Търсене в този блог

петък, 31 октомври 2014 г.

Будителят е самотник – проф. Андрей Пантев

 


Имитираното образование и имитираната култура са по-лоши от тяхното отсъствие

Не може интелигенцията да се разтапя в ласкателства само защото я е посетил министър, казва известният историк


Интервю на Велиана Христова за вестник „Дума”, 1 ноември 2012 година

 

- Проф. Пантев, стана ли Денят на будителите за 22 години след възраждането си празник за българите, осъзнат като ден на духа?


- Най-напред трябва да отбележим, че този празник беше роден в атмосфера на угнетение след пораженията на България и нейната териториална ампутация след Първата световна война. И това казва много за идеята, че не непременно индустриалците, търговците и бакалите са възстановявали разсипаната България, а поне отначало -  духовната акция на учителството най-вече и на интелигенцията. Идеята е, че е имало и по-тежки времена на безизходица, по-голямо самоомерзение и въпреки това се възстановява една идея, която до голяма степен отново възвръща България на европейската политическа сцена. Започва се с дух, а не се започва с фабрики и банки.
По-нататъшната съдба на този празник след възстановяването му е повече повод за оплаквания - основателни или не, повече повод за програмирани тържества и аз не съм забелязал този празник да е допринесъл толкова много за нашата духовна и образователна възвишеност.


- В момента той се отбелязва по-скоро като училищен и университетски празник, на науката, хората на изкуството го използват като повод да покажат свои неща, но не се възприема като ден на събуждане за народа.


- Трябва да се знае първо, че това е анонимен празник - въпреки че го свързваме с Иван Рилски или с Паисий - празник на един тих подвиг. Тук няма "Край Босфора шум се вдига", няма топовни гърмежи, палене на крепости и прочее. Може би затова той трябва да бъде празнуван по-дискретно, а не с мероприятия и таржествени зари. От друга страна, този празник трябва да напомня истинското образование и истинската култура. Защото често пъти имитираното образование и имитираната култура са по-лоши от тяхното отсъствие. Често пъти един или друг деец или институция се експонират като носители на духовност, без непременно и винаги да е така. Аз намирам, че в момента се формира вече един респект спрямо хората на духа, но основното - почитта към учителя, е изцяло изоставена. Днес учителят е с нула престиж и сред учениците, и сред цялата общественост.


- На този празник сега винаги звучи фразата: "Днес няма будители". А народът отново се чувства унизен и самоомерзен и сякаш все чака някой да го поведе нанякъде. Кои са тези будители, които чакаме?


- Това е малко банализиран проблем. Ние не можем да намерим рецепти само от миналото за съвременни решения. Няма нов Стамболов, нов Бенковски и нов Левски. От миналото взимаме един личностен обаятелен опит, но не непременно това, което тогава са правили. Естествено, че сега не може на планинския връх или в самотен манастир да се напише нещо прочувствено. Но че имаме потребност от такава интелигенция, която да не трепва пред неоконюнктурите, а не непременно да уважава властта само защото тази власт по един или друг начин - паричен или със заслуги, я ласкае. Будителят преди всичко не е конформист. Той може да има мъжество да оправдае едно действие, което иначе се осъжда. Типичен случай в това отношение е Анджей Вайда, който отначало се разгневи на Русия, че едва ли не Путин е убил полския президент, но когато поискаха да погребат този президент в замък Вавел с полските крале, Вайда пръв възропта. Това е истинската позиция на един независим интелектуалец. И на интелигенцията изобщо. Невинаги тя трябва да бъде вечна опозиция, напротив - понякога може да одобри нещо, което мнозинството не одобрява. Но не може вечно, само защото я е посетил президент или министър, да се разтапя в ласкателство и благодарност.


- Всъщност не стигаме ли просто до хората със свободен дух? Свободата е състояние на духа. Човек може да не принадлежи непременно към интелигенцията и пак да бъде свободен и с будителски дух.


- Разбира се. Самата принадлежност към интелигенцията е условна, защото не всеки, който не си изкарва хляба с ръце, може да се самообяви за интелектуалец. Но свободният дух има смисъл само тогава, когато има приложение. Не може просто да се държиш свободно - бохемът също има свободен дух, но това не го прави обществена фигура. Свободният дух е не демонстрация непременно на различие, а е запазване на едно достойнство, което може и да не бъде разбрано. Когато се държиш неутрално, това е най-голямото мъжество, но го наричат липса на позиция. Когато се държиш неутрално, те нападат и от двете страни. Примерно, не можем да скрием, че от всичките наши освободителни войни е пострадало и мирно мюсюлманско население. Не може да се крие по простата причина, че така е било винаги във войните. Когато се осъществява десантът в Нормандия, много невини хора французи са паднали и това за тях не е освобождението на Франция от нацизма. Интелигентният човек със свободен дух трябва да каже "не" дори тогава, когато повечето хора казват "да". Но не като търсене на популярност, не като опит да се спасиш от забрава, да си възвърнеш обществена популярност. Затова този празник е преди всичко за учителите. Най-тъжното е, че те в момента са най-ниско подредени по влияние и значимост в основата на една духовна пирамида.


- Същото е и с учените, които би трябвало с интелекта си да дърпат обществото нагоре, а е обратното - те са стъпкани съвсем.


- Те са стъпкани, обаче при първата възможност да получат ласкателство от който и да е временен велможа тяхната непоклатимост доста лесно се корозира. И това прави впечатление. Защото не може само заради пари и бюджет да обсипеш някого с величаещи прилагателни и съществителни.


- А защо празникът на будителите е бил отменен по времето на социализма?


- Нямам конкретно обяснение. Според мен, първо, защото е анонимен - няма геройство, няма личност, няма я тази нахъсана агресия, която я има в един празник като Октомврийската революция и прочее. По същите причини бе отменен и Трети март. Защото беше празнуван от предишна власт и защото често пъти в последвалите времена духовността беше използвана и за полуфашистки идеи. Вероятно - така си обяснявам. Не знам какви спекулации други може да има. Няма защо да крием, че след 1953 г. се възраждаше една идея за своеобразен достоен българизъм - и по македонския въпрос, и по това, че ние лежим в основата на славянската цивилизация. Не бива да се идентифицира България през 1947 г., когато тя за трети път бе обявена за агресор и за победена страна, и това, което последва по-късно, през 60-те години. Имаше завръщане към духовни стойности и корени.


- Имаше завръщане към духовността, но ето какво стана преди дни с конференцията за Людмила Живкова - никой не може да оспори приноса й за завръщането към духовността, но в същото време се направиха едни срамни демонстрации, едни определения: комунистка е и толкова. Лозунги вдигаха едни младежи, които хал хабер нямат коя е Людмила Живкова. Това по никакъв начин не е проява на духа.


- Ето това показва колко сме неспособни да говорим с полутонове. Тя че беше партиен функционер, това никой не отрича, но тя осъществи една огромна промяна... Тук имаше един теоретичен момент, който не беше забелязан дори от организаторите на конференцията. Трябваше да се покаже как в условията на една съюзническа зависимост, на една блокова принадлежност може да се осъществи дискретна и цивилизована културна преориентация. Което не означава загърбване на славянската страна от нашия облик, но означава, че може да се отвори светът за нас. Тези, които казаха, че целта е да се "разхубави" комунимът, би трябвало да помислят как те "разхубавяват" демокрацията.


- Смятате ли себе си за будител? Има личности, чиято дума се чува.


- Не, не. Ако питаш как се виждам аз себе си - виждам се като един самотен човек, който търси баланс, и затова не е обичан и от двете страни. Не че съм толкова значим, но това е съдбата на хората, които казват, че до 1990 г. имаше и хубави неща, имаше и лоши неща, но не може да има само хубави или само лоши. Това е нашата неспособност да мислим. Затова давам примера с Анджей Вайда. Казвам, да - Людмила Живкова беше функционер, дължеше постовете си и парите си на една отречена система, но, от друга страна - имаше  лъч на просветление, на уважение. Този, който казва и двете неща, той не е харесван от никого. Тук не става дума за мен, а за такива като мен.


- Накрая какво излиза - че будителят е самотник?    

      
- Будителят не може да не е самотник. Героят е самотник. Ботев, Левски, Раковски - да не би да не са били самотници? Част от храбростта - гражданска, бойна, морална, духовна, е самота. Имаше дори един такъв американски филм, черно-бял - "Храбрите са самотни".


- Същата мисъл изказваше и проф. Александър Фол: "Аз съм самотен пешеходец сред хиляди хора".


- Той не беше обичан от партийната олигархия, зашото те си имаха общи спомени от партийни секретарства, от бригади, той не беше "техен". От друга страна, той не беше обичан и от буржоазна София, условно казано, защото стана член на ЦК. Това е самотата. 

                 
- Дали тези самотници - будители, ще имат шанса да се множат в днешна и бъдеща България?


- Да, ще се появи - макар че няма да бъдем свидетели на това, поне аз - ще се появи човек, който няма да се притеснява дали го харесват министърът и четящата публика еднакво. Самата идея, че наричаме тези хора будители, предполага, че е имало продължителен пагубен сън. И този сън не е бил 30 години, а е бил 2-3 века. Така че с оглед на историческото време положението не е чак толкова паникьосващо. Въпросът е, че няма такъв климат. Че тези будители, които ги има във всеки град и селце даже, те са умирали в бедност. Те не са обсипвани с титли, степени и звания, с пожизнени заплати и прочее. Ние сега като потомци правим поклон пред тях, но те са живели много по-бедно от тези, които сега ги славят.

