Търсене в този блог

вторник, 30 декември 2014 г.

Либерализмът вкара човешкото развитие в задънена улица - Панко Анчев

 

 

 

 

Не тоталитарните идеологии, а именно либерализмът уеднаквява мисленето, за да контролира по-лесно тълпата и да я манипулира в каквато посока желае капиталът

 

На либерализма не може да му се отрече изобретателност в словесните формулировки, в измислянето на тези, които да изглеждат благи и примамливи. Либералните философи и идеолози пишат сложно, неясно, затлачено, и теориите им са изпълнени с толкова словесен брак, че просто не могат да се четат, но пък затова всяват страх, а оттам и респект. Неволно си признаваш: да, учени хора, много чели и много знаят. Макар да не разбираш защо са учени, какво знаят и колко могат. Но в цялата тази словесна какофония непременно ще се намери нещо твърде ясно и завладяващо с простотата, стигаща до коварна елементарност, и с логичността си. Дори с невинаги естественото подреждане на думите според техния смисъл. И то се подема, цитира се (особено от епигоните) и се налага като правило в обществения и битовия живот.  
Либерализмът от всичко

произвежда митове и митологеми

Особено в практическата политика. Там всичко е подчинено на митологизиращата стихия, охотно използвана и развивана от медиите. Тази стихия е надарена с огромна енергия и сила и противодействието й е трудно - сега-засега все безуспешно. Поразяващият й ефект раздробява обществото и го превръща в аморфна маса, която повтаря (без да й втръсва) тези митове и митологеми, дъвче ги постоянно и се отказва да мисли задълбочено и адекватно да преценява себе си. Масата и нейните лидери и идеолози повтарят едно и също, харесват звученето му, без дори да се замислят дали е логично, разумно и оправдано в конкретната ситуация. Важното е да се преодолее и премахне съпротивата, а тези, които могат да я организират, да бъдат изолирани и на тях да се гледа като на странни птици, на особняци и загубеняци. Докато самият живот не покаже несъстоятелността на теорията и нейната умствена убогост и практическа вреда. Е, този момент дойде!
Днешната световна икономическа и финансова криза е резултат от диктатурата на либерализма и на либералния модел на икономическото развитие. Кризата доказа нищетата на този либерализъм, вкарал със своето повърхностно мислене човешкото развитие в задънена улица. Най-страшното е, че днес той не е способен да го извади от нея. Търсят се уж някакви радикални решения, предлагат се "реформи" (реформа е сакрална дума за либерализма), но нищо не се получава и подобрение няма. Защото не е възможно да има!
Либерализмът се изчерпа с изчерпването на капитализма като социално-икономическа система. Сега целта му е да оправдае себе си и хвърли вината за състоянието на човечеството върху явления и проблеми, които сам той породи, за да държи в подчинение отделни части на света и да потиска недоволните социални слоеве. Той се изчерпа и заради това, че либералните мислители не са особено дълбоки и не виждат сложността и пълнотата на живота; способностите им се свеждат до практическото нагаждане, до извличане на изгодата от реалността, до чисто конюнктурните мерки, които човек трябва да прилага, за да успява. 
Пред очите ни и върху гърбовете ни е вонящият плод на либералното мислене и триумфа на либерализма в нашата държава.

Плодът не само вони непоносимо

но и излъчва токсини, които въздействат върху поведението на хората, възпират умовете им, притъпяват чувствителността им към справедливото и несправедливото, ограничава формите и средствата им за изразяване на недоволство и политическа съпротива. А когато те все пак се проявят заради ситуацията в икономиката и обществото, обикновено са насочени не към същността на причините, а към дребното и второстепенното. Омаломощаването и деградацията на общественото чувство спрямо нередностите и причините, които ги пораждат и произвеждат, свидетелстват за окончателното парализиране на обществените съпротивителни сили и за това, че на хората вече им е все едно. Това е постигнато целенасочено и е един от най-големите успехи на либералната идеология и пропаганда. Властта и нейните носители практически не са застрашени; не е застрашена същността на системата. Не тоталитарните идеологии, а именно либерализмът уеднаквява мисленето и налага папагалското повтаряне на думи и изрази, за да контролира по-лесно тълпата и да я манипулира в каквато посока желае капиталът.
Спомнете си колко лесно българите приеха приватизацията на държавната собственост като единственото средство, което ще им донесе висок стандарт, работни места и възход на икономиката. Достатъчно беше да се пусне в обращение максимата "държавата е лош стопанин" и мнозинството граждани да се убедят в целесъобразността на предлаганата "незабавна смяна на системата". Формулата е намерена точно и оттам насетне нищо не бе в състояние да възпре процеса на приватизацията. Много такива "политико-идеологически афоризми" се пускаха в обращение и всичките донасяха желания успех в манипулацията на общественото и личното съзнание.
Либерализмът успя да притъпи реакциите на обществото; той обезвери хората, направи ги апатични и безволеви. Всеобщият упадък е толкова видим, че не е трудно да се предскаже какво ще следва оттук нататък.
Уж има напрежение в обществото, уж недоволството расте, уж се провеждат протестни акции, а всъщност властват отпуснатост и флегматичност, апатия.

Това са по-скоро първосигнални реакции

на един раздразнен от тъпа и постоянна болка обществен организъм, който не е в състояние да каже какво точно и къде го боли, за да се систематизират симптомите и се диагностицира болестта. Отделни обществени групи протестират, но изобщо и издигайки лозунги, в които конкретните искания почти липсват или са съвсем конкретни, за сметка на празни идеологически заклинания. Така се създава шумотевица, поддържа се в някаква степен обществено напрежение, но то е само на повърхността. Дори и протестите през зимата на 2013 г. срещу високите цени на електроенергията бяха умело префасонирани в протести срещу митологемата "монополи". Сякаш ако можеш, имаш да избираш измежду различни енергоразпределителни дружества и цените на тока ще бъдат по-ниски. Но обществената енергия бе овладяна политически и бе умело маскирана. Тя бе представяна като мащабна и насочена уж срещу системата, а всъщност с нея се отклони вниманието и гневът на хората към абстрактното. Всички следващи действия на т.нар. "протестъри" бяха бутафория и имитация на социално недоволство, крясъци за самочувствие и свободна воля, разместване на въздуха.
За отпуснатото състояние на обществото, за това, че е лишено от енергия и че дори вече не желае собственото си благополучие, свидетелстват електоралните нагласи и реалното им приложение по време на изборите. Да гласуваш за тези, които открито ти казват, че ще увеличат цената на тока (и я увеличават дни преди самите избори), че няма да повишават доходите, че пенсиите ще си останат същите, само възрастта за пенсиониране трябва да се вдигне, не може сякаш да получи разумно обяснение. Разумното обяснение обаче е в деградацията на общественото съзнание, поразено от либералната пропаганда, от целия културно-медиен фон, от който се излъчва пустош и простотия. Не бива да подценяваме това, което става и което налага да стане пропагандната машина на бездуховността, лъжекултурата, агресивността и безсмисленото съществуване. 
Нищетата на либерализма е

обществена болест

която не бива да се омаловажава и пренебрегва. Тя трябва да се види и диагностицира, за да й се определи ефикасна терапия. Колкото по-дълго боледува обществото от тази болест, толкова по-трайни и неотстраними ще са пораженията върху него. Тя се лекува, казано с езика на медицината, само хирургически, т.е. като се отстрани физически. Това може да стори друга, противоположна идеология, проповядваща социална справедливост, солидарността между хората и съхраняване на традиционните български ценности и норми на обществено устройство. Такава е лявата идеология. Сега именно е необходимо да се възбуди общественото съзнание и то да заработи в друга посока. Тази посока е отдалечаване от пазара и прагматизма и обръщане към морала, нравствеността, отечеството, християнските добродетели; към всичко онова, което ще направи човека отново добър, състрадателен и солидарен с тежненията на другите.
Нужно е да се поставят високи обществени цели, а не да се говори постоянно за пари, успехи, еврофондове, политически боричкания и клюки от света на "елита". Българският дух е заразен и е болен с дребни цели и амбиции. Той е зает да мисли как да се вържат двата края, а не със същността и предназначението на своето съществуване. С тази мисъл нито ще оцелее, нито ще оживее, нито ще се спаси.
Дошло е време да се възстанови

нормалното обществено съзнание

да бъде извадено от досегашното си "космополитично" състояние, да бъде върнато към националния му статус. Това не е лесна задача. Защото днес няма истинска стройна антилиберална идеология, достъпна за всяко мислене, ясна в своите цели и истини. Такава идеология тепърва се формира и формулира. Тя е лява по дух и насока, съдържаща основните постулати на социализма, но и подплатена от здрав и продуктивен консерватизъм, позволяващ да се погледне с широко отворени очи на днешния и миналия свят. 
Тук ролята на лявата интелигенция е особено важна. Но за да бъде изпълнена успешно тази роля, е необходимо лявата интелигенция да бъде подтикната към нея, да й се даде кураж и дори да й се възложи да я изиграе. Сега хората на духа смятат, че господството на либералите е неоспоримо и ще бъде вечно. Те са потиснати, с ниско самочувствие,

прогонени от "голямата сцена"

и живеят на тъмно, бедно, измъчено. А мнозина от тях носят в себе си талант и идеи, които са в състояние да разбудят обществото, да го изпълнят с нова енергия. Особено внимание следва да се обърне на младите. Все по-многобройни са младите интелектуалци с леви убеждения, но оставени сами, непотърсени от БСП, те преминават към стихийното левичарство, насочват се към радикализирани политически и обществени организации, за да приложат там вътрешната си потребност от масови изяви и идейни търсения. Те се борят стихийно с либерализма, а не съзнателно и целенасочено.
Но не бива да бъдем наивни и да приемаме желаното за действителност. Либерализмът все повече показва своята идейна нищета, но той е още жив и достатъчно силен, за да бъде лесно победен. Левите идеи са тези, които ще го отстранят и маргинализират. Борбата срещу либерализма е борба за бъдещето на отечеството и нацията ни, борба за спасяването на човека.
Тази борба трябва започне най-сетне!

