Търсене в този блог

четвъртък, 28 май 2015 г.

Отговорността на медиите е огромна – хората вярват на видяното и прочетеното

 

 

 

 

Интервю на Иво Атанасов – член на Съвета за електронни медии за вестник „Трета възраст”, бр.20, 2015 г.

 

 

- Г-н Атанасов, нямате ли впечатление, че от Съвета за електронни медии (СЕМ) се очаква повече контрол, отколкото упражнява?

- Повечето хора нямат реална представа какви са отговорностите на СЕМ. Смятат, че той е началник на медиите и ни звънят или пишат да спрем едно или друго предаване, да уволним някой водещ или да забраним нещо. А като разберат, че не можем да се месим в съдържанието на програмите, решават, че сме излишен орган. СЕМ обаче е регулатор както навсякъде в ЕС. Работата му е не да контролира, а да осъществява надзор дали се спазват правилата, залегнали в Закона за радиото и телевизията. Констатираме нарушения и налагаме глоби за стотици хиляди левове годишно. Сред издаваните от нас наказателни постановления най-голям процент са за погазване на разпоредбите за авторските права и на правата за разпространение на програмите. Глобяваме също за превишаване на 12-те минути реклама на час, на която имат право търговските телевизии, за по-силния звук на рекламите, за неблагоприятни за децата предавания, за език на омразата и т. н.

 - От телевизора се леят лични драми, реалити (в голямата част без стойност – дори забавна), турски и индийски сериали... Новините непрекъснато съобщават за убийства, катастрофи, трагедии... Няма тв формат, където да не гостуват псевдо звезди... Зрителите ли имат нужда от такава телевизии, или телевизията формира зрители, жадни за такива зрелища?

- Лошото влияние е взаимно. Немалка част от телевизиите системно поднасят на зрителя лесносмилаеми и с нищо необогатяващи го предавания или пък задръстват съзнанието му с черна хроника, а после се оплакват, че зрителят това иска. Но той го иска, защото години наред е облъчван да харесва такъв тип предавания. Кръгът изглежда омагьосан. Като погледнеш собствениците или началниците в повечето медии, съвсем нормални хора са и истински се учудваш как може в ефира им да се леят толкова простотии. СЕМ не може да ги наказва затова, че не харесва съдържанието на програмите им, но когато констатира конкретни нарушения на закона, ги глобява, с което малко или повече вкарва нещата в определени рамки.

 - Все повече млади хора не гледат телевизия. Други се отказват или гледат спортни или научно-популярни канали,, защото новинарският принцип «добрата новина е лошата новина» вече им идва в повече. От сутрешните блокове през съботно-неделните предавания показваното по телевизията – теми, водещи, гости, език, понякога почти граничи с тормоз. Какво мислите вие?

- Често наистина няма какво да се гледа, особено ако имаш що-годе формиран вкус. Безкрайни сериали, от които можеш да прескочиш десет епизода и пак нищо да не пропуснеш, риалити формати, какви ли не състезания, преструвки и въздишки от света на псевдоелита, мачовете дори ги направиха платени. Трябва съвсем да не уважаваш парите, за да плащаш за български футбол в сегашното му състояние. Българска телевизия дни наред държи екип в Англия, за да проследи раждането на Кейт Мидълтън. Сякаш не може да получи кадри от международния обмен. А после се чудим защо някои млади не знаят нищо за Ботев и Левски, но се вълнуват от перипетиите около бременната херцогиня.

 - Какво според вас е нивото на телевизионната журналистика сега?

- Имаме добри журналисти, някои от тях – разследващи, и то с силни попадения, водещи до промени в законите или в управленската практика. Но има и премного случаи, в които се угодничи на властта. Старата максима на Асен Агов, че журналистиката върви след победителите, е надградена. Немалки зони в нея тичат не след, а пред победителите. Достатъчно им е да предусетят кои ще са новите управляващи, и веднага сменят редакционната си политика, така че да са със заслуги за периода след изборната победа.

 - Едва всеки шести българин (17%) вярва в независимостта на медиите в България. На 106-о място сме в класацията за свобода на словото на „Репортери без граници” пред 2015 г., а премиерът Бойко Борисов изрази мнение, че „няма друга страна в Европа, в която да има такава слободия на медиите”. Къде според вас е истината?

- Когато властта – политическата или икономическата, те субсидира, е трудно да бъдеш независим. Примерно с милионите от Европа по комуникационните стратегии. Или с банковите кредити, за които предварително знаеш, че никога няма да връщаш. И когато загубите се покрият с парите на данъкоплатеца, фактически излиза, че държавата те субсидира, но без правила. А където няма правила, има зависимост. И въпреки това българинът вярва на медиите. Щом нещо е видял по телевизията или прочел във вестника, това е достатъчно, за да го приеме за истина. Което пък подсказва с каква огромна отговорност са натоварени медиите. И в каква цинична безотговорност може да се изроди тя, ако доверието на аудиторията не се уважава, а се експлоатира за користни цели.

 

 

 

 

 

неделя, 24 май 2015 г.

Народът на Кирил и Методий в подменения свят и време – Александър Симов

 

 

 

 

 

 

 

 

България днес съществува в паралелна реалност. Едва ли има друга страна, която по такъв тъп, глупав, позорен и мрачен начин да се е отдалечила от своя корени, от фундаментите на своята държавност и то така, че днес страната ни прилича на коркова тапа, която се носи в океан, докато тътените и повеите на могъщи бури набраздяват вълните. Това е безвремие на вечната катастрофа. Нацията на корабокрушенците. Народът на китовете-самоубийци, който се опитва да си поеме глътка въздух в последен опит да избере живота, а не разрушението.

За да разберем къде точно сме поели по грешния завой на историята трябва да се върнем към първоизточниците. Към онези текстове, които повтаряме като папагали днес, но упорито избягваме да вникнем в тяхното знание. И днес ще прочетем по радикален начин стихотворението на Стоян Михайловски "Кирил и Методий", творба, която е известна на всеки българин и която на всеки 24 май бива възкресена чрез вълшебната песен написана по нея. Приемам като аксиома, че в това стихотворение са отразени корените на народността, на духа, на нашият опит за просвещение. Това е едно завръщане през мъглата на територията на която е светло и бъдещето може да бъде ярко.

 

 

 

Върви, народе възродени,

към светла бъднина върви,

с книжовността, таз сила нова,

съдбините си ти поднови!

 

 

 

Проста, но ефикасна рецепта. Книжовността е резервоар за обновление. През книжовността българите са намери себе си, осъзнали са се като народ, получили са усещането за общност, за историческо значение. Битката за българско слово и азбука е битката за нови съдбини. Пудрата Росен Плевнелиев може да говори колкото си иска за "модерен патриотизъм", но рецептата на Михайловски е съвсем друга. Липсата на книжовност е край на историята. И точно от това разбиране се ражда най-могъщия куплет на стихотворението:

 

 

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, дето знаньето живей!

 

 

 

Знанието е фундаментът на народността. И заради това битката, която някои наши грантаджии водят срещу историята не е просто битка за поредния хонорар, а битка срещу народността. Подмененото знание поставя хората на колене. Тези, които днес сън не могат да намерят, за да измислят нов и злостен начин да четат историята като дявола Евангелието всъщност водят кръстоносен поход срещу България. Това не е конспиративно мислене, не е някакво преувеличение, просто в страната ни днес бе възпитана една прослойка от хора, които ненавиждат факта, че са българи и го крият под маската на безкрайна ревизия на утвърдените исторически истини. Това не е опит за модерен прочит на миналото, а е фактическо поливане на националните корени със сярна киселина. Имаме интелектуален елит, който върви срещу "народността" и срещу знанието. На тяхната съвест оставям защо го правят, но е крайно време да не бъдем слепи за този процес. И няма по-добра дата от 24 май на която да си кажем тази истина.

Стихотворението на Михайловски в своя исторически патос, но и откровено чувство върви срещу това псевдознание, което ни продават като нещо невероятно модерно. Той говори, че е било "робско време". Сега ви оставят да отгатнете колко грантови интелектуалци ще стържат зъби като четат това. Пак ще кажат, че стихотворението е част от пропагандата на миналото. И само по себе си подобно твърдение показва, че се намираме насред бойно поле и залогът са светлите бъднини. Ама наистина.

