Стоян Костадинов Спасов (Чернев) — участник в революционното работническо движение, партизанин. Роден на 6 май 1918 г. в село Лиляч, отрасъл в село Граница, Кюстендилско. В училището там са заедно с Харалампи Аничкин и Стоян Стоименов, бъдещите верни другари и впоследствие партизани.
Член е на РМС от 1935, и на БКП от 1938 г. От 1931 г. е печатарски работник. През 1935 г. отива в София да търси препитание и започва работа като словослагател.
През есента на 1937 г. ЦК на БКМС (Комсомола) създава своя нелегална печатница в квартал „Надежда“. За работа в нея са привлечени Стоян Стоименов, Стоян Костадинов и Харалампи Аничкин. На 23 януари 1938 г. им съобщават, че трябва да пренесат багажа и печатницата в друга квартира на улица „Македонска Бистрица” № 1 в квартал „Мара Бунева”. Те са закарани с една конска каруца, за да бъде довършен започнатия позив. Но полицията е вече по следите на печатницата. Арестувани са на следващия ден – 24 януари. На съдебния процес се държат достойно. Присъдата от една година и половина по ЗЗД ги праща отначало в Софийския, а после и Сливенския затвор.
От 1940 г. Стоян отново е в София. Участва в дейността на земляческото дружество „Кюстендилско Краище", доминирано от прогресивни хора, комунисти и ремсисти.
През периода на въоръжената антифашистка борба 1941- 144 г. е член на бойна група в столицата. По понятни причини няма по-пълни данни и сведения за дейността му през този период.
От 13 април 1944 г. Стоян Костадинов (Чернев) става партизанин. В Кюстендилския отряд той пристига заедно с Боян Игов (Аджията) и Любен Шейтанов (Спитфайер). Тримата другари, по едно и също време, биват пратени в една и съща трудова част в София, за да разчистват развалините от бомбардировките. Те чакали момента, когато могат да избягат. Скоро преместили частта им в Банкя, за да копаят подземни скривалища за генерал-щабните офицери. И в една априлска нощ те избягали от частта, добрали се до родния край. Връзката с отряда става чрез предания ятак на отряда, комуниста Янко Тимев от Ръждавица. Всички са радостно развълнувани. Присъединяват се трима истински представители на работническата класа, облечени в трудовашките си дрехи. Трима бъдещи командири на партизански чети.
Стоян Чернев е едър мъж, силно прегърбен, с измъчено лице, остри и сурови черти и със строги, пламтящи очи, малко разноглед.
„ За мен друг път няма, момчета! — отсича Стоян Костадинов с енергичния си говор. И после, когато се поотпуска, продължава — Гърбицата ми, дето я виждате, е от работа. Бял ден в живота си не съм видял. И мама има такава гърбица, пак от това! Сама жена, вдовица, на времето слугиня на чорбаджиите. А очите ми са разногледи от фашистите. На времето бях кавалерист и в началото на службата, макар че дотогава и на магаре не бях се качвал, ротният ме принуди да се кача на неубоздан кон. Конят ме хвърли и от падането получих разногледство. Да се плашат гадовете! Ще им платя скъпо за всичко това!...“
В очите на Чернев блести сурова, бездънна омраза срещу народните потисници. На края продължава:
— Каквато задача ми възложите, ще я изпълня! Бях в бойните групи в София. Бях печатар. Бях и обикновен работник. Какъв ли не съм бил. Няма да се посрамя!
И наистина не се посрамва.
Правдива характеристика за него като партизанин дава Мирчо Асенов (Ежов) – политкомисар на Кюстендилски партизански отряд: „Стоян Чернев беше образец на смелост и решителност, твърд и неотстъпчив, той се включваше с желание и ентусиазъм в акциите. По професия печатарски работник, Чернев следеше вестниците, интересуваше се от марксическата литература и имаше точна представа за събитията. Пословична е неговата храброст и дързост при ликвидирането на народни врагове“.
След завръщането на част от отряда от Църна трава и Радовница, Борис Ташев (Вельо) - временен инструктор към Кюстендилския партизански отряд, се заема с изпълнението на поставената му от Боян Българанов и Владо Тричков задача — да се свърже с Емил Шекерджийски и да организират освобождението на политзатворниците в Кюстендилския областен затвор. От отряда специално натоварен със задачата да го преведе и охранява е Стоян Чернев. Срещата става в с. Скриняно, след което е уредена нова среща в Кюстендил с поручик Георги Манов, приел да участва в опасното дело. След предателството на Сава Харизанов този план се проваля.
