Търсене в този блог

вторник, 31 март 2015 г.

Колко може да издържи България, още ? – Васил Калинов

 

 

 


На фона на сериозните предизвикателства, които има днес света, като че незабележими остават все по-отчетливото формиране на сериозни тенденции, които могат да се окажат фатално предопределящи за бъдещето на България, коментира Васил Калинов.

Като първа такава бих посочил, приемането за „нормално” от политиците ни и с примирение от обществото, нарастващото „изземване” от външни фактори на все повече функции на държавата, което неминуемо води до загуба на суверенитет. Конституционното ни устройство е в невъзможност да отговори на поетите ангажименти от страната ни като член на НАТО и ЕС. Ние станахме част от тези организации доброволно водени от разбирането, че така България ще бъде съвременна, просперираща и защитена държава. Защо, обаче това не се случва?

И тук започва голямата драма - липсата на държавническо мислене, приемственост и предсказуемост в политиката на страната, ниския професионален потенциал, който бележи управлението на държавата, не познаването в детайли на механизмите и практиките, които се прилагат в Европейския съюз и НАТО ни поставя винаги в ситуацията на потърпевши. На държава, която постоянно се моли или обяснява за нещо пред някого. Наложената, особено през последните 10 години формула, с всичко да се съгласяваме „с нашите съюзници”, влияе пагубно върху авторитета ни на международната сцена. За България открито се говори, че има изключително висок дефицит на държавност и не изпълнява докрай поетите ангажименти, съгласно предприсъединителните договори. Нещо повече управляващите си позволяват да търсят механизми и способи да ги заобикалят, за да прокарат интересите на тези, които са ги „избрали” и в името на това жертват интересите на народа и страната. Не случайно се поставя въпросът (макар и от „неводещи” политици) дали ще можем да се съхраним като държава. Сигурен съм, че никой не може да посочи, в годините на така наречения преход, да сме реализирали като страна поне една успешна международна инициатива. Дори в т. нар. преговорен процес за присъединяване към ЕС не успяхме да си защитим достойно националните приоритети в нито една област. Защото бяхме с разсипана икономика и в състояние на политическа неадекватност, поставяйки влизането ни в ЕС като самоцел. Можем да припомним също, че толкова се старахме да станем „симпатични” на НАТО, че в навечерието на приемането ни, практически бяхме без въоръжени сили. Днес, повече от 10 години по-късно, сме още по-зле. И кой ще ни брои за фактор?

Втората опасна тенденция е натрупването на сериозни демографски проблеми, огромни за мащабите на държавата ни. В тази връзка не стои въпросът само за негативните тенденции в т.н. прираст на населението, нито дори с голямата диспропорция в регионалното развитие, а особено остро стои въпросът с емиграционния поток от страната и задълбочаващите се етнически проблеми. Нашата държава е в такова състояние вече, че не е възможно да реши въпроса с интеграцията на българските цигани. Не е в състояние да реши проблема с турцизирането на страната, особено в смесените райони. Има достатъчно големи територии в страната ни, населени места, в които не можеш да чуеш българска реч. Нещо повече,там населението не знае български език. А сред циганския етнос социалната деградация е толкова голяма, че можем да говорим не само за бедност и мизерия, но и за хиляди хора, които нито могат да четат, нито да пишат, нито да имат, каквато и да е социална съвместимост, за съжаление. Според мен, демографският и социалният проблем тук така са се преплели, че ако държавата продължава с тази абсолютно неадекватна политика и да пилее милиарди в бутафорни мероприятия и програми, то можем да бъдем сигурни , че това рано или късно ще ни доведе до „израждане” на българското общество. Следователно съществуването на българската нация и българската държава е поставена пред сериозно изпитание.

Третата тенденция е свързана с изключително високата степен на неефективност на управлението на страната. Погледнато на хартия България е изградила всички институции, които трябва да има, според конституционното си устройство и според европейските стандарти. Да имаме основание да кажем, че у нас има реално разделение на властите? За съжаление, всичко е така „омотано”, че да може да се управлява от един център. Това е центъра, който се е формирал, благодарение на нелегитимните фактори, а не в резултат на демократичното функциониране на политическата ни система. Съвсем закономерно е вече 25 години да няма ефективна структура на Министерски съвет и министерствата. Наред с това, в изградените институции на бюджетна издръжка са стотици хиляди хора, назначени в повечето от случаите, съгласно „българските традиции и обичаи”. Това се превръща в голям проблем, защото затвърждава в българското общество и отделния гражданин, че институциите по-скоро му пречат, отколкото да му помагат и затова той се опитва да ги заобикаля. Така се насажда двойственост в поведението и съзнанието на хората, които по подобие на политическия стопанския и културния елит на страната – имат лицемерно поведение и действие. Или стигнахме до морала на днешното българско общество.

И това е четвъртата тенденция - липсата на автентични морални ценности и наличието на съответните съвременни социални институти, които да ги възпитават. Без съхраняването на вековните национални достойнства и добродетели ние не можем да отстоим на времето като народ. Ние не можем, вече колко години, да създадем истинско гражданско общество. Българската образователна система не подготвя за реалния живот, това е оставено изцяло на „улицата”, избутвайки и семейството. Бързото забогатяване, арогантното поведение и чуждопоклонничеството са в основата на днешните „добродетели”. И тази среда обилно се подхранва и насърчава от тези, които избираме да управляват и които в крайна сметка, наставлявайки ни как да живеем си осигуряват на наш гръб, охолно бъдеще и за поколенията им.