 

 

Източник: вестник „Дума”

 

 


 

 

 

Лявото може да победи - Пабло Иглесиас


 

 

На среща със симпатизанти, проведена по-рано през годината във Валядолид, генералният секретар на Подемос Пабло Илгесиас излага мислите си относно това какво е нужно, за да може лявото да постигне победа.

 

 Много добре знам, че ключът към разбирането на историята от последните петстотин години е появата на особени социални категории, наречени "класи". И по този повод ще ви разкажа една случка. Когато движението 15-М се появи за първи път на Пуерта дел Сол, някои студенти от моя факултет по политически науки - много политически [образовани] студенти, които бяха чели Маркс, които бяха чели Ленин - за първи път в живота си участваха [в протест] с обикновени хора.

Бяха изгубили надежда: "Те не разбират нищо! Казваме им ‚ти си работник‘ дори да не го знаеш!" А хората ги гледали сякаш са от друга планета. И студентите се прибирали вкъщи отчаяни, казвайки си „Те не разбират нищо."

[Аз им отговарях], "Не виждате ли, че проблемът сте вие? Че в политиката не е важно дали си прав, а дали успяваш?" Някой може да предлага най-добрия анализ, да разбира ключовите политически промени от XVI век насам, да знае, че историческият материализъм е ключът към разбирането на обществените процеси. И какво ще направиш в такъв случай - ще изкрещиш това на хората? "Ти си работник и дори не го знаеш!"

Това, което врагът иска най-много, е да ти се изсмее. Можеш да носиш тениска с чук и сърп. Можеш дори да носиш огромно знаме и след това да се прибереш с него вкъщи, докато врагът ти се присмива. Защото хората, работниците, предпочитат врага пред теб. Вярват му. Разбират какво им казва. А теб не те разбират. И може би си прав! Може да поискаш от децата си да напишат на надгробната ти плоча "Той винаги беше прав - но никой така и не разбра".

Когато изучаваш успешни преобразуващи движения, виждаш, че ключът към успеха е в това да установиш определена тъждественост между своя анализ и това, което мнозинството чувства. А това е много трудно. Това предполага да устоиш на противоречията.

Мислите ли, че имам някакъв идеологически проблем с 48- или 72-часова неоторизирана стачка? Никакъв! Проблемът с организирането на стачка не е в това колко много вие или аз я искаме. Проблемът е в силата на профсъюзите и тук вие и аз не сме най-важни.

Вие и аз може да желаем Земята да бъде рай за цялото човечество. Може да желаем каквото си поискаме и да го поставим на тениска. Но политиката е въпрос на сила, не е въпрос на желания и на това какво ще кажем на събрание. В тази страна има само два силни съюза, способни да организират обща стачка: CCOO [Confederación Sindical de Comisiones Obreras] и UGT [Unión General de Trabajadores]. Харесва ли ви това? Не. Но нещата са такива, каквито са, и организирането на обща стачка е нещо много трудно.

Бях с хората на живите вериги пред депата за автобуси в Мадрид. Хората там, на зазоряване, знаете ли къде трябваше да отидат? На работа. Те не бяха стачкоизменници. Но щяха да бъдат уволнени, защото нямаше профсъюз, който да ги защити. Защото работниците, които могат да се защитят (като тези на пристанищата и тези в мините) имат силни профсъюзи. Но младежите, които работят в телемаркетинга или в пицарии, или момичетата, които работят като продавачки, те не могат да се защитят.

Те ще бъдат уволнени на следващия ден след стачката. Вие няма да сте там, и аз няма да съм там, и нито един профсъюз няма да е там, за да им гарантира, че ще седнат заедно с началника им и ще му кажат: "По-добре не уволнявай този човек, защото е упражнил правото си да стачкува, защото ще си платиш за това". Това не се случва, независимо колко сме ентусиазирани ние с вас.

Политиката не е такава, каквато вие или аз бихме искали да бъде. Тя е това, което е, и е ужасяваща. Ужасяваща. Това е причината, поради която е необходимо да говорим за народно единство и да бъдем смирени. Понякога се налага да говориш с хора, които не харесват езика, който употребяваш; у които разяснителните концепции, използвани от теб, не отекват. Какво ви говори това? Че сме били победени дълги години. Постоянните загуби говорят именно за това: „здравият разум” на хората е по-различен [от това, което намираме за правилно]. Но това не е нещо ново. Революционерите винаги са знаели това. Ключът е в това да насочиш „здравия разум” към промяна.

Сесар Рендуелес, много умен човек, казва, че повечето хора са срещу капитализма и дори не го знаят. Повечето хора защитават феминизма, но никога не са чели Джудит Бътлър или Симон дьо Бовоар. Всеки път, когато видите баща да мие чинии или да играе с дъщеря си, или някой дядо да учи внучето си да споделя играчките си, в това има много повече обществена трансформация, отколкото във всичките червени знамена, които може да донесете на демонстрация. И ако не съумеем да разберем, че около тези неща можем да се обединим, ще продължат да ни се присмиват.

Такива ни иска врагът. Иска ни малки, говорещи на различни езици, без да се разбираме, в малцинство, криещи се зад традиционните си символи. Той е доволен от това, защото знае, че докато сме в такова състояние не сме опасни.

Можем да имаме наистина радикален дискурс, например можем да поискаме да организираме обща неоторизирана стачка или да заговорим за въоръжени хора, които размахват заплашително символи, носят портрети на велики революционери на демонстрациите ни – [врагът е] доволен от това! Присмива ни се. Но когато събереш стотици, хиляди хора, когато започнеш да убеждаваш мнозинството, дори тези, които гласуват за врага, тогава той започва да се страхува. И това се нарича „политика”. Това трябва да научим.

Имаше един другар, който е говорил за съветите през 1905 г. Това беше онзи плешив гений. Той много добре е разбирал конкретния анализ на конкретната ситуация. В годините на война, през 1917, когато режимът в Русия вече се бил срутил, този мъж е казал нещо много просто на руснаците, независимо дали са били войници, селяни или работници. Казал им е „хляб и мир”.

И когато е казал „хляб и мир”, всичко, което са желаели хората – войната да свърши и да има какво да ядат – много руснаци, които въобще не са имали идея дали са „леви” или „десни”, но много добре са знаели, че са гладни, са си казали „Този плешив човек е прав”. И плешивият мъж се справил много добре. Той не е говорил на руснаците за „диалектически материализъм”, говорил им е за „хляб и мир”. И това е един от основните уроци на XX век.

Да се опитваме да преобразим обществото като имитираме историята и символите е нелепо. Не можем да повторим опита на други държави и отминали исторически събития. Ключът е в анализирането на процесите [и в познаването на] уроците на историята. Необходимо е да разберем, че във всяка точка от времето, ако фразата „хляб и мир” не е свързана с това, което хората мислят и чувстват, тя е просто фарсово повторение на една трагична победа от миналото.


 

Превод от английски: Александър Феодоров

 

Видеото  е качено в интернет от Хоакин Наваро, а преводният текст е направен по преписа на Енрике Диаз-Алварез за списание Jacobin.

Най-популярната партия в Испания в момента е и най-младата – Подемос (Можем). Вдъхновена от движението на „възмутените” (15-М) от 2011, Подемос бързо печели симпатизанти в Испания и на Европейските избори тази година събира 8% от гласовете, само няколко месеца след основаването си. Понастоящем партията е втора по големина по брой на партийните членове и води убедително според прогнозите на социолозите за следващите парламентарни избори.

 

Източник: сайтът „Нови Леви Перспективи”




 

четвъртък, 18 декември 2014 г.

Младите хора са отчуждени от политиката – проф. Васил Проданов

 

 

 

 

Левите трябва да се ориентират по-силно към интернационалната солидарност и глобалните действия, казва известният философ

 

Интервю на Светла Василева за вестник „Дума”

 

 "В държава със 7 млн. население като нашата наличието на 40-50 леви партии, от които всяка претендира, че е "истинската" и "автентичната", е признак на сериозна криза в лявото пространство"

 

- Проф. Проданов, каква е съдбата на лявото в днешния свят, в който господства неолиберализмът?

- С рухването на източноевропейския социализъм най-напред се маргинализира комунистическото ляво. Италия имаше най-мощната комунистическа партия в Европа след КПСС - близо 2 млн. членове. Отиде си.
Източноевропейското комунистическо ляво в края на 80-те и началото на 90-те години панически се трансформира в социалдемократическо ляво, което изглеждаше тогава истинското и исторически доказаното, но самото то бе вече подложено на натиск в резултат на глобализацията на капитализма и неолибералната вълна от 80-те години насам на Рейгън и Тачър. Рухването на източноевропейския социализъм задържа кризисните процеси в западния свят, тъй като голямо количество ресурси както под формата на финанси, така и на човешки капитал, изтече към него и той спечели. През 90-те години само от бившия Съветски съюз изтичат около 1 трилион долара към Западна Европа и САЩ. Ако добавим към тях и изтичането на мозъци - от Русия само учените, които взема наготово Западът, са около 200 000. Това са огромни ресурси, получени от САЩ и Западна Европа. В тази ситуация социалдемократическото ляво реагира на кризата, като създаде в навечерието на изборите, спечелени от Бил Клинтън, идеологията на "третия път" - нещо средно между социалдемократическото ляво и глобализирания неолиберален капитализъм. Той беше приет от Тони Блеър и Герхард Шрьодер, но беше движение надясно и неслучайно Блеър получи прякора "Тачър в панталони".
В началото "третият път" имаше известни успехи, но след 1997 г., с началото на азиатската криза, започна да залязва. В момента сме в ситуация на нарастваща криза на социалдемократическото ляво. Във Франция, която е родина на лявото, Оланд има исторически безпрецедентен нисък рейтинг, а най-голямата работническа партия е тази на Мари льо Пен. В Гърция същото става с ПАСОК. Германската социалдемократическа партия има три пъти повече членове в края на ХІХ в., отколкото сега. Има процес на глобализация на капитализма, излизане на капитала изпод контрол и инструменти, които използваше социалдемократическото ляво в рамките на силна национална държава - да преразпределя ресурси към работническата класа и да стимулира икономиката с кейнсианския модел на регулация. Това доведе до постепенно размиване на условията, които осигуряваха този тип ляво.


