Търсене в този блог

петък, 25 декември 2015 г.

Балада за доброволния лузър - Галя Горанова

 




Да отдадем заслуженото на хората с чисти съвести, за които духът е по-важен от парите


В празничните дни, когато гъмжи от класации за политици и бизнесдами на годината, за предприемачи и рекламисти, за мис и мистър "успех", за 10-те "най" и други още "по-по-най", ми се ще да отдам почит другиму. Да реабилитирам в диктатурата на общественото мнение един така дискретен герой - доброволния лузър.
Доброволният изгнаник на доблестта, обикновеният храбрец, чието име никой не знае освен неколцината му сродни души. Тоз, който избра бедността и нищетата. И го направи съзнателно, с умисъл, пред сащисаните погледи на конформистите.
Ти, който избра страната на губещите по вътрешно убеждение, органически, с чувство за дълг.
Това похвално слово е за малцината, но, слава Богу, съществуващи

несретници по собствена воля,

загърбили изкушенията на общоприетите представи за охолство, кариера и успех. За тия, които отлично знаят "как да напреднем в обществото" или "100-те съвета за успешен старт в живота", добре познават всяко стъпало на социалната стълбица, но отказват да превият гръбнак по пътя нагоре. За тези, които по навик наричаме "слаби", а в техни ръце е силата. За последните, които всъщност са първи. За пазителите на вярата.
Поклон пред властелините на истината, че духът е все пак по-важен от парите. Пред бледите любители на литературата, загърбили суровите закони на пазарната икономика. Пред разсеяните чудаци и мечтатели, които у нас задължително считат за луди. Пред всички ония, които отказват джип и мобифон за подарък. Пред колекционерите на пощенски, а не дойче марки. Пред бедняците, които правят дарения. Пред неполитиканстващите добротворци. Пред анонимните спасители.

Пред тези, които гладуват, но не слугуват

Да отдадем заслуженото на всички ония, които не са политици, министри, социолози, всичколози. Но и никога не биха приели да бъдат. На отказващите привилегии. На творците на домашен уют. На пешеходците по желание. На събеседниците по душа. На бащите на своите деца, а не на демокрацията. На рожбите на божия промисъл, а не на прехода. Последователите на закона, който прави хората, а не на хората, които правят закона.
Да насърчим идеалистите, алтруистите, артистите, скандалистите... Нецелеустремените, безамбициозните, неблагонадеждните, нецелесъобразните, недалновидните, непригодните... Хората извън статуквото. Нестатуквениците. Да възвисим аутсайдерите, социалните аутисти, неуниформените граждани, глупаците, балъците, нещастниците, щураците... Тия, дето не си знаят сметката и не връзват кусур никому. Дето дават, а не искат. Не отвръщат, а прощават.
Да възхвалим набръчканите, попукани от вятър и слънце ръце на селяка,

когото не показват по телевизията

Медийно отсъстващите баби, които плетат вълнени чорапи за внуците вместо интриги. Безинтересните орачи на земята, творците на домашно вино, непретенциозните селски идилици. Тези, които си копаят градината, без да са чели Волтер.
Да се вслушаме в немарковите ваятели на общественото мнение. В срамежливите поети, които крият стиховете си поради липса на добросъвестни читатели. В мъдростта на хората, предпочели пустинята пред света на лъжата. В духовните изгнаници. В анонимните пророци. В хората с чисти съвести и ярки гласове. Да върнем смисъла на думите, който помръкна от красноречието на парите.
Едно време считали юродивите за светци, днес светците ни изглеждат юродиви. Затова нека отдадем заслуженото на доброволния лузър - уродливец в страната на покварата и позора. Да се вгледаме отблизо в очите му, от които струи светлината на съхранилия се човек. Там няма отчаяние, а тиха радост от живота. Поклон пред този необходим грешник, без който светът не би бил същият. И когато един ден всички имащи загубят, той - губещият, ще е спечелил всичко. Защото ще е опазил най-важното. Душата си.
---------
лузър /от англ. loser/ - губещ, несретник



Източник: блог на Галя Горанова/madamerosa/

Статията е поместена във вестник "Сега" на 27 декември 2006г.





 

Коледа на бърз кредит... – Александър Симов

 

 

 

 

В последните години в България коледните празници приличат на комерсиално чудовище. Моловете вадят коледната украса още в началото на ноември. Луксозните магазини пускат цветните лампички и слагат фалшивите табели за "огромни", а понякога и за "космически" намаления. По телевизията като изстрели от картечница започват рекламите в които добродушни, дебели и зачервени дядоколедовци предлагат смартфони, таблети, газирани напитки, луксозни стоки, заобградени от манекенки с дълги крака и обещаващи погледи. От радиата почват да звучат коледни песни, така натрапчиво и упорито, че човек започва да се чуди в какво точно искат да го убедят - че като вдигне поглед към нощното небе ще види там прелитаща шейна, пълна с подаръци ли? Атаката минава и през журналистите, които вадят от торбата с клишетата всички изтъркани фрази за "коледен дух", "чудесата са възможни", "повече светлина" и всички останали думи, които отдавна ги е хванала инфлацията. Изобщо цялата система на сивото и мизерно статукво се опитва да те убеди, че животът е точно това - затворен от празник до празник, консуматорски екстаз до побъркване, приповдигнат, лицемерен, фалшив и неистински. Политическият елит също съучаства в илюзията за просперитет - палят се светлинки на огромни коледни дървета, държат се речи за реформи, евроатлантическо бъдеще, ценност и всякакви други ежедневни тъпотии. Колкото по-налудничав, объркан и буреносен става светът, толкова по-патетични стават политическите речи, защото трябва да запълват огромен вакуум от липса на смисъл и усещане за радикално отчаяние. Два месеца България живее с усещане за Коледа, но то така и си остава външно, престорено и достатъчно досадно. И не, че празникът не е хубав. Държавата просто се е обезсмислила.