През април – май 1944 г. на отряда е възложено да осигури и поддържа 3 нелегални канала за превеждане на попълнения за формиращите се в района на с. Кална и с. Църна трава I и II софийска народоосвободителни бригади. По изпълнение на тази отговорна задача Стоян Костадинов (Чернев) работи съвместно Боян Савов (Чуков) – мотор на втория канал, Харалампи Аничкин (Паисий), Кирил Николов (Странджата), Боян Игов (Аджията) и Хаим Абрамович (Бенковски). Успешно са охранявани и преведени около 400 партизани от София и от Пернишка и Радомирска околия.
На 12 май 1944 г. Чернев участва в проведената Майска конференция, която набелязва най-важните задачи на отряда по отношение на политическата работа, за доизграждане навсякъде на партийни и ремсови организации, комитети на ОФ, бойни групи, привличане на ятаци, събиране на храна, пари, довъоръжаване. Там са направени промени в ръководството и Чернев става политкомисар на втора чета „Александър Стамболийски" с командир Кирил Николов (Странджата).
Щабът и всички партизани са единодушни, че предателството на Петра Букарска и сина и, довело до смъртта на Михаил Моис Ешкенази (Мишо), трябва да получи заслуженото си наказание – смърт. Изпълнението на тази строга, но справедлива присъда е възложено на Стоян Чернев и Кирил Николов (Странджата). Двама хладнокръвни, смели и решителни партизани!
И една вечер те тръгват към с. Чудинци. Отмъщението закипява в кръвта им. Влизат в къщата. Петра била будна. Дали страхът или нечистата й съвест са я карали да очаква заслуженото възмездие или някоя случайност е нарушила съня й, не се знае. Четири трескави очи гледали с презрение предателката. Като видяла среднощните си „гости", тя се вцепенила и дума не могла да каже. Устните й нашепвали нещо неясно. Но вече е твърде късно.
— Излез навън! — глухо произнесъл Странджата.
Петра бавно запристъпва към вратата, сякаш брои крачките си. Да, това е единственото, което се полага на предателя в последните му мигове — да преброи сам крачките до края на позорния си живот.
— Стой!
Странджата изчакал да се обърне и изрекъл на един дъх:
— За извършеното предателство, заради смъртта на наш другар щабът на Кюстендилския отряд те осъжда на смърт!
Чернев натиснал спусъка. Стрелял и Странджата. Нощта погълнала ехото на изстрелите. Било 20 май 1944 година….
Наказан е още един народен враг. Така се действа, за да бъде пресечен ентусиазмът на онези, които живеят с намерението да унищожат отряда.
Синът на Петра Букарска, войник по това време, си получава заслуженото — след Девети септември 1944 година Народният съд го осъжда на смърт чрез разстрел.
…..
На следващия етап, Стоян Чернев успешно се включва в извеждане на хора и групи от различни населени места за масовизация на отряда, както и помага за изграждане на бойните групи по селата. Отрядът увеличава своята численост, но възникват нови потребности от оръжие и пари. Решено е да се сключи заем от заможни и патриотично настроени хора, които да внасят ежемесечно определена сума. С тази задача в Кюстендил се заема Емил Шекерджийски с помощта на Борис Чифлички, Асен Матуски и други. В селата с по-заможните работят отговорниците от отряда Стоян Костадинов (Чернев), който разнася разписките за парите, Кирил Николов (Странджата) и Кирил Апостолов (Китодар). Някъде този процес минава без засечки, а там където е нужно е употребен известен натиск. Чернев е твърде интересен и изобретателен в този вид дейност: отива при набелязания заемодател и според възрастта му се обръща на „братко", „чичо", „дядо", даже и „тате", обяснява за какво са парите, гарантира връщането им със специално напечатана разписка, моли да ги получи веднага или в близко бъдеще. Едни се съгласяват, други се опъват или оправдават, трети, и то най-богатите, направо ругаят и псуват. Пъден и обиждан, на Чернев, като отговорник е дадено правото да действа по целесъобразност. В други случай е иззето и оръжие, намиращо се в определени хора. След установяване на народнодемократичната власт парите на всички са надлежно върнати.
