния ни живот. Не зная кои са истинските причини, за да се откаже от предварителната си нагласа за Голяма лява коалиция. Тя и досега едва ли е наясно, действала е под натиск или импулсивно. Не считам, че решението й да каже „не” на Голямата коалиция беше многостранно обмислено. По-скоро суетата не й е позволила да кредитира авторитета на бившия председател на БСП Георги Първанов. Но едва ли е само това.

Накратко за втората добрина

Що се отнася до „левия президент”, нека не се забравя, че кандидатът за президент, получил най-много номинации в партийните организации, беше Мая Манолова, на стъпка от възможността да бъде предложена от името на БСП. Корнелия Нинова спря неудържимия възход на Мая Манолова и това е едно от добрите неща, които е направила в интерес на партията. Не единствено защото партията в такава ситуация я очакваше изборен провал. Но и защото Мая Манолова, която си беше спечелила симпатии като „острие на левицата” в парламента, според мен, е случаен епизод в живота на партията. Тя получи шанс за експресна партийна кариера, доколкото зная, с протекции на Сергей Станишев.

Въобще това е практика в БСП. Даже се говори, че една от фаворитките първо станала член на ИБ, а сетне се сетили, че не е партиен член, та набързо я приели в партията. Георги Първанов по подобен начин издигна внезапно Татяна Дончева за член на ИБ. Макар че Първанов прояви по-висок вкус от Станишев. Дончева е с повече лични качества от Манолова: тя е образована, отличен полемист. Проблемът с нея е, че разбиранията й са на политик центрист, готов да се придвижи надясно. Казвал съм в приятелски кръг, че би могла да е превъзходен лидер на ляво крило в либерална партия. Дончева правилно напусна БСП - основа своя партия и с това взаимоотношенията й с БСП приключиха.

С Мая Манолова ситуацията е по-неприятна. С протекции на ръководството на БСП беше узаконена за омбудсман на страната. И след като ръководството на партията не я кандидатира за президент, започна с порочна наслада да поставя клопки пред БСП. Включи се най-активно в кампанията за стопроцентови мажоритарни избори, идея, оформена в чужбински централи на неолибералите и провеждана от тяхната пета колона в България. Целта е не просто да се унищожат малките партии, а веднъж завинаги да се отстрани от националния политически живот партията на българските социалисти. Същите мотиви ръководят Манолова и когато пледира за отнемане на субсидиите на партиите, бидейки наясно, че това е способ държавата да бъде управлявана от олигархични групировки или от чуждестранни, богато финансирани, неправителствени организации.

При доза мнителност, човек би могъл да помисли, че нейните действия продължават политиката на най-отявления натовец и русофоб в БСП, законния й съпруг Ангел Найденов - довчерашен депутат и член на ИБ. Казвам всичко това, за да се види каква злина на нацията ни щеше да причини ръководството на БСП с издигането на Мая Манолова за президент и колко огромна е разликата - използвам думи на Хамлет пред майка му Гертруда - между този портрет и онзи, другия: - на командващия военновъздушните ни сили генерал Румен Радев.

Грешките на новия председател на БСП

Ген. Радев постигна бравурен успех на президентските избори. Победи кандидата на ГЕРБ Цецка Цачева с огромна разлика. Корнелия Нинова с основание резюмира красноречивото постижение на генерала като успех на БСП. Но тя прекали с оптимизма си, приписвайки на БСП и гласовете, които бяха дадени лично за кандидатурата на независимия кандидат. Поиска й се да покаже, че под нейно ръководство е постигнат невиждан позитивен прелом в лявото пространство. Тя обаче беше права, че се откриват реални възможности пред БСП, възползвайки се от поражението на ГЕРБ, да спечели предстоящите парламентарни избори.

Но БСП ги загуби! За сметка на това ГЕРБ реанимира себе си и поради грешки, допуснати от Корнелия Нинова и нейния екип. Явно беше след изборите, че с резултатите им не може да се блъфира, тъй като насреща стоят цифри. Но на медиатори, близки до ръководството на БСП, не им мигна окото от фактите и прогласиха, че загубата на БСП на парламентарните избори е лична победа на Нинова!