 

И в тази осветена суматоха никой не поставя най-важните въпроси, онези, които изгарят България толкова дълго, че тя просто свикна да живее в една перманентна агония. Седмица преди Коледа излезе едно изследване на КТ "Подкрепа", което обаче показа шокиращата истина зад рекламните светлини. Една четвърт от българите няма да могат да отделят никакви пари за коледната трапеза. Никакви! С цената на огромно усилие една четвърт от нашия народ може да отдели максимум по 20 лева за празничната трапеза. Всеки, който е пазарувал знае за какво стигат 20 лева у нас - те се стопяват по-бързо от предизборно обещание за стабилност от ГЕРБ. Всеки пети няма пари и за подаръци. Българите обаче са патриархални хора, така и не могат да приемат ситуация в която няма да купят подаръци на децата ти. И тогава всеки един от тези, които нямат пари, най-вероятно ще се обърне към фирмите за бързи кредити, които лесно ще му отпуснат финансиране, но след това ще му одерат кожата с лихвите.

Предпразничното време е на дядо Коледа. Следпразничното обаче принадлежи на частните съдебни изпълнители, които още отсега потриват алчно ръце колко пари ще натрупат от търсенето на просрочени задължения.

75 на сто от българите ще посрещнат Нова година вкъщи, сочат още данните на синдикалистите. Тоест едва 25 на сто от народа може да се възползва от офертите на ресторанти, хотели и барове. Защото тези, които ще си останат у дома в повечето случаи не го правят, защото така им харесва повече, а защото нямат възможност да излязат на заведение. На този фон проучаването показва здрава морална сила на българския дух, защото едва 40 на сто смятат, че няма да има никаква промяна на благосъстоянието им през Новата година. Останалите вероятно са предпочели да бъдат оптимисти. Празници са, човек трябва да си позволи поне веднъж годишно да се опита да вярва в светлото бъдеще. Иначе има ли смисъл да се живее?

Но този кошмарен контраст - комерсиалната коледа и реалната мизерия е много плашещ. Хората в България живеят зле. А на хоризонта не се очертава никаква надежда за нещо различно. Бедността отсъства като тема от обществения дебат. България сякаш се отучи да говори за реалните си проблеми, да поставя остро истинските въпроси и прилича на налудничав пациент в психиатрия, който брои измислени розови слончета, които летят покрай него. 

 

Бедността не само не се поставя като проблем. Тя дори е иронизирана и осмяна. Всички си спомняме нелепите претенции на градските сноби, че те не са като останалата България да протестира за повече пари. Не, тези извисени, честни, високоморални, небесни, нереални, боташки души излизали на улицата за ценности. И дори пишат иронични лозунги: "Хората няма какво да ядат, те за съдебна реформа ми говорят". Схващате ли какво се опитват да кажат тези, които няма да се лишат от коледна трапеза. Те казват - не ми говорете за тези бедни лузъри, те нямат правото на дума в тази страна, единствено нашите желания са важни. И почват отново да дуднат за съдебната си реформа, която няма да доведе до никакво изчистване на правосъдната система, както ни го рекламират. Това е борба между олигархични клики. Битка между Годзила и Биоланте - две чудовища, които се борят кой да изяде цял град. Нищо повече. На този фон професионалните граждани изобщо не се съзидателна сила. Не, те са боен отряд на зализаната олигархия. Онази олигархия, която счита бедните за нещо съвсем нормално, за част от "автентичния" капитализъм и пет пари не дава за тях. Съдебната система е важна за ограничен кръг от хора, защото тя се използва за замитане на следите, за прикриване на престъпления, а в крайна сметка и за хвърлянето на прах в очите колко криминален и налудничав беше този преход в който всички съучаствахме неволно. Заради това изведнъж пропазарните талибани също се включиха в дебата за съдебната реформа. За тях е важно на власт в нея да дойдат такива съдии, които никога да не отворят дума за чудовищните икономически престъпления, за престъпната приватизация и за всички, които плюскаха (това е почти същото като "опрасквам") с пълни шепи от онова, което остана от предишната България. Но, ако искаш да навдигнеш глас срещу това, да поставиш остро въпроса, да потърсиш справедливост, винаги ще се намери политически измекяр като председателя на Съвета на Института за пазарна икономика, който ще те разстреля с изречението: "Не е вярно, че преходът е нечестно проведен". Това е като да ти метнат жълто паве по черепа. Именно Станчев е човекът, който само преди няколко седмици обяви бедността в България за илюзия. Представете си значи - вие само си мислите, че живеете зле, а всъщност си живуркате като принцове. Огромни идеологически централи с впрегнати в това да убедят тия лузъри българите, че само си въобразяват мизерията на собствения си живот. Това не е лесна задача. Защото Красен Станчев няма да дойде и да извади пари за обикновените българи, за да си купят продукти за коледната трапеза. Той подобно на автор на някакво черно фентъзи ще се появи, за да обяви бедността за политическа фантазия на народа. И се гневи, че хората били песимисти. Очевидно е, че подобен анализ може да дойде единствено от човек, който никога не е изпитвал ужас от поредната сметка за тока, от това да няма пари за подаръци или да се пита как ще купи учебници на децата си. Това е част от проблема. Българският народ живее в една реалност, а анализаторите му в друга. И все по-малко хора откриват себе си в медиите или в журналистиката, защото там думата се дава на такива мизантропични шамани, които са платени, за да прокарват токсични идеи на обществото. Станчев твърди, че хората не са бедни. Да го оставим да поживее един месец със средна работна заплата, а? Това ще е най-ефективното средство за ограмотяване на един идеологически работник като него.

 

След като сме научили, че хората не са бедни, то от това следва очевидно, поне за властта следва, че на тия лузъри трябва да им бъде либерализиран и енергийният пазар. Не ми се мисли какво ще последва от това. Това е като да метнеш бомба в претъпкана зала. Когато цената на тока скочи тройно (поне тройно), това не само няма да доведе до по-качествен живот, но ще изличи и малкото останал крехък социален мир върху който се крепят последните две години. Бойко Борисов така и не научи основния си политически урок - заиграването с цената на тока сваля правителства със скоростта на светлината. Политическата олигархия очевидно е забравила мрачните зимни дни на 2013 година, когато по улиците на градовете в цялата страна се появиха хора, които заявиха, че повече така не може и поискаха държавата да си върне контрола върху електроразпределителните дружества. Онези хора тогава не бяха партийно и политически оцветени, те бяха гласът на онези, които се палеха от отчаяние, на онези, които не виждаха никакъв изход повече за себе си. Красен Станчев щеше да ги определи като нелепи песимисти, разбира се. Но това си беше автентичен социален порив, който накара много новобогаташи с ужас да видят, че политическото им статукво може да бъде разтърсено и в крайна сметка променено.