Кирил Апостолов (Китодар) свидетелства:
„ При секретар-бирникът на Периволската община Гроздан Митрев не срещнахме готовност за сътрудничество. Гроздан дълго се вайка, макар да бе заможен човек, по-заможен от брат си (при това той бе ни отключил да влезем само след като чу гласа на брат си, който го увещаваше, че идва по важна работа). Сумата, определена за него, беше по-голяма. Като я чу, той пребледня, а устните му сякаш се парализираха.
— Нямам ... Нямам ... момчета ... толкова пари в мене ... Не мога…..Нямам ...
Ала той имаше. Ние знаехме точно и щабът, определяйки сумата, не бе сбъркал. Пари секретар-бирникът имаше, но нямаше сърце, отзивчиво за нуждите на борбата ...
— Добре, Гроздане — каза спокойно и привидно сурово Странджата. — Добре, но после да не съжаляваш...
Странджата блъфираше, а Чернев го погледна смръщено.
Гроздан пребледня. И мигом смени позицията.
— Ама, чакайте бе, момчета, аз... такова... не съм казал, че няма да дам... Само нямам в момента... толкова. .. Ще дам след два дена... Да изтегля от банката...
Преди да напуснем къщата, поискахме на секретар-бирника пистолета му.
— Та той е... счупен, момчета, за какво ще ви е?
— Счупен, не счупен, дай го! — сряза го Чернев. —
Ти нали знаеш, от счупен пистолет двама се боят.
Колкото и да му беше неприятно, Гроздан Митрев предаде пистолета си ...
На следната вечер друга група от отряда, пак заедно с Чернев, посещава горановския чорбаджия Андон Мацов. При него по такива поводи Чернев е ходил вече няколко пъти и с Андон са нещо като познати. И сега, когато Чернев влиза в къщата му, Андон не е изненадан.
— Пак ли идваш ... — мърмори той.
— Няма как, бай Андоне, щабът ме изпраща — отговаря Чернев.“
…..
След сражението в Усоето на 8 юли щабът на отряда прави оценка на боя и настроението на войниците, които явно показват, че не желаят да се сражават срещу партизаните. Отчетено е, че антифашистите — ротни командири поручик Манов и подпоручик Велинов, участващи в състава на преследващия полк, работят за понижаване активността на войниците и създават враждебно настроение сред тях спрямо фашисткото командване.
Щабът решава и още нещо: да накаже със смърт предателите Стоичко Митов и жена му Елена от Горановци, които издават на врага партизанския бивак в Усоето.
Задачата е възложена на наказателната група на Чернев.
Те влизат през деня в селото и арестуват предателите. После, по улицата към центъра на селото, арестуват и капитуланта от септемврийските събития и също предател на партизаните Стоимен Барабунков. Закарват тримата в кръчмата на селския чорбаджия — изедник и сътрудник на властта Андон Мацов. Четиримата предатели, изменници и кожодери са заставени да отговарят пред за престъпленията си:
— За извършеното предателство от бившия царски подофицер Стоичко Митов и жена му Елена срещу една от четите на Кюстендилския партизански отряд „Драговищица" ...
— За капитулантството на бившия активен член на партията Стоимен Барабунков, за унищожението на знамето на Горановската комунистическа организация, за безмилостната експлоатация на ангажираните от него работници, изпращани на работа в тунела „Гюешево— Крива паланка", за предателство срещу партизани по време на паричната акция ...
— За доносничество на Андон Мацов срещу комунистите от селото и партизанското движение, за заграбените от него имоти на бедните селяни ...
Бавно и тежко, като нож на гилотина, падат партизанските обвинения.
Присъдата е строга, но справедлива. И същия час е изпълнена.
…..
Храбростта и смелостта на Чернев е пословична, но има един случай, когато той постъпва авантюристично. Командирът на отряда Кирил Велинов (бай Георги, Богословски) разказва:
„ През м. юли отрядът се намираше в района на с. Уйно. Чернев с още един партизанин — Жан Хаим Абрамович (Бенковски), тръгват да изпълняват задача. На пътя между Горановци и Долно Уйно Чернев спират препълнения с хора пътнически рейс и Чернев командва на картечарите (които, разбира се, липсват!) да са готови. В рейса има двама военни, съблича дрехите им, а намиращият се полицейски агент успява да скрие пистолета си в чорапа. Чернев заповядва на пътниците отново да се качат и рейсът да не спира до Босилеград.