За да разиграят своя пасианс, те сравниха резултатите от току-що отшумелите избори за Народно събрание с парламентарните избори след падането на кабинета Орешарски (2014 г.).

И ето ти я грандиозната победа-загуба на БСП!

Без да споменат, че през онзи кратък период на кабинета Орешарски ситуацията в страната беше извънредна и че в държавата се проведе генерална репетиция на цветна революция. Джордж Сорос хвърли големи средства за сваляне на правителството. БСП, от своя страна, допусна непростима грешка, като позволи правителство с мандата на БСП да бъде командвано от ДПС на Лютви Местан. Ангажира се с шумния случай Делян Пеевски. В международен и вътрешен план членове и секретари на Изпълнителното бюро, в качеството си на министри, подписаха санкциите срещу Русия. Първи легитимираха държавния преврат в Украйна. Включиха България във военноморски маневри, заедно със САЩ, срещу Руската федерация. Оставиха впечатление, че са съучастници в отказа на нашата страна от „Южен поток” и АЕЦ „Белене”. Доведоха американския енергиен гигант „Уестингхаус”, за да дострои АЕЦ „Козлодуй”. Осъществяваха непрофесионално вътрешната ни политика и пр.

В този план, резонно и научно аргументирано е резултатите от последните парламентарни избори (март 2017 г.) да бъдат сравнявани не с изборите за парламент през 2014 г., а с по предишните парламентарни избори от 2013 г. (преди кабинета Орешарски). Тогава ще се види, че БСП е получила почти същото число гласове - през 2017 г. ръстът е 13 000 души. Оттук и достоверният извод: загубата на БСП на последните парламентарни избори е в границите на допустимото!

Гласоподавателите усетиха, че ентусиазмът на Нинова и на нейното обкръжение през изборната кампания за парламент е показен. Сметнаха за прибързани думите й, че БСП ще спечели изборите и че тя ще е бъдещият премиер на страната.

На телевизионните дебати се видя, че лесно може да бъде провокирана и объркана. Че не стои солидно като ръководител. В Би Ти Ви я унижиха, като я накараха отначало до края на интервюто да стои права, без дори тя да реагира. Честните граждани на България останаха стъписани от недомлъвките, които чуха от нея за времето на социализма. Не трябваше да води със себе си Крум Зарков, защото заприлича на жена, която представя навсякъде любимия си племенник.

Депутатските листи и останалите несвършени неща

В предизборния период Нинова се намеси грубо в подреждането на листите на БСП с кандидат-депутатите в страната. В немалко местни ръководства предизвика остри конфликти, които конфронтираха кадрите. Говори се, че е пренареждала по личен каприз отделни листи. Предостави водещи позиции в листите на главните виновници за допуснатите крупни недостатъци през мандата на кабинета Орешарски. Позволи си да увеличи в недопустими размери броя на безпартийните лица, включени на избираеми места в листите. Унизи коалиционните партньори на БСП, като тенденциозно ги постави на неизбираеми места. Нейното негативно отношение се прояви главно към партия „Нова Зора” и председателя й Минчо Минчев. Така само подпечата комплексите си на партиен лидер, решил самоволно да се намесва във въпроси, които предполагат наличието на колективна партийна воля и коалиционна култура. А също, че полага видими усилия да преформатира БСП в партиен организъм, лидиран от хора, които не са членове на БСП и които имат всички предпоставки да са лично предани, или поне признателни на председателя Корнелия Нинова.

Причина за изборния неуспех е и политиката на самоизолиране и самодостатъчност на БСП. Тя беше ясно откроена още по времето на М. Миков, но Нинова вместо да коригира тези слабости, ги задълбочи. БСП днес е самотна партия, без коалиционни партньори за упражняване на властта. Не разбирам, ръководството не знае ли, че БСП в близките години няма шансове да увеличи рязко гласоподавателите си, че тепърва ще й се наложи да се учи на вътрешнокоалиционни отношения и коалиционно споделяне на властта.