 

 


четвъртък, 30 октомври 2014 г.

Агонията на неолибералната демокрация - проф. Васил Проданов


 

Агонията на нашенската неолиберална демокрация стигна своя връх. Аналози с разделението и противопоставянето могат да се намерят само от времето на завладяването на страната ни от османските турци. 50 партии в парламента, скупчени в 8 политически субекта, трябва да се разберат за правителство.

В някои от тях хората са събирани от кол и въже. Две са телевизионни партии. Лидерите и повечето от депутатите са били в различни периоди членове на минимум две до три партии, т.е. поне призраците на 100 партии витаят в Народното събрание чрез депутатите в тях. И всяка претендира да е „истинската", „защитаващата българина".

За сравнение, на 19 май 1934 г., когато се извършва военен преврат, те са само 12 и основната част са обединени в управляващата коалиция - Народния блок. За народа тогава тези партии изглеждат ужасяващо много. Говори се за „безкрайния политически театър", за „корупцията и некомпетентността на държавната администрация", за „пълното разложение на партиите". Все едно че става дума за днешния ден, макар че партиите тогава са били четири пъти по-малко. Преди 80 години голяма част от българите с облекчение посрещат забраната им. Сега обаче при много по-тежка криза на днешната неолиберална демокрация няма международни условия за това, нито военни, които да го направят. Предложението

за плаващи мнозинства

при подкрепа на правителството няма да го направи действащо, а допълнително ще тресе и допринася за разпадни процеси сред осемте субекта в парламентарната зала. В страна, в която се е разпаднало доверието и никой на никого и за нищо няма вяра, как си мислите, че могат да се сговорят 50 субекта, разделени на осем групировки, вътре в които отсега ври и кипи? При това всяка участва с надеждата да спечели за сметка на другия.
А негативизмът към партиите и политиците става все по-нетърпим.

Още преди няколко години в изследване на учени от БАН сред средношколци се оказа, че при поименните класации на известните личности у нас, които юношите попълват, сред отбелязаните престъпници са подредени и много политици, като представата за едното и другото се преплита. Оказва се, че да участваш в политиката е все едно да влезеш психологически във възприятието за престъпник. Затова политиците през последните години започнаха да се крият зад „граждански движения", „граждански съвети" и „граждански квоти". Ако през 1934 г. опитаха да избягат от компрометирането на партиите чрез непартийния режим, последвал военния преврат, сега се крият зад непартийното, мутирало като „гражданско". Слагаш например издателя на списание „Егоист" (б.р. - Мартин Захариев) в „гражданска квота" на партията, претендираща, че основна й ценност е „солидарността" (б.р. - БСП), и си мислиш, че избирателят не вижда.

Нищо че съчетанието на едното с другото изглежда абсурдно.

Затова агонията ще продължава. Никога толкова хора в политиката

не са се купували и продавали

Според „Прозрачност без граници" купеният вот е нараснал с 2,5 пъти спрямо нивата си от предходните избори и съставлява 8%, а контролираният вот - 15%. Колкото средно голяма партия. Във всеки случай по-голяма от ДПС, че вече дори и от БСП.

С Ана Баракова за първи път разпадът вътре в групите започва дори преди началото на парламента. За първи път още преди началото на парламента има масови протести срещу влезлите в него депутати. В социалните мрежи над 35 000 човека искат разпускане на ДПС.

43-тото народно събрание бе открито в присъствието на три протеста срещу него и плакати „мафия". Предишното бе поне само с един протест.

При това става дума не само за български феномен на криза на неолибералната демокрация. Макар и не в такива големи размери, подобни разпадни процеси вървят навсякъде. Нашият парламент е ужасяващо партийно фрагментизиран, но и Европарламентът се фрагментизира партийно в нарастваща степен. Навсякъде в Европа намалява членската маса на партиите и дори Германската социалдемократическа партия днес има три пъти по-малко членове, отколкото в добрите си години. Твърдите ядра на избирателите също ускорено се свиват. Партийната система се разпада във Франция и една по-рано маргинална партия като Националния фронт има водещи позиции, а президентът Франсоа Оланд е символ на провала. Преди седмица не някое левичарско издание, а „Шпигел" излезе със статия „Зомби системата: Как капитализмът дерайлира".

Недоверието към републиканци и демократи в САЩ е по-високо отвсякога в историята и се очаква на предстоящите частични избори за Конгрес участието да е на рекордно ниско ниво. А по времето, когато у нас вървяха протести срещу олигархията, в САЩ екип от учени от Принстънския университет публикува детайлно проучване на начина на функциониране на американската държава и обяви: „Америка е олигархия". Нищо, че е маскирана като двупартийна либерална демокрация. Не кой да е, а Франсис Фукуяма заяви, че Републиканската партия обслужва олигархията, а Обама - 1% най-богати. Затова и 76% от анкетираните от „Уол Стрийт Джърнъл" американци са песимисти и смятат, че техните деца няма да имат по-добър живот от собствения им, а 71% смятат, че Америка върви по погрешен път.

Сравнете ги с песимистите от нашите изследвания и ще видите, че и там, и тук неолибералната демокрация ражда песимизъм и чувство за обреченост.

Две трети от населението в България е загубило

някогашните социално-икономически, професионални, статусни позиции и е декласирано, лумпенизирано, пауперизирано. Това води до разпадни процеси в самата социална тъкан на обществото и апокалиптични възприятия на бъдещето. Масовото съзнание има характеристиките на психопаталогичност, намира се под въздействието на стрес, усещане за пропаднал живот, има потребността да идентифицира негативните си емоции в някого, да мрази, да ненавижда и се превръща в буре барут.



Източник: вестник „Труд”, 30 октомври 2014 г.

* Авторът е професор, доктор на философските науки, преподавател в УНСС

 

 


 

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Крещяща несправедливост тегне над България - Иван Ангелов




През последните 25 години от страната са отнети 90-95 млрд. лв. Препоръки до новото правителство за европейска данъчна система

Присвояването на новите блага от капитала става все по-нагло в световен мащаб и за съжаление среща слаба съпротива. Докъде ще се стигне, ако това продължава и през следващите десетилетия? Дават ли си сметка идеолозите на капитала, че натискът върху трудовите хора в не много далечното бъдеще може да предизвика мощно масово противодействие на стотици милиони! Дават ли си сметка, че с безотговорното си поведение в разпределителните отношения сегашните капиталисти подкопават дори основите на капитализма като система, което противоречи и на собствените им стратегически интереси!
България не прави изключение от тези тревожни глобални процеси. Те могат да имат дори по-опасни последствия у нас, понеже сме слаборазвита страна с беден народ. В развитите страни с по-висок стандарт на трудовите хора все още има какво да се отнема, без да се засяга биологичното им оцеляване. За бедните като нас територията за социално отстъпление до посягането на биологичното ни оцеляване е далеч по-малка. В страни като нашата крещящо несправедливото разпределение може да предизвика гняв,

отчаяние и социални взривове

по-скоро, отколкото в най-развитите страни.
Мои изследвания показват, че през последните 25 години от България са отнети, буквално откраднати от трудовите хора и от обществото като цяло, не по-малко от 90-95 млрд. лв. чрез престъпната приватизация; разрушената индустрия и земеделие; заробващите концесионни договори, сключени от продажни български политици; драстичното системно подценяване на труда; масовата деквалификация и деморализация на стотици хиляди трайно безработни; несправедливата данъчна система; масовите злоупотреби с монополно положение; укриването на обороти и доходи и неплащането на данъци от частни компании; незаконните трансфери на печалби в чужбина от действащите у нас чуждестранни компании; неравноправното и неизгодно за България участие и "сътрудничество" с ЕС, МВФ, Световната банка, Световната търговска организация, НАТО; преждевременно изключените 4 ядрени блока в АЕЦ "Козлодуй"; наложеното ни участие в икономически санкции срещу Югославия, а сега и срещу Русия; преждевременното отваряне на границите за внос на чуждестранни стоки при неподготвена и неконкурентоспособна българска икономика; изкуствено предизвиканите фалити на финансови и нефинансови български компании; масовото изтичане на най-ценни мозъци и на генетичен потенциал към чужбина; унищожаването на българската природа; ширещата се престъпност и масова корупция и много други начини.
Ако по БВП на човек от населението сме 47% от средното ниво на ЕС, по доходи сме 22-23%. От 1989 г. досега доходите у нас нарастват два пъти по-бавно от производството и производителността на труда. В структурата на БВП по елементи на доходите сме на най-ниското последно място в ЕС - около 40% от брутната добавена стойност и около 50% от БВП, при 68% в Словения и около 80% в развитите страни членки.
У нас има масова бедност, растяща доходна и имуществена поляризация, мизерно ниски заплати и пенсии, слабо платежоспособно търсене, ниско потребление, трайна икономическа стагнация, жесток дефицит на социална справедливост. Имаме далеч по-висока официална безработица от средната в ЕС. Действителната е около 18-20%. Ако не бяха отворени границите за емиграцията на над един милион български граждани, безработицата щеше да е около 50%. Това е безпощадно мерило за нашата икономическа, социална и морална разруха през последните 25 години.
Обедняването и социалната поляризация все повече се задълбочават. Това не може да трае безкрайно, защото ще бъде премината критичната линия на поносимост, след която настъпва социалната експлозия. Всеки обективен анализатор чува нарастващия тътен от социалните дълбини на обществото. Резултатите от последните избори го потвърждават.
Изправени сме пред големия въпрос:

как да решим проблема с бедността

и социалната поляризация, как да възстановим поруганата социална справедливост? То може да стане трайно и стабилно само чрез ускорен догонващ икономически растеж, голяма заетост, висока производителност на труда, конкурентоспособна икономика, справедливо разпределение на благата. Това обаче изисква десетки милиардни инвестиции във физически и човешки капитал, тотална структурна и технологична модернизация на икономиката, упорит труд, висока дисциплина навсякъде и във всичко, отваряне на т.нар. досиета на прехода, развенчаване на много политически величия, промяна в манталитета на милиони хора, компетентно и почтено ръководство на държавата.
Ако допуснем, че отсега нататък всичко у нас върви добре и се действа комплексно по всички взаимно свързани направления, ще са нужни поне 20-25 години. Като имам предвид, че всичко тук става трудно, мъчително и бавно, ще ни е нужно два пъти повече време. Българските граждани обаче не могат да чакат толкова дълго.
А има ли решения за по-скорошно, макар и частично, облекчаване на бедността и социалната поляризация, за реабилитация на справедливостта? Ограничени частични резултати може да се постигнат относително бързо с помощта на отделни инструменти на икономическата политика. Такива са разпределителните и преразпределителните инструменти. С тях може да се променят адресите при разпределението на доходите. Отнетото от труда през последните 25 години може и трябва да се върне на неговите създатели и да се постигне приблизително социално равновесие. Това означава форсирана политика на повишение на доходите на най-бедните и средните слоеве от населението за сметка на богатите и най-богатите. Това означава реабилитация на справедливото разпределение на благата.
Някой може да възрази, че с такива мерки се демотивират работливите, умните и предприемчивите и се насърчат мързеливите. Това не е вярно, защото наложените у нас разпределителни отношения през последните 25 години не са здравословна мотивация, а жестоко ограбване на по-слабите от по-силните, на нормалните от арогантните. Неслучайно за 25 години, т.е само за едно поколение, у нас бяха натрупани богатства на единия полюс на обществото, за което в Америка и Европа са били нужни 6-8-10 поколения. Това не е ли чудовищно национално престъпление!
Най-ефикасен разпределителен и преразпределителен инструмент е данъчната система. България е член на ЕС и трябва да пристъпи към сближаване на данъчната си система с тази на развитите европейски държави. Главни направления на реформата трябва да са: повишаване на нашето данъчно облагане като процент от БВП до преобладаващото в ЕС; повишаване дела на преките и намаляване дела на косвените данъци в бюджетните приходи, както е в ЕС; отказ от "плоските" преки данъци и въвеждане на умерено прогресивно облагане; увеличаване на данъчните приходи за общините.

Какви промени се налагат?

1.От 1 януари 2015 г. "плоският" данък върху доходите на физическите лица да се преобразува в умерено прогресивен с необлагаем минимум за месечен доход до 400 лв. и данъчни ставки: 10, 15 и 20%. Месечните доходи до 2000 лв. да се облагат с 10%; горницата докъм 5000 лв. - с 15%, и над 5000 лв. - с 20%. В ЕС максималните ставки са между 45 и 55%.

Така по-голяма част от доходите ще остава в бедните и средните доходни групи и ще повишава покупателната им способност. Това пък ще  увеличава потребителското търсене на домакинствата, предимно за произведени в България стоки, и ще бъде стимулатор за икономическия растеж, заетостта, доходите. Главният резултат от въвеждането на този данък е, че финансовото бреме се премества към заможните и богатите слоеве и се облекчават най-бедните. То е икономически оправдано и социално справедливо. Това е било разбрано и приложено във Великобритания през 1435 г. и в САЩ през 1862 г., а някои хора в България не желаят да го разберат и през 2014 г.

2. От 1 януари 2015 г. да се премине към семейно облагане на доходите. Общият доход на членовете на семейството ще се дели на техния брой. Ако доходът на член е по-малък или равен на необлагаемия минимум, установен с новия данък върху доходите, той няма да се облага. Ако е по-голям, горницата ще се облага по скалата на данъка върху доходите.
Със семейното облагане се оставя по-голям доход в домакинствата. Това ще стимулира потребителското търсене (а чрез него и растежа) и ще улеснява отглеждането на децата.

3. От 1 януари 2016 г. "плоският" данък върху печалбата да се преобразува в умерено прогресивен с максимална ставка 20%. И тук да се оставя необлагаем минимум за печалбата на малките фирми, да се запази 10% ставка за средните по размер печалби, да се въведе 15% за по-големите и 20% за най-големите печалби над определена граница. В ЕС пробладаващите максимални ставки за този данък са между 25 и 35%.
Тези основни ставки да се съчетаят с:
а) въвеждане на нулев данък върху печалбата за всички инвестиции в изостанали региони, а също и за реинвестираната в производствени дълготрайни активи част от печалбата за цялата страна през следващите 10 години;
б) право на фирмите да прилагат ускорена амортизация за доставени нови производствени машини и съоръжения през 2016-2025 г.
Този данък ще стимулира инвестиционната активност за разширението, структурното и технологичното обновяване на производството. Това ще повиши растежа, заетостта, доходите.

4. ДДС да остане на сегашното ниво от 20%, но от 1 януари 2016 г. за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки да се повиши на 27%. Това ще облекчи живота на възрастните хора, които са главни потребители на лекарства, и ще помогне за отглеждането на децата.

5. От 1 януари 2015 г. данъкът върху лихвите по депозити да се прилага само за влогове сумарно над 100 хил. лв. на вложител, независимо в колко срочни депозита или банки са вложени.

6. От 1 януари 2015 г. да се повишат данъчните ставки върху доходите от дивиденти и други форми на капиталови доходи.

7. През първата половина на 2015 г. да се приложи еднократно облагане с 5% данък "Солидарност" на недвижимите и част от по-големите движими имоти на обща пазарна стойност над 400 хил. лв. на домакинство. Това не е репресивен данък, а средство за подпомагане на обществото в тази трудна ситуация.

8. От 1 януари 2016 г. да се въведе по-стръмен прогресивен данък за недвижимо имущество над 150 хил. лв. по пазарна оценка, а също и за притежавани екстравагантни транспортни и други средства и съоръжения: самолети, хеликоптери, луксозни лимузини, яхти и други подобни.

9. Да се запази данъчното облагане на малките и средни наследства, а през 2016 г. да се повиши за големите и най-големите.

10. От 1 януари 2015 г. дивидентът от държавните фирми да се намали от 80% на 20%. Да се забрани отнемането за бюджета на остатъчната неразпределена печалба от тези фирми.

11. България да се присъедини към данъка върху финансовите трансакции, който предстои да бъде въведен в ЕС.

Реформирането на данъчната ни система в препоръчаните направления ще я направи по-справедлива, икономически по-ефективна и по-европейска.


 

сряда, 15 октомври 2014 г.

Западът носи вина за кризата в Украйна - проф. Джон Миършаймър

 

 

 

На Запад преобладава мнението, че кризата в Украйна е предизвикана изключително от руската агресия. По тази логика руският президент Владимир Путин е прибягнал до анексията на Крим заради осъществяването на заветната си мечта да възроди Руската империя, а впоследствие може да се опита да установи контрол над цяла Украйна и другите страни от Източна Европа.

Според привържениците на тази теория отстраняването на президента Виктор Янукович през февруари 2014 г. е било само повод за Путин, заповядал на руските войски да завземат част от съседната държава.

Но това е погрешна гледна точка: по-голямата част от вината за кризата трябва да поемат САЩ и европейските им съюзници. Главната причина за сполетялата ни беда е разширяването на НАТО, което се превърна в крайъгълен камък на по-мащабна стратегия за извеждането на Украйна от руската орбита и нейната интеграция със западния свят. Дружи важни елементи от тази стратегия бяха разширяването на ЕС на Изток и западната подкрепа за продемократичното движение на Украйна, като се започне с "оранжевата революция" от 2004-та.

От средата на 90-те години руските лидери твърдо се противопоставят срещу разширяването на НАТО, а последните години дадоха ясно да се разбере, че няма спокойно да гледат как стратегическият им съсед се превръща в бастион на Запада. Последната капка стана незаконното отстраняването на демократично избрания проруски президент, което той справедливо окачестви като "държавен преврат". Путин отговори със завземането на Крим – полуостров, който той смяташе, че ще стане военно-морска база на НАТО. Той също дестабилизира положението в Украйна, за да забрави тя за плановете си да стане част от Запада.

Няма защо да се учудваме на подобна агресивна реакция от стана на Кремъл. Все пак Западът бе започнал да се разпорежда в задния двор на Русия, застрашавайки нейните ключови стратегически интереси, срещу което Путин неведнъж и емоционална предупреждаваше. Американските и европейските елити бяха объркани, защото се придържат към погрешна концепция за световната политика. Те са склонни да смятат, че логиката на реализма не е актуална в XXI век, а Европа може да бъде единна и свободна благодарение на такива либерални принципи като властта закона, икономическа взаимозависимост и демокрация.

Но този генерален план не сработи в Украйна. Кризата в тази страна показва, че реалната политика си остава актуална, а пренебрегващите я държави рискуват много. Американските и европейските лидери сгрешиха дълбоко, опитвайки се да превърнат Украйна в бастион на Запада по границите с Русия. Сега, когато последствията от тези неразумни действия станаха очевидни, би било още по-груба грешка да се продължава с тази необмислена политика.

