Търсене в този блог

четвъртък, 28 декември 2017 г.

„КОМУНИЗМЪТ Е МЕЛОДИЯ, ТЯ ОСТАВА, ДОРИ ДА БЪРКАМЕ ТЕКСТА“ - Анжел Вагенщайн

 

 

 

                                                    Анжел Вагенщайн на 95 години

 

 

Да тръгнеш с лъжи срещу човек, осъден на смърт от фашистите, покорил света с филмите и книгите си, е загубена кауза. Световноизвестният сценарист и писател разбива клеветите на един антисемит, предизвикал буря от гняв в мрежата.

 

                    Интервю на Велиана Христова и Боян Бойчев за списание „Ново време“

 

 

- Джеки, ти знаеш, че в последните дни в мрежата тече вълна от гневни коментари по повод на едно антисемитско и фашизоидно писание на някой си Димитър Камбуров срещу теб и филма на американската режисьорка Андреа Саймън. Тя го направи в навечерието на твоята 95-та годишнина ‒ за живота ти, за твоите 52 филма, за книгите ти. Филмът вече е показан у нас, има голям успех в Ню-Йорк. Такова нещо не ни се случва всеки ден. Но въпросният „автор“ в портала „Култура“, представящ се за преподавател по литература, обяви филма за дело на „световната еврейска солидарност“ и хвала на „един убиец“, какъвто той те представя. В 90-те години, време на най-яростно синьо-червено противопоставяне, все пак имаше морални ценности, валидни за двете страни, за всички. Днес граници на моралното падение вече няма, да не говорим за политическото. Та дори синята емблема на 90-те Константин Мишев се потресе от появата на такъв откровен антисемитизъм. А този Камбуров преподавал и на студенти! Първо обаче, понеже той строи бълвоча си върху „факти“, да изясним конкретно ‒ убивал ли си хора, Джеки?

‒ През целия си живот нито веднъж не съм натискал спусъка на огнестрелно оръжие ‒ дори на онова, което е показано във филма! Дълбоко ме засягат обвиненията в убийства, каквито не си позволи спрямо мен нито фашистката полиция, нито фашисткият военнополеви съд ‒ Камбуров ги надскочи! И нека господинът не се съмнява в изхода на едно дело за клевета, с каквото ‒ нека е спокоен ‒ нямам намерение да си губя времето. Лихварското семейство Вартан Нишанян, за което пише, обект на нашата провалена акция, нито по време на акцията, нито след Девети не бе докоснато с пръст и си доживя до дълбока старост.

‒ Първата част на този текст е хвалебствен за филма за „доайена на културата“, чрез когото „България бива преоткрита на световната карта“. А втората част като че е писана от друг човек, крайно отрицателна и изпълнена с клевети към същия този „доайен на културата“.

‒ Може ли човек да е едновременно ангел и дявол, светец и грешник, добронамерен културен деятел и политически спекулант от красивите и умните? Може ‒ ако е разкрачен между тротоара на „Червената къща“ и „Отворено общество“, между реалността и способите за едно отвратително промиване на мозъците. Тогава мастилото от написаното върху страницата избива от обратната ѝ страна като мръсно петно, в което се смесват антисемитизъм, парафашистки пристрастия, клевети и пълно равнодушие към престъпленията на нацизма. В момента сме свидетели на една агресия на неофашизма, навсякъде. Дори съществува абсурдът на левия фашизъм ‒ това е крайният национализъм, патриотарството, от което има една стъпка до фашизма. Виждаме го вече това около нас и в политиката.

‒ А обвинението, че си направил филм, с който си качил на бесилото Никола Петков?

‒ Тук господинът явно бърка възрастта ми. Годината, за която става дума, е 1947-ма. Аз още не съм заминал да следвам кинодраматургия, не съм виждал „на живо“ кинокамера, не знам разликата между 35-милиметров негатив и умкер-филм, не знам нищо за филмовия монтаж, нито що е „мувиола“. Един пълен невежа в екранните технологии, за когото едва ли някой от тогавашната филмова фондация „Българско дело“ въобще е чувал. А комунистическото правителство, представете си, възлага на мен, именно на мен, да правя филм, който да легитимира пред световната общественост смъртната присъда срещу Никола Петков! Ай, ай, господин Камбуров!

В основата на тази клевета лежи една смехотворна клюка. Съчини я Радой Ралин в периода на силното си пристрастяване към СДС-наркоманията. „Не знам какво ми текна, Джеки, та да натопя тъкмо теб. Извинявай, ще оправя тази работа“. Не я оправи, тя си остана да тлее като нелепа и подсъдна клевета, за която г-н преподавателят Камбуров може да се счита за безусловно осъден. Вината може да е и моя ‒ толкова нелепа беше измишльотината, че дори не се постарах да я премахна от Гугъл ‒ да си стои като паметник на клеветата!

‒ Но според писанието следването си в Москва си получил тъкмо като награда за филмовото обесване на Никола Петков!

 ‒ Не знам за какво са получили награда другите първи 20-ина студенти от всички области на филмовото производство, които поради тогавашната липса на пътнически самолети заедно с още около 400 млади кандидат-металурзи композитори, химици, биолози, театрали ‒ бъдни строители на нова България, пътувахме с параход по Дунава, до съветското пристанище Рени. Последва уморително многодневно пътешествие с влак, през опустошена, превърната в развалини и пепел Русия, край напълно опожарени от немците селища, от които стърчеше само гората от каменни комини. Русия, в която и картофите бяха все още с купони, приюти и даде стипендии на хиляди чуждестранни студенти! Каква награда за присъдата над Никола Петков! Въпрос на политика? Да, на политика, защото сега е нормално да има „Америка за България“, а тогава да не е имало „Русия за България“? Според мен, с много по-идеална цел.

Трябва ли да се срамувам, че още в началния курс на Московската филмова академия ВГИК* написах като семестриална работа сценария за първия игрален филм на току-що пръкналата се Българска национална кинематография ‒ „Тревога“, по пиесата на Орлин Василев. Резултатът от това „домашно упражнение“ беше, че бях призован от ръководството на ВГИК и ми бе предложено да премина от първия в последния, четвърти курс, за да си напиша дипломната работа. А две години по-късно с един от основоположниците на националната българска кинематография се завърнахме от Международния кинофестивал в Карлови Вари с първата от бляскавата поредица награди за нашето киноизкуство ‒ за филма „Тревога“, по сценарий на студента от първи курс на ВГИК Вагенштейн Анжел Раймондович.

И пак: да се срамува ли България, че от 1919 година, когато Ленин подписва указа за създаването на филмова академия, Вагенщайн е първият чужденец, завършил ВГИК? И защо ли по случай 90-годишнината на този учебен институт за киноизкуство една телевизионна и няколко фотокамери една през друга снимаха „Диплом & 0001“ на един български кинематографист. Какъв майтап, господин Камбуров!

- И все пак, ти си бил партизанин. Как така не си настискал спусък?

‒ Един привиден парадокс за самодейци по история на Съпротивата, които още не са разбрали, че основната ударна сила на антифашизма не е въоръженият ѝ формат, а духовна, хуманистична, просветителска. Не съм натискал спусък през живота си. Парадоксално, защото бях член на партизански щаб. Но моята дейност бе чисто политическа ‒ аз осъществявах чрез Свобода Бъчварова постоянната връзка на щаба с организациите ни в Горна Джумая (Благоевград) и целия район около Струма. Влизах в града след пристигането на сутрешния влак, заедно с тълпата тютюноработници от складовете. И минавах през полицейските проверки с фалшиви документи, но невъоръжен.

По този повод да поспорим ли за Никола Вапцаров и дали е разстрелян, защото не бил „припознат“ като поет, а като терорист. Сякаш царят или Богдан Филов са имали грижата да „припознават“ кой е поет, за да го помилват. А като какви са били „припознати“ Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов? И целият „кървав стълб от бляскави имена, който ще потриса поколенията“, според думите на Антон Страшимиров? Не пишете глупости, докторе по история и теория на изкуството, защото очевидно не сте наясно по история и теория на фашизма!

Оставям настрана дребнавите и недостойни заяждания, подигравките за „мост номер едно“ и „тунел номер едно“ по новата широколинейна връзка Крупник‒Демир Хисар, строена от еврейски лагерници. Просто защото и до днес те така се водят по техническа документация! Еврейски лагери по цялото трасе на строежа ‒ до самото Беломорие? Много смешно, ха-ха!

Ужасяващото при един съвременен интелектуалец-веселяк от толкоз отвореното ни общество е, че той дори не реагира поне с една съчувствена или осъдителна дума на разказа за десетината часа, когато откритите вагончета на теснолинейката, натъпкани с вдигнати посред нощ от топлия юг премръзнали евреи от Кавала и Ксанти очакваха железопътните власти на гара Крупник да осигурят отнякъде необходимите „конски“ вагони на БДЖ за откарване към газовите камери на Треблинка! Нито думичка от просветения и остроумен хуманист.