Има ли период от възстановяването на българската държавност до наши дни, който можем да определим като ново българско възраждане? От Руско-турската война до днес ние се кланяме и слугуваме на чужди модели и хора. От преписването на Търновската конституция, през търсенето на монарх в Европа, преминавайки през съюз с нацистка Германия, Съветския съюз, сега ..... Сега сме в царството на чалгата, под въздействието на американските екшъни и чуждата музика, все още трудно намиращи мобилни устройства и компютри с кирилизирани клавиатури и софтуер, та стигайки до българската трапеза, на която се оказва, че 60% от хранителните продукти са внос. Днес сме във времето, в което е престижно да изпратим децата си да учат в чужди западни университети с надеждата, че няма да се върнат да търсят бъдеще в България.

Българският народ може да промени всичко това, само ако осъзнае, че е време разделно, че трябва да се сложи край на „поръчковата” политика, на купуването на гласове, на избора на хора, които той добре познава. В момента се прави всичко възможно народа да не се събуди. Ще се измислят всякакви сценарии- референдуми, промени на избирателни закони и др., но няма да се стигне до това да се разбере истината за външния дълг, истината за корпоративна банка, истината за марионетките, които ни управляват и техните господари.

И не на последно място - днешното състояние на ЕС, пряко рефлектира върху всичко, което се случва у нас. ЕС е в критична ситуация и се нуждае от сериозно реформиране. Защото в този си вид той е неефективен и губи привлекателност. Засилва се евроскептицизмът. Трудно устоява на изключително силното въздействие от всички страни като един от водещите геополитически фактори. САЩ няма да допуснат най-сериозния си и естествен съюзник да води по-самостоятелна политика. В същото време ЕС не е в състояние да се справи с отговорностите, които носи без САЩ. Без това взаимно допълване не може да се отговори на предизвикателствата на Изтока, на религиозните сблъсъци, на финансово-икономическите проблеми. В тази ситуация ЕС е принуден да прилага все по-централизирани форми и средства на действия, формулиране и правене на политика, за да съхрани единството на Съюза. Това превръща многохилядния бюрократичен апарат на Брюксел в реален командно-административен център, който подменя легитимните органи на Съюза. Този стил заразява и всички страни членки. А за България е пагубен, защото имитирайки европейската бюрокрация ние постигаме следния резултат: Само половината от субсидията, предоставена от Брюксел за България е реална инвестиция в най-добрия случай, корупцията изяжда другата част. Това е публична тайна.
Европа ли не познава България или България не познава Европа, а света?

 

 

Публикация на  Димитрина Ковачева във ФАКТИ.БГ

 

 

 

 

Левите в търсене на социалната си полезност – Светла Василева

 

 

 

СИРИЗА е знак, че неолибералната политика има алтернатива и че не числата, а животът на хората е фокус и цел на ЕС

 

Чий е Европейският съюз - на европейските народи или на политическите елити, брюкселските чиновници, банкерите, неолибералите и капиталистите? Ако целта на съюза все още е по-добрият живот на обикновените хора, тогава защо е толкова непреклонна и последователна политиката на икономии и рестрикции, водеща до загуба на работни места, трайна безработица, бедност и социално изключване? Защо говорим само с числа и единствено за приватизация на обществени услуги, дългове, бюджетни дефицити и фискални показатели? Остана ли място за човека или икономиката и числата са божествата, в чийто олтар слагаме живота на не едно поколение европейски граждани? Трябва ли да продължаваме да следваме политиките на ограничения на публичните разходи, наложени от Тройката - Европейската комисия (ЕК), Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международния валутен фонд (МВФ), при положение, че те доведоха до задънена улица?

Възможен ли е друг път

и нов шанс за народите на обединена Европа? Това са част от въпросите, които дебатираха участниците в международната конференция "За справедлива социална и икономическа политика", организирана в София от ПП "Българската левица" и Европейската лява партия.
Докладът на Олга Атанити (член на Централния комитет на СИРИЗА и на Управителния съвет на Европейската лява партия) бе посрещнат с особен интерес, тъй като коментира актуалната ситуация в южната ни съседка. "Гърция дълги години беше опитното зайче на европейския неолиберален план. Страната ни беше използвана, за да се покаже колко могат да са търпеливи хората и да издържат страданията в политиката на ограничения", каза Атанити. СИРИЗА, за разлика от предишните управляващи, готови на всичко, само за да седят на масата на преговорите, но не и да отстояват национален интерес, постигна пробив в няколко посоки. Първата, че в разговорите с Тройката вече се говори не за числа, а за политики и каквито и мерки да бъдат предложени, те ще бъдат приети, само ако дават шанс на социалното. Втората, че страна член на еврозоната, каквато е Гърция, е в състояние да предложи алтернатива на внушаваните като единствено възможни политики на ограничения и финансови рестрикции. И третата -

падна маската на страха

която беше налагана последователно за осъществяване на неолибералните политики и сковаваше народите, отказвайки ги да се борят за алтернативи и внушаваща, че факторът за оцеляване е строгото следване на предписанията, идващи от Тройката. За никого вече не е тайна, че в Европа предстоят промени. В каква посока ще тръгнат - към колективна социална еманципация или към възход на крайната десница, т.е. фашизъм, зависи от усилията на всички нас. Крайно десните виждат изход в изолацията на емигрантите и различните по отношение на религията, докато лявото решение се основава на възможностите на всички като група, която може да работи заедно, като едно цяло, и да постигне просперитет. Според Олга Атанити обединението на левите сили в политически аспект, независимо от различията и обстоятелствата, срещу които се изправя всяка лява формация в собствената си страна, е наложително. Нашите противници се страхуват от ефекта на доминото, ето защо, ако искаме да ги победим, трябва да се обединим. "Разликата между общество, ръководено от десни и леви политици, е следната. Първите предлагат план за оцеляване, а вторите - план за живот. Ние в Гърция поколения наред оцелявахме, сега се борим да имаме живот", каза Атанити.
Един от двигателите на европейския проект и негова водеща сила вече 25 г. е Германия. Нейният просперитет обаче е за сметка точно на страни като Гърция, заяви Уве Хикш, говорител на Марксисткия форум на Die Linke. В Германия няма много протести, а и когато има, те не са така масови както в Испания и Гърция, където на улиците излизат по 100 000 човека. Немските стигат максимум до 40 000. "Политиката на немското правителство е също толкова отговорна за разрушаването на Гърция и Испания, колкото и неолибералното управление на самите страни", каза Хикш. Ако СИРИЗА успее, това ще бъде шанс и тласък лявото да бъде последвано, както и забавяне, а защо не и спиране процеса на превръщането на ЕС в