Постъпката на Чернев можеше да коства много на отряда, който се намираше само на около 500 метра от пътя. Чернев бе лишен за известно време от право за носене на оръжие. Съберяха ли се тримата — Странджата, Карпов и Чернев, се раждаха такива невероятни истории, които и въображението не можеше да достигне. Принудихме се да ги разделим, за да не си навиват сами пружините на излишната храброст“.
Но след този случай полицията разбира, че не може да пътува безнаказано през партизанските райони. Обзета от животински страх, на нея не остава друго освен при належащи пътувания до Босилеград бясно да се носи по криволичещото шосе, яростно да обстрелва всеки храст и всеки завой. Дълго време народът трябва да се съобразява със силата и жестокостта на управниците. Сега е ред на властта ...
След пристигането на нови партизани, въпросът с оръжието става наистина тежък, особено за четата на Чернев. Мнозина от новото попълнение идват без оръжие. А в това време, войската, жандармерията, полицията денонощно дебнат по следите на отряда.
За снабдяване с оръжие на новопристигналите партизани в чета „Александър Стамболийски“ е решено да се нападнат войнишките постове, охраняващи жп линия София — Кюстендил — Гюешево. Първата акция е проведена срещу поста при тунела близо до гара Ръждавица от група под командването на Стоян Костадинов (Чернев). Въпреки неудобното местоположение, дръзката партизанска атака принуждава войниците с вдигнати ръце да напуснат поста. Взети са една картечница МГ-34, няколко нови пушки, бомби, много патрони. Конфискуват и войнишките им униформи , които вършат прекрасна работа за заблуда на врага. След акцията групата се прибира в махалата Радован на село Горановци.
Междувременно командирът на отряда получава съобщение, че Никифор Стоичков и Стоян Тренев са избягали от черните роти и се намират в Скриняно. Замислено е да се осъществи среща с двамата нови партизани и едновременно да се нападне и обезоръжи поста на жп линията при Овощарския институт, близо до Кюстендил. И така, тръгват Кирил Велинов ( Богословски), Чернев и още трима от неговата група.
Най-добре е да се позовем на разказа на командирът на отряда – Кирил Велинов:
„Вървим двамата с Чернев по пътя от Мазарачево, посока към Скриняно. Гледаме през ливадата вървят двама мъже и жена с дете на ръце. Единият носеше син полицейски панталон.
— Ей, братле, ела насам — викам високо по него.
Приближиха. Човекът със синия панталон се оказа познат на Чернев.
— Това е Боян Мароко от Соволяно — рече Чернев. — Бояне, ти нали си полицай.
— Бях, но се отказах, не служа вече.
Внимателно го наблюдавах, стори ми се гузен. Отидох при жената и тихо я попитах.
— Какъв ти е Боян?
— Съпруг ми е.
— Полицай ли е?
— Полицай е, сега е в отпуск.
— Къде служи?
— В Битоля.
— Ама, Бояне, вярно ли бе? Вярно ли си полицай?— викнах ядосано.
— Вярно е — отговори Боян със страх.
— Защо се опита да ни излъжеш. Ние сме партизани и за нас полицаят е враг номер едно. Сбогуваш се с твоите хора и тръгваш с нас.
Брат му и жена му стъписани почнаха да хленчат, да обясняват, че той нищо лошо не е направил.
— Чернев, отменяме смъртната присъда с условие: братът да отиде и да донесе полицейските дрехи и оръжието. Ще дадем разписка за тях. Даваме срок от един час.
Бояновият брат трябва да се върне. Ако тръгне с други хора, откриваме стрелба. Боян има втори живот, да го пази, както умее.
Условието се прие с благодарност и уверение, че нищо лошо няма да се случи. Върнахме се обратно, за да замаскираме своя път, и спряхме в едно лозе, където Чернев облече полицейската униформа, ботушите се оказаха тесни, но успя да ги нахлузи. Аз също имах приличен граждански вид, с мушама на гърба — трофей от горския пункт в Осогово.
Тръгнахме за Скриняно. Там имаше евакуирани 15—16 семейства от София. Вечер се събираха пред кооперацията да коментират положението по фронтовете, да научат нещо за обстановката в страната. Беше мръкнало, когато стигнахме пред кооперацията и се озовахме сред група от двадесетина души, предимно мъже. Купихме си цигари, локум и благодетелният „полицай" Чернев започна да черпи наляво и надясно. Необичайно почерпване. Хората отказват да вземат от полицейския локум, отказват с благодарствени думи. А Чернев със своя троснат глас и респектиращ поглед просто ги заставя.