‒ Всичко това е част от светлите и тъмните страни на човешкото съществуване. Ти си минал през войни, през антифашистката съпротива, през смъртна присъда и спасение, след това през възможно най-звездните мигове за един творец в световен мащаб, но и през под­слушвателните „бръмбари“ на Държавна сигурност, през съдбовна промяна на обществото и на самата комунистическа партия, през бутафорната демокрация в момента. Ако направиш своята равносметка, кога животът е бил най-нормален?

 ‒ Съжалявам, че ще трябва да повторя друг човек, да препиша през гърба на другарчето, както сме правили в училище: Ремсът*. Вече е казано, от Стефан Продев. Най-чистото, най-чудесното, най-пълното с надежда и хоризонти, най-любовното, така да кажа, време, когато ние се обичахме всички, бяхме чудесни, наивни, светли, честни! Никой нищо не искаше за себе си, всеки беше готов да даде всичко от себе си за нашата велика мечта, която сега дори не можем да формулираме. Какво всъщност искаме ‒ повишаване на пенсиите? Това го правят по-добре от нас десните правителства на Холандия, на Дания, на Швеция. Какво искаме? Завчера чета едно голямо писмо на Минчо Минчев в „Нова зора“, критика до Корнелия Нинова. Той през цялото време повтаря „нашият социален идеал“. Това ли е нашият идеал, не съм знаел. Аз съм вече 76 години в тази партия и не съм знаел, че моят идеал е социален ‒ винаги съм знаел, че моят идеал е социалистически. Не знам кой успя да замаже разликата между социална държава и социалистическа държава.

‒ Един поет беше каза, че животът е безкрайна съпротива. Ти срещу какво си се съпротивлявал и се съпротивляваш в живота?

‒ Не само срещу какво, а и за какво! Затова казвам, че идеалът ми е социалистически. Аз съм се съпротивлявал и се съпротивлявам срещу фашизма. Както виждаме, той се възражда в България в момента и случаят „Антон Тодоров“ е показателен. Това е откровен фашизъм, не знам дали всички го разбират. Съпротивлявам се освен това срещу капитализма. Защото фашизмът е един много отвратителен, но временен строи­телен материал на капитализма. Според мен, в момента капитализмът се намира в много дълбока криза и никак не ме успокоява, че ние се намираме в още по-дълбока криза. Идеологическа криза.

Кои са целите на капитализма вече криво-ляво се досетихме: пари, пари и пари. Кои са нашите цели обаче, ние не знаем в момента. Никой ясно не ги формулира. Вече живеем в други времена, това не са времената на Благоев, не са времената на диктатурата на пролетариата, на барикади, на „Вихры враждебные веют над нами“. Но ние нито формулирахме истински, откровено и честно нашите грешки и грехове, те трябва да бъдат изнесени, не заради това, че отиваме да се покайваме пред някакви висшестоя­щи, а за да потърсим нашите нови пътища към цел, която истински не можем да формулираме. Ние, заели кръгова отбрана ‒ макар и не без основание, се стараем да попремълчим нещо. Но дългото премълчаване на всичко непременно ни води до това, до което стигнахме ‒ една центристка социалдемократическа партия. Която много точно знае, че трябва с 4 лева да се повишат пенсиите, че трябва да имаме по-добри училища, по-добро здравеопазване. Но това го знаят и много добрите понякога западни буржоазни правителства. И го правят по-добре от нас, просто защото са по-богати и, позволявам си да кажа, вече май и по-умни от нас. Защото те имат ясни цели.

А нашата цел е да спечелим изборите. И какво после? Точно когато имахме пълно мнозинство от комунисти, започна деформацията на социализма. Или на това, което наричахме социализъм, но то беше само път към социализъм. Понякога го бъркахме, а съвсем накрая съвсем го сбъркахме.

А става дума за коренна промяна в обществото, на отношенията на държавата и личностите в нея, най-вече за коренна промяна в основния проблем над проблемите ‒ собствеността. Когато собствеността преминава от едни ръце в други ръце, от една държава в друга държава, от един вид в друг вид, тогава се сътриса планетата. Това преминаване на собствеността се нарича или война, или революция.

Ние сме ли в състояние да формулираме какво точно искаме? Долу, в кафенетата, старците си говорят за старите времена, когато всичко беше държавно. Сега само глупаци могат да мислят за това. Дядо Маркс и други преди него предложиха на човечеството една богата трапеза на бъдещето. Времето ни принуди да махнем много неща от тази трапеза ‒ не може да се случат вече. Но какво ще сложим на трапезата сега?

Ние в момента не можем да формулираме идеала. На митинги започнахме да носим само трикольори, а няма ли едно червено знаме, нещата отиват в друга посока. Моето убеждение е, че българският работник е много по-близък до турския или френския работник, отколкото до българския чорбаджия. И обратно. Ако народите осъзнаят това, сме победили. Гледам митингите и във Франция ‒ тук и там по някое червено знаме. Червеното знаме не е знаме на една партия, то е знаме на едно движение за коренна промяна на това, в което живеем и което не ни харесва. А ние скриваме това червено знаме, комунис­тите са отново в нелегалност. Все повече и повече ние се деидеологизираме в името на някаква близка цел, но не знаем каква е голямата ни цел.

Искам да ви напомня че когато БКП беше напълно разгромена след  1925 г. и имаше под 1000 члена в цялата страна, тя спечели общинските избори в София. Това, което сега голямата социалистическа партия не е в състояние на направи със своите десетки и десетки хиляди членове. Онези избори бяха денонсирани от правителството, Софийската комуна трая 10 дни, но това е величието на една идея! Нашата партия можеше да излъчва такова сияние и да привлича, че след пълния си разгром, изтръгната от политическия живот, спечели изборите в столицата. Струва си да си помислим над този факт.

Готов съм да се бия за това, че комунизмът е продължение на най-добрите страни на християнството. Християнството създаде идеал, който живее 2000 години, макар да има и своите тъмни векове. Комунизмът преживя своето тъмно време. Аз живях по времето, когато в Съветския съюз беше разстрелян целият антифашистки еврейски комитет, помогнал на СССР във войната срещу Хитлер ‒ без Еренбург, за когото се застъпи Сталин. Дойдоха други времена след това, с които тъмните времена се смесват, и не сме ги разделили. Ние не разделяме „гестапото“ и паралелната партия тогава, опитваме се да ги скрием зад прекрасните, чистите неща, станали при социализма, и това е наша огромна грешка, защото позволява противниците ни днес да плюят по всичко. С това ще се борим, казвайки истината и бранейки доброто, което бе направено.

 ‒ Искаш да кажеш, че трябва идеал, за да видят хората тъмните страни на живота, който живеем?

 ‒ Идеалът създава съизмерването. Ако виждаш около себе си мръсотия, корупция, бедност, егоизъм, всеобща лошотия, идеалът е този, който трябва да бъде противопоставен на реалността. Тогава се поя­вява и волята за действие. Струва ми се, че сега той леко се възражда. Има ли идеал, младежите тръгват по него, макар да е трудно достижим. Иначе има само отчаяние и апатия. Или бягство през Терминал 2. Ние още нямаме куража, а и знанията, да реформулираме привлекателния идеал в новото време, в което живеем.

- Някои казват, че социалдемокрацията е бъдещето на партията. Какво би им отговорил?

‒ От социалдемокрацията някога се създаде партията. Социалдемокрацията, това е един тежък компромис, който до голяма степен пожертва бъдещето на партията, на комунизма. Социалдемократите мразят комунистите повече, отколкото са мразели фашистите. Ако знаете историята на Хитлер и идването му на власт, то се дължи преди всичко на противостоенето на комунисти и социалдемократи.

‒ Говориш за коренна промяна, ще ни я позволят ли?

- Кой да ни позволи!? Ако ти не откъснеш ябълката, тя няма да ти падне на главата.

‒ Веднъж вече допуснаха Октомврийската революция, втори път ще ни позволят ли такава промяна?

 ‒ Няма да бъде тази промяна, ще бъде по друг начин. Октомврийската революция? Не забравяйте, че Ленин дойде в запечатан вагон от Германия. Първите няколко месеца на Октомврийската революция са финансирани от кайзера. Защото Октомврийската революция вдигна един лозунг: „Мир!“ Германия по това време е закъсала до край, тя се нуждае от мир. Тя вижда в Октомврийската революция съюзник, по-късно вижда главния си враг. Но в първите месеци Германия и кайзерът виждат мир в това „Вся власть советам“. Виждат спасението на Германия. Октомврийската революция спаси Германия.

‒ Ти винаги казваш това, което мислиш, а такива хора са неудобни. Усещал ли си се неудобен ‒ преди 1990 г. и сега?