проект на елитите

и на транснационалните корпорации, от една страна. От друга - неолибералният блок в Германия например ще бъде разтърсен. Уве Хикш коментира спора между Германия и Гърция за репарациите. "Репарациите нямат давност и немските леви партии настояват правителството да престане с политиката си на прикриване. Това, което фашистка Германия е взела - 11 млрд. от Гърция, трябва да й бъде върнато. Германия трябва да носи отговорност за това, което се е случило", каза той.
Говорителят на Марксисткия форум на Die Linke сподели с участниците в конференцията, че безработните в неговата страна са достигнали 4,5 млн. човека, а бедни и застрашени от бедност са 2,5 млн. германци. Големите компании не плащат данъци в страната и изнасят печалбите си към места, известни като данъчен рай. Държавата поощрява експорта, което я превръща във втората страна износител след Китай, но това води до деиндустриализация на цели райони и поражда сложни социални проблеми. Ако отсъстваше тази агресивна политика, немската икономика би трябвало да е в рецесия, каза Хикш. Държавата печели все повече от работниците, онези, които реално произвеждат и се трудят. Като резултат от всичко това

богатите стават по-богати

бедните - все по-бедни. Голяма част от немското общество трябва да се справя с все по-малко средства. Германското правителство подкрепя Споразумението за трансатлантическо партньорство и търговия (ТТИП), което ще смаже малкия и среден бизнес, ако бъде прието. Марксисткият форум на Die Linke смята, че немските банки не трябва да са частна собственост, а международната финансова система трябва да бъде демократизирана и достъпна за контрол от публичния сектор.
Главната задача на левите е да накарат богатите да плащат данъци на държавата, а не да изнасят парите си в чужбина, част от доходите им трябва да влиза в бюджета, за да се гарантира социалната справедливост.
"Според радикалните думи, които вписваме в документите си, ние сме радикални. Но когато се стигне до действия - не сме такива", каза Паоло Панталеони, член на международния отдел на Рифондационе Комуниста (Италия). Големият проблем на италианските комунисти е вярата им, че е възможно да се изгради добра капиталистическа система. Ние стигнахме до ситуация, в която италианците са изправени пред избор - работа или права, в резултат на което днес имаме работници, но нямаме работническа класа. От своя страна левите с течение на времето изгубиха своята социална полезност. В този аспект СИРИЗА може да бъде добър пример за следване. Те организираха 40 лаборатории за безплатни медицински услуги и показаха на дело съпричастност с проблемите на хората, които им дадоха доверието и подкрепата си. 
Педро Марсет, член на Управителния съвет на Испанската комунистическа партия, проследи краха на социалната държава и възхода на неолибералната доктрина в Европа. Според него 1973-а е годината, в която настъпва преломът, за да се стигне до днешните

социални неравенства

"Ако в Европа имаме примера на две-три партии като СИРИЗА, тя ще се промени", каза той. Онова, което е нужно, е подкрепа, международна солидарност и обединение на левите сили.
Проблемите на хората в България не са по-различни от тези в Гърция, Испания, Италия, Германия. Страната ни е най-бедната в ЕС. 49% от гражданите живеят в риск от бедност и социално изключване, което е почти два пъти над средното (25%) за съюза. Ние сме и с най-ниската минимална работна заплата. Над 2 милиона българи са без здравни осигуровки. И при нас социалните неравенства се задълбочават, транснационалните компании изнасят печалбите си, страната е деиндустриализирана, с колабирала икономика. Към всичко това се добавят и увеличаващата се неграмотност и стопяването на държавотворния народ, тема, която не се артикулира в публичното пространство. Нужни са както промени в данъчната политика, докладвани от д-р Иван Аладжов от Българската левица, така и

реиндустриализация, реаграризация

и реинтелектуализация на иновационна основа, за които говори проф. Нако Стефанов. Аспекти на лявата политика в здравеопазването (доц. д-р Боян Киров), висшето образование (проф. Александър Благоев), научното и технологично развитие (доц. Олег Йорданов), както и заплахите за трудовите права и защити, ако бъде подписано ТТИП (Ваня Григорова, сдружение "Солидарна България"), бяха сред дискутираните на форума.
Какво следва и каква ще бъде съдбата на европейския проект и на европейците, на онези редови граждани, чиито данъци и труд издържат елитите? Рано е да се каже. "Ние плуваме в морета още ненанесени на картите. Ще са необходими неизмерими колективни усилия, за да изработим стратегията на преобразуванията. Междувременно дезинтеграцията на системата върви с бързи темпове, а защитниците на йерархията и привилегиите не си губят времето и търсят решения и изходи, които биха променили всичко, без да променят всъщност нищо. Няма основания нито за оптимизъм, нито за песимизъм. Всичко остава в границите на възможното, но всичко остава неопределено", пише Имануил Уолърстейн в "След либерализма". Засега все по-осъзната е необходимостта от обединение, международна солидарност и подкрепа, за да има шанс лявото.