Това е единствената проява на коледен дух, която може да бъде смислена отново. Бедните не влизат в сметката на нито една власт. Статуквото често си въобразява, че като напъхаш един човек в блатото на безизходната мизерия завинаги го вадиш от политическата игра, но това е много чуплива илюзия. В страната на фалшивите коледни светлинки истинската светлина може да дойде единствено и само от хората, които ще потърсят сметка за всички лъжи, за всички псевдореформи, за целия безумен дух на унищожаването на тази държава, която някога имаше бъдеще пред себе си. Битката не е приключила. 

Всеки, който си го въобразява ще остане неприятно изненадан. 

 

 

Източник: блог на Александър Симов





 

сряда, 23 декември 2015 г.

Когато капитализмът удари, как човешкият капитал линее – проф. Васил Проданов


 

 

 За четвърт век преход и еврочленство България се срина от 27-о на 59-о място в света по индекс на човешкото развитие 

При неолибералния капитализъм всичко е за продан. Дали чрез „всичко за продан” обаче се постига по-голяма „грижа за човека”?


Миналия понеделник бе публикуван докладът на ООН за човешкото развитие за 2015 г., чрез който се прави сравнение на грижата за човека в различните страни. Когато през 1990 г. излиза първият доклад, се формулира и неговата идея: „Развитието на човека е процес на разширяване на спектъра на избор. Най-важните елементи на избора са възможността човек да живее дълъг и здравословен живот, да получи образование и да има достойно равнище на живот.” Ако развитието на човека е разширяването на спектъра на избор, това означава, че то е и развитие на неговата свобода. Колкото по-висок е индексът на човешко развитие, толкова по-голяма е и грижата за човека. Колкото по-напред в класацията на индекса на човешко развитие е една страна, толкова по-свободни са хората в нея. Много интересни доклад и тема, тласкащи към много размишления.

По време на прехода към капитализъм през последните 26 години популярни станаха вицовете за лозунга „Всичко в името на човека, за благото на човека” от времето на социализма. Всъщност грижата за човека е грижа за най-важния ресурс на едно общество – т.нар. човешки капитал, и който се грижи повече за него, става по-богат. В грижата си за него до 1989 г. социализмът премахва безработицата и създава работно място за всеки, безплатно образование и безплатно здравеопазване, превръща България в една от няколкото страни в света с най-много жилища на човек от населението, в държава без скитници, безпризорни, бездомни. Преходът към капитализъм започна с очакванията, че ще се отиде към едно общество, което ще се грижи повече за човека, и не една и две партии обявяваха в програмите и в интервютата на лидерите си, че това е основна тяхна цел. Неолибералният капитализъм, в който влязохме, обаче има за основен механизъм на функциониране „всичко за продан”. Дали чрез „всичко за продан” се постига по-голяма „грижа за човека”?

Нека да направим сравнение, като вземем данните на ООН за Индекса на човешкото развитие от 1990 г. и от 2015 г. Той класира всяка година държавите по три основни показателя: (1) здраве и дълголетие, измервани с показател за очакваната продължителност на живота след раждане; (2) достъп до образование, измерван с равнището на грамотност на възрастното население и дела на тази част от учащите, които получават образование; (3) достойно равнище на живот, измервано с БВП на човек от населението по паритет на покупателната способност. Тези три показателя се стандартизират в числови значения от 0 до 1 и средно аритметричното от тях представлява Индексът за човешко развитие.

През 1990 г., когато за първи път ООН мери този показател, се дават данни за 1987 г., малко преди края на социализма. Тогава България има индекс 0,918 и е на 27-о място измежду 130 държави в света, поставена сред страните с най-висок индекс на човешко развитие. Това означава, че грижата за човека и съответно неговата свобода през предходните десетилетия е била успешна, защото по един комплексен показател страната се е оказала сред водещите в света. На първо място е Япония с индекс 0,996, на 19-о – САЩ с 0,961. От балканските страни само Гърция е малко преди нас – на 22-ро място, а от бившите социалистически държави - само ГДР (21-во място) и Чехословакия (25-о място) ни изпреварват. След нас са Югославия - на 31-во място, Унгария - на 30-о, Полша - на 33-то, Румъния - на 41-во, Южна Корея - на 34-то.

След това се оказва, че България катастрофално се е срутила в тази класация. През 2006 г., преди да влезем в ЕС, страната ни е на 53-то място. Не си мислете обаче, че влизането в ЕС и тържественото приемане на „европейските ценности” са подобрили нещата. Напротив, сривът назад продължава и през 2011 г. сме на 55-о място, през 2013 г. - на 58-о и няма никакви шансове да стигнем някогашното равнище от края на социализма. От началото на членството ни в ЕС до 2014 г. сме се смъкнали с още 6 места назад.

В последния Доклад за човешкото развитие 2015 са представени данни за 2014 г. Начело в класацията с индекс 0,944 е Норвегия, която заемаше първото място и в периода 2001-2006 г., после го отстъпи на Исландия и от 2008 г. пак непрекъснато е начело. В първата десетка след нея са Австралия, Швейцария, Дания, Холандия, Германия, САЩ, Канада и Нова Зеландия

България за 26 години реставрация на капитализма се е срутила по грижа и свобода на човека на 59-о място с индекс 0,782, но ако се отчете неравенството днес в страната, той пада допълнително на 0,699. Гърция, която през 1987 г. е само пет места преди нас, сега е на 29-о, т.е. цели 30 места по-напред. А спомнете си, че премиерът ни плашеше, че можем да изпаднем в тяхната криза и да станем като тях. От балканските държави тепърва ще трябва да догонваме Словения, която е на 22-ро място, Кипър - 32-ро, Черна гора - 49-о, Румъния - 52-ро. Преди нас на 50-о място е Беларус на Лукашенко, когото ругаят, че не приема «европейските ценности», но се оказва, че се грижи повече за човека и неговата свобода от нашите политици, които пламенно ни говорят за тях. Южна Корея, която четвърт век преди това е била 7 места след нас, сега е 42 места преди нас.