‒ Аз за първи път влязох в Партийния дом след Десети ноември 1989 г., поканен от Лилов. Преди това бях в изолация. Никога на 24 май не съм бил канен на поляните в Бояна. Някъде в средата на 80-те години имаше едно презаписване на членовете на партията. И тогава в Дома на киното Свобода Бъчварова поиска думата и попита защо през всичките тия години никога Анжел Вагенщайн не е бил член на партийното бюро. Предложи ме за член на бюрото и ме избраха единодушно. За първи път след Девети септември бях член на партийно бюро. Една седмица по-късно ме повика Мария Ненкова, която беше секретар в Съюза на филмовите дейци и работеше и по партийна линия, и ми каза: „Ти беше избран в партийното бюро, обаче бюрото на Ленински район не одобрява твоя избор“. Ето това са начините, по които се влияеше да бъдеш послушен, да бъдеш верноподаник. Това е истинската дума ‒ верноподаник. Не трябва хората да са верноподаници, те трябва да са будни граждани. Между гражданин и верноподаник има огромна разлика и тази разлика я има и в партията.

‒ Ти 76 години си член на партията, веднъж написа: „Не ми прощават верността“. Какво значи това?

‒ Ами да останеш верен, това значи през цялото време да държиш за правдата, да останеш верен на принципите и на идеята, а не да премълчиш, че партийният секретар е идиот или корумпиран.

‒ Много откровено говориш, някои се страхуват от това, което казваш. Защо го смятат за опасно?

‒ Това е било във всички общества. И в християнството. Смятат те за еретик, ако изразиш по някакъв въпрос съмнение, че Тома е съчинил Възкресението, че такова нещо я е имало, я е нямало. И ти си еретик, край. Ние просто преповтаряме създадени стереотипи в човешкото мислене. Кога човек е неудобен, неудобен е тогава, когато не е съгласен с нещо. Предполагам, че такова нещо е имало и в Древния Рим, и винаги. Да имаш право да се съмняваш ‒ това е голямо право, свещено право.

‒ Има ли нещо, заради което би направил компромис с принципите си?

‒ Целият ни живот е компромис. Според мен компромисът е един от основните закони на живота. Човечеството по пътя на компромисите е станало от маймуна на човек, правейки компромиси с природата, с навиците си. Компромисът е строителен материал на живота ни. Сега ние сме в условията на един грамаден компромис, нашето всекидневие е един непрекъснат компромис между идеала и тъжната реалност, в която живеем. Фактът, че живеем и не сме се обесили още, показва компромис.

‒ Всеки човек има учители, приятели, съмишленици, които са оказали влияние върху живота му. Те никога не са много. Кои са твоите хора в този смисъл?

‒ Баща ми. Никой толкова много не ми е повлиял, колкото баща ми. Бях едно босоного дете в Пловдив, когато се занимавах с разпространение на нелегалния вестник „Работническо дело“. От много малък баща ми ме подготвяше, много ми е говорил за комунизма. Цял живот сме живели много зле икономически. Тежка емиграция във Франция заради левите идеи на баща ми - на всяка страница на паспорта му пишеше „без право на работа“. Оттогава знам наизуст „Интернационала“. После ‒ пак в Пловдив, там организацията на партията беше много силна, няма друг човек, който е оказал върху мен толкова силно идеологическо влияние

‒ Ти каза, че се съпротивляваш срещу капитализма. Но в момента капитализмът господства навсякъде. Какъв е начинът да се противопоставим?

‒ Голяма слабост според мен е, че нашите учени не анализират кое в капитализма е лошото и кое е доброто, защото в него има и добри, конструктивни неща. Кое създава творчеството в капитализма и кое е отрицателното, което ние искаме да премахнем. Китайците го разбраха и за някакви 20 години след онова безобразие на маоизма ‒ „Културната революция“, която разруши половин Китай, успяха да излязат пред Съединените щати. Те съчетаха това, което е конструктивно в капитализма, с големите и светли идеи на комунизма. В съветско време интелигенцията в СССР беше емоционално активна. Аз ли не познавам Михаил Илич Ром, той ми е учител! Той идваше при мен, отсядаше при мен, когато снимах в Германия. Те всички бяха в известен смисъл опозиция. Но ние живеем в един драматичен преход, без да знаем къде отиваме. Това е въпрос на учени, които трябва да седнат, да работят, да създадат модела на обществото, което наричаме социалистическо ‒ как то ще изглежда при новите условия, в новата среда, в тази нова планета, в този принципиално нов живот. Да не забравяме, че Комунистическият манифест е зрял 200 години.

 ‒ Казваш, че изкуството е оръжие. Защо според теб днес в България то сякаш няма тази сила и мощ, то не „стреля“, позагуби се?

‒ Чалгата не се е загубила ‒ онова изкуство между хашиш и разпуснатост. Тя се развива, влияе, разрушава цяла една структура, създавайки нов свят, в който живее голяма част от младежта. Това е тяхното изкуство. Случайно ли е, че все по-малко хората четат Чехов, Достоевски, българските големи автори? За да оцеляват, издателите издават онова което се купува, а се купуват глупости. Макар че тук и там изскачат филизи на великолепни автори, които не си ги и чувал, които са като семе на едно бъдеще. Но в момента в криза сме ние, нашето изкуство, в криза са Чехов и Достоевски. Чалгаджиите не са в криза.

‒ Но така човечеството ще се качи обратно по дърветата и няма да разбере тези филизи, за които говориш.

‒ Не съм толкова песимистично настроен. Мисля, че човечеството преживява цикъл на дълбока криза. на дълбоко вътрешно разрушение. Такива цикли преживява периодично и християнството. В момента католицизмът преживява такъв цикъл. Обратно, православието преживява ренесанс, особено руското. Това ви го казва атеист до мозъка на костите си.

‒ Може би това е защита срещу външната агресия, така както православието в България е било не толкова религия, колкото отпор срещу външния поробител, срещу чуждата агресия. Но да се върнем към предишната ни тема. Джеки, спомни си края на твоя филм „Допълнение към Закона за защита на държавата“ - комунистите са разбити и избити, скупченото население мрачно гледа в земята, жандармите смятат бунта за отрязан от корен, но изведнъж погледите се вдигат изумени към хълма, където се вее, изникнало сякаш от никъде, едно червено знаме. Ти май че по природа си оптимист. Това червено знаме какво означава?

 ‒ Всичко, писано от поети, ще се сбъдне! Гео Милев. Комунизмът е мелодия. Това е една песен. Човек понякога забравя думите на песента. Думите ‒ това е нашата програма и т.н. Но най-важното е мелодията, тя ти остава винаги. Комунизмът е мелодията на една важна песен, на която невинаги знаем думите и ги бъркаме понякога. Тази мелодия се нуждае от петолиние и на това петолиние има ключ. Ключът е това, което определя хармонията. Този ключ е идеален. Държат го поети, художници, композитори, духовността, романът, приказката, „Червената шапчица“ държи този особен ключ към едно петолиние, от което следва мелодията. Някой може да смени думите, но важно е да запазиш мелодията!

 

 

 

Източник: списание „Ново време“, брой 5-6, септември-октомври 2017

 

 

 

 

 

 

Бележити дати и годишнини за 2018 година


 

200 г. от рождението на Карл Маркс - 5 май 1818 г.

170 г. от публикуването „Манифест на Комунистическата партия“ – 21. 02.1848 г.

170 г. от рождението на Христо Ботев - 06.01.1848

160 г. от рождението на Вела Благоева – 29.09.1858

155 г. от рождението на Алеко Константинов – 13.01.1863 г.

145 г. от гибелта на Васил Левски – 18.02.1873

140 г. от Освобождението на България от  турско робство – 3 март 1878

140 г. от рождението на Ана Маймункова - 26 юни 1878

 140 г. от рождението на Пейо  Яворов – 13.01.1878

130 г. от рождението на ген. Владимир Заимов – 08.12.1888

100 г. от създаването на Червената армия – 23 февруари 1918 г.

100 години от Войнишко въстание и 100 години от Радомирската република

90 г. от рождението на Че Гевара – 14.06.1928 г.

 

*        *       *

 

140 г. от Освобождението на Кюстендил от турско робство – 29.01.1878

125 г. от създаването на Кюстендилската партийна организация – 21.02.1893 г.

100 г. от рождението на Стоян Лудев – 10.10.1918




 

 

четвъртък, 21 декември 2017 г.

Коледно - Боян Бойчев

 

 

 

Идват светли празници. Дни, в които неусетно ставаме по-добри, човечни и отзивчиви. Или поне, би трябвало...

Отново се втурваме по магазините, обхванати от предпразнична треска и желанието да зарадваме близките си с някой желан подарък. Чудесно е да видиш радостта в очите на другия, светлината в блесналия с благодарност поглед.

