Търсене в този блог

сряда, 25 февруари 2015 г.

Намираме се на ръба на политическа, икономическа и финансова криза - Тома Пикети



 

 В интервю на Даниел Фуентес Кастро за „Ел Диарио“ френският икономист Тома Пикети разсъждава върху подема на крайната десница в родината си


Даниел Фуентес Кастро: Някои хора виждат в заглавието на книгата „Капиталът на ХХI век“ аналогия с книгата на Карл Маркс. Смятате ли, че идеологическото противопоставяне между капитализма и марксизма е все още валидно?

Тома Пикети: Разграничението не е „капитализъм или марксизъм“. Има различни начини да се организира капитализмът и различни начини да се превъзмогне. Книгата ми е опит да допринеса нещо за тази дискусия. По отношение на марксизма аз съм от първото поколение след Студената война, първото постмарксистко поколение... Когато падна Берлинската стена, бях на 18 години. Чел съм Маркс и има интересни идеи в него. Но „Капиталът“ е писан през 1867 г., а днес сме 2015 г. Аз се опитвам да вкарам в ХХI век въпроса за капитала, за изучаването му, оттам — и заглавието на книгата ми.

Да не забравяме, че този труд би бил невъзможен без новите технологии, които позволяват да се съберат и обработят исторически данни в невъзможен за Маркс и дори за Кузнец мащаб. Лесно е да се критикуват икономистите от миналото, но те са имали оскъдни средства. Не са имали освен това историческата перспектива, която имаме днес, за да разкажем историята на капитала и на неравенството — това, което моята книга се опитва да направи. Тя не претендира да провъзгласи една революция, само иска да предостави на читателите историческите изследвания в над 20 страни в продължение на три века. Книгата е преди всичко историята на капитала.

Даниел Фуентес Кастро: В книгата изучавате емпирично връзката между растежа и разпределението на рентата. Може ли да се установи причинно-следствена връзка между по-високия растеж  и по-доброто разпределение на рентата?

Тома Пикети: Взаимната връзка и причинността са много сложни и не са еднозначни. Неравенството може да помогне на растежа донякъде, но над едно ниво на неравенство се получава негативен ефект. Той свива подвижността в обществото и води до увековечаване на социалните равнища. А това има отрицателен ефект върху растежа. Друг отрицателен ефект се проявява в политическите институции. Когато неравенството е голямо, един малък елит слага ръка върху демократичните институции и не залага на обществото или на населението в цялост. Затова растежът през ХХI век ще зависи до голяма степен от инвестициите в образованието и професионалното обучение, за да бъдат те достъпни не само за един малък елит, а за голямото мнозинство от населението.

 Даниел Фуентес Кастро: Извън предвижданията в днешната икономическа конюнктура, какво може да се очаква за растежа през близките години? Какво означават за вас думите „трайно развитие“ и „развитие с отрицателен знак“, или връщане назад?

Тома Пикети: Мисля, че трябва свикнем да живеем постоянно със слаб растеж. Проблемът е, че във Франция и в други европейски страни продължаваме да вярваме в един вид фантазия, която ни дадоха „тридесетте славни години“ (трите десетилетия от края на Втората световна война до петролната криза през 1973 г.) и според която се нуждаем от поне 3, 4 или 5 процента растеж, за да сме щастливи. В това няма никакъв смисъл. Само в периодите, когато някои страни наваксват изоставането си спрямо други, или в периодите на възстановяване може да има толкова висок процент.

Трябва да проумеем, че 1% или 1,5% годишно е в действителност много бърз растеж, ако се погледне в перспектива. С такъв растеж за период от 30 години, тоест за едно поколение, се получава растеж на рентата, равен на една трета или на половината от брутния вътрешен продукт (БВП).

От друга страна, поддържането на един начин на живот не е аргумент в полза на нулевия растеж. 1% или 1,5% растеж за дълъг период са източник на прогрес и това не е непостижима цел. Но за да се постигне такъв ритъм на растеж, трябва да се изостави сегашната политика на строги икономии. Това първо. А после трябва да се инвестира във висшето образование, в нововъведенията и в околната среда... Говоря за околната среда, защото е очевидно, че трябва да се намерят нови източници на възстановяема енергия, тъй като със сегашните няма да можем да поддържаме постоянен растеж от 1% или 1,5% годишно.

 Даниел Фуентес Кастро: Според последните предвиждания на Европейската комисия, изглежда, няма да постигнем този постоянен ход напред. Вярвате ли, че строгите ограничения са необходими, за да излезем отново на пътя на растежа?

Тома Пикети: Истината е, че се очертава цяло едно десетилетие на застой и строги ограничения. Казвам това, защото БВП на глава от населението във Франция през 2014-2015 г. е по-нисък, отколкото през 2006-2007 г. Вече десет години сме в пълен застой на рентата на глава от населението, на националното богатство, на покупателната способност... Върху тази основа можем да дискутираме каквото искаме по отношение на данъците, на публичните разходи, на тежестта на частния сектор в икономиката. Но факт е, че общото богатство е по-малко от това през 2007 г. Не сме достигнали нивото отпреди кризата. Нормално е при това положение атмосферата да е мрачна. 

Идеята, според която трябва да продължаваме орязванията на бюджета чрез повече ограничения, за да излекуваме болния, ми се струва неразумна. Мисля за Франция, но това е валидно и за Италия, която има отрицателни резултати през 2013 и 2014 г. Вярно е, че в Испания сега е малко по-добре, но да не забравяме, че по отношение на доходите на глава от населението тя все още е доста изостанала в сравнение с другите големи европейски икономики.

Обективно погледнато, крайният резултат от политиката на строги икономии през последните 3-4 години е много лош. Преди няколко години САЩ имаха процент на безработица, подобен на този в еврозоната, а днес разликата е огромна. Там безработицата намаля, въпреки че в началото задлъжняването на икономиките от двете страни на океана беше подобно. Няма съмнение кой е избрал правилната стратегия.

 Даниел Фуентес Кастро:  Каква стратегия трябваше да следва еврозоната, за да излезе от кризата?

 Тома Пикети: Трябва да съберем на едно място публичните дългове и лихвените проценти (върху публичния дълг). Франция и Германия бяха извънредно егоистични. Показаха, че са егоистично късогледи по отношение на Испания и Италия, като отказаха да споделят лихвените проценти. Една валута с 18 публични дълга и 18 вида лихвени проценти върху тези дългове не може да работи. Финансовите среди нямат доверие в такава система. Можем да излезем от тази криза, ако създадем общ фонд на публичния дълг с един лихвен процент. Европейската централна банка тогава ще може да го стабилизира по-лесно, отколкото 18-те лихвени процента.

Ако искаме да управляваме дълга заедно, ние се нуждаем от един парламент на еврозоната, който да взима решения по тези въпроси, включително и за нивото на общия дефицит. Това липсваше досега в предложенията за преориентация на европейското строителство, което Оланд очерта във Франция и за което се говореше в Испания и Италия. Но това не доведе до конкретно предложение за политически, но също така и бюджетен съюз. И двете неща са необходими.

 Даниел Фуентес Кастро:  Казвате, че трябва да се прекроят институциите в еврозоната. Каква разлика може да има между сегашния Европейски парламент и един бюджетен парламент, за което пишете в последната част на книгата си.

Тома Пикети: Днес имаме Европейския парламент, в който са представени 28 държави, и от друга страна, имаме Европейския съвет на държавните глави плюс Икономическия и финансов съвет, съставен от министрите на финансите и на икономиката. Проблемите на тази демократична конструкция са многобройни. Първият от тях е, че не всички страни, представени в парламента, искат да напреднат към по-голяма политическа, данъчна и бюджетна интеграция. Вторият проблем е, че Европейският парламент въобще не представлява институциите на различните държави и по-конкретно националните парламенти.

Затова мисля, че трябва паралелно на сегашния Европейски парламент да се създаде една парламентарна Камара на еврозоната или Камара, съставена от страните от еврозоната, които искат да вървят към един политически, бюджетен и данъчен съюз, който да бъде излъчен от националните парламенти. Всяка страна ще бъде представена пропорционално на своето население, в това число Франция и Германия наравно с останалите. Задачата на тази Камара ще бъде да гласува по въпроси като уеднаквени данъци върху предприятията или общия дефицит.

Даниел Фуентес Кастро:   Доста хора мислят, че вместо да вървим към интеграция е по-разумно да се върнем към националните валути?

 Тома Пикети: Не, за мен не е добро решение. Но ако не се предложат бързо алтернативи, мисля, че връщането към националните валути ще се избягва все по-трудно. Във Франция единственият отговор за онези, които искат да се изостави еврото, е, че е невъзможно, че е забранено, че щом сме влезли веднъж, връщане назад няма... Този отговор е съвсем безсмислен и няма да удържи нещата дълго време.

Изходът от кризата е в заздравяването на съюза на държавите от еврозоната. В известен смисъл най-лошата ситуация е сегашната, защото загубихме възможността да девалвираме валутата, загубихме националния суверенитет на валутата си, но би трябвало в замяна да имаме нови форми на данъчен и бюджетен суверенитет, по-голяма възможност да събираме данъците по-справедливо, да бъдем по-способни да преодоляваме риска от спекулации с лихвите по държавния дълг. Засега Франция и Германия имат успехи, но единствената алтернатива на напускането на еврото е да се събере в едно дългът, да има данъчно единство. Ако не побързаме, мисля, че политическите сили, които желаят да се изостави еврото, в крайна сметка ще спечелят.

Даниел Фуентес Кастро:  Какво може да се очаква от Франция във връзка с тази нова институционна архитектура точно сега, когато крайната десница е първа в сондажите? Трябва ли Европа да се тревожи?

