Търсене в този блог

събота, 4 октомври 2014 г.

Неолиберализмът извади най-лошото от нас самите - Пол Ферхееге



 

 

Икономическата система, която възнаграждава психопатичните черти, промени нашата етика и идентичността ни. Това е тезата на Пол Ферхееге в статия, която публикува британският вестник „Гардиън“. Винаги са ни казвали, че сме по-свободни от всякога да избираме посоката в живота си, но свободата да избираш извън нормите на успеха е ограничена, смята авторът.

Склонни сме да вярваме, че нашата идентичност е стабилна и независима от външните сили. Но през десетките години на изследвания и терапевтични практики стигнах до убеждението, че икономическите промени имат огромен ефект не само върху ценностите ни, но и над личността. 30 г. на неолиберализъм, свободен пазар и приватизация взеха своята дан от неминуемия натиск над човека да постига цели. 

Ако четете това скептично, ето моето становище: меритократичният неолиберализъм спомага някои личностни черти и санкционира други. Има някои идеални характеристики, необходими да се изгради кариера днес. Първата е целта – да я постигнеш преди колкото се може повече хора. Контактите може да са повърхностни, но откакто това се прилага в общуването при по-голямата част от хората, то няма да бъде забелязвано в действителност. 

Важно е да можеш да изтъкнеш своите способности колкото се може по-добре – познавате много хора, имате богат опит и наскоро сте приключили важен проект. По-късно хората ще разберат, че повечето от тези приказки са били само въздух под налягане, но фактът, че първоначално са били подведени, е по-малко важен: може да лъжеш убедително и да чувстваш съвсем малко вина. Затова никога не поемаш отговорност за поведението си. 

На всичкото отгоре ти си гъвкав и импулсивен, винаги нащрек за нови стимули и предизвикателства. На практика това води до рисково поведение, но както и да е, няма да си ти, който трябва да събира парчетата. Откъде идва вдъхновението за всичко това? От списъка по психопатия на Робърт Хейр, най-известния специалист в тази област днес.

Рецептата, разбира се, е като карикатура в крайности. Все пак финансовата криза илюстрира на макросоциално ниво това, което прави неолибералната меритокрация с хората (например конфликтите между страните от еврозоната). Солидарността се превръща в скъп лукс и създава условия за временни съюзи, постоянната свръхзаетост винаги да извлечеш повече ползи от ситуацията, отколкото си компетентен всъщност. Социалните връзки с колегите отслабват, както и емоционалните ангажименти в организацията. 

Тормозът се ограничаваше в училище, сега е често срещан прийом на работното място. Това е типичен симптом на невъзможността да се изпусне въздуха от фрустрацията у слабия – в психологията е познато като изместена агресия. Има скрито чувство на страх в различна степен – от тревога до по-мащабен социален страх от заплаха, идваща от другите. 

Постоянното оценяване в работата води до намаляване на автономията и до нарастване на зависимостта от околния свят, като често нормите се променят. В резултат – това, което социологът Ричард Сенет ловко описва като „инфантилизация на служителите“. Възрастните демонстрират детски изблици на поведение и са чувствителни за дреболии. („Тя получи нов офис стол, а аз не.“) Разпространяване на безсмислени лъжи, дребни измами, изпитване на удоволствие от неуспехите на другите и появата на желание за мъст. Това са последиците от една система, която предпазва хората от това, че си мислят, че са независими. 

Макар тук по-важното да са сериозните увреди върху самочувствието на хората. Самоуважението до голяма степен зависи от признанието, което получаваме от другите, както философи като Хегел и Лакан вече са изследвали. Сенет стига до подобно заключение, когато вижда основния въпрос на служителите в днешно време: „Кой се нуждае от мен?“. За все по-голяма част от хората отговорът е „Никой“. 

Обществото ни все повече прокламира, че всеки може да се справи с поставените задачи, стига да поиска и да се старае достатъчно. Всичко това, докато се дават повече привилегии на усърдните, а натискът над разчекнатите и изтощени граждани расте.

Все повече хора се провалят, чувстват се унижени, виновни, засрамени. Винаги са ни казвали, че сме свободни да избираме посоката в живота си повече от всякога, но свободата да избираш извън рамките на успеха е ограничена. Освен това тези, които не успяват, са смятани за неудачници или тарикати, които се възползват от социалната система. 

Неолибералната меритокрация можеше да ни накара да повярваме, че успехът зависи от индивидуалните усилия и таланти в смисъл, че отговорността е изцяло на индивида и властите трябва да дадат на хората колкото се може повече свобода, за да постигнат целите си. За тези, които вярват в приказките за неограничения избор, самоуправлението в обществен план и самоуправлението в личностен план са вече изговорени политически послания, особено ако обещават свобода. С идеята за личностно усъвършенстване свободата, която получаваме в западното общество, е най-голямата неистина на нашето време. 

Социологът Зигмунт Бауман наскоро обобщи парадокса на нашата ера: „Никога не сме били толкова свободни. Никога не сме се чувствали толкова безсилни“. Действително сме по-свободни от преди в смисъл, че можем да критикуваме религията, да се възползваме от новите условия на ненамеса по въпросите на секса и да подкрепяме всяко политическо движение, което харесваме. Можем да правим всичко това, защото то вече няма никакво значение – свободата сама по себе си е внушена като незначителна. 

Все пак, от друга страна, нашият всекидневен живот е станал постоянна битка срещу бюрокрацията, което би разридало Кафка. Има регулации за всичко, от съдържанието на сол в хляба до отглеждането на птици в градска среда. Нашата въображаема свобода е обвързана с едно важно условие: трябва да бъдем успешни или „да правим“ нещо сами за себе си. Не трябва да търсите примери. Висококвалифицирана личност, която дава приоритет на родителството пред кариерата, се подлага на критика. Човек с добра работа, който избира да отделя повече време за други неща, е разглеждан като луд – освен ако тези други неща не осигуряват успех. 

Млада жена, която иска да стане начален учител, всеки ден слуша от родителите си как трябва да вземе диплома по икономика, независимо дали иска да става начална учителка. Има постоянни оплаквания от т.нар. загубвания в нормата и ценностите в нашата култура. Все пак нашите норми и ценности съставляват вътрешна и съществена част от нашата идентичност. Затова не могат да бъдат загубени, само променени. И точно това се случва: променената икономика се отразява на променената етика и оттам – в променената идентичност. Променената икономическа система ни доведе до най-лошото от нас самите. 

 

 

Източник: "Гласове" 

Текстът е публикуван в сайта на Гардиън на адрес

http://www.theguardian.com/commentisfree/2014/sep/29/neoliberalism-economic-system-ethics-personality-psychopathicsthic