Оказва се, че според данните на ООН две години преди неговия край социализмът е бил с 32 позиции по-напред в световната класация на грижи и свобода на човека, отколкото четвърт век след реставрацията на капитализма в България.

 

Източник: вестник Труд, 23.12.2015 г.




За кризата на неолибералния капитализъм и бъдещето на марксизма – проф. Васил Проданов


 

 

Въз­ходът на край­нодес­ните движения в Европа и света се дължи на сход­ния тип ситуация, която имаме в момента с тази през 30-те години на миналия век, смята философът проф. Васил Проданов


В пос­лед­ните години все по-ясно се виж­дат проб­лемите, предиз­викани от неолиберал­ния капитализъм, които раз­дират модер­ните общес­тва. В след­с­т­вие на без­п­рецеден­т­ната миг­ран­т­ска вълна от Близ­кия изток и Африка и все по-нарастващото неравен­с­тво в демок­ратич­ния свят, на обществено-политическата сцена излиза приз­ракът на край­нодес­ните идеологии, който зап­лашва отново да издиг­нат стени между европейс­ките народи. На този фон все по-често идеите на Карл Маркс получават реабилитация и дори са сочени от редица учени като един­с­т­вен вариант за борба с пос­ледиците от неолиберал­ния капитализъм.

За въз­хода на край­нодес­ните идеи и движения

Такъв въз­ход има не само в европейс­кото общес­тво, но и в световен план. Пример за това е случ­ващото се в Близ­кия изток и Африка, както и определени тен­ден­ции в САЩ. Ако човек следи американ­с­кия печат в пос­лед­ните десет дни, ще види, че там се заформи една голяма дис­кусия, свър­зана с речта на един от кан­дидатите за президент на репуб­ликан­ците Доналд Тръмп, че не трябва да се приемат мюсюл­мани. Много медии, включително „Ню Йорк Таймс“, го нарекоха фашист. Аз и друг път съм цитирал едно от най-популярните издания „Каун­тър пънч“, което в своя водеща статия описва новите прояви на фашизма. Вижте какво стана в Полша — двете леви пар­тии, които бяха в пар­ламента, след пос­лед­ните избори отидоха в небитието. В момента пол­с­кият пар­ламент е изцяло десен и в управ­лението имаме една ксенофоб­ска, националис­тическа и еврос­кеп­тична управ­ляваща пар­тия — „Право и справед­ловост“ на Ярос­лав Качин­ски. Подобни тен­ден­ции има в цяла Цен­т­рална Европа. Става дума за един глобален феномен. Аз вече споменах за множес­т­вото над­писи и пречупени кръс­тове по стените в цяла Бъл­гария. Сигурен съм, че тол­кова не е имало дори в периода 1941–1944 година.

Въз­ходът на край­нодес­ните движения се дължи на сход­ния тип ситуация, която имаме в момента, с тази през 30-те години на миналия век в глобален план. Всички основни фак­тори, които са породили въз­хода на фашизма след Пър­вата световна война, се наб­людават и днес. Дори дребни детайли. След Ньойс­кия договор ние имаме раз­решена армия в рам­ките на двадесет и няколко хиляди. В момента, след края на Студената война, брой­ката, която ни раз­решиха, беше сходна. Нав­сякъде имаме въз­ход на популис­тки сили и вър­хушки, имаме въз­ход на националис­тически движения, имаме големи маси от хора, които са загубили своя статус и са се мар­гинализирали — без­работни или такива с временна заетост. Тези дни излезе едно голямо американ­ско изс­лед­ване, в което се говори за упадъка на сред­ната класа през пос­лед­ните няколко десетилетия, а именно с това се гор­дееше капитализ­мът — че е заменил някогаш­ните противоречия между обед­няващата работ­ническа класа и капиталис­тите с една голяма средна класа. Сега това е категорично опровер­гано и тен­ден­цията е точно обрат­ната. От 1970 година насам се наб­людава влошаване на положението или запаз­ване на със­тоянието на сред­ната класа, докато в същия момент този рас­теж на БВП през десетилетията отива в ръцете на едно мал­цин­с­тво. Имаме един олигар­хизиращ се и раж­дащ нарас­т­ващо количес­тво противоречия капитализъм, какъвто има и преди Пър­вата световна война.

За това адек­ватна ли е реак­цията на левицата

Истината е, че левицата не реагира адек­ватно на пос­тавеното и предиз­викател­с­тво. Нав­сякъде се наб­людава тен­ден­ция на криза на левицата. Както и след Пър­вата световна война тя е раз­делена. Извес­тно е, че по време на вой­ната тя се раз­деля на интер­националис­тическа, която през 1919 година в Мос­ква съз­дава Третия комунис­тически Интер­национал, и социал­демок­ратическа. Даже в самата Гер­мания по това време, когато на власт е правител­с­тво, в което са социал­демок­ратите, се прави опит за ляво въс­тание. При това правител­с­тво са убити Роза Люк­сем­бург и Карл Либ­к­нехт. Тогава имаме раз­деление в левицата, днес има същото раз­деление на множес­тво малки пар­чета. Пог­лед­нете само на Бал­каните — примерно в Гър­ция. В една Гър­ция дълго време доминиращата в ляво и често управ­ляваща пар­тия ПАСОК на пос­лед­ните избори получи по-малко гласове от неофашис­т­ката „Златна зора“. У нас левите пар­тии са раз­делени на десетки пар­чета, което е израз на кризисни процеси. Същата тен­ден­ция има и в Западна Европа. Дори в Латин­ска Америка, където се говореше за социализъм на 21 век, има проб­леми в левицата. Във Венецуела преди дни пос­ледователите на Чавес претър­пяха главоломна загуба и дес­ницата спечели мнозин­с­тво. Имаме подобна тен­ден­ция на много места по света. Вземете за пример социал­демок­ратите в Гер­мания. Тя е била още от края на 19 век най-голямата пар­тия в Европа с близо 1,5 милиона членове. Сега тя е три пъти по-малка и надали много хора знаят кой е пред­седателят на тази пар­тия.

