Търсене в този блог

петък, 15 септември 2017 г.

Това е човекът ! – Иван Гранитски

 

 

   


Балзак, както е известно, сътворява цикъла "Човешка комедия" - стотина тома, разкриващи точна и разноцветна картина на епохата на Реставрацията. Те персонифицират развитието на социалните нрави по време на крайната фаза на Великата френска революция. Геният на автора ражда стотици герои, неповторими характери.
Струва ми се, че именно Стефан Продев е българският огледален образ на гения Балзак. Хиляди статии, филипики, антрефилета, бележки и прочее бележат професионалния път на Продев като вестникар, публицист, философ и историк на обществените нрави. Само във в. "Дума", който той създаде в началото на 90-те години на XX век, са поместени стотици публикации, анализиращи талантливо и задълбочено драматичните социални трансформации и пертурбации на периода. Ако трябва да говорим за истинската история на т.нар. преход, ще се обърнем към авторските текстове на Стефан Продев, публикувани в "Дума" от 1990 до 2000 г. Това десетилетие е епоха на героизъм и трагизъм, на злощастни противоречия и катастрофически колизии. И истинският хронист на тази величава епоха е именно Стефан Продев.
Нито един наш автор не е създавал толкова проницателни анализи на социалните процеси от началото на т.нар. български демократичен преход. Няма никакво съмнение, че бъдещата история на новите времена ще бъде белязана от удивителния печат на блестящото перо на публициста и историка, и хрониста на обществените нрави Ст. Продев. Неговите две книги "Носене на кръста" и "Сваляне от кръста" са автентичната история на периода от 1990 г. насам. Авторските текстове във в. "Дума" и във в. "Сега" през последната година от неговия живот маркират оригиналната хроника на политическите процеси в България за този период. От една страна, Продев ни поднася удивително ярка и изчерпателна картина на социалните трансформации на прехода, а от друга - умен психологически разрез на типажите на епохата - нравствени, интелектуални, социални проекции на политическата и обществената ситуация. Едва ли всички апаратчици от партийната централа на "Позитано" ще бъдат щастливи от анализите му. Партийните шушумиги, мижитурки и кюлханета не могат да възприемат исторически мащабното мислене на човек като Продев. Те калкулират своите сметки само за тяснопартийните си и корпоративни изгоди.
А Стефан Продев беше човек на XXI век. Той поставяше националните интереси над всичко. Той жертваше себе си и личния живот дори. Затова в един трагичен момент за историята на левицата заяви, че е ремсист. Не комунист, не социалист, а ремсист. Става дума за човек с високи морални принципи, възвишени идеи и ясни национални и общочовешки цели. Тогавашното ръководство на БСП не го разбра и падна от власт. Дано новите ръководства на левицата да осмислят, запомнят, да се поучат от духовните послания и завети на великия човек Стефан Продев.
Българското общество тепърва ще се връща и ще преоткрива социалния, нравствения и интелектуалния потенциал и пример на тази удивителна личност. Несъмнено този бляскав трибун е най-впечатляващият и безкомпромисен публицист на отминалия век. Той продължава великата традиция на огнената публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов, Георги Раковски, Йосиф Хербст, Гео Милев...
Стефан Продев е не само даровит български писател, проникновен политически коментатор, неподражаем публицист и есеист. Той е истински държавен мъж - личност, която мисли и работи за Отечеството, подчинявайки собственото си битие на принципите на общественото благо. Той е ценност и гордост не само за левицата, но и за националната култура.
Епохата и бъдещите поколения ще оценяват приносите на този невероятен човек и ще му отдават заслуженото.
Ecce homo! Ето човека - този, който легитимира достойнството на българската интелектуална монада, емблематизираща качествата патриот, героически дух и истински Човек !

 

 

Източник: вестник ДУМА, 15 септември 2017

 

 

 

 

Уроците на Продев – Тодор Коруев

 



Да работиш години наред близо до Стефан Продев e повече от късмет, щастлива сполука във вестникарския занаят. Аз имах този шанс. И колегите, които са го имали - в "Труд", "Народна младеж" или "Народна армия", в "Паралели" на БТА,  в сп. "София" и седмичника "Народна култура", или в "Дума" - всички те най-малкото не са останали безразлични към журналиста Продев, към вестникаря Продев, към публициста Продев, към мислителя Продев, към приятеля Продев, към ремсиста Продев,  към жреца на думите, както го нарече Иван Гранитски, към човека Продев. Не бяха безразлични и неговите многобройни читатели, които през 70-те и 80-те години си предаваха от ръка на ръка книгите с есета на Стефан Продев.
Ще припомня нещо - "забравено ново". В анкетата на Съюза на българските журналисти Стефан Продев влезе в десетката на най-добрите публицисти на ХХ век. И бе единственият жив сред 10-те избраници на колегията, в компанията на деветима вече безсмъртни. Така още тогава получи знака за безсмъртие.
Не зная дали Стефан Продев вече е влязъл в учебниците по журналистика. Проф. Филип Панайотов вече го преподаваше, другите, ако се правят на слепи и глухи, то е за сметка на занаята. Колкото по-скоро Продев се изучава от бъдещите вестникари, толкова по-голям е шансът родната журналистика да бъде спасена. Защото, първо, в голямата си част тя е продадена, т.е. не е българска. Второ, в нея нахлуха чужди тела - профани и хвалипръцковци и вече се е мутризирала и чалгизирала. Трето, от печата лъха на байганьовщина. Казано по-кротко, журналистиката ни се нуждае не само от професионализъм, но и от морал, почтеност и отговорност пред словото. А няма по-добър пример за сливане на професионализма и морала от Стефан Продев, повелителя на думите.
Но като говорим за уроците на Продев, ще разтворя знаменитата му статия "Перото на Войводата" от 1976 г. С тази статия може да започне всяка христоматия по журналистика.
"Първият урок на Ботев по публицистично майсторство е урокът за вдъхновението. Геният пише своите статии, памфлети и антрефилета със същото перо, с което пише и стихотворенията си.
...Вторият Ботев урок по публицистика е урокът за ангажимента, за пълното сливане на словото със съдбата на личността.
...Третият урок на Ботев е урокът за стила на публицистичното творчество. В този урок майсторът е изцяло съвременен.
...Четвъртият урок на публициста Ботев е урокът на изпреварването на времето. Аз бих го нарекъл "Урок по прогресивност".
... Петият урок по публицистика е урокът за храбростта. Не можеш да напишеш програмата на "Дума", ако си страхлив."
Ето как Продев е усвоил уроците на Ботев, за да ги предаде на нас като свои. Такава е безсмъртната щафета на българската журналистика.
Всеки божи ден в редакцията на "Дума" Шефа ни внушаваше култ към новината, отговорност пред словото, уважение към читателя, искаше да ни научи да не предаваме идеите си, да бъдем верни на чувствата си, да служим на истината, да не правим вестник въобще, а вестник с характер.
Стефан Продев е човекът, който промени представата на българина за вестник . "Дума" бе първата лястовица на модерното вестникарство у нас. Шефа казваше: "Бъдещето на "Дума" е в разбирането, че светът е информация, че всичко е информация" и доказваше това с всеки брой на вестника. После се намериха хора да си приписват неговите заслуги, а след смъртта му вече свободно се тупат по гърдите като спасители на партията и архитекти на "Дума".
Патриархът на думите си отиде от белия свят огорчен. От чужди, но и от свои. Той преживя чумосването ("Дума" - Чума) и анатемосването, конфискацията на имуществото до сушка, съдебните разправи и смъртните заплахи, пуническите войни срещу вестника и професионалната завист на колегите. Забравя ли се времето, когато биеха репортерите на "Дума" по митингите и гонеха журналистите му като адамити. Не по-леко Продев преживя тревожните среднощни конгреси и огорченията от фрази като "Дума" не е моят вестник". Но е имал и звездни мигове - най-често пред пишещата машина - неговия олтар, или в суетнята около направата на поредния брой на вестника. Тогава от кораба "Дума" той правеше история.  
       
