Търсене в този блог

петък, 30 октомври 2015 г.

Само свободният по дух човек има потребност от свобода – акад. Георги Марков

 

 

 

Будителите са малцинство, но ги има, затова и българският народ ще го има, казва известният историк


 Интервю на Велиана Христова за вестник ДУМА 


"На транснационалните корпорации не са им необходими национални държави и нации с памет и духовност"


- Професор Марков, според вас българите приеха ли вече Деня на будителите като свой празник, след като досега все говорехме, че за мнозинството това е просто един почивен ден ?


- Първи ноември е официален празник само за ученици и студенти. Сега той се пада в неделя - почивен и изборен ден. Но ми се струва, че той постепенно се налага и става традиция не само за учениците, за учените, за хората на духа, защото е свързан и с Иван Рилски, който е покровител на българския народ.


- В днешно време виждаме каква простащина се лее отвсякъде и всъщност този празник събужда паметта ни и върховите моменти в нашата духовност, не се ли превръща той в ден на паметта?


- Ами, това е смисълът на традицията, която трябва да продължи. Но материалното навсякъде надделява над духовното, това не е само у нас. И това е тъжното - че това, което повече се възприема в реално време, то е по-привлекателно. Докато духовното изисква човек да мисли, дори да се съсредоточи в себе си, да чете, не само да гледа всекидневието. А трябва и да намери себе си, да намери смисъла от духовното. Това е добре не само за нацията, но и за всеки от нас.


- Но натискът, който се осъществява върху нас от години, не е ли с цел да забравим тъкмо своята памет, да забравим националната си държава?


- Това е процес, който наричам "корпорациите срещу нациите". На транснационалните корпорации не са им необходими национални държави, дори им пречат. Те искат суровини, работна сила, пазари. Понеже сега се занимавам с Първата световна война, ми идва наум, че онзи девиз е бил "Пролетарии от всички страни, обединявайте се", сега девизът е "Капиталисти от всички страни, обединявайте се". Това е нова колонизация, която иска според мен да заличи паметта на нациите. А нямат ли памет, те вече престават да имат и национална принадлежност, и чувство за общност.


- Кое е това, от което имаме нужда да се събудим?


- Трябва да се осъзнае, че това, което днес става, е един критичен исторически период. Този преход, който ни се струва безкраен, отне много на българския народ. Ние вече загубихме близо два милиона млади българи, които напуснаха България, за да живеят по-добре извън България. Умните момичета и момчета не са окрилени от възрожденски пориви, те са станали практични и само гледат всеки момент да се подредят на терминал 2 и да си хванат пътя без никакво чувство за вина. Не ги обвинявам, но все пак те са родени тук, отгледани са тук, израсли са тук, а зарязват всичко, зарязват възрастни хора, близки. Имам впечатления от млади българи в чужбина, когато пътувам извън страната, как за тях народните будители са нещо непознато. Има и други народи, които са изпратили навън своите млади хора, но те остават свързани с нацията си, с историята, с отечеството си, а не само с материалното преуспяване. У нас навсякъде се говори само за парични знаци.


- В същото време обаче виждаме, че всеки опит да се изхвърлят от учебниците Ботев, Вазов, другите ни класици, поражда в обществото много остра реакция и властта се страхува да го наложи, макар че няколко опити вече се правят за това.


- Да, има опити да се изхвърлят и да се цензурират нашите класици. Преди няколко години попречихме на Сергей Игнатов да направи такива неща, но ето че сега, както разбирам, история вече няма да се учи в ХІ и ХІІ клас. Това е пак тази тенденция - глобализацията срещу нациите. Целта е младите хора да не познават своите исторически корени. А човек без история е като дърво без корени. Има тенденция да се преподава "гражданско общество", "гражданско образование", някакви нови предмети...


- Може ли да има гражданско образование без съзнанието за собствената ти история и развитие?


- Според мен - не може. Но тези отвън, които правят експеримента с нас, никак не забравят и не заличават своята собствена история, напротив - много я тачат и си я поизмислят дори. Докато при нас целта е да се заличи събитийната история и да се замени с всекидневна история, с това, което наричат битова история. Всекидневието може да допълни събитието - ето сега е 100 години от Първата световна война, на Запад отбелязват своите пълководци, бойната слава и жертвите, разбира се, но казват - вижте холерата, вдовиците, сираците, оставете тези бойни полета, защото това на Балканите ви пречи, вие трябва да се помирявате. Забравете историята.


- Това да забравим историята не е ли свързано и с все по-откровени опити за неоосманизация на Балканите? А част от интелигенцията ни, из чиито среди винаги в миналото са произлизали будителите, сега участва в този процес на забравата.


- За жалост, Сорос през 90-те години наля може би около стотина милиона долара и тази инвазия вече има възпитаници, има кадри навсякъде - и в политика, и в култура, и в стопанството. Сега има други фондации, които целят точно това - да се лишат младите от памет и дори да знаят повече чуждата история, отколкото своята. Някои от по-младите колеги се хващат с цел финансови облаги, правят проекти и пр. Имаме по-млади учени ли, приспособленци ли да ги нарека, които участват в подобни проекти. Например в този проект, който беше миналата година, за т.нар. помашки етнос. Или пък тази прословута книга "Турците в България". И подобни неща се представят като научна литература!


- Може ли да бъде лишена от духовност и от памет за духовността една нация, ако сама отвътре не помогне за това?


- Има опасност отвътре да се предаде крепостта. За съжаление вече има цели институти, които някой поддържа отвън и които работят в тази посока. Цели институти с предимно по-млади колеги, завършили по чужбината. Един млад човек, върнал се от Франция след три години, ми каза: "Аз не съм български историк". И като го питам: "Да не си станал безродник?", той ми вика: "А, няма да се обиждаме, аз съм само историк, защото ако имам национална принадлежност, това ще ми пречи да изследвам обективно историята". Интересно, френските националисти ли го научиха на това? Вижте какви неща се правят във Франция за 100-годишнината от Първата световна война, а пък тук на нас ни казват да сме гледали санитарната част на войната. Така че, правят се експерименти с тези млади колеги. И те намират начин да се осъществят - не само материално, но и по разни конференции, публикуват дори книги в чужбина и това го представят като престиж, когато се върнат тук. И трупат точки.


- Аз обаче не виждам тези, които осъзнават целенасоченото лишаване от национална духовност, а и вътрешното ни опростачване, да реагират. Страх ли е това или нежелание да влизаш в конфликт с някой силен на деня?


- Опростачването, според мен, също е целенасочена политика. Самото опростачване кара хората да живеят ден за ден, да се интересуват само от материалното, но не и да имат някаква духовност, някакъв идеал. Такива хора по-лесно се управляват. Не става дума само за онези събратя от махалите, които робуват на някое кюфте, става дума и за други облаги. По този начин такива хора отказват и да се замислят. Нали сте чували, че който много мисли, трудно живее. Някои пък предпочитат да не говорят - колкото по-малко говориш, толкова по-малко ще грешиш. Според мен, човек преди да говори, трябва да мисли, но след като има какво да каже, трябва да го изговори. А има вече доста силна автоцензура, съобразяване с политиката и политиците.


- Ами, нали будител е точно този, който не се съобразява с властта и конюнктурата?


- Давах наскоро интервю по националното радио, когато беше атентатът в Турция, и преди мен беше посланичката ни там. Тя започна да го усуква и аз казах: Все още не съм посланик, аз съм историк и ще кажа нещата, както ги мисля. Един дипломат или държавен служител трудно биха могли да кажат това, което мислят. Докато учените трябва да казват това, което мислят, защото хората искат да ни чуят.


- Аз мисля, че човек, каквото и да работи, може да бъде будител, но трябва да е свободен по дух. Свободният по дух човек, където и да го пуснеш, той ще казва това, което мисли. Не започна ли да изчезва свободата на духа?


- Имам много колеги, които се съобразяват и се ослушват, и се оглеждат, или пък сочат към тавана, както преди 1989 г., като че ли някой наблюдава от съответното ведомство. Това всъщност не е въпрос на идеология. Просто човек наистина трябва да има свободен дух. Нашите будители в миналото са били много по-свободни и много пред своите сънародници във времето. При това, в оня вековен мрак, когато сме нямали собствена държава, а те са създавали и училища, и черкви. Само свободният и образованият човек има потребност от свобода. Има хора, които предпочитат да са в затвора, да са роби, но да ги хранят, да си получават дажбата. Това е моят тъжен извод.


- Може би будителите на нашата нация постепенно изчезват, май не сте оптимист за бъдещето й в това отношение?