Тома Пикети: И то много. Не вярвам Националният фронт да стигне до властта в Елисейския дворец, до президентското място, но може да председателства някои области. През 2015 г. ще се проведат избори за областни управители и като имам предвид изборната система, напълно е възможно две, три или повече области да попаднат в ръцете на Националния фронт.

При изборната система, която използваме за президентските избори, свикнахме Националният фронт да ги губи, дори когато събере най-много гласове на първия тур. Но в изборите за областни управители партията с най-много гласове печели бонус от една четвърт от местата (останала част се разпределя по пропорционалната система). Ако например Националният фронт спечели 30 или 35% от гласовете в дадена област, десницата — 25%, и левицата – 20%, с бонуса за партията с най-много гласове Националният фронт може да спечели абсолютното мнозинство в тази област.

Това ще бъде голям шок за Европа. Досега Националният фронт е печелил само в някои малки градчета, но ако цели области попаднат под управлението на крайната десница, нещата стават други. Не е шега работа. Ще се създаде напрежение в някои зони на страната и резултатът може да бъде експлозия.

Даниел Фуентес Кастро:   До такава степен?

Тома Пикети: Ние сме на ръба на пропастта на една политическа, икономическа и финансова криза. Съгласен съм, че за кризата са отговорни всички страни, но не разбирам защо Германия продължава да мисли, че има интерес да поддържа своето сковано виждане за строгите ограничения... дори там растежът не е висок. Искам да отбележа, че Франция също е отговорна, защото не прави истински, прогресивни предложения за демократично преобразуване на Европа. Чакаме също предложения от Испания и Италия. Във всеки случай считам, че положението е тежко и че близките областни избори във Франция ще предизвикат шок.

Даниел Фуентес Кастро:  Много читатели са обезпокоени, защото виждат в книгата ви едно бъдеще с по-нисък растеж и по-лошо разпределение на благата. Има ли аргументи за оптимизъм?

Тома Пикети: Разбира се. Съжалявам, ако някои хора стигат до песимистични заключения, след като прочетат книгата ми. Аз вярвам в социалния, икономическия и демократичния прогрес. И в растежа. Но трябва да свикнем да живеем с нисък растеж. Настоявам, че трайният нисък растеж е съвместим с прогреса. Преди тридесет години, например, не разполагахме с днешните информационни технологии. Ако се организират добре, ако се сдобием с подходящи институции, така че всички да се облагодетелстват, тези технологии ще бъдат огромен източник на блага.

Вярвам в техническия прогрес и в глобализацията, книгата ми не е песимистична по отношение на бъдещето. Но за да се облагодетелстват всички, са нужни демократични, социални, образователни, данъчни и финансови институции, които функционират добре. Проблемът е в това, че когато падна Берлинската стена, решихме за момент, че е достатъчно да се облегнем на естествените сили на пазара и че глобализацията и конкуренцията ще облагодетелстват всички. В това е грешката. Трябва да преосмислим границите на пазара, границите на капитализма и също така демократичните институции. 

 

 

Оригинална публикация:   Ел Диарио, ноември 2014 г.

Превод от испански Венко Кънев

Източник: списание „Ново време”

 

Тома Пикети (Клиши, Франция,1971) е икономист в Парижкия икономически институт, специалист по икономическите неравенства от историческа, сравнителна гледна точка. От нашумялата му книга „Капиталът на ХХI век“ са продадени над милион и половина екземпляра. Днес Пикети е един от най-влиятелните икономисти в света.

Неотдавна Пикети отказа да приеме Ордена на почетния легион, който му бе отреден по случай края на 2014 година. Мотивът му бе, че намира за много остаряла форма да се определя кой го заслужава и кой не и че не иска да се обвързва с никаква власт. И други преди него, като Сартър или Борвил, са отказали този орден (бел. прев.).

 

 

 

 


 

вторник, 24 февруари 2015 г.

Свиреп свят за нашите внуци - Ноам Чомски




 

Ако някой успее да унищожи "Ислямска държава", ще е знак, че идва нещо още по-крайно, казва видният американски философ 


Списание Jacobin публикува интервю на журналиста Давид Барсамян с проф. Ноам Чомски. В него американският лингвист и философ разказва за корените на "Ислямска държава", тероризма, ролята на САЩ в глобалните конфликти и глобалното затопляне.

- Близкият изток, от Либия до Ирак, е потънал в пушек и пламъци. Появиха се нови джихадистки групировки. Погледът на всички е прикован в "Ислямска държава". Къде са корените й?

- Имаше едно интересно интервю с Греъм Фулър, бивш офицер от ЦРУ, един от топ разузнавачите, действал в този район и сред водещите анализатори на случващото се там. Заглавието му е "САЩ създадоха ИД". Това е само една от хилядите конспиративни теории, които обикалят из Близкия изток. Става дума обаче за нещо друго, за нещо, което идва направо от сърцето на американския политически елит. Фулър побърза да заяви, че няма предвид някакво решение на САЩ първо да дадат живот на ИД, а след това и да я финансират. Неговата позиция - и според мен тя е правилна, е, че САЩ създадоха средата, в която се роди ИД, където и набра скорост. Част от нея стана и норма: мачкай онова, което не ти се нрави.
През 2003 г. САЩ и Великобритания нахлуха в Ирак и извършиха огромно престъпление. Нашествието им съсипа Ирак. В действителност тази страна вече не съществува. Тя бе напълно унищожена - първо от близо десетилетната война с Иран (1980-1988), в която - между другото - САЩ подкрепиха Ирак, а после и от десетилетието на санкции (1989-1999).
Определението за тях бе "геноцид". Дадоха го двама уважавани международни дипломати, които на практика ги провеждаха. И двамата подадоха оставка. Тези санкции сринаха гражданското общество, укрепиха властта на диктатора, принудиха населението да разчита на него за собственото си оцеляване.
Накрая през 2003 г. САЩ просто решиха да нападнат тази държава. Много иракчани сравниха това с монголското нашествие отпреди хиляда години. Изключително деструктивно. Стотици хиляди бяха убити, милиони бежанци, милиони други изчезнали, унищожено археологическо богатство и блясъка на държава, чийто корени назад стигат чак до Шумерия.
Една от последиците бе незабавно институционализиране на различните секти и техни подразделения. Част от брилянтната нашественическа сила и на шефа на нейната гражданска администрация Пол Бремер (американски дипломат, оглавил администрацията в Багдад през 2003-2004 г.) бе разделяне на трите групи - сунитите, шиитите и кюрдите, една от друга. И оставянето им да се хванат гърло за гърло. Две години по-късно инвазията роди и основния брутален конфликт помежду им.
Ще го видите, щом погледнете към Багдад. Ако вземете картата на този град от - да речем - 2002 г., ще видите колко смесен и пъстър е той: сунити и шиити живеят едни до други, в едни и същи квартали, съвсем по съседски, и се женят помежду си. Понякога дори и не са наясно кой е шиит, кой е сунит. Напомня много на ситуацията с протестантските групировки - знаеш, че приятелите ти са в някоя друга протестантска общност, че между тях съществуват разлики, но няма вражда.
За две-три години те си казаха: никога няма да има шиитско-сунитски конфликти. Твърде много сме преплели животите си. През 2006 г. обаче избухна яростна война. Плъзна из целия регион. Той бе раздран от шиитско-сунитски конфликти.
Естествената динамика на подобен конфликт е, че най-екстремистки настроените елементи идват на власт. Имат си корените. Техните корени са в главния съюзник на САЩ - Саудитска Арабия. Основният съюзник на САЩ от мига, в който се ангажираха и твърдо стъпиха там. Всъщност тогава се сложиха основите и на Саудитската държава. Тя напомня на фамилен диктат. А причината е, че тази държава има огромен нефтен резерв.
Радикалният ислям е съсредоточен в Саудитска Арабия. Това е най-радикалната ислямистка държава в света. Ако погледнем Иран от тази позиция, ще се окаже, че той е твърде толерантен и модерен в сравнение със Саудитска Арабия. Естествено, с още по-голяма сила това важи за всички други части от Арабския Близък изток, където преобладава секуларността.
Саудитска Арабия е поела ролята на мисионер. Използва огромните си нефтени ресурси, за да провъзгласява и разпространява доктрините си из целия регион. Основава училища, джамии, създава свои свещенослужители - от Пакистан до Северна Африка.
Към крайния вариант на саудитския екстремизъм именно се присъединява и ИД. Следователно, идеологически тя тръгна от най-радикалната форма на исляма, от неговата саудитска версия и от конфликтите, породени от американската шейна, която изпомачка Ирак и която днес се мята навсякъде, препуска наляво-надясно из региона. Това е, което Фулър има предвид.
Саудитска Арабия не само предостави на ИД идеологическия радикализъм, но и я финансира. Не става дума за самото саудитско правителство, а за отделни богати саудитци, кувейтци и други, които дават пари и гарантират идеологическа подкрепа за джихадистките групировки, "изникващи" навсякъде из района. Именно нашествието на САЩ и Великобритания е главният източник, от който се пръкна цялото това чудо. Това е имал предвид Фулър, когато твърди, че САЩ са създали ИД.
Може да сте напълно убедени, че колкото повече се разрастват конфликтите, толкова по-крайни ще стават те. На власт ще дойдат най-бруталните и най-безчувствените групи. Това се случва винаги щом насилието се превърне в инструмент на взаимодействието. Почти автоматично е. А и е вярно, както за междусъседските отношения, тъй и за международните. Динамиката е ясна. То просто се случва. Оттук тръгна и ИД. Ако някой успее да унищожи ИД, ще бъде знак, че подръка има нещо още по-крайно.

- Медиите се държат покорно и послушно. В речта си на 10 септември м.г. Обама спомена две държави, щом стана дума за успешни примери при прилагане на стратегията на САЩ в борбата срещу безредиците и размириците. Кои са тези две държави? Сомалия и Йемен. На мнозина лицата им увиснаха, а на следващия ден се възцари гробна тишина, нямаше нито един коментар.