 

 

 

Някои куплети от стихотворението могат да бъдат четени с меланхолия.

 

 

Бе време, писмеността наша

кога обходи целий мир;

за все световната просвета

тя бе неизчерпаем вир;

 

 

Това ни връща във времето, когато хората у нас са имали национално самочувствие. Михайловски пише стихотворението си през 1882 година. От Освобождението са минали само 4 години, но какво самочувствие струи от тези думи. Писмеността на България се възприаме като част от просветата в целия свят и не само - тя е безкраен източник на ново знание. Това е гордостта на непримирилите се. На хората, които са спасили езика си и своята писмеността в петвековен мрак и ярост. Как един човек да не се чувства горд? Само забележете - на Михайловски не му е необходимо да се чувства част от нечии чужди ценности, той не взима назаем някаква чужда гордост - това е естествената гордост на твореца, който не е загубил своя корен и който осъзнава, че това е основен източник на сила. Къде са тези интелектуалци днес? Къде е този мощен мотор на национална гордост? Как успяхме да го пропилеем? Защо го изгубихме?

 

 

бъдете преблагословени,

о вий, Методий и Кирил,

отци на българското знанье,

творци на наший говор мил!

 

 

След като е отсял всички национални беди, както и всички проблеми с които се е сблъскал народа, Михайловски стига до извода, че именно гласът на Кирил и Методий е този, който държи будна искрата на народа. Именно тяхното дело е онзи източник на сила, който не дава на българите да се пречупят. Ситуацията е почти библейска - българското слово е това, което дава силата на духа и позволява на този изтормозен народ да открие своето ново бъдеще и нова гордост. Не се самозаблуждавайте - тук няма модерен патриотизъм. Има ясно осъзнаване на ценности, които днес се посрещат с презрение и едва ли не ярост, защото те така ни различават от общността към която политически сме присъединени. Защото нашият цивилизационен избор не е НАТО, няма как да бъде НАТО. Нашият цивилизационен избор е това слово, този мощен дух на обновление, това неизчерпаем вир за все световната просвета. Всичко останало са лъжи. А лъжите имат ограничен срок на годност.

 

 

Много хора днес повтарят думите на стихотворението механично, без да го разбират, а това принципно е началото на всяко крушение. Защото големият смисъл от написването на този химн не е бил патетичната прослава, а ясното осъзнаване на ценностния корен на българския народ. Михайловски е вкарал в него онова, което ни е запазило като общност и подредено е разказал срещу какво не бива да се върви. А властелините на амнезията не искат да чуват тези истини. На тях им е необходима друга държава, стържат със зъби, че народът не е друг. Което като минимум означава, че силата на това Слово още грее някъде в колективната душа на българите и не отива към гаснене. Този народ още има шанс за възраждане.

В подменен свят това никак не е малко. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Източник: Алхимичната лаборатория на Александър Симов

 

 

 

 


 

Класов анализ - Ричард Улф





Епизод  1 - https://www.youtube.com/watch?v=Varm2pLrfJM

Епизод  2  -  https://www.youtube.com/watch?v=7SLB-v3f5t0

Епизод  3 –  https://www.youtube.com/watch?v=lBIigLL6seE   

Епизод  4 - https://www.youtube.com/watch?v=NL5_ie_3siE  

Епизод  5 - https://www.youtube.com/watch?v=q05KZDibfDU



Поредните възхитителни лекции на Ричард Улф! Никога икономиката не е била толкова забавна!


Този път американският професор по икономика обяснява различните видове "класов анализ", използвани още в най-древните цивилизации. Откриваме, че класовият анализ може да бъде направен по различни признаци - богатство, власт, съзнание - и всеки път се достига до различни изводи, според признака, който сме избрали за водещ.
След като ни показва същността на различните методи за класов анализ, Улф ни представя най-потискания от нашата култура - класовия анализ на Маркс. За разлика от другите теории за "класа", Маркс се фокусира върху начините на производство и ролите, които хората заемат в него. Оставаме учудени, откривайки, че дори в собственото ни семейство съществува един от петте начина на производство, дефинирани от Маркс - античен, комунистически, робство, феодализъм и капитализъм.
Тази лекция е първата от петте, които Улф посвещава на класовия анализ. След нея ще погледнете на света по нов начин, с ново разбиране на случващото се в личния ви живот и в обществото като цяло.


Класов анализ, еп. 2 / Marxian class analysis 2 (Richard Wolff)
Във втората лекция от поредицата проф. Ричард Улф обяснява чрез класовия анализ корените и развитието на днешната световна икономическа криза. За първи път можем да си обясним какво представлява "американската мечта" и защото в продължение на повече от век американците твърдо вярват в нея. Става ясно защо се стига до натрупването на дългове, откъде идват банковите капитали, захранващи тези дългове и защо в крайна сметка кризата удари по толкова жесток начин.
Улф разглежда историята на САЩ през последните 150 години. Много интересно е представена борбата между различните начини на производство - победата на капитализма над робството и симбиозата му с феодализма.
Намираме най-сетне причините за разрастването на финансовия сектор и за огромните бонуси на управителите на капиталистическите предприятия. Но откъде идват всичките тези пари? Дали наистина се дължат на гениалните предприемачески качества или на нещо друго?
Макар темата да е изцяло посветена на икономиката, която обикновено се възприема от хората като сложна и неприятна тема, Улф отново ни пленява с невероятния си чар и способността си да обяснява с прости думи света, който ни заобикаля.


В третата лекция от поредицата Ричард Улф разглежда историята на Съветския съюз. Имало ли е някога комунистически начин на производство и дали наистина може да се говори за социализъм според класовия анализ в трудовете на Маркс. Къде бъркат социалистите и комунистите и защо социалистическите революции в крайна сметка се провалиха? На тези и много други въпроси ще намерим отговор в тази лекция.


Темата, засегната в четвъртата от петте лекции на проф. Ричард Улф, е класовият анализ в домакинството. Рядко се замисляме за икономиката на дома и за производството, извършващо се в него. Съществуват ли класи и произвежда ли се излишък в традиционното домакинство? И, ако е така, как той се разпределя в семейството?
Отговорът е безкрайно интересен и от особена важност за цялото общество.

Филмът е подходящ за всички семейни хора, както и на влюбените двойки, които все още не живеят заедно. Ако желаете да запазите любовта си и да я затвърдите във времето, този филм ще ви разкрие някои от тайните на щастливото съжителство.


В последната си лекция от поредицата, професор Улф предлага нова стратегия за постигане на социална промяна.
В тази лекция се разглежда ролята и целите на синдикатите в отношенията между работниците и капиталистите.
Коя е най-игнорираната тема в борбите за социална справедливост?
Възможно ли е загубата на социални придобивки да се дължи отчасти на пренебрегвания въпрос за структурата на капиталистическото предприятие?
Грешката на марксистите е в пренебрегването на основната идея в трудовете на Маркс - производството и разпределението на излишъка.
Положението, в което е изпаднал светът, не се дължи на конспирации по високите етажи, а на най-елементарната брънка в производствения процес. Това ни дава възможност да променим света, фокусирайки се просто върху работното си място, където прекарваме по-голямата част от живота си.
Последната лекция от поредица ни зарежда с надежда и енергия.

Един по-добър свят е възможен!





 

ПРЕДСТОЯЩИТЕ ЗАДАЧИ НА ЛЯВА БЪЛГАРИЯ – Евгени Гиндев

 

 

 

 

БСП ликвидира „Коалиция за България”. Оказа се, че името на коалицията е главната пречка за спечелване на изборите, защото членове и симпатизанти на БСП не припознавали в коалицията БСП. Колкото и идиотска да е такава постановка, тя има своята вътрешна логика. Граматиката и синтаскиса на новата коалиция „БСП – лява България” показва, че БСП не е лява партия. Има от едната страна БСП, а от другата „лява България” и те са се събрали временно за предстоящите избори.

            Но щом БСП не е лява партия, каква е тя ?