 

Източник: вестник “Дума”,  31 март 2015 г.

 



 

Дясната политика на ЕС се провали, нужна е промяна – Светлана Велева

 

 

 

Мерките на рестрикции да се заменят с инвестиции, справедливо разпределение на благата и осигуряване на заетост, искат левите от ЕП

 

Последната година премина под знака на протестите. Десетки хиляди граждани от различни европейски държави излязоха на улиците, за да кажат "не" на строгите ограничения и репресивна политика. Протестите като израз на нарастващо масово недоволство се превърнаха в символ на провалената неолиберална политика на ЕС.
На фона на това изострящо се недоволство и задълбочаващата се геополитическа криза нуждата от промяна и обратен завой на настоящата политика е все по-крещяща. В условията на нестабилност и несигурни перспективни, държавите от ЕС повече от всякога трябва да намерят общ език и да направят взаимни компромиси в името на оцеляването на европейското семейство.
С предложения и мерки как да стане това излязоха тези дни представители на Партията не европейските социалисти (ПЕС) на форум в Брюксел под наслов "Справедлив растеж". В конференцията взеха участие специалисти от над 20 държави, сред които - САЩ, Япония, Франция, Португалия, Испания, Норвегия, Белгия, Италия, Англия, Словакия, Люксембург.

Навлиза ли Европа в дългова криза?

До какво доведе дясната политика на стагнация и клати ли се европейският проект? Какъв е изходът и какво трябва да се промени. Това са част от въпросите, които поставиха на дневен ред социалистите. Левите се обединиха около мнението, че неолибералната политика е причина за задълбочаване на дълговата криза, а резултатите от нея са единствено нарастване на безработицата и бедността, и увеличаване на пропастта между отделните държави. Какви мерки са нужни за излизане от дълговата криза? 
Политиката на рестрикции, наложена от десните, не изведе Европа от икономическата криза. Растежът е мижав, на вратата "чука" дефлация и всичко това иска решителни политики на растеж чрез инвестиции и създаване на работни места, защото само балансирането на бюджета не е гаранция за устойчиво развитие, изтъкна лидерът на ПЕС Сергей Станишев. За да преодолеем негативите от дясната политика, е нужен завой към политика на солидарност между отделните държави, допълни той.  
Солидарността по думите му е важна, защото никоя държава няма да излезе сама от кризата. Дори най-мощната икономика - Германия, няма да има къде да изнася, ако в периферията няма ръст и потребление. Станишев изтъкна, че една от причините Америка да се справя доста по-добре е, че през целия този период, независимо от вътрешните различия, са се възприемали като едно общество и не са позволили нито един регион да изпадне поради вътрешни проблеми. По същия начин трябва да действа и Европа, за да се оздрави европейският проект. Политиката на ограничение се смята за провал дори от ЕК, затова комисията последва нашето предложение и иска да постави акцент върху инвестициите и осигуряването на работни места, категоричен е Станишев и допълва, че това е успех за членовете на ПЕС.
В този смисъл е много важно за какво и как ще се похарчат 315 млрд. евро от плана "Юнкер". "Борихме се 5 години този план да се случи. Той беше и ключово условие социалистите да подкрепят "Комисията Юнкер", заяви Станишев и изрази надежда до лятото да заработи. Едно от нещата, за които се борим, е този инвестиционен фонд да достигне не само до страните с ниска безработица и висока конкурентоспособност, но да помогне за развитието на изоставащите страни от ЦИЕ, защото в противен случай би задълбочило различията. А това не е изход от кризата, посочи Станишев.
Лорет  Онкелинкс, зам.-председател на парламентарната група на Социалистическата партия на Белгия, очерта другия приоритет на ПЕС -

 промяна на бюджетните рамки  

"Ние се борим срещу белгийската политика, която иска да копира европейската. Тя не е за инвестиции и подкрепа на работниците, тя е вманиачена да се вглежда в цифрите. Те искат да понижават заплати, социални помощи, пенсии. Последствията от тази политика видяхме, че водят до трудности за всички и до спад". По думите й не може Европа да налага ограничения на бюджета, които не водят до растеж. "Необходимо е да се махне 3-процентното ограничение на бюджетните дефицити по споразумението от Маастрихт. Трябва да създадем златни правила - инвестициите да се изключат от държавния дълг на всяка страна - това е условие за растеж", смята Онкелинкс.
Станишев допълни, че именно слепият фокус върху бюджетната дисциплина хвърли Европа в икономическа рецесия и блокира икономическата активност. Според него спазването на бюджетната дисциплина не бива да става за сметка на социалната политика и да се реже от здравеопазване и образование. Трябва да се подобри качеството на бюджетните разходи. Той е категоричен, че не е важно какъв е обемът на дълга, а дали има икономически растеж, с който да го изплащаш. Но за да има растеж, трябва да има и заетост. Това очертава и третият приоритет на левите -