Но Коледа не са само подаръци. Коледа е самият дух - топлината на семейното огнище, вярата в доброто и в справедливостта... Неща, които сякаш много често забравяме, устремени в забързания си делник.

"Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си." Това трябва да помним на Коледа, когато се надпреварваме колко по-скъп подарък да купим. Не е необходимо, и най-малкият дар, но от сърце, е по-скъп и от най-модерната джаджа и маркова дреха.

Устремени към лъскавите витрини, нека не забравяме и че за някои те са "отрупани с безброй жадувани неща" и витрината е граница, която те не могат да преминат. Нека не забравяме, унесени сред празничните маскаради, че за мнозина животът е "тежък, скучен", "без маска и без грим" и хапе жестоко.

Затова и коледните дарения, коледните акции за благотворителност са нещо хубаво и благородно, но само когато са от сърце, а не когато са начин да бъдеш забелязан в обществото или служат за почистване на замърсена съвест.

Нека не забравяме, че богатствата и парите, към които се стремим с хищнически инстинкт, убиват не само човешкото в нас, но и много други хора чисто физически. Малко по малко, ден след ден.

Живеем в свят, изграден от несправедливости. Свят, който се крепи върху неравенството на хората. Свят на чудовищно разделение. Нима е справедливо една шепа хора да живее в богатство и лукс и да държи в ръцете си световните богатства, за сметка на останалата потъпквана и манипулирана маса. И между тях - удобният буфер на средната класа, надяваща се един ден да бъде допусната горе.

И кого честваме на Коледа? Онзи, с двете ризи ли? Попитайте облечените марково, по колко ги имат в гардероба.

"Два свята, единият е излишен!" Тези пророчески думи ще продължават да звучат, докато има неравенство. Докато някой не се реши да счупи витрината.

Отново е Коледа. Затова идете при най-близките си хора и ги зарадвайте, стоплете ги с обичта си. Подарете им подаръка, който истински ще ги зарадва. Подаръка, от който имат най-много нужда. Но най-вече им подарете надежда. Надежда, че светът може да бъде по-добро и справедливо място за живеене.

 

 

Източник: вестник ДУМА, 22декември 2017 г.




 

събота, 16 декември 2017 г.

Високата цена на отказа от класова борба – Янис Варуфакис

 

 

 

Политическата атмосфера в Англосферата е препълнена с буржоазна ненавист.

В САЩ т.нар. либерален истаблишмънт е убеден, че е бил ограбен от битката на «жалкото сборище», използвано от хакерите на Путин и зловещите вътрешни разработки на Фейсбук.

Във Великобритания възмутената буржоазия страда от това, че подкрепата за изхода от ЕС в полза на безславната изолация остава неизменна, независимо това, че процесът може да се опише само като хаотичен Брекзит.

Диапазонът на анализа на явлението е зашеметяващ.

Ръстът на войнствения парохиализъм от двете страни на Атлантика се изучава от всички гледни точки, които човек може да си представи: психоаналитическа, културна, антропологическа, естетична и от гледна точка на политиката на идентичността. Единственият ракурс, който остава в значителна степен неизследван, това е този, който държи ключа към разбирането на случващото се: неспирната класова война, избухнала срещу бедните от края на 1970-те години.

През 2016 година, годината на Брекзита и Тръмп, двата показателя, които, както обикновено бяха игнорирани от най-проницателните аналитици на елита, обясниха ситуацията.

Според данни от Федералния резерв, в САЩ над половината от американските семейства нямат право да получават кредит, който би им позволил да си купят дори най-евтиния автомобил на пазара  Nissan Versa на цена 12 825 долара.

В същото време в Обединеното Кралство над 40 % от семействата разчитат само на кредит, за да изхранят себе си и да покрият потребностите на семейството си.

Уилям Окам, британски философ от 14 век, има превъзходен постулат, че, обърквайки се в обясненията, ние трябва да избираме това, което има по-малко варианти от всички и е най-просто от всички останали варианти.

При цялата  ловкост на аналитиците от елита на САЩ и Великобритания излиза, че те са пренебрегнали този постулат.

Не желаейки да признаят засилващата се класова война, те непрестанно прибягват до теорията на заговора за някакво си влияние на Русия.

Независимо от това, че тези страхове са тясно свързани с войнстващия парохиализъм, те имат слабо отношение към най-дълбоката причина — класовата война срещу бедните хора, за което свидетелстват данните за достъпността на автомобилите в САЩ и кредитната зависимост на голяма част от населението на Великобритания.

Някои относително богати избиратели от средната класа също подкрепяха Тръмп и Брекзит.

Но голяма част от тази подкрепа бе на база на страха, предизвикан от това, което те виждат — как бедната класа е изпълнена с отчаяние и ненавист, а перспективите за децата им са твърде мъгляви.

Преди 20 години същите либерални аналитици култивираха невъзможната мечта за това, че глобализацията на финансиализирания капитализъм ще донесе процъфтяване за болшинството.

Във времето, в което капиталът става все по-концентриран в глобален мащаб и по-войнствен към тези, които са собственици на активи, те декларираха, че класовата война е завършила.

По силата на ръста на работническата класа по целия свят, дори при това, че в Англосферата работните места и перспективите за заетост намаляваха, тези елити се държаха така, все едно работническата класа е останала в миналото.

Финансовият крах през 2008 година и последвалата Велика рецесия погребаха тази мечта.

Независимо от това, либералите игнорираха този неоспорим факт, че гигантските загуби, понесени от квази-криминалния финансов сектор, са били цинично прехвърлени на гърба на работническата класа, което за елита нямаше никакво значение.

При цялата своя прогресистка самооценка, елитът игнорира разширяващите се класови разслоения и ги замени  с класово-сляпата политика на идентичност, което беше най-големия подарък за токсичния популизъм.

В Британия, Лейбъристката партия беше твърде робски настроена, за да спомене за засилващата се класова война срещу болшинството след 2008 година, което доведе до появата на Партията на независимостта на Обединеното Кралство с нейния Брекзит парохиализъм.

Излиза, че приличното общество не обръща внимание на това, че вече по-лесно се влиза в Харвард или Кембрдиж, ако си черен, отколкото, ако си беден.

Те съзнателно игнорираха факта, че политиката на идентичността може да бъде толкова спорна, както апартейда, ако й позволим да влезе в качеството й на лост за игнориране на класовия конфликт.

Тръмп не изпитваше никакви угризения на съвестта, ясно говорейки за класата, и независимо от това лицемерно прегръщайки тези, които са твърде бедни, за да си купят автомобил, а да не говорим за изпращането на децата им в Харвард.

Брекситьорите също прегръщаха «обикновения народ». Така правеше Найджъл Фараж, пиещ в пъбовете с  «простите момчета».

И когато големите групи работническа класа се обърнаха против любимите синове и дъщери на истаблишмънта (Клинтънови, Бушовци и Камерънци), подкрепяйки войнствения парохиализъм, политическите наблюдатели осъдиха илюзиите на «боклука на обществото» за капитализма.

Но не илюзията за капитализма доведе до недоволството, което подкрепи Тръмп и Брекзит.

По-скоро това беше разочарованието от умерената политика, която засили класовата война срещу тях.

Както и следваше да се очаква, прегръдките на Тръмп и Брекзитьорите с работническата класа, която винаги ги въоръжаваше с избирателна власт, рано или късно се насочи към интересите на същата тази класа.

Така Тръмп използва подкрепата на работниците за въвеждането на скандалните данъчни реформи, чиято гола амбиция се състои в това да се помогне на плутокрацията, докато в същото време милиони американци се сблъскват със съкращаването на медицинските услуги, а понеже дефицитът във федералния бюджет продължава да се раздува, следват по-високи дългосрочни данъци.

По такъв начин правителството на британските Тори, което отстояваше популистките цели на Брекзита, неотдавна обяви за намаляване на социалните, образователните и данъчните преференции за бедните слоеве от населението с няколко милиарда фунта. Тези съкращения съответстват на сумата, с която бе занижен корпоративният данък и данък наследство.

Днес истаблишмънта, формиращ общественото мнение, който поразително отхвърли значимостта на социалната класа, съдейства за политическата среда, в която класовата политика никога не е била по-актуална, токсична и по-малко осъждана. Говорейки от името на управляващата класа, състояща се от финансови експерти, банкери, корпоративни представители, собственици на СМИ и крупни отраслови функционери, те действат точно така, като, ако целта им е да предадат работническата класа в мръсните ръце на популистите и техните празни обещания да направят Америка и Британия «отново велики».

Единствената перспектива да се цивилизова обществото и да се детоксикира политиката е новото политическо движение, което по време на новия хуманизъм ще укроти зловещата несправедливост, която създава класовата война.