            БСП е корпоративна организация, нещо като политическо обединение по интереси. Политически хитреци, въжеиграчи и безочливи „лапачи” експлоатират  своя позатъпял нещастен електорат и на негов гръб градят своя светъл „капиталистически комунизъм”.

            Подобен хищнически подход принуждава истинската „лява България” да се погрижи за себе си, като се идентифицира на политическата сцена. Само така тя може да бъде БСП – лява България. В момента тя е просто играчка в ръцете на не особено умни политически играчи в политическата болница-дебилариум.

            Членовете и симпатизантите на БСП, вместо да „скимтят” по повод на действията на служебния кабинет, нека се запитат : с какво служебните министри на отбраната и на външните работи са по-„лоши” от социалистите Вигенин и Найденов ? Вестник „Дума” ни ощастливи със следната „блага” вест :

            Водачът на листата на коалиция "БСП лява България" в 1 МИР Благоевград и бивш министър на външните работи Кристиан Вигенин е получил поздравителни писма от върховния представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Катрин Аштън и от европейския комисар по разширяване и политика на съседство Щефан Фюле. „Изразявям най-искрените си благодарности относно приноса ви за гарантиране на отличното сътрудничество с дипломатическата служба на България, пише баронеса Аштън. Вашата подкрепа за по-задълбочено партньорство с нашите източни съседи, както и вижданията ви по общите предизвикателства пред Европа, сред които темите за миграцията и енергийната сигурност, вдъхновиха много от проведените министерски дебати, се казва в писмото. "Разбирам, че отново сте се присъединили към политическия живот в България и вече активно водите кампания за предстоящите парламентарни избори през октомври. България може само да се възползва от вашия опит и проевропейска визия", подчертава Аштън.
"За мен бе удоволствие да работя с вас в сферите на политиката по разширяване и политиката на съседство на ЕС. Имаме обща визия относно необходимостта от създаване на подходящи условия за страните-кандидатки за членство в съюза, които споделят идеите за общия европейски проект
", отбелязва в поздравлението си Фюле, като пожелава на Вигенин всичко най-добро в бъдещите му начинания („Дума” – 5.09.2014 г.).

            Това ли са приоритетите на БСП именно днес ? Но пък е хубаво, когато те хвали „баронеса”. Или се изпълнява завета на „татко Корлеоне” : „Дръж другаря си близо, а врага си – още по-близо”. Нашите „уважения” към мафията, но е очевидно , че повече така не може !!

           Ще бъде целесъобразно да се създаде гражданско обединение „Конфедерация Лява България”, която да се представлява по азбучен ред от отделните й членове с полугодишен мандат. Единствената цел на Конфедерацията ще бъде консенсусното координиране на общите действия на членовете без други ограничения и ангажименти произтичащи от членствто им. Единственото условия за членство да бъде съгласие на членовете – основатели и встъпителен членски внос от 100 лв. Могат да членуват както партии, така и граждански организации и организации с нестопанска цел. Ще има и лично членство, за което се заплаща 10 лв. встъпителен членски внос.

         Конфедерацията ще защищава хората на наемния труд, пенсионерите, патриотичната интелигенция и патриотичното предприемачество.

         Нейната идеология ще бъда : оцеляването на България в глобалния свят като суверенна социална държава и на българите като етнос.

         Нейни основни врагове ще бъдат : глобалистите, либералите, привържениците на еднополюсния свят, олигарсите, плутократите, всякакви видове партократи, държавния и финансовия империализъм, античовешките европейски ценности, предателите на народните интереси, на народните традиции и на цивилизационния български код, всеки който посяга върху народния хляб и  народната памет, всеки който ни сочи с кого да дружим, всеки който ни учи какво да ядем, как да се любим, какви прахосмукачки да ползваме и на какво да учим децата си.

          Конфедерацията решително се обявява срещу абсолютизирането на парламентарната борба, която доказано отстранява народа от влияние върху властта, като я предава напълно на „левите” и „десни” политици, които превърнаха парламентарното седене във форма на своето съществуване. Факт е, че има „леви” политици със седем парламентарни мандата !! Тях ги наричат „парламентарни пенсионери” ??!!

         Първата и най-важна задача на Конфедерацията ще бъде да пробие и разбие дясната информационна блокада в СМИ.Трябва да се изкарат десните от тяхното информационно игрално поле и борбата да се води на неутрален терен.

         Левите сили трябва да захвърлят дрипите на десния начин на говорене, използването на американобългарския сленг.Трябва решително да скъсат с десния понятиен апарат (например, „червени линии”, „опорни точки”, „социална закрила”, „консенсусна политика”, „толерантност”, „дискурс” и т.н.), с пропагандирането на десните ценности и по принцип да забравят ценностния подход. Трябва да се разбере, че нямат смисъл такива понятия като : човешки права, общочовешки ценности, международна общност, международно право. Система от ценности базирана единствено на неограничено потребление (консюмеризъм) не е в състояние да сплоти което и да е общество и последните 20 години много убедително го доказа.

            Десните обичат на всяка втора дума да повтарят термина „ценности”. Но за какви ценности става дума ? За християнските народи основните ценности са 10-те божи заповеди – така е от хилядолетия. Но какво виждаме :

            ●Аз съм Господ, Бог твой и да нямаш други богове освен Мене – и ето ти бога на парите и правенето на пари от нищото...

            ●На убивай ! – и войните в Югославия, Ирак, Афганистан, Сирия, Украйна...

            ●Не кради ! – и корупция, експлоатация, мафия...

            ●Не прелюбодействай ! – и ето ти „права” на сексуалните малцинства...

            ●Почитай баща си и майка си ! – и ето ти ювеналното право...

            Може още да се изброява и който иска да направи справка в Библията –Втора книга Мойсеева – Изход – глава 20 : 1-17. Но и казаното е достатъчно.

            Това ли са ценностите, които ни препоръчват и това ли е новият цивилизационен избор, който ни е наложен ?! Да уважаваме своите родители, когато те, вместо достойни старини са подложени на „пенсионерски геноцид” ?! Да отглеждаме деца, които после да бягат в чужбина ?! Да живеем ден за ден и да ни мамят в молове и в застрахователни компании, да крадат от ток, вода и отопление, да отнемат домовете и имуществото ни, да ни лъжат по телевизиите, радиата и вестниците, да ни бият и крадат по улиците, да ни се подиграват „красивите, успелите, креативните, ефективните” ?!

            Ето ви и едни пример за западни ценности от днешния ден :

            На брифинга на америкнския държавен департамент на 4.09.2014 г. заместничката на „легендарната” Джен Псаки, очерователната Мари Харф, отговаряйки на въпроса на журналиста Матю Ли, защо неотдавнашните руски учения на руска територия се наричат „провокационни”, а военните маневри на САЩ на територията на Украйна, която не е член на НАТО, не са такива,Харф отговори : „Всичко, което руснаците правят със своите въоръжени сили в онази част на света, е ескалация, агресия и интервенция. Нищо от това, което прави САЩ в Украйна от началото на конфликта не е провокационно...И не мога да разбера, как Вие може да сравнявате, това което НАТО прави за защита на нашите страни, с руското правене – това са категорично различни неща. Мисля, че вие сте обсебен от руската пропаганда. Това показва и тона Ви, с който зададохте въпроса.”(„Политическое обозрение” – 5.09.2014 г.).

            Ето ви западни ценности : „Ние сме добрите, другите са лоши. Хайде да бием лошите !”

          Ценностният апарат на Запада, тази „светая светих” на Глобалния проект, днес просто потриса със своите ирационализъм, безпринципност и безчовечност.  Невъзможно е да се посочат критериите, чрез които западните общества оценяват едно или друго събитие или явление, защо едно за тях е „Добро”, а друго – „Зло”.

            Ако искаме тези ценности, да приемем и живеем жалкия си живот.

            Ако не искаме, трябва да се борим !

           Левите сили трябва да са готови винаги да реагират ситуационно на всяка вербална, историческа, логическа или идеологическа провокация и манипулация и да принудят десните да се страхуват от непосредствено теоретично сражение с левите. Така например на тезата „престъплението „Чернобил” трябва да се отговори с „престъплението „Фукушима”, на обвиненията на Русия в сепаратизъм и тероризъм – с американския тероризъм по целия свят и с колективните права в Косово и Кюрдистан.