стимулиране на пазара на труда

Юнкер повтори предложението на ПЕС да се инвестират 3 млрд. евро за създаване на работни места, като ние ще настояваме приоритет да бъде младежката заетост, заяви Лорет  Онкелинкс. Четири месеца след като един младеж се дипломира - да му се помогне да си намери работа или стаж. Ако до 18 месеца не е сключен договор, да му се предлага договор за интеграция, предлагат левите.
Социалният министър на Люксембург Николас Шмит посочи, че безработицата води до убиване на потенциала и пречи на растежа. Той изтъкна, че европейската икономика изостава много спрямо САЩ. Същевременно разделението между членките е много голямо и еврозоната не може да се възползва от своя потенциал. Затова основна цел трябва да бъде борбата с безработицата, но това не е приоритет на политиците в Европа и тук именно е ролята на ПЕС да постави проблема на дневен ред.
Шмит цитира изследване, според което през 2017 г. безработицата се очаква да спадне до 10%, при малко над 11,2% сега. Това е минимален спад и той не би могъл да е свързан с растеж и промяна, заключава той. На фона на това рискът от дефлация, която заплашва Европа и еврото, изправя европейската перспектива пред заплахата от нова икономическа криза, бедност и задълбочаване на неравенството. Ако навлезем в дълъг период на стагнация, перспективите са много песимистични и това налага да потърсим алтернатива. Растежът е възможен, но не бива да е на всяка цена, с превръщането на работещите в бедни работещи. Необходимо е да има справедлив растеж, т.е. макропараметрите да бъдат разпределени справедливо между държавите и неравенствата да се преодоляват, не да растат, казва Шмит.
По думите му почти всеки бъдещ растеж зависи от производителността, но тя спада. Сама по себе си тази политика не може да стимулира инвестициите - в някои държави те са спаднали с 50% отпреди кризата. Пада и потреблението, а подобрение в инвестициите няма да има, ако то не се повиши. За да има потребление, трябва да се стимулира заетостта, като за целта е необходимо да се инвестира в образование. Идеята ни е да развием у хората дигитални умения, тъй като 90% от дейностите, създаващи БВП, ще са свързани с тях. Без насърчаване на иновациите и научната дейност не може да има растеж. А те са занижени от политиката на ограничения.
Същевременно разпределението на доходите между европейците е крайно несправедливо - заплатата много малко се е увеличила и

реално средната класа изчезва

Засилва се емиграцията, а колкото по-образовани хора напускат една страна, толкова по-лоши са икономическите й резултати. Затова трябва да се съсредоточим върху производството, намаляване на социалното неравенство и разликите между държавите. Няма социална справедливост, ако растежът е на гърба на слаби държави, изтъква Пиер Московиси, комисар по икономически и финансови въпроси, данъчно облагане и митнически съюз.
Той посочи икономическите реформи като друг важен елемент в прогресивната политика. "Не искам да имаме дълъг списък с реформи, които да налагаме на всяка държава - това задълбочава пропастта. Нужно е всяка да има свои реформи, съобразени с нейните нужди", казва Московиси. Той уточнява, че думата реформа трябва да означава прогрес, но вместо това тя стана символ на ограничаване. 25 години "реформиране" по-късно имаме огромен дълг и това е враг номер едно, смята Московиси.
Според левите е необходимо да се ограничат бонусите на банкерите, от които именно започна кризата. Социалистите отново поставиха на дневен ред идеята за данък транзакции. Откакто сме я предложили обаче, много малко се направи, посочва Московиси. С това социалистите очертаха и другия си приоритет -

по-справедливо данъчно облагане

Те подкрепят пакета от мерки, който ЕК представи на 18 март, за борба с данъчните измами. Смята се, че избягването на плащане на данъци от компаниите лишава бюджетите на страните от ЕС от милиарди евро годишно и подкопава справедливото поделяне на бремето между данъкоплатците. Идеята е да се въведе автоматичен обмен на информация между страните членки във връзка с техните данъчни становища, тъй като в момента те обменят много малко информация и то избирателно. Компаниите разчитат на липсата на сътрудничество между страните, за да прехвърлят печалби и да свеждат до минимум данъците, които плащат. Страните трябва да се споразумеят до края на 2015 г., за да влязат те в сила от 2016 г.
Следващият момент е планът за действие за корпоративното данъчно облагане, който ще бъде представен преди лятото. Той е насочен към мерки за справедливо корпоративно облагане в рамките на единния пазар, включително възстановяване на общата консолидирана основа за облагане с корпоративен данък. Аз вярвам, че този закон може да бъде оръжие за масово унищожение на привилегии и данъчно хармонизиране, убеден е Московиси.
Данъчното облагане и дъмпингът на заплатите са ракът на европейския пазар на труда и ще отнеме повече време, за да го решим, смята Бернадет Сегол, генерален секретар на Европейската профсъюзна конфедерация. Той посочи, че ако искаме да повишим потреблението, трябва да увеличим заплатите, а ние правим обратното. Откакто се затягат коланите, дълговете са скочили. Всички искаме да решим дълговата криза, но с мерките за ограничения този проблем се влошава и трябва да търсим друг начин. Всеки ден се появяват все повече разлики между държавите, а не това е целта на европейския проект. Ако това не се замени с политика на растеж, ни очаква песимистична картина, предупреди председателят на групата на социалистите и демократите в ЕП Джани Питела. Той изнесе данни, че през 1980 г. 36% от световното богатство е било концентрирано в Европа. През 2050 г. то ще бъде едва само 15%. Според друга статистика през 1950 г. повече от 20% от световното население е било европейско, а през 2025 г, само 8% от хората по света ще са от Стария континент. "На този фон пред Европа има два пътя - да се примирим с този упадък и да изправим пред риска от разпадане на европейския проект, или да се адаптираме към промяната, без да отстъпваме от своите ценности. А първата и най-важната от тях е равенството", смята Питела.
Той е категоричен, че политиката на бюджетни ограничения ще бъде запомнена като най-голямата грешка от основаването на ЕС насам. Време е да се вслушаме в призивите за промяна на нашите граждани, преди да е станало късно, заключава Джани Питела.

 

Източник: вестник „Дума”,  31 март 2015 г.



 

петък, 13 март 2015 г.