НАТО повдигна въпроса за приемането на Украйна (и Грузия) на срещата си на върха в Букурещ през 2008 г. Администрацията на Джордж Буш подкрепи тази стъпка, но Франция и Германия се обявиха против, защото не искаха да дразнят и провокират Русия. В крайна сметка се стигна до компромисно решение: алиансът не започна формални процедури за членство, но подкрепи стремежа на Украйна (и Грузия) и Украйна за членство и самоуверено обяви: "Рано или късно тези две страни ще станат членки на НАТО".

Но в очите на Москва това изобщо не беше компромис. Путин неведнаж бе заявявал, че присъединяването на тези две страни към НАТО ще бъде "пряка заплаха" за Русия. Един руски вестник съобщи, че Путин в разговор с Буш казал директно: "Ако Украйна влезе в НАТО, тя ще престане да съществува".

На Изток се придвижваше и ЕС. През май 2009 г. той обнародва инициативата си "Източно партньорство" - програма, която по замисъла на европейските стратези трябвало да съдейства за процъфтяването на такива държави като Украйна и тяхната интеграция в икономиката на Евросъюза. Не е учудващо, че руските лидери смятат този план за противоречащ на националните интереси на Русия. През февруари, още преди свалянето на Янукович, руският външен министър Сергей Лавров обвини Евросъюза в опит да създаде "сфера на влияние" в Източна Европа. В очите на Москва разширяването на ЕС е предлог за експанзията на НАТО.

Последният инструмент, който Западът използваше за откъсването на Киев от Москва, бяха усилията по разпространението на западните ценности и утвърждаване на демокрацията в Украйна и други постсъветски държави. Подобни планове често са придружавани с финансирането на прозападни политици и организации. В рамките на тези усилия правителството на САЩ субсидира Националния фонд за подкрепа на демокрацията, който финансира над 60 проекта, насочени към засилването на гражданското общество в Украйна. Президентът на фонда Карл Гершмън нарече тази страни "най-голямата награда. "

След победата на Янукович на президентските избори през февруари 2010 г. фондът реши, че новият президент пречи на поставените цели, затова удвои усилията в подкрепа на опозицията и укрепването на демократичните институции в страната.

Методите на социалното инженерство, прилагани от Запада в Украйна, тревожат руските лидери, те се опасяват, че тяхната страна може да стане следващата мишена. И това изобщо не са безпочвени страхове. През септември 2013 г. Гершмън написа следното във в. "Вашингтон таймс": "Решението на Украйна да стане част от Европа ще ускори гибелта на идеологията на руския империализъм, олицетворен от Владимир Путин". И добави: "Руснаците също имат избор и Путин може да се озове в лагера на загубилите не само в близката чужбина, но и вътре самата Русия".

Тройната политика на Запада – разширяването на НАТО, разширяването на ЕС и развитието на демокрацията наляха масло в огъня, който може да пламне всеки момент. Искрата станаха събитията от ноември 2013 г., когато Янукович отхвърли мащабно икономическо споразумение с ЕС и прие контрапредложението на Руси за 15 млрд. долара. Западни емисари спешно излетяха за Киев. На 21 февруари правителството и опозицията постигнаха споразумение, но то веднага бе развалено и на следващия ден Янукович трябваше да бяга в Русия. Властта в Киев пое правителство, което бе прозападно и антируско до мозъка на костите си. В него влязоха четирима души, които с пълно право може да се нарекат неофашисти.

Макар ролята на САЩ да не е докрай изяснена, ясно бе, че Вашингтон подкрепи държавния преврат. Виктория Нюланд (помощник държавен секретар) подкрепи смяната на режима и настояваше премиер да стане Арсений Яценюк. Не е учудващо, че руснаците с най-различни политически убеждения смятат, че САЩ за изиграли значителна роля в отстраняването на Янукович.

За Путин настъпи време за решителни действия срещу Украйна и Запада. Той заповяда на руските войски да вземат Крим от Украйна, а после присъедини полуострова към Русия. Това бе сравнително лесна задача, защото в Севастопол имаше руски военен контингент. Освен това етническите руснаци представляваха 60% от населението и те не искаха да остават в Украйна. Той предостави съветници, въоръжения и дипломатическа подкрепа за Източна Украйна, които тласкат страната към гражданска война. Той показа, че няма да позволи на Украйна да се превърне в западна крепост под носа на Русия.

Не е трудно да се разберат и обяснят действията на Русия. Наполеоновска Франция, императорска Германия и нацистка Германия трябваше да преодоляват огромни равнинни пространства, за да нанесат удар срещу Русия. Докато Украйна представлява буферна държава, която е изключително важна за Русия. Няма руски ръководител, който да приеме, че един военен съюз, доскоро отявлен враг, да вземе Украйна. Няма руски лидер, който да гледа със скръстени ръце как Западът помага на власт в Украйна да дойде правителство, което иска да интегрира страната в западните структури.

Вашингтон може и да не харесва позицията на Москва, но той трябва да приеме логиката, която стои зад тези действия. Това е "геополитиката на чайниците" - великите държави винаги реагират чувствително срещу потенциалните заплахи непосредствено до границите им. Може да си представи каква ярост ще обхване Вашингтон, ако Китай сглоби силен съюз и се опита да въвлече в него Канада или Мексико.

В САЩ мнозинството реалисти се противопоставяха на разширяването на НАТО, смятайки, че едва ли е необходимо да се озаптява преживяваща упадък велика държава със стареещо население и еднообразна икономика. Те се опасявах, че разширяването на алианса само ще подтикне Русия да предизвиква беди в Източна Европа. Тази гледна точка много ясно бе изразена от американския дипломат Джордж Кенън в интервю през 1998 скоро, след като Сенатът одобри първия етап от разширяването на НАТО. "Струва ми се, че руснаците постепенно ще започнат да се отнасят крайно враждебно към това (разширяването)", което ще повлияе върху външната им политика. Мисля, че това е трагична грешка. Няма никакви причини за нея: никой никого не застрашаваше".

От друга страна, повечето либерали, включително ключови фигури от администрацията на Бил Клинтън, приветстваха разширяването. Те смятаха, че краят на Студената война ознаменува фундаментална трансформация на световната политика и новият постнационален ред измества логиката на реализма, която някога преобладаваше в Европа. САЩ бяха не само "незаменима държава", както се изрази тогавашният държавен секретар г-жа Мадлин Олбрайт, но и "милостив господар", затова едва ли трябва да се съобразяват със заплаха от Москва. По същество целта бе целият континент да заприлича на Западна Европа. Либералният мироглед е общоприета догма и сред сегашните управляващи в САЩ.

По същество в действията си двете страни се ръководиха от различни политически принципи. Путин и неговите сънародници мислят и действат като реалисти, докато западните им опоненти се придържат към либералните възгледи за световната политика. В резултат САЩ и съюзниците им неосъзнато провокираха сериозната криза в Украйна.

Макар без съмнение Путин да проявява склонност към авторитаризъм, няма никакви факти за неговата умствена неуравновесеност. По-скоро обратното: той е първокласен стратег и всички, които оспорват външнополитическата му линия би трябвало да се опасяват и са го уважават.

Има аналитици, които твърдят, че Путин съжалява за разпада на Съветския съюз и има твърдото намерение да обърне този процеси чрез разширяване на руските граници. При по-внимателно разглеждане този довод не издържа на критиката. Ако Путин се придържаше към идеята за създаването на Голяма Русия, тези негови намерения щяха да се проявят някак си до 22 февруари (превратът срещу Янукович). Няма обаче никакви доказателства, че той е бил склонен да завземе Крим и още повече други украински територии. Неговата реакция на събитията бе отбранителна, а не нападателна.

Повечето западни лидери продължават да отричат факта, че поведението на Путин може да е продиктувано от законна загриженост за безопасността на Русия, затова няма нищо чудно, че те се опитват да го променят, наказвайки Русия. Западът разчита на икономически санкции, за да накара Русия да спре помощта си за бунтовниците в Източна Украйна. Историята показва, че държавите са готови да понесат големи тегоби и лишения, за да защитят ключовите си стратегически интереси и няма причина да смятаме Русия за изключение от това правило.

Кризата в Украйна може да бъде разрешена, макар че за целта Западът трябва принципно да промени подхода си към тази държава. САЩ и техните съюзници трябва да се откажат от плана си за приобщаване на Украйна към западния свят и заедно с това да се опитат да я направят неутрална буферна държава между Русия и НАТО, каквато бе Австрия през епохата на Студената война. Суверенна Украйна, независима от Русия и Запада – ето я целта, към която трябва да се върви. Заради нея САЩ и съюзниците им трябва публично да изключат възможността от разширяването на НАТО в Украйна и Грузия. Западът трябва също да помогне в разработването на икономически план за спасяване на Украйна, който да бъде финансиран от ЕС, МВФ, Русия и САЩ. Москва трябва да приветства тома предложение, отчитайки заинтересоваността й наличието на процъфтяваща и стабилна Украйна на югозападния фланг. Западът трябва също съществено да ограничи социалното си инженерство в Украйна. Заедно с това американските и европейските лидери трябва да призоват Украйна към уважение на малцинствените права, особено езиковите права на рускоговорящото население.

Имаше ли Куба правото да създава военен алианс със Съветския съюз в епохата на Студената война.? САЩ не смятаха така и руснаците се придържат към същата логика, когато става дума за присъединяването на Украйна към Запада. В интерес на Украйна е да приеме тази житейска логика и да се държи по-внимателно със своя по-могъщ съсед.