- Ако говорим за възраждане на българския дух, когато обикалям отечеството, виждам, че из страната навсякъде има интелигентни и будни хора, има и умни момчета и момичета, но те за съжаление са малцинство. Другите се оправдават с трудното всекидневие, те всеки ден се борят за хляба си и нямат кога да се занимават с духовност и с нещо, което би могло да ги върне в онези възрожденски времена. Но още има будители и аз вярвам, че ще ги има и занапред. И български народ ще има.

 

 

 

 

 

четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Българи в битката срещу фашизма във Франция





Хиляди българи по време на Втората световна война участват като партизани, нелегални функционери или членове на бойни групи в гигантската битка с европейския фашизъм.

Арестувани, затваряни, пребивани, разстрелвани, бесени, изгаряни... Не всички оцеляха... Те са част от антифашистката коалиция - СССР, САЩ и Великобритания.

Те воюват на територията на редица европейски страни, някои тежко ранени, други загиват. Мнозина доживяват и пряко участват в освобождението от фашизма.  

Най-напред за Франция рамо до рамо с френските маки воюват и българските партизани. С победата на Парижкото въстание генерал Де Гол влиза с антифашистите в столицата и още през нощта ликвидира 30 хиляди сътрудници на Гестапо, доносници, престъпници.

Образува няколко процеса.

Само в първия осъжда на смърт 5 хиляди колаборационисти - убийци и предатели на родината си... Но уважението към антифашистките борци като участници във Втората световна война на страната на антифашистката коалиция Франция е запазила и досега, както е във всички европейски държави, с изключение на България.

Само тук решенията на Народния съд са отменени, периодът на социалистическото строителство е обявен за "нелегитимен и престъпен режим", а борците от антифашистката съпротива, тези хора, които жертваха младостта и живота си за освобождаване от фашизма, бойците от Народоосвободителната въстаническа армия, не са признати за участници в тази най-кръвопролитна и жестока война, а са обявени от десните фашизоидни политици за "терористи" и "разбойници".

Народът ни обаче помни и тачи техния подвиг.

Както е известно, след завладяването на Франция от хитлеристките войски маршал Петен във Виши създава колаборационистки (пронемски) режим. Народът започва Съпротива, ръководена от запазените въоръжени сили в неокупираната територия на генерал Шарл де Гол. Масово стават партизани (маки) и привържениците на патриотичната Френска компартия, ръководена от Морис Торез.

След поражението на републиканските сили в Испания – 1939 г. много българи интербригадисти са прехвърлени във Франция в лагерите - "Алжерес сюр мер", "Сен Сюприен", "Гюрс", "Верне" и "Кан дьо мил".

Там българите не падат духом, организират пропагандни курсове и кръжоци. По-голямата част от тях за периода 1940-42 г. успяват да избягат от лагерите и затворите.

Начало дават на 12 юли 1940 г. Георги Радулов, Димитър Генчев и Егей Николов. Всички избягали установявят нелегални връзки с местните дейци на Съпротивата, участват в спасяването на французи и евреи от депортиране.

След 22 юни 1941 г., когато хитлеристка Германия нахлува вероломно в СССР, българите се включват в различните форми на борба срещу фашизма във Франция.

В началото на 1942 г. Владимир Щърбанов, наричан за смелостта си Парижкия танк Николай Радулов, Борис Милев, Никола Маринов, а по-късно и Георги Радулов създават бойна група, която участва в около 40 акции.

Друго бойно ядро от българи действа в Южна Франция около Марсилия в две бойни групи.

В първата - в град Ница, с ръководител Христо Дойчев влизат Йордан Овчаров, Петър Ганчев, Петко Колев и Христо Табаков. По-късно към тях се присъединява Роберт Меламед.

Участват в смели интернационални акции в град Ница и департамента "Маритим Али".

Във втората група, действаща в град Тулон, участват Кирил Величков, Никола Атанасов, Жюлиета Пенева, Леон Леви, Иван Тенев и Илия Димов

Те правят саботажи по гарите Гонфалон, Лагард, Лемюн и Карнул. Вдигат във въздуха германофашистки ешалони, предназначени за Източния фронт. Унищожават три локомотива в Лион, четири локомотива в Сен Лазар.

Взривяват жп мостове, извършват атенат в ресторант, свърталище на гестаповци в град Видобан. Един от организаторите на съпротивителното движение през 1943 г. в областта на Корез става Константин Греков.

Създадената от него група прераства в интернационален отряд, който извършва успешни акции. В Монпелие се проявява като смел член на бойна група Петър Стефанов.

В Парижкото въстание (9-25 август 1944) участва отрядът на българските емигранти под ръководството на Владимир Щърбанов и Борис Милев.

Отрядът получава задача от щаба на въстанието да завземе сградата на Българската легация, която с успех се изпълнява на 21 август. В първите редици на въстанието в град Пюто са Георги Стоянов и други българи.

В Марсилското въстание (16-29 август 1944) участват Никола Атанасов, Иван Тенев, Петър Младенов и други наши партиоти.

На 21 август Никола Атанасов, начело на отряда "Марат" с френския трицвет в ръка, щурмува сградата на Префектурата.

За освобождаването на град Гардан се бият Петър Ганчев, Петко Колев и Роберт Меламед. Около 90 български антифашисти се сражават в Париж, Марсилия, Тулон, Бордо, Лион, Монпелие, Тулуза, Ница и др.

Седем от тях загиват.

                                                    *     *     *

 

 

Източник: вестник „Дума”,  25 юни 2010, автор Юрий Георгиев



 



 

Койка Петрова Тинева (31.Х.1880–28.ХII.1964)

 

 



Деятелка на женското и социалистическото работническо движение. Родена в Балчик. Известна е още и като Катя Тинева. Произхожда от рода на Георги Стойков Раковски, сестрина дъщеря на Кръстьо Раковски. Завършва девическа гимназия във Варна, след което следва социални науки в Лозана и Берлин. Била е изключително красива. В Германия установява контакти с групата на В. Плеханов и с ръководителите на германските социалдемократи – А. Бебел и Кл. Цеткин. След завръщането си в България през 1903 става член на БРСДП (т. с.) и е секретар на варненската организация. По-късно е секретар на софийската партийна организация. Участва в редактирането на в. "Работнически вестник" и сп. "Начало". През 1907 се присъединява към течението на прогресистите, поради което е изключена от партията. До 1915 е чл. на БРСДП (ш. с.). През 1917 заминава за Стокхолм, участва в работата на III Цимервалдска конференция и в Международната женска социалистическа конференция. След това две години живее в Съветска Русия, където се среща с В. И. Ленин. През 1919 се завръща в България и става чл. на БКП (т. с.). След държавния преврат на 9 юни 1923 г. и Септемврийското въстание за дълго време емигрира в СССР. Работи в Международния женски секретариат към Коминтерна и чете лекции в Комунистическия университет за националните малцинства от Запада (КУНМЗ). През 1946 се връща в България. Издава очерк за Гаврил Георгиев, спомени за Г. Кирков, В. И. Ленин и др. Първият и мъж е бил Никола Сакаров, а вторият — Никола Харлаков.

Умира през 1964 г. в София.

 

 

 

 

 

Васил Демиревски (Жельо) - борец за нова България – доц.д-р Гале Христов

 

 


 

Навършиха  се 100 години от рождението на Васил Демиревски-Жельо - неуморим революционер и организатор, прославен партизански командир, борец за нова България.
Бурният живот и непреходното дело на тази неординарна и колоритна личност остави такива дълбоки следи сред населението на Дупница, Дупнишка околия и страната, че и сега се носят легенди. В революционното движение на Дупнишко, в което се открояват плеяда заслужили дейци на БКП, той заедно със Станке Димитров и Коста Петров е сред най-изявените дейци с национален принос и известност.
Още отрано заради хала, на който се намират семейството му и неговите другари, той започва да си задава въпроса

защо едни са богати, а други бедни

Още отрано слуша от баба си Паулина разкази за войводи и чети, за Яне Сандански, който е свързан с Дупница. Семейството на Демиревски не е от най-бедните, но и там 8-те гърла едва се изхранват. То се занимава с тютюнопроизводство, в което той участва активно. В гимназията става член на комсомола, а после е включен в ръководството и най-активно участва в борбите на комсомола, за което е изключен и се прехвърля в Горна Джумая (Благоевград). Там създава нелегална ученическа група, която е разкрита, а той осъден на 7 години и изпратен в Софийския централен затвор, където престоява две години и половина. В затвора продължава да повишава марксистката си подготовка, беседва с другари, взели участие в Септемврийското въстание, вниква по-задълбочено в развитието на революционния процес, за възприемане на новия курс, провъзгласен на VІІ конгрес на Коминтерна за изграждане на широк народен и работнически и антифашистки фронт.
Васил Демиревски участва най-активно във всички протестни демонстрации, поради което често попада в карцера. През 1935 г. дупнишките комунисти претърпяват сериозен провал. Разкрити са ОК на БРП и РМС.