- Не ви ли се струва странно, че България, която е най-бедната държава в ЕС, се управлява от десни правителства?

- Имам достатъчно обяснения за това. В страна като нашата има най-малко предпоставки за редуване на леви с десни правителства, тъй като възможният диапазон на действия на левите, когато са на власт, е силно стеснен. Давам веднага пример с плоския данък. Той увеличава социалното неравенство. Но нека погледнем ситуацията в България. Разрушена икономика, рязко стеснени възможности за инвестиции отвътре, снижен суверенитет, основната част от законодателството се приема в ЕС. Това е неолибералният свят, в който живеем. В него има намаляване на прогресивно-подоходните данъци навсякъде, понеже има данъчна конкуренция. Бедните държави, които искат да стигнат богатите, намаляват повече данъците от тях, за да привлекат от капиталите им. Цяла Източна Европа го е направила.


- Но това не действа тук, не привлича капитали.

- Да, не действа, защото факторите за привличане на капитали не са само данъците. Силни институции, прогнозируемост на поведението, ниско ниво на корупция - това също е от значение. Няма го и няма как да го има в силно зависима и много бедна страна. Живеем във все по-глобализиран свят от гледна точка на капитала. Зигмунд Бауман казва: политиката остава локална, национална, а капиталът - глобален. След Втората световна война в Западна Европа и САЩ има относителна автономия на държавата от капитала на своята територия и може да го регулира, така че да печелят и работниците, и да има силно ляво в определени периоди. Тази относителна автономия вече я няма. Държавата и политиците все повече се подчиняват на капитала. В тази ситуация предходните успешни решения в рамките на това ляво-дясно деление в страните от капиталистическия център все по-трудно работят в периферни и бедни страни като нашата. Влизането на левите във властта в такива малки държави като България е равносилно почти на самоубийство за тях. Но същото виждаме и във Франция, и в Италия, дори в Германия. Много е стеснен диапазонът им на полезни решения. Няма я някогашната индустриална работническа класа като субект на лявото. Има много бедни и обедняващи хора, но обработвани мощно от невиждани по своята сила десни неолиберални идеологически апарати.


- При нас лявото е стигматизирано публично.

- Да, поради четвърт век доминация на неолиберално и антикомунистическо мислене. Днес сме бедна и зависима периферия на западноевропейския капитализъм и това рязко ограничава възможностите на левите сили. Ще направя сравнение с капитализма у нас преди един век. В навечерието на Първата световна война у нас има много по-силна национална държава, която може да въоръжи и мобилизира почти половин милион човека и да ги прати на фронта. Няма ЕС, няма външни зависимости върху икономиката и политиката в днешните мащаби, но въпреки това тогава Благоев казва, че социализмът у нас 3/4 зависи отвън, 1/4 - отвътре. Сега зависимостта на лявото от външни фактори е много по-голяма, а държавата - много по-неефективна. Формално, за всяко кихане някой от ЕС ни размахва пръст. Това е едната страна на въпроса. Другата е на социално-икономическо ниво - капиталът от капиталистическия център извлича през последния век огромни ресурси от страната под най-различни форми - чрез големите търговски вериги, доставчиците на комунални услуги. Парите, изтекли от България между 2002 и 2012 г., са над 25 млрд. долара. Това означава рязко намалени ресурси и силно ограничени възможности на левите партии в страна като България.


- Но противоречията и напреженията в обществото се натрупват и остават неразрешени.

- Да, и затова приемат религиозни и етнически форми. Най-бедните, най-маргинализираните - циганите, които по класическата схема трябва да са обект на внимание на левите партии, приемат радикалния ислям. В Пазарджик 15 000 човека се записват не в лява и социална партия, а приемат радикалния ислям. Такава масова ислямизация и реислямизация сигурно не е имало от годините на "Време разделно" на Антон Дончев. Или да вземем другия случай - ДПС. ДПС има най-голямата младежка партийна организация в Европа. Движението е представител на бедна социално-икономическа общност, която по класическо определение би трябвало да е по-лява от другите, но тя успява да преформулира това противоречие в етническо и да мобилизира хората на етнически принцип. Левите партии не успяват да се справят с това и моите опасения са, че подобни тенденции вървят навсякъде. Вижте постоянните сблъсъци в развитите западни страни на расово-етнически принцип. Упадъкът на левите партии върви с паралелното нарастване на проблемите в етническо и религиозно отношение. Капитализмът измества конфликтите нататък така, както в изострящата се криза след Първата световна война левите партии в Европа са изтикани от националистически и фашистки сили, трансформиращи социално-икономическите противоречия в националистически.
През 1992 г., съвсем скоро след възродителния процес, правих проучване на етническите дистанции в България. Тези дни гледах изследване, правено м.г., и установявам, че етническите дистанции между българи и турци са много по-малки през 1992 г. отколкото сега. Нарастващото социално-икономическо неравенство след близо четвърт век капитализъм ни раздалечава, не ни обединява. Конфликтният потенциал, вместо да се асимилира от левите партии, се асимилира от етнически и религиозни общности. Едните го асимилират на национално равнище - чрез националистическите и етническите партии. Религиозните общности правят това на интернационално равнище. През 1936 г. има ляв интернационализъм на интербригадистите в Испания, сега има ислямски интернационализъм на хиляди младежи, които се чувстват неравни, пренебрегнати, сегрегирани и затова стават бойци на Ислямска държава.


- Оптимист ли сте за лявото? Лявата идея с нейните апели за солидарност, равнопоставеност би следвало да заразява младите хора?

- За да ги заразява, би следвало да има начин да стигне до тях. Младите хора, всекидневно общувам с тях, са отчуждени от политиката. Те са потънали в айфоните, във всекидневни грижи и проблеми. Половината ми студенти работят, за да оцеляват. Те са различно поколение. На 7 ноември влизам по-рано в залата и докато си подготвям презентацията, идва първата студентка. Питам я дали знае какъв ден е днес. "Не" - отговаря тя. Знае ли какво е станало на 7 ноември - не, не знае. Казвам й: "Великата октомврийска социалистическа революция". Тя ме гледа особено. Продължавам да питам: "Знаете ли къде е станала?" Тя мисли, мисли, мисли и отговаря, питайки: "Във Франция ли?" В този момент в залата влизат 4-5 други студентки. Питам и тях къде е станала ВОСР. Една казва в Австрия, друга - в Германия, и нито една не знаеше къде е станало най-великото ляво събитие на ХХ в.


- Да разбирам ли, че сте песимист за лявото?

- В държава със 7 млн. население като нашата наличието на 40-50 леви партии, от които всяка претендира, че е "истинската" и "автентичната", е признак на сериозна криза в лявото пространство. Където има разпадни процеси и фрагментация на лявото, печелят националистичните или религиозните формации, което и наблюдаваме. Сега нали има криза на капитализма? При нея, според класическата теория на Маркс, би трябвало левите да са във възход. Но изходите от глобалната криза навсякъде са надясно - допълнителна приватизация, допълнително хвърляне на публични средства за спасяване на частни субекти, това, което стана с КТБ у нас. САЩ дадоха трилиони, за да спасят частните банки. Затова и бедните обедняват по-ускорено от всякога, а малцинство от няколко процента забогатява със същите темпове. Вземете расовите вълнения в САЩ. Средното богатство на едно бяло домакинство там е 13 пъти по-голямо от средното богатство на едно черно домакинство. Само през последните три години средното богатство на черните е намаляло с 34%. Разликата помежду им от 13 пъти приема расова форма. САЩ са буре с барут, което гърми напоследък във Фъргюсън, но на расова, не на класова, основа.  
Какво трябва да правят левите в тези условия е голяма тема. Една от посоките на спасение е по-силно използване на лостовете на интернационалната солидарност и глобалните действия. Сегашните комуникации дават възможност за това. На национално равнище левите малко могат да направят сами, лесно са мачкани от десницата, която има зад гърба си глобалния капитал, а масите са дрогирани с неолибералните идеологеми на медиите, които са главно в ръцете на този капитал.

 

----------------------------------------------

 

 

 

Професор Васил Проданов е преподавател в УНСС и директор на Тракийския научен институт. Главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989 г.). Директор на Института за философски науки (1988-1992 г.) и на Института за философски изследвания към БАН (1995-2010 г.). Автор е на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и др., както и на 21 книги.

 

 

 

 

сряда, 17 декември 2014 г.

От модернизация и възход – към разгром и падение на българското земеделие и село

 

 

 


Навремето хората говореха за „Нашето ТКЗС”, а селската кооперация бе организацията, която подобри бита и благосъстоянието на българското село

В последните години апологетите на фалшивата демокрация продължават да чернят и да изливат помия против социализма, за да замъглят всичко хубаво, което се е случвало, и за да прикрият некадърността на 25-годишния си управленски провал. Те са вбесени от това, че днес, въпреки огромната манипулация, по социологически проучвания около 60% от народа предпочита живота си по времето на Тодор Живков.

В много голяма степен тази клевета срещу миналото се упражнява върху селскостопанската политика на държавата и особено по формите на нейната реализация:ТКЗС и АПК.

Най-зловещи лъжи се сипят по насилственото коопериране на селяните в ТКЗС. Говори се за тотално насилие върху българския селянин.

Каква е истината ?

„Истината се вижда от далече“ казва руския дисидент Александър Зиновиев.

Ето моята истина за случилото се тогава. Аз, съм участник в процеса на коопериране на българското село като младежки деятел през 1950г. в Русенския край, а после и като председател на ТКЗС. Твърдя категорично, че това е далеч и много далеч преувеличено. Разбира се, на места е имало насилие при кооперирането, но това е признато като грешка още по онова време. Вълко Червенков лично отчете за частични прояви в обръщението си към селяните през 1951 г. и на виновните бяха наложени строги наказания.