- Сомалийският случай е особено ужасяващ. Йемен също е достатъчно лош пример. Сомалия е изключително бедна. Няма да се впускам в подробности, но сред най-големите хвалби на администрацията на Буш по отношение на американската антитерористична политика е успешното врътване на благотворителното кранче - Благотворителния тръст "Бакарат" - което подхранваше тероризма в Сомалия. Последва огромен вестникарски възторг. Истинско постижение.
Два месеца по-късно фактите започнаха да избиват на повърхността: благотворителността нямаше нищо общо с тероризма в Сомалия. Нейните пътища се кръстосваха с банковото дело, с търговията, с помощите при бедствия и епидемии, с болниците. Представляваше на нещо, което крепи все още жива обрулената сомалийска икономика. Администрацията на Буш прекъсна и това ручейче. Ето такъв бе приносът й към борбата с безредиците и размириците.
Оттук обаче тръгват няколко линии. Можете да прочетете за тях в книги, посветени на международните финанси. Това е, което стана в Сомалия. В един миг тъй нареченият Съюз на ислямските съдилища (ислямистка организация, през 2009 година нейният основател Шариф Ахмед става президент на Сомалия) постигна глътка мир в страната. Не че режимът му е чак толкова добър, но все пак е мирен и хората малко или повече го одобряват. САЩ обаче не го толерират и подкрепиха етиопската инвазия, чиято цел е да го унищожи и отново да се възцари ад и хаос, от които да ти настръхват косите. Велико постижение. По свой начин и Йемен е още един филм на ужаса.

- Какъв свят, според вас, ще наследят внуците ви?

- Светът, който създаваме за нашите внуци, е свиреп. За главния проблем вече имаше протест на 21 септември в Ню Йорк. Двеста хиляди души излязоха по улиците на града на протест срещу глобалното затопляне.
 Това не е шега. За първи път в човешката история трябва да вземем решения, от които ще зависи дали ще оцелеят нашите внуци. Това никога по-рано не се бе случвало. Вече сме вземали решения, благодарение на които сме ликвидирали по феноменален начин цели видове по света.
 Нивото на тяхното унищожаване днес напомня за събития отпреди приблизително 65 милиона години, когато огромен астероид се сблъскал със Земята и този сблъсък е имал ужасяващи екологични последици. Той именно е поставил точка на епохата на динозаврите. Те са заличени. Но все пак е оставил някаква пролука за дребните млекопитаещи, които започнали да се развиват, а в крайна сметка и за нас, човеците.
 Сега се случва същото, но астероидът това сме ние. В момента ние създаваме условия, съществували отпреди 65 милиона години. Човешката цивилизация се руши и загива. Картината хич не е красива. Но демонстрацията на 21 септември бе твърде позитивно събитие, индикатор, че не всичко е предрешено. На този същия ден един от главните международни мониторингови научни институти обяви данни за парниковите емисии през 2013 г. Оказаха се рекордни. Повишили са се с над 2 процента в сравнение с предишната година. А за САЩ са даже почти 3 процента.
 Списанието на Американската медицинска асоциация публикува изследване за броя на свръхгорещите дни, които се очакват в Ню Йорк през следващите две десетилетия, като под свръхгорещо се разбира над 33 градуса по Целзий. За Ню Йорк учените прогнозират утрояване на дните, а за далечния юг данните са още по-лоши. Това върви успоредно с предвиждането за повишаване на морското ниво, което се очаква да потопи Бостън. Да не говорим за бангладешкото крайбрежие, където живеят стотици милиони хора и което ще изчезне от земното лице.
 Това ни очаква в най-скоро време. И логиката на нашите институции ни го предвещава. Exxon Mobil, най-големият енергопроизводител, съобщи - и вие наистина можете да ги критикувате за това; това е природата на държавната капиталистическа система - че ще насочат всички свои усилия към добив на изкопаеми горива, защото е печелившо. На практика точно това трябва да сторят, такава е съществуващата институционална рамка - очаква се те да печелят. А ако вероятността нашите внуци да водят приличен живот се унищожава, това вече не е техен проблем.
 Chevron, другата огромна енергийна корпорация, имаше малка устойчива програма, предимно по PR причини. Твърде добре се справяше, беше доста изгодна и печеливша. Току-що я закриха, защото твърдите горива са много по-печеливш бизнес.
 В САЩ се дупчи навсякъде. Има обаче едно-единствено местенце, където това като че ли е някак ограничено - и то се нарича федерални земи. Енергийните лобита горчиво се оплакват, че Обама е отрязал достъпа им до тях. Министерството на вътрешните работи излезе със свои данни. Според тях нещата стоят точно обратно. При управлението на Обама търсенето на нефт по федералните земи стабилно върви нагоре. Пада кривата на крайбрежното дупчене.
 Това обаче е реакция на катастрофата, която ВР предизвика в Мексиканския залив. Дори и енергийните компании се отказаха да правят проучвания навътре в морето. Ако обаче погледнете към данните за сушата, ще видите, че сондажите там си продължават, не са и спирали. Много малко са спирачките, които им се поставят. Тези тенденции са твърде опасни. Тъй че можете да предвидите в какъв свят утре ще живеят вашите деца.




Превод от английски: Ивелина Ватова     

        
Източник:  OFFNews


 

неделя, 15 февруари 2015 г.

ЕС опитва да поправи стари грешки в украинската криза – проф.д-р Искра Баева

 

 

 

От 90-те години САЩ се намесват в източноевропейското и постсъветското пространство и никой не им се противопоставя, твърди преподавателката по нова и съвременна история в СУ "Св. Климент Охридски"

 

Интервю на Кристиела Симеонова за вестник „Дума”

 
 - "Нормандската четворка" се разбра за спиране на огъня в Украйна. Но имайки предвид неспазването на предишни договорености, възлагате ли големи надежди на реален резултат от преговорния маратон в Минск?

- Признавам, че се отнасям скептично към възможността да бъде изпълнено това примирие по същество. Като се има предвид какво се случи досега, колко голямо е напрежението в отношенията между украинските въоръжени сили и въоръжените сили на жителите на Източна Украйна, които искат да получат по-голяма самостоятелност и права, не вярвам, че примирието може лесно да се осъществи. Въпреки всичко няма как да не оценим тази договореност като голяма крачка напред. Спомнете си какво беше отношението на света и особено на гражданите на Европа към конфликта преди споразумението. Усещаше се прииждането на нова война, истинска голяма война. Така че това споразумение все пак се възприема като отдалечаване на войната. Въпреки че няма да бъде спрян огънят, нещата могат да се поуспокоят. Всичко обаче зависи първо от волята на украинското ръководство да спази примирието. И второ - от това, доколко новото украинско ръководство контролира собствените си сили, защото то среща голямо противопоставяне от крайно националистически и дори профашистки сили, които нямат желание да прекратяват огъня. Те преди време дори призоваваха да бъдат избити всички, които не са съгласни с новата украинска власт. От възможността на украинското правителство да контролира тези сили зависи осъществяването на примирието.

- А дали украинската власт реално би влязла в диалог с хората от Източна Украйна? Досега не го стори...

- Това е абсолютно задължително. Без такъв диалог примирие не може да има. Това е ясно и от реакциите на представителите на двете непризнати от Киев републики. Те всъщност не получиха това, което поискаха. И все пак споразумението е крачка напред. Но ако украинската официална власт не влезе в преговори с тях, то няма да се реализира. Защото осъществяването му зависи от едните и от другите. Когато говорят оръжията, трудно може да се надмогне противопоставянето. Пак казвам - най-големият проблем е в това, че украинското ръководство не може да контролира собствените си сили. Дори Порошенко искрено да желае да примирие, то големият въпрос е дали ще му го позволят неговите съратници от дясно.

- Къде сгреши Европейският съюз в политиката си спрямо украинската криза? Виждаме, че едва в последните дни особено се активираха дипломатическите усилия на европейските лидери.

- Смятам, че ЕС сгреши кардинално, но не сега. Сега вече той реагира на ставащи събития. Сгреши още 2013 г., и то фундаментално, смятайки, че може да бъде извършена нова цветна революция, която да повтори Оранжевата революция. А ситуацията е съвършено различна. Разликата се корени преди всичко в позицията на Русия и в новата роля, която играе тя. Сегашната Русия не е Елциновата Русия. Основната грешка бе в това, че разширяването на Европейския съюз и на НАТО, приобщаването на нови и нови държави може да продължи до безкрай към границите на Русия, без тя да реагира. При това аз съм дълбоко убедена, че Украйна не би могла да стане член нито на ЕС, нито на НАТО - поне ако се спазват принципите, върху които се градят тези организации. По външнополитически, вътрешнополитически, дори икономически причини това няма как да се случи.
Още една грешка направи ЕС. Той смяташе, че Украйна е държава, която самостоятелно развива своята икономика. А всъщност тя се крепеше на непрекъснатите заеми, които получаваше от Русия. Когато след незаконната смяна на властта чрез преврат, нова Украйна реши да скъса с Русия, някой трябваше да плати финансовата сметка за това. Оказа се, че тази сметка - тогава възлизаща на 15 млрд. долара, трябваше да я плати Европейският съюз. Нещо, за което ЕС не беше готов.
Така че грешките на ЕС са много и отдавна. Сега евролидерите се опитват да поправят стореното. Но става все по-трудно.
Има още една фундаментална грешка, която е и украинска. Тъй като Изтокът в Украйна си мълчеше по време на Евромайдана, победителите решиха, че могат да му налагат всяка позиция. Споровете по време на Евромайдана се водеха между Западна Украйна и Киев. Едва когато новото ръководство взе властта и вече победоносно реши, че може да променя каквото си иска в държавата, Изтокът реагира. Първото решение на властта беше да се отмени законът за езика, очевидно без да се замисли за последиците. Тогава Изтокът се събуди и започна ескалация на конфликта, която днес ни изправя пред опасността от голяма война.
Твърде много са грешките, при това ситуацията няма нищо общо със сравненията на някои коментатори с Мюнхенската конференция от 1938 г. Такива коментари говорят за сбъркана представа за разположението на силите в света и неразбиране на ситуацията в Украйна. Преди кризата тя беше държава, силно разделена, с огромен вътрешен проблем, а на Запад я възприемаха като единна, голяма и силна. За мен украинският политически елит има голям грях, защото след като през 1991 г. Украйна обяви самостоятелност, той трябваше да се погрижи да стимулира националното самосъзнание. Вместо това се захвана да краде богатствата на страната, да се обогатява. А остави хората в такова състояние, че да зависят от външни сили. Вместо да преодолява различията, той ги задълбочи и постави под въпрос съществуването на единната държава. А различията са много - икономически, етнически, езикови, културни, исторически. Това изправя всички украинци, включително и нашите сънародници, пред много предизвикателства и много тъжно бъдеще.