Предателите си казват думата

През 1937 г. заедно с други затворници е амнистиран. В края на годината се завръща в Дупница. Заедно с Асен Орански се заемат с разкриването на двамата предатели, което става наскоро. Постъпва на работа в тютюневата фабрика в Дупница и скоро става любимец на работниците. На проведената околийска конференция на РМС той е избран за секретар, а след това и за член на ОК на БРП. На конференцията изнася доклад за новия курс на партията. Насочва ремсистите да работят сред всички масови организации - спортни, читалищни, въздържателни, туристически, есперантски, които да изградят единен младежки антифашистки фронт. Избран е нов ОК на БРП със секретар Васил Демиревски. Налага се да установят връзки с партийните организации в селата и младежките организации. Заема се лично с изграждане на партийни организации сред тютюноработниците. През пролетта на 1939 г. е изпратен като трудовак в Свиленград. През ранната пролет на 1940 г. се прибира в Дупница, където веднага се включва в дейността на ОК на БРП и РМС. Създава организация за подкрепа на пакта за дружба със СССР. По време на общата тютюнева стачка в България е в челните редици на тютюневите работници в самоотвержената им борба за по-добър живот.
След навлизане на немците в страната през април 1944 г. и започването на войната от Германия срещу СССР започва нов етап в живота на страната и Дупница. Васил Демиревски е

опасен за държавата

и веднага е потърсен от полицията. Със съдействието на работниците се изплъзва ловко с няколко други нелегални. На 10 юли в Рила планина Васил Демиревски, Славе Максимов, Никола Чуковски, Моис Аврамов и Събка Петрова поставят началото на Дупнишкия партизански отряд "Коста Петров". Партизаните получават партизански имена и той окончателно приема името Жельо. Име, което носи неговият кумир Жельо войвода. Така започва последният, най-дълбоко съдържателен и много отговорен етап от живота му. Времето и действията му по-нататък показаха, че другарите му правилно са се ориентирали, като го избират за свой командир.
Изправен пред изключителна отговорност, опрян на натрупания си политически опит и изучаването на военното дело, Васил Демиревски още от началото на командирската си дейност, която усъвършенства в хода на борбата, насочва усилията на отряда и своите към решаване на главните проблеми, които ще доведат до победата на 9 септември 1944 г. в Дупнишкия край.
В продължение на повече от 3 години много умело води кораба на отряда. Още отначало той насочва дейността на отряда, на околийската партийна организация и своята към главното: политическа и психологическа подготовка на населението за възприемане и осъзнаване целите и задачите на антифашистката борба и съпротива. И това е съвършено правилно, защото нищо не може да бъде направено, без антифашистката идея да завладее масите. Заедно с това съсредоточава вниманието си за решаването на онези задачи, които ще допринесат за реализиране на главната цел.
Сред тях се открояват: привличане на участници в партизанския отряд, които са готови да понесат съзнателно несгодите на партизанския живот; създаване на стегната яташка мрежа; провеждане на дълбоко премислени акции, които имат нужния политически и психологически ефект сред населението, без жертви от отряда.
Васил Демиревски успява да изпълни много добре лично тези задачи, които се оказаха решаващи за победата. Отношенията между партизаните са максимално чисти и всеки от тях е готов да отиде да изпълни и най-важната задача. През цялото време Жельо допринася изключително много за създаване на един действително делови стил в дейността на щаба, а оттам на отряда. Никакво действие или акция не се предприемат, без предварително да бъдат много добре и в детайли 

премислени лично от него и другарите му

В практическата дейност на отряда има редица примери, които доказват правотата и правилността на този стил. Замисълът и ликвидирането на полицейския агент Лакьов в центъра на Дупница с активното участие на Васил Демиревски е красноречиво доказателство за ефективността на такъв стил. Респектът на полицейските служители към него е смразяващ. Когато случайно се срещат в града с прочутия със своята жестокост опасен полицейски агент Киро Бобошевеца, той му казва: "Циле, не съм те видял, не си ме видял."
През тези три години той провежда апостолската си дейност в селата и кварталите на града. Провежда срещи с активисти на партийните и ремсовите организации и разяснява смисъла на предприетата борба, поставя конкретни задачи за всяка партийна организация. Под негово ръководство се изгражда много добре организирана яташка мрежа. В нея са привлечени хора, които са показали своята съпричастност към антифашистката съпротива и готовност да се включат. В мрежата, както бе посочено, във всички села на околията има много добри ятаци. Лично за Васил Демиревски не е никакъв проблем да отиде при всеки един от тях. А това, което Демиревски и щаба правят за местонахождението на отряда, снабдяването с храна и оръжие, е проява на висшата изобретателност, находчивост и конкретност в действията. Отрядът постоянно сменя базата си, с което много затруднява властите, особено когато те мобилизират полицейски, жандармерийски и войскови части за неговия разгром.
През цялото време снабдяването с оръжие и храна е в центъра на дейността на Жельо. Когато през 1944 г. ГЩ на НОВА предприема широка офанзива за създаване на свободни територии, през август са обединени Дупнишкият, Горноджумайският и Разложкият отряди, Васил Демиревски е избран единодушно за командир. В този отряд са и Йонко Панов, Кръстю Стойчев и други изявени партизански дейци, които убедено приемат това решение за избор на командира като най-правилно. Веднага се заема заедно с щаба за провеждане на акции. Замислена и

проведена е Жабокрекската акция

- със замисъла и перфектното й изпълнение тя е образец за партизанска акция, в която не загива нито един партизанин. Акцията е предварително планирана, а редица детайли се уточняват предварително, но и на място. Едновременно са ударени с. Жабокрек със складовете и дъскорезниците, с. Пастра, където има взвод български войници, Кочериновската станция, където има на гарнизон 23-ма германци, и манастирският пчелник с 50 български войници. Малко е да се каже, че акцията завършва с блестящ успех. Убити са 30 немци, взети са 25 картечници, 178 пушки и голямо количество бойни и хранителни припаси.
На 9 септември е посрещнат с овации в Дупница и веднага се заема със създаването и укрепването на новата власт. Сам избира и заминава за фронта като командир на Трети гвардейски полк. На 30 октомври 1944 г. при щурмуването на силно укрепената кота 711 при Ястребац (Югославия) Васил Демиревски загива като герой.
От живота си отива една изключителна личност и един от най-изявените и легендарни партизански командири в страната. Признателното население на Дупница изгради паметник на героя и музей. Дълг на изследователите е да напишат биография на тази неординарна личност.
Светлият образ и живот на прославения партизански командир, революционер и обществен деец Васил Демиревски е заразителен пример за безкористна отдаденост на най-великия идеал в историята - социалистическия, и е достоен пример за подражание.

 

Източник: вестник ДУМА, 04 февруари 2015 г.

 

На 28  ноември 2014 г. във Военния клуб – Дупница се проведе научна конференция на тема „Васил Демиревски – Жельо през погледа на съвременна България” , на която доц. д-р Гале Христов изнесе основния доклад.

 

 

 

 

понеделник, 19 октомври 2015 г.

Кой наистина приема бежанците ? – Хана Джабер

 

 

 Последиците от пожара в Близкия изток

Западните правителства се преструват, че едва сега, покрай наплива на бежанци през последните седмици, си дават сметка за мащабите на хаоса в Сирия. Една съвсем малка част от единадесетте милиона сирийци, бягащи от гражданската война, обаче достигат до Европа след изпълнено с опасности пътуване. Повечето намират убежище в друг район на родината си, в Турция, в Ливан и в Йордания, където масовото им присъствие нарушава социално-икономическото и политическото равновесие.

„МАЙКА ми остана в селото с малкия ми брат, за да се грижи за по-възрастните, разказва 15-годишният Хамад Хамдани. Тя настоя аз да замина с чичо ми в Турция. Искаше да бъда на сигурно място, тъй като се страхуваше за мен, заради милициите, които установиха контрол над Азаз.“ Хамдани, който е родом от село в периферията на този малък град северно от Алепо, е напуснал Сирия преди три години. През юли 2012 г. баща му е бил убит от варел с експлозиви при нападение на авиацията на Башар Асад. Няколко седмици по-късно призори юношата се сбогувал с майка си и се качил на камионетка със семейството на чичо си, дезертьор от правителствената армия. Захвърлен сред този гигантски водовъртеж, всеки бежанец носи отделен разказ, малък щрих в сирийската драма и нейните последици в съседните страни.