— Вземи, вземи! — мъчеше се да бъде любезен.
Питахме къде е кметът. Оказа се, че живее наблизо. Пратихме човек да го извика заедно с полските пазачи. Кметът се зададе, а Чернев, преди да се ръкува, му се навика:
— Така ли се охраняват селата, така ли се изпълняват заповедите за борба с шумкарите? Що за безобразие, отговорност ще търсим!
Насъбралите си мислят кой ли е тоя високопоставен полицай, виж само как безцеремонно смачка авторитета на кмета. А кметът се извинява с работния сезон — селяните сега са по полето, прибират се късно.
Наши хора ни подшушнаха, че в момента в селото се намира Ангел Лесички, мобилизиран подофицер, поддържащ постоянна връзка с полицията. Заедно с кмета и двамата полски тръгнахме на гости на Ангел. Стигнахме до неговата къща. Под широк навес бяха насядали жетвари-аргати. Вечеряха.
— Горе ръцете, никой да не мърда! — удари като небесен гръм гласът на Чернев.
Всички вирнаха ръце нагоре, лъжиците им изпопадаха по масата.
— Кой е Ангел? — продължи Чернев.
— Аз, господин полицай...
— Дрехите... Комплект, скътани тука до мене – изкомандва Чернев.
Кметът, полските, всички разбраха кои сме, но късно. Ангел донесе дрехите и поиска разписка.
— На агенти на полицията разписки не даваме! — намесих се аз, за да го разоблича пред присъстващите. — Погледай колко свидетели имаш. Ако те бяхме спипали сам в полето, щяхме да ти дадем документ за оправдание. Сега не ти е нужен.
Извинихме се на жътварите, пожелахме им приятна вечеря и заедно с тримата придружители излязохме на пътя.
Отбихме се на уреченото място да вземем Никифор Стоичков (Фоката) и Стоян Тренев (Стенката). Дойдоха още Крум Зарев (Щурмовако), Марко Бехар (Челкаш), Тодор Стоянов (Обов) и други от групата на Чернев, за да участват в нападението на военния пост“.
За нападението на войнишкия пост при с. Николичевци, отстоящ съвсем наблизо до Кюстендил трябва да се действа бързо и изтеглянето да бъде незабавно. Крум Зарев — щурмувакът на отряда атакува с бомби. Чернев също с бомби подавя вражеския огън, а на Кирил Велинов остава задължението да се промъкна под моста, да доближа поста и с шмайзера да попреча на войниците да изскочат и се скрият в окопите. Петима войници, изненадани от внезапното нападение, се предават, един успява да избяга. Партизаните се снабдяват с лека картечница, пушки, бомби, патрони, раници, униформи и одеяла.
Скоро щурмовата група под ръководството на Стоян Костадинов (Чернев) предприема нападението над военният пост на тунела край с. Мазарачево. Войниците успяват да дадат няколко изстрела и да избягат. Кантонът е празен и трофеите са само няколко пушки. Партизаните се изтегля към възвишенията на Лисец и отсядат в село Блатец. На 19 юли 1944 г. те са настигнати от преследваща ги войска и в завързалата се престрелка пада убит безумно смелият Жан Хаим Абрамович (Бенковски).
Вследствие нарастване на четите, въпросът за снабдяване оръжие и боеприпаси продължава да стои с пълна сила. В същото време се получава известие от Борис Ташев (Вельо) отрядът да замине за Църна река, Босилеградско, за да се снабди с оръжие и облекло. Решено е в околията да остане групата на Стоян Костадинов (Чернев).
В следващите дни групата на Чернев се насочва към Осогово с тройна задача: първо – да отвлече и заблуди силите на противника, които се съсредоточава в района на Горановци – Полетинци и заплашва основните сили на отряда; второ – да разработи в Осогово терен за широки и активни действия; трето – да превърна групата в ядро за голяма бойна единица, като привлече нови партизани от този район.
Групата преминава през с. Жиленци и се снабдява с офицерски дрехи, пистолети и бинокли. От там излизат нови партизани. За две-три седмици групата нараства значително и за командир на новите партизани е избран Милчо Павлов Ангелов (Караджата) от с. Лозно, а за комисар Стоян Костадинов (Чернев). Така по същество се оформя нова чета на отряда. В течение на месец тя действа самостоятелно в района на Осогово. Партизаните се насочват и настаняват в хижа „Осогово". Пазачът на хижата помислил, че посреща полицаи, сервилничи, гощава, черпи. На сутринта, като му вземат четирите карабини и отрязват телефона, той се стряска повече заради изтърваните приказки, отколкото от гостите си. Но след това сътрудничи на отряда.