ТПТИ – харта за дерегулации, атака срещу работните места и край на демокрацията

 

 


Когато през пролетта на 2014 г. беше публикувано първото издание на тази брошура, малцина можеха да предвидят, че Трансатлантическото партньорство в областта на търговията и инвестициите (ТПТИ) скоро ще се превърне в една от най-горещите политически теми в Европа. Само една година по-късно настоящата брошура бе отпечатана на девет европейски езика и бяха разпространени десетки хиляди копия, а хиляди други хора изтеглиха текста от интернет. Самото партньорство се превърна в щекотлив политически въпрос в много страни, а нарастващият интерес на медиите подхранваше обществените страхове от значителните рискове, което то крие.

Подробно описаните в настоящата брошура опасения остават валидни и днес, също както когато тя бе публикувана за първи път, тъй като цялостният проект за партньорството остава непроменен. Поради тази причина, това издание възпроизвежда съвсем точно оригиналния текст, с посочване на всички препратки, за да се осигури достъп на читателите до основните източници, на които се основава настоящият анализ.

Въпреки това, политическите събития през изминалата година допринасят за по-добрата представа за цялостното значение на ТПТИ и вероятното му въздействие върху обществото и околната среда. Настоящият предговор очертава тези събития, отново с позоваване на основните източници, за да предостави на читателите пълния набор от материали за оценка на заплахата, която това партньорство представлява.

Брошурата е издадена на девет езика. Сега и на български. С нови допълнения от автора.   Разпространени десетки хиляди копия. Хиляди други хора изтеглиха текста от интернет.

Пълният текст на брошурата можете да изтеглите от тук.

Преводът е на Илиян Станчев. Редактор – Чавдар Найденов и Даниела Пенкова.

 Издава се от Фондация „Роза Люксембург” в сътрудничество със сдружение „Солидарна България“.

Авторът Джон Хилъри е изпълнителен директор на „Война с лишенията”. През последните 20 години той пише по въпроси, свързани с търговията и инвестициите. През 2013 г. е назначен за хоноруван професор в колежа по политика и международни отношения на Нотингамския университет.
Новата му книга „Бедността при капитализма: икономическата криза и борбата за бъдещето“ беше публикувана през октомври 2013 г. от издателство „Плуто прес”.

 

Източник на информацията: „Солидарна България”

 

 

 

събота, 7 март 2015 г.

Дългът – един век извиване на ръце – Рено Ламбер

 

 


Провалът на политиката на строги икономии лиши привържениците ѝ от аргумента за икономическия смисъл. Затова сега правителствата и финансовите институции, от Берлин до Брюксел, пеят своето евангелие, опрени на етичността – Гърция трябва да плати, това е принципен въпрос! Историята обаче показва, че в конфликтите между кредитори и длъжници моралът не е главен арбитър.

БЕШЕ време, когато държавите лесно се отърваваха от бремето на дълга. Достатъчно бе кралят на Франция да екзекутира своя кредитор, за да оздрави финансите си – първична, но честа форма на „преструктуриране“ [1]. Международното право лиши длъжниците от този изход и дори влоши положението им, като им наложи принципа на приемственост на задълженията.

Макар юристите да се позовават на това задължение посредством латинския израз Pacta sunt servanda (Договорите трябва да се спазват), през последните седмици се разпространиха най-различни тълкувания. Морализаторско: „Гърция има етичното задължение да плати дълга си“ (Национален фронт). Носталгично, като игри в училищния двор: „Гърция трябва да плати, такива са правилата на играта“ (Беноа Кьоре, член на Изпълнителния съвет на Европейската централна банка). Нехаещо за народната воля: „Изборите с нищо не променят“ задълженията на държавите (Волфганг Шойбле, германски министър на финансите) [2].

Гръцкият дълг е около 320 милиарда евро. Пропорционално на произведените блага той е скочил с 50% от 2009 г. досега. Според Файненшъл таймс „изплащането му би изисквало от Гърция да функционира като робовладелска икономика“ (27 януари 2015). Принципите обаче се съчетават зле с аритметиката. „Дългът си е дълг“, отсича директорката на Международния валутен фонд Кристин Лагард (Монд, 19 януари 2015). С други думи, какво значение има дали Гърция може или не може да плати, тя трябва да плати...

„Недостатъчно глупави, за да платят“

ДОКТРИНАТА „Договорите трябва да се спазват“ обаче не е желязна [3]. „Задължението дълговете да се изплащат, което международното право налага, никога не е било смятано за абсолютно и често е било ограничавано или нюансирано“, уточнява документ на Конференцията на ООН за търговия и развитие [4]. Анулиране на „омразните“ дългове (заеми, взети от деспотична власт [5]), на „нелегитимните“ дългове, сключени без зачитане на общия интерес на населението [6] или „под принуда“ – не липсват юридически аргументи, за да се оправдае мораториумът по плащанията и дори отписването на пълния размер или на част от задълженията, които смазват страната. Като се започне от член 103 на Устава на ООН, който гласи: „В случай на противоречие между задълженията на членовете на организацията, произтичащи от настоящия устав, и задълженията им, произтичащи от което и да е друго международно споразумение, задълженията по настоящия устав имат предимство.“ В член 55 на Устава пък е записано задължението на държавите да помагат за „повишаване жизненото равнище, пълна заетост на работната сила и условия за икономически и социален прогрес и развитие“.

