Търсене в този блог

неделя, 29 юни 2014 г.

Риалити за милиарди - Дияна Тушева

 

 

 

 

 

Заблуждават ни нагло и безцеремонно, че държавата потъвала, по законите на свободния пазар. Събудете се - лъжат ни! Отдавна, много отдавна политиката оформя пазара, а не обратно. Твърди го нобеловият лауреат, икономистът Джоузеф Стиглиц. И не само той...

Вижте кой пална фитила на паниката и страха. Политиците, разбира се, с услужливите действия на прокуратурата и МВР. От истерията, че го убиват един галеник на съдбата повлече лавина от събития, които накрая наредиха хората пред банките. Лицемерното мълчание в съдбоносен момент, когато политиците и институциите трябваше да застанат в един ред и да дадат ясен отговор породи вълна от слухове. Като във физиката - ако пропуснеш да реагираш не часове, а минути, дори секунди, всичко отива към точката на кипене. Турбуленцията погреба една банка, завлече крак друга, чуват се опасения за трета и четвърта...

Че беше организирана, престъпна атака за финансовата ни стабилност - беше. Че имаше подбудители и изпълнители - няма съмнение. Че има пресечна точка на геополитически интерес около "Южен поток" и вътрешна битка между олигархични кланове за ползите от него - факт. Спомнете си как един анализатор скромно спомена, че към България се задават вагони с пари и въпросът бил кой ще ги харчи. Така целият ни изстрадал народ стана заложник с последните си, неокрадени пари на един разноцветен, алчен олигархат.

Казват,че от цялата финансова вакханалия, ако продължи, с един куршум се улучвали два заека. Първият - ако инерцията не се спре, да се обезценят и заличат дългове за стотици милиони на богопомазаните у нас. Вторият - да се смени колебливия управляващ елит с по-послушен, който да не си позволява да мисли за националния интерес.

Има една отдавна преведена на български книга на Олдъс Хъксли – "Прекрасният нов свят". Там се разказва как се произвеждат лесно управляеми, модерни роби. Как се фабрикува механизъм да ги накарат да обичат робството си, за да ги превърнат в сервилно, умиротворено в мизерията си население. Защото елитът обича контрола, монопола и властта, както и меката сила. За разлика от Украйна, където се лее кръв- в името на демокрацията, моля ви се. У нас се приложи метода на свирките и вувузелите. Като не стана - на ви банкова криза, по изпитан модел. И да ви видим сега какво ще правите без пари... Еврофондове под въпрос, зациклени приходи в бюджета, колапсирали НЕК, БДЖ...защо не и банки.

Не друг, не някакъв ляв идеалист, а един от гурутата на неолибералната мисъл у нас Огнян Минчев каза наскоро: "На практика извън големите градове вече няма реален национален живот. Страната умира!". Коментарът е ваш.

Да се върнем на думата. И взе, че се изтъпани отново Бойко Борисов с вик на койот, не на благородния Винету, който привика МВФ – тук и сега, с незнайно как изчислените 5-6 милиарда. Ама евро ли, ама долари ли, няма значение - важно е да са милиарди. Той е в този жанр, в приключенското риалити във формат "слепец води слепци".

Почти на минутата залпово му отговориха одремалите се до момента експерти и де що има политик, поназнайващ от финанси - ама не може така, казаха. От ДАНС се сетиха да подгонят атакуващите банковата система. Във Фейсбук пък създадоха група с призив за сигнали срещу Борисов, който предрече фалит на държавата. И такъв сигнал има. На ход са разследващите...

Питаме се - защо България, защо пак ние? И защо така изведнъж глобалните фактори се сетиха за нас? В големите западни медии зачестиха материали за нещастното ни битие. Много просто - защото сме транзитна страна на енергийни ресурси и трябва да бъдем отслабени, да нямаме тръби, които да ни дават сигурност и да не мислим никога повече за реиндустриализация. Затова сме в гетото, с ужасяваща бедност и изчезващ етнос - за да нямаме думата. И за да бъдем отново с подземие, монтирано на върха на държавата.

Вина имаме и самите ние. Както казва социологът Живко Георгиев "бъдещето е нашият страх, говорим за настоящето, за да игнорираме бъдещето". Затова - да се погледнем в огледалото, да си кажем първо кривиците пред самите себе си и да си построим наново държавата. Сегашната не работи. С нови формации, с нови лидери, с нови правила.

Затова не вярвам на сегашния ляво-дясно-разцентрован елит, каквото и да реши на консултациите при президента. Ново управление със сегашните актьори? Забравете - и да има, ефектът ще е краткотраен. Днешните политици ни виждат единствено в "матрицата". Държава като нашата, единствена запазила в Европа името от създаването си не може да бъде просто пешка на световната шахматна дъска. Още дишаме, още имаме шанс!

Но едно е сигурно. Бойко Борисов повече никога няма да е премиер на България - нито временен, нито постоянен. И ако някой се излъже да го постави начело на държавата неминуемо ще последва обществен взрив, много по-голям, отколкото при назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС. Има ли политици, които ще поемат такъв риск?

Същото може да се каже и за варианта почитателят на Винету да постави "скрита лимонка" за премиер, а той да му дърпа конците зад завесата. Просто няма да издържат конците…

 

 

 

 

Източник: Агенция БГНЕС 

 

 

 

 

събота, 28 юни 2014 г.

Покажете добрите хора. В това е спасението ни – проф. Андрей Пантев

 

 

За малодушието, липсата на мъжество и историята като бойна кула – интервю на Мариела Балева

 

- Политическата конфронтация у нас никога не е заглъхвала, днес от всички страни се сипят обвинения в лъжи, задкулисие и липса на мъжество - и това през всичките 25 години преход. Толкова ли е страшно времето, в което живеем, проф. Пантев?

- Страшно е великото време. Нашето време е безлично. В него тържествуват подвижните пласьори на спасителни чудеса, експонирани като лидери и пророци. Долнопробната поляризация, която наблюдаваме, не е идейна конфронтация. Но всички сме отговорни за това. Това е наша работа, а не творение на „другия“.

После, не следва да забравяме, че у нас има доволно влиятелни среди, които са плътно заинтересовани България да се развива точно по този път и начин. Това не е само наше явление. Забелязвате ли, че първата фраза на всеки надменен анализатор е да каже „аз не съм политик“ - като застраховка за порядъчност. Но методите, осмивани в политиката - и с право, се проявяват не само там, а и във всяка съвременна обществена сфера.

Освен това повечето от тези, които се кичат с неполитическо поведение, при първа реална възможност за личностна употреба се юрват към политиката без капка неудобство. Те са другият вариант на традиционните партийни хамелеони след 1989 г., които винаги намират всевъзможни причини да скочат от една софра на друга.

- Като гледате на парламента и игрите с кворума, които стават там от цяла година, сигурно сте доволен, че не сте депутат?

- Не искам да напомням баснята на Лафонтен за киселото грозде. Обикновено тази тръпка е за провалените амбициозни комплексари. Сам поисках да не бъда вече депутат и така спестих неудобството на ръководството. Не виждам никаква драма. Не е редно два пъти да откривам събранието поради предимствата на кръщелно свидетелство.

- Вие не сте членували в БСП, но търсят ли ви от парламентарната й група за съвет например?

- Не бях търсен за акъл като депутат, камо ли сега. Това споделям не като недоволство, а като свидетелство за моята непотребност. Но никога няма да плюя партия, чрез която бях три пъти депутат. Странно е, че онези, които театрално напускат тази партия, създават впечатлението, че мотивацията е лично неудовлетворение, а не принципи, идеи, да не говорим за идеология. Не съм съдник на никого, но така изглежда поне отстрани.

- Много анализатори коментират, че в БСП днес нямало истински мъже в политиката, че политическата лъжа е придобила гигантски размери. Визират, разбира се, и лидера на БСП Сергей Станишев, който не спази обещанието си да не става евродепутат. Това поведение може ли да се квалифицира като лъжа?

- Несъмнено последните постъпки на Станишев не са неговият звезден миг. На всичко може да се намери някакво обяснение, но невинаги и на конюнктурното малодушие, предшествано от последователна твърдост. Но като пореден контрапункт, не разбирам тази концентрация на ненавист и подигравки към него. Не намирам, че всичките са основателни като причини, степен и температура.

При първия ни княз Александър Батенберг се беше появила психозата, че „злото е в двореца“. После дойде Фердинанд, който се оказа по-губителен монарх. При всяка промяна или реформа следва да се мисли какво идва след това.

- Защо е тази словесна надпревара между Станишев и Борисов, заложници ли сме на егото на двама души? Бихте ли сравнили техния политически дуел с някой друг в историята?

- Има много. В световната и в нашата история. В английския парламентаризъм най-яростната битка е между Дизраели и Гладстон. В нашата, и то не само в парламента, между Стeфан Стамболов и Петко Каравелов. Чудесно е, че днес почитаме и двамата.

Съвременните двубои са само външно непреодолими. Преглъщането на ненавист - дори когато е основателно - ни прави човечни. Разведени родители може и да се ненавиждат и да злословят. Но когато се разболява общото им дете, те се прегръщат в усилията да го спасят. Това наричам и благородство, и генетика. Понякога в политиката да понесеш спасителна за народа плесница ще бъде запомнено с повече мъдрост и дори мъжество, отколкото лесната победа.

Не можем да гледаме този дуел само като петльово перчене или яростни филипики. Виждаме два типа излъчване, вид, ерудиция, жестикулации, словесност. Изберете си предпочитанията.