Западът няма причини да приема в своите редици Украйна, ако тя бъде склонна да води погрешна външна политика, и особено след като защитата на тази държава не влиза в жизненоважните приоритети на Запада.

Сегашните силови игри на Русия показват, че ако Украйна бъде приета в НАТО, това може да доведе до военен сблъсък между Русия и Запада. Един ден на САЩ ще им потрябва помощта на Русия за сдържането на засилващия се Китай. Но сегашната американска политика само тласка Русия и Китай в обятията.

---------------

Източник: Агенция БГНЕС

Джон Миършаймър е професор по политология в Чикагския университет. Статията му е публикувана в списанията "Форин Афеърс" и "Россия в глобалной политике".

 

 

 

 

понеделник, 13 октомври 2014 г.

Корпорациите ще се налагат над волята на гражданите и правителствата

 

 

 

Интервю на Къдринка Къдринова  с Беноа Бревил, зам. главен редактор на в. „Монд дипломатик”, разказва за рисковете от подготвяния „на тъмно” договор за свободна търговия между ЕС и САЩ

 

Господин Бревил, обществеността не само в България, но и в цяла Европа не е достатъчно информирана за подготвяния договор за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции. Във Франция какво правите по въпроса?


- Във Франция дълго никой не говореше за същността на Големия трансатлантически пазар (ГТП), както аз предпочитам да наричам този проект. Имаше статии в икономическата преса, например в „Лез Еко”. Там се говори езикът на предприемачите, а те са много благосклонни към ГТП. Във Франция само „Монд дипломатик” и „Юманите” сочеха проблемите. Но по време на европейските избори през май темата влезе в устата на всички. И дори партии, които всъщност подкрепят договора, започнаха да го критикуват, защото разбраха, че общественото мнение е настроено против такъв тип споразумения. Щом обаче минаха изборите, пак млъкнаха. Но фактът, че темата бе засегната в предизборната кампания, позволи хората да получат информация и да надигнат глас. Онова, което най-силно мобилизира обществото за отпор срещу ГТП, е екологичният риск, ГМО, шистовият газ, измитото с хлор американско пиле. Но аз по-силно съм обезпокоен от задаващите се с този договор потъпквания на синдикалното и трудовото право, на държавния суверенитет.

Къде договорът може да удари най-болезнено обикновения човек?

- От една страна, това е отпадането на регулациите и на т.нар. нетарифни ограничения. Има редица американски продукти, които сега не може да влизат в ЕС,  понеже нормите тук са различни от американските. Но ако споразумението бъде прието, тези продукти ще нахлуят на европейския пазар. Това ще засегне най-вече земеделието и смятам, че ще има катастрофални последици в Европа. Вторият аспект, много важен, е осигуряването на възможност фирми да съдят държави. Нека да ви дам един неотдавнашен пример с регистрираната във Франция мултинационална компания „Веолия”. Тя има бизнес в Египет и заведе дело срещу египетската държава, която след Арабската пролет увеличила минималната заплата в страната с 20% и така навредила на печалбите на „Веолия”. Сега си представете, че сме в Европа след приемането на договора за ГТП. И някое европейско правителство реши да национализира или да предприеме регулационни мерки спрямо дадено американско предприятие. То ще може веднага да съди държавата за това. Но държавата няма да може да съди него. Волята на корпорациите ще се налага над волята на гражданите и на правителствата.

Няма ли да има възможност за арбитраж?

- Формално ще има. Но механизмът е такъв, че всичко попада в ръцете на истинска адвокатска мафия. Когато едно предприятие съди държава, се полагат трима арбитри. Един е определен от предприятието, един от държавата, а за третия двете страни се договорят заедно. По принцип такъв арбитър може да е всеки, дори вие или аз. Но не става така, а винаги се избират хора от големи адвокатски кантори предимно от САЩ или Англия. Наред с тези трима арбитри се мобилизират и цели армии от адвокати -  държавата има нужда от тях, за да се защити. Често те идват от същите кантори като  основните арбитри, което си е чист конфликт на интереси. Един такъв процес може да продължи и 4 месеца, и 2 години. А на тези адвокати се плаща между 200 и 500 евро на час! Представете си за какви пари става дума! Има и друго. В адвокатската кантора, която защитава държавата, се трупат данни за всички начини, по които клиентът може да бъде атакуван.

В един следващ етап същата тази кантора, която следи законодателните промени, може да заиграе за другата страна - да информира заинтересуваните предприятия къде са настъпени интересите им и да ги посъветва как най-изгодно да заведат дело срещу държавата. Ето ви и пример. Една от тези влиятелни  кантори информира всички свои клиенти по време на войната в Либия за възможните начини, по които либийската държава да бъде съдена с аргумента, че е допуснала несигурност, нестабилност и военни действия, а това вреди на интересите на инвеститорите. Така по едно и също време Либия преживя и вътрешна война, и чужда военна намеса, и отделно съдебни атаки от мултинационални компании. Същото утре може да се случи във Франция, в България, навсякъде.

А САЩ атакувани ли са като държава по този начин?

- Мексикански и канадски фирми са правили десетки такива опити. Знаете, че Мексико и Канада са свързани с договор за свободна търговия със САЩ (НАФТА). Но САЩ като държава никога не са губили процес. Нали арбитрите  винаги са американски или английски адвокати...

Пактът за финансова стабилност, който беше наложен в ЕС под претекст за борба с кризата, доведе до доста асоциални промени в националните законодателства, до нарушения на трудовите права. Дали той не е бил „загрявка” за трансатлантическата „свободна търговия”? 

- Всички европейски директиви са един вид подготовка за това споразумение. Имаше много спорни директиви и преди Пакта за финансова стабилност - например онези от 90-те години, които абсолютизираха приватизацията. Според тях, ако правителството ви има в страната си държавна поща и частни фирми за доставка на писма и колети, то трябва да им осигури „равни” условия за бизнес. Това предварително обрича държавния сектор на умиране. Целият ЕС, всички директиви и договори са създадени, за да фаворизират свободната и „неизкривена” по тяхната терминология конкуренция. Пактът за финансова стабилност е само брънка в тази верига, която води към споразумението за Голям трансатлантически пазар. ЕС е една наднационална и слабо демократична формация, изземваща ролята на държавите и неособено дружелюбна към демокрацията.

Във Франция най-изявени противници на договора за свободна търговия между ЕС и САЩ са две полярни формации -  Националният фронт и Левият фронт. Възможен ли е съюз между тях на тази основа?

- Причините за отхвърляне на споразумението от крайната десница и от Левия фронт са кардинално различни. Крайнодесните винаги са били против ЕС и следователно срещу ГТП. Те преди всичко поставят имиграционния въпрос в ЕС - дали българи или румънци може да се установят във Франция. Докато Левият фронт е против европейските директиви в приватизацията, трудовото законодателство, социалния дъмпинг и т.н.

Истинската левица във Франция е изключително фрагментирана. Там има еколози, синдикалисти, борци за правата на имигрантите и др. Много рядко във Франция можем да видим синдикалист и еколог да протестират заедно. Но по отношение на ГТП те намират общи точки и излизат съвместно. Това е важен стратегически момент.

Избирателите във Франция сякаш в момента дават повече симпатии на Националния фронт. Защо?

- НФ донякъде си присвои част от програмата на левицата. През 2005 г., когато беше референдумът за европейската конституция, НФ тотално преобърна риториката си. Заговори протекционистки, противно на предишните си постулати. Така събра гласовете на хората, които бяха против ЕС, включително и против пазарната либерализация на ЕС. Днес наистина виждаме, че НФ повишава изборните си резултати. Но е важно да забележим и колко е нараснал процентът на въздържалите се - 50% на последните евроизбори! Има и други около 10%, които изобщо не са записани в избирателните списъци. Тоест около 60% не гласуват. И когато НФ вземе 20%, това означава, че дори и 8% не са пуснали бюлетина за него. Броят на въздържалите се има пряка връзка с ГТП. Хората имат чувството, че решенията се взимат другаде, че нищо не зависи от тях. Ако те изберат правителство, което реши да национализира някое чуждо предприятие, а после държавата бъде осъдена от това предприятие, как тогава да се чувстват избирателите? Усещането е, че демокрацията загива.

Как да се промени това?

- Промяната ще дойде пак от хората, от социалните движения. Но те първо трябва да са добре информирани. Това няма как да го направят медиите, контролирани от големите индустриални компании. Но го прави „Монд дипломатик” например. Не казвам, че другите медии не поднасят фактите. Те съобщават, че „Веолия” съди Египет. Но не анализират причините, поради които това е скандално и които насочват към обществена съпротива. Ако хората са информирани как се взимат решенията в ЕС и как могат да повлияят на това, те ще се мобилизират. Ако не са информирани, просто няма да отидат да гласуват. За съжаление, независимите медии са с ограничени възможности. „Монд дипломатик” е голям независим вестник, но е месечно издание. Читателите ни във Франция са 100 000 души месечно. А всяка вечер телевизионната информационна емисия се гледа от 15 милиона души. Това съотношение показва, че битката е загубена предварително и че твърденията за баланс в поднасянето на различните идеи пред обществото са химера. „Монд дипломатик” е като ниша за изразяване на леви идеи. Но във френския език използваме думата „ниша” и за кучешка колибка... Ако обществото желае истински независими медии, трябва да се промени цялата система на собствеността и рекламирането в тях, както и социалните среди, от които идват журналистите.

Управляващата сега Френска социалистическа партия лява ли е? Каква е позицията й за ГТП?

