Търсене в този блог

понеделник, 15 декември 2014 г.

Българското образование е изправено пред нови предизвикателства – проф. дфн Ваня Добрева

 

 

 

Трябва да променим наложеното през последния четвърт век разбиране за просветата като за „услуга”, подчинена единствено на законите на пазара

Ще се опитам да маркирам отделни въпроси от сферата на образованието, които очакват своя анализ и решения в научен, политически и законодателен план.

Ще започна с един по-общ извод: вече е ясно, че световната икономическа и финансова криза се отрази особено тежко върху икономически изоставащи държави като България. Държавата ни остава най-бедната страна в Европейския съюз, с рязко влошено качество на живот. Тепърва ще коментираме дали у нас съществуват предпоставки за най-новия вид криза, следствие на световната икономическа и финансова криза – глобалната криза в образованието, която в тазгодишния си доклад ЮНЕСКО определи като новата заплаха пред човечеството. Симптомите й са свързани с влошаващото се качество на образованието, с масовизирането на неграмотността сред големи групи от населението, с липсата на перспективи за овладяване на елементарни професионални умения.

Моето мнение е, че в България имаме възможността да преодолеем тези негативни процеси, но с уговорка, че всяко правителство, независимо от политическите си пристрастия ще направи необходимото, за да се осъществят конкретни политики в областта на образованието.

На първо място, следва да променим наложеното през последния четвърт век разбиране за образованието, за духовната сфера като за „услуги”, подчинени единствено на законите на пазара, зависими от хиперболизираната роля на фискалните механизми. При положение, че 21-и век е определен като общество на знанието, би следвало стратегическото развитие на държавата ни да е насочено към постигане на неговите характеризиращи елементи. В този план

образованието се очертава като приоритет в националното ни развитие.

А това има не само общо цивилизационни измерения, но и финансово-икономически измерители. В този план общите цели на модерната образователна система не могат да бъдат решени без влагане на необходимите материални ресурси. А това означава, че процентът и относителният дял на средствата за образование следва да бъде увеличавани поне с 0,1% -0,2% годишно. Ще дам конкретен пример.

Известно е, че целите от Лисабонската стратегия за финансиране на образованието с 6% от БВП са потвърдени в стратегическия документ Европа 2020. У нас обаче публичният ресурс за образование беше рязко намален през 2010 година – от близо 4.2% на 3.3% - най-ниските нива на финансиране на образованието в Европа. До 2013 година средствата бяха увеличени едва с 0.3% и през 2013 г. те бяха 3,6%. Позитивен бе подходът на кабинета Орешарски и на народните представители в 42 НС през 2014 година средствата за образование да нараснат с 0.2%, т.е. за настоящата година публичните средства за образование са 3.8% от БВП. За съжаление тази положителна тенденция не намира продължение през 2015 година: въпреки декларациите на управляващите, че образованието е приоритет, средствата отново се намаляват.

България отново заема най-ниското равнище на финансиране на образованието в ЕС,

съпоставимо с тези страни. При такава ситуация не може да се очаква модернизиране на онези направления в образователната система, които характеризират държавите, придвижващи се към обществото на знанието.

В този контекст притеснително е настояването средствата за образование да се разпределят върху основата на ваучерния принцип – парите следват ученика. Публичният ресурс, а това е утвърдената национална традиция от мига на създаване на българското училище – следва да бъде изразходван за общинските и държавни детски градини и училища. За крайно ненавременна считам дискусията за това дали на този етап с обществени средства трябва да се подпомагат частните училища и детски градини, особено когато коментираме размера на скромните публични средства за образование.

От друга страна, когато обглеждаме качеството на образованието би следвало да обръщаме внимание и върху икономическите реалности в страната. Няма как образованието да подготвя кадри за имагинерна реалност, без връзка с икономическите приоритети на държавата. Според мен е крайно наложително да се работи по

Национална програма за икономическо развитие.

В тази програма е нужно да се разпише как точно ще се развиват различните икономически направления, накъде ще се насочва обществения и частния ресурс, какви резултати ще се постигнат.

Един исторически преглед показва, че реформиране на образованието заради самите реформи, без връзка с икономическите реалности, с обществените потребности, води до ликвидиране на позитивните характеристики, до ниско качество и дезориентация на участниците в образователния процес. При положение, че според статистиката около 95% от националния ни бизнес е в обслужващия сектор и предлага ниско технологични услуги, естествено е, качеството на българското образование да спада. Каквито и да са идеологическите и политическите ни пристрастия, фактите показват: преди 25 години България разполагаше със значими индустриални мощности, с модерна инфраструктура, с мощен научен потенциал, които рефлектираха върху образователната система, върху кадрите с различна подготовка – професионални умения, научни и творчески заложенности и т.н. Днес вече не е така.