- Не са малко тези, които смятат, че нещата ще се успокоят, ако двете най-големи партии се коалират в едно бъдещо управление, но без лидерите им. Въобще невъзможните коалиции могат ли да станат възможни, и то във време, когато „коалиция“ е мръсна дума? В историята имало ли е такова бурно противопоставяне?

- Коалиция е опасен компромис - това не е двойка на тенис корта. Освен по време на обща война срещу нашественик. В личностен и фамилен план БСП и ГЕРБ не са ли с еднакъв генетичен код от минали поколения? Кой от предците на ГЕРБ идва от „Белене“? Но създават това впечатление, защото това се харчи. Оттам идват метоморфозите.

В „Антигона“ на Софокъл има израз - „навярно тежък бащин грях заплащаш“. Обикновено колкото си по-глезен от онези времена, толкова си по-старателен в тяхното отрицание. Защо е тази ненавист ли? Може би защото братската омраза е най-силна! Обикновено, когато ругаеш комунизма, сигнализираш, че си малко гузен.

- Вие сте човек, който е признат за естет в словото. Защо толкова много загрубя езикът на политиците, красивите фрази отстъпиха на грозните нападки и обиди? Само субективният фактор ли е виновен, направете исторически паралели?

- Ораторското изкуство е и израз на фонетика. Ако прочетете някои от знаменитите речи от древността, ще видите, че те не са така бляскави. Явно те са произнесени по начин, по който са запомнени през поколенията. Но има нещо друго. Днес политическата псувня, стадионните обноски и дебелашкият хумор се харесват и одобряват от повечето българи. Това е залог за успех и популярност. Как би изглеждал един Валери Петров в дискусия на парламентарната трибуна? Днес всяка препирня се нарича дискусия. Да си простак сега е позитив в политиката. Интелектът е пречка. 

- Но защо в този парламент не се чу нито един оратор, нито една запомняща се реч, отмина ли времето на големите парламентарни оратори?

- Защото реториката не се търси и не се цени. Забелязвате ли, че в университетите вече липсват някогашните знаменити професори. Не защото сега ги няма наистина, а защото студентите малко оценяват катедрената реч. Студентите правят професора повече, отколкото обратното.

- Много оплаквачи се навъдиха напоследък - времето е бездуховно, културата загива, нравствените темели се срутват - въобще безнадеждна работа. Като историк как приемате подобна картина - с усмивка? Или песимизмът яко ни е налегнал?

- Няма дефиниция за духовност. Тя се усеща, а не се вгражда в определения. Оплакването е поредното убежище за собствената безпомощност на самите оплаквачи. Ами завладейте хората, а не се оплаквайте, че не ви разбират. Когато ходех в предизборна кампания и виждах разстроени старци да ни упрекват в бездействие, им задавах сардоническия въпрос „А къде са внуците ви?”

Оттам започват бедите. У нас е имало и по-скръбни времена. Особено след Първата световна война, чиято мрачна годишнина отбелязваме през лятото. Но са се намерили хора, най-вече сред тогавашната интелигенция, които са престанали с въпроса кой е виновен и са започнали едно културно обновление, което се оказа повече вечно и значимо, отколкото падането на Одрин.

Преди да се възстановим стопански и военно, тогава ние се опряхме на нашата културна самоличност. Не зная дали днес има такива и толкова авторитети и сили, които биха възобновили този процес.

- Нямате ли усещането, че глупостта по нашенско се е увеличила? Кои са проявите й днес?

- Дефиницията глупост е условна. Един беден поет е смятан за глупак от преуспяващия бизнесмен. Глупаци бяхме неколцината, които живеехме само с депутатски заплати. Не че бяха малки, напротив. Видях такива дребни малцинства и през трите мандата.

- Днес няма водачи, политиците са мразени, а мъдреците на България - неглижирани. Те от своя страна пък са омерзени от това, което виждат. Никой не застава отпред, а хората не вярват на никого, защо?

- Като патетична декларация всеки много милее за българите и се втурва като неин избавител. Не зная къде и колко са мъдреците, защото не съм от тях. Но омерзението не води до нищо. То често е оправдание на леност и безразличие. На откриването на паметника на Христо Ботев, три години преди да бъде посечен през 1895 г., Стефан Стамболов казва, че няма бъдеще онзи народ, който няма велики мъже. Но те трябва да са истински като тях двамата. Водачът не се прави в образователни институции. Да учиш за водач е доста непривлекателно, да не кажа противно. Водачът не е предопределение от скамейка. Той се изгражда чрез „движение“.

- Може ли да сравним политиците ни с комбинатори - сръчни или несръчни? Не е ли днес комбинацията новото име на политиката?

- За жалост навсякъде е така. Личностната и корпоративната комбинация е основен факт и фактор. Политиката няма идейна, да не говорим за философска основа. Дори и най-мракобесните режими в последните два века са търсели различие в идеологията. Затова Хитлер плени цивилизованите германци и ги направи пушечно месо, а Сталин бе посещаван с възторг от цвета на световната интелигенция. Защото те бяха различни от уморените и провалени пози на традиционната политика. Не зная дали тази заплашителна тенденция няма да се възпроизведе по нов начин.

- Защо приемаме историята като бойна кула, която генерира омраза, вместо да ни сплотява и поучава?

- Само с история не се живее. Ако приемем, че произходът има вечни същностни качества, тогава Англия следва да е постоянен световен първенец по футбол. Един французин, чието име преднамерено няма да посоча, твърди, че историята е „бутафорната бойна кула, устремена наникъде!“ Историята предполага две дейности - реконструкция на миналото и неговото осмисляне. Не може без първото, но второто е по-важно. Затова в повечето престижни университети в хуманитаристиката не те учат само да знаеш - учат те да мислиш. Цел още неосъществена изцяло в повечето наши университети.

- Думата „съгласие“ вече е много изтъркана и дори не се произнася сериозно, май бягат от нея като от зараза. Черногледи ли сме, или всичко е въпрос на манталитет?

- Да си черноглед не означава, че си злодей. Оптимистът за мен е по-глупав от песимиста. Съгласие може и да е шушумишка дума. Немалко от нашите боляри са се съгласили с ентусиазъм да преминат на турска служба при завоеванието. И са завили чалмата. Намирам, че още не сме заплашени толкова, че съгласието да е предварителна дума за прогрес. Не бих казал, че сред французите или англичаните има съгласие, за което говорим. Когато говорим за него, следва да уточним - съгласие за какво? Нали имаше съгласие за демокрация, пазарна икономика, Европейски съюз!

- Какво ни трябва - единение, съединение или обединение? Три думи, които могат да се определят като синоними, но всъщност са различни. И каква е разликата между тях?

- Трогателно единение никога не е имало в нашата история, освен по време на Първата балканска война. Но това не е порок, а предпоставка за по-добри решения. Единството идва чрез различия, така както съмненията са част от истината. Трябва ни личностна промяна. Не е до лидерите. Те не идват от Марс, а поникват и растат от нас. Упреквайки тях, ние неволно подиграваме себе си.

Трябва ни нещо по-далечно, почти като блян. Великите Петър Дънов и Лев Толстой са написали, че преди да променим света, следва да променим себе си. Не може за всеки провал да сочиш другия. Но не са се свършили добрите хора, нищо че не са медийни знаменитости. Колко мъжествени, дори красиви сцени видяхме при неотдавнашния потоп. Както и мерзки. Светът и ние в него не сме еднакви. Цялата работа е първите да надделяват. В това е последната ни надежда, макар и проявена при трагична беда!

 

Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при БАН. От 1975 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал. Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в. Проф. Пантев е бил три мандата депутат от Коалиция за България.

 

Източник: вестник „Преса”, 28 юни 2014 г.

 

 

 

петък, 27 юни 2014 г.

Операция "Украйна" – проф. Петко Ганчев

 

 

Геостратегическата цел е да се удари Русия - най-активният противостоящ на САЩ "играч" в новото хилядолетие

От векове Западът се стреми да овладее огромното пространство на Русия/Евразия, обявено от британския геополитик Хилфорд Макиндър за "Хартленда" - осевото пространство на Земята с неговите огромни природни ресурси. Това беше геополитическата цел на Великобритания - последната най-голяма колониална империя, това е главната геополитическа цел на "уникалната империя" (Зб. Бжежински) САЩ вече 70 години. За тази цел около Русия/Евразия в годините се изграждаха както "външни" пояси - Турция, Пакистан, Южна Корея, Япония, така и след разпадането на СССР се овладяваха "слаби" пространства като Грузия, Молдова, Литва, Латвия, Естония. Голяма част от източноевропейските страни-сателити на СССР след края на Студената война бяха вкарани в НАТО като условие да станат членове на ЕС. Но до непосредствените граници на Русия оставаха две мощно свързани с нея исторически, културно и икономически пространства - Беларус и Украйна. И ако Беларус засега по силата на своя етносъстав, култура и икономика е здраво свързана с Русия, то слабото звено се оказа Украйна. Именно затова тя бе избрана.


Кои са главните цели на геостратегическата операция "Украйна"?


На първо място, да се удари Русия като най-активния противостоящ на САЩ геополитически "играч" в новото хилядолетие. С откъсването на Украйна от "орбитата" на Русия САЩ преследваха няколко цели: 1) да изнесат ПРО и другите системи на НАТО до непосредствените граници на Русия и по този начин да разстроят цялата й отбранителна система и ядрен потенциал; 2) да разстроят руската икономика с прекъсването на връзките й с икономиката на Украйна (Порошенко по заповед от САЩ вече забрани сътрудничество на украинския ВПК с Русия); 3) да обременят бюджета на РФ с нови разходи за потока от бежанци и заместване на импорта от Украйна с такъв от други страни или със собствено производство; 4) да затворят газо- и нефтопроводите на Русия към ЕС и Европа и по този начин да прекъснат притока на валута за руската икономика; 5) да попречат на процеса на разгръщането на Митническия съюз и формирането на Евразийския икономически съюз като нов икономически конкурент; 6) да се дестабилизира политическата система в Русия, като се обвини нейното ръководство и конкретно президентът Путин за ставащото в Украйна; 7) да се прекъсне икономическото сътрудничество между Русия и страните от ЕС; 8) да се забие клин между Русия и другите страни от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка) и те косвено да бъдат предупредени.


