Търсене в този блог

сряда, 10 декември 2014 г.

Реиндустриализацията изисква активна индустриална политика – Иван Ангелов

 

 

 

 

Това не означава възраждане на стари структури и технологии, а развитие на съвременни високотехнологични експортно ориентирани производства с голяма добавена стойност

     За индустриална политика се говори и пише от ХVІІІ век. Между най-изявените привърженици на такава политика в миналото е американският икономист и политик Александър Хамилтън с негова публикация от 1791 г., германският икономист Фридрих Лист в началото на ХХ век и много други световноизвестни учени. В по-ново време индустриална политика е прилагана от администрацията на президентите Картър и Клинтън. В подкрепа на такава политика се изказва нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц и много други учени от САЩ, Европа и Япония.
Всички сегашни развити страни в Европа и извън нея са прилагали и продължават да прилагат активна индустриална политика. Тя е използвана масово в Латинска Америка, в Източна и Югоизточна Азия. Без индустриалната политика Япония нямаше да е това, което е сега. Да напомням ли за Китай?
Европейската комисия възобнови интереса си към индустриалната политика през последните години. Обявеният от председателя на комисията г-н Юнкер стратегически инвестиционен фонд от 315 млрд. евро цели развитието на високотехнологични продукти, научни изследвания и иновации за модернизация на европейската индустрия. Целта на дискусията у нас е да се помогне за формулиране на модерна индустриална политика на България с хоризонт до 2030 година.
    Индустриалната политика е комплексно понятие. Тя очертава не само хоризонтите в развитието на индустрията, но и препоръчва пакет от инструменти на икономическата политика за тяхното постигане. Индустриалната политика е особено важна за средно развитите страни, които преди години са имали някаква индустрия, но е била

изоставена, разграбена и разрушена

При господството на неолиберализма през последните десетилетия икономическото развитие беше насочено главно към финансовите услуги и други посреднически дейности, за сметка на индустрията и материалните услуги, на здравеопазването, образованието, науката, иновациите. За модерна се считаше тази икономическа структура, в която доминират услугите. В България все по-рядко се виждат работещи индустриални предприятия, но в градовете на всеки ъгъл има банка или застрахователно дружество. Заплатите на ръководителите във финансовия сектор достигнаха астрономически висоти - 100 пъти по-високи от заплатите на професор в БАН или Софийския университет. Високият дял на индустрията беше считан за мерило на изостаналост и демодираност. Така беше във всички европейски страни. България се престараваше със сляпото си подражание (виж таблицата)

Секторна структура на БВП в България - %


Сектори/Години        1989    2013    2020    2030
Селско стопанство    10,9     4,3      5,0      5,0
Индустрия                   59,4    26,4    35,0    45,0
Услуги                        
 29,7    69,3    60,0    50,0
БВП                          
  100     100     100     100
    Източник: Публикации на НСИ. Моя прогноза за 2020 и 2030 г.

Пазарните фундаменталисти - противници на реиндустриализацията, побързаха да отхвърлят и тази новаторска промяна в политиката на ЕС. Алергични към самото понятие "индустрия", те предричат, че ще се повтори погрешният модел на индустриализацията от 1950-1989 г. в Източна Европа. Нищо подобно! Замислената сега реиндустриализация цели

модерна преориентация

на политиката за икономическо развитие, поправяне на техните груби грешки с перверзното раздуване на финансовите и други посреднически услуги, във вреда на индустрията и материалните услуги. За осъществяване на тази преориентация е желателно да се изработи дългосрочна програма за реиндустриализация на България. Тя би следвало да включва цели, приоритети, обхват, финансиране и очаквани резултати на хоризонта на 2030 г. Част от нея ще се изпълнява от правителствата през този период. Държавата трябва да осигури икономически, институционални и други условия, които да стимулират частния сектор да работи за нейното изпълнение, без да е административно задължен да го прави.
Реиндустриализацията не трябва да възстановява погрешните догми от 1950-те - 1980-те години за изпреварващо нарастване на група А пред група Б и на тежката пред леката промишленост. Те бяха погрешни и тогава за малка страна като България. Още по-недопустими за нас са сега като член на ЕС с неговия Общ пазар и в епохата на глобализацията.
Реиндустриализацията не трябва да възстановява и тоталното господство на държавния сектор. Частният сектор ще остане доминиращ, особено в стопанските дейности, изложени на лоялна конкуренция. Държавата ще създава подходящи икономически и други условия за изпълняваната от частния сектор съвременна реиндустриализация. В естествените монополи, в силно социално ориентираните стопански дейности, в някои високотехнологични и експортно ориентирани дейности, наред с активната регулативна намеса ще е целесъобразно създаването на държавни или държавно-частни акционерни предприятия. Почти всички фундаментални научни изследвания и немалка част от научно-приложните изследвания и иновациите ще се финансират изцяло от държавата или с участие на частния сектор. Образованието ще остане в голямата си част държавна грижа. Същото важи за инфраструктурата, за здравеопазването, за санитарно-хигиенните дейности, за опазването на околната среда.
Реиндустриализацията не означава възраждане на старите индустриални структури и технологии, а развитие на съвременни високотехнологични експортно ориентирани производства с голяма добавена стойност. Показателна за примитивната структура на нашето производство в условията на неолиберална политика вече 25 години е сегашната структура на износа ни. През 2013 г. суровините и материалите са били 55,2% от неенергийния ни износ. Потребителските стоки с посредствено и средно качество - 29,8%, а инвестиционните стоки с посредствено качество - 22,7% от износа. Износът на високотехнологични стоки по нашенски стандарти е бил 6,5% от общия износ на индустриални стоки. България няма бъдеще с такава структура на икономиката.
Реиндустриализацията ще преобрази тази примитивна картина към 2030 г. чрез развитие на нови производства на базата на информационно-комуникационните технологии, био- и нанотехнологиите, новите материали, мобилната телефония, новите източници на енергия. Освен това ще се развиват и някои среднотехнологични и дори отделни нискотехнологични производства, за които има пазар, осигуряващи заетост на неквалифициран труд, без да определят индустриалната ни физиономия.
Енергоемкостта на нашата индустриална продукция сега е 3-4 пъти по-висока по пазарни цени от тази на сравними с нас по равнище на развитие страни, а по паритетни стандарти - около два пъти по-висока.