- Как оценявате политиката, която ЕС предприе спрямо Русия относно украинската криза, противопоставянето между Брюксел и Москва?

- Политиката на санкции Европейският съюз прие, понеже нямаше други средства за действие. Нямаше друг начин да изрази съпричастност към Украйна, подкрепа за която вече беше обявила. Но още при приемането на санкциите, някои европейски държави заявиха своите притеснения заради икономическите последици, които при санкциите винаги са и за двете страни. Това е голям проблем и той ще продължи. Европейските лидери се оказаха в задънена улица, защото не беше добре преценено какви ще бъдат последствията от кризата, как може да се разшири конфликтът. В крайна сметка последиците ще платят онези европейски държави, които имат по-тесни връзки с Русия - и ние сме една от тези държави. Но решението го взеха големите, и то не всички големи, а тези, които по-трудно можеха да пострадат. Вижда се, че Европа губи и страда. От санкционната политика печелят други. Аз мисля, че от конфликта между ЕС, САЩ и Русия, базиран в Украйна, печелят страничните играчи. Тези, които не са Западът, не са Европа, САЩ - новите сили, войнстващият ислям, други държави - например Китай. Това е онази късогледа политика на т. нар. Запад, като под Запад разбирам и Русия, която доведе до ескалацията на един конфликт, който можеше да бъде разрешен с мирни средства още в началото. Но никой не пожела да го направи. Всички решиха, че могат да натискат Русия, вместо да се опитат да разберат нейната гледна точка и да постигнат компромис.

- А в същото време европейските лидери постоянно говорят за нуждата от диалог и сътрудничество с Русия, а на практика се случва точно обратното.

- Вярно е, че Русия наруши границите, признати след Студената война, но ако погледнем границите от Хелзинки, те бяха нарушени много отдавна. Не бива да забравяме за двойните стандарти. Имам предвид на първо място Косово - косовските албанци организираха военна съпротива, при която бяха извършени много престъпления. Въпреки това Западът застана на страната на косовските албанци и наруши границите на Сърбия. А сега действа по обратния начин при същите условия в Украйна.

- Споменахте САЩ. Къде е Вашингтон в украинската криза? Преди дни в телевизионно предаване председателят на Европарламента Мартин Шулц заяви, че Украйна е проблем на Европа, а не на САЩ. А всъщност Щатите взеха ролята на основен играч.

- За съжаление, войната избухна до голяма степен благодарение на директната намеса на САЩ в поредната украинска революция - украинският Майдан. Но разбирам, че Европа и особено социалдемократическа Европа, която представлява Мартин Шулц, осъзнава това и критикува тази позиция на Съединените щати. Но от 90-те години САЩ се намесват в източноевропейското и постсъветското пространство и никой не се противопоставя. Когато вече си им дал картбланш да го правят, няма защо да се изненадваш, че в един момент те заемат все по-остри и по-остри позиции. Посещението на Виктория Нюланд в Украйна, нейните думи, огромните средства, които бяха вложени в поредния опит да се трансформира страната в прозападна посока, сега дават резултати, и то трагични. За нас, европейците, от самото начало това е сгрешена формула на предоставяне на правото на САЩ да се занимават с Източна Европа и постсъветското пространство.

- А дали все пак не настъпва разнобой между ЕС и САЩ - визирам намеренията на Вашингтон за въоръжаване на Киев, от една страна, и острото противопоставяне на Меркел, от друга?

- Да, съществува такова противопоставяне. Въпреки това смятам, че Европа няма да влезе в конфликт със САЩ, защото е твърде зависима от тях. Известно е, че Северноатлантическият пакт, създаден през 1949 г., е американският чадър в защита на Западна Европа. Под него Европа се чувстваше много добре и на практика се отказа от собствени защитни сили. Европейският съюз вече не разполага с ефективни сили, за да защити себе си, а зависи от Съединените щати. Затова смятам, че конфликт между Европа и САЩ не е възможен, защото Европа е в слаба позиция.

- Позиция, която й предопределя следване на налагана от САЩ политика...

- Точно така. Ние, европейците, сме принудени, особено във военно-политическо отношение да следваме САЩ, защото те (за никого не е тайна) играят най-голяма роля в Северноатлантическия пакт. Просто Европа е абдикирала от присъствие на много места по света и това я прави зависима. От Съединените щати.


 

 

Искра Баева е родена на 12 януари 1951 г. в София. Завършила е история в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Сега проф. д-р Баева преподава съвременна история, история на международните отношения в Историческия, Юридическия и Факултета по журналистика в СУ. Сред по-важните й публикации са "Източна Европа след Сталин, 1953-1956", "Българските преходи 1939-2010" (заедно с Евгения Калинова), "България и Източна Европа". "Източна Европа през ХХ век", "Социализмът в огледалото прехода". Искра Баева е автор и на първата критична биографична книга за Тодор Живков.

 

 

 

 



Целта на САЩ е да раздели Европа от Русия – Димитър Йончев

 

 

 

 Конфликтът в Украйна дава второ дихание на НАТО и оправдава нови военни разходи, смята експертът по национална сигурност Димитър Йончев

 

Интервю на Галя Горанова за вестник „Сега”

 

- Г-н Йончев, ескалацията на напрежението в Украйна крие ли риск от въвличането на Европа в нова война?

- Теоретично един конфликт може да бъде изпуснат. Вашият въпрос се е породил в главите на големите европейски лидери много преди да го зададете. И мисля, че точно нежеланието да се изпусне контролът върху европейското пространство ги кара да отиват дори срещу волята на традиционния си съюзник САЩ само и само да се търси някакво решение. Въоръженият конфликт в Украйна е проявление на по-големия геополитически сблъсък между Щатите и Русия. САЩ използват всичко възможно да изтласкат Русия в ъгъла и този натиск продължава непрекъснато от Втората световна война насам. В случая Европа няма интерес да стои отстрани и да гледа как конфликтът се разраства, защото той се случва на нейна територия. Това засяга пряко сигурността на европейските граждани, препятства процесите на разширяването, представлява огромен проблем в енергийните доставки и в общи линии разкъсва живата тъкан на онова, което геополитически се нарича Евразия. Защото ако погледнете в близкото, а дори и в средно отдалеченото бъдеще - следващите 20 години, ако си представите една Европа в добри отношения с Русия и със сигурен ресурсен и енергиен тил, тя става много конкурентоспособна. Дори е възможно да стане номер едно в света. Мощ набира и Китай. Тоест Съединените щати няма да господстват безпределно в бъдеще, затова няма нищо учудващо в това геополитическо напрежение между двете големи сили - САЩ и Русия. Още преди 20 години в книгата си "Голямата шахматна дъска" Збигнев Бжежински изложи съвсем откровено каква трябва да бъде политиката на САЩ спрямо Русия - да не се допуска сближаване на Европа с Русия. Това са конкурентни, а не военни отношения, породени от световния либерален пазар. Големи играчи, които виждат живота като едно огромно състезание. Оставям настрана дълбокия въпрос дали това е смисълът на човешката цивилизация.

- Каква е връзката между световния либерален пазар и военния конфликт в Украйна?

- Световният либерален пазар се разшири неимоверно след Студената война главно поради това, че той засвири на една много тънка струна в човешкото същество - желанието да си уголеми имущественото тяло, да притежава повече, да консумира повече. Това, от гледна точка на християнското вероучение, е да живееш в съблазън. А никой не може да се пребори с дявола, ако живее в съблазън. И светът някак си откликна на тази покана - "трупайте, колкото можете, консумирайте, колкото искате". Тази лакомия твърде много затруднява съвременните отношения заради контрола върху ресурсите, енергията, пазарите, финансите. В тази разюздана надпревара обикновено на масите не им е съдено за забогатяват - те са източникът на забогатяване, защото колкото повече са клиентите за една стока, толкова повече печалба се трупа. Колкото повече компютри - толкова повече Бил Гейтс. Това полакомяване на света през последните 25 години, откакто падна Стената, предизвиква все повече конфликти и те все повече се доближават до нас - разгърна се тероризмът като последица от културния натиск върху общества, които не го приемат, и, естествено, се съпротивляват. Почнаха да важат правилата на силния. И международните отношения, вместо да стават по-цивилизовани, се връщат към джунглата, към разделянето на силни и слаби. Затова аз гледам на конфликта в Украйна като на автомобилен датчик, който показва тревожно висока температура, но проблемът е в двигателя, проблемът е в обслужването, а не в датчика. И приветствам тези опити на Европа сега в лицето на Меркел и Оланд да намерят конкретно решение, да успокоят нещата, да затворят поне кървавата страница. Защото ако се пролее още кръв, по-нататъшните решения стават невъзможни. Тия хора в Украйна, които прокараха бразда от смърт помежду си, няма как да се заобичат в скоро време. Когато едни общности преминат границата на търпимост, цивилизованото решение изисква да се обособят нови граници, както стана в бивша Югославия.