Имаме една съв­сем нова ситуация, която сякаш левицата не може да осмисли. Тя е изпъл­нена с куп противоречия, които не присъс­т­ват в прог­рамите и интелек­туал­ния живот на т.н. сис­темна левица, която битува в пар­ламен­тите. Глобализацията на този неолиберален капитализъм, който сваля границите за да може капиталът да се движи към места, в които нор­мата на печалба е по-висока, рязко увеличава противоречията. Пример за това са голямата маса имиг­ранти, които свалят цената на работ­ната сила в Западна Европа. Това има негативни пос­лед­с­т­вия, а социал­демок­ратите нямат отговор на този въп­рос. Появява се Марин Льо Пен и казва: „Не на имиг­ран­тите!“. Дава решение. Идва Доналд Тръмп и казва: „Ще нап­равя стена по-голяма от Китайс­ката“. Друго противоречие, което особено харак­теризира ситуацията в Бъл­гария, още от началото на раз­вития капитализъм се знае, че свобод­ното движение на хора и капитали облагодетел­с­тва сил­ните и изс­муква ресурси от слабите. Само пос­лед­ните десетина година от Бъл­гария са изтекли 25 млрд. долара по незаконен начин. Левицата не само няма отговор за тези въп­роси, но и учас­тва в тази сис­тема. Вчера се раз­хож­дам из Медицин­ска академия и на всеки метър виж­дам огромни плакати на фирми, които набират млади лекари за Гер­мания. Пред­лагат им най-добрите условия и стотици хора, в които тук се влагат пари, ще напус­нат Бъл­гария. Традицион­ните форми на екс­п­лоатация, опис­вани от Маркс, сега имат много нови форми. Левицата се оказва нес­пособна да ги осмисли и да реагира, да даде решения.

За идеите на Маркс като вариант пред левицата

Факт е, че идеите на Карл Маркс отново са актуални. Не го каз­вам аз, а редица западни медии, като „Вашин­г­тон Пост“, „Ню Йорк Таймс“, „Гар­диън“, „Хар­вард биз­нес ревю“. Списание „Тайм“ излезе нас­коро с една статия, която стана световен бес­т­селър — „Отмъщението на Маркс“. Младеж­кото списание „Ролинг стоун“ излезе преди няколко месеца с една статия „Десетте неща, които Маркс пред­с­каза“. В раз­витите страни много издания в пос­лед­ните години говорят за зав­ръщане и реабилитация на мар­к­сизма. В САЩ се наб­людава същото. Нав­сякъде се наб­людава такава тен­ден­ция. По начало социал­демок­ратичес­ката левица се отказа от Маркс много отдавна. В Гер­мания социал­демок­ратите окон­чателно се отказ­ват от Маркс още след Втората световна война. А и в прог­рамата на БСП Маркс присъс­тва по съв­сем раз­личен начин в двете им прог­рами. В пър­вата присъс­т­ваше, а във втората само се казва, че той е нап­равил много за описанието на капитализма през 19 век, но никъде не се казва, че той има значение за 20 век. Маркс остава някъде в миналото, такъв е кон­тек­с­тът. Там не присъс­т­ват тези основни проб­леми и противоречия, за които говори Маркс. Неолиберал­ният капитализъм става все по-несолидарен, а ние говорим за солидар­ност. Пов­таря се ситуацията от след края на Пър­вата световна война, когато има атомизация, раз­пад на общес­т­вото. Тогава левицата не успява да реагира и идват Хит­лер и Мусолини и каз­ват: „Ние сме за снопа, за един­с­т­вото“. В наши дни, ако видите прог­рамите на тези две леви пар­тии в Полша, които дос­коро бяха в пар­ламента, ще видите, че тех­ните леви прог­рами бяха по-малко социални от прог­рамата на тази дясно-ксенофобска пар­тия на Качин­ски, която казва, че ще ограничи меж­дународ­ния капитал, защото хората страдат от него. Аз имам един любим гер­ман­ски неомар­к­сист, който анализира случ­ващото се с фашизма след Втората световна война. Той казва, че всеки фашизъм е една провалена революция. Сега наб­людаваме същото.



Източник: вестник Земя, 22.12.2015 г.






 

петък, 18 декември 2015 г.

Да демократизираме демокрацията – Игнасио Рамоне

 

 

В РАМКИТЕ на икономическата глобализация демократичната система се сблъсква с един парадокс – гражданите престават да се интересуват от политиката, както показва броят на негласувалите. От друга страна, същите тези граждани искат да контролират по-добре действията на държавата и да участват в проектите, които ги засягат пряко. Как да се съгласуват двете тенденции?

 

За първи път на планетата съществуват толкова демократични системи и демократични редувания на правителства. Преди 40 години, по време на прехода в Испания, имаше около 30 демократични държави. Днес според ООН те са 85, макар и в различна степен на консолидация. Т.е. демократичната система на управление има най-висока легитимност в глобализирания свят. Никога обаче не сме били толкова недоволни от демокрацията. Признаците на това недоволство стават все по-явни. Броят на негласувалите се увеличава непрекъснато. Според анкета на „Галъп интернейшънал“, проведена в 60 „демократични страни“, само един на десет души смята, че „правителството се подчинява на волята на народа“.

В много демократични страни се забелязва възраждане или възникване на партии с антипарламентарна традиция, главно популистки и крайно десни. Страни с неоспорима демократична традиция, като Швейцария, Дания, Финландия, днес се управляват от партии на крайната десница (или с тяхна подкрепа), които поставят под въпрос легитимността на днешната демокрацията. Също така много обикновени граждани, ударени безмилостно от кризата, не приемат подчинението на демократичната система на новата финансова и медийна мегавласт. С други думи, начинът, по който функционира днес демокрацията, се отрича. Изчезва доверието в политиците и партиите. Представителната демокрация изглежда неспособна да отговори на новите политически реалности. Голяма част от населението вече не се задоволява с това да гласува през определен брой години, а иска да участва в решенията.

При това положение става все по-трудно да се провеждат реформи или да се взимат политически решения с по-широк обхват. Интересите на могъщи лобита и групи, медийните кампании и също така защитата на легитимни права на определени слоеве от населението затрудняват промените. Политиката вече не смее да се докосне до някои теми, и ако го прави, трябва понякога да преодолява силна съпротива или да отстъпи.