 

 

Източник: вестник ДУМА, 15 септември 2017

 

 

 

Във време като днешното апатията е падение! – Стефан Продев

 

 

 

Става страшно. Не само защото стават страшни работи, но и защото хората са изпаднали в масова апатия. И социална, и нравствена, и психологическа. Вече е трудно да видиш човек, който вярва, който се надява, който е сигурен, че държавата излиза от трапа. Подобни оптимисти или смущават публиката, или я хвърлят в истерия. Обществото дори забрави да се смее, да се надсмива, да мисли сатирично. Единствените му теми са парите, цените и спомените от миналото, когато Вуте и Пена барабар с децата ходеха със самолет на плаж. Все по-видимо България се превръща в страна на повсеместно страдание, което я държи за гърлото като ламя и не й позволява да си поръча поне една ракийка ей така, за разтуха. Къде бяхме, къде сме, къде отиваме са все излишни въпроси, тъй като всички усещат, че тъпчем на място подобно на уморено добиче.
Е, има и уйдурми - от татарпазарищата, та до политиката, - но те не греят никого. Във време, когато една книга струва десет хляба, а десет хляба - една заплата, няма място и за най-тиха въздишка. Населението се щура зашеметено ту тук - ту там за някакво чуждоземно екю или за нещо, наречено "социална помощ", и все по-определено разбира, че върви към просия.
Майки хвърлят рожби по пътищата, старци се самоубиват, млади хора бягат в чужбина, болни хранят болниците, деца не учат, а аргатуват, читалища стават кръчми, роднини се стрелят за имоти, бандити искат почит и над всичко това витае една ненаситна омраза, която озверява душите и ги превръща в парче месо. Докъде ще стигнем, ако продължаваме така? Доникъде или до онзи страшен миг, когато семето ни ще загние съвсем и ще се превърне в тор за други.
Картината е страшна. Бяхме една от личните страни в света, а сега сме на опашката - там, където няма нито уважение, нито надежда. Говорим за Европа, а се бием като туземци за кокала. Европа ни гледа отвисоко и ни помага така, както помага на Серенгети. Тя обича резерватите. Забранява ни да се стреляме, но не ни пречи да се самоизяждаме. За съжаление апатията, която ни души, не ни позволява да се стреснем, да се опомним, да сложим ръката си в огъня, за да се спасим. Това е отчайващо. Но най-отчайващото е, че онези, които водят България - политиците, и техните послушници, превръщат хала ни в разменна монета. Синове и внуци на бивши търговци и думбази, на реститутки и лихвари - те започват голямата продажба. Готови са да продадат всичко, дори и името ни, но да успеят. Наричат се либерали, а всъщност са най-обикновени спекуланти, превърнали земята и духа ни в стока. И всичко това става пред очите на обществото, което спи и не се трогва. То, изглежда, все още чака да се случи нещо голямо и се държи като стадо. Но всички знаем съдбата на стадото. То живее от Гергьовден до Гергьовден, за да нахрани ножа. Колачи дал Бог, но те не мислят за страдащите.
Бедната България! Докога личните й хора - интелигентните, умните, талантливите, великодушните - ще стоят като вкаменени пред драмата й и ще позволяват на злото да се шири?
Докога ще сънуват измамни сънища, лишени от воля и глас? Та нали всичко се руши около тях и вътре в тях в името на най-мерзки цели! Докога ще подчиняват съвестта и таланта си на една измамна политика, която постепенно ни превръща в колония? Това вече е толкова видимо, че утре никой няма да намери снизхождение или оправдание. Драмата се приближава все повече и повече и обществото е длъжно да се събуди. Не за да вдига барикади и да прави псевдореволюционни спектакли, а за да спре с духа си последната вълна на разрухата. Трудна задача, дори отчаяна, но високоблагородна и свята. Който не усети мизерията на политическото лицемерие, което ни тегли надолу, ще предаде не само себе си, но и народа си. Така нареченият преход не оправдава никого. Това вече не е преход към демокрацията, а към една вълча система, която не вещае нищо добро. Ето къде обществото трябва да направи своя избор. И да излезе от състоянието на вцепенение. Когато едно общество иска да живее достойно и справедливо, то се бори. Иначе само си слага прангите и се превръща в мърша.
Всеки ден ни поднася скандални случки и факти, които провокират обществената съвест. Нека не ги подминаваме с безразличие. Те са част от живота, който живеем. Всички, които мислят за бъдещето, за България, за децата ни, са длъжни да се изправят. Да кажат: Стига! Ето я паролата. Във време като днешното апатията е падение.


    
   Стефан Продев, "Дума", 25 юни 1997 г.





 

 

неделя, 3 септември 2017 г.

Валери Петров: Продев - каква голяма фигура !

 

 

 

Обадиха ми се от редакцията да напиша "няколко думи" за образа, който е оставил в паметта ми Стефан Продев, но не ми казаха как се прави това, когато става дума за човек като него.
За жалост близкото ни познанство - не смея да кажа "приятелство" - с Продев започна късно - през бурната 89 г. - дотогава бяхме се разминавали, защото той беше от следващото поколение, а и полетата ни на действие бяха  различни. Съжалявам за това, тъй като - както после се оказа - не са били различни мислите и чувствата ни.
Като физика и дух Стефан беше наистина внушителна личност, но тази негова внушителност беше особена, излъчваща топлота, жизненост и веселост, идещи навярно от вътрешните му хармония, единство, честност. За великолепния му талант на публицист - остър ум, ерудиция, точност и изразителност на фразата, безпогрешно чувство за това, дали, кога, как трябва да се реагира на дадено събитие - за всички тези качества няма нужда да се говори, те отдавна са му отредили златно място сред най-добрите имена на българската журналистика. И щях да забравя за може би най-важното между тях: ремсисткия план, който през премеждията не го напусна до горчивия му край. Тези неща бяха за мен неотделими от образа на създателя на "Дума", но през последните години нещо ново ми откри неговата книга "Картини от камък" - един чудесен белетрист, рисувач на природата - нова придобивка за нашата литература, която напоследък далеч не е оскъдна на автори пейзажисти като Емилиян Станев и Николай Хайтов. При едно мое гостуване в неговия селски дом, когато той ме разведе да ми показва красивите кътчета на околността, почувствах в думите му, че нещо дълбоко и горещо го свързва с него, градския човек - с нашата природа.
Такъв човек загубихме преди десет години.
Спомням си от юношеството един стих, написан по случай смъртта на Маяковски от негов съвременник. Той казваше, че със загубата на Маяковски сякаш от стаята на съветската поезия били изнесли грамаден шкаф. Образът, пренесен за нашия случай, не е точен - звучи ми някак тромаво, но нещо такова чувствам, когато си мисля за Стефан Продев и за загубата, която културата ни преживя с неговата ранна смърт.  

 

Източник: вестник ДУМА, 3 септември 2011 г.




 

Повелител на думите – Иван Гранитски

 

 

Макар и омерзен, Стефан Продев насити последното си послание не със злоба, а с болка и светла печал

 