На второ място, да се удари ЕС, който наред с Китай е главният конкурент в сферата на икономиката, и да се напомни неговата второстепенна роля на геополитически играч. По такъв начин не само се целеше да се потвърди оценката на най-яростния русофоб Зб. Бжежински от неговата книга "Голямата шахматна дъска" (1997), че ЕС е "протекторат на САЩ", подкрепена с цинизма на В. Нюланд "fuck of EU", но и да се постави в още по-силна икономическа зависимост, чрез готвения "Трансатлантически договор за свободна търговия" и изкупуване на американския шистов газ. Но това означаваше да се спре потокът на руския газ. За целта най-голямата компания на Украйна "Нафтогаз" се изкупува от консорциум, в чието ръководство влизат синът на вицепрезидента Джо Байдън и бившият полски президент Александър Квашневски. В същото време известната на българите "Шеврон" започва подготовката за добив на шистов газ в Югоизточна Украйна - зоната на Славянск и Краматорск. Паралелно се оказва натиск върху Франция да откаже продажбата на два хеликоптероносача "Мистрал" на Русия и се заплашва с 10 млрд. щ.д. санкция най-голямата френска банка "БНП Париба" за нарушения на американско ембарго срещу Куба, Судан и Никарагуа. В същото време затъналите до уши в дългова криза с 17 трилиона щ.д. при 14 трилиона БВП САЩ ще отпуснат още 1 млрд. щ.д. на източноевропейските страни от НАТО за ново оръжие и изнасяне на ядрените арсенали по-близо до Русия.


При реализацията на тези цели от "приятелския огън" на американците биват поразявани послушни и кротки васали като България, която след отпадането на нефтопровода "Бургас- Александруполис" и АЕЦ "Белене" ще трябва най-вероятно, ако не се промени политиката на ЕК, да се прости и с газопровода "Южен поток".
За щастие на "Голямата шахматна дъска" САЩ не играят с виртуални противници. Срещу тях стоят не по-малко опитни "играчи". Досега при всичките си големи геополитически операции след Втората световна война (Корея, Куба, Виетнам, Ирак, Афганистан и пр.) САЩ не могат да се похвалят с особени успехи, напротив - в повечето случаи с провали. И въпреки че чрез тези войни са "стимулирали" националната икономика, те все пак постепенно се превръщат в милитаризирана икономика. А това винаги е предвестник на края на всяка империя.

 

 

 

 

Петко Ганчев е професор, доктор на философските и доктор на политологичните науки. Работи основно в областта на философията на историята, философията на икономиката, футурологията, социалната екология, геополитиката, теорията на международните отношения, глобалистиката. Автор е на повече от 30 монографии, а така също и над 500 научни и научно-популярни труда. Народен представител в 39-то Народно събрание на Република България. От 25 април 2005 г. до 31 май 2009 г. Извънреден и Пълномощен посланик на Република България в Република Беларус.

 

 

 

Източник: вестник „Дума”, 28 юни 2014 г.

 

 

 

 

Троя при липса на троянци – Чавдар Николов

 

 

 

 

Сериозният учен, както от обществените, така и от естествените науки, независимо дали самият го желае или не, обитавайки днешното на българския преход, неминуемо се оказва въвлечен в проблемите му. Колкото и по човешки разнообразни да са нагласите, идеологиите и реакциите в контекста, все пак, струва ми се, доминиращ във въпросната социална група е архетипът, сходен с героя на Реймънд Чандлър, Филип Марлоу.
Нямам предвид, но и съвсем не изключвам забелязването и отбелязването на релефните особености на всяка появила се направо от нищото красавица, удоволствието от шофирането на кола, която иначе има навика да си върви сама, а воланът се държи повечето за фасон, или пък даже начеването на бутилка по, както и да го погледнеш, никое време. Задължително изглежда също остроумниченето по три пъти на ден, респективно на страница. Стилът и подходът при евентуално навлизане в противния казус не биха били хомогенни, адекватни на автентичността на оригинала.
    Много по-важното според мен обаче е друго. А именно, страната на справедливостта, която обичаното от читателите по цял свят частно ченге неизменно заема. Неподатливостта на Марлоу на опитите да бъде купен, корумпиран, подчинен, неохотата му да се кланя, да слугува, да стане инструмент за прокарване на ненравещи му се идеи, за манипулиране на другите и вкарването им в обстоятелства, в които той самият не би желал да попада. Неговата мотивация бива неслучайно подплатена главно посредством твърдото убеждение, че все пак в обществото трябва да възтържествува редът, може би и не толкова формално законово бюрократичният, изгодният някому, а онзи, по-истинският, предмет на всеобща конвенция, сиреч непротиворечащ на изконния морал, непораждащ противопоставяния и излишни, изкривяващи всеобщо възприемания за нормален ход на нещата, противоречия.
    Каква е цената на отстояването на подобни позиции? Както разбираме от самия Чандлър в поредицата му от забележителни книги - тя се състои в понасянето на много бой и достигането на неособено впечатляващо благополучие. Които, забележете, и двете се явяват обект на оптимално информиран свободен избор и в същото време същностно-своеобразна, но не и чак изключителна, най-малкото мъченическа житейска съдба.
Такъв и подобен вид хора с непренебрежим мисловен капацитет, високо стойностна система и способности за действие доста над средното понастоящем у нас видимо се оказаха с натрупани над референтното стойности на загриженост и дългосрочен песимизъм.
Съвременната България се е превърнала в парадоксална Троя, изобилстваща от троянски коне, които безпрепятствено и своеволно се ритат помежду си и си разиграват на територията й своите сложни, непрозрачни, но не и неразгадаеми шахматни етюди. Голямата тукашна, общонационална съвременна драма е, че като че ли липсват троянци, които всеотдайно да бранят държавата, народа, рода и семействата си. Хектори по тези земи май никога не са се раждали, никога не са били достойни примери за подражание.
Проповядването на "минималната държава" и нейното експериментиране в локалните условия по необходимост ни доведе до ситуацията по Българско да се разпореждат чужди държави, управниците ни дезориентирано да се въртят на ток и да не знаят дори на коя от тях да изкозируват по-напред. Държавник вече е термин не толкова местно непознат, а демагогски ужасяващо овехтяващо употребен, затова неразпознаваем отчетливо в реалността.
Всички чуждестранни пари, които добихме навика да наричаме инвестиции, са добре дошли у нас. Естествено, ако не произхождат от търговия с дрога, сводничество, "икономисани" данъци и пр. Ако не целят демонтаж и разложение на нацията, културата и държавността, отмяна на основаната на европейски темели демокрация и затриване на цивилизацията ни. Чужденецът тук следва да е наясно, че наравно с българите е длъжен да съблюдава законите, да уважава институциите, да се съобразява с традициите. Да е наясно, че за далавери, злоупотреби и антидържавни дейности носи равна наказателна отговорност с "туземното население". Клатенето на финансовата система застрашава националната сигурност и затова всякакви контекстуални мащабни конспирации са по дефиниция недопустими. И то абсолютно независимо от коя посока на глобуса идват. И още, не е допустимо страната ни да става плацдарм на чужди геостратегически игри, повечето фундаментално накърняващи нашите обществени и държавни интереси. Не само не би трябвало да се престараваме, но и никъде не си спомням да сме поели задължението безапелационно и изпреварващо да подкрепяме всяко решение, само и само защото то идвало от "някъде си оттам, много от високо".
Българската история не е никак лесна, но затова пък е много поучителна. Доказано най са ни уважавали и най сме успявали, когато сме проявявали характер в защита на неоспорими, понятни национални интереси и също когато не сме се ежели излишно, виж обстоятелствата около Съединението например.
Хей, Троя може да е била съкрушена и да е потънала в развалини, чакайки векове наред Шлиман. Но основаният впоследствие, след десетилетната Троянска война Рим се е оказал вечен. Само че с една есенциално определяща особеност, за целта са били потребни непоправими троянци. Народе????

 

Източник: вестник „Дума”, 28 юни 2014 г.

 

 

 

 

 

 

сряда, 25 юни 2014 г.

Държавата боледува от хроничен олигархит – Чавдар Найденов

 

 

Време е да си го кажем искрено. Държавата боледува от хроничен олигархит. Във все по-акутна, както биха казали медиците, форма.

През 90-те години често се чуваха възклицания на коментатори и политици - ех, да се появят най-сетне наистина богати хора, за да дърпат икономиката напред. Смяташе се за левичарство да се пита каква е цената на радикалното неравенство между новите "локомотиви на индустрията" и пауперизираното население. Та каква е тя?

Една медийна група, присъдружно с прокуратурата и с все още негодуващата срещу нея "Протестна мрежа" (която състави и подаде сигнала до прокуратурата) успя да вкара в неплатежоспособност четвъртата по големина банка. Пред очите ни кавгата в доскорошния тандем Пеевски - Василев я свали на колене и я принуди да се постави под закрилата на БНБ, т.е. да се отдаде на милостта на държавата.