Всеки втори гръцки младеж е безработен, 30% от населението живее под прага на бедността, 40% са преживели зимата без отопление. Една част от дълга беше натрупана по време на диктатурата на полковниците (1967–1974), когато той скочи четири пъти. Друга част беше сключена в ущърб на населението (тъй като до голяма степен целеше да се извадят от финансови затруднения френски и германски кредитни институции). Трета част произтича пряко от корумпирането на политическите ръководители от страна на транснационални компании, желаещи да пласират в Гърция продукцията си, понякога дефектна (като германската компания „Сименс“ [7]). Да не говорим за безсрамието на банки като „Голдман Сакс“, която помогна на страната да прикрие икономическата си слабост... Гърците разполагат с хиляда и едно основания да се позоват на международното право и да облекчат бремето на дълга си, чийто омразен, нелегитимен и незаконен характер би могъл да се установи при един одит (вж. карето за еквадорския одит по-долу). Дали ще бъде чут гласът им обаче, зависи преди всичко от силата на самата страна.

През 1898 г. САЩ обявяват война на Испания, под претекст че е взривила американския кораб Мейн, пуснал котва в пристанището на Хавана. Така „освобождават“ Куба, като я превръщат в протекторат и свеждат „независимостта и суверенитета на Кубинската република до равнището на мит“ [8], според кубинския генерал Хуан Гуалберто Гомес, който води войната за независимост. Испания изисква да се изплатят дългове, които островът „е сключил с нея“, в случая разходите за войната срещу кубинските бунтовници. Короната се позовава на онова, което г-н Кьоре несъмнено би нарекъл „правилата на играта“. Както припомня изследователката Анаис Тамен, „искането на Испания се позовава на аналогични факти, по-специално на поведението на бившите ѝ колонии, поели за своя сметка частта от испанския държавен дълг, послужил за колонизирането им“. Нима самите Съединени щати не „изплатиха повече от 15 милиона лири стерлинги на Обединеното кралство, когато станаха независими“ [9]?

Вашингтон обаче не разбира нещата така и лансира една малко разпространена идея (която ще допринесе и за оформяне на понятието „омразен дълг“) – не може да се изисква от едно население да върне дълг, сключен за заробването му. Американският печат подема твърдо тази позиция: „Испания не трябва да храни и най-малката надежда, че Съединените щати са толкова глупави или мекушави, че да поемат отговорността за суми, послужили за смазване на кубинците“, тръби Чикаго Трибюн от 22 октомври 1898 г. Куба не плаща на Испания нито цент.

Няколко десетилетия преди това Мексико се бе опитало да развие подобни аргументи. През 1861 г. президентът Бенито Хуарес преустановява плащането на дълга, поет в голямата си част от предишните режими, сред които този на диктатора Антонио Лопес де Санта Ана. Франция, Великобритания и Испания окупират страната и основават империя, която предават на Максимилиан Австрийски.

Дългът на Германия беше намален с 90%

ПО ПОДОБИЕ на СССР, който през 1918 г. обявява, че няма да върне дълговете, сключени от император Николай II [10], САЩ повтарят силовата си акция в полза на Ирак в началото на XXI век. Няколко месеца след нахлуването в страната министърът на финансите Джон Сноу обявява по „Фокс Нюз“: „Очевидно иракският народ не трябва да носи тежестта на дълговете, сключени в полза на режима на избягалия диктатор“ (11 април 2003). За Вашингтон беше неотложно да осигурят платежоспособността на властта, която поставиха в Багдад.

Така се появи една идея, която би изумила привържениците на „приемствеността в задълженията на държавите“ – плащането на дълга е не толкова принципен въпрос, колкото математически. „Най-важното е дългът да е поносим“, осмелява се да напише в уводна статия Файненшъл таймс на 16 юни 2003 г. Логиката допада на Вашингтон: числата си казват думата и САЩ полагат старание присъдата им да бъде приета от главните кредитори на Ирак, начело с Франция и Германия (притежаващи ценни книжа съответно за 3 и 2,4 милиарда долара). Поставени под натиск да се проявят като „справедливи и гъвкави“, тези две страни (които най-напред отказват да опростят повече от 50% от стойността на притежаваните от тях книжа) в крайна сметка се съгласяват да съкратят вземанията си с 80%.

Три години преди това нито законът на числата, нито този на международното право бяха достатъчни, за да убедят кредиторите на Буенос Айрес да проявят „гъвкавост“. Аржентинският дълг, възлизащ на около 80 милиарда евро при обявяването на несъстоятелност през 2001 г., се оказа непоносим. На всичко отгоре в голямата си част той произтичаше от заеми, взети от диктатурата (1976–1983), и бе квалифициран като „омразен“. Кредиторите обаче изискаха да бъде изплатен, като в противен случай заплашиха да затворят достъпа на Аржентина до финансовите пазари.

Аржентина не отстъпи. Предричаха ѝ катастрофа. В периода 2003–2009 г. икономиката ѝ отбеляза ръст между 7 и 9%. Между 2002 и 2005 г. страната предложи на кредиторите си да замени книжата, които държат, с нови, с 40% по-ниска стойност. Повече от три-четвърти, макар първоначално да се дърпаха, накрая приеха. По-късно правителството поде нови преговори, завършили през 2010 г. с нова обмяна на книжата за 67% от оставащите задължения. За 8% от книжата със спрени плащания по тях след 2001 г. обаче все още няма споразумение. И сега фондове лешояди се мъчат да издействат изплащането им, като заплашват да доведат Аржентина до нова несъстоятелност [11].

Кредиторите приемат неохотно обезценяването на ценните книжа, които държат. Така беше и по време на международната конференция в Лондон през 1951 и 1952 г. за облекчаване дълга на Федерална република Германия. Тогавашните дебати около Германия много напомнят на сегашните около Гърция, като се започне от противоречието между „принципи“ и здрав икономически разум.