- Във Франция все по-малко хора смятат ФСП за лява. Сегашният премиер Манюел Валс дори предложи тя да си смени името, да стане социалдемократическа вместо социалистическа. ФСП като цяло е твърде благосклонна към споразумението за ГТП.

Все пак вашето правителство предприе определени стъпки за защита на френската култура при преговорите за ГТП...

- Когато се появи нов европейски текст, първата реакция е да се внимава за френското културно изключение. Правителството веднага приема, че това ще се отстоява. И останалото вече минава по-лесно. Така е и с ГТП. Ако културата се извади от него, нима другите големи проблеми се решават? Кой ще повдигне въпроса за земеделието? Телевизиите няма да поканят някой неизвестен селянин да говори за това, докато с удоволствие канят певци и актьори да говорят за културата.

Вярвате ли, че договорът за Големия трансатлантически пазар може да бъде спрян от гражданите, или целта е просто той да бъде подобрен?

- Договорът трябва да бъде отхвърлен тотално, а не да се подобрява. Това няма да е лесно, но все пак може да се постигне. Имаме примера с Многостранното споразумение за инвестициите, което бе отхвърлено в края на 90-те. Ситуацията беше същата, ставаше дума за тайни преговори. „Монд дипломатик” тогава успя да разкрие текста на споразумението и така то стигна до общественото пространство. След което беше спряно. Що се отнася до договора за ГТП, той трябва да се ратифицира от всички държави в ЕС. Ако една от тях откаже, няма да мине. Затова хората трябва да са информирани, да настояват пред депутатите да гласуват против, да участват в обществени мобилизации и да го спрат. 


Беноа Бревил е доктор по история и зам. главен редактор на авторитетния френски месечник с многобройни международни издания „Монд дипломатик”.

Източник: списание „ТЕМА”

 



 

сряда, 8 октомври 2014 г.

Споразумението ЕС-САЩ - погром за Европа – Светла Василева

 

 


Проектът на трансатлантическия корпоративен и политически елит ще премахне съществуващи защити и регулации и ще пренасочи законни права от гражданите към корпорациите


Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед... и това са две гърненца с мед, смята Мечо Пух. Просто и логично. Подобна философия изповядват и транснационалните корпорации, чиито мрежи превземат планетата, а апетитите им растат с всяка нова завоювана територия и пазар. Интересите на бизнес групи от двете страни на Атлантическия океан - в САЩ и ЕС, сега са фокусирани върху Споразумението за трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). Ако то стане факт, ще засегне 850 млн. души, 1/3 от световната търговия и 45% от световния БВП.
Преди почти десет години през 1995 г. главните мениджъри на най-мощните европейски и американски компании слагат началото на трансатлантическия диалог с цел лобиране за премахване на регулациите и нормативните пречки пред бизнеса им. През 2007 г. става факт Трансатлантическият икономически съвет, който трябва да даде тласък на идеята за създаване на зона за свободна търговия от двете страни на океана. В отговор на натиска му, през ноември 2011 г. Европейската комисия (ЕК) и американски представители обявяват, че ще се сформира работна група на високо равнище, която да идентифицира и оцени възможностите за укрепване на търговията и инвестициите. Скоро след това ЕК се впуска в маратонска серия от

над 100 закрити заседания

с отделни компании и бизнес лобисти, на които последните развиват позициите си. Тези срещи са пазени в тайна от гражданите, но еврочиновниците са принудени да признаят за провеждането им след натиск за свобода на информацията. През февруари 2013 г. Барак Обама обявява официално старта на преговорите за ТПТИ, а първият им кръг се провежда през юли същата година. От двете страни на океана се надяват те да приключат в рамките на две години, преди началото на кампанията за избор на следващ президент на САЩ през 2015 г. Това обаче не е традиционен търговски договор и финализирането му в тези срокове се оценява най-малко като безотговорно.
Разбира се, за пред обществеността от двете страни на океана Споразумението е подходящо пиар-"опаковано", "овкусено" и поднесено на гражданите по начин, правещ го примамливо и приемливо. Обещава се създаване на най-голямото общо икономическо пространство в света, разкриване на стотици хиляди работни места, ръст на БВП с 1%, подем на индустрията, финансиране на научни изследвания и излизане от кризата. Това е част от стратегията за "приспиване" на бдителността на обществата. Собствената оценка на въздействието на ЕК обаче сочи, че много по-реален е очакван ръст от 0.1% на БВП за региона, или едва по 0.01% годишно за период от десет години. Когато свалим лъскавата опаковка на ТПТИ, остава онова, което е то в действителност - проект на трансатлантическия корпоративен и политически елит, който се опитва да премахне или да понижи социални, здравни, финансови и екологични защити, да пренасочи законни права от гражданите към корпорациите и да запази глобалното лидерство на САЩ в условията на променящ се пред очите ни световен ред.
На брифинг, състоял се през септември 2013 г., пресцентърът на ЕК твърди, че Споразумението не представлява заплаха и че преговорите ще бъдат прозрачни. Само два месеца по-рано обаче върховният представител, преговарящ от името на ЕС - Ignacio Garcia Bercero, в писмо до американския си колега го уверява, че ЕК ще блокира обществения достъп до всички документи, свързани с преговорите и с ТПТИ и че те ще останат затворени на обществеността за период до 30 години. Позицията е потвърдена и от еврокомисаря по търговията Карел де Гухт, който заявява пред Европейския парламент, че Комисията ще третира Споразумението със същата степен на секретност, както и предишни споразумения, и призовава депутатите да подкрепят конфиденциалността.

Рисковете, които еврочиновниците се опитват да скрият от гражданите

Загубата на работни места е една от заплахите, която изглежда съвсем реална. Компаниите ще бъдат насърчавани да търсят източници на стоки и услуги в САЩ, където трудовите стандарти са по-ниски, а синдикални права не съществуват, което неминуемо ще доведе до предислокация на европейски работници. Всъщност подобен процес не е непознат за Щатите. Влязлото в сила през 1994 г. Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA) между САЩ, Канада и Мексико води през първите години до загуба на над 1 млн. работни места и до намаляване на заплатите на още 1 млн. работници. Съществуват опасения, че ТПТИ може да доведе и до понижаване на всички трудови стандарти, определени като "бариери" пред търговията. Такива например са колективните трудови договори, които могат да бъдат оспорени като представляващи ограничения за бизнес модела на конкурентите. САЩ са известни с отказа да ратифицират Конвенциите на Международната организация на труда (МОТ) за основните трудови стандарти, сред които колективното договаряне, свободата на сдружаване и правото на организиране. Корпорациите виждат в ТПТИ възможност да преместят производствата си на места, където заплатите и правата на работниците са най-ниски с цел да намалят разходите си за труд и увеличат печалбите.
Това обаче не е всичко. Съгласно предложените в Споразумението клаузи за защита на инвеститорите, всички бъдещи подобрения в условията на заетост могат да доведат до искове за обезщетение от корпорации от ЕС и САЩ.
Снижаване на европейските регламенти за

 безопасност на храните

включително на ограниченията за генетично модифицирани организми (ГМО), използването пестициди, хормони и стимулатори на растежа, е другата заплаха, пред която ще ни изправи ТПТИ. Американските производителите не са длъжни да носят отговорност за състоянието на околната среда и на животните като европейските си колеги и дълго време се опитват да премахнат контрола на ЕС и ограниченията за продажба на техните продукти на европейските пазари. В центъра на спора е използването на "принципа на предпазливостта", установен на Стария континент. Според него е възможно изземването на продукт от пазара, ако има риск, че той е опасен за човешкото здраве, дори и ако няма достатъчно научни данни, върху които да се базира преценката. "Принципът на предпазливостта" прехвърля тежестта на доказателствата върху компанията, която го пуска за продажба, като тя е длъжна да покаже, че той е безопасен.
Около 70% от всички обработени храни, продавани в супермаркетите в САЩ, съдържат генетично модифицирани съставки. В Европа обаче заради огромната гражданска съпротива на практика няма такива храни. Ако все пак се открият, те трябва да бъдат надлежно обозначени на етикетите им. Американските биотехнологични компании използват ТПТИ, за да атакуват регламентите на ЕС и да оспорят политиката на задължително етикетиране. Над 90% от говеждото месо в САЩ се произвежда с използване на хормони на растежа при едрия рогат добитък, които предизвикват ракови заболявания при хората. От 1988 г. насам в ЕС действат ограничения за внос на това месо. Щатите редовно третират закланите птици с хлор, преди да ги продадат на потребителите - процес, който е забранена в ЕС от 1997 г. Американското правителство оспорва тези ограничения в рамките на Световната търговска организация, а корпорациите призовават за отстраняването им и чрез ТПТИ като ненужни бариери пред търговията.
Трансатлантическото споразумение заплашва да подкопае и основни

екологични регулации

в рамките на ЕС, за които се знае, че гарантират далеч по-високи равнища на безопасност, отколкото тези в САЩ. На първо място сред тях са регламентите за химикали, въведени през 2007 г. с цел опазване на човешкото здраве и околната среда от опасни вещества, използвани в производството. Те се основават както и при храните на "принципа на предпазливостта". Така например американската Агенция за защита е успяла да въведе контрол едва върху шест от 84 000 химикала, които са били в търговска употреба, докато ЕС забранява 1200 вещества за употреба само в козметиката, например. Европейските компании също подкрепят приемането на ТПТИ в частта му за отстраняване на екологичните разпоредби, които сега ги поставят, според тях, в неравностойно положение по отношение на глобалните им конкуренти.
Застрашени са и съществуващите регулации,  свързани със стандартите за агро- и фосилните горива. "Хармонизирането" на изискванията, т.е. понижаването им, ще позволи на рафинериите на САЩ да изнасят по-лесно петрол, извлечен по опустошителен за околната среда метод от канадските катранени пясъци, а също и на газ, добиван от шисти, което ще доведе до увеличаване на хидравличното разбиване (фракинг). ТПТИ може да се използва от Щатите и за оспорване забраната за добив на шистов газ, наложена в много страни в Европа.
Трансатлантическото споразумение не е фокусирано единствено в снижаването на регулаторните режими в полза на корпорациите. То посяга и на правото на