Конфликтът не само обезглави банковия надзор на БНБ и постави огромна въпросителна върху финансовата система и държавното обвинение, но се опитва да придобие едва ли не геополитически размах. Василев сякаш не смее да се върне на територията на България, където ще бъде под юрисдикцията на Цацаров, а Пеевски бе поискан от австрийското правосъдие, твърди авторитетен виенски вестник. Нещо повече, Василев обвини Пеевски в манипулиране на търговете по строителство на "Южен поток" - и по този начин верифицира най-новия предлог за неговото спиране от Еврокомисията. (Това, разбира се, е огромен пропаганден подарък за противниците на проекта и аргумент за евентуални искания за неустойки.)

Зрелищно. Но не безпрецедентно.

Да си припомним какво беше поведението на останалите олигарси (по-коректното научно название би било плутократи). В течение на няколко години се водеше война между Пеевски - Василев и Прокопиев ("Икономедиа", "Алфа финанс" и др.). Тази конфронтация кулминира миналата година и не отпусна на кабинета "Орешарски" не само традиционните 100 дни, но и 5 дни спокойна работа. Такова нещо не се е случвало дори в най-бурните времена на прехода, да речем при правителството на Луканов или правителството на Виденов. Всъщност кратък гугъл-обзор показва, че още преди 3-4 години двете групи открито подриваха взаимната си кредитоспособност. А преди две години се водеше борба на живот и смърт между фармацевтичния индустриалец Огнян Донев и ТВ7, т.е. тогавашният тандем Пеевски - Василев. Преди това пък държавата се тресеше от тежък конфликт между интереси в енергетиката. Купуваха се публични лобисти, водеха се медийни спорове, правеше се референдум, пристигаше на кратко, но съдържателно, посещение държавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън.

Иначе казано свръхбогатите перманентно се боричкат помежду си. И при това държат като заложник избирателната система. През техните медии минава достъпът до публичността. Без тяхното спонсорство и най-популярната кауза си остава бутиков дискусионен клуб, а с нея едно риалити може да стане партия. В резултат спонтанният народен протест от февруари миналата година и досега, година и половина по-късно, не намери истински представител и все по-малко хора участват в изборите.

Стигна се и до идеята да бъдат принуждавани да гласуват. А олигарсите и медийните магнати могат ли да бъдат, хайде не принудени, а ласкаво убедени, да стоят настрана от политиката? При сегашния обществен ред - едва ли. Колкото и пъти да се минава от пропорционален на мажоритарен принцип и обратно.
Малцина биха оспорили, че едногодишното управление върна увереността на бизнеса, че не е застрашен от държавен рекет. Остана една причина за бавното икономическо възстановяване: политическата нестабилност. Предприемачите изчакват, не инвестират, не отварят работни места и бумерангът на недоволството се завръща. Но какво от това?

Според теорията станалото през последните 25 години е мащабна революция. Т.е. смяна на елитите и на собствеността върху капитала, както и взрив на политическата активност на обикновените хора - докато отново изпаднат в апатия и неверие, че могат нещо да променят. След революцията настъпва Термидор - оттегляне на масите от политическата сцена. Той парадоксално развързва ръцете на новообразуваната олигархия и общественият живот започва периодично да се тресе от скандали и изключително долнопробни боричкания. Причината? Борбите между олигарсите са от типа "нулева сума" - един може да вземе само ако отнеме от други. Просто защото от народа и бившите господари вече е взето всичко, което носи доход.

Терминът "Термидор" е възникнал по името на 11-я месец в революционния календар (19 юли - 17 август), въведен от Великата френска революция. Тогава започва нейният залез. След това логично идва империята, а след това - Реставрацията. Тя доста добре отговаря на описанието на днешната политико-икономическа реалност: безподобни скандали във финансовия елит, глухо мълчание на масите, прекъсвано от периодични безплодни бунтове и безредици.

Мнозина ще си спомнят за типична финансова афера от онази епоха, описана в известния на всички роман на Александър Дюма "Граф Монте Кристо". Едмон Дантес се завръща в Париж години след като е бил оклеветен и предаден, за да си отмъсти на виновните. Те вече са придобили високо положение в обществото в мътните следреволюционни води. Отмъщенията тогава вече не се правят само с кинжал, а, както и днес, и с информация. Под прикритието на легендата за Монте Кристо той подмамва с помощта на подставени лица банкера Данглар да инвестира в испански държавни облигации; после се запознава с чиновник, който работи в кула на държавния оптически телеграф. Човекът е беден и особено нещастен от това, че всяка година вредители изяждат плодовете на най-хубавото му дърво с праскови. Срещу подкуп, достатъчно голям, за да си купи по-добра градина, той предава невярно съобщение - че претендентът за испанската корона е избягал от плен и оглавил въстание. И нещата заприличват на шоуто, което видяхме миналата седмица. Данглар има връзки във властта и пръв получава това съобщение. И пада в капан - разпродава облигациите си на загуба. Само че на следващия ден слухът е опроверган, следва вестникарска истерия и акциите скачат двойно. Врагът е разорен заедно с половин Париж, а графът тържествува.

Та каква е цената на личните отношения в олигархичните среди? Време е да си го признаем. Едно скарване и прегрупирване между свръхбогатите има по-голям ефект върху статуквото в страната от промяна в конституцията. Моето и вашето мнение тежи точно един глас в урната, а прищявката на медийния магнат се мери в проценти от електората - 100  хил. гласа, 200  000 гласа и т.н. И няма смисъл да се самоуспокояваме, че при тази странна разлика те ще проявят съразмерна на силата си отговорност към обществения интерес. Защото тя е чувство, противоположно на онова, което ги е извело на върха.

 

Източник: вестник „Труд”, 25 юни 2014 г.

 

 

 

 

Тъмен облак пълзи по българското небе – Георги Пенчев

 

 

Напъните да се утвърди и наложи друго разбиране за живота, друг духовен подход започнаха и продължават настъпателно и промислено  

Много съдбовни беди тегнат над днешна България, но две са особено застрашителни. Те ни притискат, закриват хоризонта пред нас, изпиват моралната ни надежда. Става все по-ясно, че ако не открием изхода, застрашено е бъдещето ни и България може да я няма.
Първата и най-жестока беда е обезлюдяването. Раждат се все по-малко българи, а повече умират. Така е от години и никоя власт не се е заела истински, не на думи, да промени тази тъжна и жестока реалност. Зная, че никак не е лесна и проста работа, че трябва да се вдигне на крак цялата нация, но е страшно да се мисли какво ни очаква, ако само продължаваме да се тюхкаме.
Решението е най-вече икономическо, защото трябва да се променят условията на живот в най-бедната страна на ЕС. Тогава ще започнат да се раждат повече българи. Но и не само икономическо - това решение не опира само до трудното ни днешно битие. Хиляди млади българи, изучени, поели хляба в ръцете си, обръщат гръб на родината и тръгват по света. Не само заради едното приключение. Дори и

не само заради голяма заплата

А защото нещо в нашия дом им е дотегнало. Но толкова им е дотегнало, че са готови да оставят деца, родители, близки. Може би заради българската управия и беззаконие.
Мисля, че по-жестока, още по-коварна е другата беда, която като зловещ черен облак пълзи над отечеството. Непрестанно от много страни ни обхваща плесента на обезбългаряване. Колкото и да е невероятно обичта към родното, към българското затихва, все повече гасне. Не са силни тези думи. Ако си спомним какво беше преди години чувството на родолюбие, с каква сила гореше пламъкът на българщината и какво е днес - ще ни настръхнат косите. Този процес набира скорост. Той не тече на самотек. Напротив! Върху него е мислено, подготвен е много добре, отделени са много пари, подработени са хора, обучени са. Затова обезбългаряването обгръща живота ни от много страни и е толкова опасно.
Започна отявлено от първите години на т.нар. демокрация. Може би началото тръгна с програмата на Сорос. Помните ли това време - подкупваха лични българи, за да ги приобщят към тайните си намерения. Макар че всичко беше благовидно, изтънчено, скрито в обвивката на красиви думи и хубави помисли. Мнозина се хванаха на хитрата въдица. В ония трудни и бедни години това не беше толкова невъзможно. Апостолите на обезбългаряването действаха хитро и методично. Подготвиха си послушници, които да водят тоя процес, обмисляха посоките. Целта е била ясна - да се принизи, да се смачка националното, българското.
Днес много по-добре съзнаваме колко прав беше мъдрецът Николай Хайтов, защото имаше очи да прозре опасността, която се задава. Тогава той издигна тревожен глас. Но колцина го чуха и го разбраха. Сега ние мислим и се тревожим като след дъжд качулка. Макар да не е още всичко загубено.                                                     
На нашето възлово кръстовище

дето духат всички ветрове и откъдето начеват много бури - владетелите отколе са прозрели, че тук им  трябват покорни, безлични и послушни слуги. В по-нови времена те добре разбират, че търсенето на послушковци ще е по-трудно. Защото си дават сметка, че ние сме племе много живяло и много видяло. Освен нашия славянски корен, който ни е крепил векове, сме и народ, който помни своя път. Поколения са просмукали обичта и вярата в дядо Иван, вековно е роднинството ни с руския народ. Имали сме родовото чувство на вековете, че сме кръвни братя. От него е загоряла искрата, свързана с надеждата за свобода, от руската духовна сила са възмъжавали поколения българи. Такива вкоренени в народната памет корени не се затриват лесно. Въпреки всякакви напъни. Въпреки че се родиха лъжебългари, за които братя станаха задокеански господари, с които нямаме никакво родство, а близката история напомня американските ескадрили, които летяха над България и сееха смърт, които оставиха хиляди българи без дом, а столицата в руини. Дали наистина толкова къса е българската памет? Дали толкова тя е повредена, че да превръща убиеца ти в приятел, а родния и спасителя в противник.                                                 С демокрацията у нас започнаха инатлийски напъни да се замени руското духовно влияние със западно, с американско. Жалка е съдбата на малките народи. Всяка политическа промяна си създава политически елит, който не само превива гръб пред силните, но започва така да блюдолизничи, че става жалък. Така се получи и у нас. Макар разликата в културата и духовността между българи и американци да е огромна. Защото те са народ с друга нравственост, живели са при други условия, имат различна история. Затова насилието, убийството, господството на пищова е втъкано в битието им. Това е чуждо, далечно на българската нравственост.    
Напъните да се утвърди и наложи друго разбиране за живота, друг духовен подход започнаха и продължават настъпателно, промислено. Освен да се заличава това което е било, важно е да се насажда новото и непознато. Дори като минало, като история. Иначе как да убедиш българите, че американските авиатори, когато са хвърляли бомбите си над София и други наши градове, когато са разрушавали жилища и обществени сгради, не са ни мислели злото. Кой да повярва на такива неудобни исторически факти, когато сравнява с десетките хиляди загинали по българските земи руски синове, оставили роден дом, за да помогнат на своя брат българин да се освободи. Неумолими са фактите на историята! И често напъните са всуе. Да се чудим ли тогава, че един висш чиновник дори "забрави" в деня за памет да припомни подвига на хилядите руснаци. Държавните мъже са здраво впрегнати в тия напъни за промяна на българското съзнание.
 