           Трябва да се използват всякакви форми за пряк разговор с хората. Така например, на първо време, трябва да се провеждат, така наречените „резонансни мероприятия”, т.е. такива, възбуждащи силен обществен интерес и невъзможни за заобикаляне от средствата за масово осведомяване. Най-евтиното в случая е представянето на компактни и лесно преносими изложби като : „Турското присъствие по българските земи”, „Престъпленията на българския монархо-фашизъм”, „САЩ – най-воюващата и агресивна страна в света”, „Кои са турските подлоги в България ?”, „Англосаксонците като най-върлите врагове на Европа и България”, „Кои са нашите съседи и какво те са правили на България”, „Религиозният фанатизъм по света”, „Има ли Европейски съюз ?”  и др. подобни.

            Масовото разпространяване на листовки по актуални проблеми също върши работа.

            В лявото пространство име много талантливи автори на прекрасни и важни за обществото теми, чиято литературна продукция трябва активно да се популяризира в страната чрез подходящо организирани творчески срещи.

            Особено е наложително да се възстанови отдавнашната българска традиция на сказките. Те трябва да се водят не от омръзнали партийни чиновници и „вождове”, а от изтъкнати леви интелектуалци, каквито има достатъчно.

            В интернет трябва спешно да се открият няколко специализирани платформи за бърза реакция срещу клевети и лъжи в средствата за масово осведомяване. Те трябва да носят ярки и запомнящи се названия  като : „Истината срещу лъжата”, „Икономика срещу икономикс”, „Русофилия и русофобия”, „Съвременното мракобесие”, „Социалния капитализъм в България”, „Българската армия от славата към позора”, „Патриотизъм и интернационализъм”, „Има ли в България култура ?” и други подобни.

            Особено внимание трябва да се обърне върху борбата срещу антикомунизма. Това не означава, че Конфедерацията е комунистическа организация, а дебело подчертава  историческия факт, че винаги там, където избуява антикомунизма има наченки на нацизъм. Така и трябва да се наричат всички озъбени български антикомунисти : от предателите по род, до предателите от соросовата ясла. От „разкаялите” се до юдите.

            Българският антикомунизъм помпа мускули от две места : от САЩ и от Германия. Случаят с Германия е особено интересен и показателен. Кой знае защо "Дойче веле" и българските тъпанари около нея проявяват завидна активност (виж публикацията „Българският комунизъм – без наказание и покаяние” във в. „Сега” – 19.10.2012 г.). В материала се казва, че „ за тези и още много други неизвестни истини от периода между 1944 и 1989 г. разказва организираната с германска подкрепа изложба в Държавния архив в София (2012 г.).
Присъстващите при откриването представители на германски културни, научни и политически институции не скриха разочарованието си от бавния и колеблив процес на разкриване на престъпленията на комунистическия режим в България. Това обстоятелство е сред причините да се потърсят средства от германските данъкоплатци, за да бъде събрана първата документална изложба за потулваните истини за методите и същността на българския комунистически режим. "Подкрепихме начинанието, защото германците също искат да узнаят тези факти", казва д-р Ана Камински от Федералната фондация за осмисляне на комунистическото минало в Германия
.

            Скорошно изследване на историци от Американския университет в Благоевград разкрива, че едва 3 процента от българите смятат, че престъпленията на комунизма са нещо, което трябва да остане в националната памет. Проучването стига и до драстични пропадания в тази памет. Така например за повечето от запитаните най-светлата фигура в българската история остава Левски. Но пък за мнозинството българомохамедани национален герой номер едно е...Тодор Живков! На хората в Западните Родопи години наред им е "разяснявано", че именно вдъхновителят на позорния Възродителен процес през 80-те години на миналия век ги е "спасил" от същия Възродителен процес през 70-те години...”
          
Какво излиза ? Никой в Дойче Веле не иска да чете , че България е пращала хора в космоса, градила храм на културата с повече стомана от Айфеловата кула или пък конструирала компютри в зората на дигиталната епоха.

            Тия германци едно си знаят. Разбирам да нямаше книги, да нямаше интернет, фактите да не бяха толкова универсално достъпни - а те да си баят познатите заклинания и тук-там някой лумпен да им се връзва. Ама те се опитват в 21ви век да разправят измислици от Студената война и се чудят защо никой не им се връзва. И какво излиза - българите прости, българомохамеданите прости - а само Цеков, една немкиня без професия и донорите им схващат проблемите.

            Онагляха българските еничари, спонсорите и подгласниците им. Те не могат да вденат с плиткия си акъл, че плюят не срещу някакъв режим, а срещу собствената си държава, създавайки предразсъдъци в чужбина за измислени неща. Или пък вдяват,... ама пък това се търси и се плаща на Запад.

            Няма защо да се заблуждаваме. Антикомунизмът е опасна зараза, настръхнала и агресивна идеология, щедро финансирана от „благородния” Запад. Борбата ще бъде трудна и дълга, защото залога е бъдещето на света. Или те, или ние ! Тук никакво съгласие не може да има. Антикомунизмът е враг и всеки враг, който не се предава се унищожава – казал го е Максим Горки. И за да бъдем толерантни и в тон с времето ще добавим за нашия случай : унищожава се интелектуално !

            Искате ли да знаете какво е съвременна лява пропаганда ? Представям ви изявление на командира на бригада "Призрак" от опълчението на Юго-Източна Украина Алексей Мозговой (виж  „Военное обозрение”, 4.09.2014 г.) :

        „Да живее Новорусия  ! Олигарсите вън ! Властта - на обикновените хора ! Това е нашият шанс за много десетилетия да построим справедлива, човешка, хуманна държава.

        На много хора не им харесва и не искат да довършат започнатото до неговия логичен край. На тези хора само пари, министерства и портфейли са в главите им. Ако се борим за народните интереси, то кой, ако не народът  трябва реши изхода от борбата ?

            Кой от така наречените членове на правителствата на ДНР и ЛНР се е интересувал за мнението на опълченците, тези които губят свои бойни другари в боевете, мнението на роднините, загубили бащи, синове и дъщери в тази  схватка за правото да живеят свободни и сами да определят своя житейски път ? Мисля че никой...Ставащото прилича на фарс, в който на народа на Новорусия е отредена ролята на масовка.

          Нагледахме се на предателства в Новорусия, в това число и оставката на Игор Стрелков. Сега се предприема поредния опит чрез преговори да се спре нашата съпротива и да не се позволи унищожаването на олигархичната власт в Украйна. Петата колона действа...Преминаването на властта от олигархията към народа е най-страшния сън на така нареченото международно общество. На всички е ясно, че света се управлява от такива като Валцман, Чубайс и Рокфелер.

           Какво набюдаваме сега ? ДОГОВОРКИ !   С кого ? С достопочтения Кучма ! Човекът, при чието управление плутокрацията пълнеше своите портфейли и корупцията достигна фантастични размери. Кучма трябва да се съди, е не да се преговаря с него. Какво ще стане с особения статус на Новорусия, когато редом с нея ще се намират все същите убийци за долари ? За какви гаранции може да става дума от хора, от чийто лексикон е изключена думата ИСТИНА ?

          Само капитулацията на Киев може да реши днешния проблем. Само отстраняването на бизнеса от власт ще даде възможност да се построи държава с човешко лице. И само съдът над днешните властващи ще позволи на народа да си възвърне чувството за собствено достойнство. В противен случай ще бъдат напразни и лозунгите, и жертвите. Или искаме да бъдем марионетки в ръцете на кабинетните умници ? Аз не харесвам такава перспектива. Не заради нея ние взехме оръжие в ръце, не заради нея ще спрем в средата на пътя. Винаги има страх от бъдещето, но това е животински страх. Аз повече се страхувам от перспективата да остана крепостен и то в ръцете на жестоки лешояди.

         Аз ще вървя до края ! До достигането на набелязаната цел ! До пълната и безусловна победа на свободния и горд Славянски свят !!!”

