Търсене в този блог

петък, 5 декември 2014 г.

Никола Вапцаров - незарастващата рана

 



За годишнината от рождението  на поета

Лъчезар Еленков

 На 23 юли 1942 г. в стрелбището на ШЗО - София, с още петима антифашисти, е разстрелян един от гениалните поети на България, Европа и света, непрежалимият национален герой Никола Вапцаров. След Христо Ботев той е най-силното излъчване на българския творчески гений. Всъщност ХІХ век създаде Ботев, ХХ век - Вапцаров!

В средата на миналия век борбата за свобода и хуманизъм търсеше своя поет. И Никола Вапцаров вървеше към необходимата си среща с нея, за да й отдаде всичко, което носеше в себе си като творец и като революционер. Колко удивително и логично е всичко! Думите на поета се оказаха по-силни от оловото, устремено към гърдите му под черната и злокобна стряха на стрелбището.
И сякаш перото на Никола Вапцаров е току-що поставено в прозрачното жлебче на мастилницата. И сякаш стихотворенията му са написани не с мастило, а с кръв, която се е заселила върху листовете на поетическия му бележник и всяка дума е натежала от истина, болка, вяра, бъдеще.
Никола Вапцаров физически и духовно, с характерната си походка и движенията на душата си е мъжествен, издръжлив и горд човек. Една снимка с приятеля му Антон Попов върху жълтия паваж на булевард "Руски" в столичния град остава като доказателство за скритата поетова енергия, която неведнъж по свръхчовешки начин е избликвала в решения и позиция, саможертва и вик в името на онази още по-свръхчовешка задача

 да тръгнеш с цената на живота си

срещу озверелия враг на човека. Пъстрата вратовръзка, едрият възел върху крилете на бялата яка на изгладената риза - всичко е хубаво и прекрасно у поета! А някъде там, зад гърба на огняра-интелигент, ще забележим и друга снимка - в работническото общежитие на фабриката в Кочериново. Тя напомня за продънените дюшеци, дървените нарове, душните коптори, изгубените илюзии и исторически осъзнатата мисия на прогледналия човек. И прозрението идва много логично, нахлува и променя представите и усещанията за живота, съпротивата и задачата на всеки, озарен от вярата и устремил се към бъдещето:

Сънно тракат

релсите във мрака.
От умора
ставите болят.
Някой би въздъхнал:
"Не очаквам…"
Не! Очаквам!
Чака ме светът.
Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.
Честно ще умра
като работник
в боя ни
за хляб и свобода.
("Огняроинтелигентска")

Последният стих е зачертан от цензурата в единствената стихосбирка на поета "Моторни песни". А животът, истинският живот не може нито миг да съществува без дъха на свободата. И хлябът, този хляб насъщен! Няма друг поет в българската поезия, който така естествено да го е вплел в тъканта на творческото си кредо… Защото там, под разцъфналото кърваво знаме, не само хлябът събира тръгналите в бой мъже. И още по-велико звучи притчата за пшениченото зърно при последната среща на поета с майка му в Софийския затвор:

"Не бива да плачеш, скъпа майко кралице, ти си родила борец, а краят на бореца е или свобода, или смърт. Житното зърно, докато не се зарие в земята, не дава плод. Ти сама ще видиш как от моята смърт ще се родят хиляди борци за свобода…"

Този спомен на баба Елена Вапцарова за последните думи на сина са потвърждение за високите волтове дъга на духа, за нравствената красота и сила, до които стига в своя изключително висок тридесет и три годишен живот Никола Вапцаров.

Но до окървавената Христова възраст той стига не с илюзията с две риби и пет хляба да нахрани четири хиляди души, а с примера и прозренията на един друг Христо, оставил костите си на своята Голгота - Врачанския балкан.
Никола Вапцаров влезе в българската и световната поезия не от литературата, не от прочетените книги, не от различните поетически кръгове и школи, а от най-силната поетическа школа - от грубите и, в същото време пропити с надежда, дни на живота. В това е голямата му творческа смелост! И ако прочетем внимателно кратката му статия "За творчеството на младите", публикувана в редактирания от него вестник "Литературен критик", ще видим, че поетът е бил абсолютно наясно какво твори и за кого твори. Тази статия-изповед е преди всичко неговата програма-минимум и програма-максимум. Там е аксиомата му: "Правилното отношение към действителността, към силите, които движат нашето време, безспорно трябва да лежи в основата на днешното изкуство!"
Поезията, която поетът създаде, не е предназначена за изтънчените ценители на изкуството, а за народа, който го отгледа като личност, като поет, като герой.
Творческата смелост на Никола Вапцаров е главната причина за