Съдейки по тяхното грубо обръщение към сенатора от САЩ Бърни Сандърс и лейбъриста Джеръми Корбин, либералният истаблишмънт, излиза, че се страхува от подобно движение повече, отколкото от Тръмп и Брекзит.

 

 

 

Янис Варуфакис е бивш финансов министър на Гърция, професор по икономика в Атинския университет.

 

Превод и редакция: Петя Паликрушева

Източник:  Информационна агенция News Front

 

 

 

 

сряда, 22 ноември 2017 г.

Представяне книгата на Гале Христов „Димитър Каляшки – ерудиран и обаятелен професионален революционер“ на 21 ноември 2017 г. в Кюстендил

 

 

Уважаеми другарки и другари, приятели,

Сигурен съм, че всички събрани в тази зала се радват на поводът който ни събра – излизането на новата книга на другаря Гале Христов. 

Творческите търсения на автора за Димитър Каляшки (Каляка) - изтъкнат деец на младежкото и работническото движение, почти енциклопедична фигура, блестящ оратор, пламенен антифашист, секретар на Околийския комитет на БКП и организатор на съпротивата в Кюстендилския край датират не от сега.  Длъжен съм да припомня, че още в автобиографичната си книга „За преживяното и сътвореното“, излязла 2012 г., авторът очертава няколко значими дейци с особен принос  в дейността на партията в нашия регион, сред  които с особена светлина блести името и делото на Димитър Каляшки. Така че новата книга не изненадва с появата си, тя се роди някак много естествено.

В статията си във вестник „Земя“ от 2015 г. за 100 годишнината от рождението на бай Георги Каляшки, с когото авторът е близък приятел, много вярно и точно отразява изключителното влияние на Димитър Каляшки за формиране личността на брат си. Примерът на неотразимият Димитър Каляшки стават негова пътеводна звезда през целия му жизнен път.

Да черпиш от извора е рядка възможност, която Гале Христов не пропуска да използва съвсем добросъвестно, за да ни убеди с настоящата си книга, какво огромно влияние и значителен отпечатък остава върху самия него непреходния пример на Д. Каляшки.

По-нататък експонирането на образа на забележителния човек и революционер преминава и през изследването на автора от 2015 г. – „Антифашистката съпротива в Кюстендилски окръг в периода 1923-1944 г. Исторически обзор и поуки“

Днес за нас е празник, не само защото присъстваме на прохождането на новата книга, а и защото издаването на четиво с антифашистка тематика днес е рядкост. Трябва да  сме благодарни на Гале Христов  когато вземем в ръце книгата му. В нея откриваме изключителни неща.  Да, и досега името на Каляшки за нас е легенда. Но когато се запознаем с автентичните му писма от затвора, с редовете оставени от ръката му, сякаш се потапяме в друга, автентична атмосфера. В книгата  си авторът се придържа изцяло към принципите за излагане на историческата истина. Материалите са издирвани дълго време, а част от документите са непознати  за широката публика, дори и за повечето от нас  присъстващи в тази зала, което я прави по своему уникална. 

В процеса  на четене на книгата имах възможност мислено да премина  в онова героично и драматично време. Книгата е силно историческо четиво с автентичните спомени на другарите, със собствените мисли и тревоги на Каляшки. Това е предадено по един великолепен начин от автора на книгата, където на много места откриваме личната емоция на Гале Христов.

В началото на книгата авторът започва с осветляване  на историческия период, времето в което се формира, живее и разгръща революционната си дейност  Д. Каляшки. А това време е буреносно, светът и хората са разделени.  Гале Христов прави обзор на революционния процес в страната, за да подчертае умението на Каляшки много задълбочено да вникне и разбере императивите на епохата и задачите, които тя поставя.

Във втора глава авторът се спира на биографични данни за Д. Каляшки, разглежда детските, ученическите и студентските му години, откроява мястото на семейната среда и атмосферата, в която израства бъдещия революционер. Подчертава се, че въпреки недоимъка, от  малък той проявява своето трудолюбие, любознателност, дарования, жажда за знания и желанието да се образова. Акцентирано е върху неговите способности проявени в Кюстендилската гимназия – „Умът му сепва учителите, гласът му учудва класните стаи. Учениците обикват русокосото момче от близкото село, за тях той просто е мозък. Тук става приобщаването на Каляшки към политическа дейност. Откроена е ролята на Александър Починков, Петър Илиев, Стоян Стоименов и други  за свързването му с прогресивното младежко движение и израстването му като убеден негов деец. Книгите, с които успява да се запознае по това време му помагат много бързо да овладее основните положения на революционната теория и да се превърне в активен пропагандатор  на революционните идеи. Скоро Каляшки прави решителна стъпка – става член на БКМС  през 1927 г. Идеите го завеждат в РМС през 1928 г., а после в партията през 1930 г. На тях  остава верен до сетния си дъх, вече никой не може да спре отприщения поток.

По-нататък авторът ни води през студентските години на Каляшки във Физикоматематическия факултет на Софийски университет. И тук неговите способности и старание правят силно впечатление.  Но акцентът в книгата е поставен по-скоро на активното му участие в борбите на прогресивното студентство. Отбелязани са участието на Каляшки в учредителната конференция на БОНСС на 30 март 1930 г. и първият му сблъсък с полицията, участието като един от организаторите и ръководителите на голямата студентска акция против кървавия професор Александър Цанков, привличането му  като член на централното настоятелство и завеждащ агитацията и пропагандата на Първия конгрес на БОНСС, за да поеме като отговорен редактор вестник „Студентска трибуна“, където разгръща кипяща дейност. Проследени са успехите на вестника и трудностите, които създава властта по отпечатването му. Но отговорният редактор не редактира само вестника, той пише позиви, лозунги, юбилейни листове, изпраща дописки до вестници,изнася лекции, организира събрания, говорител е на протести и митинги. И срещите с полицията стават все по-чести. А  неговите другари оценяват не само високата му ерудиция, но и неуморната му дейност,неустрашимост и непреклонност пред врага, големите му качества на организатор и трибун.

Достойнство на книгата и заслуга на автора е подчертаването, че през тези години Каляшки чете много, кръгът на неговите интереси е неимоверно широк, библиотеките са любимото му място. Но той чете и се подготвя по свой план – специализирана и художествена литература, изучаване на езици, трудове по ораторско изкуство. Вечер задълбочава изучаването на произведения на революционната теория.

И така до 1 февруари 1933 г., когато в последния семестър го изключват завинаги от университета  заради  комунистическата му дейност. Това не му позволява да се отдаде на науката, за което има свръхзаложби и интелект. Пред него остава единствено пътят на борбата и кармата да стане професионален революционер, която реализира по неповторим начин.

В трета глава авторът проследява революционната дейност на Каляшки на местна почва в периода 1933-1936 г. Преминал през школовката на РМС и БОНСС  той се завръща в родния край като опитен и кален партиен деец. Всички качества, които той търси в себе си, вече е намерил. Добродетелите са изковани и проверени. Започва най-трудната част – работата на терен. И със своя опит, революционна закалка и начетеност, той си поставя за задача да помогне и придвижи напред партийния живот в околията.

Авторът успява да покаже правдиво размислите и търсенията на Каляшки от това време – настояванията му да се привличат за делото по-широки кръгове от работници, занаятчии, дребни чиновници, да се работи сред земеделците и други кръгове с цел изграждане на широк народен фронт, за скъсване с догматизма и методите на лявото сектантство, за необходимостта от единодействие срещу настъплението на фашизма. Хронологично е проследена дейността по изграждане на нови партийни групи и организации, усилията да не се разпаднат съществуващите, особено след военния преврат от 1934 г.,  проведените събрания и конференции от Каляшки, вече като секретар на Районния комитет на партията, старанието за откриване и подготовка на кадри с необходимите качества за извършване на отговорната и опасна дейност. Тук авторът акцентира върху практическите стъпки, предприети под ръководството на Каляшки, за укрепване съюзът между работниците и селяните, за съвместна работа със социалдемократи, радикали, земеделци и безпартийни по изграждане комитети на народния фронт. Затова той тръгва като апостол в обиколки по места, не само защото вниква в новия курс на партията от Петия пленум – януари 1935 г., на който е стенограф, но и защото такива са личните му убеждения, изстрадани от живота.

След  предателствата и провала на конференцията от 21 март 1936 г., авторът изтъква достойното държание на Каляшки в дните на арест и особено пред съда. В приложението към края на книгата са дадени думите му в съдебния процес по Жиленската конспирация и блестящата му защитна пледоария от август 1936 г., пример за комунистическа зрелост и ораторско майсторство, дълго коментирана от населението.