            Може ли „лява България” да се присъедини (след подходящо побългаряване) към горенаписаното ? Ако не може или не иска, от нея нищо не става ! Тя трябва да стане  почитател и последовател на Борислав Зюмбюлев, за който „прости четири неща не бива да се пипат в България - частна собственост, борд, ЕС и плосък данък. Запомнете го!”(„24 часа” от 22.02.2013 г.).

            И като заключение,не мога да предложа нищо по-добро от написаното от Хари Енглер – канадски журналист и писател, съавтор на  публикувания наскоро нов комунистически манифест – „Работници от целия свят – времето да се обединим наистина настъпи” („Лефт.ру” – 18.08.2014 г.) :

        „ДЕСЕТТЕ  ГЛАВНИ ПРИЧИНИ  ДА  МРАЗИМ  КАПИТАЛИЗМА

 

10. Капиталистическите корпорации са психически болни и тази болест се изразява в непрекъснато антиобществено поведение, понижена способност към съчувствие и разкаяние. Ако корпорациите биха попаднали на съдебен психиатър, биха им сложили диагноза „психопатия” и биха ги изолирали до живот.

9. Капитализмът поощрява алчността. Но алчността е добра само за самите капиталисти. При нормалните хора тя разрушава човешките души и отношения. Тя е още по-лоша за местните общини и за обществото като цяло, защото то се държи на алтруизма, съчувствието и грижата за другите.

8. Капитализмът е система от привилегии за малцинството и е класово господство, базирано на частната собственост върху средствата за производство на всичко, нужно за живот. То дава възможност на малкото богаташи да продават и купуват работни места и в алчността си за печалба да разрушават цели региони, които зависят от тези работни места. Това става пред очите ни.

7. Капиталистите пропагандират свободата и индивидуализма, но те разрушават свободата и индивидуализма на всеки, освен на себе си. Повечето от тези, които продават работната си сила, за да живеят, се трудят в условията на наемното робство и не са свободни. Те са длъжни да изпълняват заповеди без да мислят, да действат като роботи. Техният творчески потенциал е ограничен и се диктува от изгодата за собственика.

 6. Капиталистите мразят сътрудничеството и колективизма, но създават процеси за масово производство, които изискват именно такива качества от работниците. Тяхната система ни прави винтчета в огромната машина носеща печалби, но тъй като капиталистите се страхуват от властта, която ни дава масовото производство, ни уверяват, че да си сътрудничим в защита на нашите интереси е незаконно и лошо. Ето защо те се мъчат да разбият профсъюзите и всички работнически колективни действия.

 5. На капиталистите е нужна мощна пропагандна машина, която да ни убеди, че капитализма е единствено възможната система. Капитализмът превръща хората в потребители, които не мислят за нищо друго. Това им помага да трупат все по-големи и по-големи печалби.

 4. Капитализмът е система, в която принципа „един долар-един глас” потъпква принципа „един човек-един глас”. Богаташите използват своите пари за да командват и манипулират изборите и да прокарват във властта своите марионетки.

 3. Капиталистическият егоизъм води към опитите да бъдат елиминирани всяка съперническа икономическа система и всеки съпернически мироглед, т.е. всичко, което може да попречи на тяхната непрекъсната гонитба за печалби. 2. Капитализмът е враг на демокрацията. При нужда, капиталистите винаги избират капитализма вместо демокрацията. Ако хората използват демокрацията, за да отслабят властта на капитала, богатите и силните избират фашизма и нацизма, за да запазят своите привилегии.

1. Капитализмът е рак, разяждащ нашата планета. Капиталистите богатеят от глобалното затопляне, от унищожаването на океаните, от замърсяването на атмосферата, от патентоването на всичко, което могат, включително и живота. Само унищожаването на капитализма може да спаси нашата Земя”. (виж www.newcommuneist.com .  Оригинала е в http://www.counterpunch.org/2014/08/13/top-10-reasons-to-hate-capitalism/).

         Новият начин на говорене е първото нещо, на което трябва да се научат български леви – ново говорене, нова култура, ново изкуство, нова политика.В представянето на новото издание на Манифеста на комунистическата партия, написано от проф. Ерик Хобсбаум (Eric Hobsbawm), се подчертава „че противоречията в пазарната система, не предполагаща никаква връзка между хората, освен користния интерес наред с безчувственото „парите в брой” и безчовечната експлоатация, не могат принципно да бъдат премахнати. Може да се предполага, че в резултат на серия трансформации и реконструкции, развитието на тази фундаментално дестабилизирана система ще се превърне в нещо, което няма да може да се нарича капитализъм”.Марксизмът е всъщност Теория на Освобождението и ни подсказва, че бъдещето зависи от нас и нашата готовност за борба.

            Мисленето – на философите, властта – на войните, бесилката – на предателите !!!

            А после да дойде Фортинбрас !

 

 

 Източник: блог на професор Гиндев,  08.09.2014





 

Пазарно-демократичните митове - Георги Андреев

 

 

 

 

Всяка идеология и произтичащата от нея пропаганда задължително съдържа набор от митове. Митовете са приказки, отразяващи представите на древните народи за произхода на света, за природните явления, за боговете. Смята се, че митът не подлежи на проверка. Един разказ или твърдение, повтаряни непрекъснато, започват да се превръщат в мит, т.е. психологическият механизъм е същият, както при пропагандата. При това не е задължително твърдението да е истина (истинното твърдение е научна или житейска истина). 

“Новите политически митове са неща, изфабрикувани изкуствено от твърде ловки и лукави майстори... Отсега нататък може да се изфабрикува мит с такъв успех и по такъв начин, както и всяко съвременно оръжие – картечници или самолети” (Касирер). “Серийното производство на вярвания по един и същи шаблон безспорно е изобретение на нашата индустриална епоха...” (Серж Московичи, “Ерата на тълпите”).


Апологетът на капитализма Питър Бъргър пише в “Капиталистическата революция”: “Лишеността на капитализма от митове по всяка вероятност се дължи на факта, че капитализмът е икономическа система и нищо друго... икономиката не изпитва влечение към мита”. Това е съзнателна лъжа. За да бъде легитимна, една обществена система се нуждае от ценностни позиции, а икономиката е безразлична към тях. Ценностният фундамент е създаден от грижливо изградени митове.


Фундаментални митове, разпространявани по целия свят, са: 

 

1.Свободният пазар, чрез търсенето и предлагането, а също чрез свободна конкуренция, регулира пазарните отношения и по този начин решава всички социални проблеми. “Чистата” пазарна икономика решава само икономически проблеми, при това лошо; тя не се “интересува” от социалната проблематика. Това проличава не само от тоталната разруха на България (официално отчитана като успех), но и по цикличните кризи в развитите капиталистически страни. Сумарният дълг на САЩ вече е 60 трилиона долара (5 пъти брутния вътрешен продукт на страната) или по 200 хиляди долара на глава от населението (за сравнение: през 1989 г. външният дълг на България беше 9,5 милиарда долара, или по 1055 долара на жител). Тъй като САЩ са изнесли промишлеността си в третия свят (с изключение на предприятията от военнопромишления комплекс), те ежедневно трябва да внасят стоки за 3 милиарда долара, които заплащат с обезценени долари. Разразилата се в момента криза (може би тя ще сложи край на капитализма!) се дължи както на неограничената алчност на свръхбогатите, така и на структурни дефекти на системата. 

 

2. Техническият прогрес може да реши всички социални проблеми. Американският социолог Х. Сколимовски пише: “Силата на техническия мит е толкова голяма и толкова опасна именно затова, че тя пронизва буквално всички аспекти на западния начин на мислене. За нас техниката се е превърнала във физическа и ментална опора в такава извратена и всеобемаща степен, че даже ако осъзнаем колко тя опустошава нашата природна и човешка среда, то първата ни мисъл ще е за някаква друга техника, която може да поправи това зло. Техниката е състояние на западното съзнание”. А. Тофлър добавя: “Идеята за това, че някакво общество или икономика могат да се управляват от безплътен интелект, е само мит”. Смяташе се, че технократичният подход увеличава само относителната бедност (разликата между бедните и богатите). Днес се вижда, че нараства и абсолютната бедност – реалните доходи на населението намаляват, а несигурността расте. 