На първо време Хамдани и близките му се установяват в турския лагер „Онджупинар“ в провинция Килис, от другата страна на границата. Това е един от 22-та центъра, отворени след 2011 г. от властите в Анкара в осемте провинция по границата. Според Върховния комисариат на ООН за бежанците повече от 4 милиона души са избягали от гражданската война, като са напускали Сирия. Още 7,6 милиона са потърсили убежище в други части на страната [1]. Близо половината сирийски бежанци живеят сега в Турция (1,9 милиона души, според Върховния комисариат на ООН), и 80% от тях – извън лагерите. Така фамилията Хамдани вече се е настанила в малък апартамент в жилищен район в град Газиан¬теп, където всеки десети жители е сириец. Хамдани работи като келнер в кафене, а чичо му Ваел Хамдани – като доставчик и общ работник в кухнята на заведението: „В началото лагерът в Килис беше чист и организиран, разказва чичото. Нищо не ни липсваше. Но имаше неудобството на известна липса на лично пространство. Не понасях оградите и проверките при влизане и излизане. Не съм рискувал да дезертирам, за да бъда затворен като в казарма. Исках да работя, да се движа и да изхранвам семейството си.“ Хамад пък съжалява за лагера заради училището и хилядите младежи, които се шляели по улиците.

Този наплив от бежанци представлява „колосално предизвикателство за Турция“, по думите на президента Реджеп Еродган. Извън логистичното обезпечаване и сигурността, за да запази имиджа си, страната желае „да приема сирийците при възможно най-прилични условия“, обяснява журналистът Али Байрамоглу. Много международни медии писаха за качеството на услугите, предоставяни на бежанците. Лагерите, управлявани съвместно от Върховния комисариат на ООН за бежанците и от турските власти, са строго наблюдавани от службите за сигурност. Разположени са извън градовете и служат за центрове за пресяване.

За да напуснеш тези центрове, трябва да съобщиш на властите къде ще отидеш. И макар Анкара да твърди, че забранява влизането на нейна територия на бойци от „Ислямска държава“, в турския печат има много критики, изобличаващи слепотата на властите относно реалното положение.

Второто предизвикателство е срещу сплотеността на турското общество. Турско-сирийската граница, дълга 800 км., представлява сложна етническо-религиозна мозайка, съставена от тюркменско, кюрдско и арменско население, православни, сунити и алауити, арабски и турски говорещи. На Турция ѝ бе нужен век, за да ги накара да съжителстват мирно. Напливът на бежанци в това етническо многообразие активизира една зле овладяна част от колективната история. Редовно избухват инциденти. В началото на лятото арабски говорещите турци в югозападната част на страната бяха обвинени от крайните националисти, че насърчават притока на сирийци, за да „арабизират“ тази област, и преди всичко бившия санджак Александрета, обект на исторически спор със Сирия още от 1939 г. насам, когато е присъединен към Турция.

Като страна, подписала Женевската конвенция през 1951 г., но с клауза, ограничаваща ангажиментите ѝ до европейското население, Турция прие през април 2013 г. закон за чужденците, който предвижда по-специално да не бъдат връщани сирийските граждани, както и по-гъвкави правила за издаване на разрешителни за работа. Анкара създаде също така през април 2014 г. Генерална дирекция за миграциите, пряко ръководена от премиера. Турските власти не затварят врати пред възможността за постоянно заселване. Дори сирийците от турски произход или тюркмените са насърчавани да искат турско гражданство.

Турското гостоприемство пред тежко изпитание

ТРЕТОТО предизвикателство е икономическо. Увеличението на местното население, повишението на наемите и на издръжката за живот, а също така спадът на туризма подхранват подозрителността на местното население към бежанците. Вярно е, че не беше отбелязан никакъв голям сблъсък и най-общо страната си остава относително сигурен пристан за изгнаниците. Но войната в Сирия служи за претекст на президента Ердоган, който залага на стратегия на напрежението, за да повиши електоралната си подкрепа [2]. Националистическите партии критикуват правителството, че поставя в опасност турската идентичност, а светската левица се опасява, че бежанските лагери могат да станат тилова база на „Ислямска държава“. „Преди 2011 г. и след премахването на визите сирийците бяха добре дошли в Турция, обяснява Насър Ахсен, бизнесмен от Алепо, вече установен в Измир. Те харчеха и придаваха динамика на двустранния търговски обмен. Днес са все още добре приети, но положението им се влошава. Усеща се, че гостоприемството отслабва. Затова някои мислят да заминат за Европа.“

Разходите по приема на бежанците непрекъснато растат. „Ние имаме най-големи разходи и е време да бъдем подпомогнати“, заяви в средата на септември вицепремиерът Нуман Куртулмуш, като ги оцени на „7 милиарда долара от 2011 г. досега“ и обвини Европейския съюз в „бездействие и егоизъм“.

Ливан от своя страна вече е приел 1,1 милиона бежанци, или колкото една четвърт от местното население. За разлика от Турция, тяхното присъствие съвсем не мобилизира властите. В това няма нищо учудващо, като се знае политическата ситуация в страната – повече от година няма президент [3], парламентът си е „самопродължил“ мандата, а правителството движи само текущите дела. Решенията за затваряне или отваряне на границата идват едно след друго без видима логика. Политически блокиран, Ливан взема само временни мерки. Да бъде приет или не един или друг контингент бежанци, да бъде въведена входна виза от февруари 2015 г. Въпреки неотложността, не е отпусната никаква финансова помощ, не е построен нито един бежански лагер. Въпреки помощите от Върховния комисариат и на местни и международни НПО, бежанците са оставени сами на себе си в една страна, „самата тя оставена на сама на себе си“, както бързат да уточнят много млади ливанци, които не крият гнева си срещу политическата класа.

В Бейрут на въпроса къде са сирийските бежанци, отговорът на човека от улицата не закъснява. „Те са навсякъде и никъде.“ По улиците, край ъгъла на сграда или на тротоара, нерядко може се види семейство бежанци да се храни върху вестници, разгърнати на земята. Палатки с емблемата на Върховния комисариат на ООН са опънати на някои от малкото пустеещи терени на столицата. Седнал в кафене в квартал „Хамра“, ливанският журналист Радван ел Зейн разказва: „Най-напред пристигнаха богатите сирийци. После по-малко богатите, а сега идват най-бедните. Всички се оправят и ние – с тях. Но някои се връщат в Сирия отвратени. Неотдавна научихме за смъртта на млад продавач на вестници, когото знаехме в квартала. Върнал се у дома и там загинал при бомбардировка.“

Според организацията „Лекари без граници“ мнозинството сирийци страдат от „отчаяние“ и живеят в „голяма несигурност“. От своя страна Върховният комисариат по бежанците изразява съжаление, че едва 100 000 сирийски деца от общо 400 000 посещават училище. Обременени от най-новата си история, която не могат да преглътнат, и от наследството на три десетилетия сирийско военно присъствие в Ливан (1975-2005), ливанците се безпокоят преди всичко от броя на бежанците, който според тях е силно занижен. След началото на сблъсъците през 2011 г. два непримирими лагера се изправиха един срещу друг. Докато сунитите в мнозинството си подкрепяха опозицията, „Хизбула“ оказваше все по-силна подкрепа на режима на Асад. Християните, както обикновено, бяха разделени. „В някои среди озлоблението към сирийците не е изчезнало, коментира политически ръководител маронит, пожелал анонимност. Гражданската война от другата страна на границата беше възприемана като наказание за онези, които ни окупираха в продължение на тридесет години, и като голяма опасност от дестабилизация, а също и като явен риск за немюсюлманските малцинства в региона, в случай че режимът на Асад падне.“

Ерсал, граничеща със Сирия сунитска община в долината Бекаа, е разположена в коридор, свързан топографски със сирийската област Каламун. Със засилването на боевете в района между режима, подкрепян от „Хизбула“, и различните фракции на опозиция¬та, по-специално близкия до „Ал Кайда“ „Фронт ал Нусра“, бежанците заприиждаха. В резултат населението се утрои. Джихадисти от въоръжената сирийска опозиция се смесиха с масата цивилни и се появиха знамена на „Ислямска държава“. „Хизбула“, която се беше ангажирала да подкрепя режима на Асад само на сирийска земя, започна да бие тревога за сунитска заплаха. Кървави сблъсъци доведоха до смъртта на десетки хора и до енергичната намеса на ливанската армия през лятото на 2014 г., а след това и през май 2015 г.