От Двете реки, след среща и разговор с горските, отиват в Ново село, където обезоръжават обществената сила.
Изпълнявайки политически задачи, партизаните обхождат значителна територия от този район, решават да потърсят предател от с. Сажданик, който информира полиция и войска в първите дни на април за преминаването на войнишкия партизански батальон „Христо Ботев“, а при завързалото се сражение е дадена партизанска жертва. Лесно намират даскала и пъдаря, представят се за правителствена реквизационна комисия, която събира агнета.
Отново ще се позовем на Кирил Апостолов (Китодар), като непосредствен участник:
„ Даскалът ни гледаше подозрително и упорито мълчеше, пъдарят, напротив, се увърташе около Чернев – единственият от нас, облечен в полицейска униформа на старши, като изтъкваше заслугите си:
– Нямате си представа – хвалеше се той – какви трудности срещнахме с даскала, докато предупредим войската!.. Снегът дебел, телефонът далече…едва се домъкнахме… Ама после, като дойде войската и полицията, па като почна една пукотевица! Нашите стрелят, ама и бандитите не си поплюват... По едно време гледам едно картечарче, уж стреля, ама не стреля, както трябва. Ядосах се, блъснах го, па като грабнах картечницата: та-та-та...
— Стига! Гадино проклета!... — не издържахме на края да слушаме негодника и извикахме: — Ние не сме реквизиционна комисия, а партизани!
Тоя миг пъдарят прехапа език и облещи очи. От ужас той се вцепени, не проговори вече, нито имаше сили да направи и стъпка. Няколко пистолетни изстрела последваха суровата присъда. На трупа му оставихме лист с текст: „Такава е съдбата на всеки предател! Смърт на фашизма! Свобода на народа! От щаба."
И тогава се случи нещо отвратително. Станал свидетел на съда и разстрела, даскалът се хвърли в краката ни и започна да ги прегръща, милва и целува.
— Щастлив съм! Другари ... По-щастлив от мене няма ... Другари... Ето ме, ето ме най-после сред вас! Ето ме партизанин, другари ....
И истерично се смееше и ни уверяваше, че е наш предан другар, че толкова дълго е търсил случай да се добере до отряда и да стане партизанин ...
И нека призная, в тоя момент даже ние с Чернев, стари и по-опитни партизани, се заблудихме, повярвахме в искреността на учителя... И решихме да продължим пътя, да доуточним данните и тогава да го съдим или не.“
За два-три дни Стоян Костадинов (Чернев) и Кирил Апостолов (Китодар) се отклоняват от четата, унищожават общинската архива в с. Богослов и конфискуват 6 пушки.
След това група състояща се от 8 партизани, напада дръзко, точно по обяд средищното общинско село Раково, което обединява селата Раково, Цървена ябука, Савойски, Сажданик, Страдалово и Ветрен. Подпалват общинската архива, конфискуват много пушки от „Обществената сила“ и след проведен митинг със селяните продължават по района. Минават през село Сажданик, блокират го и провеждат упорита разяснителна работа във всеки дом. Единствено кметът успява да избяга и се укрие.
На 2 август, на Илинден, четата прекарва съвсем открито целия ден със съборяните в село Цървена ябука. Насочват се към с. Ветрен, а в следващите дни навлизат в района на селата Мощица, Косевица, Костин дол, Саса – в самите дебри на Осогово, край границата, сега в пределите на Северна Македония. Така още през юли е свършена значителна работа по фактическото сриване на фашистката власт в тоя край – прогонени са кметове и кметски наместници, подпалени са архиви, наказвани са предатели и т. н. С една дума – създавана е свободна територия.
В средата на август четата пребиваваща в Осогово нараства на 40 бойци. В края на месеца пристига заповед и партизаните се насочват към с Мазарачево. Спускайки се към с. Жиленци, получават нова заповед, да се върнат обратно, за да се съединят с основната част на отряда, които идва от района ва Бабина поляна и Црвени град. При срещата Чернев докладва за близо едномесечната бойна дейност в района на Осогово и изброява проведените акции. След един ден към отряда се присъединява нова чета от около 50 души, предимно младежи от селата Скриняно, Лозно, Жиленци и други околни села. Младежите нарекли четата на името на героя „Димитър Каляшки“. За командир излъчили Боян Игов (Аджията), а за политкомисар Йордан Аначков (бай Никифор).