С неговата смърт България и българската култура загубиха един от най-неистовите си синове, патриоти и родолюбци. Едно от най-ярките си и огнени пера. Една от най-големите си съвести, каквито бяха у Христо Ботев, Захарий Стоянов, Йосиф Хербст. Освен ярките си публицистични книги големият художник, журналист и хуманист, едно от удивителните явления в съвременната българска литература и култура, Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета. В тази област е също така впечатляващо многообразието на неговите търсения - от героите на френската революция през ярки творци като Франсоа Вийон, Давид, Бетовен, Сикейрос до персонифицираните и портретирани неподражаемо излъчвания на българската природа. Продев одухотворяваше и натоварваше с човешки черти така скъпия му и роден Балкан над село Енчевци. Там всяка тревичка, ручейче, камък, горска пътечка, урви или било му бе скъпо и му говореше за толкова много неща. Той слушате диханието на отечествената природа, чуваше стародавни гласове, виждаше идещите към него видения от миналото и картините от камък бяха по-живи и по-динамични от социалните картини, които тровеха последните години от неговия живот. Между "Раждането на шедьоврите" и "Картини от камък" лежат почти 20 години, но ние виждаме как все повече се изостря есеистичното перо на Стефан Продев във времето, как става все по-фин и нюансиран неговият пластически рисунък, как се задълбочава майсторството му да психологизира и портретира. В историята на българското есе Стефан Продев остави ненадминати страници, страници-еталон. Продев подхожда с пиетет към избраните от него творци. Чувство на преклонение и възторг извира от словото му, когато говори за картината на Давид “Убитият Марат” и третата симфония на Бетховен. Пред очите ни оживява бурната и драматична епоха на Великата френска революция, усещаме сякаш огненото дихание на времето. Авторът вдъхновено пресъздава неповторимия колорит на това време, чиито деца са Давид и Бетховен. В тяхното творчество той иска да открие великото народно разбуждане, гневът на масите, който разчупва оковите на социалната несправедливост, иска да чуе стъпките на самата история. И за да постигне това, Продев умело вплита действителни случаи от живота на двамата гении в повествованието, насища го с анализи на различни техни произведения. Истинският творец е глас и съвест на своето време Сътвореното от него неизбежно носи посланията на това време. Освен с “Убитият Марат” и “Ероика” Стефан Продев доказва тази своя мисъл и с “Автопортрет” на Сикейрос. Всъщност картината на големия мексикански художник служи на автора само за повод да посочи социалната обусловеност на изкуството на Сикейрос. В неговия “Автопортрет”, създаван в затвора “Лекумбери”, се оглежда социалното напрежение на времето, антагонистичното класово разслоение. И окован художникът продължава борбата си, за изкуството му още не са измислени затвори. “Раждането на шедьоврите” е книга за революционната сила на изкуството. Продев не се спира само на мига, когато се появява творбата на гения. Той се интересува преди всичко от по-нататъшния й живот – от нейното социокултурно битие през годините и столетията, от невероятната й способност да концентрира в себе си социална и художествена енергия, която да възпламенява духа на следващите поколения. Безсмъртието на художествените идеи, заложени в разглежданите творби, убеждава ни Стефан Продев, разкрива и другото лице на революцията – тя е хармония, борба за индивидуална и социална хармония. Но изглежда публицистиката и есеистиката не бяха достатъчни за широкия дух на този повелител на думите. Той търсеше други територии за разгръщане на своето въображение. Не се страхуваше да се втурне и в примамливите, но опасни пътешествия в областта на прозата. Без да бъде между имената на съвременните български белетристи, около които критиката шуми, за няколко десетилетия Стефан Продев ни поднесе и книги с разкази и новели, които доказват, че той е един от ярките, физиономични съвременни български прозаици. От "Забравени новели" до "Неприятни разкази" (последната му книга) Стефан Продев се опитваше със средствата на прозата да разгадае причудливите трансформации в душата на съвременния българин, да си отговори на редица трудни и драматични въпроси, които вълнуваха писателското му въображение. "Неприятни разкази" бе сътворена в трагичните последни месеци, когато не само тялото на автора бе нападнато от зловеща болест, но и социалният организъм на държавата бе поразен от метастазите на обществения разпад. Описвайки в своите "Неприятни разкази" трагичните и величави образи на новото време, които си отиваха горди, но непобедени, запазили романтичната вяра на своя идеал, както и омерзителните ликове на антигероите на нашето време, които бяха оръдия на разрушението и нравствената и социална деструкция, перото на Стефан Продев не се настървяваше. То рисуваше със състрадание и скръб, с разбиране и мъдро просветление. Макар и омерзен, авторът насити последното си послание не със злоба, а с болка и светла печал. Тепърва критиката ще се връща към богатото и многообразно творчество на Стефан Продев, ще открива нови и нови неподозирани качества на неговата личност.

 

 

Източник: вестник „Класа”, 14 септември 2007 г.

 

 

 

 

петък, 28 юли 2017 г.

Първото българо-съветското дружество в Кюстендил

 

 

 

Първото учредено Българо-съветско дружество в Кюстендил е основано на 11 август 1940 година от 42 прогресивни граждани. Това става в бирария „Бохемия”.   За председател е избран лекарят,  доктор Петко Стефанов Бананов, бивш завеждащ вътрешно отделение  в Кюстендилската болница (1927 – 1930 г.)  и нейн управител (1931 – 1934 г.)  Местното дружество се явява клон на централното дружество основано в страната. За подпредседател е избран офицерът от запаса подполковник С.  Хлебаров, за секретар – бившият учител и адвокат  В. Хлебаров,  за касиер – библиотекар  Крум Антонов, учител . За членове на ръководството са избрани още: доктор Стойне Ливадийски, доктор Владимир Дамянов и Ст. Тасков – тютюнев работник. Избран е и контролен съвет. Сред учредителите са  още адвокатът Стефан Антонов, учителят Георги Ангелов и други.  18 от членовете на дружеството са комунисти (БРП), няколко са земеделци (БЗНС „Ал.Стамболийски”), а останалите безпартийни. Членове стават хора от всички прослойки – учители, лекари, адвокати, работници, чиновници, дребни търговци, шивачи, обущари, бръснари, занаятчии, земеделски стопани, пенсионери.  Дружеството си поставя за задача да организира  чествания на руски и съветски поети и композитори, вечеринки, посветени на наши националреволюционни дейци и писатели, да информира за развитието на съветската наука и култура. Целта е чрез многообразна дейност да откъсне младежта  и населението  от влия­нието на фашистките организации – бранници и легионери. Ръководството на читалище „Братство” Кюстендил се обръща към новоучреденото дружество с молба за съдействие по осигуряване на подходяща съветска литература. Дружеството основава свой клуб с библиотека и читалня на днешния площад „Първи май”, установява контакти с Всесъюзната организация за културни връзки  в Москва, урежда витрини и изложби с репродукции на картини на съветски художници, прожекции на съветски филми, организира безплатен курс по руски език.  Постепенно броят на членовете нараства на 200 души.

От пролетта на 1940 г. Околийският комитет на Българската работническа партия  в Кюстендил активизира своята дейност. Участието на партията в изборите прави нейните лозунги популярни сред всички слоеве на населе­нието. Активизира се и ремсовата организация. Въз­становяват се старите и се създават нови ремсови групи в града и околията.  Основна политическа задача става борбата про­тив въвличането на страната във Втората световна война.

По това време в страната се подема Соболевата акция – своеобразно всенародно движение за приемане на предложения  от страна  Съветския съюз пакт за приятелство и взаимопомощ. Предложението е направено на 26 ноември 1940 г. чрез А. Соболев, генерален секретар на Министерството на външните работи на Съветския съюз. Българското фашистко правителство го отхвърля и се опитва да го скрие от народа. Но главно под ръководството на Българската работническа партия по места се разгръща широка кампания за приемане на предложения пакт. Комунистите и ремсистите от Кюстендилско се включват активно в тази инициатива. В село  Жиленци и района са събрани над 900 подписа. Впечатляващи са и резултатите в с. Скриняно, където акцията е ръководена от Стоян Лудев. Много подписи, телеграми и писма са изпратени от Горановци, Полетинци и други села. Активна дейност се разгръща и сред учениците в Мъжката гимназия, в Столарското училище, в Девическата гимназия. Писмата са изпращани  до царя, правителството и редакциите на буржоаз­ните вестници за сключване договор за ненападение и взаим­на помощ със СССР.  Ремсистите се включват ентусиазирано в разпръскването на позиви за приемане на съветското предложение. Чрез доктор Г. Василев със събиране на подписи са ангажирани и членове на БЗНС. Фашистката власт започва да преследва всички, които разпространяват  позиви и събират подписи. Но акцията се превръща в своеобразен плебисцит за българо – съветска дружба, против прогерманската политика на българското фашистко правителство, за защита на жизнените интереси на трудещите се.

Обществено-политическите условия в периода на Втората световна война не благоприятстват популяризирането на славянската идея и дружественият живот. След като на 1 март 1941 г. фашисткото правителство на Богдан Филов подписва във Виена протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт , германски войски навлизат безпрепятствено в страната. В Дупница и Кюстендил са настанени части на 12-а немска армия.

В тези условия, поради гоненията, преследванията и грубия  полицейски терор по решение на управителния съвет от 27 април 1941 г. българо-съветското дружество в Кюстендил е разпуснато, а скоро тази дейност въобще е забранена.  На 22 юни 1941 г. – в деня на нашествието на Нацистка Германия в СССР, БРП изпраща призив до народа да не сътрудничи на правителството и на немските войски. На 24 юни партията обявява курс на въоръжена борба.

Дейността на българо-съветското дружество в Кюстендил е възстановена през май 1946 година.

 

 


 

Факсимиле на  писмо от 25 юли 1940 г., с което се иска разрешение за свикване събрание на Българо-съветско дружество в Кюстендил. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Полицейско разпореждане от 2 септември 1940 г. за вземане на отчет образуваните дружества в страната и членовете на техните ръководства. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Полицейски рапорт за дейци на Българо-съветското дружество. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Страница от устройствен правилник на Българо-съветското дружество. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

Последна страница от учредителен документ на Българо-съветското дружество. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Протокол от  създаване на дружеството в Кюстендил. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Факсимиле от списък на учредители на Българо-съветското дружество в Кюстендил. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Факсимиле от списък на учредители на  дружеството. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

 

Членска карта на Костадин Лучански от 1949 г.






 

четвъртък, 27 юли 2017 г.