безсмъртието на стиховете му

И не е вярно, че той е бил "небрежен" към стиха. В изграждането на поезията си е изключително точен и акуратен. Само късогледите и преднамерените днешни и вчерашни негови "опоненти", а всъщност пигмеи в литературата, не могат, или не искат, да видят как всичко е премислено и няма нищо случайно в поезията му. Няма случайна рима, няма случен ритъм, а разговорният език е също част от оригиналната и неповторимата му поетика. При Вапцаров съдържанието и формата са единна сплав. Неговата поезия е изградена на принципа на напрежението. И това е било възможно, защото поетът не се е съобразявал с инстинкта за самосъхранение във вълчите нощи. Става дума за саможертвата. И въпреки опитите на поникналите от тресавището и бунището на литературния живот голословещи критици на поезията и борбата му, Никола Вапцаров все така ще стои много високо над тях. Световното време не се е променило чак толкова съществено в посока на спокойствието, за да са рухнали изискванията към съдбовните задачи на истинската литература. Тя е необходимо рамо, запалена кръв, бликнало състрадание, напукана земя. Замирише ли на мастило, нищо не може да я спаси от забравата, от несъстоятелността й.

За истинските съвременни български поети творческата смелост и идейният избор на Никола Вапцаров са съдбовен пример. Защото поетите като Вапцаров теглят напред идеите на времето, на бъдещето. Те вдъхновяват народа в борбата му за светлина - политическа и социална. Именно те носят върху крилете си, невидим на пръв поглед, огромен духовен товар - по-тежък от видимите хиляди тонове омраза и несправедливост.

Никола Вапцаров е пример за изпълнен творчески, граждански и интернационален дълг. Той написва най-хубавите стихотворения в световната поезия за гражданската война в Испания през 1936 г., силно се радва на мъжествения подвиг на съветските летци, прелетели Северния полюс, събира подписи по време на Соболевата акция за подписването на договор със Съветска Русия, влезе смело в гордата кървава хроника на българския народ през 1941-1944 година. Поетът, освен своята нелегална антифашистка дейност, остави на потомците стихотворения като "Вяра", "Писмо", "Двубой", "Родина", Кино", "Доклад", "История", "Ботев". В тях диша и живее Вапцаровият лирически герой - борец, хуманист, праведник и страдалец. Понякога прекършен от труд и мъка, но не и сломен! А горд и смел!

Днес Никола Вапцаров е най-истински - такъв, какъвто е - най-самотният, най-обичаният поет!

Фарисейските маски и ниските чела не му простиха дързостта да се бори сред безправните и непокорните. Фарисеите подтикнаха нискочелите. Убиха го. Тържествуваха: "Затрит е!"

А той ги беше изпреварил с векове напред:

"…С главите си

ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне."

В полицията безброй пъти го умъртвяват - на електрическия стол, на бесилката-кука, окачен с главата надолу, с цепеницата, която "винаги говори истината", пред циклопа електрическа лампа, изцъклена в почти невиждащите му очи… И повече нищо не остава да го сломи, освен куршумите в стрелбището. Длъжни са да нарешетят с олово поета. Изправят го с другарите му до стоманените жили на коловете. В късния следобед на юлския ден той полита към небето и запалва още по-силно залеза. Но смъртта отново го отминава. Заковават с гвоздеи ковчега му, за да бъде сигурен резултатът от екзекуцията. Погребалната кола тръгва към гробището на столицата, към най-отдалечения му ъгъл. Нискочелите и фарисеите решават, че поетът ще остане завинаги там - безмълвен, неизвестен, ненужен.

Но ето че отново грешат! През пробитото му тяло преминава топлият полет на безсмъртието. Той го вдига от влажните подмоли на смъртта и го изправя под слънчевите водопади на живота.
Вапцаров е част от нас, макар не винаги да осъзнаваме това. Злополучните му критици трупат кариера на чужд гръб. И чудовищно е, че днешните му врагове живеят върху безсмъртието на България. За чия сметка се разправят с безсмъртните? Но ще дойде възмездието. Вярвам в него! То е безпогрешно. И никой няма да се измъкне от присъдата му, колкото и да го подпира днешната власт на капитала.

Нашата необходимост от морално пречистване и възраждане се слива с необходимостта ни разстреляният Поет да се превърне в Иконостас на вярата. Време е да надникнем с нови очи в опита и идеалите му. А стихотворенията му да се превърнат в хляб наш насъщен, защото са концентрат от духовна енергия, излъчена от човек, самообрекъл се на борбата, на изгарящата го обич към безправния.

Никола Вапцаров е все още велика тайна и неразгадана докрай вяра! Дано не е последният ни духовен хляб! За него в пълна мяра се отнасят думите: "Родината е по-силна от смъртта!". А Никола Вапцаров е в образа на Родината! Трагичната и милата!