Изтриването на българската памет

върви по разни посоки. Де по-умно и тактично, де по-грубо и брутално. Вместо българското, националното самочувствие и съзнание, упорито и последователно се внедрява някакво ново, модерно, "съвременно" европейско съзнание. Защото всичко, което се прави за загърбване на българското, най-често е в името на европейското. Сякаш досега българите са живели на необитаем остров, били са диваци и непросветни люде. Сякаш е нямало онази България с духовни прозрения, които са удивлявали света и за които тъмна Европа още не е мечтаела. Обръщането на гръб към миналото, към историята е много важна крачка към изтриването на българската памет, към обезбългаряването. Училището, учебните програми са средство към тази цел. Новите поколения няма да знаят истината за своя народ, за неговите борби и герои. Или ще знаят само за отделни, подбрани и удобни на целта.
Особена роля при обезбългаряването е отредена на радио, телевизия, изкуство, духовност. Надълго бих могъл да разказвам как от националната литература настойчиво и последователно се изтръгва българското жило, всичко, което дава национален аромат на художественото внушение. И се заменя с нещо безлично, хермафродитно, далечно от родното. Авторите на такива "произведения" се въздигат в небесата, обикалят по света, не слизат от екраните на телевизиите, захапали са микрофоните на радиото. Защото това, което "творят", е важна част от обезродяването. Литературата се превръща във водевил на реалния, днешния живот. В нея няма народната мъка, няма ги нищетата и бедите на мнозинството от хората. Всичко е загладено и лустросано по западен, по американски образец. За това се плаща и затова така пишат "модерните" български писатели. Всичко друго е встрани от техния интерес и поглед. Чудно ли е защо беше смазана критиката! Защото няма кой да каже голата истина.
В ония начални години, когато Сорос проникваше, оттук-оттам се подочуваше колко журналисти, социолози и какви ли не още пропагандатори и манипулатори на обществения вкус заминават за Америка или някъде на Запад, за да усвояват принципи на новия духовен свят. Добре са ги усвоили. Сега тези добри ученици и много покрай тях владеят екрана и ефира и вършат своето дело. Макар че са българи!? Родени са от българска майка на тази наша земя, огряло ги е нашето слънце. Но какво ли не правят парите!
Искате да се убедите. Не ходете зад девет земи. Послушайте няколко часа националното радио, погледайте телевизия, влезте в театъра, отидете на кино, на концерт, на изложба... Ако имате отворени очи и уши - всичко ще видите и чуете.
Много добре се използва за тези манипулации музиката. Тя е отвлечено изкуство, но всеки може да различи дали по родния ефир звучи българска или някаква славянска мелодия, или пък са далечни на българската душевност ритми. Те повече напомнят на крясъци, викове, но не и на мелодия.
В началото беше оправданието, че през годините на тоталитаризма българинът бил откъснат от постиженията на света. Ако това, което се предлага, са духовните постижения - жалък е този свят. Жалки са и музикалните редактори.
Напоследък се налага една съзнателна посока на духовен живот, която е присъща на т.нар. масова култура и чрез която особено удобно се влияе на хората. Не ви ли прави впечатление, че шоуто заля като лавина всичко.

Навред е шоу

Дори прогнозата за времето стана шоу. Наистина всичко така лесно се възприема и не е потребно особено мисловно напрежение, но какво остава след това. Шоуто е вафла в устата. Тя сладни, но не засища. Хората се приучават да не мислят, да не се задълбочават, да възприемат фактите от своето ежедневие като забавен епизод. Върху такова съзнание много лесно могат да никнат всякакви внушения. Явно такава е целта на сегашните манипулатори.
Все пак има някаква искрица, която разгаря обичта към българското и към красотата на нашата традиция. Бледа казвам в смисъл на самотна, а не на незначителна. По своето ярко художествено, естетическо внушение спектаклите на Нешка Робева, на Николина Чакърдъкова и още колцина поддържат огъня на родолюбието, напомнят на мало и голямо какви истински съкровени богатства крие сътвореното от нашите деди и прадеди. Напомнят колко дълбок и жилав е коренът на истинското национално, което пази през вековете българското съзнание и гордост.
Посоките, по които упорито върви обезбългаряването в нашето ежедневие, са много и разнообразни и нямам съзнание, че съм насочил поглед дори към най-пробивните. Дълги години изследвам пътя на нашия исторически роман и добре познавам погледа на писателите към българското минало, към неговите дейци. България и друг път е била застрашавана от опасността да изсъхне коренът на нашата националност. Най-тежки са били ударите на вековното турско потисничество, но не по-леко е било от византийското насилие или от гръцкото духовно потисничество. Българите все са успявали да устоят. Въпреки жертвите, въпреки тежките изпитания. Сегашното обезбългаряване не прилича на предишните. То е съвременно и по-префинено. Още повече, че пълзи под флага на европеизма, на идеята за общ дом. Но в този дом ние не бива да сме слугите, безправните. Защото сме народ с вековна култура и световни приноси. Тази многоцветност на процеса го прави още по-опасен.
Въпреки всичко, въпреки жестоките напъни живея с дълбоката вяра, че нашият корен е вбит дълбоко в българската земя и няма тъй лесно да го изтръгнат. Вярвам!

 

Източник: вестник Дума, 25 юни 2014 г.

 

 

 

ПРЕДИЗВИКАНО

 

 

Премълчавали сме много неистини и лъжи, разпространявани по адрес на Николай, но дойде момент, в който чашата преля

Ние, семейството на Николай Добрев, сме дълбоко потресени, възмутени и обидени от думите по адрес на нашия син и брат, изречени от народния представител и началник на кабинета на председателя на БСП Сергей Станишев – Татяна Буруджиева. Премълчавали сме много неистини и лъжи, разпространявани по адрес на Николай, но дойде момент, в който чашата преля и сме длъжни да защитим честта, морала и достойнството на семейство Добреви.

Думите на Буруджиева към Кирил, неин колега депутат и син на Николай Добрев: „И ти си цървул като баща ти”, са израз на омразата и булевардния език, а не на уважение и другарство – принципи, които винаги са ръководили Николай в мисията му в Социалистическата партия. Много е тревожно и жалко, че безпартийната г-жа Буруджиева е дъщеря на легендарния комунист и антифашист ген. Буруджиев.

Подобно поведение е много далеч от традиционните за нашата партия етика и морал.
Искаме да напомним на г-жа Буруджиева мнението за Николай Добрев на общественици, политици и обикновени хора:

Велислава Дърева:
“- За този български държавник, който има куража да мисли първо за държавата, а после за всичко останало и никога – за себе си;
- За този български държавник, който жадува не да види себе си на висок пост, а да опази държавата и народа;
- За този български държавник, който има морала и мъжеството да избере не гражданска война, а граждански мир;
- За този български държавник, който е най-напред българин, а сетне член на своята партия”.

Петър Дертлиев: „Във време на подлост и безнадеждност идва часът на истинските мъже и държавници. България не ще загине, докато има мъже като Добрев. И ще тръгнат хиляди хора по светлата диря, която ти остави”.

Иван Татарчев: „Пример за липсата на хамелеонщина е Николай Добрев. Той беше един голям българин, истински мъж, който пренебрегна политическите интереси на БСП в името на националните интереси”.

Калоян Шишков: „Аз с гордост ще обяснявам на своите ученици кой е Николай Добрев”.

Валери Найденов: „Голям българин, именно българин, защото той постави интересите на България над партийната лудост. И над собствените си интереси”.

Днес ние смятаме, че е необходимо най-после да има реакция от страна на председателя на БСП. Клеветите и лъжите, изричани от членове на БСП, на нейния НС и ИБ относно събитията от 10 януари 1997 г. и връщането на мандата на 4 февруари 1997 г., изключително ни озадачават, а мълчанието на ръководството на партията е недостойно.
Ние считаме, че нашият син и брат завинаги ще остане в историята като честен и уважаван български политик и държавник, а в БСП ще бъде помнен винаги като всеотдаен идеалист.

 

Семейство Добреви:

Кирил Добрев, на 96 години, член на партията от 1940 г.

Величка Добрева, на 94 години, член на партията от 1948 г.

Тома Добрев, на 63 години, член на партията от 1971 г.
                                                                                                                                                                                     

Гр. Гоце Делчев, 24.06.2014 г. 

 

 

събота, 21 юни 2014 г.