Високата енергоемкост

а не трудоемкостта прави нашата продукция неконкурентоспособна. Реиндустриализацията трябва да осигури съществено намаление на енергоемкостта на продукцията.
Материалоемкостта на нашите индустриални продукти също е висока. С реиндустриализацията производствените структури и технологии ще се насочват към продукти с ниска материалоемкост, в това число и чрез тяхната миниатюризация.
При старите производствени структури и технологии в индустрията се увреждаше околната среда. При реиндустриализацията първо условие за приемане на нови инвестиционни проекти ще бъде екологичната им целесъобразност. Дори икономически ефективни проекти не трябва да се приемат, ако не отговарят на тези условия.
При реиндустриализацията трябва да се подобри подготовката на средни и висши кадри. Наред с реформата в образованието са необходими и други съществени промени. Желателно е например все повече студенти да сключват договори с държавни и частни фирми и учреждения, които да осигуряват пълната им издръжка за цялото следване, ако постигат успех в изпитите примерно поне 4,50-5,00, а след завършване да ги приемат на подходяща работа. Студентите би трябвало да вземат успешно държавните си изпити за бакалавър и магистър и да работят поне 5-7 години в съответната фирма при добро заплащане и други подходящи условия. Незавършилите успешно или отказали да постъпят на работа в компанията, която ги е издържала, трябва да възстановяват направените за тях разходи със средната за периода пазарна лихва. Платеното образование може да се прилага само за студентите, които не участват в такива договорни отношения. Те ще са свободни да си търсят работа по свой избор.
Продължаването на сегашната практика, когато все по-голяма част от завършилите висше образование у нас заминават веднага за чужбина, означава България - най-бедната страна в ЕС, да обучава за своя сметка образовани кадри за най-богатите страни в общността или извън нея. Това едва ли е нормално! А и не е справедливо.
Желателно е да се изработи

система за стимулиране

на завръщането на част от висококвалифицираните български специалисти, работещи сега в чужбина. Това да става чрез предоставяне на подходяща работа с високи заплати и други улеснения за тях и семействата им у нас, съизмерими в реални условия с получаваните там; с ангажименти за бъдещи кратко- и средносрочни специализации в чужбина и други улеснения за техните семейства.
С реиндустриализацията може да се вземат мерки за повишаване на разходите за изследователска и внедрителска дейност до 3% от БВП към 2025-2030 г., поделени между държавата и фирмите. Може да се постигне и по-рационално съчетаване между малки, средни и големи предприятия. Българската банка за развитие да кредитира малките предприятия при облекчени условия. Инвестиционното кредитиране на особено важни индустриални проекти на средните и големите фирми при облекчени условия да се прави от новосъздадена държавна или държавно-частна Българска инвестиционна банка. За целта държавните фирми и учреждения да внасят поне 40-45% от свободните си средства като депозити в тази банка при съответни гаранции.
С реиндустриализацията може да се създадат условия наши фирми да се свързват и дори обединяват с големи европейски компании. Може да се създадат условия, включително и чрез пряко държавно участие, за преустройство и високотехнологична модернизация на стари предприятия, ако е технически възможно и икономически оправдано. Това се практикува във всички развити страни.
Реиндустриализацията предполага повишаване ролята на вътрешното натрупване за инвестиционна активност. Не е нормално слабо развита страна като нашата да има най-ниска норма на натрупване. Това може да се постигне чрез строги мерки за повишаване събираемостта на данъците, която сега е много ниска; въвеждане на умерено прогресивен подоходен и корпоративен данък; освобождаване от корпоративен данък на реинвестираната част от печалбата за срок от 10 години; използване на правилото за ускорена амортизация от фирмите за доставени нови производствени машини и съоръжения за следващите 5-10 години; засилване на държавния контрол върху дейността на частните български и на чуждестранните фирми за ограничаване укриването на печалби и на огромните незаконни трансфери на печалби в чужбина.
От посоченото дотук е очевидно, че реиндустриализацията може да се осъществи само с нова активна индустриална политика, която на свой ред е възможна при ориентация към регулирана пазарна икономика, където държавата и пазарът взаимно се допълват и подпомагат. Това е бъдещето на България, а не в напълно свободната пазарна икономика.