В следващите страници авторът проследява времето прекарано от Каляшки в Кюстендилския, Софийския, Сливенския и Плевенския затвор. Това е време на усилено четене и самообразование. Много точно в книгата се подчертава, че за Каляшки затворът се превръща в нов университет по политическо поведение, системно изучаване на марксистката теория, общокултурно израстване и усъвършенстване на езиковата подготовка. И тук той планира и използва времето си най-пълноценно. Ръководи курсове, учи другарите си, спори с левосектантите. Сам си дава сметка за грешките в политическата борба. Със своите способности и знания той оказва силно въздействие върху идейното израстване на много политзатворници, някои от  които по-късно се изявяват като водачи на антифашистката съпротива. Спомените на другарите-затворници, които привежда авторът, показват с какво уважение и обич се ползва Каляшки в тези тежки условия, заради неговата сърдечност, голяма човещина и безкористност към другарите си.

По забележителен начин авторът проследява поредната голяма промяна в живота на Каляшки след излизането от затвора през април 1941 г. За него е повече от ясно- враг № 1 от този момент е хитлеристка Германия, той не вярва на никакви пактове. Пътят на професионалния революционер минава  в нова фаза – отначало като инструктор на Софийския окръжен, а след това и на Централния комитет на партията за Кюстендилска, Радомирска, Дупнишка и Пернишка околии. Започнала е борбата, в която няма компромиси, няма пощада, няма ден без геройство.

Авторът проследява дейността на Каляшки насочена към оказване помощ на партийните ръководства в този обширен регион, разясняване курса на партията по подготовка на въоръжената борба, неуморните му обиколки за активизиране на партийните и ремсови организации, дейността по изграждане на първите организации на Отечествения фронт, срещите с нелегални дейци, трудностите по осигуряване на нелегални квартири и доставка на оръжие. Той трябва да бъде навсякъде, да ободри другарите,  да окуражи с усмивката си, да постави авторитетно належащите задачи, да вдъхнови с безстрашието си, с присъствието си.

Подобаващо място авторът отделя на конкретната  организаторска работа на Каляшки  по възстановяване дейността на Околийските комитети на БРП и РМС след претърпения удар през пролетта на 1942 г. в Кюстендилско и Дупнишко. До края на годината, наред с другата напрегната организаторска работа, той  пише три брошури – „Как да се спасим“, „Някои лъжи на германските кречатала  у нас“, „Какво иска Отечественият фронт“. Срещата с Кирил Велинов бележи началните стъпки по осмисляне на план за създаване на местна въоръжена група, която постепенно да прерасне в партизански отряд. Сформирането на новият околийски комитет на партията през септември 1942 г. е началото на  установяването на много добър личен контакт между Каляшки и Стоян Лудев, които скоро ще се превърне в негов верен следовник и реализатор на общите замисли. След крилатата вест за победата при Сталинград  Каляшки ликува пред другарите си: „Идва свободата, виждам я с очите си !“

Но както често се получава, скоро на мястото на възторга идва покрусата от подлото убийство на този изключителен човек и изявен деец на партията, от загубата на една неординарна личност и рядък ум. Фашистките палачи убиват физически Каляшки, но са безсилни да унищожат делото, за което той се бори и загина. На мястото му идват нови борци, които поемат знамето на съпротивата. И занапред той ще присъства в народната памет като силна и волева личност, изваяна от ярки индивидуални черти, сплотила по онова време ядрото на партията в Кюстендилска околия. Затова авторът в обобщението си подчертава , че Каляшки остава изключително светъл образ сред безбройните герои на работническото движение и съпротивата, пример с човешките си качества, които винаги ще продължава да буди нашето преклонение и възхищение.

Писането на книга е сериозна работа, словесно занимание, с което Гале Христов се е справил великолепно, доставяйки на себе си и нас емоционално  удоволствие. Творческите попадения на автора в новата книга са много. Всеки сам ще се убеди. Силна документална стойност имат редовете написани от ръката на Каляшки, документалното  наследство, писмата от затвора, поместените спомени на другарите, които потвърждават и допълват неговия цялостния образ. Читателите имат възможност да се запознаят с неговите схващания,  да се докоснат до разсъжденията му за това кое е важното в живота, да се насладят на свободата в мисленето и изказа му, в способността му безпогрешно да оценява задачите на момента. С цялата си фактологически наситеност тази книга вече е незаобиколима.

Четейки написаното от Гале Христов не ме напуска мисълта от къде иде тази упоритост, тази прецизност в проучването. Обяснявам си го с това, че книгата е посветена на загиналите антифашисти от Кюстендилския край и че както признава сам авторът, за него Димитър Каляшки е идеал за революционер и човек.

Когато затворим книгата ще продължаваме да вярваме още по-силно в нашия идеал, ще продължаваме да преживяваме събитията от недалечното минало, да съизмерваме собствените си позиции и постъпки с мислите и действията на самия Димитър  Каляшки. След този прочит идеалът остава все така светъл, все така блестящ, все така ярък, все така можещ  да променя действителността. Но за осъществяването му е нужна работа, много работа, смелост, революционна решителност, себеотдаване, безупречен морал и висока нравственост – все черти от образа на неповторимия Димитър Каляшки.

Пожелавам на Гале Христов да намери стойностни читатели, които ще се зарадват на новата книга и ще я оценят.

Благодарим ти още веднъж  другарю Христов ! Бъди жив и здрав !

На добър час на новата книга !

 

 

21 ноември 2017 г.                                         Николай  Ковачев

 

 

 

 

 

 

събота, 18 ноември 2017 г.

Китай реши да адаптира марксизма към капитализма - Виктория Никифорова

 

 

 

В речи, посвященной 95-летию КПК, Си Цзиньпин призвал китайских коммунистов не отрекаться от марксизма, приспособив его к новым реалиям. А реалии таковы, что мощная экономика КНР и огромный китайский народ страдают сейчас от вроде бы капиталистических проблем – неравенства и коррупции. Вернет ли это Китай к доктринам Мао?

 

Празднования по случаю 95-летия китайской компартии продолжались на протяжении целой недели. В программе были и концерты революционных песен, и торжественные церемонии в честь дочери Мао Цзэдуна, и целая серия забавных роликов, впоследствии выложенных на YouTube. В одном из них китайские рэперы на хорошем английском языке рассказывают об истории Китая, о его насущных проблемах и об отношениях с Тайванем, в другом предлагается пошаговая инструкция по вступлению в КПК.

Речь председателя ЦК КПК Си Цзиньпина стала завершающим аккордом – и, разумеется, важнейшим из всех. За ее обтекаемыми и порой загадочными формулировками скрывались планы на будущее КНР, а за эффектными фразами проглядывала нешуточная тревога китайского руководства, столкнувшегося в последние годы с новыми для себя проблемами.

Разные СМИ цитируют разные фразы из выступления товарища Си, и дело выглядит так, будто председатель КПК все время себе противоречит. С одной стороны, он призывает товарищей по партии приспосабливать марксизм к новым реалиям китайской жизни, то есть к капиталистической по факту экономике. С другой, напоминает, что если марксизм перестанет быть фундаментальным принципом, то «партия потеряет свой дух и свою цель» и в конце концов «канет в историю».

 

Китайцам не привыкать к таким логическим кульбитам. С начала 1980-х КПК пыталась как-то уложить рыночную экономику, к которой реально шла страна, в прокрустово ложе священной марксистской теории. Трамплином для философской мысли стала фраза Мао Цзэдуна о том, что Китай вступил лишь в «начальную стадию социализма». Те руководители компартии, которые в 1980-е попытались вписать страну в глобальный рынок, сделали из этого тезиса вывод о том, что до настоящего социализма Китай еще не дорос. Они же уловили стремление рядовых китайцев жить лучше и не без элегантности оформили это в своей теории. Предполагалось, что сначала Китай должен покончить с нищетой и добиться приемлемого уровня жизни, а уж потом можно будет помаленьку осуществлять пресловутое «от каждого по способностям, каждому по потребностям». На достижение реального социализма отводилось от 70 до 100 лет (да, китайцы мыслят длительными временными категориями), а до тех пор народу предлагалось строить хорошую жизнь сугубо капиталистическими методами. Как сформулировал главный пропагандист рыночной экономики Дэн Сяопин, «социализм означает конец бедности, нищета – это не социализм и тем более не коммунизм».

Так родилась идея «китайского социализма». Она ни словом не упоминала классовую борьбу или прибавочную стоимость, зато включала в себя такие странные оксюмороны, как «социалистический рынок». Но вся эта парадоксальная риторика нимало не смущала народные массы. Они увидели за ней возможность хорошо жить, сладко есть и стремительно богатеть.