Кой разрежда розите в България ? - Иво Атанасов



Като заваля, та като в Макондо. В неделя престана за малко и Габриел Гарсия Маркес реши да положи букет пред урната с праха си. Кой ли ги разрежда тези рози, питаше се той, докато откъсваше няколко красиви червени и бели стръка в градинката на партията, чийто символ беше това растение. Сепна го дълбоко мучене като на крава. Обърна се и видя как властта стоеше неподвижна, със забодени в калната ливада копита. Цяла година се мъчеха да я изгонят с протести и вотове, но тя изглеждаше все по-непоклатима. "Оставете я на мира - каза Мама Гранде. - Ще си отиде, както е дошла."
   Но не я оставяха. Блъскаха я, ритаха я, заливаха я с мръсотия, мацаха я с боя, бодяха й вимето, трошаха й рогата, удряха я през муцуната, целеха я с местни бомбички, замеряха я с парчета евротухли, задушаваха я със сенаторски газ. Разяждаха я вътрешни болести, а коалиционният партньор дори й духна под опашката. А тя продължаваше да стои като някоя грамада. Но от изборния дъжд главата й натежа и клюмна, а копитата й с още по-голяма сила се забиха в калта. Само миг и краката й сякаш щяха да се сгънат, но тя не можеше да падне, защото й пречеше навикът да бъде жива, също като на кравата в двора на Исабел от Макондо.
   Мама Гранде беше центърът на тежестта в държавата. Никой не знаеше истинските стойности на нейните движимости и недвижимости, нито на нейните зависимости и независимости, но и не дръзваше да ги проучи. Дори само предположението, че е повелителка на всичко, беше в състояние да възпре и най-смелия журналист или депутат. Четвърт век Мама Гранде осигуряваше социалния мир и политическото разбирателство благодарение на няколко десетки палети фалшиви бюлетини. Ако някой сглупеше да спре пътя им до урните, тя бъркаше малко по-дълбоко в кесията и купуваше нужната част от вота. Този важен елемент от нейното владичество й позволяваше да подрежда фигурите в управлението.
   Фигурите пък си го изкарваха на избирателите, отнасяйки се с тях като бездушната баба с кротката Ерендира. Още в началото на прехода превърнаха горкото момиче в длъжник. Отведоха го при местния бакалин, известен с това, че дава добра цена за девствеността. Непипнатата до този момент Ерендира крещеше и драскаше, но той я тръшна със зверски удар на хамака и я закова на място. Когато в селището не остана мъж, който да не може да плати нещо за любовта й, издължаването се проточи в карнавал, подобен на предизборна кампания. Керванът върви от град на град, от квартал на квартал, антуражът опъва палатка за нещастницата, следи някой от мъжете на опашката да не се прережда, отвън свири оркестър, фотограф запечатва по-важните моменти, държат се речи, а изнемощялата в леглото Ерендира плаща ли, плаща. Макар да знае, че цял живот не ще й стигне да се избави от този дълг.
   В края на краищата част от избирателите успяха като Ерендира да избягат надалеч. Други останаха под дъжда, но отказваха да отидат до урните. Тогава ги заплашиха със задължително гласуване. Мама Гранде обаче не бързаше с благословията си то да бъде въведено. Въпрос на сметки, които нямаше как да бъдат готови на мига. По-важното за нея беше, че още преди четвърт век успя да превърне честния политик в посмешище. В изнемощял ангел, който един ден падна в двора на Пелайо и жена му, а проскубаните му криле залепнаха в калта. Сърце не им даде да го убият с тояги, само го довлякоха до курника и го затвориха при кокошките. А избирателите се трупаха пред телената мрежа, без ни най-малко уважение се забавляваха с него, хвърляха му даже храна през дупките, сякаш е животно от цирка. Дори и най-набожните го замеряха с камъни, за да сe изправи и да го видят в цял ръст.
   А в това време властта все още беше с копита, забити в калната ливада. Мама Гранде беше наясно, че тя не пада единствено поради навика да стои в едно и също положение под дъжда. А и още й беше рано да се срине. Огромни дългове чакаха за изчистване, и то докато тази власт е на крака. Трябваше да се сритат някои от най-забогателите, да се насъскат едни срещу други, да си заизваждат на показ тайните, обществото да хлътне в паника, да извие опашки пред банките и да повтори чутовния им гърмеж от края на миналия век. А полудяването на валутата да стовари изплащането на космическите кредити, пръснати в тузарските квартали и в баровските занимания, върху останалите без всякаква сила плещи на избирателите. На онези, които все още не са избягали.
   Тогава Мама Гранде ще щракне с пръсти, властта ще сгъне най-напред предните си крака, ще пъхне муцуната си в калта и бавно и мълчаливо ще рухне. А Габриел Гарсия Маркес ще забрави намерението си да положи букет пред урната с праха си, но вече ще знае кой разрежда розите не само в Макондо.


Източник:  www.ivoatanasov.info, 21 юни 2014 г.


 

сряда, 18 юни 2014 г.

То си му избива отвътре - Таня Джаджева

 

 

"Оттук нататък война! Щом искат така, така ще бъде. Реваншизъм до дупка! Ще се борим дотогава, докато имаме такова мнозинство, че всичко, което се приема от този парламент, да бъде съборено."
Ето ви я квинтесенцията на явлението Бойко Борисов. Слушайте го много внимателно. Анализирайте го досконално. Ето за това става дума, наивници мили - той, дори и да иска нещо друго, толкова си може. Колкото и да го лустросват периодично в Щатите, колкото и да се гърчат в напън да го цивилизоват пиари и съветници, то си му избива отвътре. И като на всеки неуверен и неуравновесен човек, който дълбоко в себе си съзнава, че пребивава в реалност, многократно надскачаща нивото му на компетентност и адекватност, чивиите му изтрещяват, баш когато не трябва.
Таман му набиха в канчето, като се върне в България да се държи възпитано, да демонстрира желание за сътрудничество, за съгласие, да обере максимално простотиите, и се почна. Къса, крещи, фучи, хвърля слюнка, заплашва. Ще се бори, ще събаря.

Реваншизъм до дупка. Мили думи, достойни за хора, които трябва "да бъдат на висотата на своите отговорности" по Плевнелиев. Той пък, милия, съвсем като истински богуугоден гоцеделчевски клисар, призова безадресно "всеки един от политическите лидери да не разваля вече постигнатото". И почти просълзен, апелира към повече смирение. 

От кого търси смирение? От човек, чиято житейска философия се изчерпва с "ще ги бием всичките като маче у дирек"? Такъв от призиви не схваща, само от набиване на канчето. До следващия път...
На всички бързо забравящи с кого всъщност си имаме работа в милата татковина преди дни Велислава Дърева напомни няколко изключително проникновени констатации за явлението Бойко Борисов. Прочетете ги още веднъж. Поучително е.

2007 г. Посланик Джон Байърли: "Непредсказуема личност с необуздана политическа амбиция. Той жадува за международно внимание и особено цени одобрението на САЩ. Ние трябва да продължаваме да го бутаме в правилната посока, но никога не трябва да забравяме с кого си имаме работа."
2008 г. Посланик Нанси Макълдауни: "Борисов е майстор на подвеждането и преструвките. Нуждата на Борисов от нашата благословия и неговото свръхего са силни инструменти, които можем да използваме."

Прелюбопитно би било да се прочете каква грама ще изпрати посланик Марси Рийс тия дни за последните изцепки Борисови. И тяхната не е лесна. Как да направиш от мутра достоверен човек? То си му избива отвътре.

 

Източник: вестник „Дума”, 19 юни 2014 г.

 

 

 

Търкаляне на неолибералните краставици – проф. Чавдар Николов

 

 

Параграф 22 или въвеждането на еврото от 2017 година

Човек не е нужно да бъде надарен с качествата на Нострадамус, за да се изпълни с ред безпокойства по повод предстоящите политически промени. А пък, познавайки в подробности партийните идеологии и най-вече техните конкретни носители и реализатори, мрачните му предчувствия би следвало да забулят всякакви предизборно обещавани светли хоризонти.
    При визираните твърдо зададени базови параметри това, което в България задължително би трябвало да се случи в непосредствена и по-отдалечена перспектива или просто няма да се случи, или ще се състои в някаква орязана, гротескно карикатурна или направо порнографско извратена форма. Неолибералните краставици на търкалета на минималната държава и на пазара - върховен законодател, които търкаляхме през последните двадесет и пет години, както отвсякъде изглежда, ще продължим да си ги търкаляме със същия неизменен успех. Сиреч безалтернативно сме обречени на днешното изоставане и маразъм.
    Каква би била - ако не спасителната рецепта, то поне лъчът светлина в тъмнината на тунела на преобладаващото публично скудоумие?
    На първо място, задължително е още от догодина да бъде отменен плоският данък. Нищичко, което се обещаваше с въвеждането му, не се сбъдна - нито повишената събиремост, нито нарастването на вътрешната инвестиционна активност, нито ускоряването на привличането на чуждестранни инвестиции. Плоското облагане само катализира разпадането на социалната общност у нас, то ликвидира чувството за справедливост, засили неравенствата и осезаемо поляризира противопоставянията. От макроикономическа гледна точка залагането върху протребителските данъци в облагането направи държавния ни бюджет крайно неустойчив, тъй като липсва нормалната другаде балансираност между подоходните и косвените данъци.