Долу БКП, мили деца ! - Теофан Германов

 


 

Учебникът по антикомунизъм на фондацията на ексминистър Николай Младенов грубо противоречи на законовото правило, че политиката няма място в училище и на етичната норма, че омразата няма място в детските души

Ейбрахъм Линкълн казваше, че можеш да излъжеш всички за кратко или един човек завинаги, но не и всички завинаги. Нацистът Гьобелс казваше, че една лъжа повторена 1000 пъти става истина. Кому служат и ччии пример следват днешните родни антикомунисти и грантаджии ще опитаме да разберем в следните редове.

Тези дни нашумя т.нар. „учебник” по антикомунизъм, подготвен от фондация на име „Софийска платформа”, в чието ръководно тяло е бившият зам.-председател на СДС, а по-късно висш функционер на ГЕРБ и и външен министър в кабинета „Борисов 1” Николай Младенов. Припомняме биографията му не само, за да изтъкнем, че днешният висш служител на ООН (съвместима ли е тази му позиция с грантаджийската активност) е класически политически ренегат, но и защото видният антикомунист е… син е на офицер от Държавна сигурност, потомък на комунистически род, чиито идеали днес оплюва обилно.

Разликата е, че парите идват от Фондация „Америка за България”, платила огромните за нашите стандарти 227 000 лева за изработването, отпечатването и безплатното разпространение на антикомунистическия опус. Не е известно кои историци са писали „учебника”, но е факт, че той няма най-важното качество на учебник – не почива на научни факти и тяхното обективно изследване и тълкуване, а е едностранчив, тенденциозен, краен и пропагандистки, лозунгарски, досущ като учебниците в така мразеното от Младенов общество от неговата ранна — сталинска фаза…

„Учебникът” противоречи и на основното конституционно и законово положение, че политиката няма място в учебните заведения. Именно затова е редно не само образователното министерство, но и прокуратурата да се самосезират и да проучат тази откровена политическа пропаганда в училище.

Най-малкото, което е нужно да направят просветните власти, е да осигурят до българските ученици, до тях да достига и различното мнение за близкото ни минало, да им се съобщи за контекста на онова общество – глобално двуполюсно противопоставяне, Студена война, ембаргови режими и санкции, които подриваха икономиката в Източна Европа, надпревара във въоръжението и т.н.

Нека да бъдат информирани и за построеното по онова време, за социалната държава, която съществуваше, за развитието на българската индустрия, земеделие, образование, култура, наука, здравеопазване, спорт и т.н. Да им бъде казано обективно, че социализмът издигна България от бедна селска страна до мощна индустриална държава, в която над 20% от износа бяха машини и електроника, още толкова – химия и метали. И защо днес икономиката ни е евтин алкохолен туризъм и парцалки от Капалъ чарши. Как тогава за 3 години бе построен НДК, на който сегашната власт за 3 години не може да подмени плочките. Как тогава, за разлика от сега, имаше политици, съдени и влезли в затвора за корупция, а сега това е мираж за милионите гневни българи.

Нека на децата им бъде обяснено логическото противоречие как е възможно във времето, в което според „учебника” по антикомунизъм, България е била един огромен концлагер, е било възможно да бъдат създадени огромна част от произведенията, които и днес учат в училище, как е възможно малка България да изпрати хора в космоса, да се правят световно признати научни открития, да бъдем в първата петица и даже в първата тройка по олимпийски медали? И как всеки имаше работа, а по улиците не пребиваха хора просто ей така, че тежките криминални престъпления бяха рядкост, че всеки ходеше на зимна и лятна почивка на символична цена, че заплатата от 200–300 лева беше достатъчна, за да си купиш, макар и с известно чакане, нови (а не трета ръка), жилище и автомобил. Защо парното, токът, водата струваха броени левчета, а днес заради сметките към монополите, се лишаваме даже от храна…Да ни кажат защо днес външната ни политика е васална и безропотна спрямо Вашингтон и Брюксел, а някога Живков водеше равноправен диалог с канцлера на Западна Германия, премиера на Япония и с генерал Де Гол. Че тогава във властта участваха Николай Хайтов, Светлин Русев и Емилиян Станев, а днес Бойко, Цецо, Цецка, Валери Симеонов и Живко Суджука…

Отделно от това, „учебникът” противоречи остро на моралната норма, че омразата няма място в чистите детски души. Ясно е, че целта не е просто децата вместо на „стражари и апаши” да играят на вече на „комунисти и демократи”. Целта е в детското съзнание трайно и необратимо да бъде наложена опорната точка, че в миналото ни всичко е лошо, че социалната държава по принцип е лоша, че стремежът към социална справедливост е много, ама много лош. И, разбира се – че Русия е много, много лоша, нищо, че тя от 25 години не е Съветският съюз. И още нещо много важно за авторите и техните спонсори от „Америка за България”– че преходната реалност, в която те живеят е…идеална. Че тя няма алтернатива, че ако някой дръзне да поиска промяна, е комунист, който ще ни върне в концлагера. Хитро измислено, нали, господа антикомунисти?! Лозунгите са познати, даже и със сложения им обратен знак, нали?!

Факт е, че днешните родни и международни антикомунисти и неолиберали в съзнанието си са едни най-обикновени сталинисти или фашисти, готови да мачкат и репресират, че и даже да убиват (ще дойде и това време!), ако е застрашена тяхната власт, техните печалби, тяхното колонизаторско присъствие, тяхното глобално влияние.

Българското общество, въпреки изхарчените стотици милиони долари (само „Америка за България” рапортува за дадени 400 000 000 долара, а съвместно с други фондации и програми сумата може и да минава милиард), българският народ продължава да тачи доброто от социалистическото ни минало и да уважава и обича приятелска, славянска и православна Русия. Първият процент се движи около 50 (ако сложим хората, които искат радикални социални преобразувания и по-силна държава, сигурно ще клонят към 80 на 100), а вторият процент е над 80.

Хората усещат реалността. Виждат, че преходът беше несправедлив, че новият ни елит е калпав, а капиталистическото общество от неолиберален тип е пагубно. Последното го разбира вече целият свят, включително –в най-богатите страни. И как няма да не го разберат, щом неолиберализмът и глобализмът родиха уродливата реалност, в която 1% от хората владее толкова богатство, колкото останалите 99%, когато 8 милиардери имат толкова пари, колкото 3, 5 милиарда човека от бедните държави. Все по-ясно става, че в името на тези печалби се манипулират правителства и избори, купуват се политици, промиват се мозъци, чрез машината за глобално медийно влияние. Нима това не е неолиберален, капиталистически тоталитализъм?! Но хората постепенно се събуждат!

Нашите сънародници, включително и децата ни, разбират, че „демокрацията”, която ни построиха не е демокрация, че обществото ни, регионите, семействата, хората, живеят в несправедливо, бедно и все по-бездуховно общество, лишено от справедливост, от реални ценности и вяра, от сигурност и предвидимост, от ред и стабилност, и най-вече – от национална цел и единение. Пропада и опорната точка, че за това положение — видите ли — са виновни „комунистите и ченгетата”. Как да са виновни те, когато за 27 години на власт левицата бе едва 7–8 години, а десницата – 20! И когато в целия преход и десните, но и левите, изпълняваха духа и буквата на неолибералната икономическа и политическа доктрина –по-малко държава, всичко е пазар, тотална приватизация, всички привилегии за капитала, особено – за чуждия, социалните права на хората – в ъгъла и т.н.

Хората не са луди, господа антикомунисти!

Няма да успеете не за друго, а защото в духа на младите е присъща борбата за промяна, за справедливост, за достойнство. Може те да не бъдат наречени „социализъм”, със сигурност няма да са едно и също с обществото преди 1989-а, със сигурност ще са много по-радикално леви, отколкото днес можем да си представим, със сигурност тяхна цел ще е да скъсат оковите на тоталитарния неолиберален капитализъм в световен мащаб.

Но ще ги има, повярвайте!

 

 

Източник: вестник „Земя”, 27 юли 2017 г.

 

 

 

 

вторник, 25 юли 2017 г.

Мултикултурно циганите подивяха – д-р Илия Илиев

 


 

 

След като чрез Ония ценности бяха остъргани значителни части от крехкия цивилизован пласт от съзнанието на милиони хора, сега повсеместно се сблъскваме с примитивно поведение: поддават се на евтини манипулации; образуват разбойнически банди, кланове, стихийни тайни организации и градят неформални йерархии; зъбят се на „чужди и външни" хора наоколо; подчиняват се на сексуални стереотипи; следват стадото себеподобни по случаен белег. Циганите логично най- бързо загубиха следите от цивилизованост, последваха ги и немалко българи.