Главоломно растящата разлика между доходите на бедните и богатите е съзнателна политика на апологетите на новия световен ред. През 70-те и 80-те години на 20 в. заплатите на главните мениджъри на “Дженеръл мотърс” са били между 1,5 и 3 милиона долара годишно. Според данни на Грег Паласт днес те са между 76 и 706 милиона долара. Повечето африкански и част от латиноамериканските държави имат брутен вътрешен продукт по-малък от 706 милиона долара. Изненада ли е тогава нарастващата бедност? И въобще, социалните проблеми се решават не с технически (технологични) средства, а със социални. 

 

3. Политическият либерализъм гарантира личната свобода (равенство пред закона) на всеки индивид: да участва в политическия живот на страната си (да избира и да бъде избиран в представителните органи на държавната власт), да притежава частна собственост, да има право на икономическа инициатива... Когато младата буржоазия се е борела с феодалната аристокрация, такива права не са съществували дори формално и проблемът не е бил актуален. Днес правата са номинални – само икономически силният индивид може да се възползва от тях. Например споровете и конфликтите между гражданите се решават в съда – бавна и скъпа процедура, който се оказва достъпен само за състоятелните граждани. Либералните “правила на играта” добре защитават всеки от липсващия феодален произвол, но го оставят напълно беззащитен в лапите на капитализма (властта на парите). “Нормалното” общество (всяко общество е “нормално”) може да не гарантира равенство в резултатите на всеки “играч”, но трябва да гарантира сходимост в резултатите. 

 

4. Свободната търговия, като част от (нео) либерализма укрепва националните икономики, защото ги прави по-конкурентоспособни. Това е груба лъжа. Всички държави от първия свят са развили икономиките си в условията на жесток протекционизъм. Всяка от тях е лансирала либерализма само когато е била икономически най-силна и е могла да подтиска конкурентите си. Например през 18 и първата половина на 19 в. Англия позволявала да се внасят само суровини (другите стоки се конфискували и продавали извън страната), и то само с британски кораби. Тя се обявява за либерализъм между 1850 и 1930 г., когато се чувства най-мощна. Тъкмо заради това днес свободната търговия (свободният пазар, либерализмът, глобализмът) се налагат принудително в страните от третия свят. 

 

5. Митът за третата (информационна) вълна в момента набира сили. На базата на информационните техники и високите технологии щели да бъдат решени всички социални проблеми (отново технократичен подход!) и човечеството щяло да се къпе в изобилие от блага. Най-опростено погледнато, информационните техники не произвеждат безвредни храни и други насъщни блага, от които се нуждаят хората. Вече се очертава силното надценяване на третата вълна, размахвана от имащите власт и богатство като поредния блъф. Не е трудно да се прогнозира, че третата вълна ще продължава да съсредоточава все повече богатства във все по-малко ръце (през 2000 г. 354 “най-способни” хора притежаваха половината богатства на света).


6. Все още се развява знамето на протестантската етика. Протестантството и най-вече калвинизмът възприемат постулата на блажения Августин за предопределението; още при раждането на всеки човек Бог е определил дали той е грешник или праведник и това не може да се промени каквото и да е поведението на индивида; мога да позная дали съм праведник или не, по това дали ми върви в живота (най-вече в бизнеса). От това следва, че ако аз убия и ограбя някого, съм праведник, защото Бог е с мен, а убитият е грешник. Протестантът работи много и трупа богатство – единственото позволено и достойно занимание. Никога не взема пари на заем и не дава заеми – ако иска да купи някакъв имот, събира необходимите пари до последния цент и плаща в брой. Няма право на никакви развлечения освен четенето на Библията, но и това не е развлечение, а задължение. Половият акт служи само за размножаване, а не и за удоволствие. Протестантската етика е философия на първоначалното натрупване на капитала. Тя е невъзможна при днешния спекулативен капитализъм, където човек трябва да съчетава 12-часовия работен ден с разюздани развлечения през останалото време. Освен това повечето хора живеят на кредит. Забраната за правене на дългове се преодолява със замяната на думата “дълг” с “кредит” (доверие). От протестантската етика не са останали дори останки. Това не пречи пропагандата да продължава да вдига шум около нея. 

 

 

7. Само чрез приватизация на почти цялата икономика може да се постигне рентабилност (ефективност) и оттук общо благоденствие. Ако Ноам Чомски казва колебливо, че няма доказателство за това, то Джон Кенет Гълбрайт направо заявява: това не е вярно! В магазин или сервиз, където собственикът е главен майстор и лично познава своите 5-6 работници, частната собственост може “да работи” добре. Но в предприятие с неколкостотин или хиляди работници мениджърът (самият той наемен работник) не познава работниците и служителите и му е безразлично дали ръководи частно или държавно предприятие. Разликата е само в това, че при частното предприятие печалбата (дивидентите) се присвоява от акционерите, а при държавното (номинално) тя е за цялото общество. 

 

8. Съвременната демокрация е един мит. Сега народът (демос) “упражнява властта си” (kratia) единствено само чрез участието си в избори – избира между кандидатите, които управляващата олигархия му е подбрала. Хората вече са свикнали с мисълта, че демокрацията е ритуал от формални процедури без обществено и политическо значение, защото важните решения се вземат тайно от тях. Народът не само не участва във вземането на решения, но дори не е уведомяван за тях. Въобще, днешните “отворени общества” са много по-затворени от социалистическите. 

 

9. Един от устойчивите митове на пропагандата е свободната конкуренция. Конкуренцията никога не е била свободна и е спорно дали изобщо някога е имало някаква конкуренция.

Днешните олигархични династии не са постигнали богатството си и властта си чрез конкуренция. Например първият Рокфелер - Уилям, известен навремето побойник и изнасилвач на жени, е бил производител и търговец на “универсално лекарство против всички видове рак”, т.е мошеник. Потомците му се замогнали чрез изнудване, взривяване на конкурентните предприятия, купуване на политици, разстрелване на стачници, създаване на собствена полиция и вестници, които да възхваляват династията. Девиз на фамилията е “конкуренцията е грях” – всичко в САЩ трябва да работи за нея. Така се ражда крилатата фраза “за САЩ е добро това, което добро за “Стандарт Ойл”. 

Не падат по-долу и Дюпоновците. Дребните мошеници (Самуел, Пиер, Виктор... Дюпон де Немур) след множество неуспешни машинации успяват да откраднат от вдовицата на Лавоазие в Париж “формулата” на подобрен барут и създават барутен завод в щата Делауер (САЩ). Следват нови далавери, взривяване на конкурентите и други похождения, достойни за серия криминални романи.
Днес могат да се конкурират помежду си само малки бакалници, докато бъдат погълнати от големи вериги като “Била”, “Метро”, “Уол Март”. Навреме даденият подкуп елиминира всякакви комисии за конкуренция и организации на потребителите. 

 

Съществуват и конюнктурни митове: 

 

1. Комунистите ограбиха пенсионните фондове на царство България. 

През 1989 г. в България е имало 2 милиона и 308 хиляди пенсионери. Според Статистическия справочник на царството от 1937 г. броят на пенсионерите е 51 681 души, т.е. 44 пъти по-малко. Колко големи могат да бъдат ограбените фондове, след като пенсиите не са например по 500 долара месечно? Този блъф се е превърнал в устойчив мит. 

 

2. Комунистите избиха 30 хиляди (300 хиляди) българи. 

