Търсене в този блог

събота, 16 декември 2017 г.

Високата цена на отказа от класова борба – Янис Варуфакис

 

 

 

Политическата атмосфера в Англосферата е препълнена с буржоазна ненавист.

В САЩ т.нар. либерален истаблишмънт е убеден, че е бил ограбен от битката на «жалкото сборище», използвано от хакерите на Путин и зловещите вътрешни разработки на Фейсбук.

Във Великобритания възмутената буржоазия страда от това, че подкрепата за изхода от ЕС в полза на безславната изолация остава неизменна, независимо това, че процесът може да се опише само като хаотичен Брекзит.

Диапазонът на анализа на явлението е зашеметяващ.

Ръстът на войнствения парохиализъм от двете страни на Атлантика се изучава от всички гледни точки, които човек може да си представи: психоаналитическа, културна, антропологическа, естетична и от гледна точка на политиката на идентичността. Единственият ракурс, който остава в значителна степен неизследван, това е този, който държи ключа към разбирането на случващото се: неспирната класова война, избухнала срещу бедните от края на 1970-те години.

През 2016 година, годината на Брекзита и Тръмп, двата показателя, които, както обикновено бяха игнорирани от най-проницателните аналитици на елита, обясниха ситуацията.

Според данни от Федералния резерв, в САЩ над половината от американските семейства нямат право да получават кредит, който би им позволил да си купят дори най-евтиния автомобил на пазара  Nissan Versa на цена 12 825 долара.

В същото време в Обединеното Кралство над 40 % от семействата разчитат само на кредит, за да изхранят себе си и да покрият потребностите на семейството си.

Уилям Окам, британски философ от 14 век, има превъзходен постулат, че, обърквайки се в обясненията, ние трябва да избираме това, което има по-малко варианти от всички и е най-просто от всички останали варианти.

При цялата  ловкост на аналитиците от елита на САЩ и Великобритания излиза, че те са пренебрегнали този постулат.

Не желаейки да признаят засилващата се класова война, те непрестанно прибягват до теорията на заговора за някакво си влияние на Русия.

Независимо от това, че тези страхове са тясно свързани с войнстващия парохиализъм, те имат слабо отношение към най-дълбоката причина — класовата война срещу бедните хора, за което свидетелстват данните за достъпността на автомобилите в САЩ и кредитната зависимост на голяма част от населението на Великобритания.

Някои относително богати избиратели от средната класа също подкрепяха Тръмп и Брекзит.

Но голяма част от тази подкрепа бе на база на страха, предизвикан от това, което те виждат — как бедната класа е изпълнена с отчаяние и ненавист, а перспективите за децата им са твърде мъгляви.

Преди 20 години същите либерални аналитици култивираха невъзможната мечта за това, че глобализацията на финансиализирания капитализъм ще донесе процъфтяване за болшинството.

Във времето, в което капиталът става все по-концентриран в глобален мащаб и по-войнствен към тези, които са собственици на активи, те декларираха, че класовата война е завършила.

По силата на ръста на работническата класа по целия свят, дори при това, че в Англосферата работните места и перспективите за заетост намаляваха, тези елити се държаха така, все едно работническата класа е останала в миналото.

Финансовият крах през 2008 година и последвалата Велика рецесия погребаха тази мечта.

Независимо от това, либералите игнорираха този неоспорим факт, че гигантските загуби, понесени от квази-криминалния финансов сектор, са били цинично прехвърлени на гърба на работническата класа, което за елита нямаше никакво значение.

При цялата своя прогресистка самооценка, елитът игнорира разширяващите се класови разслоения и ги замени  с класово-сляпата политика на идентичност, което беше най-големия подарък за токсичния популизъм.

В Британия, Лейбъристката партия беше твърде робски настроена, за да спомене за засилващата се класова война срещу болшинството след 2008 година, което доведе до появата на Партията на независимостта на Обединеното Кралство с нейния Брекзит парохиализъм.

Излиза, че приличното общество не обръща внимание на това, че вече по-лесно се влиза в Харвард или Кембрдиж, ако си черен, отколкото, ако си беден.

Те съзнателно игнорираха факта, че политиката на идентичността може да бъде толкова спорна, както апартейда, ако й позволим да влезе в качеството й на лост за игнориране на класовия конфликт.

Тръмп не изпитваше никакви угризения на съвестта, ясно говорейки за класата, и независимо от това лицемерно прегръщайки тези, които са твърде бедни, за да си купят автомобил, а да не говорим за изпращането на децата им в Харвард.

Брекситьорите също прегръщаха «обикновения народ». Така правеше Найджъл Фараж, пиещ в пъбовете с  «простите момчета».

И когато големите групи работническа класа се обърнаха против любимите синове и дъщери на истаблишмънта (Клинтънови, Бушовци и Камерънци), подкрепяйки войнствения парохиализъм, политическите наблюдатели осъдиха илюзиите на «боклука на обществото» за капитализма.

Но не илюзията за капитализма доведе до недоволството, което подкрепи Тръмп и Брекзит.

По-скоро това беше разочарованието от умерената политика, която засили класовата война срещу тях.

Както и следваше да се очаква, прегръдките на Тръмп и Брекзитьорите с работническата класа, която винаги ги въоръжаваше с избирателна власт, рано или късно се насочи към интересите на същата тази класа.

Така Тръмп използва подкрепата на работниците за въвеждането на скандалните данъчни реформи, чиято гола амбиция се състои в това да се помогне на плутокрацията, докато в същото време милиони американци се сблъскват със съкращаването на медицинските услуги, а понеже дефицитът във федералния бюджет продължава да се раздува, следват по-високи дългосрочни данъци.

По такъв начин правителството на британските Тори, което отстояваше популистките цели на Брекзита, неотдавна обяви за намаляване на социалните, образователните и данъчните преференции за бедните слоеве от населението с няколко милиарда фунта. Тези съкращения съответстват на сумата, с която бе занижен корпоративният данък и данък наследство.

Днес истаблишмънта, формиращ общественото мнение, който поразително отхвърли значимостта на социалната класа, съдейства за политическата среда, в която класовата политика никога не е била по-актуална, токсична и по-малко осъждана. Говорейки от името на управляващата класа, състояща се от финансови експерти, банкери, корпоративни представители, собственици на СМИ и крупни отраслови функционери, те действат точно така, като, ако целта им е да предадат работническата класа в мръсните ръце на популистите и техните празни обещания да направят Америка и Британия «отново велики».

Единствената перспектива да се цивилизова обществото и да се детоксикира политиката е новото политическо движение, което по време на новия хуманизъм ще укроти зловещата несправедливост, която създава класовата война.

Съдейки по тяхното грубо обръщение към сенатора от САЩ Бърни Сандърс и лейбъриста Джеръми Корбин, либералният истаблишмънт, излиза, че се страхува от подобно движение повече, отколкото от Тръмп и Брекзит.

 

 

 

Янис Варуфакис е бивш финансов министър на Гърция, професор по икономика в Атинския университет.

 

Превод и редакция: Петя Паликрушева

Източник:  Информационна агенция News Front