достъп до информация

Авторското право, търговските марки и патентите ще бъдат подложени на засилен контрол от бизнеса, което може да ограничи извоювани позиции за училища, библиотеки, хора с увреждания. 
Една от най-големите заплахи за обществата и държавите от ТПТИ е, че Споразумението предоставя на транснационалните корпорации правомощието да съдят отделните страни за претърпени загуби в резултат на решения на публичната политика. Тази разпоредба за "уреждане на спорове между инвеститорите и държавата" фактически повишава юридическия статут на транснационалния капитал, правейки го еквивалентен на този на националната държава. На практика корпорациите ще могат да оспорват решения, взети от суверенни държави и да претендират за обезщетения, ако тези решения оказват неблагоприятно въздействие върху печалбите им. Делата се водят в специални съдилища, подобни на трибунали. Вече са известни над 500 такива претенции срещу 95 държави, като 400 от тях са заведени през последните 10 години.
Въпреки секретността на преговорите и оскъдната информация, малко по малко завесата, покриваща ТПТИ, се повдига. През последните месеци е налице засилване на гражданските движения и от двете страни на океана, които са против подписването на Споразумението. На 7 октомври започна събирането на 1 млн. подписа от цяла Европа (за България 25 000) под петиция, настояваща за спиране на ТПТИ. 11 октомври е обявен за ден на международен протест на народите срещу корпорациите, в който страната ни ще се включи с шествия в София, Пловдив, Добрич, Варна и Шумен. Това ще бъде протест на граждани, а не на официалната власт, която в лицето на служебния външен министър Даниел Митов заяви още през август, че България активно подкрепя преговорите за ТПТИ.   

 

Източник: вестник „Дума”, 9 октомври 2014 г.




 

вторник, 7 октомври 2014 г.

Просто ще убиеш един човек... - Петрана Сомлева

 

 

 

 

В съзнанието ми е запечатана една сцена, която никога няма да забравя. Беше към края на октомври 1967 г. Бях първи курс студентка в София, когато един ден, отивайки на лекции на ул. "Граф Игнатиев" - близо до тогавашната сграда на Министерството на вътрешната търговия, срещнах голяма група млади хора като мен, които носеха плакати с образа на Че Гевара, скандирайки неговото име и лозунги с надписи "Американски убийци" и "Предатели". Това беше толкова впечатляващо, че и сега при този спомен още потръпвам. Вече почти половин век неговият мъжествен лик с черната барета и червената звездичка на нея, направена от Алберто Корда, ни съзерцава от стотици хиляди плакати, червени знамена и фланелки, носени на многолюдните социални протести в Чиапас (Мексико), Сиатъл (САЩ), Порто Алегре (Бразилия), Лондон, Генуа, Рим и другаде по света. Неговите смели изказвания днес се цитират в официалните речи на новото поколение латиноамерикански политически лидери, а портретът му присъства в правителствените им кабинети. Неотдавна младият боливийски президент Ево Моралес започна встъпителното си слово с думите: "Ние, от Движението за социализъм, сме избрани, за да довършим делото на Че". А неговият колега от Венецуела, покойният вече Уго Чавес, завършва речта си на срещата на народите на двете Америки в Мар дел Плата, Аржентина, с поздрава "Да живее Че Гевара".
Но кой всъщност бе човекът зад

безсмъртния Команданте

за когото философът Сартр писа "Че Гевара е част от големите митове на това столетие. Неговият живот е историята на най-съвършения човек на нашата епоха". Защото малко от нашите съвременници могат до такава степен да разклатят общественото съзнание и да оставят след себе си толкова много мистерии и тайни, колкото това е сторил човекът - символ на 20-и век - Че Гевара.
Историята на Ернесто Гевара все още е пълна с много загадки. И най-трудното е да се разбере и обясни всичко онова, което е стояло зад мотивите и импулсите на този наистина уникален човек, това как той е събрал идеите, които впоследствие увличат зад себе си цели народи и държави, откъде и как е черпил сили.

Ернесто Гевара де ла Серна е роден на 14 юни 1928 г. в град Росарио, Аржентина в семейство на заможни аристократи - земевладелци - Ернесто Гевара Линч и Селия де ла Серна. Родната му къща днес е превърната в музей, за посещението на която се чака на опашка. Сред посетителите често има и известни политици. Ярко изразената социална ориентация в своя мироглед Ернесто дължи на семейната среда. На 8 години той е свидетел на нескритата симпатия на своите родители към републиканските сили по време на испанската гражданска война - 1936-1939 г. Чичо му Кордоба участва като интербригадист и журналист в борбата на испанския народ срещу фалангистите.
След средното си образование през 1945 г. Ернесто е приет в Медицинския факултет на университета в Буенос Айрес, но за да бъде финансово независим работи като фотограф, медицински лаборант, захваща се и с всякакъв физически труд. Като студент се увлича по творбите на Сартр, Гарсия Лорка, Пабло Неруда, произведения на аржентински автори социалисти. Води си дневник и пише поезия, които след смъртта му ще бъдат публикувани в многотиражни издания. Още на тази възраст младежът решава за себе си, че основното му призвание ще бъде не личния му живот, а това да служи на хората по примера на тези отдадени личности, на които той искрено се възхищава. През 1952 г. заедно с неговия приятел, доктор по биохимия, Алберто Гранадо посещава Чили, Перу, Венецуела и Колумбия, за да проучи работата на лечебници за болни от проказа.
През 1953 г. Гевара получава

диплома за хирург

и специалист по дерматология. И вместо да се отправи на служба в армията, отпътува за Боливия, където по това време на власт идва Националистическата партия на революционното движение. В страната стават наистина глобални неща: национализация на мините, аграрна реформа, привличане на работници и селяни в управлението на страната... Ернесто Гевара работи упорито, среща се с различни хора, пътува, включително до свещените места на индианците, внимателно изучавайки тяхната култура.
Посещава Гватемала, Панама, Коста Рика, среща се, общува и влиза в дискусии с революционни лидери от различни страни. През същата година Ернесто се запознава с революционерката Илда Гадеа Акоста, за която по-късно се жени и има една дъщеря. Продължава да практикува медицина и да води активен живот, като се среща с много прогресивно мислещи хора. Един от тях по-късно ще нарече Гевара "континентален революционер, който мисли не толкова за Аржентина, колкото за Латинска Америка като цяло"...
В Мексико в края на 1954 г. Ернесто Гевара се запознава с група лявопатриотични кубински емигранти, участници в щурма на казармата Монкада в Куба през 1953 г. Това е първият опит за революция срещу диктатора Фулгенцио Батиста, чийто кървав режим властва в страната цели две десетилетия. Кубинските емигранти са от "Движението 26 юли" и техен ръководител е младият адвокат Фидел Кастро.

Съдбовната среща

на Ернесто Гевара и Фидел Кастро се състои в средата на юли 1955 г., среща, която ще го отведе на острова на свободата, Куба. Още тогава Фидел Кастро отбелязва голямата революционна зрялост и смелост на идеите на Че Гевара. Тази среща за Че остава паметна. В дневника си пише: "Фидел е интелегентен млад мъж, уверен в себе си и изключително смел. Той ще направи революция. Между нас има пълен синхрон. Само заради човек като него бих се раздавал всецяло". Младият лекар осъзнава, че може да се отдаде на кубинската революция. През април 1956 г. подготовката на "Движението 26 юли" за въоръжена борба навлиза в нова фаза. През нощта на 25 ноември 1956 г. 82-ма въоръжени революционери, ръководени от Фидел Кастро, отплават със стара моторна лодка "Гранма", с капацитет 10 души, от мексиканското пристанище Тукспан в открито море с курс Куба. От този момент започва епопеята на кубинската революция и се поставя началото на неумиращата слава на безстрашния команданте Че Гевара. Само след седмица корабът стигнал до бреговете на Куба и отрядът веднага е подложен на обстрел от военните на Батиста. Повече от половината от членовете на екипажа загиват в битката. Че Гевара по-късно ще напише: "Някъде в гората, сред дългите нощи (със залеза на слънцето започваше нашето бездействие) строяхме смели планове. Мечтаехме за битки, за тежки операции, за победа. Това бяха щастливи часове. Заедно с всички се наслаждавах на първите в живота ми пури, които се научих да пуша, за да прогонвам досадните комари. Оттогава се вля в кръвта ми ароматът на кубинския тютюн. И бяхме замаяни дали от силната "Хавана", или от смелостта на нашите планове един от друг по- отчаяни". В битките Ернесто намира това, което му е липсвало. Открива, че не изпитва страх пред смъртта и че играе решаваща роля в създаването и оцеляването на бунтовническото движение.