Правителството даде право на онези селяни, които са влезли не по волята си в ТКЗС да излязат без никакви пречки. От моето село - Пиргово, Русенско - излязоха 31 души от 800 член-кооператори. След замогването на ТКЗС 30 от тях се върнаха, част от тях се включиха активно, а някои сме награждавахме по-късно като първенци. Единственият, който не се върна, беше също добър стопанин и трите му дъщери работеха по собствено желание в кооператива до ликвидацията на ТКЗС. За мен точка на спора за насилието беше сложена след гласуването на селяните за БКП при изборите за Велико Народно Събрание през 1990-а година. Това беше своего рода референдум, на който селяните си казаха тежката дума, а тя бе в полза на Социалистическата партия, на водената дотогава политика. А по-късно и при парламентарните избори през 1994 г. също подкрепиха листата на БСП, начело с Жан Виденов. Може ли селяните да прегръщат „насилниците“си? Сега, когато селото бе забравено от бога и от царя , селяните не гласуват за никого - нито за леви, нито за десни. Но не е ли време твърдо да се каже: господа лицемери, вие извършихте най-голямото насилие над българския селянин. Той влизаше в ТКЗС с молба, а вие върнахте земята в реални граници с декрет, без да го питате и без да се съобразите с мнението му. Българският селянин казваше: НАШЕТО  ТКЗС. Вие разтурихте по най-вандалски и разбойнически начин НЕГОВОТО  ТКЗС без да го питате и така с един удар убихте българското земеделие.

А сега - Каква е голямата истина за създаването и същността на ТКЗС?

Девети Септември завари България като страна с примитивно земеделие: 12 милиона отделни и малки парчета земя.

Пред държавата и народа стоеше въпроса за ускоряване модернизацията на българското земеделие. Историческата практика е доказала, че това може да стане само на основата на уедряване на земята. Оказа се, че при класическия път на уедряването - покупко-продажбата - силният поглъща слабия. Другият път е комасация, който е дълъг и бавен път. Нямаше време да се чака.

Именно затова държавното ръководство тогава се ориентира към ускорено коопериране под формата на ТКЗС на принципа на доброволността. Опираше се на добрите български традиции в кооперирането. Следователно ТКЗС се превърнаха във фундамент-темел на модернизацията на българското земеделие. Те изиграха историческа роля за бързо преуспяващото селско стопанство в България.

Ето още малко от моя опит – опит на човек, видял и преживял това, за което други днес говорят без да са видели. За председател на ТКЗС бях избран от моите съселяни - кооператори през 1954г.

Така продължих и след това в обединеното ТКЗС - селата Пиргово и Мечка - до 1970г. Всъщност, случи се, че активно присъствах през цялата ера на съществуването на ТКЗС.

Наричам я ЕПОПЕЯ, защото за нас тя беше именно това.

Двете села наброяваха 5000 жители, стопанството притежаваше 46000 декара земя. Почвите бяха изключително благоприятни за лозя и овощни насаждения и стопанството се разви предимно в тези направления. В годината на отиването ми в ТКЗС, стопанството се намираше в тежко финансово-икономическо състояние. Това беше болест на първите години, но и на неадекватната политика на държавата. Повече се взимаше и по-малко се даваше. Нещо като „дан“, както казваше Сталин, в полза на индустриализацията.

За мой късмет дейността ми съвпадна с големите промени към нова аграрна политика. Това беше плод на новото ръководство на държавата, начело с Тодор Живков.

Живков успя да привлече в провеждането на практическата си политика аграрници от ранга на Титко Черноколев, кооперативни деятели от типа на Стоян Сюлемезов, Бочо Илиев от село Слатина, Минчо Икономов от Кортен, Иван Маринов от Грозден (впрочем, последният е тъст на видния демократ и първи лидер на СДС, а после президент Желю Желев) и др.

Създаде се мощна Селскостопанска академия, бързо развиващи се научно-изследователски институти в страната. С общите усилия на ума и практиката бе разработена всеобхватна Програма за развитието на земеделието в основата на която стоеше модернизацията на селското стопанство.

Утвърди се последователна линия за стимулиране на селскостопанските производители - рязко увеличение на цените на продукцията и в същото време - поевтиняване на ползващите се от ТКЗС материални средства. Съществено облекчаване на данъчното облагане, облекчаване на банковото кредитиране (20 -годишен срок на изплащане с почти символична лихва).

Всичко това даде силен тласък за истинската модернизация и финансово-икономическо преуспяване на селското стопанство.

В нашето ТКЗС в село Пиргово стремително се увеличи засаждането на лозя - по 500-1000 декара годишно. Това, което сега не става даже в цялата страна. Отглеждаха се по 5-6 милиона лозички - не само за собствени нужди, а и за износ. Изнасяхме лозички за бившия СССР - Молдова, Грузия, за Мароко, Алжир и други. Бързо се разширяваше материално-техническата база - превозния парк нарасна от 1 на 20 камиона. Машинно-тракторната станция (МТС) решително подобри обслужването на стопанството. А когато МТС изпълниха предназначението си и бяха закрити, ТКЗС само се снабдяваше с подходяща съвременна техника, изградена бе и собствена ремонтна работилница.

За една година - небивало кратък срок по тогавашни стандарти, бе изградена напоителна система с вода от река Дунав.

Подобри се организацията на производството, поощряваше се кооперативната демокрация. Кооператорите ме разпъваха на кръст с добронамерена критика на отчетните събрания и никой не ги е гонил и наказвал за това. Хората просто ги болеше за стопанството. „Нашето ТКЗС“-казваха те . Чувстваха се кооператори, но и собственици.

С развитие на модернизацията нарастваха производствените резултати: повишиха се добивите на гроздето от 600 на 1500-2000 кг. на декар при десертните сортове; при пшеницата - от 110 на 350 кг. на декар; при царевицата от 300 на 800 кг. Нарастваше продуктивността на животните. Достигнахме само в нашето ТКЗС до 4000 тона износ на грозде - това, което сега в цяла България не се постига!

Това се отрази на доходите на кооператорите. Нарастваха производствените и социалните фондове. Стопанството се замогна. Трябва дебело да подчертая, че ТКЗС се развиваха не като чисто производствени предприятия. Те бяха широко устроени социално-производствени организации и колективи. И с това се отличаваха от всички други предприятия.

ТКЗС се грижеха за цялостното развитието на селата и бита на хората. За 4-5 години само с помощта на ТКЗС се подмени цялостно жилищния фонд. От схлупени къщи с „цигански” керемиди за броени години изникнаха нови двуетажни спретнати къщи с уютен интериор. Последва обзавеждането им с мебели и битова техника, които до тогава не бяха познати в бита на българското село.

Стопанството изгради две детски градини и две ясли. Те се ползваха безплатно от кооператорите и техните деца. На пенсионерите се осигуряваше хляб безплатно.Стигнахме до там, че в по-късните години от кухнята на ТКЗС се разнасяше топла храна за обед по бригадите срещу символично заплащане. Леката кола на ТКЗС служеше като линейка за бърза помощ и бе на разположение на здравната служба. Стопанството наемаше почивни бази на море и планина, в които кооператорите ползваха годишните си отпуски при специални ниски цени.

В последните години с помощта на ТКЗС се създаде взаимно-спомагателна каса. За спешни нужди кооператорите получаваха безлихвен заем със срок за връщане до 5 години. Стопанството асфалтираше пътищата да блоковете на трайните насаждения, участваше при построяването на селищни и междуселищни пътища. И сега, когато отивам на село, посещавайки тези благодатни за времето места, стоя на асфалта и търся къде са насажденията. Няма ги…Вместо тях виждам храсти и бурени, развъдници на змии и гущери. И се питам с какъв ум е унищожено това народно богатство? Унищожиха го, защото било създадено от комунистите…А нима от това унищожение не пострадаха всички – и комунисти, и демократи…Гледам с насълзени очи, в душата ми напира гласът на поета: „Кажи ми , кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее...“

Няма никога да забравя един сюблимен момент. През Май 1956 г. ,връчихме първите пенсии на старите хора. Беше на стадиона, потънал в зеленина. Дадохме скромен обед от ТКЗС-то, звучаха хора и ръченици. Стопаните със светнали очи се радваха на това невиждано при царска България чудо.

Всичко, за което разказвам , създаваше топлина и уют на хората. Те се трудеха , но и се радваха на благата, които сами творяха. Чувстваха се като едно голямо семейство със свой дом и в един великолепен трудов колектив. Бяха благодарни на държавата и на ТКЗС. Често пъти мои съкооператори с откровение ми казваха :“Ангелчо, защо това ТКЗС не бе преди 30-40 години. Тук е животът, а ние преди се мъчехме! Сега и на разстрел да изведат пак няма да се откажат от ТКЗС!“

Ето това са „омразните“ ТКЗС-та , охулвани от недобросъвестните „демократи“.

А всъщност ,това са златните години в историята на българското земеделие и българското село!

Кое наложи изграждането на аграрно промишлените комплекси в началото на 70-те години на миналия век?

Това не беше случайно хрумване в нечия глава.

Въпреки големите успехи на ТКЗС, те в голяма степен се развиваха на основата на така наречените екстензивни фактори, а те бяха на изчерпване.

Бурно развиващата се промишленост поглъщаше много работна ръка. От къде да се вземе? Пак от селото.

Урбанизацията беше в разгара си, освен това България все още догонваше развитите държави. Необходим беше по-нататъшен растеж на производството. Това можеше да се осъществи само по пътя на рязко повишаване на производителността на труда чрез модернизация. Това беше свързано с използването и реализирането на скъпо струващи технологии и проекти.

От анализите ставаше ясно, че това не можеше да се осъществи с възможностите и силите само на ТКЗС. Изискваше се по-голяма концентрация на капитали. И изходът се намери именно в сдружаването на ТКЗС под формата на тяхното обединение в Аграрно-промишлени комплекси - АПК .

Обединенията на стопански единици не са българско изобретение, а е прилагане на световен опит.