Според мен Нинова след парламентарните избори можеше да постъпи като ръководител, усвоил сложните ходове на коалиционната политика. Бидейки лидер на втората политическа сила в парламента, тя трябваше да организира поотделно срещи с всяка от парламентарно представените партии. На тези срещи можеше да представи програмните приоритети и намерения на БСП, да дискутира какви са допирните точки и какви различията, да отстоява основните пунктове на външната и вътрешната политика на партията, но и да бъде готова за допустими компромиси. И то не защото БСП е жадна за власт на всяка цена. А понеже държавата ни се намира в катастрофално положение и се налага постигането на национален консенсус на политическите сили за нейното спасение. Разбира се, ако разногласията и след такава дискусия не бъдат преодолени, няма нищо по-естествено от това БСП да приеме ролята на парламентарна опозиция. И нека Нинова помни, че библейската перифраза на акад. Сендов за хората, които „вкупом съгрешихме”, се отнася с още по-голяма сила за всички партии през времето на прехода.

С поглед към пътя и посоката

И още. БСП фактически е извън властта от 2009 г. Едногодишното й участие в кабинета Орешарски не трябва да се взема предвид, дори и защото ДПС държеше кормилото на властта. Новият кабинет на Бойко Борисов е възможно да управлява две години, но може да изкара и четиригодишния си мандат. Общо, стават 12 години БСП извън властта! А кой е казал, че след четири години победата на БСП ще е в кърпа вързана? Ако новият кабинет Борисов успее да стабилизира положението в страната, да реши през идващите четири години някои от възловите икономически проблеми, да направи пробив в справянето с масовата престъпност, да повиши доходите на населението, да провежда по-реалистична суверенна външна политика, защо ГЕРБ и Обединените патриоти да не поискат и да получат нов мандат на народно доверие?

Четох прогнози, че през следващите десетина години Източна Европа, и заради новия курс на ЕС – „Европа на две скорости”, ще попадне в епицентъра на дълбока икономическа криза, която ще доведе на власт авторитарни режими с фашизоидна окраска. Ако това мрачно предвиждане се реализира, БСП и през следващия период ще е обречена да остане извън управлението на страната. През това дълго време кадрите на БСП ще се стопяват, старото поколение ще си отива по законите на живота, ще се засилят непрофесионализмът и деинтелектуализацията в елита на партията. И от проекта на Нинова за подмяна на партията няма да остане дори и папер.

Дай Боже, тази прогноза да не се сбъдне. Но ако се случат подобни беди? Ако сме анализирали невярно ситуацията? Ако сме избързали? Ако Нинова е избързала? Ако кризата вътре в партията след такива действия се засили? Ако задухат още по-сурови ветрове? Ако турбуленцията, която се е завихрила, предизвика по-тежки последствия от очакваните? Какво тогава ще правим? И ще има ли кой да понесе отговорностите и вините?

Корнелия Нинова има широк терен за своето бъдещо самоопределяне. Но десетките хиляди наши съмишленици? Но лявата идея? Но защитата на България като независима, свободна и справедлива държава?

Затова нека помислят Нинова и сегашното ръководство! Да помислят за Пътя и Посоката!

Мой приятел ми обясняваше как действа истинският лидер. Той не може, - така е устроен човекът, - да е достатъчно осведомен и вещ във всички сфери. Ето защо събира около себе си умни и компетентни хора, чува становищата им по въпроси, които те познават далеч по-добре от него и така събраните предложения и съображения ги подлага на ново обсъждане.

Дарбата му проличава в неговото умение да подбира точните, перспективните и работещите варианти и проекти. Да ги поставя на съответните места в правенето на политиката. Би ми се искало Корнелия Нинова, със съзнание за своите позитиви и негативи, да бъде ръководител от такъв тип!

Така би помогнала на себе си, на партията и на своя народ.

 

 

Източник:  Поглед Инфо, 13.05.2017 г.