По предложение на У. Чърчил в страните, окупирани от нацистка Германия или нейни съюзници, са създадени народни съдилища под надзора на Съюзническата контролна комисия (САЩ, Великобритания и СССР). Осъдените в Дания са 15 хиляди, в Унгария – 26 хиляди, в Чехословакия – 38 хиляди, в Холандия – 45 хиляди, в Норвегия – 46 хиляди, в Белгия – 53 хиляди, във Франция – 90 хиляди.
В България са осъдени 9606 души, в това число на смърт 2730 души (Евгений Гиндев посочва други числа, сходни с цитираните тук). Премълчава се, че без Народния съд съюзниците не биха подписали мирния договор в Париж. Без съд са убити 3355 души (във Франция хората на Де Гол убиват без съд 30 хиляди колаборационисти). В концентрационните лагери са умрели 150 души. Или общо жертвите на комунизма са 6235. Имената им са изписани върху Стената на жертвите на комунизма пред НДК в София, създадена във времето, когато антикомунистическата истерия бе достигнала апогея си.
За сравнение, жертвите на Френската революция са 1,2 милиона души (при население от 25 милиона), а на цар Борис – 30 хиляди, за 22 години! Малкото жертви при “смяната на системата” след 1944 г. се дължат не на някаква милозливост от страна на комунистите, а на факта, че всъщност няма съпротива. Докато при Френската революция аристократите са отстоявали привилегиите си с оръжие в ръка, историята на царство България е изпълнена с драматични събития - превратът на цар Борис на 9 юни 1923 г., Септемврийското антифашистко въстание през 1923 г., атентатът в черквата “Св. Крал” през 1925 г., уличните убийства, извършвани от Военното министерство (Трета секция) и ВМРО, партизанското движение през 1941-1944 г. Този мит е навлязъл дълбоко в демократичната пропаганда, за която истината е без значение. 

 

3. “Комунистите вкараха в концлагери и изселиха почти една трета от българите”. 

След 1944 г. под диктата на Съюзническата контролна комисия правителството на ОФ създава 10 лагера (в царство България те са само 8) за лицата от германска националност и колаборационистите на нацистка Германия, които нямат доказани престъпления. През 1959 г. в концлагери са вкарвани “неблагонадеждни” за властта лица, главно селяни, които не си дават земята в ТКЗС. За 45 години народна власт през лагерите са преминали 24 531 души. Други 24 624 души са били временно изселени, според наредба-закон, приета още в царство България.
За отбелязване тук е, че не се атакуват действителните недъзи на социалистическата система (преди всичко поведението на висшата номенклатура), а се раздуват преувеличени или измислени неща и се отричат положителните постижения (здравеопазване, образование, обществено осигуряване...). Това се прави от пропагандата, осъществявана от “комунистите”, превърнали се в капиталисти. 

 

Понякога пропагандните митове достигат до пълен идиотизъм: 

 

1.На Запад хората са богати, защото работят по 12-14 часа на ден! Човек, работещ толкова дълго, а и пътуващ десетки километри до местоработата си, няма време да се радва на кристалния си полилей, телевизора с течни кристали или джакузито и да ги ползва. Той се нуждае от кучешка колиба, в която, изтощен от работа, да се тръшне и да заспи, без дори да си сваля обувките. 

 

2. На Запад “нема лабаво”, там капиталистите изстискват работниците като лимони! Твърди се, че е много хубаво да бъдеш изстискан като лимон. И тук е нужна само кучешка колиба. 

 

3. Там много-много не се церемонят с работната ръка – уволняват я без предизвестие и без обяснения! Колко хубаво е да бъдеш уволнен, когато навършиш 50 години и вече никъде не те искат на работа, защото си стар! 

 

Темата за митотворчеството не може да се изчерпи в една статия. Пропагандата използва ирационалността и инертността на човешката природа. Противоотрова на това е контрапропагандата, базираща се на истината. За да бъде това невъзможно, властващата мафиотизирана олигархия се стреми да контролира всички медии и други средства за комуникация. За щастие, не винаги успява. 

 

 

 

Източник: вестник "Нова Зора" - брой 8 - 3 март 2009 г.

 



 

четвъртък, 21 май 2015 г.

Лидерството като надбягване – проф. Андрей Пантев




 Не лидерите правят хората. Хората правят лидерите.


Мнозина световни политически знаменитости, както и в нашата история, имат алтернативни паралели. Но важно е какво е времето и кое прави водача.

 

Колко странно. Историческите събития, личности и дори процеси стават обект на съпоставителна рейтингова система. Като при готварско състезание - кой е по-напред. Също и като при конна гонка. Кой повече е направил, кой повече е печелил избори, не непременно обаче и кой - като например Драган Цанков или Петко Каравелов, нищо не е спечелил от своето лидерско минало. В такива класации показателите са и негативни - кой повече е рушал държавата, кой повече е клал, кой повече е тласкал българите към катастрофи, кой е бил повече раболепен.

Амплитудите на оценка се променят спрямо конюнктура и неоконюнктура. Типичен случай в това отношение е Стефан Стамболов. Обругаван, премълчаван, просто прескачан, днес той е автоматично, почти папагалски изтъкван за всичко значимо в историята на следосвобож­денска България. Често от хора, които не само не са написали и не са прочели един ред от него и за него. Любопитно дали част от тези хора имат една фраза с одобрителен знак преди промените. Това времево и тематично сравнение се отнася и до много други преоценки от вчера и днес - от Америка до Русия. Но има и нещо друго. Значимостта на лидера често

съвпада с авторитарни

да не кажем диктаторски методи. Просто защото иначе не биха свършили работата. Една модернизация или отстояване на независимост не се прави с белите ръкавици на демокрацията. Това е валидно за всички страни и всякакви исторически периоди. Няма училище за лидери въпреки административните примамки за привлекателното перспективно предназначение.

„Аз съм техният лидер, затова трябва да ги следвам“ - тази фраза на невзрачния френски политикан от XIX век Александър Ледрю-Ролен маркира новата ера в декларативните стереотипи на модерното водачество. В нея има малко прагматизъм, малко „реалполитик“, малко цинизъм, малко суета и театрално обезличаване. И много демагогия. От времената, когато свършват мотивите за управление по „божията воля“, започва търсенето на такава комуникация с народа, която да създаде водача. Навлизащите в историята играят хоро, опитват войнишка чорба, непринудено цъфват на абитуриентски балове, благославят паметници и сватби. Те са едновременно модератори и мотиватори между обществените потребности и личната реализация. Но все нещо от мотивацията остава скрито.

Част от прагматичното лукавство на Николо Макиавели остава тайна пътеводна звезда в техните поетапни реакции. Авторът на „Владетелят“ е неудобен само защото е по-откровен. Той е дискретен кумир днес, въпреки че неговото време е отминало. Политиците го четат като учебник, но не признават, че са макиавелисти.

Но как така тогава кроткият Махатма Ганди е успял да вдъхнови и да поведе милиони? А самият благ Исус Христос? Всичко е въпрос на онова време, което иска нещо различно! Може да е по-лошо дори, но да е различно. През 1884 г. един забравен днес социолог - Хърбърт Спенсър, написа, че времето ражда лидерите, а не обратното. Но важно е какво е времето? Там е цялата разлика. Кое прави водача? В племето този, който стреля с лък най-далече, този, който е най-висок, или този, който е по-харизматичен, значи в случая по-напорист.

Мнозина политически знаменитости са реализирани главно чрез такива импулси. Йосиф Сталин или Лев Троцки, Джузепе Гарибалди или Джузепе Мацини, Уинстън Чърчил или Антъни Идън, Джордж Вашингтон или Александър Хамилтън, Фидел или Че. В нашата история имаме също алтернативни паралели - Георги Бенковски или Панайот Волов, Захарий Стоянов или Бачо Киро, Стефан Стамболов или Петко Каравелов, Константин Стоилов или Александър Малинов? Често вторите личностни алтернативи са не само по-умни, но и по-привлекателни! Отстъпването на лидерството от страна на интелигентния Панайот Волов на харизматичния Георги Бенковски е един от най-красивите жестове в предисторията на Априлското въстание. Но какво от това.

Благоразумието е част от „разумното оцеляване на лидера“, прокламирано още в средата на XVI век от Елизабет I Тюдор. Ако Захарий беше се държал с онова храбро безсмислено предизвикателство, което погуби Бачо Киро, нямаше да има „Записките“ и всичко останало, сътворено от него. Ако Захарий Стоянов за разлика от Бачо Киро не се правеше на луд пред турския съд, нямаше да се появят „Записките“. Ако не бяха Междусъюзническата и Първата световна война, паметници на Фердинанд можеха да никнат във всеки наш град. Ако Стамболов не се бе така решително противопоставил на руския царизъм, вероятно щеше да бъде напомняно неговото предпазливо участие в българските въстания. Ако Фидел беше хукнал към боливийските чукари, кубинският експеримент едва ли щеше да влезе в историята.