Поради отсъствието на организиран отговор от страна на държавата щафетата беше поета от религиозните връзки. Активни и солидарни на територията на цялата страна, християнските енории от всички църкви разгръщат мрежа на солидарност в помощ на едноверците сред бежанците. Също така някои жилищни квартали на Триполи и Бейрут, които в миналото приемаха сирийски работници, се превърнаха в места, където прииждат бежанците, подобно на палестинските лагери „Нахр ал Баред“, „Шатила“, „Бурж ал Баражне“, „Аин ел Хелуе“. Някои сирийски семейства търсят убежище в селските райони или във вътрешността на Ливан, предлагайки заплащане или услуги, като охрана или градинарство. Понякога разногласията биват погребвани по взаимно съгласие. Например, в южната част на страната, в община Бинт Джбейл, макар и район на „Хизбула“, живеят сунитски семейства, дошли от Дераа и Рака. За бежанците мълчанието, с други думи да не се дава израз на религиозните и политическите убеждения, се превръща в неписан закон за оцеляване. Без да се налага, той се съблюдава строго.

Йордания, третата страна засегната от войната, е приела според Върховния комисариат за бежанците 630 000 сирийски бежанци. Страната не е спряла да приема бежанци. Последната голяма вълна пристигна през 2003 г., когато в Ирак нахлу англо-американската коалиция, предизвикала масов наплив на иракчани (говори се за 300 000 души). По-заможните от тях се установиха в Йордания, а останалите намериха начин да стигнат до Европа или да се върнат в Ирак.

Днес, както в онзи период, действа солидарността между близкото по произход население. Такъв бе случаят между сирийския Дераа и йорданския Ал Рамта. Два града от двете страни на границата, които са свързани от обществени и търговски взаимоотношения – преселване, бракове, контрабанда, кервани…

Две жени от Дераа разказват. Едната е майка, а другата – леля на двама младежи, арестувани през 2011 г. от сирийските служби за сигурност само за това, че са написали „Махай се“ на стената на свое¬то училище. Хвърлили ги в затвора и ги изтезавали. Съдбата им предизвика първите демонстрации, които въпреки репресиите, се разшириха и обхванаха останалата част на страната, преди да прераснат в кървав конфликт. „Децата ни бяха върнати в окаяно състояние, разказва майката Ум Касем. Нищо не казахме, какво ли можехме да кажем? Не искахме да заминаваме, но трябваше да се решим. Къщата ни бе използвана от снайперистите. Всички жители на Дераа ще ви разкажат подобни истории. Ще ви кажат, че никой не е искал да си тръгне доброволно. Ще ви кажат също, че няма нито един жител на Ал Рамта, който да не е приел семейство бежанци.“ Всички лостове на солидарността – семейни, селски, племенни или икономически, се активираха с вълнение, напомнящо среща след дълга раздяла. Сякаш се възраждаше една отминала епоха, когато районът Хуран хармонично се сливаше с Галилея и когато свободното движение на хора все още беше възможно.

Каравани, предоставени от Саудитска Арабия

ЙОРДАНСКОТО правителство, което разполага с по-малко ресурси от турското, но проявява по-голяма воля от ливанското, се опита да помогне на притока от бежанци. В края на юли 2012 г. се появи лагерът „Заатари“ в северната част на страната. Навремето Йордания имаше известен опит с палестинците, които влязоха в страната през 1948 г. и 1967 г. или пък с чуждите работници, които избягаха от Ирак през първата война в Залива (1990-1991). И разбира се, вълната емигранти, предизвикана от различните фази на междурелигиозно насилие, следствие от нашествието в Ирак през 2003 г.

Много бързо напрежението между йорданците и сирийските емигранти и появата на социално брожение сред местното население накараха властите да се заемат с бежанския проблем. Появи се терминът „лагер“ за многото сборища от палатки или каравани. Официално има шест, разпределени по главните градове в северната част на страната, но редовно се появяват и други биваци, главно в централната част на страната, които се премахват. На практика йорданското правителство е реквизирало терени за изграждане само на лагерите „Заатари“ (2012) и „Азрак“ (2014), предназначени съответно за 120 000 и 130 000 души. 90% от финансирането на тези лагери, оценено на 2 милиарда долара от 2012 г. досега, идва от външни донори, сред които монархиите от Залива  

Върховният комисариат за бежанците осигурява административната тежест по преброяването и разпределението на услугите и ползва също опита на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци в Близкия изток [4]. ООН смята, че общата стойност на приемането на сирийските бежанци ще достигне 3 милиарда долара през 2015 г. Огромна сума, като се знае, че кралството е получило през 2014 г. едва 854 милиона долара, или 38% от 2,3 милиарда долара, които е трябвало да изразходва.

С далеч по-малко инфраструктури, отколкото турските лагери, „Заатари“ и „Азрак“ малко по малко се превръщат в градове. Каравани, а след това сглобяеми постройки, предоставени от Саудитска Арабия, заменят палатките. Засаждат се дървета, а алеите се кръщават с пасторални имена – „Жасмин“, „Лешник“ и т.н. По протежение на главната улица на лагера „Заатари“ се редят магазини и ателиета от всякакъв вид. Много хора се придвижват с велосипеди, подарени от град Амстердам. Обединените арабски емирства финансират отчасти инфраструктурните работи, както и водоснабдяването и канализацията. Въпреки всички усилия, двата лагера, построени насред пустинята, не са от най-гостоприемните.Населението им е намаляло от 156 000 през март 2013 г. на 79 000 през август т.г., или една трета от капацитета им. Бежанците имат само една мисъл в главата си – да се доберат до градовете, преди всичко Аман, и да се слеят с населението. Това се отразява на градския и социалния пейзаж, преди всичко в северните райони на Йордания. Известни като умели занаятчии, готвачи и търговци, сирийците предлагат своите умения. Навсякъде се отварят железарски и дърводелски ателиета, ресторанти или магазини на едро. Строителният бранш се радва на търсенето на жилища, предназначени за най-заможните бежанци, а сирийски бизнесмени инвестират в индустриалната зона „Ал Хасан“, като отдават предпочитание на хранително-вкусовия отрасъл. В Аман се появиха най-престижните сладкарски марки, като известната фирма за производство на сладоледи „Бакдаш“, основана през 1885 г. Някои кафенета са изключително със сирийска клиентела, която си връща старите навици.

Мнима заплаха за националната идентичност

С ТОЗИ непрекъснат наплив сирийците, чиито маниери служеха за образец на йорданската дребна буржоазия, се превръщат в досадни гости и властите показват все по-твърдо отношение. Контролът по границите бе засилен и лицата, влезли нелегално, могат да бъдат дори предадени на сирийските власти, независимо от риска. Йордания и Ливан не са подписали Женевските конвенции и не се смятат задължени да спазват клаузата за осигуряване на закрила.

И в Ливан, и в Турция бежанците са заложници на вътрешнополитически борби. Тази част от обществото, която се определя като „лявата опозиция“ и претендира, че е прогресивна и антиимпериалистическа, обвинява бежанците, че застрашават националната идентичност и сигурността на Йордания, както може да се прочете във вестниците, близки до режима в Дамаск: „Повечето сирийски бежанци извън страната си са част от социални категории, неспособни да се приспособят към плурализ¬ма и характерната за Сирия цивилизация. Така че тяхната загуба не може да бъде смятана за демографски кръвоизлив.“ [5] Кооптирани от режима по време на парламентарните, а след това и на общинските избори от 2013 г. [6], за да се задушат народните протести и да се отслаби движението „Мюсюлмански братя“, тези ксенофобски гласове се чуват все по-силно и подозрителността нараства успоредно с успеха на джихадистите на бойните полета. Колкото до правителството, то използва извънредното положение, създадено от наплива на бежанци, за да оправдае мудността на обещаните по време на „арабската пролет“ през 2011 г. реформи.

Сирийското преселение надхвърли по мащаби палестинското от 1948 г. и човек може да се запита за мъртвото вълнение, което причиняват тези придвижвания на населението. Устойчивостта на приемните общества, техните възможности да се справят с тези по начало катастрофални ситуации са направо забележителни. Все пак бъдещето в средносрочен план на националните граници, размити от бежанските вълни и от преминаването на въоръжени групи, си остава несигурно. Проактивното поведение и политическият волунтаризъм на Турция контрастират с незадоволителните отговори на Ливан и на Йордания, въпреки че тези две общества имат общ езиков и културен калъп със Сирия.