- Мислите ли, че мирният план на Европа - автономия на размирните райони в Източна Украйна и демилитаризирана погранична зона, ще реши трайно конфликта?

- Това, заедно с условието Украйна да не влиза в НАТО, до голяма степен решава конфликта. Хората при подобни конфликти мечтаят да възстановят равновесието, което са изгубили, своето ежедневие - работата, жилището, децата. Големите геополитически игри не ги интересуват толкова. А сега там не е възможно да се живее нормално, от репортажите се вижда жестокото лице на конфликта. Хората от чисто човешка гледна точка биха били доволни и от най-лошия мир. Така че трябва да се започне с нещо, което да сложи край на войната и да позволи на враждуващите общности да съжителстват мирно. Ако се повиши автономията на двете самопровъзгласили се републики, която да обхваща административния живот и да даде право на местните да определят собствените си власти, това би способствало за умиротворяване на конфликта.

- Само преди няколко години този вътрешен конфликт между източни и западни украинци не съществуваше. Кой го раздуха? И в този смисъл - кой има полза от войната?

- Напрежението между източните и западните украинци по същество бе използвано като гориво за разпалването на конфликта, а не го предхождаше. Това напрежение започна с оранжевата революция, която не доведе доникъде. След това властта пое проруският президент Виктор Янукович, който започна преговори с "Газпром" за съвместно използване на газоразпределителната мрежа в Украйна. Седмица след като бе постигнат напредък по преговорите и точно преди да бъде сключено споразумението, се случи майданът. Майданът за мен си остава едно срамно петно за Европа, която не само бездействаше, а даже го поощряваше. Европейските лидери жертваха равновесието на един народ заради някакви абстрактни понятия. И до ден днешен виси като дамоклев меч въпросът за снайперистите, които избиха стотина души на майдана. Защо Европа си затваря очите за тях? Това са жестоки неща. Ако сравним начина, по който Европа реагира при други обстоятелства, виждам тотална асиметрия. При атентата срещу карикатуристите във Франция реакцията беше все едно са паднали кулите на Световния търговски център. А същевременно намирам за безчовечен акт да нагнетяваш обстановката в Украйна до степен да разделиш един народ и да не търсиш кой е отдолу.

- САЩ не изглеждат склонни на компромис дори в момента, когато страните преговарят. Нещо повече - нагнетяват напрежение с обещания за доставка на оръжие за Украйна. Ще им стигнат ли силите на европейските лидери да устоят на американския натиск?

- Този въпрос е съдбоносен. Европа преживя подобна ситуация през 1973 г. и лидерите й не оцеляха. Много се надявам светът оттогава да се е променил. Ако в момента Европа отстъпи и превърне тоя конфликт в кърваво зрелище, само и само за да се наложи някаква обсада на Русия, да се накаже "врагът", както говорят в САЩ, ще платим всички ние, населението на Европа, с нашето бъдеще и спокойствие. Ние нямаме никакъв интерес от това. Защо САЩ го правят? Мисля, че в тази последна фаза от мандата на Обама военнопромишленият комплекс отново настъпи много агресивно, лобито е много силно и може би този натиск е свързан с доставянето на оръжие. Отделно от това този конфликт дава второ дихание на НАТО. Алиансът се разположи в източноевропейските страни и там се предвижда непрекъснато увеличаване на ефективите му, на мрежите - т.е. допълнително въоръжаване, допълнителни печалби. Конфликтът в Украйна стимулира тези процеси. И в тази ситуация ние трябва много внимателно да си изиграем картите - като подкрепим дипломатически Германия, без да превръщаме Щатите във враг.

- Способно ли е сегашното правителство да провежда суверенна политика?

- Ако ми задавате сериозно този въпрос, ние май нямаме тема за разговор. Нямам нищо против тези момчета и момичета в правителството, но още от служебния кабинет забелязвам как не говорят със собствен глас. По много въпроси.

 

 

Димитър Йончев е роден на 4 ноември 1944 г. в Павликени. Завършва висше военно училище и военната академия. Преподава обща теория на сигурността и теория на разузнаването в Нов български университет. Бил е депутат от БСП във ВНС и в 36-ото НС.





КАКВО СТАВА С РУСИЯ - проф. Евгений Гиндев

 

 

Очевидно, Русия е в тежко и трудно положение. С големи усилия тя се мъчи да излезе от геополитическата яма, където я тика обединения Запад заедно с неговите ибрикчии от всякакъв калибър. По силата на историята България и българите са непосредствено засегнати от нейната съдба и техния интерес е непосредствено свързан и с тяхната съдба.

            Каква е Русия днес ?

1.      Русия не е нито Руската империя, нито Съветския съюз. Днешна Русия е млада капиталистическа държава - крайно антикомунистическа, клерикална и ксенофобска държава с власт на олигарси и на „бандити в закона” и извън него, погълната от национализъм и шовинизъм („Война и мир” – Александр Желенин – 31.01.2015 г.). Някои добавят, че тя е и „млада демокрация” (Д.Медведев). Ако изхождаме от това нескопосно определение трябва да я оприличим на младите хора : наивност, безотговорност, непретенциозност във връзките и склонност към онанизъм.

2.      Всичко, с което се гордее Русия днес, е съветско наследство : победата във Втората световна война, мястото на постоянен член на Съвета за сигурност при ООН, статусът на Велика държава с ядрено оръжие, космическите достижения и т.н.

3.      Но като наследница на СССР, Руската Федерация е страна загубила Студената война и е геополитически логично да понесе всички последици от такова военно поражение : загуба на суверенитет, загуба на територии, плащане на репарации, обедняване на населението. От нея се очакваше : а) да се държи като победена страна, б) да възприеме западните правила на международната игра, в) да се развива тихо, тихо, но никога да не достигне по-раншната мощ.           

4.      Русия загуби 23% от територията на СССР с общо 5 000 000 км²., но продължава да остава най-голямата държава на планетата – 17 075 400 км².

На тази територия живеят 145 000 000 души или 48% от населението на СССР.

В загубените територии се намират най-малко 10% напълно руски земи (териториалното делене на Съветския съюз беше колкото по етнически принцип, толкова и по административни показатели за икономически просперитет и ефективност на етносите).

5.      Руският преход нанесе тежки загуби на Русия. Твърди се, че жертвите (преки и косвени) на прехода надхвърлят 20 милиона и са напълно съпоставими със жертвите от Втората световна война.

6.      Спечелилите от прехода са 10% от населението, загубилите – 26%, останалите са неутрални (професор Наталья Тихонова, «Социальная структура России: теории и реальность», изд-во «Новый хронограф», Институт социологии РАН, 2014). Но 10% от 145 000 000 са 14 500 000 души и точно тези хора са новата опора на капиталистическа Русия. Те отдавна са станали част от Запада и макар да ги смятат „богаташи втора ръка”, те много искат да се „излекуват” от Русия, т.е. те не се интересуват от нейната съдба.

7.      Самата държава е напълно интегрирана и зависима от западния капиталистически свят и смята за неприемливо прекъсването на тази интеграция и зависимост. Тази тенденция не е от днес и не е от вчера, тя е най-малко на 800 години.

            Какво се случи ?

            Благодарение на случайни благоприятни фактори (например, цената на нефта), Русия бързо се възстанови и с почуда констатира, че нейните геополитически, геостратегически, геоикономически и цивилизационен потенциал и възможности не отговарят на актуалното й положение на „голямата шахматна дъска”. И не само не отговарят, но и са фатални като перспектива за бъдещето. Такива открити намеци тя получи в Югославия, Чечня, Грузия, Либия, Ирак, Сирия и накрая – в Украйна. Възникна напълно законното възмущение срещу геополитическото и цивилизационно унижение (подобно на Германия след Първата световна война) и Русия реши да предяви своите претенции за преразглеждане на резултатите от края на Студената война. Допълнителен стимул стана и  бързото нарастване на руския финансов капитал, за който държавните граници се оказаха тесни за неговите амбиции - сработи закона за неравномерното развитие на капитализма. И тук се случиха събитията в Украйна. Всички фигуранти на сцената за представление на драматично-трагичната пиеса „Планетарна криза на капиталистическата система и на Глобалния проект” се оказаха по местата си.

            В началото на 90-те години на миналия век съветския (руския) „елит” изпитваше към Запада огромно доверие. И „елит”, и общество очакваха от него създаване на качествено нов световен ред на базата на равноправно сътрудничество. На този олтар Русия сложи своите завоевания от последните 300 години и имаше правото да очаква, като минимум, разбиране. Руският „елит” се надяваше на интегриране в западното общество в замяна на руските отстъпки , а те не бяха малко – Западът получи достъп до руската икономика и до руските ресурси – нещо, което много дълги години беше негова несбъдната мечта. С други думи, руснаците си мечтаеха дори много повече, отколкото в комунистическата мечта.

            И тук руската управляваща прослойка допусна съществена стратегическа и философска грешка – тя не прецени достатъчно добре и дълбоко същността на историческия процес и поведението на неговите главни материални носители – във Втората световна война САЩ и англосаксонството воюваха не против фашизма и нацизма, а срещу налагането на хегемония на една страна върху Европа ; в Студената война САЩ и англосаксонството воюваха не толкова против комунизма, колкото срещу налагане на хегемония на една страна върху планетата. И днес САЩ и англосаксонството са готови да воюват в Украйна не за спасяване на демокрацията и защитата на правата на човека и на  световния ред, а срещу налагането на хегемонията на руския олигархичен  капитализъм върху Европа и блокирането на голяма част от световния капиталистически пазар за англосаксонството (създаването на Евразийския съюз, стимулиране на антианглосаксонското обединяване във формата на БРИКС, отказване от долара като световна валута). Този блокаж изисква съсредоточването в юмрук на голяма материална и духовна сила и в това пролича неподготвеността на Русия за такова супертежко геополитически и цивилизационно сражение.