Ако Че беше останал министър

едва ли парижките студенти щяха да кичат мансардите си с негова фотография.

„Вожд е онзи, когото признават за такъв.“ Така пише скептикът Андре Мороа. Излиза, че за да станеш водач, следва най-напред да извървиш баналния конвенционален път на принципа „така правят всички“. Защото ако искаш да изпревариш времето си, много е вероятно да останеш неразбран. Защото превъзходството дразни и срещу него има дружен заговор и противодействие от посредствеността. Затова не разбирам новия метод в образователната система по света и у нас - „училище за лидери“. Преди да си лидер, няма ли да си някакъв друг? Нима не следва да преминеш един конвенционален път, при който ще те водят, преди да водиш? Имаше една фраза от руски филм: „За да станеш генералша, трябва да се ожениш за лейтенант.“ За да си истински професор, следва да си бил асистент.

А все пак какво е лидерството? Възпроизвеждане на някогашната привилегия по рождение на аристокрацията? Да, но потомствените аристократи са по-слаби лидери от онези, излъчени от низините. По време на Втората световна война генерал Джордж С. Патън изпращал всяка седмица за ден всичките си старши офицери на бойното поле - не само да се запознаят с обстановката, но и да преживеят предишните си изпитания на командвани войници. Така че да си лидер, следва преди това да помниш, че си бил воден. А може би именно това е новото лидерство.

Пощенските гълъби от Европа назидават

Невлезли един път в час, те преобразяват образованието, изискани финяги - не били войници - модернизират армията, тройкаджии оценяват нашия академизъм, доказани слагачи се грижат за национален интерес, захвърлени пагони ни учат на демократично мислене. Може би ще имат такъв предмет в специализираното училище за лидери. Дали са щастливи в чисто човешки план дори и утвърдените лидери? В малката книжка „Носът на Клеопатра“ се опитах да опиша накратко живота на 25 от тях. От Оливър Кромуел до Нелсън Мандела и от Симон Боливар през Александър Батенберг и Григор Начович до Джавахарлал Неру. Поне в моите представи не видях щастлив нито един от тях. А в много отношение не и чак толкова реализирани хора, както си ги представяме днес. А колко от тях като Дьо Гол и Чърчил в края на живота си не са били и огорчавани? Нима лидерът Жана Д 'Арк не бе канонизирана чак 500 години след като същата църква я бе обявила за еретичка, заслужаваща кладата. По-бледият подобен случай е реабилитацията на Трайчо Костов.

Но един от най-важните индикатори за мъдрия лидер остава за всички времена. Селекцията при обкръжението на лидера. Един историк бе написал за Наполеон: „Той беше толкова умен, че не се страхуваше да се заобикаля с умни хора.“ Скептиците твърдят, че Джон Кенеди не бил кой знае какъв президент - членовете на екипа около него правели всичко. Ами там е цялата разлика. Когато се заобикаляш с умни и честни хора, значи не само не се страхуваш от конкуренция, но и трасираш бъдеще.

Но да не упрекваме само лидерите. Те не идват от друга планета. Те са наш продукт, те са част от нас. Не лидерите правят хората. Хората правят лидерите. Често лошият избор става при възможности за алтернативи. Предполагам, че това е траен елемент на взаимна зависимост още в 10-те типа водачество, които са отбелязани в санскритската литература. А ако следва да побългарим малко известната фраза на Ото фон Бисмарк за съвместимостта между народа и правителството, може да си признаем, че повечето ни лидери са си ни лика-прилика! Ако не сме били достатъчно мъдри да ги изберем в изминалата събитийна обстановка, може да си имаме свои предпочитания спрямо тях. Без да ги натрапваме на другите.

 

 

Източник: вестник „Преса”

 

 

 

 

 

 

Пощенският гълъб на европейската култура – проф. Андрей Пантев

 

 

 

 

Наближава 24 май. Това е особен празник, който отбелязва нашата европейска значимост. В българските земи, в българската държава и от българите започва историческият път на една нова цивилизация, която ще се нареди в темелите на модерна Европа. Солунските братя Кирил и Методий предприемат едно благородно предизвикателство към достъпността за проповядване на християнската вяра и християнските добродетели. Те разпространяват словото Божие на разбираем за тогавашните славяни език. Този език е старобългарският.
 

Оттогава буквите, книгата, писмеността, образованието и културата стават най-устойчивия елемент в културно-историческата характеристика на българския народ. Именно поради тази особеност Средновековна България излъчва едно културно и книжовно великолепие, сравнимо с най-значимите тогавашни сили в Европа. То служи като посредник и разпространител на вяра и култура между още неоформените Изток и Запад. В този смисъл, възприемайки собствен облик, държавата на българите се оказва първият универсален културен "пощенски гълъб" на общоевропейската култура и цивилизация.
 

Стоящи в близост до два мощни културни центъра - Цариград и Рим, българите успяват да запазят своята специфика и в същото време да възприемат най-доброто от техните културни пулсации. Те възприемат, но не имитират. Така наред с институционалните си изобретения, държавни постижения и военни победи българите носят едно особено състояние на духовност, което се превръща в традиция. Много по-значима от "Край Босфора шум се вдига".
 

Честването през 1851 г. в Пловдивското епархийско училище е календарно маркирано като празник на светите първоапостоли Кирил и Методий. Но зад миналото на българите има векове натрупвания на почит и развитие на Кирило-Методиевото начинание. Оттогава езикът на българите преживява малко изменение. Така той е най-значимият генератор на тяхната воля за облик, а Празникът на Буквите - най-общонародният ден за общност и сближение. Чудото на българския език, много по-важно от останалите ни постижения и триумфи, става най-константната величина в нашата духовна и национална идентичност. Той е назован от народния поет "език свещен" не само защото е бащин език, а защото във времена, когато българите нямаха никакво институционално представителство в своите собствени земи и бяха поставени под тежкия похлупак на вековен гнет, езикът бе този, който съхраняваше усещането за миналото и бъдещето на българската етнокултурна принадлежност. Това бе колкото факт за запазване на облик и самоличност, толкова и морален резерв и перспектива. Затова делото на Кирил и Методий е преди всичко българско дело, независимо че кирилицата се разпространява в голяма част от съвременния славянски свят.
 

Да бъдеш народ на книгата е не по-малко значимо, отколкото да имаш всички други военни победи, стопански, технически постижения. Този исторически приоритет на българите е реален факт и фактор в утвърждаването и развитието на славянската и на европейската цивилизация. Именно поради това българското Народно събрание обяви този празник през март 1990 г. за официален, защото той символизира националното и европейското, общочовешкото и славянско начало в историческия ембрион на българската национална държава.
 

Постиженията на науката, културата, и изкуството са далечно историческо ехо, безсмъртен завет от миналото, който все още намира потвърждение в съвременното българско общество. Затова нека поне за миг именно чрез 24-и усетим близостта си на българи, въпреки всичките слаби различия и свирепи противоречия. Защото всеки от нас носи в себе си част от Кирило-Методиевото дело. Главната причина за нашето оцеляване като етнически масив са именно нашият език и неговата писменост. 
 

Историческият завет на 24 май напомня,че европейските добродетели имат потребност и от нашия културен пълнеж. Той внушава, че може да има принадлежност към европейската общност и в същото време да се запази облик чрез различието, което обогатява същата тази общност. Ние не можем без Европа, но мисля, че и Европа би била по-бедна духовно без такива като нас.
 

Затова е тъжно, че днес, когато сме допуснали в обществото ни да властват невежество и загуба на национален идентитет, когато сме превърнали парите в абсолют и във фетиш, ние фактически сме превърнали 24 май в едни ритуал без реално духовно съдържание. Защото бездуховни хора говорят за духовност, която са загубили като своя същност. Неграмотни родители раждат неграмотни деца, обучават ги на неграмотност и предопределят неграмотно бъдеще. Не съм оптимист за бъдещето на такава нация.