Впрочем,

българската образователна система притежава свои положителни традиции,

които са в състояние да послужат за основа на по-нататъшната модернизация. Една от сериозните грешки на изминалия двадесет и пет годишен период е ликвидирането и на видовете училища, т.е. отнетата възможност учениците в масовото образование да продължат получат шанс за образователна и професионална подготовка по интереси. Оказва се, че в момента системата предполага развитието само на един вид училище – това, при което ученикът постъпва в първи клас, продължава в гимназията, с единствена възможност да продължи във висше училище. Ако обаче отпадне от системата – не съществува форма, която да го стимулира да завърши образованието си и/или да получи професионална подготовка. Опитът на българската образователна система с разнообразието от училища, съобразно предпочитанията и талантите на децата, би следвало да е ориентир за следващите законодателни решения. Пагубно би било, ако се увлечем по съветите и на експерти от чужди институции да посегнем на елитните училища – закриването на езиковите, на математическите, на училищата за изкуство и култура допълнително ще предизвикат социално разслоение. На тяхно място ще се укрепят частните езикови, математически гимназии и децата на богатите ще притежават привилегията да се обучават в модерни училища. Образованието ни обаче ще се раздели на елитарно (за малък кръг наследници на богати българи) и масово ( за децата на всички останали).

Примерите от редица държави, които в момента оглавяват класациите за най-бързо проспериращи в образованието общества, показват, че всички те работят върху т.нар.”училища на бъдещето” – училища, в които се съсредоточава значим публичен ресурс и който разполагат с най-модерните образователни средства. В тях учат деца, които имат определени заложби, а не такива, чиито родители могат да си платят скъпото обучение.

От друга страна, България продължава да бъде на първо място сред държавите-членки на ЕС по брой на ранно отпадащи от системата ученици. Липсват стимули, разнообразие от форми, чрез които те да бъдат реинтегрирани в образователната система и да получат своя втори шанс. Неслучайно в ЕС доби популярност инициативата за създаване на училища „Втори шанс”, в които образование и професионална подготовка получават именно такива ученици. Предвид на икономическите и социални реалности в България този вид училища трябва да бъдат адресиран към две групи отпаднали от образователната система лица: първата в задължителна ученическа възраст, втората – над 16 години. И тук е ролята на държавата – да подпомогне този процес на обучение, да го стимулира чрез различни подходи. В рамките на 42–рото НС група народни представители направихме предложение държавата да поеме обучението на тази група от отпаднали ученици, независимо от възрастта, да гарантира и заплащането на онези лица над 16 години, които учат и усвояват професионални умения. За съжаление това наше предложение не бе прието.

Друг проблем. Той е свързан с т.нар. криза на хуманността, която остава в страни от интересите на политиците и обществото ни. За какво става въпрос? За това, че в днешното училище образованието и възпитанието би трябвало да са органично свързани, а не са. Не можеш да образоваш ученика без да участваш като преподавател в неговото възпитание, както и обратното. А в средното ни образование, се случва тъкмо това - става

разминаване на образователните от възпитателните цели.

Тази ситуация засяга особено преподаването на българска история и литература в училищата – доколко да се включват в учебните програми близки по време и конфронтиращи обществото проблеми в националния ни развой, доколко образованието да се деидеологизира и насочва главно към точните науки и изучаването на чужди езици и пр.

Ще маркирам още един въпрос, свързан с ролята на учителя. Етимологията на понятието „образование” произлиза от лексемата „образ” и нейното формиране в съзнанието, в поведението на ученика. В този аспект ученик-учител са неразривно свързани категории, които е погрешно да бъдат разделяни, или да се хиперболизира ролята на ученика и родителя за сметка на учителя.

Смятам, че в бъдещия закон за народната просвета, който ще бъде обсъждан в 43-тото Народно събрание, би било редно този въпрос да намери своето подходящо решение. Наложително е да бъдат защитени интересите на учителя, неговият авторитет, централно място в училищния процес. Трябва да се осигурят възможности за професионално израстване, усъвършенстване и квалификация на учителя. Законът ще трябва да създаде предпоставки трудът на учителя да бъде по достойнство високо заплащан, с избягване на уравниловъчния принцип. Потребно е законово да се уреден статутът на учителската професия като регулирана – с необходимата образователна подготовка, с подходящите условия на труд и почивка.

И накрая, но не на последно място ще посоча, че през 2006 година Народното събрание прие Национална програма за развитие на училищното образование, предучилищната подготовка и възпитание. Това беше важен документ с перспектива едно десетилетие. Надявам се, че нов закон за народната просвета ще съобрази и новите реалности на посткризисното развитие на страната ни и ще осъществи законодателни промени, които са жизнено важни за стабилизирането и развитието на българското образование.

 

 

Източник: вестник „Земя”