Още в началото на прилагането на мултикултурщината беше ясно, че тя до нищо добро няма да доведе европейските народи и техните държави. Не е възможно да се реализира за няколко десетилетия исторически процес, който обективно протича в продължение на хилядолетия. Напълно недемократично е да се гарантират специални права на етнокултурните малцинства, тъй като те неизбежно ги използват във вреда на мнозинството в конкретната държава.

Сред коренното население привилегиите за малцинствените групи и потискането по този начин конкретно на българския държавнотворчески народ, се появява реакция. Неизбежно се стига до отхвърляне, враждебност и непоносима дезинтеграция сред населението. А после и до ускоряване на тенденцията към разпад на държавата. Ваксинирането на децата ни с „програма за толерантност" с усилията на просветното министерство, „Отвореното общество" на Сорос и прочие кривозащитници, навреди на българите.

Обективно навреди и на циганите. Подивяването сред тях е очевиден факт, забелязва се и сред нас. Най-често те малтретират медицинския персонал, който им оказва реално безплатна свърхценна помощ, бият и учителите, обучаващи техните покрай нашите деца на ум, разум и човещина. Проявяват такива диващини и все повече българи. Което е и целта на душманите на нацията ни.

Мултикултурността се провали навсякъде, за този епохален провал открито признаха дори на Запад. В този дух, изправени пред лицето на страшните поражения за своята национална култура, ясни и категорични изявления направиха канцлерът на Германия Меркел, президентът на Франция Саркози и британският премиер Камерън.

Тук все още инатливо се пънат да изпълняват задокеански и брюкселски предписания, които са противни на голямото мнозинство от нашия народ. И защото народът ни ги отхвърля с възмущение, управниците напират да ги налагат чрез „демократична" принуда. Отново се налага да отбележим, че свободата и справедливостта са несъвместими с либералната „демокрация" и обратно. При всички досегашни опити за присаждане на едната ценност върху стеблото на другата, се е получавала диктатура.

Главната опасност за оцеляването ни като нация със своя относително независима държава е характерът на държавната власт, която действа при отсъствието на национална идеология и национална стратегия за сигурност и развитие на България. Администрацията във всички нива е пренаселена от морално и професионално неготови и нежелаещи ефективно да работят за страната чиновници. Политическият живот у нас има ритуален характер, повтарящ в чист или карикатурен вид чужди образци.

Страшното е, че нацията и властта над нея водят собствен живот, при който интересите им не се допират. От близо 30 години у нас е в ход процес, при който се променя чертежът, по който от килийното училище през османско време и доскоро се е възпроизвеждало културното ядро на българите. Държат ни в състояние на „организиран хаос", той е задължителен атрибут на всяка война. Нахвърлянето на цигански банди върху невинни българи е малка, но важна част от нея. С цел поддържане на трудно поносима среда за живот в страната, и поддържането на тревожно чувство за дебнеща опасност.

В крайна сметка се цели превръщането на нацията в някакъв „първичен бульон" от атомизирани индивиди, готови в името на печалбата, удоволствието или близкия успех, да се превърнат в подконтролна и положително настроена към чужда власт маса.Изключително важна роля за постигането на разрушителните цели има поддържането у нас на състоянието на постоянна икономическа и социална несигурност, на пълна липса на хоризонт пред обществото и отделния гражданин.

Обратните тенденции нарастват в Европа, в САЩ и у нас. Главната борба ще е за възстановяване на националния суверенитет в достатъчни за оцеляването на нацията размери. Както и за поява във властта на представители на здравия национален елит. Другото ще е следствие, дори и справедливото правосъдие.

 

Източник: вестник „Труд”,  20 юли 2017 г. / със съкращения /

Карикатура: Иван Кутузов - Кути

 

 

 

понеделник, 24 юли 2017 г.

Историята на един успял ром, който си иска социализма - Н.Зарева

 

 

 

 Случайна среща ми припомни, че през социализма ромите бяха сити и интегрирани по единствения  успешен начин – задължаваха ги да работят.  Но демокрацията ги постави по-високо в йерархията на социалните групи, превърна ги в привилегирована паразитираща прослойка, в заплаха за живота на друга част от обществото. Последната им жертва е Алекс от Бяла. Милиони левове потънаха в джобовете на цигански и български барони за интеграцията им, а си останаха неинтегрирани и до днес. Няма и намек за намерения  безработните роми да бъдат откачани от хранилката на социалните помощи и битовата престъпност, и да бъдат закачени към трудовия сектор.  Затова ще разкажа една история  като доказателство, че ТРУДЪТ е единственият лост за интеграция на малцинствените групи. Историята е на един  успял  и богат циганин, който, обаче, тъгува за времето на социализма.

 

 

 

Съдбата ме срещна с циганин от Разлог на безлюдна междуградска спирка.  Черен, миришеше на пот, но лицето му излъчваше интелигентност и достойнство. Заприказвахме се. Извини се, че е мръсен, но отглеждал овце и направо от егрека запрашил с буса към спирката да получи пратка. Не смята думата „циганин” за обидна, само ако се употребява в множествено число. Държи да го наричат „ром”, за да се прави разграничение между различните прослойки в етноса.   Неусетно разговора премина към паралел между онзи строй и  настоящето. Човекът беше категоричен, че  при социализма било много по-добре. Нищо че сега има печеливш бизнес, хубава къща на три ката,  бус за работа и „Ауди” за парад. Може да отиде, където си пожелае, даже в Дубай. Но няма нито време, нито желание да пътува.

Каквото и да ти говорят, запомни, за нас, циганите, при социализма беше истински рай. Никога не сме живели по-добре.

Държавата го изучила, завършил техникум, след това държавата го изпратила на работа в местен завод по разпределение. Там вече работели родителите му. Дали им след няколко години голям апартамент в Разлог. В почивните дни обработвали  градината на село, изкарвали си сами зеленчуците и плодовете.  От завода ги водели на екскурзии, та видял и България. За добра работа го изпратили на екскурзия и в Съветския съюз.   Циганите се чувствали равни с българите и българите ги приемали за равни. Не помнеше някой да е правил разлика между собствените му деца и българчетата в училището.

Но помнеше кога „душата” му се е „събудила”, как от дива лоза започнал да се превръща в „облагородена асма”.

От завода ги завели на балетна постановка в Народния театър, а даже по телевизора не бил виждал балерини. Но всичко било толкова красиво и изящно, че когато представлението свършило, очите му били мокри. След това не пропускал подобни мероприятия, пръв се записвал в списъка – гледал постановки с всички велики български артисти, започнал да чете и книги.  От завода ги завели и на изложба. Излязъл от залата влюбен и в това изкуство. Имал практика да „слага на влог”, но решил, че колкото и да струва, ще си купи истинска картина. Намерил художник, влязъл в ателието и дъхът му секнал при вида на селска къща с есенна градина. Пазарил се, купил я. След време още две. Още си ги пази, и когато го налегне мъка, сяда пред тях и ги съзерцава. За нищо на света не би ги продал.

Подчертава, че  изкуството е вторият фактор, който го е изградил като човек и характер.  

Но дошла демокрацията,  заводът го изхвърлил на улицата със стотици други работници, сред тях и цигани. Едни се хванали за временна работа, други събирали старо желязо, трети започнали да крадат. А той заминал за Германия. Нощувал под мостове и по пейките в парковете,  простудил си бъбреците, а намерил работа само за месец-два. Опитал да проси, но го досрамяло. Върнал се и заминал за Гърция да дои овце. С голи ръце, без апарат. Костите на ръцете му се изкривили, изпитвал ужасни болки, а и бъбреците взели да се обаждат. Изчакал да му изтече договора, взел парите и се върнал в България. Захванал се да приложи наученото и да прави собствен овчарник. Но получил бъбречна криза. Нямал осигуровки и си плащал на ръка за снимки и прегледи, а после и за операция.  Оперирали го в софийска клиника. След операцията го настанили  в една стая с доцент около неговата възраст, преподавател във ВУЗ. Доцентът проклинал оня строй,  оплаквал се колко бил ощетен, как го разпределили преподавател в някакво северняшко градче, как се измъкнал от разпределението, защото баща му познавал „голяма клечка” в ЦК на БКП. И пак същата „клечка” му помогнала да стане асистент. Но при пътувания в чужбина за обмяна на опит, само веднъж попаднал в списъка, и то за Москва. За Куба не го взели, защото нямал доклад по някаква тема, а никой не го предупредил да напише такъв. Дали му гарсониера, защото бил ерген, та „клечката” пак се намесила и му дали по-голямо жилище. Но се измъчил с преместването на багажа.

