Търсене в този блог

вторник, 30 декември 2014 г.

Лявото може да победи - Пабло Иглесиас


 

 

На среща със симпатизанти, проведена по-рано през годината във Валядолид, генералният секретар на Подемос Пабло Илгесиас излага мислите си относно това какво е нужно, за да може лявото да постигне победа.

 

 Много добре знам, че ключът към разбирането на историята от последните петстотин години е появата на особени социални категории, наречени "класи". И по този повод ще ви разкажа една случка. Когато движението 15-М се появи за първи път на Пуерта дел Сол, някои студенти от моя факултет по политически науки - много политически [образовани] студенти, които бяха чели Маркс, които бяха чели Ленин - за първи път в живота си участваха [в протест] с обикновени хора.

Бяха изгубили надежда: "Те не разбират нищо! Казваме им ‚ти си работник‘ дори да не го знаеш!" А хората ги гледали сякаш са от друга планета. И студентите се прибирали вкъщи отчаяни, казвайки си „Те не разбират нищо."

[Аз им отговарях], "Не виждате ли, че проблемът сте вие? Че в политиката не е важно дали си прав, а дали успяваш?" Някой може да предлага най-добрия анализ, да разбира ключовите политически промени от XVI век насам, да знае, че историческият материализъм е ключът към разбирането на обществените процеси. И какво ще направиш в такъв случай - ще изкрещиш това на хората? "Ти си работник и дори не го знаеш!"

Това, което врагът иска най-много, е да ти се изсмее. Можеш да носиш тениска с чук и сърп. Можеш дори да носиш огромно знаме и след това да се прибереш с него вкъщи, докато врагът ти се присмива. Защото хората, работниците, предпочитат врага пред теб. Вярват му. Разбират какво им казва. А теб не те разбират. И може би си прав! Може да поискаш от децата си да напишат на надгробната ти плоча "Той винаги беше прав - но никой така и не разбра".

Когато изучаваш успешни преобразуващи движения, виждаш, че ключът към успеха е в това да установиш определена тъждественост между своя анализ и това, което мнозинството чувства. А това е много трудно. Това предполага да устоиш на противоречията.

Мислите ли, че имам някакъв идеологически проблем с 48- или 72-часова неоторизирана стачка? Никакъв! Проблемът с организирането на стачка не е в това колко много вие или аз я искаме. Проблемът е в силата на профсъюзите и тук вие и аз не сме най-важни.

Вие и аз може да желаем Земята да бъде рай за цялото човечество. Може да желаем каквото си поискаме и да го поставим на тениска. Но политиката е въпрос на сила, не е въпрос на желания и на това какво ще кажем на събрание. В тази страна има само два силни съюза, способни да организират обща стачка: CCOO [Confederación Sindical de Comisiones Obreras] и UGT [Unión General de Trabajadores]. Харесва ли ви това? Не. Но нещата са такива, каквито са, и организирането на обща стачка е нещо много трудно.

Бях с хората на живите вериги пред депата за автобуси в Мадрид. Хората там, на зазоряване, знаете ли къде трябваше да отидат? На работа. Те не бяха стачкоизменници. Но щяха да бъдат уволнени, защото нямаше профсъюз, който да ги защити. Защото работниците, които могат да се защитят (като тези на пристанищата и тези в мините) имат силни профсъюзи. Но младежите, които работят в телемаркетинга или в пицарии, или момичетата, които работят като продавачки, те не могат да се защитят.

Те ще бъдат уволнени на следващия ден след стачката. Вие няма да сте там, и аз няма да съм там, и нито един профсъюз няма да е там, за да им гарантира, че ще седнат заедно с началника им и ще му кажат: "По-добре не уволнявай този човек, защото е упражнил правото си да стачкува, защото ще си платиш за това". Това не се случва, независимо колко сме ентусиазирани ние с вас.

Политиката не е такава, каквато вие или аз бихме искали да бъде. Тя е това, което е, и е ужасяваща. Ужасяваща. Това е причината, поради която е необходимо да говорим за народно единство и да бъдем смирени. Понякога се налага да говориш с хора, които не харесват езика, който употребяваш; у които разяснителните концепции, използвани от теб, не отекват. Какво ви говори това? Че сме били победени дълги години. Постоянните загуби говорят именно за това: „здравият разум” на хората е по-различен [от това, което намираме за правилно]. Но това не е нещо ново. Революционерите винаги са знаели това. Ключът е в това да насочиш „здравия разум” към промяна.

Сесар Рендуелес, много умен човек, казва, че повечето хора са срещу капитализма и дори не го знаят. Повечето хора защитават феминизма, но никога не са чели Джудит Бътлър или Симон дьо Бовоар. Всеки път, когато видите баща да мие чинии или да играе с дъщеря си, или някой дядо да учи внучето си да споделя играчките си, в това има много повече обществена трансформация, отколкото във всичките червени знамена, които може да донесете на демонстрация. И ако не съумеем да разберем, че около тези неща можем да се обединим, ще продължат да ни се присмиват.

Такива ни иска врагът. Иска ни малки, говорещи на различни езици, без да се разбираме, в малцинство, криещи се зад традиционните си символи. Той е доволен от това, защото знае, че докато сме в такова състояние не сме опасни.

Можем да имаме наистина радикален дискурс, например можем да поискаме да организираме обща неоторизирана стачка или да заговорим за въоръжени хора, които размахват заплашително символи, носят портрети на велики революционери на демонстрациите ни – [врагът е] доволен от това! Присмива ни се. Но когато събереш стотици, хиляди хора, когато започнеш да убеждаваш мнозинството, дори тези, които гласуват за врага, тогава той започва да се страхува. И това се нарича „политика”. Това трябва да научим.

Имаше един другар, който е говорил за съветите през 1905 г. Това беше онзи плешив гений. Той много добре е разбирал конкретния анализ на конкретната ситуация. В годините на война, през 1917, когато режимът в Русия вече се бил срутил, този мъж е казал нещо много просто на руснаците, независимо дали са били войници, селяни или работници. Казал им е „хляб и мир”.

И когато е казал „хляб и мир”, всичко, което са желаели хората – войната да свърши и да има какво да ядат – много руснаци, които въобще не са имали идея дали са „леви” или „десни”, но много добре са знаели, че са гладни, са си казали „Този плешив човек е прав”. И плешивият мъж се справил много добре. Той не е говорил на руснаците за „диалектически материализъм”, говорил им е за „хляб и мир”. И това е един от основните уроци на XX век.

Да се опитваме да преобразим обществото като имитираме историята и символите е нелепо. Не можем да повторим опита на други държави и отминали исторически събития. Ключът е в анализирането на процесите [и в познаването на] уроците на историята. Необходимо е да разберем, че във всяка точка от времето, ако фразата „хляб и мир” не е свързана с това, което хората мислят и чувстват, тя е просто фарсово повторение на една трагична победа от миналото.


 

Превод от английски: Александър Феодоров

 

Видеото  е качено в интернет от Хоакин Наваро, а преводният текст е направен по преписа на Енрике Диаз-Алварез за списание Jacobin.

Най-популярната партия в Испания в момента е и най-младата – Подемос (Можем). Вдъхновена от движението на „възмутените” (15-М) от 2011, Подемос бързо печели симпатизанти в Испания и на Европейските избори тази година събира 8% от гласовете, само няколко месеца след основаването си. Понастоящем партията е втора по големина по брой на партийните членове и води убедително според прогнозите на социолозите за следващите парламентарни избори.

 

Източник: сайтът „Нови Леви Перспективи”