АПК преминаха през три етапа на своето развитие и усъвършенстване. Първите 3-4 години те функционираха при пълно запазване на юридическата и икономическата самостоятелност на ТКЗС . В последствие се проявиха някои противоречия между формата и съдържанието, както се дефинираше тогава. А също и между двете нива на управлението на АПК и ТКЗС. Отчиташе се, че ТКЗС вече са се превърнали в пречка за по-нататъшното развитие на производството.

Възникна въпросът за преустановяването на ТКЗС като самостоятелна единица. Дискутираше се и се стигна до премахване на ТКЗС, те престанаха да съществуват, а АПК се превърнаха в своего рода грамадни ТКЗС-та с нова вътрешна стопанска структура. Вниманието беше насочено в укрепването на тези нови низови звена на основата на по-голяма самостоятелност - стопанска сметка , акордна организация и други. При функционирането на новите формации главна слабост беше, че се запазваше големия размер на АПК, което ги правеше трудно управляеми. Съсредоточиха се по-добрите специалисти в центъра, разви се уравниловката. Отслабваше кооперативната демокрация. Ръководството се отдалечаваше от низовите звена, а това затрудняваше управлението. Очевидна беше необходимостта от по-нататъшното усъвършенстване на организацията и управлението. Премина се към оптимизация на размерите на АПК. Това стана по времето, когато министър на земеделието бе Григор Стоичков. Със своя практицизъм и дългогодишен опит, и опирайки се на мнението на научни работници и опитни кадри в земеделието, той аргументирано убеди Тодор Живков в ползата от разкрупняването на АПК. Живков показа умението си да дава заден ход. След разкрупняването управлението стана по-ефективно. Продължи укрепването на вътрешно-стопанските единици, които в по-късния период получиха пълна самостоятелност. Внедряваше се акорда, появиха се и началните стъпки на арендата.

И сега изниква въпросът: изпълниха ли АПК своето предназначение и роля за своето 20-годишно съществуване?

Може ли да се говори за провал и криза в тяхната дейност? Трудностите и слабостите по време на този експеримент бяха неизбежни...А това беше гигантски експеримент. Но в цялата история нямаше фалирало АПК, както сега - масово фалиращи фирми. Както казваше Тодор Живков: “Работехме и грешахме. Побеждавахме и пак грешахме, но България вървеше напред!“ Така беше и при развитието на селското стопанство. Допускаха се грешки и слабости, например: неправилно беше премахването на рентата в ТКЗС, не биваше да се пренася кооперирането и АПК в полупланинските райони, защото това беше една от причините за обезлюдява нето на селата в тези краища.Но селското стопанство вървеше напред.

Главната задача - модернизацията на селското стопанство бе издигната на по-високо равнище и се равняваше по световните параметри. Постигна се ръст на производството, в отраслите навлязоха силни машини, трактори и комбайни от тип на „Жодир“,“Клаас“ и други.

Разсадопроизводството беше поставено на нови основи със скъпоструваща модерна техника. Внедриха се върхови технологии за обезвирусяване на разсадо-посадъчния материал, лаборатории за трансплантации на ембриони в говедовъдството, предприятия за агрохимическо обслужване. И всичко това носеше на страната ни западна валута. Реализираха се мащабни проекти за разширяване на напоителните площи, предприятия за преработка на суровини, разширяване на трайните насаждения. За по-голяма яснота бих дал следните два примера:

Първо - в АПК в Пловдив, начело с Кирил Кралев наред със засадените огромни площи трайни насаждения, за кратък период от време се изгради модерна инсталация за разсадо-посадъчен материал плюс доставка на западни доматокомбайни.

Второ - в АПК Иваново, Русенско при Кръстю Шекеров за 3-4 години се засадиха 10 хиляди декара лозя, 5 хиляди декара овощни градини. Така беше навсякъде в основните АПК на страната. Поставя се въпроса можеше ли това гигантско съзидание да се извърши в рамките на ТКЗС. Определено Не!

Но АПК го реши и изпълни успешно!

В съответствие с модернизацията на производството се увеличи ръста на продукцията и производителността на труда по основните направления:

-при зърното от 7.126.000 тона в ТКЗС на 9.651,00 в АПК , т.е. разлика от 2.500.000 тона

-при месото разликата в плюс е от 100.000 тона

-при млякото - 1 млн. литра.

Става ясно, че аграрната политика на държавата беше последователна и правилна.

АПК и останалите структури изпълниха своята роля и предназначение. Да, това бяха неоспорими резултати от гледна точка на конюнктурата. Поставяше се въпроса за осигуряване на производството в дългосрочна перспектива, поддържайки реални темпове на растеж. Но към средата на 80-те години се забелязаха някои неблагоприятни тенденции, които можеха да забавят необходимото развитие.

Намаляваше се стремежът на младите хора да работят в селското стопанство, отслабваше инициативата, стопанската отговорност на производителите също намаляваше. Ставаше ясно, че това е в следствие на липсата на материална заинтересованост и намаляването на мотивацията за активно и творческо участие в производството. Открояваха се дълбоките причини за тези изключително важни фактори - монопол на формите на организация (само АПК), монопола на собствеността на средствата за производство, на земята, уравниловката при заплащането на труда. Това именно водеше до отчуждаването от социалистическата собственост, липса на конкуренция, което водеше до намаляване на материалната заинтересованост. В ръководната дейност се слагаше ударение на технологичната модернизация, а горните фактори се подценяваха. Тези фактори се оказа ключови и съдбоносни на този следващ етап.

Държавното ръководство се отнесе отговорно и се насочи към решаването на тези фундаментални проблеми. След дискусии и изводи се прие известният Указ 56.

В него се полагаха основите за коренно преустройство на икономиката. Указ 56 беше закон за действие, а не алабалистиката на Михаил Горбачов. Указът беше повлиян и от китайското чудо на Дън Сяо Пин. Да си спомним посещението на Тодор Живков в Китай през 1987г., а също и от настъпващите промени в света в онзи период.

Достигнатото равнище на модернизация, както и насищането с техника позволяваха да се разчупи монопола на АПК, да се премине към по-малък размер на предприятията: фирми – кооперации и други. Преминаване към разнообразие на собствеността - държавна, кооперативна, аренда. Всичко това се поощряваше с Указ 56. Не се позволяваше само едно -раздробяването на блоковете и масивите. Те бяха символ и, основа на земеделието, а не просто парчета земя. Модернизацията можеше да се осъществи и при по-малки по размер структури, но обезателно при запазване на уедрената земя - оптимални блокове и масиви и животновъдни ферми. Въз основа на тези промени се очакваше да се възбуди конкуренцията, да се преодолее отчуждеността от собствеността, да се ограничи уравниловката, да се освежи стопанския климат.. Прилагане на гъвкаво управление, финансиране и кредитиране, намаляване на бюрокрацията и като следствие увеличаване на материалната заинтересованост, на мотивацията, на инициативата и повишаване на отговорността на стопанските ръководители и производственици.

Върху тази основа се разработи и концепция за развитие на селското стопанство до 2005 г., плана за 1990-2000 г. В тях се предвиждаха реални темпове на развитие.

Вярвах, че България можеше да се сдобие с един специфичен български социализъм, със социална държава, но историята пожела друго. А в историята, както казва Хегел“Няма ако!“. Станало е това, което е можело да стане и нищо повече. Дойде превратът на 10 ноември, Указ 56 се подчини на програмата Ран - Ът, която откри пътя за разгрома и разграбването на икономиката на България. Започна реставрация на капитализма и то в най-дивата му и уродлива форма.

Издигна се лозунга за декомунизация, а това на практика бе демодернизация на селското стопанство. Настъпиха черни дни и години за българското земеделие . С „връщането на земята в реални граници“ и ликвидацията на ТКЗС се разруши фундамента на модерното стопанство. Земята се разпокъса на 20 милиона парчета при 12 милиона през 1939 г. Един министър цинично заявяваше „аз не различавам пшеницата от ечемика, не съм дошъл да града, а за да разруша всичко свързано с комунистите.“

Ликвидаторката на ТКЗС в моето родно село крещеше с нездрав плам в очите: „Ликвидирах животните, ликвидирах и комунизма”…

Разграби се техниката на ТКЗС, унищожиха се напоителните системи, които даваха живителна влага на 12 милиона декара земя. Изоставиха се трайните насаждения, изклаха се животните, събориха се сградите, събориха и оранжериите.

Какво ни насади прехода на златната земя Българска?

Сега е пределно ясно, че цялата разрушителна буря е трябвало да разчисти пътя за настаняване монопола на група латифундисти арендатори и едри собственици, които сами си определят рентата за земята.

Изтласкване и задушаване на другите форми на стопанисване-кооперации, дребни арендатори, семейни ферми и други. И край на всякаква конкуренция.

Установи се едностранчиво, небалансирано земеделие. Ненормално е отглеждането на 2-3 култури. България не е Тексас, където се отглеждат сорго и просо . Не може да се постигне нито пълното използване на почвените и климатични ресурси на страната, нито задоволяване на потребностите на хората.

Шокиращо е, че в епохата на техническия прогрес у нас съществуват няколко милиона декара пустееща земя.

В моето село Пиргово, там на магистралата Русе-София – един великолепен пейзаж от 10 000 декара чудни лозя и градини, на който се наслаждаваха минувачите и пътуващите, сега се е превърнал в гробище, в жалък паметник на безумната разруха на прехода .

Появи се такова безмерно и несправедливо неравенство - между арендатори и арендодатели, между едри и дребни собственици, каквото не е имало в историята на българското село .

Ето „триумфа“ на прехода и в числа .

Както се вижда през 1989 г.са произведени 9.650.000 тона зърно , а през 2012 г. 6.825.000 тона , с 30% т.е. 2.835.000 т. по-малко .

За останалите показатели , връщането е в пъти :

• Производство на домати - 9 пъти

• Производство на пипер - 5 пъти

• Производство на ябълки - 10 пъти

• Производство на грозде - 3 пъти

• Производство на месо - 7 пъти

• Производство на мляко - 2 пъти

• Производство на тютюн - 2 пъти

Ясно се очертават два етапа : От 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. – съзидание и от 10 ноември до сега – разрушение.