Българската данъчна система изглежда днес като парадокс

в европейско сравнение. Ниското тукашно преразпределение не създава условия за обществено развитие, то откровено е в полза на ограничени олигархични групи и прослойки.
Общественият интерес понастоящем еднозначно налага и повишаване на процента на бюджетно преразпределние още през близките години от 38-39% от БВП до европейското ниво от около 45 на сто. Европейски социален модел не се строи по друг начин. А алтернативата му е продължаваща и засилваща се емиграция и очертаващ се край на историческото време на нашата България.
    Второ, сегашното високо лихвено равнище у нас е резултат от множество фактори. Пределно понятно е, че то повече от пет години създава и възпроизвижда стопанска безизходица. Елементарно е за разбиране, че няма път напред с лихви от 8-10%. Оставени сами на себе си, банките не са в състояние да се справят, в контекста е необходима целенасочена държавна намеса, комбинирана пазарна и регулативна. Голяма и съответно финансово добре обезпечена държавна банка следва да бъде създадена със задачата конкурентно да интервенира на кредитния пазар, да облекчи условията за бизнеса, на първо място за дребния и среден бизнес. Но не само за него, съществено трябва

да бъдат облекчени и условията по кредитите за населението

Ако това не помогне, както се очаква, следва да се прибегне и до директно регулиране от страна на централната банка на практикувания от страна на търговските банки понастоящем произвол по отношение на всякакви такси и надбавки. Въпросните такси би трябвало да бъдат твърдо регламентирани, а надбавките да бъдат законодателно обвързани с приемлив и ясен пазарен ориентир, международен репер.
    На трето място, настоящият исторически етап за нашата страна е предопределен от необходимостта от интензивно изграждане на инфраструктурата. Трябва да се възприеме като минимално изискване

построяването на поне 100 километра магистрали годишно

Видимото протакане на строежа на магистрала "Струма" и на тунела под Шипка не е, погледнато от какъвто и да е аспект, повече приемливо. Също - забатачването на изграждането на магистрала "Хемус", на връзките й с Русе и Видин, както и на мостовете при Оряхово и Силистра. Да не говорим въобще за отлагането за небитието на магистрала "Черно море". Новият "път на смъртта" вече е между Варна и Бургас. Строежът на метрото в София понастоящем протича с охлювни темпове, напразно в столицата не се планира градска железница. Тревожно изоставаме и при изграждането на канализации, водопроводи, депа за смет, при реконструкцията на първокласната и второкласната пътна мрежа навсякъде в страната.
    Четвърто, площадно болният въпрос. Трябва ли България да сключва заеми и да "натоварва със задължения бъдещите поколения", или пък перманентно следва да поддържа нещо близо до нулевия бюджетен дефицит? Категорично потребностите на нашата икономика през близките години, както и тези на поддържането на скромното благосъстояние на хората

изискват привличането на заеми

Модерният възглед върху фискалната сфера е този за "симетричното реагиране". При криза дефицитът на финанси и въобще на парична маса налага реализирането на бюджетни дефицити, които при подем задължително, по план, се компенсират посредством бюджетни излишъци. Не мисля, че покачването на задлъжнялостта на България от понастощем кръгло 19% от БВП на 30 или 40% носи особени опасности "за поколения напред", още повече че европейският критерий възлиза на цели 60%.
Пето,

реиндустриализацията не е поредният пропаганден термин

България не може да постигне европейски стандарт като "страна на туризма и селското стопанство". Но ако някой още не е разбрал, реиндустриализацията по никой начин не може да се осъществи без държавна подкрепа, включително финансова. Естествено, в контекста съществува риск за държавните пари, но без такъв просто не може. За минимизирането му е срочно необходимо разработването на ясна стратегия, включваща немного на брой и обосновани приоритети, където в близко бъдеще да бъдат концентрирани държавните инвестиции. На пръв прочит това могат да бъдат възстановяването на металургичното производство в Кремиковци, на корабостроенето във Варна, както и на военните заводи. Държавно съдействие евентуално може да бъде оказано за развитието на автомобилостроенето, на производството на телфери, на електрокари, на вагони, на автобуси.
     Шесто, валутният борд вече изпълни у нас своята роля и определено започна да буксува. Това пролича особено през последно време, в условията на криза, когато стана ясна липсата на рефинансиране на търговските банки с всички  резултантни последствия за лихвите, за които стана дума в текста по-горе. На дневен ред, значи, у нас дефинитивно излиза въвеждането на еврото. Тук обаче се появява поредната засечка, която досущ заприличва на параграф 22. Очертава се ситуация, твърде сходна с нашето неприемане в Шенген. Отлагайки във времето и проявявайки нерешителност, страната ни рискува да бъде конфронтирана с каскада от все по-нови, по-различни и по-детайлизирани насрещни изисквания. Последното публикувано становище на Европейската комисия, четено между редовете, ни казва, че макар да сме покрили всички маастрихтски критерии, от Брюксел не възнамеряват да ни допуснат до евросистемата заради неработещи институции, корумпираност, демократични дефицити и пр., и пр. Предопределеното ни

бъдеще е на държава на "втора скорост" в ЕС

което пък за нас никак не е приемливо. Като отговор България би следвало твърдо да излезе с декларация за намерението си да въведе еврото през 2017 година. Колективната валута у нас, от своя страна означава различно от сегашното ниво на прозрачност, по-благоприятни рискови премии, съответно по-ниски лихви, по-голяма стабилност и независимо от всички поръчкови вещаения по отношение перспективите на еврото, присъединяване към орбитата на втората най-главна валута в света. Естествено, процесът на замяна на лева с еврото следва да бъде строго изконтролиран с оглед да се избегне очакваната ударна инфлация в сферата на услугите и международно нетъргуемите стоки. Не казвам, че това е лесно, но е напълно постижимо.
    Доказано, далеч не зад всеки висок лоб се крият благородни помисли. При челата от два пръста въпросът е повече на голям късмет, точно като при тотото. Последното казано, би могло да послужи за актуална нагледна илюстрация на потенциала на изглеждащата непоклатимо установила се местна политическа класа и на нейната минала и актуална плодотворна дейност за нацията и държавата.

 

Източник: блогът на професор Чавдар Николов

 

 

 

петък, 13 юни 2014 г.

Никой никога не гласува "за" – Диян Божидаров

 

 

 

Гласуването в България винаги е “анти”, свързано с опасност, страх

 

Някои теории гласят, че човек гласува с надежда да се случи нещо хубаво. Други - срещу лошото. Опитаме ли се да разберем, трябва да анализираме психологията на политическия избор. Т.е. поради каква причина човек отива пред урните.

Теоретично България има 140-годишна демократична традиция, прекъсната за 45 години от комунистическия тоталитаризъм. На практика "остатъкът" от периода е накъсан от насилия, подмяна, квазидемокрация. Трудно можем да кажем, че извън комунизма в България е имало демокрация. Това предполага днес обществото ни да има ниска демократична и гражданска култура.

Не само липсата на опит е предпоставка да не са в наличност те днес. В най-новата си история, т.е. след 1989 г., българското население намаля с 2 млн. души. Отрицателното количествено натрупване бе съчетано и с качествено - липса на относително богати и независими хора (т.нар. средна класа), слабо предприемачество, крах на личната инициатива, която би стимулирала лична отговорност и активност. Към 2.5 млн. българи в момента са закрепостени чрез наемен труд към своя благодетел (частник или държавата), още над 2 млн. са пенсионери, има и много безработни. Всичко това предполага страх, зависимост, затваряне вътре в себе си - обратно на инициатива, енергия, лична увереност, които водят до активно политическо участие и контрол върху управляващите елити.

Това самозатваряне предизвиква пасивност. "Политическото участие" най-често е сведено до стоене пред телевизора и упражняване на вот, ако агитаторът ни убеди. Тя обикновено ражда гласуване "анти", свързано с опасност, страх. Носителят им може да е личност, партия или образ - търсим го, за да го накажем, мъчим се да го убием, раним. В България, потвърдено и на отминалите европейски избори, се открояват три основни антимотивации за гласуване, разпръснати из целия електорат.

Срещу ДПС

Партията на етническото турско малцинство постоянно е приемана като заплаха за единството на държавата, доминацията на българския елемент. В последните 15 години - и като символ на корупцията. Възходът на "Атака", постоянно тлеещите националистически нагласи, а и на ГЕРБ до голяма степен, се дължат на убеждението, че трябва да се гласува срещу този, който няма да пусне ДПС във властта.

Днес формацията на Волен Сидеров догаря не защото просто подкрепя правителството, а защото подкрепя правителство на ДПС. БСП се срива винаги след коалиция с движението. На парламентарни избори тя взема около 1 млн. гласа, след като е опозиция, и с около 300 000 по-малко при управление с етническата партия; на европейските вотове пада до 420 000 - 450 000 гласа, тъй като винаги досега те се случват при кабинет с ДПС. На какво се дължи удивителното политическо дълголетие на Бойко Борисов? На факта, че не престъпи клетвата да не се коалира с движението.

99% от българските етнически избиратели, независимо на кое идейно течение или партия симпатизират, ненавиждат ДПС. Водещ е страхът, че това са днешните наместници на петвековния поробител. Помните ли прочутото изявление на Борисов, че оправдава целите на възродителния процес, макар и не методите? То не бе случайно, това е струната "България - на българите, не на ДПС!". Няма какво да се лъжем - това са чисто етнически мотивации. Те не са срещу редовите турци, но са срещу ДПС като етническа партия. Ако българските турци намираха кариера в други формации или управляваха чрез тях, това нямаше да е проблем. Но капсулираната ДПС, приличаща на държава в държавата - проблем е.

Трябва да отбележим, че към 450 000 български турци по същите етнически причини гласуват в полза на "своите". Любопитен момент - турското население в границите на България изпитва демографски трудности, подобни на българското. Затова ДПС се стреми да се отвори към ромското малцинство, а и към преселниците в Западна Европа.