Циганинът го слушал мълчаливо. Доцентът се усетил, че може би го натоварва. Ама защо ти обяснявам, ти си циганин, знаеш по-добре от мен   как ни мачкаха, еле пък вас, колко трудно беше с работата, казал доцентът.

И тогава циганинът се вбесил. Господине, ние сме почти набори, но погледни моето лице и ръце, погледни и своите. Ти изглеждаш по-млад за годините си. Но докато ти си бил в кабинет и си недоволствал я за жилище, я за  чужбина на държавни разноски, аз съм работил и за твоята заплата. Всички цигани изработвахме заплатите на такива като теб, докато ти си търсел връзки да се уредиш по-добре в живота. И въпреки това не мога да кажа, че съм живял зле, че са ме мачкали.

Щом говориш така, значи си комунист! За пръв път срещам циганин комунист, възкликнал доцента.

Няма значение дали съм комунист или не съм, а че казвам истината. А ти даже не знаеш, че безработен циганин при социализма нямаше. Отнасяха се към нас с уважение, имахме самочувствие. Сега почти няма работещ циганин. Харесва  ли ти циганите да не работят и ти да ги издържаш с данъците си? Не. Хересва ли ти, че циганите крадат и пребиват хора за 20 лева? Не. Смяташ ли, че полицията ще те спаси, ако те нападне циганин? Не. Харесва ли ти да виждаш просяци по улиците и джебчийки в трамваите? Не.

Е щом е „не”, защо ми говориш, че някога сме били по-зле?! Особено пък ние, циганите. И на него казал да запомни, че циганите са живели добре само при социализма.

Доцентът не казал нито дума повече. Мълчал един ден, а на втория дошла санитарка да му премести багажа в друга стая. Затваряйки вратата след себе си, доцентът казал ни висок глас: „Аз с комунист в една стая не мога да лежа!”

… Излязъл моят ром от болница, довършил фермата. Наел за овчари други цигани – от солидарност, а и да не си рискуват живота като крадат жици. Но седмици преди Гергьовден двамата овчари изчезнали от кошарите, отмъквайки няколко агнета. Полицията ги открила, но не открила агнетата. Тогава циганинът издигнал желязна ограда около фермата, инсталирал видеонаблюдение, наел други цигани и въвел бонуси за добра работа. Така се застраховал двойно от кражби, но въпреки това не смее да се отдели  повече от ден-два от кошарите.  Доволен е от себе си, че не е кривнал от правия път, но всеки път като минава  край  завода, в който е работил, душата му страда . Човек се чувства най-добре и е най-свободен в голям колектив, от мен да го знаеш. Винаги ще има кой да ти помогне, да си кажете нещо ново. Когато работиш с пет човека, след време няма за какво да си говорите. Подивяваш, без да усетиш. Разбираш го, когато попаднеш сред непознати хора, и не можеш нито разговор да подхванеш, нито знаеш как да се държиш.   

Питам го за какво мечтае.

Мечтае внучката му да стане балерина. Мечтае да разшири фермата и да наеме още работници, за да си бъдат по-голяма дружина и да не подивяват. Мечтае времето да се върне назад,  в завода пак да работят хиляди хора и младите цигани да бъдат там.  Да ги водят на балет, на театър, екскурзии и манифестации – с костюми и вратовръзки , както му е реда. Убеден е, че след това те сами ще спрат да крадат.

Автобусът се показа в далечината и през очите на мъжа премина сянка от съжаление и страх. Наведе глава и се извини, че ме е занимавал половин час със себе си, но вече  бил забравил какво се говори пред  непознати.

Отговорих, че не ми е досадил. Но изглежда и аз съм подивяла, защото исках, но не се осмелих да му кажа, че тази непредвидена среща е една от най-важните в досегашния ми живот.  Дълго ще се спомням  думите му…

 

 

 

Източник:  сайта  mejdu-redovete,  16 юли 2017 г.

 

 

 

 

Циганският въпрос - Любомир Шопов

 


 

Днес модерна е думата „интеграция”, но реално такава бе постигната в периода 1944-1989 година


Ще започна с това,че „циганско малцинство“ в България няма. В нашата страна живеят няколко етнически групи цигани.“Ромите“  са потомци на пришълци от Северна Индия (Раджастан),които през Византия (XI-XII век) се разделят на север-към днешните Грузия и Армения, на юг-към Египет, Сирия, Палестина и Северна Африка.Третата посока е Мала Азия, Балканите и Европа.

Кардарашите са известни като „сръбски“ или „унгарски“ цигани. По традиция са православни. В България идват между Първата и Втората световна война от Беломорска Тракия,Вардарска Македония и Северна Сърбия (Войводина). Спазват старите цигански норми и правила на поведение. Занимават се с котларство и бакърджийство-занаяти, практически унищожени след „промените“ у нас. Чергаруват.

Йерлиите смятат себе си за хора с „висок морал и модерен манталитет“. Живеят уседнало. Делят се на „български цигани“- християни и протестанти, и „турски цигани“-мюсюлмани. “Турските“ цигани са най-многобройната част от циганите в България. Спазват мюсюлманските, но зачитат и българските големи празници. Говорят цигански (романес), примесен с турски думи и обратното-турски-с елементи на цигански. Повечето отричат циганския си произход и имат турско самосъзнание.

Лударите (рудари) се самоопределят като „власи“ или „влашки цигани“. Говорят диалект на румънски език. Според поминъка се делят на „мечкари“ и „копанари“. Бриджит Бардо „приключи“ с панаирджийските мечки.

“Копанарите“ все още дялат лъжици и други изделия от дърво, но са на изживяване.

Демирджиите живеят в Старозагорско, Чирпанско и в някои пловдивски села. Не говорят цигански, а български и са християни.

Действителният брой на циганите в България е неясен. Немалко от тях се обявяват за етнически българи или турци. При преброяването от 2001 г. циганите са 370 908 или 4.68 % от населението. Преброяването през 2011 г. показва 320 761. Американски източници твърдят за около 450 000 към 1990 г. Други — за 700 000 до 1 000 000 души.

Преди 1990 г. Турция спира изпълнение на Спогодба за изселване под претекст, че заедно с „български турци“ заминават и цигани. В днешни дни „ромите“ са на почит и уважение в „битките“ за власт. Те са избирателен потенциал за ДПС и ДОСТ. Техният глас има значение и за други партии. „Алфа Рисърч” съобщава, че на изборите за Народно събрание през 2014 г. циганите дават от цялата избирателна маса на партиите, както следва – за ГЕРБ – 8%, за БСП – 17%, за ДПС – 44%, за АБВ – 3% и т.н.

В днешния политически речник на мода излезе думата „интеграция“. След 9 септември 1944 г. това беше курс на БКП с цел включване на циганите в икономическия, политическия и културния живот, за приобщаване към обществото. Издаваше се вестник „Нов живот“ на български език. Постановление на Министерския съвет от 1958 г. регламентира усядането на циганите чергари. Те се установяват на постоянно местоживеене. Осигурява им се работа с прилично възнаграждение в ТКЗС, в промишлени предприятия и в градински центрове. Правят се опити за „разселване“ сред българи, но циганите се стремят към компактен живот в „свои“ квартали.

Трудът и образованието са главните фактори, които дават резултат за промяна на „циганския“ начин на живот. Към 1946 г. над 80 % от циганското население е неграмотно. Държавата открива детски градини и училища в техните квартали. Постановление на Министерския съвет нарежда „целокупно“ приемане на циганчета в училищна възраст в българските училища. От 1958 г. българският език става задължителен в циганските и турските училища. Въвежда се практика за облекчено приемане на цигани в професионални училища и техникуми, във висши учебни заведения. В началото на 60-те години на м.в. се предприемат действия за по-трайно откъсване на децата от семейството и кварталната среда и поставянето им в по-добри условия в интернати. Откриват се основни училища със засилено трудово обучение, които по-късно прерастват в средни. Те са оборудвани с работилници за обработване на дърво, стругарски и шлосерски отдели. Впоследствие са трансформирани в професионално-технически училища. Усилията дават резултат. Нивото на неграмотните цигани пада до 11 %, но по-късно отново расте. Родителите смятат, че децата им трябва да учат от 8–9 годишна възраст до навлизането им в пубертета, когато вече са годни за сключване на брак. Трудно преодолима е ценностната система на циганите, която държи на преден план свободата, рода и семейството, децата, веселието, задоволяването с най-насъщното, липсата на амбиция за власт над другите.

Циганите се приобщават към обществените норми на живот и в Строителните войски, където младежите получават ежегодно строителна квалификация.