И партия не подвела. Под ее чутким руководством с 1949 по 2001 год ВВП Китая вырос в 56 раз. Страна стала второй, а по некоторым показателям – первой экономикой мира. За последнее десятилетие доход на душу населения в городах рос на 13% в год. На сегодняшний день Китай один из мировых лидеров по проценту собственников жилья среди населения (примерно 90% китайцев имеют в собственности дом или квартиру, а около 20% городских семей владеют более чем одним объектом недвижимости). Ради этой возможности разбогатеть граждане КНР десятилетиями закрывали глаза на то, что их руководители богатели опережающими темпами, а коммунистическая партия стала не штабом аскетичных комиссаров в пыльных шлемах, но парадизом богатых чиновников.

 

Еще 15 лет назад верный продолжатель дела Дэн Сяопина Цзян Цзэминь попросил, чтобы партия начала «представлять требования развития передовых производительных сил Китая». Эта вежливая формулировка означала, что в коммунистическую партию приглашались успешные бизнесмены и предприниматели. На самом деле они давно туда рвались, поняв, что это кратчайший ход к связям и госзаказам. В 2004 году в КПК вступил самый богатый китаец мира Лян Вэнгэнь, обладатель состояния минимум в 10 млрд долларов.

Все бы шло так и дальше, дисциплинированные китайцы закрывали бы глаза на раскол между партийной риторикой и реальностью, однако экономику КНР ждали новые испытания. Рост ВВП замедлился. Юань был девальвирован. В январе все телеэкраны обошли кадры с растерянными китайцами, в ужасе наблюдающими за обвалами биржевых курсов. Дело в том, что стремительно богатеющее и традиционно азартное население Китая полюбило играть на бирже, как на бегах. После нескольких лет непрерывного роста внезапным открытием стало то, что акции могут в считаные дни обвалиться в цене почти до нуля. В то же время стремительно растущий средний класс увяз в кредитах, а разрыв между бедными и богатыми достиг критических значений. По данным Организации экономического сотрудничества и развития, в 2016 году 10% самых богатых граждан КНР получали в 9,6 раз больше доходов, чем 10% самых бедных, и этот разрыв только растет. На сегодняшний день в Китае проживает больше 2,4 млн миллионеров. А десятки миллионов их соотечественников пытаются выживать на доллар в день.

В таких обстоятельствах понятно, почему Си Цзиньпин уходит от уже привычных фраз об «обновлении марксистской теории». Сегодня во всем мире востребован нормальный левый марксизм, и Китай тут не исключение. Идеи обогащения показали свою ограниченность, а идеи равенства и братства переживают ренессанс. Однако вернуться к классическому марксизму китайское руководство уже не может. Партийную и буржуазную верхушку, которые практически срослись между собой, до дрожи пугает пресловутый «левый уклон». За левой риторикой традиционного марксизма им мерещатся ужасы экспроприации, массового голода и всех прелестей «культурной революции». Во времена оной отец Си Цзиньпина – один из руководителей КПК – надолго сел в тюрьму, а сам будущий руководитель КНР был сослан в деревню. Это отождествление социализма и «культурной революции» навязывается и простым китайцам. Сегодня любой из них, ностальгирующий по временам Мао, может получить клеймо «хунвейбина», а «левый уклон» стал серьезным политическим обвинением. Именно оно, среди прочих, было предъявлено в 2013 году одному из самых ярких партфункционеров – Бо Силаю, и Бо Силай получил пожизненный срок (официально – за коррупцию).

 

Кстати, о коррупции. Пытаясь пройти по тонкому мостику между правой риторикой и левым уклоном, Си Цзиньпин вернулся к вечной теме борьбы с ней. «Вечной» – это не ирония. Председатель КПК не раз подчеркивал, что борьба со взятками не закончится никогда. Недоброжелатели полагают, что его усилия по чистке партийных рядов от коррупционеров сугубо эгоистичны: он, мол, просто зачищает политическое пространство от представителей других кланов. Однако размах «посадок» свидетельствует о том, что руководство КНР солидарно в понимании того, что именно коррупция вносит наибольший вклад в социальный раскол и становится смертельной угрозой для страны.

Парадоксальным образом самые матерые воры и взяточники находятся в коммунистической партии Китая. По данным научно-исследовательского центра имени Вудро Вильсона, из 88 млн китайских коммунистов за последние три года около 750 тысяч были подвергнуты разным мерам дисциплинарного воздействия. Среди отданных под суд немало высокопоставленных чиновников, чьи процессы широко освещались в прессе. Однако вопрос в том, насколько эта чистка рядов сможет снизить раздражение рядовых китайцев от той вызывающей роскоши, в которой продолжают жить (обычно – на Западе) жены и дети партийных бонз.

На таком фоне особенно заметно, что, если марксистская риторика товарища Си двусмысленна и осторожна, о национальных интересах Китая он говорил совсем иначе. Вежливо, но отчетливо намекал на противостояние Пекина и Вашингтона и констатировал кризис США и Евросоюза. А больше всего присутствующие аплодировали его фразе о том, что Китай «никогда не пожертвует своими коренными интересами, своей безопасностью и своим суверенитетом». Именно эти – отнюдь не коммунистические, а сугубо консервативные и патриотические – пассажи больше всего понравились аудитории. Речь Си Цзиньпина еще раз доказала, что КПК давно потеряла всякую связь с идеями Маркса и Мао, превратившись в обычную буржуазную националистическую партию. Сегодня ей помогает удержаться у власти и сохранить единство страны память китайского народа о колониальном прошлом, понимание того, что социальные потрясения могут разрушить все то, что китайцы с таким трудом выстраивали на протяжении десятилетий. Если это единство целей сохранится, у народа и элиты КНР есть шансы пережить сегодняшний непростой период.

 

 

Източник:  ВЗГЛЯД, 5 юли 2016 г.

 


 

сряда, 15 ноември 2017 г.

Че Гевара – 10 стъпки към Революцията - Теофан Германов

 

 

 

Преди точно 50 години легендарният Команданте бе убит в планините на Боливия

Днес се навършва половин век от подлото убийство на легендарния революционер, комунист и идеалист Ернесто Че Гевара, който за младите, за онеправданите, по цял свят и до днес е непреходен символ на протеста срещу статуквото, на устрема към новото. Безспорна е човешката харизма на Че – физическа красота, ораторски дар, пламенна защита на общочовешки каузи, болезнено чувство за дълг и жертва.

Той вярваше, че не просто една отделна страна, а светът може да се справи с бедността, несправедливостта и олигархията, че равенство между хората и народите, за суверенитет, свободата и социалната държава, не са кауза пердута, а нещо за което не просто да живееш, а и да умреш, ако е нужно!

Каузите и мисията на Че Гевара бяха разстрелвани ежедневно в тези 50 години, но тя не умряха. Разстрелваха ги пропгандно, а в много горещи точки по света – ги потапяха в кръв и мъст. Но те са живи и все по-актуални.

В това се състои чудото, което ни кара да се вдъхновяваме от Че половин век след физическото му убийство!

Те биха били духовни братя

Че е културен идол, идеологическа икона, но той е и бил и жив, обикновен човек, който е признавал грешките си. И все пак, малцина са хората в историята на държавите и народите, в историята на човечеството, чиито път, чиито 10 стъпки към историята, са път на целеустремена вяра в идеала, на неподправена саможертва. Аналог на Ернесто Че Гевара в българската история безусловно бе Апостолът на свободата Васил Левски, чиито живот бе отдаден на Освобождението, и който бе готов ако доживее победата да гради Чистата и свята република, но и да тръгне да освобождава други угнетени и поробени народи. И щеше да го направи! Колкото и да са различни нашите култури и традиции, великите хора си приличат по силата на своите идеи.

Куршумът

Ернесто Че Гевара си отива едва на 39 години, но жизненият му път е път на гражданин не на отделна страна, а на цяла Латинска Америка – десетки народи, принудени от транснационалния капитал да живеят в бананови държави, под диктаторски режими и в условията на въпиюща бедност и безпросветност. Куршумът – това днес е исторически доказано – е куршум на ЦРУ, операцията по ликвидирането на Че е операция на страха, че идеите му могат да „заразят” и други народи, че цяла Южна Америка ще пламне от революция – един от най-ярките страхове на Вашингтон, който днес става реалност. Че Гевара умира като герой, макар че е изоставен, почти сам и тежко болен. Предателската ръка на престъплението, както навсякъде, се намира лесно. Неговата смърт е не финал, а логичен апотеоз на героичния му мъжествен живот.

Дългият път на революционера

Че син на заможно и влиятелно семейство, но бедността и несправедливостта, той усеща най-силно и реално при своите пътувания с мотоциклет като юноша из целия континент. Тях той осъществява с приятели като младежко приключение, но се връща от тях като революционер. Учи медицина, бил е доброволец в лагер-колония за прокажени, отдава се на революцията като емигрант в Мексико, където среща своя политически спътник Фидел Кастро. Прегръщайки кубинската кауза, той тръгва в отначало неравна битка из джунглите на държава, която приема за своя втора родина. Но революционната армия на Фидел е не просто партизанско формирувание, тя е закрилница на обикновените кубински селяни, а в лицето на Че Гевара мнозина от тях за пръв път в живота си виждат истински лекар и просветител, който ги учи да четат и пишат, облекчава болките от трудния им живот.