Мнозинството от гражданите са убедени, че демокрацията е най-добрата форма на управление. От друга страна обаче, същото това мнозинство няма доверие на политиците и партиите. Да си припомним какво казваше големият писател Жозе Сарамаго: „Вярно е, че можем да гласуваме. Вярно е, че можем чрез тази частичка суверенитет, който ни дават като граждани, да изберем, обикновено чрез някоя партия, наши представители в парламента. Вярно е също, че тези представители и разните политически комбинации, наложени от необходимостта да има парламентарно мнозинство, позволяват винаги да се състави едно правителство. Всичко това е вярно, но е вярно също, че възможността за демократични действия започва и свършва с това. Избирателите могат да свалят едно правителство, което не им харесва, и да го заменят с друго, но гласовете им никога не са имали, нямат и няма да имат някакъв видим ефект върху истинските сили, които управляват света, страната и самите тях. Говоря очевидно за нарастващата икономическа власт на многонационалните компании, които въобще не се интересуват от общото благо, към което по принцип се стреми демокрацията“.

Накратко, изправени сме пред драматичен парадокс – никога преди не е имало толкова демокрация, но и толкова недоверие и отрицание на представителната демокрация. Сред причините за това отричане на този вид демокрация можем да посочим следните: 1. Прекаленото неравенство, богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни. 2. Кризата на държавата и на обществените отношения, атакувани от неолибералните теории, които проповядват „минимална държавност“. 3. Липсата на солидна демократична култура. 4. Лошото влияние на корупцията в политическите среди. 5. Затрудненото общуване между партиите и гражданското общество. 6. Подчиненост на политиката по отношение на фактическата власт – медийна, икономическа, финансова. 7. Подчиненост на правителствата спрямо решенията на наднационални, недемократични организации, като Европейската централна банка, Г-20, Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация и т.н. 8. Разрастване на сблъсъците между гражданското общество и правителствата. 9. Дискриминация и отхвърляне на някои категории хора по социален и полов признак – имигранти, хомосексуалисти, хора без документи, жени, цигани, мюсюлмани и т.н. 10. Идеологическо господство на медийни групировки, които поемат ролята на опозиция, но в защита не на гражданите, а на собствените си интереси.

В много страни макроикономическото развитие не означава, че животът на хората със скромни доходи се подобрява, а това създава социално недоволство. Съществуват обезпокоителни данни. Според изследване, проведено от Програмата на ООН за развитие (ПРООН), 45% от латиноамериканците предпочитат да живеят в диктатура, която им гарантира работа и достатъчно средства за нормален живот, отколкото в една демокрация, която не ги извежда от мизерията...

Това означава, че голяма част от предизвикателствата произхождат от бедността и неравенството. Така навлизаме в ядрото на модерната демократическа мисъл. Жан-Жак Русо казваше в „Общественият договор“, че „социалната държава е за предпочитане, когато всички притежават по нещо и никой няма прекалено много“.

От друга страна, в рамките на неолибералната глобализация държавата губи регулиращата си функция спрямо пазара, който от своя страна вече не е национален. Многонационалните компании и финансовите пазари не се нуждаят вече от държавата като опора. Характерно е днес отстъплението на държавата. Ерата на националните държави и най-вече ерата на демократичната държава достигна върха си с появата на политически реалности от рода на масовите партии, масовата култура и колективното убеждение, че хората престават да бъдат поданици, на които се заповядва, а се превръщат в граждани, които трябва да бъдат убедени.

Днес националната държава отстъпва част от властта си на наднационални институции, като Европейския съюз например, и също така на местни инстанции, като автономните области в Испания. Така е, защото глобализацията и децентрализацията настъпват в световен мащаб като два успоредни процеса. Глобализацията се връща към най-слабо изразената демокрация, тъй като все по-малко стават важните решения, вземани от националните държави. „Действително съществуващата демокрация“ претърпява по този начин серия превъплъщения, които я поставят много далеч от трите основополагащи модела: британската парламентарна реформа от 1689 г., Американската революция от 1776 г. и Френската революция от 1789 г. Избирателите престават да бъдат граждани, които следва да бъдат убедени, и се превръщат в потребители, които трябва да бъдат прелъстени. В тази културна панорама упражняването на представителната демокрация престава да бъде дейност, изпълнена със смисъл, и се превръща в очите на гражданите в зрелище, устройвано от една чужда „каста“, в което те не участват реално.

Така се получава една двойна трансформация. От една страна, глобализацията намалява тежестта на националната Държава и значението на демократичния политически живот. От друга, културната трансформация, която води към една „видео-телевизионна политика“, прояжда връзките между гражданите и обществения живот.

Можем да кажем, че се намираме в ситуация, в която изковаваните в продължение на два века инструменти на демокрацията вече не са ефикасни. И макар да изглежда, че демокрацията е победила в световен мащаб, по-скоро наблюдаваме залеза на успехите ѝ, защото преобладава ясно изразено изключване на по-голямата част от населението от процеса на взимане на решения по държавните дела. Така общото съгласие, консенсусът, се свежда до „кастата“, до някои малцинства, които не са представителни за многообразието на интересите в едно общество.

Стигна се до необходимостта от „пряка демокрация“ и гражданско участие в публичните дела. Те могат да се разглеждат като двете лица на демокрацията с участието на народа („демокрация на участието“). Нейната главна изява е „гражданското участие“, индивидуално и колективно, в процеса на взимане на решенията и контрола над обществените дела.

Гражданското общество и някои социални движения виждат в партиите основната причина за неприязънта към демокрацията. Това обаче е безплодно разискване. Няма демокрация без партии, злините вътре в партиите са донякъде същите, които вредят и на други обществени сектори. Партиите обаче трябва да приемат, че сами по себе си не са достатъчни, за да се реализира демокрацията. Те следва да възстановят своята легитимност чрез прозрачност и вътрешна демокрация. Да приемат, че хората вече не се задоволяват с това да пускат по една бюлетина на всеки 4-5 години. И не са съгласни ролята им в публичните дискусии да се свежда единствено до гласуването.