Най-парадоксалното е , че българската земя , която е благословена от Бога да произвежда храна за своите чада, българите, към днешна дата консумират цели 80% вносни зеленчуци, плодове, меса и мляко и то некачествени, боклук.

Защо се стигна до това?  Кои са причините и виновниците ?

С настървена ярост лъже демократите крещят обезумели без срам и с пълен тепегьозлук: „Виновни са комунистите, ченгетата , номенклатурата”…Като че ли в Чехия, Полша, Унгария, не е имало ченгета. Причината е в безумието, в животинската алчност , в омразата и пълната безотговорност на архитектите на прехода и техните слуги . Ето какво ми разказа моят приятел Асен Денев . Той е ходил да види един Кооператив край Лайпциг, където е работил 8 години като зоотехник преди 1989г. И остава удивен от позицията на канцлера-християндемократ и антикомунист Хелмут Кол: “Няма да пипате нито една керемида , нито една продуктивна крава, а само ще надграждате.“

Моят приятел констатира, че стопанството и днес е с модерна мандра с колбасарница, със затворен цикъл на производство, и се е превърнало в още по-модерно стопанство.

Това се казва национално отговорна позиция на един политик, но той се казва Хелмут Кол, а не Желю Желев, Филип Димитров, Иван Костов и прочие бездарни злочинци на България. Така стана и в Чехия, Полша, Унгария. Те не си разрушиха стопанствата, а ги преустроиха на акционерна основа .

Запазиха едрото земеделие и надграждаха. Те недолюбваха за разлика от нас Съветския Съюз, но завзеха някога доминираните от нас руски пазари. Сега те не само нямат връщане назад в производството, но и значително го превишават.

Нашите демократи се кичат само с връщане на земята в „реални“ граници, с антикомунизъм, с бясна русофобия, но нищо от това не ражда съзидание, а само и единствено разруха.


Ангел Бобоков


Източник: вестник „Земя”

*Авторът е дългогодишен председател на ТКЗС в с. Пиргово, Русенско. Герой на социалистическия труд. Работил е и като първи секретар на ОК на БКП в Русе и завеждащ отдел „Селскостопански” на ЦК на БКП





 

Проблемът е в системата

 

 

 

 

Зомби капитализмът

Деформации в основата

„Включване” е новата модерна дума, която може да бъде чута по време на икономически форуми като този в Давос, на срещите на МВФ и други дискусии. Свързано е с това, че западните индустриални страни губят способността си да позволят на колкото е възможно повече социални слоеве да се възползват от икономическия напредък и да участват в политическия живот.

По време на среща в Лондон през май 250 богати и свръхбогати индивиди, включително председателят на Google Ерик Шмит и Пол Полмън от Unilever оплакваха факта, че днешният капитализъм оставя твърде малко на хората с ниски доходи, пише в обширна публикация „Шпигел”. Бившият президент на САЩ Бил Клинтън открива вината в неравенството на възможности, докато шефката на МВФ Кристин Лагард коментира множеството финансови скандали.

Не е необходимо да посетите конференция за приобщаващия капитализъм, за да разберете, че индустриалните страни имат проблем. Когато Берлинската стена падна преди 25 години, изглеждаше, че сме изправени пред триумфа на либералния ред на Запада.  Фукуяма обяви края на историята.

Днес никой не говори за ползите от неограниченото движение на капитала. Днешната тема е дълготрайната стагнация, както я определя Лари Съмърс. Ръстът на американската икономика дори не е на половината на това, което беше през 90-те. Япония стана болният човек на Азия. А Европа потъва в рецесия, която започна да забавя германската експортна машина и заплашва просперитета.

Капитализмът на 21 век е капитализъм на несигурност, както стана ясно при последните турболенции на финансовите пазари.

Изчерпване на арсенала

Политиците и бизнес лидерите призовават за инициативи за насърчаване на растежа, но арсеналът е празен. Милиардите, похарчени за икономически стимули след финансовата криза, създадоха планини от дългове в повечето индустриални страни и те нямат средства за нови разходи.

Централните банки вече понижиха лихвите до нулата и похарчиха милиарди за покупка на облигации (количествени облекчения – бел. ред.)

В Япония, Европа и САЩ компаниите едва инвестират в ново оборудване. Вместо това цените на акциите, имотите и облигациите достигат рекордни нива – опасен балон,  надуван от евтините пари, не от стабилен растеж. Експерти от БМР вече идентифицираха сигналите за предстоящ крах в много области.

Докато заплатите на работниците стагнират и традиционните спестявания не носят почти нищо, богатите трупат щедри печалби. Според последния Global Wealth Report на Boston Consulting Group, световното частно богатство е нараснало с 15% миналата година, почти два пъти по-бързо, отколкото през предходните 12 месеца.

Данните показват опасна неизправност в машинното отделение на капитализма. Банките, взаимните фондове и инвестиционните дружества, бяха използвани, за да се гарантира, че спестяванията на гражданите са трансформирани в технически прогрес, растеж и нови работни места. Днес те организират преразпределение на общественото богатство от дъното към върха. Средната класа също е засегнато отрицателно: В продължение на години, много от лицата със средни доходи видяха намаляване на своя просперитет.

Икономистът от Харвард Лари Кац критикува американското общество за това, че прилича на деформиран и нестабилен жилищен блок. Мезонетът на върха става все по-голям, средните апартаменти са празни, а асансьорът не работи.

Според проучване на Allensbach Institute само един от петима германци вярва, че икономическите условия за справедливи. Почти 90% твърдят, че разликата между богати и бедни се разширява.

По този начин кризата на капитализма се превръща в криза на демокрацията. Мнозина усещат, че държавите им не се управляват от законодателите, а от лобисти, които прилагат подхода на атентатори камикадзета, за да запазят привилегиите си.

Не е изненада, че тази ситуация усилва аргументите на леви икономисти като Томас Пикети. Но дори либералите започнаха да говорят за обществото на „единия процент” (най-богати – бел. ред.)

Дори вътрешните лица са изпълнени със съмнения. „Шпигел” ни среща с банков анализатор от Ню Йорк, швейцарски бизнесмен, който иска високи данъци; консервативен политик от Вашингтон, загубил вярата си в консерваторите и частен банкер във Франкфурт, който е в противоречие с върховната монетарна институция в Европа.

Нестабилна основа

Ако има звезда сред банковите анализатори, това е Майк Майо. Финансовият експерт, който обича плътно изрязани костюми и може да направи 35 набирания, харесва, когато хората го наричат „убиец на изпълнителни директори.“ Когато той каже „продавай” цените на борсите се сриват.

Майо не се интересува от определен сектор, а по-скоро от основата на западната икономическа система. Карл Маркс нарича банките „най-изкуствен и най-развит продукт на капиталистическия начин на производство.“ За австрийския икономист Йозеф Шумпетер, те са гаранти на прогреса, който той определя като „съзидателно разрушение“.
Но финансовите институции не са изпълнявали тази функция от дълго време. Преди финансовата криза те бяха водачите на неудържимо разрастване на дълга, което доведе до катастрофата. Сега, фокусирани върху поправката на щетите, те спъват възстановяването. Размерът на кредита трябва да расте „шест пъти по-бързо, отколкото преди“, казва Майо. „Банките вече не са двигателите на растежа.“
Думите на Майо отразяват опита на неговите 25 години в индустрията, кариера, която звучи като сюжет, измислен от Джон Гришам: Той пристига в Уолстрийт, когато е 20-годишен с впечатлението, че един банкер трябва да е най-етичният и почтен човек. Като експерт по кредитиране той е работил за известни играчи като UBS и Prudential Securities и бързо се научава, че зад лъскавите фасади на финансовата индустрия са скрити бездна от лъжи и корупция. Срещнал хора, които препоръчват закупуване на акции в технологични компании, в които имат участие. Видял как топ мениджърит отклоняват средства в собствените си джобове по време на сливания. И срещнал банков директор, който обединил банката с кредитор от Флорида, защото харесва да кара лодка край Флорида Кис.

Той често е бил наказван от работодателите си заради това, че си върши работата – писането на критични анализи на банките. Мойо загубил работата си в Lehman Brothers, защото понижил оценката на финансова институция, с която инвестиционният отдел на Lehman искал да прави бизнес. Credit Suisse го уволнява, защото препоръчва продажба на повечето банкови акции в САЩ.
След като балонът на недвижими имоти се спука, индустрията си спомня предизвикателния банков анализатор, който видя приближаващата катастрофа, дори когато тогавашният изпълнителен директор на Deutsche Bank Йозеф Акерман прогнозира доходност от 25 на сто. Fortune го нарича „един от осемте души, предвидили кризата.“ Конгресът на САЩ го призова да свидетелства за кризата.

Днес Майо пише анализи за азиатската брокерска група CLSA и те все още са като доклади от кризисна зона. Централните банки поддържат кредиторите живи с ниски лихви и правителствата ги карат да увеличат капитала и да се съобразят с хиляди страници нови регулации. Въпреки това Майо смята, че стимулите, довели до тези проблеми, са непокътнати и днес.

Топ банкерите се занимават с това, което вършеха и преди кризата, а най-големите банки станаха още по-големи вместо да се свият.

Бяха приети нови правила за отчитане, но финансовите мениджъри все още могат да скрият стойността на вземанията и обезпечението зад мъгляви понятия като „сделка“ или „поръчка на клиента.“ Балансите на банките, както обобщи британският централен банкер Андрю Халдейн язвително, все още са „черни кутии“.

Преди катастрофата, инвестиционни банки поемаха риск с деривативи, известни със съкращения като CDO и CDS. Днес институциите на Уолстрийт се опитват да получат надмощие с високочестотната търговия. Регулаторите се опасяват, че високочестотната търговия, известна още като флаш търговия, би могло да създаде неизчислими рискове за глобалната финансова система.
Когато Майо разсъждава за модерното банкиране света, той си представя героя във филма на Роман Полански „Чайнатаун“, детектив Джейк Гитс. Човекът решава един след друг случаи на корупция и все пак нивото на престъпността в Лос Анджелис не намалява. „Защо е така?“, най-накрая пита той друг герой, който просто отговаря: „Забрави, Джейк. Това е Чайнатаун“
Същото е и с банковия сектор, казва анализаторът. Отделните институции не са проблем, обяснява той. Проблемът е в системата.