„Става дума за милиарди долари, пише тогава журналистът Пол Хефернан, който следи дебатите за Ню Йорк таймс. Но не става въпрос единствено за пари. На преговорите в „Ланкастър Хаус“ ще се обсъжда преди всичко един от жизненоважните принципи на международния капитализъм – неприкосновения характер на международните договори“ (24 февруари 1952). С тези опасения в ума преговарящите – главно американци, британци, французи и германци – чуват и тревогите на Германия. В писмо от 6 март 1951 г. канцлерът Конрад Аденауер препоръчва на събеседниците си „да вземат под внимание икономическото състояние на Федералната република“, „по-специално факта, че бремето на нейния дълг нараства, а икономиката ѝ се свива“. Както обобщава икономистът Тимъти У. Гуинан, всички бързо се съгласяват, че „намаленото потребление в Германия не е добро решение, което да гарантира изплащането на дълга ѝ“ [12].

В крайна сметка на 27 февруари 1953 г. е подписано споразумение, включително от Гърция [13]. То предвижда: намаление с поне 50% на сумите, взети назаем от Германия между двете световни войни; пет годишен мораториум за изплащането на дълговете; отлагане за неопределено време на военните дългове на Бон, чието плащане би могло да бъде поискано (това дава основание на Ерик Тусен от Комитета за анулиране на дълга на Третия свят да твърди, че германските дългове са били намалени с 90% [14]); възможност Бон да връща заемите в собствената си валута; ограничаване на средствата, отделяни за обслужване на дълга (5% от стойността на износа на страната) и на лихвите, плащани от Германия (също 5%). Това не е всичко. Загрижени, уточнява Хефернан, „да не би това споразумение да се окаже само прелюдия към усилието за насърчаване на германския растеж“, кредиторите осигуряват на германската продукция пазарите, от които тя се нуждае, и се отказват да продават собствените си продукти във Федералната република. Според историка на германската икономика Албрехт Ричъл „тези мерки спасиха Бон и поставиха финансовите основи на германското икономическо чудо“ [15] през 50-те години.

От няколко години СИРИЗА, която дойде на власт след изборите на 25 януари 2015 г., иска да се свика такъв тип конференция, вдъхновена от същата загриженост. Но в брюкселските институции като че ли споделят становището на Леонид Бершидски: „Германия заслужаваше дългът ѝ да бъде облекчен, Гърция – не.“ В статия, излязла на 27 януари 2015 г., журналистът от компанията „Блумбърг“ продължава анализа си: „Една от причините, поради които дългът на Западна Германия беше намален, е, че Федералната република трябваше да стане крепост от предната линия на борбата срещу комунизма. (…) Западногерманските правителства, които се възползваха от тези мерки, бяха напълно антимарксистки.“

В програмата на СИРИЗА няма нищо „марксистко“. Коалицията претендира за една форма на умерена социалдемокрация, която допреди няколко десетилетия беше все още разпространена. И в Берлин, и в Брюксел обаче тя изглежда е станала неприемлива.

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Мария Петрикова

 

Бележки под линия

[1] По историята на дълга вж. François Ruffin, Thomas Morel (съставители), Vive la banqueroute! (Да живее банкрутът!),Fakir éditions, Амиен, 2013.

[2] Съответно по LCI, 4 февруари 2015, в International New York Times, 31 януари и 1 февруари 2015, и по BBC, 30 декември 2014.

[3] Това, което следва, е почерпено от трудовете на Ерик Тусен и Рено Вивиен за Комитета за анулиране на дълга на Третия свят (CADTM), www.cadtm.org.

[4] CNUCED, „The concept of odious debt in public international law“ (Понятието за омразен дълг в международното публично право), Discussion Papers, № 185, Женева, юли 2007.

[5] Вж. Eric Toussaint, „Une „dette odieuse“ (Омразен дълг), Le Monde diplomatique, февруари 2002.

[6] Както в случая с Франция. Вж. Жан Гадре, „Трябва ли наистина да се плати целият дълг?“, Монд дипломатик в Дума, 16 октомври 2014.

[7] Вж. Damien Millet, Eric Toussaint, La Dette ou la Vie (Дългът или животът), Aden-CADTM, Брюксел, 2011.

[8] Цитирано от Richard Gott в Cuba. A New History (Куба. Нова история), Yale University Press, Ню Хейвън, 2004.

[9] Anaïs Tamen, „La doctrine de la dette „odieuse“ ou l’utilisation du droit international dans les rapports de puissance“ (Доктрината за омразния дълг или използването на международното право в отношенията, пропорционални на силата), труд, представен на 11 декември 2003 г. на третия колоквиум по международно право на CADTM в Амстердам.

[10] Прословутите руски заеми, държани от много френски притежатели на спестовни влогове и в крайна сметка изплатени на стойност 400 милиона долара след споразумението от 1996 г. между Париж и Москва.

[11] Вж. Марк Уайсброт, „Аржентина държи в шах „хищническите фондове“, Монд дипломатик в Дума, 16 октомври 2014.

[12] Timothy W. Guinnane, „Financial Vergangenheitsbewaltigung: The 1953 London debt agreement“, свитък № 880, Център за икономически растеж, Yale University, Ню Хейвън, януари 2004.

[13] Това споразумение не разглежда въпроса за заема, който Берлин взима от Атина през 1941 г., упражнявайки принуда.

[14] Интервю с Maud Bailly, „Restructuration, audit, suspension et annulation de la dette“ (Преструктуриране, одит, мораториум по плащанията и анулиране на дълга), 19 януари 2015, www.cadtm.org.

[15] Albrecht Ritschl, „Germany was biggest debt transgressor of 20th century“ (Германия бе най-големият нарушител на ХХ век по отношение на дълга), 21 юли 2011, www.spiegel.de.