Конституциите на Венецуела от 1999 г., на Еквадор от 2008 г. и на Боливия от 2009 г. са сред най-прогресивните в света по този въпрос. Те говорят за демокрация с участието на народа, а не за представителна демокрация. Защото възнамеряват да демократизират демокрацията. Общо взето, има съгласие, че представителната демокрация трябва да се запази, но ясно се вижда необходимостта да се засилят в нея механизмите на народното участието, за да се преодолее разривът между политиката и гражданите.

Да припомним, че механизмите на пряката демокрация, като народната законодателна инициатива и допитването до народа чрез референдум или плебисцит, не подкопават представителната демокрация. Доказва го фактът, че тези механизми съществуват, например, в Швейцария, Италия, САЩ и все по-често в Европейския съюз. Само във Венецуела съществува процедура, при която чрез национално допитване може да се отнеме мандатът дори на президента на републиката. Венецуела е единствената страна в света, в която се проведе референдум за отнемане на президентския мандат, и вотът беше спечелен от Уго Чавес. На местно ниво – за регионални и общински органи, тази процедура съществува и в други латиноамерикански страни, като Аржентина, Колумбия, Еквадор, Боливия, Перу и т.н. И накрая трябва да е ясно, че нашите демокрации се нуждаят от нов социален и конституционен договор, за да бъде изградена една не само изборна, а гражданска демокрация, в която да няма отхвърлени от обществото хора. Моделът на представителната демокрация не се справя освен това и с актуални проблеми като околната среда, опасностите за биологичното многообразие, затоплянето на климата, безработицата, застаряването на населението в Европа, масовото шпиониране, миграциите и бедността в света.

Дори ако допуснем, че демокрацията продължава да бъде моделът, който най-добре стимулира разискванията и диалога като средства за решаване на социалните конфликти, трябва все пак да подчертаем, че представителната система не позволява реално и ефикасно участие на гражданите. Явно е, че в дългосрочна перспектива защитата на общите блага е възможна само заедно със социалните и гражданските движения, а не против тях. Затова именно трябва спешно да се демократизира демокрацията.

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE


 Превод Венко Кънев

 

 

 

 

събота, 12 декември 2015 г.

Свидетелства на старите вестници - 1983 г.

 

 

 

Разказът на Людмил Янков за изкачването на 1800 метровата северна стена на Айгер - "стената на смъртта", една от шесте големи северни стени в Алпите.

Вестник "Звезда" - Кюстендил, брой 121 / 1983 година

 

 


 

 

Къде сте вие, бе, мълчаливи скапаняци – акад. Евгений Гиндев

 

 

 

Вихърът на хаотичния, но строго детерминиран исторически процес, до толкова замъглява нашето съзнание, че просто е задължително от време на време да извръщаме очи и да се потапяме в омаята на нашето велико минало. Затова е аз реших да отворя една малка книжка със заглавие „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова – книжка първа. Букурещ, в печатница „Знаме”, 1875”. И отново ме поглъща и сгрява топлото чувство : „ какви е деца раждала, Раждала, ражда и сега, Българка майка юнашка” (из „Хайдути”). Да, Христо Ботев ! Не поет, а поетище, грамада, гений. Как другояче да наречеш стихотворец, чиято поезия става все по-актуална 150 години след написването. И не само актуална, а до болка нужна и затова изхвърляна от днешните учебници по литература, защото какви е деца раждала, „българка майка юнашка” все пак още знаем, но виждаме и какви деца е раждала вчера и ражда днес – О, ужас! Защото доколко днешната българска майка е „юнашка” е много дискусионен въпрос.

            Съвремието става все по-жестоко към България и българския народ. От Юго-Изток отново надига глава хилядолетна заплаха. Отново като преди над 600 години притъмнява българският държавен и национален хоризонт и ние се изправяме голи пред „кръвожадната ламя”, без приятели и съюзници, само с лъжливи „партньори”, крадливи „колеги” и егоистични съюзници-предатели.

Отново с учудващо нехайство предаваме и продаваме нашата история, нашите герои и нашето бъдеще. Отказваме се от хилядолетни приятелства и се присъединяваме към хилядолетна омраза избила наяве в думите на едни от най-върлите „приятели” на България : „София трябва да се изравни със земята и на нейно място да се посадят картофи” (Уинстън Чърчил – 1944 г.).

            И аз се оглеждам наоколо и какво виждам ? – каквото е казал поетът преди 150 години :

                                           Кажи ми, кажи бедний народе,

                                           Кой те в таз рабска люлка люлее ?

                                           Тоз ли, що спасителя прободе

                                           На кръста нявга зверски в ребрата,

                                           Или тоз, що толкоз години ти пее :

                                           „Търпи и ще си спасиш душата ?!”

                                                                                         (из „Елегия”)

            Къде сте вие, българофили и русофили ? Къде са вашите организации, вашите научни центрове, вашия интелектуален капацитет, за да защитите българската история и религия, българските идеали и въжделения ? Нима не виждате какво става по земите на старите българи ? Нима не чувате какви  ги дрънкат жалките отломки на бившите ни поробители, отишли си преди 150 години ? Как отново те определят нашите съдбини !

            „Страната трябва да поема реални ангажименти за евроатлантическото ценностно пространство, а не само военното такова”, посочи Местан. „Този законопроект е един от тези знакови моменти, в които се проявява кой кой е. ПГ на ДПС ще подкрепи ратификацията, защото това е част от нашата евроатлантическа идентичност. Ние сме пронатовска и евроатлантическа партия... Понеже тази декларация заявява идентичност е много лоша новина за тези, които искат да видят в ДПС проруска партия. Позицията на ДПС е откровено натовска. Това, че аз също понякога пия руска водка, не снема идентичността ми на натовец” – каканиже прононсирания турчин и мюсюлманин Лютви Местан в българския парламент („Сега” – 27.11.2015 г.).

            Схващат ли българите какво всъщност ни казва този ердогановец ?