            Вярно е, че вътрешно и на ментално равнище Русия е готова на всичко, но не трябва да се подценява вътрешната „пета колона”, която е малка, но разполага с много повече възможности от обикновеното мнозинство население (материални, властови, информационни, финансови ресурси). Тези възможности могат да пречупят всякакво мнозинство, още повече, че мнозинството не е носител на някаква завладяваща парадигма и не предлага мобилизиращи лозунги разбираеми за цялото многоетническо население на Русия и на планетата, а го забавляват с остарели и престарели имперски залъгалки, с безпомощни клерикални заклинания и с мършави остатъци от съветската идеология – липсва човешкият потенциал, който винаги осигурява победата на държавните стремежи (по проблематиката се препоръчват две статии : „Казенный патриотизм как форма ненависти к собственному народу” от Игор Щеглов във „rabkor.ru” – 4.02.2015 г. и "Американская стратегия после Украины: от Эстонии до Азербайджана" на Джордж Фридман в „warandpeace.ru” от 7.02.2015 г.).

            Русия има малко съюзници, а надеждата на Китай се оказа призрачна. И най-важното, липсва „образът на Победата”, което винаги е било най-важното във всяка руска война. За щастие, икономическата ситуация в САЩ с нищо не е по-добра от ситуацията в Русия. Това в САЩ се разбира и ги мотивира  да форсира събитията в Украйна. Големи са им надеждите, защото   в последните 25 години Русия винаги отстъпва. Значи, ще отстъпи и този път.

          Да, силата и възможностите на САЩ са по-големи отколкото на Русия, но и задачите  по управлението на света също са много по-големи. Излиза, че и двете страни, практически, нямат достатъчно ресурси за противопоставяне. Но пък имат желание, което е опасно (Михаил Хазин – „Завтра”, 11.02.2015 г.)

          Какво следва ?

            Сложността и неопределеността на днешната ситуация около и в Украйна е следствие на крайните залози в геополитическата, геоикономическата и цивилизационната война.

            За САЩ: окончателна капитулация на Русия ; смяна на президента, правителствена и административна лустрация по признаците : просъветски, патриотичен, православен, имперски, т.е. с идване на власт на антируските либерални среди ; териториално доразграбване (Крим, Новорусия, Приднестровие, Абхазия и Южна Осетия, Чечня, Курилските острови) ; унищожаване на очертаващите се проруски геополитически съюзници (Сирия, Венецуела, Куба, Никарагуа, КНДР, Виетнам) ; ликвидиране на съчустващите части от постсъветското пространство (Белорус, Казахстан, Армения, Азербайджан, Таджикистан, Узбекистан, Тюркмения) ; масова инвазия на западния капитал със завладяване на всички руски природни ресурси ; компрометиране на РПЦ и въвеждане на унията с Ватикана ; практическо унищожаване на армията и на атомното оръжие, на специалните органи ; забрана на комунистическите и патриотични партии и организации ; ликвидиране на документалния исторически фонд и пълно реорганизиране на образователната, научна и здравеопазваща система, пълна смяна на законовата база и до „дупка затягане на коланите” на руснаците.

            За Руската Федерация :  изтласкване на САЩ от Европа с реорганизиране на НАТО и ЕС ; протежиране на антиглобалистичните европейски сили ; укротяване на антируските истерии в Прибалтика и Полша ; федерализация на Украйна с постепенно присъединяване на Новорусия ; бърза реализация на Евразийския съюз, открит геополитически и геоикономически алианс с Китай и със страните от БРИКС ; възвръщане на военните бази в Куба и във Виетнам, военно присъствие в Никарагуа, Венецуела, Близкия изток, настъпление в Арктика ; подпомагане на Сирия и Иран, изгонване на американците от Афганистан и от западния Тихоокеански басейн ; мащабно развръщане на световна мрежа от средства за масова информация.

         В страната : стремеж към егалитарен капитализъм, умерена индустриализация и милитаризация на живота ; по-голямо взаимстване на съветския опит (например, възстановяване на името на града на Волга, под което е известен на целия свят) ; подкрепа на клерикалното и патриотичното начало ; окончателно подчиняване на олигарсите и принуждаването им към все по-голяма социалност и солидарност. (популярно изложение на проблематиката има в politikus.ru” - 30.01.2015 г).

         Надеждите на Русия съдържат и мистична съставна породена от оптимистична интерпретация на нейната история – несъмнено Русия е една от най-успешните държави на планетата. Качеството на живота или валутния курс може да се колебаят, но това се възприема като временно явление. В исторически мащаб не може да бъде неуспешна и изчезваща държава съществуваща повече от 1000 години и не загубила нито един път своята сувереност от 1480 г. (за повече подробности виж Олег Чувакин в „topwar.ru” от 4.02.2015 г.).

            Възможен е временен компромис между геополитическите, геоикономическите и цивилизационни противници, но това ще бъде временен компромис (нещо като оперативна пауза) и няма да продължи дълго (интервалът е около 1-2 години). Така или иначе, окончателния двубой предстои. Човечеството преживява един от най-опасните и критични моменти в своята история и е трудно да си представим, че този конфликт може да се разреши чрез преговори, тъй като във фундаментален план става дума за оцеляване и за двете страни. А в предстоящия двубой може да оцелее само едната. Това диктува природноисторическият процес. Наистина, президентът Путин успокои страната :”Много говорят, че срещу Русия се води война. Война, слава Богу няма, но има опити да се забави нашето развитие”, но призна, че „Русия не желае да живее в „полуокупация” от САЩ” („www.aif.ru” – 7.02.2015 г.). Без коментар, но Президентът на страна в беда, не е лошо да не  замъглява прекалено фактите.

            В същото време френският президент направо заяви, че ако „не успеем да постигнем трайно споразумение за мир, следва война”. Оланд, заедно с Меркел трябва да бъдат много предпазливи по въпросите на войната – срещу Германия и Франция Русия е спечелила две войни.И не трябва такива видни европейски страни да подражават на нещастна България, която вече обяви на всеослушание, че нейният главен враг е Русия (??!).

            Очевидно, Европа е обезпокоена. Политиците се страхуват, че ескалацията на събитията в Украйна може да стане неуправляема, политическата дестабилизация да се превърне във военновременен проблем и това да  провокира Голяма война. Казано открито, Европа се страхува да остане сама, очи в очи с Русия. Но поведението на западните ръководители на 51-та Мюнхенска конференция по безопасност (6-7.02.2015 г.) като реакция на речта на Лавров, показва и доказва тяхната пълна професионална непригодност да вникнат и разберат станалото и ставащото, и те заменят това неразбиране с циркаджийски изпълнения („politobzor.net” – 8.02.2015 г.). Много е проблемно да се очакват компромиси от политически пирати и каквито и да е споразумения, документи и заверения нямат никаква стойност („Politikus.ru” – 9.02.2015 г.) - на онтологично равнище лъсна  пропастта между две цивилизации и тази пропаст минава през фундамента на западната политическа мисъл и култура. В морално и нравствено изражение този фундамент е доведен до съвършенство и е въведен в статус на аксиома, която се използва като мерило за всички неща. Това е отвратително !

           Та, къде е България ?

           В този хаос и бъркотия България е никъде. А който е никъде го бият от всякъде.Странното е, че твърде дълго все тази болест ни мъчи. За последните 25 години българският народ не можа да излъчи политици и държавници, способни да използват историческия месиански опит на страната ни за ефикасно решаване на въпросите на бъдещето. Но за политиците самокритиката не съществува. Ако страната управляваха философи, за което мечтаеше „другаря” Платон, нещата, може би биха изглеждали другояче. Но управляват посредствености от средите на байгановския „елит”, които не се интересуват от нищо друго, освен да „стрижат и доят” простия народ. А той примижва и му е хубаво. Когато всички около теб са идиоти, идиотството изглежда като нещо нормално.За евентуалния исторически край, който ще бъде много мъчителен, също ще бъдат виновни всички. Вече съвсем близо до нас главорезите от Ирак полагат основите на „Великия Балкански Халифат” (виж Константин Качалин  в „topwar.ru”-7.02.2015 г.) – те ще ни разкажат играта независимо от всички натовски командни центрове и други подобни американски измишльотини, но със своевременната помощ на мазния дискурс на Лютви Местан.

            Многозначително е, че в информационната война се активизираха различни адепти и люспи на ДПС, като започнем от Главното мюфтийство, протестиращо срещу използване на словосъчетанието „радикален ислям” („Дума” – 23.01.2015 г.) и завършим с Осман Октай, който си позволи публично да акцентира върху „парадокса” (?), че „Освободителят на България и пет вековният й поробител днес са в общ съюз срещу нея...И Путин, и Ердоган не могат да ни предложат нищо друго, освен мутиращ комунизъм, защото режимите им раждат само корупция, мизерия и фанатизъм” (???) („Фактор.бг” от 9.02.2015 г.). Подобни прогимназиални изцепки съвсем не са безобидни, защото дебело подчертават фона на безсъдържателната, некомпетентна и провинциална българска политика.

           Как не трябва да се държи  България ?