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE


 Превод Мария Петрикова

Бележки под линия

[1] „2015 UNHCR country operations profile. Syrian Arab Republic“,http://www.unhcr.fr.

[2] Вж. Акрам Белкаид, „Войнствената екзалтация на турския президент“, Монд дипломатик, септември 2015.

[3] Поради липса на кворум в парламента и на ясно мнозинство за Самир Жажа, командващ ливанските сили, подкрепен от Съюза от 14 март на сунита Саад Харири или от съперника му Мишел Аюн от Свободното политическо движение, съюзник на шиитската „Хизбула“.

[4] Този орган, създаден през 1948 от ООН, помага на палестинските бежанци в Близкия изток.

[5] Ал Ахбар, 11 септември 2014. Пред масовите протести вестникът бе принуден да се извини, че е разрешил публикуването на тази статия.

[6] Вж. „Jordan: protests, opposition politics and the Syrian crisis“ (Йордания – протести, политическа опозиция и сирийската криза), Arab Reform Initiative, юли 2014.

 

Хана Джабер е научен сътрудник в Катедрата по съвременна история на арабския сват, Колеж дьо Франс, Париж.

 

 

 

петък, 9 октомври 2015 г.

ТТИП - много повече от бизнес - Светла Василева

 

 

 

Над 3,2 млн. европейци се обявиха срещу договора за свободна търговия

 

На 6 октомври приключи събирането на подписи срещу готвеното на тъмно споразумение за Трансатлантическа търговия, инвестиции и партньорство (ТТИП) между ЕС и САЩ. Подписалите се в инициативата "Спри ТТИП" ("Stop TTIP") европейски граждани са 3 263 920. От България подписите са 34 094 (при квота 12 750). Всичко това в рамките на една година. Най-силно е участието на гражданите от Германия, Великобритания, Франция, Австрия и Холандия. Хората, участвали в инициативата "Stop TTIP", са достатъчни, за да формират жива верига по протежението на ЕС от Гибралтар до Талин, или общо 4500 км. Въпреки това голям част от европейските и родните политици продължават да не се съобразяват с мнението на избирателите си. Преговорите не са спирали. Амбицията на чиновниците от двете страни на Океана и на транснационалните корпорации е те да приключат до края на тази година. Гражданският натиск постигна малки победи в

битката за публичност

които само затвърдиха притесненията и подозренията около готвеното споразумение.
На 14 юни 2013 г. Европейският съвет дава мандат на Европейската комисия (ЕК) да води преговори за сключване на споразумение ТТИП, или иначе казано за подготвяне на договор за свободна търговия между ЕС и САЩ. Текстът на мандата не е публикуван, но в съобщението за него има няколко пояснения относно пълномощията. Има и гриф "ограничена публичност" с уточнение, че разгласяването на документа може да навреди на основните интереси на ЕС, на една или няколко страни членки. Едва на 9 октомври 2014 г. след граждански натиск текстът е оповестен. Това обаче е само прах в очите на европейците. Бюрократите се погрижиха идните 30 години достъпът до документите да бъде забранен. Четенето на част от тях е възможно за евродепутатите в специални помещения при изключително рестриктивни условия и с драконовски изисквания за конфиденциалност. Европейските граждани могат да видят консолидираните текстове само в случай, че в страната им има организирана специална читалня и то не от представителството на ЕК, а от посолството на САЩ.
За две години еврочиновниците така и не дадоха приемливо обяснение за секретността около преговорите. Тъкмо обратното. Онова, с което се

опитват да залъгват гражданите

става все по-жалко. В края на миналия месец по покана на Комисията по европейски въпроси към парламента в София беше представител на екипа на комисаря по търговията Сесилия Малмстрьом - Йолана Мунгенгова. Тя даде фамозно обяснение пред участниците в дискусия за ТТИП за тайнствеността, която витае около преговорите. Същата била едва ли не наложителна понеже преговарящите "не искали да се рекламират пред терористите" къде заседават, за да не стават обект на атака. Ако този аргумент ви се стори смешен, следващият е направо безумен. Посочи го председателят на комисията по европейските въпроси Светлин Танчев. ТТИП се договаря далеч от очите на гражданския контрол, понеже има опасност трети страни, като узнаят детайли, свързани с промяната на митата, да натрупат стоки, от които да реализират допълнителни приходи. С подобни измислици може да се самозалъгват чиновниците в Брюксел, може и да ги приемат за чиста монета. Няма икономическа логика, по която компания ще затвори "живи" пари в стоки, които ще реализира след 2 години когато ТТИП влезе в действие. Евентуално. Понеже споразумението може и да не стане факт. 
Всъщност договорът ще даде по-малко от 

скромни икономически ползи - 0,13% от БВП

Според моделите, проигравани в САЩ и ЕС, допълнителното нарастване на БВП се изчислява в рамките на 0,13% за страните в зоната на ТТИП. Оптимистичната прогноза на ЕС е за допълнителни 120 млрд. долара, което е едва 0.7% от сегашния БВП. То е в рамките на статистическата грешка. Въпреки строгата присъда на числата, ТТИП се рекламира пред народите като лекарство срещу липсата на икономически растеж и безработицата. В същото време коварството на два елемента, неразделна част от договора - механизма за разрешаване на спорове инвеститор-държава (Investor-state dispute settlement - ISDS) и регулаторното сътрудничество, се премълчава.
Същността на ISDS механизма е инвеститори да могат да съдят държавата за пропуснати техни печалби и нанесени вреди вследствие на промени в националното законодателство. Това се случва в специални трибунали, като се

заобикалят националните съдилища

Иначе казано, имаме трансфер на юрисдикция, което е своеобразна форма на източване на суверенитет, което пък е в разрез с националната конституция. Какъвто и да е изходът от делата, разноските по тях винаги са за сметка на държавите и те са средно по 8 млн. долара. Възможността за търсене на права по този механизъм е запазена само за чуждите инвеститори. В същото време, ако инвеститорът е допуснал нарушения, държавата може да го съди само в националните си съдилища, но не и в арбитража. Граждани и техни организации също нямат право на жалба в наднационалния трибунал. Какво се получава? Чуждестранните инвеститори са изведени пред скоба, създадено им е привилегировано положение в сравнение не само с местните такива, но и по отношение на държавата. Те могат да торпилират всяка политика на легитимната национална власт, която по някакъв начин засяга интересите им. И го правят. Доказателство за това е ръстът на делата по механизма ISDS. Само за 2014 г. те са 600.

България също е страна

по две такива дела по данни на Министерството на финансите. Едното е заведено от австрийската компания ЕВН, която претендира за 600 млн. евро пропуснати ползи вследствие на промени в законите и регулаторната рамка на ценообразуването в енергетиката в периода 2004-2014 г. Другото дело е от компаниите "Новера пропъртийс" БВ и "Новера пропъртийс" НВ, собственици на сметопочистващите фирми "Волф-96", "ДИТЦ" и "Чистота София". Претенцията е за 100 млн.евро заради прекратяване на концесионния договор за почистването на София през 2009 г. Потенциал за подобни дела срещу страната има още. В публикуваните части от договорите, сключени с американските ТЕЦ-ове, има специална клауза, наречена "защита на първоначалната инвестиция". Ако след датата на влизане в сила на договора, настъпи промяна в законодателството, така че да се засегне нормата на възвръщаемост и застраши направената инвестиция, то това е основание за претенция по механизма ISDS. Заради тази клауза от прословутите 5% такса върху продадената електроенергия, която внасят всички производители (в това число и държавната АЕЦ и ТЕЦ "Марица изток" 2, чийто ток е най-евтин) са освободени американските ТЕЦ-ове. Техните 5% се внасят от колабиралата Национална електрическа компания.
Практиката по прилагането на ISDS е причина

 97% от допитаните

по инициатива на ЕК европейски граждани да искат изваждането му от ТТИП. На такава позиция застанаха и двете камари на френския парламент. За да успокоят обществото, еврочиновниците предлагат компромисно решение. Механизмът остава, но се въвежда двуинстанционно производство. На първа инстанция делата ще се гледат от 15 съдии, избрани на квотен принцип  - по пет от ЕС и САЩ и пет от други страни. На втора инстанция съдиите ще са 18. Това обаче не променя същността - заобикаляне на националните съдилища и изваждане пред скоба на един от участниците в пазара.
Регулаторното сътрудничество е другият елемент на ТТИП, който го прави различен от търговски договор. За него алармира немският всекидневник Frankfurter Algemeine Zeitung, като анализира работен документ от 23 януари 2014 г., озаглавен "Първоначални разпоредби в регулаторното сътрудничество". От него става ясно, че се

предвижда съгласуване

на търговското законодателство от двете страни на Океана, преди същото да бъде дебатирано и гласувано от националните парламенти и от органите на ЕС. Замислено е и създаването на специален регулаторен орган - Съвет за регулаторно сътрудничество. Фактически той поставя европейското и националните законодателства в зависимост от американското одобрение още на етап преди публичното обсъждане.
Двата механизма - за разрешаване на споровете инвеститор-държава и за регулаторното сътрудничество, правят ТТИП не просто договор за търговия и бизнес, а много повече от това. Те го превръщат в политически договор, който ще предефинира целия ЕС, ще прехвърли суверинитета от държавите членки към международните трибунали и регулаторния съвет, които са наднационални. Ако договорът бъде подписан в този му вид, тези две институции ще имат решаващо въздействие и за ЕС, и за националните правителства и парламенти. И това вече не е само търговия и бизнес, а повече. Много повече. Това е организацията на целия ни живот.