Секретариатът на ЦК на БКП с решение от 1978 г. активира дейността на държавните учреждения, насочена към издигане на равнището на циганското население в България. Цели се засилване на приобщаването във всички области.На преден план е образованието. Използват се „разселването“ сред българи, както и възможностите на „смесените“ бракове. Изпълнението на приетите програми върви трудно. Опасността от турчеене на циганите води до продължаване на промяната на турско-арабските им имена с български чрез смяна на старите паспорти,при раждане и при изпращане в казармата. След 1989 г. резултатите, постигнати с много труд бързо и безотговорно са заличени.

Президентът (1990–1997 г.) Желю Желев премахва задължителната адресна регистрация. Министър-председателят Андрей Луканов „организира“ изготвяне на „програмата Ран-Ът“ за преход към пазарна икономика. Депутатите одобряват с бурни ръкопляскания документа, който впоследствие ликвидира по-лошо от война постигнатото за 45 години от социалистическата власт. Днес 60% от населението живее на прага на бедността. Движението за права и свободи ислямизира и турцизира българските цигани.

Филип Димитров съсипва ТКЗС и селското стопанство, Иван Костов-промишлеността. Днес 60 % от населението живее на прага на бедността. Вместо реална политика за приобщаване, след 1989 г. десетки ромски фондации и структури съвместно с български партньори източват огромни финансови средства от ЕС и дарения от отделни държави. Властите правят опити за „излизане“от положението, но „циганската спасителна лодка“ потъва заедно с „българския кораб-майка“. Демографската катастрофа е факт. Прогресията за раждаемост показва, че към 2050 г. циганското население в България може да бъде около 3 млн. души, турското-около 1.2 млн., а българското-под 1 млн.

Политическият модел на фасадна демокрация от брюкселски тип вече 27 години обслужва политико-икономическата прослойка, наричаща себе си „елит”.

През 1989 г. с брутен вътрешен продукт от около 25 млрд. щатски долара бяхме 9 милиона. С безплатно образование, здравеопазване, 150 000-на армия с 300 бойни самолета, 3 700 танка, с наука, култура и спорт, уважавани по целия свят. С вътрешен ред, спокойствие и защита на живота и имота на гражданите.

Днес брутният вътрешен продукт на България е около 50 милиарда долара. Всичко е скъпоплатено. Имаме едва няколко самолета и 15 000 войника. Могат ли председателят на Народното събрание, министър-председателят и президентът да обяснят на българите, на циганите и на турците какво правят те за тях и къде отиват милиардите, поверени в техни ръце? Защото сме най-бедната и корумпирана държава в Европейския съюз.

Днес 41 % от българите, циганите и турците до 16 години са неграмотни, а останалите — депрофесионализирани. Не усещат ли нашите управляващи, че с действията или бездействията си участват в погребалния ритуал на собствената си Родина?

 

От сайта lyubomirshopov.bg  (със съкращения)

 

*Авторът е дипломат. Завършва Московския държавен институт за международни отношения. Бил е ръководител на делегацията ни на преговорите по разоръжаване между НАТО и Варшавския договор. От 1985 до 1988 г. е началник на отдел „Балкански страни“ в МВнР. Автор е на  книгите „Отдел „Трети“ (2012 г.), „Геноцид“ (2014 г.) и „Турският въпрос и държавната сигурност“ (2016 г.) Член е на Асоциацията на разузнавачите от запаса и на Национална асоциация „Сигурност“ .

 

 

 

 

 

понеделник, 17 юли 2017 г.

Републиката на Апостола – Велислава Дърева

 

 

 Държавата


Има една държава, която е "Храм на Истинната и Правата Свобода, на съгласието, братството и съвършеното равенство".
Там Републиката е Свята, народната работа е свещена, Свободата е свобода лична, Свобода човеческа, Свобода народна, Свобода гражданска.
Там човекът е "свободен с пълна свобода" и "има благословението от Бога да бъде господар с всичките си права".
Там човекът живее човешки.
Там владее силата на правото, а не правото на силата.
Там всички "живеят под едни чисти и святи закони".
Там "Всичко се състои в нашите задружни сили".
Там решава народът - "по вишегласие, а не по мнението на тогова и оногова", според нечий каприз, алчност, егоизъм, продажност и простотия.
Там народът не дава "подпора на глупци", нито се влачи подир "хладнокръвни и мними родолюбци", нито хваща вяра на думите им, не ги чака като месии и не се надява на тях за нищо.
Там народните водачи са "разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни". Гледат "народната работа повече от всичко друго", повече от себе си я уважават. Не си играят с живота на човека и с живота на народа. Не пущат "хора да лъжат народа", които "по-много знаят да се препоръчват, а не правят нищо".
Не мечтаят да видят "себе си на висок чин", но да умрат "в народната работа". Не вдигат "глас за себе си, което е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо". Не присвояват нищо за себе си, не посягат на народните пари, не пилеят народното имане, не злоупотребяват със служебната власт.
Не мълчат, кога виждат злото народно и не чакат го "да порасне, та да убие народа". Не "разделят един народ на части" с " неразбории, зависти и укори", след които не остава нищо. Не отричат, не отхвърлят и не позорят "демократската република", нито я заменят с "деспотско-тиранска система".
Обичат тогова, който им покаже погрешките и кривиците, и не търсят сламката в чуждото око. Днес вършат това, което са говорили и писали вчера, за да вършат утре това, което говорят и пишат днес. Защото са отговорни "пред Бога и пред Народа".
Там народните водачи работят чисто български и не се водят по никого извън българско. Не плачат по чужди порти и не се водят по чужди акъли, не се молят никому и не просят ничие чуждо благоволение. На празни думи не се основават, на чужди съвети ухо не дават, на благи обещания вяра не хващат. Не предават, нито продават народ и държава на ничий чужд интерес заради своя си интерес, в своя изгода и за сметка на целия народ. Защото знаят - "Кой ли не иска да ги грабне българите, че да му робуват во веки!". 
Тази държава е излязла пред времето. И нейното име "гърми най-бляскаво по цяла Европа".
Тази държава не е измислена.
България се нарича.
Тя ни е предначертана от Апостола.
Ала ние живеем някъде другадеЕ
В една държава-антипод.
Тук Храмът на истинната и правата свобода е изнасилен и оплячкосан.
Тук вилнее право на силата и законът на беззаконието.
Тук беснеят "изродици български" и вилнеят еничари всякакви.
Тук най-омразни са разсъдителните, постоянните, безстрашливите и великодушните. Защото са свободни. Те са за присмех и посмешище.
Тук най-уважаван е този, който разделя един народ на части и не остава нищо; най-велик - който най-ловко успее да измами народа; най-почитан - който най-чевръсто успее да продаде народ и държава; най-тачен - който подменя демократската република с деспотско тиранска система.
Тук няма народни водачи.
Тук безчинстват студенокръвни, безпросветни амеби, които се кичат с името на Апостола, слагат го на знамената си, и за съюзник го прогласяват, и за алиби пред историята на него се надяват, кълнат се в негово име, лъготят от негово име, мърсят и сквернят това свято име, и вършат обратното на това, което е казал, завещал и предначертал, пришиват му думи, които нито е изричал, нито е писал. С едната цел - да го превърнат в оправдание за своята лакейщина.
Убедени са, че той за тях е погинал - за техния кеф, за тяхната власт, за тяхното богатеене. Приписват му грехове, които не е и помислял - за да го принизят до себе си. Искат той на тях да заприлича, че да се сродят с него. Няма божествена сила, която да извърши подобно чудо, нито морален закон, който да допусне това.

Лъжат и мамят народа, защото го презират. Предават и продават държавата, защото я ненавиждат. При тях всичко е поза, изгода и суета. За Левски гибелта за народ и родина, за вяра и свобода, не е поза, не е смърт, не е тлен. А "святи дар и от Бога венец".
За тях думите на Левски, неговият живот, неговата гибел и неговата безсмъртност нямат стойност. Защото единствената печалба е едно бесило. И един гарван върху бесилото. Те украсяват своите кабинети с портретите на Левски, но не смеят да го погледнат в очите. Те са негови антиподи. Той е техният съдник, обвинение и присъда.
За тях народната работа е нищо, а високият чин - всичко. Играят с живота на човека и с живота на народа; днес вършат обратното на това, което са говорили вчера, за да вършат утре обратното на това, което говорят днес; влачат се по чужди политики, възторгват се от чуждото благоволение, не вършат нищо, ако не е в угода на нечий чужд интерес или за тяхна изгода.
Грабят народа - грабят хляба му, грабят живота му, грабят бъдещето му. Мърсуват в олтара на народната памет, за да наместят себе си в този олтар, а народът да скимти безпаметен. И спират живота на всичкия народ. Те не знаят що е отговорност. Ни пред Бога, ни пред Народа.
И отглеждат злото народно, и чакат го да порасне, да се угои и разхубавее, та да убие народа.
Защото те са злото народно.
И подлецът хаджи Иванчо е техният пророк.
А народът? Тачи хаджи Иванчо, гледа безучастно как превръщат Храма в бордей, а после пише "Народе????" по стени и плакати. И всеки си мисли, че това не се отнася за него, а за някой друг.
Тази държава е извън времето. И нейното име не гърми бляскаво по цяла Европа. В тази държава живеем ние.