Здравето и просветата за всеки човек – кауза за държавата

Тъкмо под това впечатление от годините в нелегална борба, днешната кубинска социалистическа държава е извела като свой особен, изключителен приоритет качественото, достъпно, безплатно здравеопазване. И го следва, независимо от трудностите, които преживява. Възгледът за социалната държава като такава, която осигурява медицинска помощ и просвета на световно ниво за своя народ, е прагматичен, но правилен възглед, и народът се отплаща с доверие. Идеите на Че Гевара, реформите, започнали по негова инициатива, са живи в днешна Куба, която е феномен – на ги изостави, въпреки 60 години международно ембарго, наложено от САЩ, въпреки че бе изоставена за дълго от съюзниците си в лицето на перестройчика Михаил Горбачов, въпреки хибридните войни, които Западът води срещу малкия Остров на свободата, натиска и примамките към „прекрасния живот в Маями”. Масовият кубинец вярва в тези идеи и е усетил подобряването на живота си в тези най-важни за човека сфери – здравето и образованието.

От министерския кабинет към сигурната гибел на боеца

Неолибералната пропаганда, консуматорската масова култура, глобализацията, постигнаха своето – днес малцина са готови да рискуват живота си даже за своето Отечество, камо ли за политическа идея, а още по-малко – за щастието и благото на другите. Даже в нашата България едва 25% от младите са готови да отдадат живота си за родината, както сочат социологическите анкети. А политическите идеи, идеали и каузи, бяха осмени и низвергнати като „отживелица”.

Но в историята има и хора като Че Гевара, който след победата на кубинската революция е бил вторият човек в управленската йерархия с огромна лична власт – министър на икономиката и индустрията, президент на Националната банка, официален ръководител на кубинската делегация в ООН, от чиято трибуна произнася историческа реч. Но Че не приема живота на част от една управляваща върхушка, тегли го битката и революцията. При това – с ясното съзнание, че отива на обречена борба, при това – на практика сам. Кой в днешната съвременност би се отказал от мекото министерско кресло заради идеала? Кой би го направил, за да подтиква към революция други народи? Именно затова Че е и символ на уникална чистотата в политиката.

Социализмът е романтика

Че Гевара бе истински, идейно завършен комунист! Самият той го е казвал много преди ръководството на Куба, в което той е бил ключов фактор, да се е определило идеологически.

Има много социализми. С прозвището „социалисти” се кичат даже европейските бюрократи от котилото на Мартин Шулц, станали съучастници в срамни компромиси с десните, с едрия бизнес, с ястребите на глобалната политика. Те са на светлинни години, живеят в друг свят, нямащ допирни точки с този на Ернесто Че Гевара. При всички случай, тениски с техния лик младите никога няма и да помислят да носят. Но е факт, че Гевара имаше и ярък контраст с лицата от управляващите класи в Източна Европа преди 1989-а. С течение на времето осъзнахме, е че в т.нар. номенклатурна прослойка, участваха и много способни, знаещи, творчески и патриотично настроени хора, там бяха и хиляди искрени бойци в битката с фашизма, много идеалисти, но политическият живот в европейските социалистически страни бе бюрократизиран, езикът му стана скучен и абстрактен. Със сигурност личност с харизмата на Че Гевара би дал работещ, успешен път на алтернативата — към социализма с човешко лице, защото социализмът не е толкова политическа технология, а преди всичко е емоция, романтика, вяра. Уви, вместо Че ни се падна…Горби.

Лицето на едно магическо десетилетие

Шестдесетте години на ХХ век са време на надежди за промяна, на отхвърляне на старото. Това десетилетие е магическото време на революциите. В историята има такива периоди на бурно, задъхано развитие, на масово движение за нов живот. Шестдесетте имат много кумири и всички те сякаш отговарят на знаменитата мисъл на Че „Бъдете реалисти, мечтайте за невъзможното”. Сред тези хора е Юрий Гагарин – човекът, проправил път в космоса, показал, че за човешка няма граници. Там са „Бийтълс” – революционерите в музиката, културата и светоусещането, за които творчеството бе кауза, а не шоу. Там е папа Йоан ХХIII, който пръв се провикна, че „бедните, че онеправданите, че комунистите са мои братя”. Сред тях е Джон Кенеди – президентът, който плати с куршум в главата за вярата си във възможността за мирен свят и в гражданските права, както и Мартин Лутър Кинг, чиято мечта бе хората да бъдат равни, независимо от социалния статус и цвета на кожата. Там са милионите протестиращи срещу дребнобуржоазното самодоволство и безсмислените войни млади хора в американските университети, в Париж, в Германия, там са вярващите в социализма с човешко лице, в общочовешките хуманни ценности. След края на вълшебното десетилете се промени много, но и много остана – върна се времето на материализма и измамното спокойствие. Но Че Гевара остава най-яркият му и актуален днес символ – човекът Революция!

Само обединени ще победим

Известна е песента-химн на социалните движения в Латинска Америка „El Pueblo unido, Jamas sera vencido” – «Само обединени ще победим”. Тази песен е живото, музикално въплащение на идеите на Че, които народите и техните правителства в много от държавите на днешна Латинска Америка с 40–50 години закъснение приемат и реализират в практиката. В различни периоди Куба, Венецуела, Бразилия, Аржентина, Еквадор, Боливия, Парагвай, Никарагуа, Уругвай и други страни в региона поеха по пътя на леви правителства, чиито основен приоритет е борбата с бедността и независимостта от корпоративния диктат, отказа от доктрината „Монро”, осъждаща цял континент на ролята на „заден двор” на САЩ. Днешният ден на Латинска Америка роди ново поколение харизматични водачи, отличаващи се от политическият глобален мейнстриим – големият народен трибун Уго Чавес, уругвайският лидер Хосе Мухика, който даже като президент живееше в крайните квартали, движеше се без охрана на стар „Фолксваген костенурка”, като бразилеците Лула Да Силва и Дилма Русеф, като боливийския индианец, станал лице на куража за най-бедните Ево Моралес. Всички те носят нещо от романтизма и борбеността на Че и Фидел, което показва, че държавите не са малки, ако идеите им са големи! Лявото в Латинска Америка не може да бъде спряно и задушено въпреки целенасочените опити за пропагандна, икономическа и идеологическа война, за „цветни” революции и преврати. Това също дължим на паметта на Вечния революционер Че.

Вечно младият

Че не можеше да остарее, не би му отивало, неспокойният му дух броди в днешния свят и вдъхновява левите хора в името на всяка една справедлива идея. Никой не би си го представил като възрастен, улегнал господин, а още по-малко – като част от закостенял политически елит. Тогава не бил себе си. А днес е универсалното знаме на борещите се. Ако живееше в настоящето, щеше да има светли каузи, за които да се бори в изкривения свят, в който 8 милиардери владеят богатства, колкото 3 милиарда население на бедните държави, в които 1% от населението има власт над останалите 99%, в който мизерията и неравенството раждат фанатизъм. В света нищо не се измени в тези 50 години, или ако е – е към по-лошо.

 

Светът се нуждае от теб, Команданте!

 

 

КАРЕ:

 

Той ни учеше:

• Ако аз загубя, това не означава, че не е трябвало тази кауза да победи

• Бъдете реалисти, мечтайте за невъзможното!

• Ако винаги, когато се извършва неправда някъде по света, те обхваща справедлив гняв, сме приятели, а това е най-важното.

• В моменти на голяма опасност, е лесно да бъде даден мощен отговор на моралните стимули, но за да бъде задържан ефекта им, се изисква да бъде изградено ново съзнание, в което ценностите са с нови приоритети.

• По време на революция човек или побеждава, или загива.

• Може да звучи глупаво, но според мен, истинският революционер е воден от силно чувство за любов.

• До вечната победа (Hasta la victoria siempre) в писмо до Фидел Кастро.

• Живях прекрасни дни (He vivido días magníficos) — в писмо до Фидел Кастро

• Че към убиеца си: Зная, че си дошъл да ме убиеш. Стреляй страхливецо, ще убиеш само човек.

• Ние трябва да пренесем битката навсякъде, където е врагът — в неговия дом, в неговите увеселителни центрове: тотална война. Необходимо е да не му дадем нито един момент покой, нито един миг извън или в барикадите: трябва да атакуваме навсякъде където е той и да го накараме да се чувства като звяр, притиснат в ъгъла. Тогава издръжливостта му ще започне да се смалява, но съответно с това ние ще почувстваме как започват да изчезват всякакви признаци на упадък.

 

 

Източник: вестник „Земя“, 9 октомври 2017 г.