Протест срещу ТТИП

На 10 октомври европейци от 600 градове на континента в различни акции ще се обявят против подписването на ТТИП със САЩ (TTIP) и на Всеобхватното икономическо и търговско споразумение с Канада (CETA). Те ще заявят несъгласието си преговорите да се случват на тъмно, като се имитира публичност, както и в името на печалбите на тесен кръг корпорации да се жертват сувернитетът, здравето, социалните права и околната среда.
Два града от България се присъединяват към общоевропейския простест - София и Добрич.
Организатори на протеста са Националната коалиция "Спри ТТИП "(За Земята, Фондация за околна среда и земеделие, Грийнпийс България и Зелените), Солидарна България, Гражданска инициатива за забрана проучването и добива на шистов газ в България по метода хидравлично разбиване, Колектив за обществени интервенции, Зелената партия и ПП "Българската левица".
За Добрич: начало в 11.00 часа пред църквата "Св. Георги".
За София: сборен пункт в 17.00 часа пред паметника на Патриарх Евтимий. 

 

Източник: вестник ДУМА, 10 октомври 2015 г.

 

 

 

 

 

събота, 3 октомври 2015 г.

ЕС се срина. Все по-малко хора вярват на САЩ – Боян Чуков

 


 

ЕС е „жив труп“. Мечтите на генерал Дьо Гол са стъпкани в калта

България може да просперира само в своето цивилизационно семейство

 

Интервю на Христина Христова за сайта Memoria de futuro – Памет за бъдещето.

Г-н Чуков, след понеделник, когато световните лидери, в това число Владимир Путин и Барак Обама, се изказаха и срещнаха на 70-тата сесия на ООН, как считате – има ли шанс оформящият се в света двуполюсен модел на силите да поеме в конструктивна посока? И всъщност може би е уместно да Ви попитам – изчерпан ли е еднополюсният свят, в който САЩ е глобален хегемон, или това е по-скоро прибързано-нетърпелива оценка и човечеството има да върви дълъг път към един бъдещ многополюсен свят?

От няколко години светът не е еднополюсен. Нито двуполюсен. Светът е многополюсен. САЩ, Русия и Китай са отделни полюси със своя геостратегия. Всяка една от тези три страни има свой глобален проект. Тези три проекта се наслагват в регионите по света и нерядко влизат в конфликт. Наблюдаваме как САЩ отчаяно и с всички средства се опитват да запазят своята позиция на глобален хегемон, но това им се отдава все по-малко в последно време. Пред очите ни през последните месеци Европейският съюз се срина. Брюксел имаше амбицията да играе по-самостоятелна роля в света. Даже се опита да се оформи като самостоятелен геополитически полюс. Не се получи. Днес Шенгенското пространство е в пълен разпад. Тресе се и еврозоната. Аз бих въвел едно ново понятие: US клъстер от държави. По-ясно казано, група от страни, които са абсолютни васали на САЩ и служат за геополитически „пешки“ или „офицери“ на Вашингтон в стремежа му да остане глобален хегемон. Като пример мога да дам преди всичко страните от Източна Европа. Структурата, която координира и раздава ролите на страните от US клъстъра, е НАТО. „Пешки“ са страни като България, Румъния, Литва, Латвия, Естония и др. „Офицери“ са Германия, Франция, Полша, Испания и др.

Забележете как преди началото на 70-тата сесия на ООН бяха раздадени ролите на страните-„артисти“ в станалата вече досадна пиеса „Ние от световната демократична общност осъждаме Кремъл и Путин“. Преди речта на Владимир Путин в ООН бе организирана предварителна медийна „артилерийска подготовка“. Русия трябваше да бъде обвинена в агресия. А Владимир Путин в това, че е диктатор. На Полша като „офицер“ в US клъстера й беше дадена възможност в лицето на нейния президент Дуда да наплюе Кремъл от трибуната на ООН. В пошлата и изтъркана пиеска по принцип ролята на „трети стражар“ се полага на българския президент. Той в режим на „абонаментен цикъл“ наплю Руската федерация още преди сесията на ООН.

При Плевнелиев тази роля е постоянна. Напомня ми на една игра в детството. На улицата децата връзваха тенекиена консервна кутия от копърка за опашката на котка и подгонваха клетото животно. Вдигаше се огромен шум и смях. За нещо подобно НАТО ползват г-н Плевнелиев и България като страна от US клъстера. Тази роля обаче ни играе вече лоша шега, а след време тя ще стане още по-лоша шега. Изненадан съм, че сегашният премиер на България не е в състояние да парира поне малко изключително вредната публична политика, провеждана от президента, външния министър и министъра на отбраната. Нанасят се чудовищни щети на българските национални интереси с тежки и необратими последствия в близко бъдеще. Най-малкото, което може да направи Бойко Борисов, е да извърши кадрови промени в своя кабинет. Това ще бъде елементарен знак, че чиновниците в българския Министерски съвет поне малко разбират настъпилите промени в света. Ясно е, че сме васал на САЩ, но…

Какви явни и скрити послания открихте в думите на големите световни играчи на форума в Ню Йорк? Как ще се разберат Обама и Путин за Башар Асад? Възможна ли е тази обединена антитерористична коалиция, за която призова Путин?

Речите на Владимир Путин, Си Дзипин и Барак Обама бяха ключови за разбиране на оформящата се многополюсна геополитическа панорама в света. Руският президент бе кратък в сравнение със своя американски колега. Путин говори 20 минути, а Обама около час. Ако преди години в Мюнхен руският президент беше в ролята на момчето от приказката, което възкликва „Царят е гол!“, а Ангела Меркел примигваше от изненада от дръзките слова, то сега ситуацията е коренно различна.

Владимир Путин ясно и отчетливо каза следните няколко неща.

Първо, ние разбираме ролята, която САЩ са отредили на Ислямска държава в геополитически план. Ние няма да чакаме джихадистите на руска територия, за да се отбраняваме. Ние ще унищожим ИД преди да е тръгнала на поход срещу Руската федерация. Всеки убит джихадист на сирийска територия е един джихадист по-малко на руска територия.

Второ, става дума за установяването на контрол над Сирия и 120-те километра брегова ивица с военни бази в Тартуз и Латакия, тоест въпросът с газопровод Катар-ЕС е приключил. А той бе „американска мечта“. Европа ще остане и в бъдеще зависима от Русия по отношение на доставките на природен газ.

Трето, с унищожаването на Ислямска държава ще се приключи с доставките на световните пазари на контрабанден нефт. А продажбите са на дъмпингови цени. Ако цените на нефта се покачат след военната операция срещу ИД, то тя ще се изплати за няколко месеца.

Четвърто, при унищожаване на ИД ще бъде решен въпросът с бежанците в Европа. Отпада публичната причина за това, че те бягат от джихадистите. Американските НПО, които организират „потока на араби в ЕС“, ще останат без работа.

Пето, Русия ще се яви в ролята на „генератор на сигурност“ на Близкия Изток. Това е ключова роля в регион, който е кръстовище на търговски пътища, и където има множество находища на въглеводороди.

Експерти по FOX News оцениха речта на Владимир Путин като „шокиращо връщане на Русия“. Руският президент остро критикува и търговските споразумения от типа на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции – ТПТИ, което има за цел да позволи на САЩ да „изядат“ европейската икономика. Владимир Путин предложи на Европа руско-китайския модел на икономическа интеграция.