Възход на финансите и упадък на нациите

 

Как се разви капитализмът и защото традиционните модели, според които пазарите възнаграждават най-ефективните, не работят. В темата си за зомби капитализма „Шпигел“ представя още четири гледни точки към дискусията.

Малкото градче Вимис е разположено в типична швейцарска област. Всичко е на мястото си тук, както и фабриката за прозорци на Маркус Венгер. Собственикът, с изтъняваща коса и хитри очи е въплъщение на поговорката „Времето” е пари. Фабриката произвежда енергоспестяващи прозорци, врати и капандури, които може да се инсталират между соларни панели – система, разработена от Венгер. „Постоянно трябва да измисляме нови неща, защото чехите ще ни изместят”, обяснява той. Венгер може да мине за модел на бизнесмен от регионалната камара на търговията, ако не беше подкрепата му за политическа инициатива, която е толкова нешвейцарска като забраняване на производството на сирене в региона Ементал. Венгер се застъпва за повишаване на данъка върху наследството.
От десетилетия Швейцария е основана на уникална форма на популярен капитализъм, който обещава на дребните занаятчии толкова предимства, колкото и работещите във финансовата сфера. Страната е дискретно данъчно убежище за богатите и в същото време претендира, че има най-високите заплати в Европа – модел за социалната заплата на благосъстоянието.
Но установеният класов консенсус бе разбит от ексцесиите на финансовата криза – спасяването на най-голямата банка UBS, което възлезе на 60 млрд. долара и милионите златни парашути (обезщетения при напускане) на изпълнителните директори.
Оттогава класовата борба прониква в алпийските долини. Серия популярни инициативи, които финансовите вестници обозначиха като „анти-бизнес“, бяха предприети. Да започнем с това, че швейцарците гласуваха и одобриха таван на така наречените „измамнически заплати.“ Друг референдум искаше да наложи таван на възнагражденията на изпълнителните директори, но не успя. Предложението на социалдемократите, Зелените и социално консервативната EVP да се подкрепят държавните пенсии с нов данък върху големите наследства, ще бъде подложено на референдум скоро.

Средновековни принцове

Доходите не са проблем в Швейцария, където разликата между бедни и богати не е по-голяма от Германия или Франция. Проблем са активите. Нито една друга страна няма толкова много големи акционери, финансисти и инвеститори и никъде другаде не е концентриран толкова много капитал в толкова малко ръце. Активите на стоте най-богати швейцарци са нараснали почти пет пъти през последните 25 години. В кантона Цюрих 10 най-богати притежават колкото най-бедните 500 хиляди.
Богатството стана толкова концентрирано, че конкурира богатството на средновековните принцове, казва бившият шеф на статистиката в Цюрих.
Държавата едва се възползва от това богатство. Швейцарските данъчни власти наскоро събраха 864 млн. шв. франка (715 млн. долара) данък наследство. За да привличат богаташи кантоните са намалили данъците до толкова ниски нива, че следващите поколения могат да наследят имения за милиарди, без да плащат нищо.
Вече много от най-богатите идват от финансовата индустрия и почтен производител на като Маркус Венгер често не е сигурен как да постъпи с изискванията на клиентите висок клас. Наскоро той е бил запитал дали може да предложи златен обков на прозорците си.
Венгер не е революционер. Той харесва пазарната икономика и казва: „Ефективността трябва да бъде възнаградена”. Неговата подкрепа за по-висок данък върху наследството не е толкова резултат от чувството му за справедливост, а изчисление на разходите, които той обяснява толкова трезво, колкото план за инсталация на прозорците му: Днес ние плащаме около 8000 долара годишно за социални вноски на дърводелец, който прави 65 хиляди франка (54 000 евро). Но населението застарява и вноските в пенсионната система заплашват да се увеличат драстично. Няма ли смисъл да се изиска допълнителна, малка вноска от тези швейцарци, които рядко плащат данъци върху бързо растящото им имущество.
Той е наясно, че повечето бизнесмени мислят различно. Те се безпокоят от „атака отляво” и предпочитат да подкрепят своя предполагаем фаворит Кристоф Блохер, милиардер и духовен глава на Швейцарската народна партия. Наскоро Блохер убеди швейцарците да се ограничи имиграцията на работници от други европейски страни. Сега Венгер очаква Блохер да стартира нова кампания под мотото: „Нима се опитвате да изгоните бизнеса извън страната“.
Залогът са повече от няколко милиона франка за националния пенсионен фонд. Според Венгер индустриалните страни навлизат в опасен път, пътя на алчността и самодоволство, и той смята, че партията на Блохер е най-видимият израз на това. Блохер провежда „политика на висока финанси“, казва Венгер. „Той се бори в името на парите.“
Предприемачът няма никакви илюзии. „В крайна сметка,“ прогнозира Венгер „гласуването ще бъде 60-40 срещу нас.“


***


Той беше лицето на революцията на Рейгън, млад мъж с големи очила с рогови рамки и гъста коса, облечен с костюм, който е твърде голям за него. Като бюджетен директор на бившия президент Роналд Рейгън, Дейвид Стокман бе архитект на най-голямото данъчно намаление в историята на САЩ и пропагандист на теория за „стичането надолу”, републиканския принцип, според който печалбите, спечелени от богатите в крайна сметка носят ползи на по-бедните класи.
Тридесет години по-късно, Стокман седи на диван Честърфийлд в огромното си имение в Гринуич, Кънектикът, богато предградие на Ню Йорк, където звездите на хедж фонд индустрията крият своите безвкусни имения зад червени тухлени стени.
Стокман носи зелена бейзболна шапка и черна тениска. В слънчевата есенна сутрин настроението в ярко осветените стаи е странно мрачно. Стаите са празни, има кутии, подредени в ъглите и слуга опакова сребърните прибори в трапезарията.
Стокман се мести в Ню Йорк, в апартамент под наем в Манхатън. Не съвсем ясно дали той само се премества по-близо до телевизионни студия и редактори на вестници, или се отклонява от предишния си живот. Това е живот, който постави Стокман в почти несравнимата позиция да разкаже аберациите на американския капитализъм през последните три десетилетия. „Имаме финансирано от централната банка казино, което подкопава основите на здравословния ръст на капиталистическата икономика“, казва той. По ирония на съдбата, Стокман беше този, който искаше да промени това общество, още през 1980 г., когато Рейгън го направи организатор на прехода към така наречената Икономика на предлагането. Както и актьорът, превърнал се в президент, Стокман вярваше в свободните пазари, ниските данъци и намаляването на ролята на държавата.

Дългова република

Но Стокман също вярваше в здравите финанси, които го доведе до противоречие с контингента от Калифорния в екипа на Рейгън, смятащи се за лобисти на промишлеността и военните. Когато шефът на канцеларията на Рейгън - Доналд Ригън обяви израза „увеличение на данъците“ за табу след изборите през 1984 г., Стокман разбира, че той е загубил. Но това бе повече от лично поражение. Това бе триумф на ирационалността, което накара Стокман да се разграничи окончателно от фискалната политика на партията си. „Републиканската концепцията на гладния звяр е най-лошото нещо по отношение на фискалната справедливост, което можете да си представите“, казва Стокман. „Това е още по-лошо от кейнсианските модели на демократите.“
Дълговата политика на Рейгън беше първата грешка на консервативните революционери в Америка, но не и единствената. Има и друга заблуда, в която Стокман също участва, след като отиде да работи за инвестиционната банка Salomon Brothers и по-късно – за частния инвестиционен фонд Blackstone след изпъждането му от Белия дом.
Това бе времето, когато бе политически модерно да се дерегулира финансовата индустрия; време, когато тогавашният председател на Фед Алън Грийнспан, стар познайник от екипа на Рейгън, изобрети нова парична политика: Когато икономиката и пазарите показваха признаци на слабост, той намаляваше лихвените проценти, а когато голяма финансова институция изпадне в беда, тя бе спасявана с помощта на централната банка.
Политиката на Грийнспан на евтини пари стана сладка отрова за Wall Street, главният компонент на опасните дългови коктейли, приготвяни от магьосниците в Лондон и Ню Йорк, в това число Стокман. Бившият политик стана виртуоз на ливеридж изкупуванията, комплексни финансови сделки, в които инвеститорите купуват фирми с пари на заем, за да ги преструктурират и продадат с печалба.
Сделките направиха Стокман богат, но също така го направиха пристрастен. Неговите проекти стават все по-рискови.
Бедствието настъпва през 2007 г., когато една от силно задлъжнелите му фирми фалира. Той е обвинен в измама, фалитът му струва милиони и уврежда репутацията му. Едни и същи грешки, разрушили неговата компания, се появяват и в САЩ до ръба на бездната: евтин кредит, прекомерно висок дълг и фалшивото чувство на сигурност, че в крайна сметка всичко ще работи за най-добрите.
Стокман отново стана бунтовник, какъвто е бил в началото на кариерата си. Той се отказа от поста си във финансовия сектор, започна един блог (http://davidstockmanscontracorner.com/) и пише почти 800 страници анализ на „Голямата деформация“ на капитализма на САЩ.
Консерваторът е гневен заради превръщането на страната си в дългова република – нещо, което светът не е виждал в мирно време. Една страна, която всъщност не е демонтирала още гигантският си дълг от началото на кризата – 60 трилиона долара – а просто го преразпределя.
Планината на дълга изглежда по-малка, отколкото е, защото Фед държи ниски лихвените проценти. В същото време, обаче, евтините пари вкарват САЩ в рискована надпревара с времето и никой не знае какво ще се случи най-напред: очакваният икономически бум или следващата катастрофата. Експерти, като бившият министър на финансите Робърт Рубин, смятат, че сегашното рали на пазарите всъщност е предшественик на катастрофата.
Основните печеливши от ръста на акциите са 10-те процента, които притежават повече от 90 на сто от финансовите активи. Но за средните американци, политиките, образувани в отговор на кризата, водят до бедност. След катастрофата, милиони граждани на САЩ първи загубиха домовете си и след това работата си – и сега социалното разделение в страната е толкова голямо, колкото е било през 1920 година. Докато богатството е нараснал в горната част на скалата на доходите, средното домакинство, или домакинството, който се намира точно в средата на скалата (медиана), е с 50 000 долара по-бедно от 2007 г. насам.
В миналото част от обещанието на американската мечта бе, че всеки, който работи упорито, може да подобри положението си. Сега богатите се радват на повечето от плодовете на капитализма и една от най-ярките характеристики на системата е страхът от страха. Никой не знае какво ще се случи, ако (когато) Фед повиши лихвите догодина. Само едно е сигурност. На седмата година от кризата американската икономика все още е пристрастена към дълга и евтините пари. „Ще има голям пожар. Това е само въпрос на време”, казва Стокман.