            Казва ни, че докато доскоро нашата проанглосаксонска и прозападна ориентация беше просто избор, т.е. предпочитание, вече се е превърнала в идентичност, т.е. в същност.Това значи, че ние сме се превърнали в западняци, католици, протестанти, че мислим и живеем като тях, че приемаме тяхната история и техните ценности, в това число и ценностите на мистър Чърчил. Слава Богу, това още не е станало, макар че не трябва да се лъжем – усилено вървим натам.Чудя се тогава защо Местан е още в България, когато мястото му е в редиците на турския съюзник ИДИЛ – там в сирийската пустиня,където по-лесно може да го настигне някоя руска бомба.

А ние ?

                                        ....Мълчи народа !

                                        Глухо и страшно гърмят окови...

                                        Кръв се лее над камък гробен ;

                                        Кръст е забит във живо тяло,

                                        Ръжда разяжда глозгани кости,

                                        Смок е засмукал живот народен,

                                        Смучат го наши и чужди гости !

                                                                          (из „Елегия”)

            Е, какво да кажем, щом тежката си дума е казал Българския Гений :

                                        Аз веч нямам мило, драго,

                                        А вий... вий сте идиоти !

                                                                           (из „В механата”)

 

 

 

 

Източник: личен блог на Евгений Гиндев

 

 

 

 

сряда, 2 декември 2015 г.

Стабилно бедни – Боряна Костова

 



Преди изборите писах, че пипне ли Бойко Борисов цялата власт, ще загърби образа на добродушния простак, близък до тегобите на хората, и ще се превърне в тиран, готов да изсмуче докрай жизнените сокове на нацията. Така и става. Да сте чували напоследък от него подобие на култовата му фраза "Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме"? Няма и да чуете.

Борисов вече не крие, че се вижда на върха на държавата пожизнено. Ама за да продължи да се прави на "успешен" премиер, а семплите в мнозинството си хорица край него - на министри, трябват пари и то много пари. За да се запушват пробойните, които отваря с действията си некадърната власт. А и да се засища алчната й паст. Затова кабинетът изтегли 16 млрд. лева заем. И се готви да ни натовари с още 5,3 млрд. кредити. Обясненията на министър Горанов, че затъваме в дългове, понеже има да плащаме големи суми по стари задължения, са малка част от истината. Коалиционните му партньори от АБВ вече го хванаха, че е надписал сметката с поне 3 млрд. лева, кой знае колко са неоткритите му грешчици. Пък и нали Борисов се бие в гърдите, че правителството му е събрало над 2 млрд. лв. допълнителни приходи. Защо Горанов не казва те къде и за какво ще бъдат похарчени? Повечето от огромните заеми обаче няма да отидат за изграждане на нови мощности, от каквито има нужда страната, за да се оживи икономиката. Няма да създадат нови работни места, нито ще повишат доходите. Те ще потънат в строежа и в N-тия пореден ремонт на бат'Бойковите магистрали. Щото ако не са те, Борисов ще загуби единствения повод да се самохвали, а и партията му ще отънее финансово. Всъщност магистралите са най-краткият път на парите до търбуха на ГЕРБ и до гушите на премиерските любимци.  

Освен че трупа върху главата ни дългове, кабинетът пак ще ни затяга колана. Отвсякъде и за всичко. Крутите икономии започват от средствата за общините. За следващата година държавата ще им отдели едва 5,1% от БВП и 13,4% от консолидираните разходи. Това е по-малко в сравнение с 2014 г. и 2 пъти по-ниско от средното ниво за ЕС. И Борисов му намери колая - призова да се вдигнат местните данъци и такси, както и цените на билетите за градския транспорт. "Престанете да се правите на добри", скастри кметовете от ГЕРБ премиерът, вместо да ги нахока, че харчат големи суми за служебен разкош. Той гневно обясни, че повишение трябва да има най-вече в големите градове и особено за живеещите на "жълтите павета". Та софиянци да са наясно: симпатичната кметица Фандъкова много скоро здраво ще ги изтръска. И дано поумнеят до следващите избори.

Масови протести срещу шоковото поскъпване на винетките за леките автомобили заляха страната в събота. Ама тактиката на властта вече е: кучетата си лаят, керванът си върви. "Никъде в Европа няма толкова евтини стикери като нашите", изрепчи се министър Лиляна Павлова в понеделник по БНТ. Според нея да се отделят по 8 лв. на месец не било непоносимо за хората. Вярно, в Австрия стикерите струват 85 евро, в Словения - 110 евро, а в Унгария - 136 евро. Само че доходите на населението и в трите страни са в пъти по-високи от нашите. Пък и не плащат за пътища с дупки като кратери. Скачат пътните такси и за тежките автомобили, в резултат на което поскъпват с 5 до 10 на сто билетите за междуселищните автобуси. 

Междувременно социална бомба цъка и в енергетиката. Не само заради близо 4-те млрд. лв. дълг на НЕК. От началото на 2016 г. търговията с ток излиза на свободния пазар, но доскоро никой не казваше дали това ще ни бръкне още в джоба или не. Тия дни обаче енергийната министърка Теменужка Петкова плахо рече в една медия, че повишение на цената сигурно ще има, ама то щяло да е незначително. Истината обаче е друга. Най-оптимистичната прогноза е увеличение с 15 на сто, а песимистичната, която е и по-вероятната, е за скок с 30-35 на сто, твърди депутатът от БСП Таско Ерменков, бивш директор на Агенцията за енергийна ефективност. Според него кабинетът не прави нищо за омекотяване на токовия удар върху населението, над половината от което живее с мизерни доходи.  

Сигурно мнозина се питат ще набъбне ли поне малко портфейлът на българина според бюджета за 2016-а. Отговорът е: по-скоро ще го опразва. С Танталови мъки синдикатите успяха да извоюват минималната работна заплата да стане 420 лв., което е 10 пъти под долните прагове в белите държави в ЕС. Другите заплати у нас почти не мръдват и се получава така, че младши научен сътрудник в БАН ще получава колкото чистачка. Обезщетенията за майчинство и за отглеждане на дете остават във фризера. Пенсиите ще се увеличат с жалките 2,5%, което е унизително и цинично. А дневната ставка за безработни е направо за "Гинес" с ръста си от 80 ст.

Управляващите твърдят, че бюджетът за 2016 г. щял да ни даде стабилност. Да, мизерията се настанява стабилно!