Без никакво предупреждение и колебание Фидел провъзгласява Ернесто за Команданте. Това е най-високият чин в бунтовническата армия. "Във всеки от нас, ще каже Че, дреме скрита мъничко суета. Повишението ме накара да се чувствам най-значимия човек на земята". Оттогава всички наричат Ернесто - Коменданте Гевара.
Хората от обкръжението на Че отбелязват неговата голяма любов към четенето, желязната воля и вярност към идеалите, саможертвата и грижата за приятелите.

Революцията на "брадатите"

както наричат бунтовниците от Сиера, е победила. Че е провъзгласен като военен губернатор на крепостта Кабана, близо да Хавана, където се помещават военните съдилища. Там се води процесът срещу палачите на Батиста. Ернесто е само на 30 години, а вече е легендарна личност. Чужденецът, аржентинецът, както го наричат кубинците, скоро получава кубинско гражданство благодарение на член от конституцията, добавен специално заради него, Че става министър в новото революционно правителство на Куба.
В това си качество той се среща с видни политици от много други страни: Мао Цзедун, египетския президент Гамал Абдел Насър и др.; посещава и Москва. Гевара се превръща в световен символ на съвременния революционер, открито пропагандирайки своето разбиране на марксизма и бичувайки недостатъците на съществуващите социалистически страни.
След развода си с Илда Гадеа Ернесто се жени за кубинката Алейда Марч, от която има четири деца - Алейдита, Камило, Селия и Ернесто.

Той участва в революционните движения в Африка и в Латинска Америка. През 1965 г. напуска Куба завинаги. В прощалното писмо до Фидел Кастро ще напише: "...Веднъж ни попитаха на кого от нашите близки да съобщят в случай на смърт и тогава нас ни порази действително реалната възможност за такъв изход. След това разбрахме, че това наистина е така, че в революцията (ако тя е истинска революция) или побеждават, или загиват... Още веднъж казвам, че снемам от Куба  всякаква отговорност, с изключение на отговорността, свързана с нейния пример... Където и да се намирам, ще чувствам своята отговорност като кубински революционер и ще действам като такъв..." 
 

През 1967 г. в Боливия неговият отряд попада под обстрел на специално обучени сили на ЦРУ, където на 8 октомври е ранен в крака и пленен. На следващия ден - 9 октомври, в 13,10 часа е разстрелян. Мястото, където е погребан Ернесто Че Гевара, остава неизвестно до 1997 г., когато останките му са ексхумирани и пренесени с военни почести във второто му отечество Куба и погребани в Че Гевара - героят без "че" - мемориала Сиера Маестра. Когато преди разстрела агентът на ЦРУ го пита за какво мисли, Че ще отговори: "Мисля за безсмъртието на революцията".

Романтичният образ на революционера, лицето му, думите му са съхранени в паметта на народа. Той е легенда и за историята ще остане завинаги младия бунтовник-романтик. Команданте Гевара е победил смъртта. Знаел е, че е така. Знаел го е в момента, когато е казал на войника, дошъл да го разтреля: "Знам, че си дошъл да ме убиеш. Стреляй, страхливецо. Просто ще убиеш един човек."
 
 

 

 

 

събота, 4 октомври 2014 г.

Неолиберализмът извади най-лошото от нас самите - Пол Ферхееге



 

 

Икономическата система, която възнаграждава психопатичните черти, промени нашата етика и идентичността ни. Това е тезата на Пол Ферхееге в статия, която публикува британският вестник „Гардиън“. Винаги са ни казвали, че сме по-свободни от всякога да избираме посоката в живота си, но свободата да избираш извън нормите на успеха е ограничена, смята авторът.

Склонни сме да вярваме, че нашата идентичност е стабилна и независима от външните сили. Но през десетките години на изследвания и терапевтични практики стигнах до убеждението, че икономическите промени имат огромен ефект не само върху ценностите ни, но и над личността. 30 г. на неолиберализъм, свободен пазар и приватизация взеха своята дан от неминуемия натиск над човека да постига цели. 

Ако четете това скептично, ето моето становище: меритократичният неолиберализъм спомага някои личностни черти и санкционира други. Има някои идеални характеристики, необходими да се изгради кариера днес. Първата е целта – да я постигнеш преди колкото се може повече хора. Контактите може да са повърхностни, но откакто това се прилага в общуването при по-голямата част от хората, то няма да бъде забелязвано в действителност. 

Важно е да можеш да изтъкнеш своите способности колкото се може по-добре – познавате много хора, имате богат опит и наскоро сте приключили важен проект. По-късно хората ще разберат, че повечето от тези приказки са били само въздух под налягане, но фактът, че първоначално са били подведени, е по-малко важен: може да лъжеш убедително и да чувстваш съвсем малко вина. Затова никога не поемаш отговорност за поведението си. 

На всичкото отгоре ти си гъвкав и импулсивен, винаги нащрек за нови стимули и предизвикателства. На практика това води до рисково поведение, но както и да е, няма да си ти, който трябва да събира парчетата. Откъде идва вдъхновението за всичко това? От списъка по психопатия на Робърт Хейр, най-известния специалист в тази област днес.

Рецептата, разбира се, е като карикатура в крайности. Все пак финансовата криза илюстрира на макросоциално ниво това, което прави неолибералната меритокрация с хората (например конфликтите между страните от еврозоната). Солидарността се превръща в скъп лукс и създава условия за временни съюзи, постоянната свръхзаетост винаги да извлечеш повече ползи от ситуацията, отколкото си компетентен всъщност. Социалните връзки с колегите отслабват, както и емоционалните ангажименти в организацията. 

Тормозът се ограничаваше в училище, сега е често срещан прийом на работното място. Това е типичен симптом на невъзможността да се изпусне въздуха от фрустрацията у слабия – в психологията е познато като изместена агресия. Има скрито чувство на страх в различна степен – от тревога до по-мащабен социален страх от заплаха, идваща от другите. 

Постоянното оценяване в работата води до намаляване на автономията и до нарастване на зависимостта от околния свят, като често нормите се променят. В резултат – това, което социологът Ричард Сенет ловко описва като „инфантилизация на служителите“. Възрастните демонстрират детски изблици на поведение и са чувствителни за дреболии. („Тя получи нов офис стол, а аз не.“) Разпространяване на безсмислени лъжи, дребни измами, изпитване на удоволствие от неуспехите на другите и появата на желание за мъст. Това са последиците от една система, която предпазва хората от това, че си мислят, че са независими. 

Макар тук по-важното да са сериозните увреди върху самочувствието на хората. Самоуважението до голяма степен зависи от признанието, което получаваме от другите, както философи като Хегел и Лакан вече са изследвали. Сенет стига до подобно заключение, когато вижда основния въпрос на служителите в днешно време: „Кой се нуждае от мен?“. За все по-голяма част от хората отговорът е „Никой“. 

Обществото ни все повече прокламира, че всеки може да се справи с поставените задачи, стига да поиска и да се старае достатъчно. Всичко това, докато се дават повече привилегии на усърдните, а натискът над разчекнатите и изтощени граждани расте.

Все повече хора се провалят, чувстват се унижени, виновни, засрамени. Винаги са ни казвали, че сме свободни да избираме посоката в живота си повече от всякога, но свободата да избираш извън рамките на успеха е ограничена. Освен това тези, които не успяват, са смятани за неудачници или тарикати, които се възползват от социалната система. 

Неолибералната меритокрация можеше да ни накара да повярваме, че успехът зависи от индивидуалните усилия и таланти в смисъл, че отговорността е изцяло на индивида и властите трябва да дадат на хората колкото се може повече свобода, за да постигнат целите си. За тези, които вярват в приказките за неограничения избор, самоуправлението в обществен план и самоуправлението в личностен план са вече изговорени политически послания, особено ако обещават свобода. С идеята за личностно усъвършенстване свободата, която получаваме в западното общество, е най-голямата неистина на нашето време. 

Социологът Зигмунт Бауман наскоро обобщи парадокса на нашата ера: „Никога не сме били толкова свободни. Никога не сме се чувствали толкова безсилни“. Действително сме по-свободни от преди в смисъл, че можем да критикуваме религията, да се възползваме от новите условия на ненамеса по въпросите на секса и да подкрепяме всяко политическо движение, което харесваме. Можем да правим всичко това, защото то вече няма никакво значение – свободата сама по себе си е внушена като незначителна. 

Все пак, от друга страна, нашият всекидневен живот е станал постоянна битка срещу бюрокрацията, което би разридало Кафка. Има регулации за всичко, от съдържанието на сол в хляба до отглеждането на птици в градска среда. Нашата въображаема свобода е обвързана с едно важно условие: трябва да бъдем успешни или „да правим“ нещо сами за себе си. Не трябва да търсите примери. Висококвалифицирана личност, която дава приоритет на родителството пред кариерата, се подлага на критика. Човек с добра работа, който избира да отделя повече време за други неща, е разглеждан като луд – освен ако тези други неща не осигуряват успех. 

Млада жена, която иска да стане начален учител, всеки ден слуша от родителите си как трябва да вземе диплома по икономика, независимо дали иска да става начална учителка. Има постоянни оплаквания от т.нар. загубвания в нормата и ценностите в нашата култура. Все пак нашите норми и ценности съставляват вътрешна и съществена част от нашата идентичност. Затова не могат да бъдат загубени, само променени. И точно това се случва: променената икономика се отразява на променената етика и оттам – в променената идентичност. Променената икономическа система ни доведе до най-лошото от нас самите. 

 

 

Източник: "Гласове" 

Текстът е публикуван в сайта на Гардиън на адрес

http://www.theguardian.com/commentisfree/2014/sep/29/neoliberalism-economic-system-ethics-personality-psychopathicsthic