 

 

              „Нареда на работниците за освобождението на българският народ” – 1871 г.

 

 


Конституцията


Ако прочетем още веднъж всичко, написано от ръката на Васил Левски, и ако си направим труда да подредим неговите идеи, принципи и прозрения, ще получим текста на една Конституция. И нищо по-малко.
Ето я Конституцията на Апостола:

Преамбюл
"Подбуда и цел
Подбуда - тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.
Цел - с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничари и в което владей правото на силата, да се подигне храм на истинната и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко едно отношение било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било - всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере" ("Нареда на работниците за освобождението на българския народ", 1871).
Основни начала
1. 1) "Републиката е оня най-деликатен и важен предмет, който е като център на всичките други наредби; щото като се приеме, води всичките други въпроси след себе си" (Левски до Филип Тотю, 1871).
2) "Ще имаме едно знаме, на което ще пише "Свята и чиста република". (писмо-дописка до Любен Каравелов, януари 1871). "В Българско не ще има цар, а "народно управление". Свобода и чиста република". (заплашително писмо до чорбаджиите, май 1871)
3) "Ще съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много по-трайна, по новото зидание; да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава - не човеците" (писмото до Каравелов). "И на мястото й да възкръсне България с пълна свобода" (до Данаил Попов, 5.II.1871).
2. "Никой от българските войводи или чорбаджии няма право да представлява Българският народ пред другите народности и да прави с тях уговори" ("Наредата").
3. "И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония" (писмото до Каравелов). "Ние желаем, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български... Ние не желаем чуждото, но не желаем да дадем и другиму своето" (Програма на БРЦК, 29.IV.1872)
4. "Ние искаме да вървим по правия път и да търсим своята лична и народна свобода, без да вредим на съседите си" (дописка във в. "Свобода", 28.I.1871) "Ние не желаем да владеем над другиго, затова и не дозволяваме да ни владеят и другите" (Програмата на БРЦК)
Правата на човека и гражданина
5. 1) "Днешният век е век на Свободата и равноправността на всичките народности. Днес всякой притеснен и потъпкан, всякой, комуто робските синджири тежат на врата, и носи жалостното и срамотно име роб, напънал е всичките си сили, и нравствени, и физически, и търси случай да отърси от себе си под какъвто начин да би било робското тегло, да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далече името роб, иска свободно да живее и да се наслаждава с природата Божия, иска да бъде Человек. Роби сме и ние българите, и в нашата татковина върлуват турски золумкяри и еничари, и нашите долини ечат от робски охтения и въздишки. Но и ние търсим случай да разкъсаме робските тез вериги, да изгоним далече от земята си турските кеседжии, да подигнем и съградим Храм на Правата Свобода и да дадем всякому своето" (до Евлоги Георгиев, 6.Х.1871)
2) "Ние желаем да въстанем и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани" (дописката в "Свобода").
3) Човекът "има и Благословението от Бога да бъде господар с всичките си права" (заплашителното писмо).
6. 1) "Не ще бъде в нашата България, както е в турско сега... Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът, и пр., каквито са, за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в нашата България!".  (заплашителното писмо)
2) "Общественото мнение днес е такова, щото всяка една народност, даже и турците, трябва да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани" (дописката в "Свобода")
7. 1) "Ний не гоним турският народ, ни вярата му, а царят и неговите закони (турското правителство), което варварски владее не само нас, но и самият турчин" (заплашителното писмо)
2) "Законно ще се съди както българинът, така и турчинът" (пак там)
3) "Всеки ще си служи по вярата" (пак там)
8. "Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и Свобода Човеческа" (до Каравелов, 25.VI.1872)
9. "И Българско ще гърми най-бляскаво, като едничка държава в цяла Европа" (до Филип Тотю, 1.III.1871)
Нашите задружни сили
10. 1) "И ний българите от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата... Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяването на девойките ни и на жените все от турчина, всекидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашият предрезнал глас - никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и все тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдният и на нашите мишници..." (писмото до Каравелов)
2) "В наше време немците са по-турци от турците" (писмо до в. "Будущност", 1.I.1868). "Ние се вече уверихме, че европейската ингелизка цивилизация, човеческите немски идеи, християнските проповеди на протестантите и пр. и пр. са нищо друго, освен "стани куме, да седна" (дописката в "Свобода")
3) "Българите, ако се бяха повлекли след четите, щяха да допринесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на които в ръцете стои българската свобода... Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме! Бог нека е напред и име Българско да е войвода!" (до Филип Тотю, 18.IV.1871)
11. 1) "Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско... Което ни се хареса отвън, приимаме го, а на думи се не основаваме!" (до Данаил Попов, 27.VII.1871)
2) "От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия" (писмото до Евлоги Георгиев)
3) "Възобновлението на нашата славна преди държава, отърваването ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили" (до новооглашените в комитетското дело, 19.II.1872)
12. "Ако ли отнийде няма помощ за българинът, то работата си ни е пак работа" (писмото до Каравелов)
13. "За чудене време не остава - историята нас не ще да чака да се чудим" (позив, 10.III.1871).
14. "Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме"  (до Панайот Хитов, 10.V. 1871).
За представителите на народа
15. 1) "Не си народен! Виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да порасне и да убие народа!" (до Анастас поп Хинов, 25.VІІІ. 1872)
2) "Трябва да се съветваме един други, да избягваме и най-малката гордост, да не присвояваме на себе си нищо... Ние сме жадни да видим Отечеството си свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките... Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Нека съди народът, а не да давам глас за себе си: това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо. Какво да искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно! Такова нали ми е предначертанието - не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко!" (до Филип Тотю, 1.III.1871).
3) "Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш" (до Христо Иванов Големия, 4.VIII.1872)
4) "Вчера каквото сме говорили и писали трябва и днес да го имаме пред очите си, та да не ни се смеят хората в работите утре" (до Данаил Попов, 31.ХII.1871)
5) "На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Едно от тия качества да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайневи, както и да е. Длъжност ми е да го кажа, защото може и да умра" (до Каравелов, 16.IХ. 1872)
6) "Не щат ли ни забележат в историята, която ние възкресяваме и й даваме нов век!? Не щат ли да ни поменуват по всичките черкви в Българско, докато трае името Българин!? Затова, гдето ние ще скъсаме веригите на България и ще извадим народът, с Благословлението Божие, от Ада в Рай!?" (из заплашителното писмо)
7) "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си" (до Панайот Хитов, април 1868).  
Наказателен закон
16. 1) "Който не е чист - убивам го!" (до Данаил Попов, 16.IХ.1872) "Нему смърт, смърт и смърт!" (до орханийци 29.I.1872)
2) "Предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще да висят на едно дърво с наште неприятели - страшно ще бъде народното отмъщение! Който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек! Или с нази и с народът, или с турските джелати и кръвопийци! Черно робство ли искате или златна свобода!?" (позив, 10.III.1871) "Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел и ще ги преследуваме навсякъде и всякога!" (Програмата на БРЦК)
17. 1) "Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, бил вънкашен, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятелят ни, ще се накаже със смърт" (Наредата).
2) "Ако някой от влиятелните българи, или войвода, подкупен от чуждо правителство, или от друго частно лице, поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било, такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт" (Наредата).
3) "Ако някой очерни народната ни работа с нарушаванието на правото на други народности, също като нас страждущи, и такъв ще се счита за неприятел на отечеството ни и ще се наказва със смърт" (Устав на БРЦК, 29.IV.1872)
18. 1) "Ако някой от служащите, като председателят [на БРЦК] и др. поиска да злоупотреби със служебната власт... ще се накаже със смърт" (Наредата).
2) "Ако някой от касиерите... дръзне да вземе и усвои и най-малката част от поверените му пари, ще се накаже със смърт" (Наредата)
19. "Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система "демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система [в см. монархия], то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт" (Наредата).