Навсякъде в Осогово населението посреща народните борци с ликуване. В много села са проведени митинги. След нападението над жандармерийската част в с. Страдалово е имало намерение отрядът да нападне Царево село, през границата, да разгони полицейските части и освободи града. Но времето налага друг ход на събитията. На 9 септември Кюстендилският отряд с щаба и трите чети се намира в с. Ново село. Изпратеният куриер на Околийския комитет на ОФ носи спешно известие. С ускорен марш отрядът трябва да пристигне в Кюстендил.
…………………
В първите дни след освобождението народната власт се заема да издири всички престъпници, които са причинили толкова страдания на народа.
Един от първите потърсени е раковският поп. Там с група отива Чернев.
Виждайки Чернев, попът изведнъж и неузнаваемо се променя, окончателно забравил юнашката поза. Хвърляйки се в краката на партизанина, задавен от сълзи и задушен от ридания, той моли:
— Бащице, простете, бащице... Помилвайте ме и аз ще ви бъда роб... Цял живот... Помилвайте ме, бащице ...
Попът се гърчи в краката на партизанина като червей. Забравил в тая минута да се предаде на божията милост: не предпочел той небесното царство с блаженството на рая, които сам обещава на миряните. ..
Но попът продължава да се гърчи и валя в краката на Чернев. Толкова жалък и толкова презрян, той извиква в партизаните само чувство на отвращение и презрение.
По-късно „божият служител" е изправен пред Народния съд, за да изповяда деянията си. И народът — проявява великодушие. Попът се отървава само със затвор.
А предателят Савата ? След като се предава, партизаните само го упрекват за малодушието му. По-късно обаче, когато изцяло и открито преминава в служба на полицията, той извика отвращение и ненавист. Измет, затрил толкова човешки съдби.
В самото навечерие на победата съдбата го срещнала случайно с арестанта комунист Крум Антонов, който сурово го предупредил, че народът достойно ще му плати за всичко. Едва тогава предателят се стреснал. Захвърлил полицейската униформа, грабнал автомата и с всичките си тежки грехове заминал в Средоречкия отряд, където нищо не знаят за него. Няколко дни по-късно той продължил на запад — бързал да се отскубне, да скрие следите си.
Но събитията го изпреварват, той е заловен и върнат. В Кюстендилския затвор, въпреки охраната, Стоян Чернев успява да стовари един стол върху главата му. Но Народният съд проявява великодушие и осъжда Сава Харизанов (предателят Савата) на десет години затвор.
Чувствайки неизбежността на народното възмездие, веднага след 9 септември садистът майор Годев се скрива в Разлог, откъдето се готви да избяга в Гърция. Ала плановете му не се сбъдват, задържан е и върнат обратно да отговаря за деянията си пред народа. Жестокостите на този престъпник възмущават цялото население от западния край на страната. Не е чудно че много партизани мечтаят при пръв удобен случай да го накажат както подобава. На селския мегдан в с. Горановци са докарани подполковник Бухлев, проявил се в окупираните територии и поручик Станев. Когато народът завършва обвиненията си към всеки един от тях, конвоиращите партизани питат:
– Кажете как да ги осъдим ?
– Смърт!...Смърт!...Смърт! – реве народът от всички страни.
Със смъртта на тези престъпници завършва една цяла епоха.
Стоян Костадинов (Чернев) взема дейно участие в установяването на народно-демократичната власт, а след това участва в Отечествената война 1944-1945 г.
Починал през 1963 г.
Източници:
- Енциклопедия Кюстендил, изд. БАН, София, 1988 г.
- Звезди над Осогово, Кирил Апостолов (Китодар), изд. БКП, 1965 г.
- Живот, живот, Кирил Велинов Богословски, Партиздат, 1983 г.
- Горещи пътеки, Мирчо Асенов, Военно издателство, 1982 г.
- Кюстендилски партизански отряд, Райчо Стоев, 2003 –2004 г.
Материалът подготви Николай Ковачев.
Посвещавам на 80-годишнината от социалистическата революция в България !
Свободно за разпространение !