         България не трябва да се пъчи в първите антируски редици и да прави гръмогласни заявления, че заедно с другите членки на ЕС ще защищава европейските ценности към които се придържа, по простата причина, че това не са нейните ценности (виж „www.stoletie.ru ” – 8.02.2015 г.). Официалната българска риториката озвучавана от министъра на външните работи Даниел Митов е по-подходяща за неговата бивша месторабота, но не и като  български министър. Подобни увлечения могат да имат неприятни последици и са присъщи за съвременните веселби на непълнолетни гамени напомпани с хормони, отколкото на член на правителството. Вече редовно из Европа наричат България „политическа проститутка”(подобно антируско поведение не е имало и в Царство България. Само в далечните дни от края на Първата световна война Чърчил заяви по повод унизяването на България : „Така се пада на страна вдигнала ръка срещу своя Освободител”).

            Какво трябва да прави България ?

            Най – честно е България да признае пред себе си, че Русия и руснаците са неразделна част от древния славянобългарски свят, и че в духовната сфера, в цивилизационната война, трябва да браним този свят, собствената си менталност според принципа : не винаги с Русия, но никога против Русия !Ние нямаме общ път със западните варвари!

 

 

Източник: блог на проф. Евгений  Гиндев, 11.02.2015 г.

 

 

 

 

Медийна война и триумф на пропагандата - Джон Пилджър

 

 

 

Защо журналистиката е толкова податлива за пропагандата? Защо цензурата и извъртането са се превърнали в стандартна практика? Защо “Ню Йорк таймс” и “Вашингтон пост” мамят читателите си? Защо младите журналисти не се учат да подлагат на анализ програмата на медиите и да оспорват високите претенции и ниските цели на една фалшива обективност? И защо не знаят, че същността на това, което се нарича водещи медии, не е информацията, а властта. Това са неотложни въпроси.

 

Пред света се възправя перспективата за една голяма война, възможно е и ядрена, понеже е ясно, че САЩ са твърдо решени да изолират и да провокират Русия и рано или късно, и Китай. Тази истина е обърната с главата надолу от журналисти, включително и онези, които рекламираха лъжите, довели до кървавата баня в Ирак през 2003 година.

Времената, в което живеем, са толкова опасни и толкова изопачени в очите на публиката, че пропагандата не е вече “невидимо правителство”, както я наричаше Едуард Бернис (Edward Bernays), тя е самото правителство. Тя управлява директно и без страх от опровержение с цел да ни подчини: да подчини нашето възприятие за света, нашата способност да разграничаваме истина от лъжа.

Векът на информацията в действителност е

векът на медиите

Всъщност имаме война на медиите, цензура - чрез медиите, изкуство за демонизиране - чрез медиите, възмездие - чрез медиите, отвличане на вниманието - чрез медиите. Тоест, ставаме елемент от един сюрреалистичен конвейер от клишета на послушанието и фалшиви предположения.

Тази мощна машина за продуциране на нова “реалност” се създава отдавна. Преди 45 години една книга - “The Greening of America”, предизвика сензация. На корицата й можеше да се видят думите: “Задава се революция. Тя няма да прилича на революциите от миналото. Тя ще започне с индивида”.

Тогава бях кореспондент в Съединените щати и си спомням как авторът, Чарлз Райх, млад учен от Йейл, беше издигнат до ранга на гуру за една нощ. Неговото послание беше, че казването на истината и политическата акция са се провалили и че “културата” и самоанализът могат да променят света.

Само за няколко години, движен от стремежа за печалба, култът на “Аз”-изма (“me-ism”) съкруши чувството ни за съвместно действие, нашето чувство за социална справедливост и интернационализъм. Класа, пол и раса бяха разделени. Персоналното стана политическо, медиата - посланието.

В килватера на “студената война” фабрикуването на нови “заплахи” дооформи политическата дезориентация на тези, които преди двадесет години биха организирали яростна опозиция.

През 2003 г. във Вашингтон филмирах едно интервю с Чарлз Люис, виден разследващ журналист. Дискутирахме инвазията в Ирак, осъществена преди няколко месеца. Попитах го: “Какво би станало, ако най-свободната медиа в света се бе противопоставила най-сериозно на Джордж Буш и и Доналд Ръмсфелд и бе разследвала техните твърдения, вместо да пусне по каналния път нещо, което после се оказа най-груба пропаганда?” Отговорът му беше, че ако ние, журналистите, си бяхме свършили работата, “имаше много добър шанс да не започнем война в Ирак”.

Това е шокиращо заявление, поддържано и от други известни журналисти, на които съм задавал същия въпрос. Дан Рейдър, работещ преди в Си Би Ес (CBS), даде същия отговор. Дейвид Роуз от “Обзървър”, както и старши журналисти и продуценти от Би Би Си, пожелали да останат анонимни, отговориха по същия начин.

С други думи, ако журналистите си бяха свършили работата, ако бяха поставили под съмнение и разследваха пропагандата, вместо да я усилват, стотици хиляди мъже, жени и деца биха били живи днес; милиони не биха напуснали домовете си; сектантската война между сунити и шиити не би пламнала и фамозната “Ислямска държава” не би съществувала днес.

Слугинажът

Дори днес, въпреки милионите, които излязоха по улиците да протестират, повечето от гражданите на западните държави имат доста ограничена представа за огромните мащаби на престъпленията, извършени от нашите правителства в Ирак. Още по-малка част знаят, че дванайсет години преди инвазията правителствата на САЩ и Великобритания подлагаха на унищожение цивилното население на Ирак, лишавайки го от средства за живот.

Ето какво казва старши британски служител, отговарящ за санкциите срещу Ирак през 90-те години – средновековна обсада, предизвикала смъртта на половин милион деца на възраст под 5 години, както е докладвано и от УНИЦЕФ. Името на този служител е Карн Рос. В Министерството на външните работи в Лондон беше известен като “мистър Ирак”. Днес той е говорител на истината за това как правителствата мамят и как журналистите охотно разпространяват измамата. “Ние или ще подхранваме журналистите със санитарно обработени разузнавателни факти, ми каза той, или ще ги оставим да мръзнат навън”.

Главният сигнализатор, който алармираше обществеността през този период на мълчание, беше Денис Халидей (Denis Halliday), помощник генерален секретар в ООН и старши представител на ООН в Ирак. Халидей напусна поста си, вместо да следва линията на поведение, характеризирана от него като геноцид. Той смята, че санкциите са причинили смъртта на милион иракчани.

Това, което се случи с Халидей, е поучително, защото или направо го игнорираха, или го обявяваха за клеветник. В програмата на Би Би Си “Нощни новини” водещият Джеръми Паксман му изкрещя: “Ти не си ли апологет на Саддам Хюсеин?”. Вестник “Гардиън” наскоро описа случката като един от “незабравимите моменти” на Паксман. Миналата седмица Паксман подписа договор за издаване на книга на стойност 1 000 000 лири...

Под  либералния ореол

Слугинажът, отговорен за възпирането на информацията, си беше свършил работата добре. Нека да видим ефекта.

През 2013 г. обществено допитване на агенция “ComRes” установява, че мнозинството британци вярват, че пострадалите в Ирак са по-малко от 10 000 души – една миниатюрна част от истината... Кървавата пътека от Ирак до Лондон беше избърсана до чисто.

Рупърт Мърдок се счита за кръстник на медийната сган - никой не би трябвало да се съмнява в нарасналата мощ на неговите 127 вестника с общ тираж 40 милиона броя плюс неговата “Fox” телевизия. Но директното влияние на империята на Мърдок не е по-голямо от индиректното влияние върху медиите като цяло. Най-ефективната пропаганда може да се намери не на страниците на “Сън” или на екраните на “Фокс нюс”, а под либералния ореол.

Когато вестник “Ню Йорк таймс” публикува твърдението, че Саддам Хюсеин имал оръжие за масово унищожение, фалшивите доказателства бяха приети за правдоподобни, защото това не беше “Фокс нюс”; това беше “Ню Йорк таймс”!

Същото е валидно за “Вашингтон пост” и “Гардиън”, два вестника, които изиграха решаваща роля при манипулирането на своите читатели с оглед да приемат новата и опасна студена война. И трите либерални вестника представяха невярно събитията в Украйна като резултат от злостните действия на Русия, когато в действителност превратът, воден от фашисти, беше работа на Съединените щати, подпомагани от Германия и НАТО.

Тази обърната реалност е толкова всепроникваща, че вашингтонското военно обкръжение и сплашване на Русия дори не бе оспорвано. И това не са новини, а клеветническа кампания за сплашване от вида, с който аз израснах по време на първата “студена война”.

Отново “Империята на злото” идвала да ни покори, водена от един друг Сталин, или най-перверзно, от един нов Хитлер. Така че (както в Библията) повикай дявола, и нещата ще се подредят...

Заглушаването на истината за Украйна

е едно от най-пълните информационни затъмнения. Затъмнение за най-голямата военна концентрация в Кавказ и Източна Европа от Втората световна война насам. Тайната помощ на Вашингтон за Киев и неговите неонацистки бригади, отговорни за престъпления срещу населението на Източна Украйна – отново затъмнение. Затъмнение и за фактите, които противоречат на пропагандата, че Русия била отговорна за свалянето на самолета на Малайзия.

И отново цензори са медиите, които се считат за либерални. Без да представи нито факти, нито доказателства, един журналист идентифицира проруски лидер в Украйна като “човекът, който свали самолета”. Този човек, пише журналистът, е известен като Демонът. Той бил страховит, уплашил дори журналиста и това се оказа най-силното доказателство!

Много западни медии работиха усърдно, за да представят етническото руско население на Украйна като аутсайдери в собствената си страна и почти никога като украинци, искащи федерация в рамките на Украйна, или като украински граждани, съпротивляващи се на оркестриран от чужбина преврат срещу собственото им правителство, избрано от тях.