Срещу БСП

Това е много интересен мотив за гласуване, защото обяснява феномена "българско дясно". В България няма кой знае каква социална база за истински десен електорат. Виждаме опърпан човек, едва свързващ двата края, трудещ се като наемен работник, едва плащащ пломбата си на зъба, който заявява - "десен съм". Какво ни казва всъщност той? Най-често той иска повече държава, социални придобивки, гарантирано работно време. Но не се определя като ляв. Над 1 млн. българи като него заявяват, че са "десни", защо?

Нашият човек не непременно, че много харесва Иван Костов, Радан Кънев или Бойко Борисов. Той ни съобщава, че е против миналото, тоталитаризма, комунизма, които са свързани с изоставането на България и изолирането й от останалия свят. Макар БСП да се отвори на Запад и лидерът й днес да оглавява Партията на европейските социалисти, страшно много българи я виждат като синоним на тази ретроградност. В представите им тя е носител на миналото, проект, който носи западане. Имаме контрапункт - изостаналост и модерност. Нашият десен човек ни казва, че е такъв, защото иска модерна България, приличаща на бляскавите западни държави. За него БКП/БСП е виновник, че не сме като тях. Ако БСП се самоопределяше като дясна, а противниците й - леви, той с удоволствие щеше да е ляв.

Един път нашият човек гласува за Иван Костов, друг път за царя, трети път за Бойко Борисов - винаги с идеята за модерност, винаги срещу БСП. В тази мотивация преобладава втората съставка (против социалистите). Историята на НДСВ бе много интересна, трябва да си я припомним. През 2001 г. тя събра около 2 млн. привърженици, през 2005 г. - 700 000. Ако през този период партията се срина три пъти, то през следващия - 2005 г.-2009 г., взе малко над 100 000 гласа, т.е. сгромоляса се 7 пъти. Но крахът не настъпи в края на мандата, а веднага след формирането на тройната коалиция (всички социологически агенции го отчетоха). Няма мистерия - при двойната коалиция НДСВ управлява само с ДПС, при тройната - вече и с БСП. Месец след тройното правителство се бе отдръпнал десният електорат. Царят работеше за модерност, европейска перспектива, но десният електорат го разлюби заради обвързването със столетницата. Не забравяйте, че в мотивацията "за модерност, срещу БСП" водеща е втората съставка.

Нашият опърпан човек по-горе все още подкрепя Борисов. Ще се откаже при коалиция с БСП. В ГЕРБ знаят това (както и риска "ДПС"), затова изявленията им днес са, че биха се коалирали единствено с Реформаторския блок (Цветан Цветанов). Може би намирате противоречие - как така нашият човек вижда модерност в Бойко Борисов? Какво развитие търпи България с ГЕРБ? Така е, но за масовия десен български избирател "от БКП/БСП по-лошо няма". Бившият комунист Борисов е допустим компромис. Той бие под и над път БСП, друг няма.

Русофобия

Този мотив е свързан с горния, но е отчетлив и има самостоятелни характеристики. Принадлежи на малка, но креслива група електорат, основно на ДСБ. Тук е и част от интелектуалният елит, имащ достъп до медиите. Русофобите смятат Русия за източник на всичко лошо и целият им светоглед е построен върху тази перспектива. Пускайки бюлетина, те смятат, че изправят долар в борбата срещу рублата. Доларът - хубав, рублата - лоша. В ценностната им система всеки, който воюва срещу Русия, води война на доброто. Обратно - оръжията на Русия винаги са оръжия на злото. Подобно мислене е копие на съветското правоверство отпреди 25 години. То често минава за "модерна демократична интелектуалност", макар носителите му да са расли сред тоталитарните среда и образование - и да искат, не могат да са различни, и да искат, не могат да го проумеят.

Вот "за" - има ли го въобще?

В социологическите анкети хората винаги казват, че търсят нещо "ново". Гласуват за различното. "Новото" е фактор, но то пак е гласуване "анти". Вотът за царя бе срещу всички, за Борисов - срещу БСП и ДПС, за Сидеров и Бареков - пак срещу всички. В повечето случаи следва разочарование, което води до ново гласуване "анти".

В заключение трябва да се каже, че има още една голяма група български избиратели. Те не гласуват нито "против", нито "за", а просто... пускат червената бюлетина. Това не е целият електорат на БСП, а най-твърдата част, която намалява поради възрастовите си характеристики. Мисловният процес сред по-младите най-често отново се спира в някое "анти" - Бойко Борисов, Брюксел и т.н.

Редовият избирател обикновено мисли, че сам е достигнал до определени представи, нагласи. Това е изключителна радост за политтехнолозите.

 

 

Източник: вестник „Сега”, 13 юни 2014 г.

 

 

 

понеделник, 9 юни 2014 г.

Кой диктува положението ? – Петър Волгин

 

 

  

Право да си призная, през последните дни леко ми омръзна да чета и слушам едни такива странни  изречения на всякакви български политици, които се упражняват по темите за доверието в правителството, за политическата криза и предсрочни избори.  Оставам с впечатлението, че българските политици са заживели в някакъв свой измислен свят. Те изглежда наистина си вярват, че тяхната огромна  интелектуална и политическа мощ  сваля и качва правителства. Че е достатъчно едно малко тяхно движение, за да бъде прекроена по коренен начин обществено-политическата картина в страната. Разбира се, истината няма нищо общо с представите на обсебените от идеята за собственото си величие български политици. Дали правителството ще падне, кога ще падне - това изобщо не зависи от тях. Отговорите на тези въпроси не се дават в София. Те се дават във Вашингтон, в Брюксел и Москва.

Настоящото правителство ще си отиде, не защото ГЕРБ е постигнал някаква чутовна победа на евроизборите, нито защото ДПС изведнъж е станала някаква свръхмощна организация или защото една смешна петпартийна коалиция е вкарала един евродепутат. Правителството ще си отиде, защото не се отказа от строежа на "Южен поток". Точка. И от Вашингтон, и от Брюксел достатъчно ясно казаха на нашите управляващи, че могат да останат на власт само в случай, че сложат кръст на този проект. Е, нашите продължаваха да упорстват и сега съвсем закономерно ще си заминат. Да, ние имаме полза от този проект, европейските държави също имат полза от него, най-малкото защото това е един допълнителен маршрут за доставка на газ, а и няма да сме така глупаво зависими от непредсказуемите украинци. Обаче Вашингтон не мисли така. Във Вашингтон искат да ограничат колкото се може повече доставките на руски природен газ за Европа. Защото по този начин с един удар ще постигнат три цели - ще минимизират влиянието на Русия, ще ни продават собствения си газ и ще увеличат неимоверно печалбите на компании, които ще почнат да дупчат цяла Европа в търсене на шистов газ. Нали знаете, шистовия газ като най-добро средство за независимост.

Та, това е положението и никакви Местан, Станишев, Орешарски, Борисов, за по-дребния политпланктон да не говорим, нямат значение в случая. Не те решават. Решават го американските ни приятели, както и другите ни приятели от Еврокомисията, които са просто едно продължение на американската воля. Сега, нали разбрахте, последните дни много бързо почват да ни спират еврофондовете. Оставаше и да не ни ги спрат. Предполагам, сте обърнали внимание на факта, че колкото повече българските управляващи заявяват, че ще строим "Южен поток", толкова повече нарушения откриват в Брюксел по европроектите. Бъдете сигурни, че ако бяхме стопирали проекта, когато ни казаха да го направим, европарите щяха да си текат безпроблемно и никакви нарушения нямаше да бъдат откривани. В случая изобщо не става дума за нарушения, за спазване на принципи и правила. Става дума за това, че ако слушкаш, ще ти позволят да управляваш, ако не слушкаш, ти спретват един майдан, с евро или без евро отпред, спретват ти една цветна революцийка и падаш от власт. Местни желаещи да участват в подобна бутафория, да се изживяват като революционери и говорители на гражданското общество винаги ще се намерят - било срещу заплащане, било от чиста глупост.

Изобщо няма никакъв смисъл да говорим за някакъв национален суверенитет. Кой ще управлява, какви политики ще се провеждат - всичко това го решават американските и брюкселските чиновници, а националната власт е просто един фигурант, на когото му е позволено единствено да надува бузи, опитвайки се да изглежда важен, като предводителя на дворянството Иполит Матвеевич. Между другото, не само в България е така. Подобна е ситуацията и в други европейски държави. И именно защото диктатът на Брюксел и Вашингтон върху тях става все по-безпардонен, националистически, евроскептични, крайно десни или радикално леви партии печелят все по-голяма популярност. Найджъл Фараж и Марин Льо Пен спечелиха евроизборите в своите държави, защото много британци и французи искат да решават съдбата си сами, а не да я поверяват на някакви загладени, безлични евробюрократи, неизбрани от никого. В Гърция спечели радикално лявата "Сириза", в Испания значителен успех постигна създадената само преди четири месеца лява партия "Подемос", защото хората осъзнават, че налаганите от Брюксел политики на съкращаване на разходите, на орязвания на заплати и пенсии водят не до излизане от кризата, а до нейното задълбочаване. Политиката на остеритет спасява банките и доходите на елита, но води до все по-голямо обедняване на обикновените граждани. Докато чиновниците в лъскавите брюкселски офиси упражняват неразбираемия за непосветените евроговор и бдят да няма някъде по-голям бюджетен дефицит от заложения в техните формуляри, бомбата на неравенството цъка все по-заплашително. Детонацията е въпрос на време.

 

 

 

Коментар в предаването "Деконструкция", БНР, 7 юни 2014 г.

Звуковият файл тук: http://bnr.bg/horizont/post/100419549/komentar-na-petar-volgin-07062014