***


Михаел Клаус обръща своя мобилен телефон, където често проверява котировките, за да покаже доходността на 10-годишните германски облигации. „Germany 10 Year: 0.80,“ показва екранът. „Доходността отново пада, те бяха 0.84% вчера” пояснява той.
Банкерът от Франкфурт върви по „Фридрихщрасе” в Берлин към среща с членовете на Германската асоциация на работодателите. В дневния ред е последното трудово споразумение, но Клаус все още мисли за числата от екрана – реакция на скорошните планове на ЕЦБ.
Такива проценти почти винаги са реакция на думи на Марио Драги, президента на банката. Според учебниците цените на ценните книжа зависят от търсенето и предлагането. Но реалността в еврозоната е, че те следват ставките, установени от ЕЦБ. Според оценката на Клаус „живеем в администрирана от централната банка икономика”.
През последния четвърт век Клаус, експерт по мениджмънт, е работил за Metzler, традиционна частна банка във Франкфурт. Сега той е партньор и излъчва самоувереното безгрижие на човек, който знае, че клиентите му трябва да се появят с най-малко 3 млн. евро, за да станат негови клиенти. Най-голямото му предимство е надежността. За разлика от големите, мощни банки, неговата банка не би могла да разчита на държавна помощ в условията на криза.
Затова Клаус е обезпокоен от развитието на ЕЦБ през последните години. Той гледа на нея като на нещо средно между хедж фонд и министерство. Тъй като големите банки в Европа са в затруднено положение и националните правителства са в противоречие, ЕЦБ се превърна в най-мощната бюрокрация на континента. Тя контролира лихвените проценти и паричното предлагане, задейства цените на борсите и финансовите пазари, контролира финансовите институции и одитира правителства. Според Клаус, Европейската централна банка почти „замени“ европейския пазар на облигации.
Имаше смисъл преди, защото тя защити паричния съюз от разпада. Но сега спешната помощ се превърна в дългосрочна помощ. Ефектът от мерките на ЕЦБ са затихващи и финансовите експерти не са единствените, които забелязват, че тези програми са нанесли повече вреда, отколкото полза.
Такъв е случаят с последния пакет на Драги от септември. За да стимулира кредитирането на малките и средни компания ЕЦБ обяви намерение да започне изкупуването на дългови инструменти, известни като ABS. Проблемът е, че малко от тези книжа съществуват в Европа. Това кара много експерти да се чудят дали кредиторите няма да запълнят празнината като трансформират лошите дългове от портфейлите си в ABS и ги продадат на ЕЦБ. Ефектът за инвестициите ще е почти нула.
Плановете на Драги да предостави дългосрочни фондове на банките, ако те могат да покажат, че ще ги използват за заеми, също може да се окажат вредни. Те трябва да предоставят доказателство чак през 2016 г., което означава, че първо ще инвестират парите в държавни облигации, по-сигурен актив от корпоративните облигации.

Обратен ефект

Друга скорошна мярка на Драги е особено опасна – отрицателната лихва по депозитите. Това означава, че банките ще плащат за привилегията да слагат пари в ЕЦБ.
Това също трябваше да ги насърчи да кредитират. Всъщност мярката направи ситуацията дори по-трудна за спестовните и кооперативните банки, които зависят от депозитите на вложителите. Поради ниските лихви, тези банки не печелят почти нищо от разликата между лихви по кредити и по депозити. Ако лихвите се натиснат още надолу, печалбите ще продължат да намаляват.
Иронията е, че това торпилира бизнес модела на спестовните и кооперативни банки, които успяха да преминат през кризата в добро състояние, казва Клаус.
Много експерти се тревожат, че с мерки като тези, ЕЦБ постига обратното на това, което иска. Кредитният сектор отслабва и се създават нови банки. Вместо да се ликвидират болните банки, те се поддържат живи изкуствено.
Икономиката има малко опит с новия кризисен капитализъм с неговия миниатюрен ръст, миниатюрна инфлация и миниатюрни лихви. Но икономистите научиха едно нещо след спукването на кредитните балони през последните години, например в Япония и Скандинавия. Първата работа е да се прочистят банките – бързо и радикално.
В Европа този процес се проточи с години, под натиска на финансовото лоби. Условията са толкова мрачни, че експертите заимстват метафори от филмите на ужасите. Зомби банки са тези, които се поддържат изкуствено живи чрез държавна подкрепа. Те са твърде слаби, за да кредитират реалната икономика, но достатъчно здрави, за да спекулират с финансови инвестиции. Много банки днес оцеляват само чрез спекулации, казва икономистът от Бон Мартин Хелвиг.
Това, което различава текущата ситуация от годините преди кризата е, че спекулантите някога бяха мотивирани от алчност, но сега са се превърнали в спекуланти по принуда.


***


Човекът, който въведе концепцията за „включването” в политическия дебат, се намира в офис в Бостън след планини от хартия на кръглата заседателна маса – академични доклади, статистика на МВФ и последните броеве на „Анархо-синдикален преглед”.
Дарън Асемоглу се смята за един от 10-те най-влиятелни икономиста в света, но роденият в Истанбул учен не мисли много за титли и формалности.
Той стана известен преди две години, когато заедно с Джеймс Робинсън публикува задълбочено изследване за възхода на Западните индустриални страни. Тяхната централна теза бе, че ключът за техния успех не е климатът или религията, а развитието на социални институции, които включват възможно най-много граждани: пазарна икономика, която окуражава прогреса и предприемачеството и демокрация, която балансира интересите.
Такива институции не възникват автоматично. Те трябва да бъдат насърчавани и защитавани.
Изключително начетен, Асемоглу посочва десетки такива случаи. Един от тях е Венеция през 14-ти век, където малка каста монополизира морската търговия. Друг пример е Египет по времето на бившия президент Хосни Мубарак, чиито приятели разделят ключови икономически постове помежду си, но са пълен провал като бизнесмени. Това е, което Асемоглу нарича „процес на извличане“, водещ до икономически и социален упадък.

Днес въпросът е: Възможно ли западните индустриални общества в момента да са подложени на подобен процес на извличане?
Асемоглу се обляга на стола си. Той разбира противоречивите социалните тенденции, в Съединените щати, например. От една страна, САЩ са по-приобщаващи днес, отколкото през 60-те, тъй като бе премахната расовата сегрегация. От друга страна, казва Асемоглу, има нарастващо влияние на мощни групи по интереси: фармацевтичната промишленост, застрахователните компании и най-вече, Wall Street. Проблемът е особено остър по отношение на финансовия сектор.
Американските политици прекарват до 70 процента от времето си за набиране на средства за кампаниите си, и Wall Street е един от най-важните източници. Експертите са изчислили, че Бил и Хилъри Клинтън са събрали най-малко 300 милиона от дарения от финансовата индустрия от началото на 90-те.
В допълнение, парите вече не е единственият фактор за оформяне на връзките между Уолстрийт и Вашингтон, както Асемоглу демонстрирана в едно неотдавнашно проучване за бившия финансов министър на САЩ Тимъти Гайтнър. Цените на акциите на финансовите компании, с които той поддържа близки отношения, се покачиха значително след номинацията му. За пазара това е много ценно, но няма нищо общо с подкупите, изяснява Асемоглу. Все пак, процесът подчертава опасната близост между финансовия сектор и политическия свят, едно явление, което може да се види на всяко друго място в света. В Германия, например, канцлерът Ангела Меркел предприе мерки за предотвратяване на банкрут на Гърция поне частично от загриженост за германските банки, инвестирали там. Финансовата индустрия в Лондон бе инструмент за блокиране на плановете на ЕС за въвеждане на данък върху финансовите транзакции. В Швейцария, милиардерът Блохер финансира кампании за референдум чрез политическата си партия. „Богатите са изключително мощни,“ казва Асемоглу, „и това е повод за загриженост.“

Недостатъчни реформи

Ограничаването на това влияние е от изключителна важност. Необходимите икономически реформи не са основен фокус на Асумоглу, дори и ако съответните предложения са съществували в продължение на дълъг период от време: фискална политика, която не е само в полза на богатите; парична политика, която знае своите граници; реформа на финансовия и банковия сектор, която разделя традиционния банков бизнес от рисковото инвестиционното банкиране.
Това няма да е достатъчно, вярва Асемоглу. Нужен е нов политически съюз, който се обявява срещу властта на финансовата индустрия и нейното лоби. Той вижда антитръстовото законодателство от началото на миналия век в САЩ като модел. Това бе широка коалиция от центъра на обществото и най-накрая тя постигна голямата си победа след десетилетия на борба: разпадането на големи корпорации като Standard Oil.
Ще се случи ли нещо подобно с големите международни банки? Асемоглу не знае, но той е убеден в едно нещо: елитарните конференции, на които банкери и експерти по фискална политика водят сложни разговори за „включване“, няма да доведат до промяна.
Организаторите на Световния икономически форум за пореден път му изпратили покана за Давос наскоро. Но Асемоглу отказал, както е правил няколко пъти в миналото. „Решенията на проблемите на света не се създават на среща между Бил Гейтс и Джордж Сорос,“ казва той. „Трябва да дойдат отдолу.“



По публикации на „Шпигел” - със съкращения.

Източник: ECONOMIX

Колаж: Капитализмът е на болнично легло !