Без последствия остава и онова, което има да каже президентът на Русия; понеже е обявен за злодея в пантомимата и значи може безнаказано да бъде руган. Американски генерал, оглавяващ НАТО, който сякаш директно е излязъл от филма на Стенли Кубрик «Dr. Strangelove, или как се научих да не се тревожа и да обичам бомбата», генерал Бридлоув (Breedlove), рутинно твърди, че има руска инвазия, без да има и следа от някакво очевидно доказателство. Така че превъплъщението му в образа на генерал Джак Д. Рипер (Jack D. Ripper ) от същия филм е перфектно... Според Бридлоув четиридесет хиляди руснаци се били струпали на границата. И това беше повече от достатъчно за “Ню Йорк таймс”, за “Вашингтон пост” и “Обзървър”, отличил се с лъжи и фалшификации, които аргументираха инвазията на Блеър в Ирак (според разкритията на бившия му кореспондент Дейвид Роуз, за който стана дума).

Всичко прилича на радостна среща на съученици след много години... Барабанчиците на “Вашингтон пост” са същите колумнисти, които декларираха, че Саддам Хюсейн безспорно притежава оръжия за масово унищожение.

Ако се чудиш, писа Роберт Пери, как светът може да се забърка в една трета световна война – много подобна на онази отпреди един век, – достатъчно е да погледнеш умопомрачението, обхванало практически цялата политико-медийна машина на САЩ по въпроса за Украйна, където фалшиви разкази за бели шапки срещу черни шапки се внедриха доста по- рано, и са непромокаемиза фактите или за здравия разум”.

Робърт Пери е журналистът, който разкри аферата “Иран-контрас” и един от малкото, които разследват централната роля на медиите в “играта на пиле (Game of chicken, популярен модел на конфликт в теорията на игрите, когато никой не иска да отстъпи, като пиле е синоним и на страхливец. - Бел. ред.), или “кой пръв ще се уплаши”, както я нарече руският министър на външните работи. Дали това е игра, обаче?

В момента, когато пиша тази статия, Конгресът на САЩ гласува Резолюция 758, която по същество заявява “Да се готвим за война с Русия”.

Илюзията за свобода

През 19 век писателят Александър Херцен описа секуларния либерализъм като “окончателната религия, въпреки че нейната църква не е от някакъв друг свят, а от този”. Днес този божествен свят на дясното е много по-брутален и опасен от всичко, което нахлува от мюсюлманския свят, и по ирония, може би най-големият му триумф е илюзията за свободна и открита информация.

В новините липсват цели държави

Саудитска Арабия, изворът на екстремизъм и на терор, подкрепян от Запада, не представлява журналистически интерес освен когато цените на нефта падат. Йемен беше подложен 12 години на американски атаки с безпилотни самолети - дронове. Някой да е чувал за това? Някой да го е грижа?

През 2009 г. Бристолският университет публикува резултати от десетгодишно изследване за това как се отразяват от Би Би Си събитията във Венецуела. От 304 излъчени предавания само 3 споменават нещо за положителните резултати от политиката на правителството на Уго Чавес. Най-мащабната програма в историята на човечеството за ликвидиране на неграмотността едва си заслужи някакво споменаване мимоходом и между другото! В Европа и в Съединените щати милиони читатели и зрители не знаят почти нищо за животворните промени в Латинска Америка, много от които са вдъхновени от Чавес. Както Би Би Си, така и репортажите на “Ню Йорк таймс”, “Вашингтон пост”, “Гардиън” и всички останали западни топмедии станаха известни със своята нечестност. Чавес беше осмиван даже и на смъртното легло. Чудно ми е как се обяснява това в колежите и университетите по журналистика?

Защо милиони хора във Великобритания са убеждавани, че колективното наказание, наречено “режим на строги икономически ограничения” (austerity), е толкова необходимо?

Една толкова безочлива ловкост

След икономическия крах през 2008 г. една прогнила система беше разобличена. За нула време банките се оказаха в редичката на мошениците, пренебрегнали напълно задълженията си към хората. Но само след няколко месеца – без да се броят няколкото хвърлени камъка заради прекалено големите корпоративни “бонуси”, посланието се промени. Затворническите снимки на виновните банкери изчезнаха от таблоидите и нещото, наричано “austerity”, се преобрази в бреме за милионите обикновени хора. Съществувала ли е някога ловкост на ръката, която да е толкова безочлива?

Днес много от структурите за цивилизован живот във Великобритания се демонтират, за да се изплати дълга на мошениците. Орязването, свързано с “остеритетното” затягане на колана се оценява на 83 млрд. лири. Този сума е почти равна на избегнатите данъци, които същите тези банки и корпорации трябваше да платят на държавата, например като “Amazon” и “Murdoch’s News UK”. Нещо повече, на банките-престъпници бяха дадени годишни субсидии на сума 100 млрд. лири, безплатни застраховка и гаранции, пари, с които може да се финансира изцяло Националната здравна мрежа.

Икономическата криза е чиста пропаганда. И една и съща екстремна политика управлява Великобритания, Съединените щати, Канада, Австралия и голяма част от Европа.

Кой защитава мнозинството? Кой ще разкаже неговата история? Кой записва всичко това правдиво? Не е ли това работата, която се предполага да вършат от журналистите?

През 1977 г. Карл Бърнстейн, прославил се с разкриването на аферата “Уотъргейт”, разкри, че повече от 400 журналисти и новинарски шефове са работили за ЦРУ. Включително журналисти от “Ню Йорк таймс”, сп. “Тайм” и от телевизионните компании. През 1991 г. Ричард Нортън Тейлър от “Гардиън” разкри нещо подобно и в своята страна.

Оказа се, че нищо от това не е необходимо днес. Аз се съмнявам, че някой е плащал на “Вашингтон пост” или на други медии да обвиняват Едуард Сноудън, че подпомага тероризма. Аз се съмнявам, че някой плаща на тези, които рутинно клеветят Джулиън Асанж, но все пак друг тип награди може би има в изобилие. За мен е ясно, че главната причина да се напада Асанж с такава злъч, злоба и завист е, че «Уикилийкс» (WikiLeaks) направи видим корумпирания политически елит и разби фасадата, издигната от журналистите. Възвестявайки една нова и екстраординерна ера на разкрития, Асанж си създаде врагове, осветявайки и опозорявайки пазвантите на медиите, не по-малко и тези на вестника, който публикува и присвои неговото огромно новинарско съкровище.

Асанж се превърна не само в мишена, но и в кокошка, която снася златни яйца. Тлъсти договори за книги и холивудски филми бяха сключени, медийни кариери стартираха на гърба на “Уикилийкс” и неговия основоположник.

Хората направиха големи пари, докато “Уикилийкс” се бореше за своето съществуване.

Когато мълчанието е лъжа

Нищо от това не беше споменато на 1 декември в Стокхолм, когато редакторът на “Гардиън” Алън Ръсбриджър (Alan Rusbridger) раздели с Едуард Сноудън наградата “The Right Livelihood Award” (“За изграждане на глобална медийна организация, посветена на отговорната журналистика в обществен интерес, безстрашна в изобличаването на корпоративни и правителствени злоупотреби” – бел. ред.), известна и като алтернатива на Нобеловата награда за мир.

Шокиращото в това събитие беше, че Асанж и „Уикилийкс” бяха игнорирани. Те не съществуваха. Те просто изчезнаха. Никой не се застъпи за човека, за пионера на дигиталния тревожен сигнал (digital whistleblowing), който предостави на „Гардиън” една от най-големите журналистически новини в историята.

Нещо повече, Асанж и неговият „Уикилийкс”-тим, ефективно - и брилянтно – спасиха Едуард Сноудън в Хонконг и го прехвърлиха на сигурно място. За всичко това – нито дума.

Цензурирането чрез премълчаване бе смешно, мъчително и безчестно, още повече че церемонията се проведе в Парламента на Швеция, чието страхливо мълчание по делото на Асанж беше в унисон с гротескната съдебна грешка в Стокхолм.

Когато истината се замести от мълчание, казва съветският дисидент Евтушенко, мълчанието е лъжа.”

Това е точно този тип мълчание, което ние, журналистите, трябва да съкрушим.

Трябва да се погледнем в огледалото

Трябва да поискаме отчет от безотговорните медии, които обслужват властта и психозата, заплашваща със световна война.

През 18 век Едмънд Бърк описва значението на пресата като четвърти ранг, контролиращ властващите (буржоазията се считала от по-долен, трети ранг – ранг, в смисъла на почетно звание, както е в изследването на Бърк “Размисли за революцията във Франция”, публикувано през 1790 г. – Бел. ред.) Било ли е това изобщо вярно някога? Съвсем сигурно е, че то вече не работи. Това, от което имаме нужда, е един Пети ранг: журналистика, която наблюдава, противодейства и прави деконструкция на пропагандата, учи младите да бъдат представители на хората, не на властта.

Имаме нужда от това, което руснаците наричат перестройка - въстание на подчиненото знание. Аз бих нарекъл това истинска журналистика.

Изминаха 100 години от Първата световна война. Репортерите тогава са били награждавани и посвещавани в рицарство за тяхното мълчание и за ролята им на привидни противници. В апогея на клането британският министър-председател, Дейвид Лойд Джордж, доверително споделя с Чарлс Престуич Скот (C.P. Scott), редактор на “Манчестър Гардиън”: “Ако хората знаеха (истината), войната ще бъде още утре прекратена, но, разбира се, те не знаят и не могат да знаят.”

Е, вече е време да го научат.

5 декември 2014

 

 

Превод Александър Гочев

Източник: Нова Зора

 

**

Джон Пилджър е австралийски журналист и репортер, носител на множество международни награди за журналистика, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Биафра и Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор. Изявява се и като продуцент и режисьор на множество документални филми.   Джон Пилджър е почетен доктор на осем университета, професор е в Cornell University, САЩ, и е носител на повече от 20 международни награди, между които два пъти Журналист на годината, няколко пъти Репортер и Международен репортер на годината, наградата “Emmy” на американската телевизия, и на Международната телевизия (Женева)