Тук е мястото да се отбележи и едно предложение на президента на Казахстан. Нурсултан Назърбаев предложи създаването на наднационална резервна валута. По-ясно казано, доларът да се пенсионира. Следете внимателно какво говори казахстанският президент. Той прави радикални предложения, които по-късно Москва и Пекин одобряват.

Нека влезем и в положението на Барак Обама. Считам, че той има много мощен противник в американската администрация. Това са неоконите и ястребите от двете партии: републиканска и демократическа. През последните години секторът Отбрана в САЩ силно се приватизира. Вихри се огромна корупция. От нея се облагодетелстват точно неоконите и ястребите. Частният им партньор е не до там известната корпорация Vanguard Group. Със нея са свързани много висши служители от американската администрация. Техният личен интерес е да има военни конфликти по света. Спомнете си! Бяха вложени около 500 млн. долара в „независимата сирийска опозиция“ т.е. сирийската Ал-Кайда. За обучение на 1000 бойци и тяхното въоръжаване със съвременно оръжие. В резултат въоръженията бяха предадени на ИД, а останаха да се сражават…четири алкайдиста. Ако и това не е чудовищна корупция, здраве му кажи!

В своята реч пред сесията на ООН американският президент каза и някои истини. А те заплашват сериозно печалбите на Vanguard Group. Печалбите идват от конфликтите в Украйна, Сирия, Ирак и други. Барак Обама си позволи за каже думите „геноцид против собствения си народ“ и „средства изчезват в неизвестно направление“ по отношение на фашистката хунта в Киев. Пред представители на Business Roundtable американският президент заяви: „Въпреки всестранната поддръжка, която оказват САЩ на Украйна, за съжаление, ние сме принудени да констатираме, че ситуацията в тази страна се влошава и продължава да се влошава. Отделяните средства изчезват в неизвестно направление, не само за възстановяване на икономиката на страната“. Има за какво да се притесняват неоконите и ястребите, както и Vanguard Group. Водещ журналист от CNN с ирония отбеляза: „Белия дом за първи път нарича нещата с техните имена и от това ни става страшно“.

Острата реакция на САЩ и Саудитска Арабия за руската военна намеса в Сирия е и поради това, че в редовете на ИД има офицери и от саудитската армия. На територията на Сирия, по информация на израелски източник от специалните служби, действа американски и британски спецназ. Американците си го признават. Британците не.

Днес живеем във времето, когато САЩ заеха мястото на късния СССР. Тогава на комунистическата пропаганда никой не вярваше. Америка имаше голям морален авторитет. Хората по света й вярваха. Днес е точно обратното! Все по-малко хора вярват на САЩ. Руската федерация се превърна в глас на истината и на международния правов ред. Погледнете платените щатски агитатори у нас. Никой не им вярва. Станали са за посмешище на хората. Въпреки че всяка сутрин киснат по сутрешните блокове на телевизиите и обясняват „международното положение“. САЩ се превърна в „империя на злото, измамата и двуличието“. Американската пропаганда може да се характеризира с една дума – „свръхнаглост“. Тя разчита на информационния тоталитаризъм, който е изграден в страните от US клъстера.

Речта на Си Дзипин също бе израз на твърдата позиция на Китай, че светът не е еднополюсен, а многополюсен. Китайският президент директно уведоми американските неоконсерватори и ястреби, че „абсолютната сигурност на една страна“ е непостижима. Това е мощно „торпедо“ по принципа на „абсолютната сигурност“ в изготвения „Проект на новия американски век“, предложен от свръхвлиятелна НПО, оглавявана от Роберт Каган, съпруг на Виктория Нюланд. Този проект бе теоретичната основа за военните интервенции в Ирак и Либия, за цветните революции и Арабската пролет. С идеята на власт да дойдат „Мюсюлманските братя“.

Къде е мястото на Близкия Изток, и по-специално на страните-износителки на петрол от ОПЕК в геополитическите процеси днес? Как се разполага ОПЕК в необявената нова студена война между САЩ и Русия и можем ли да кажем, че тази организация оформя отделен геополитически полюс, който незаслужено или умишлено се премълчава в оценките и анализите на съвременните световни процеси?

ОПЕК към 2010 г. се състои от следните държави: Алжир, Ангола, Венецуела, Еквадор, Ирак, Иран, Катар, Кувейт, Либия, Нигерия, ОАЕ и Саудитска Арабия. Половината от изброените страни са в US клъстъра. Другата половина се разминават сериозно с позициите на САЩ в света. Няма как ОПЕК да има единна геополитическа позиция. Организацията е хетерогенна. Някои от страните като Саудитска Арабия са с амбиции за регионален лидер. Други като Ангола нямат подобни желания. По-скоро се наблюдават интересни моменти около играта на САЩ, Русия и Китай с тези страни. Но на двустранна основа. Играта е около бъдещето на нефтодоларите. Споразумението на САЩ и Иран за иранската ядрена програма има отношение към основния предмет на дейност на ОПЕК – нефта. С налагането на санкции от Вашингтон на Иран преди време разплащанията при покупкопродажба на иранско „черно злато“ започна да става с евро. Под натиска на Израел тази практика бе прекъсната. Тогава иранският нефт започна да се продава за юани. Това бе жесток удар срещу нефтодоларите, които в момента отпадат като разплащателна валута във все повече сделки. Така, че лекото затопляне на отношенията на САЩ и Иран мирише и на нефт. Считам, че в ОПЕК центробежните сили са достатъчно силни, за да очакваме някаква особена роля на организацията като единен геополитически субект.

А Турция? Според Вас възползва ли се тя пълноценно от своето стратегическо геополитическо и географско положение, за да преследва успешно геоикономическите си интереси? Само геоикономически ли са тези интереси или нещо повече? И успява ли според Вас Ердоган да балансира между САЩ, Русия и ЕС?

Турция е регионален лидер в нашия регион. Тя е страна с огромен демографски, промишлен и военен потенциал. Турция беше на път да придобие леко контурите и на глобален геополитически играч. Според мен сирийската криза се оказа този препъни камък пред Анкара, който я върна в орбитата на САЩ. Турция зае своето почтено място сред страните в US клъстера. Макар и с роля на „офицер“, а не на „пешка“.

Турция има огромен проблем с кюрдите, който се задълбочава. Независим Кюрдистан се появява доста често на хоризонта в региона. Заиграването с Ислямска държава също ще доведе до негативни последици за южната ни съседка. Вярно, бизнесът с нефт и артефакти с ислямистите е доходен, но и с опасни последици.

При създалата се ситуация в региона амбицията на турския президент да материализира поне част от величието и влиянието на Османската империя се отлага за по-добри времена. Турция влезе в противоречие както със САЩ, така и с Русия. Да не забравяме, че Анкара гледаше лакомо на сирийската крайбрежна ивица, където се настаниха руснаците. Американците сложиха ръка върху своите ракети „Пейтриът“, с което порязаха амбициите на Турция за изграждане на буферна зона на сирийска територия. И на която й бе лепнат етикетът „зона за сигурност“. В момента Реджеп Ердоган развали прекрасния баланс, който имаше в отношенията на Турция с Русия, САЩ и ЕС. Той отстъпи от универсалните голистки принципи, които се прилагаха във външната турска политика. Това наруши съществуващия много добър външнополитически баланс, съобразен с националните интереси на Турция. Не бе ясно защо при преследването на 100 млрд. долара годишен търговски обмен с Русия, на южната ни съседка бе нужно да се ангажира с кримските татари. Анкара подкрепи в град Мариупол, на украинска територия, създаването на татарско-украинска бригада за борба с Русия. Ще завладява Крим. Отделно, че на турска територия се подготвят формирования от джихадисти чеченци и уйгури за въоръжена борба в Чечения и Китай. Когато всички яростни противници на Башар Асад публично заявиха, че на този етап не искат моменталното му сваляне от власт, премиерът Ахмет Давутоглу продължава да повтаря една и съща мантра: „Кървавият диктатор Башар Асад незабавно трябва да бъде свален!“.

Турция пропусна към днешна дата да прояви повече гъвкавост. Вероятно Анкара продължава да следва плътно разработения турски външнополитически план от бившия френски външен министър Ален Жюпе и турския премиер Ахмед Давутоглу. Той има за цел свалянето на сирийския президент и поставянето на региона под турски контрол. Вече стана комично, че Ален Жюпе и Ахмет Давутоглу излизат с изказвания „под индиго“ пред световните медии по сирийската тема. Турция си развали отношенията и с ЕС, като отвори своите граници за бежанския поток към Европа. Нали разбирате, че при наличието на една от най-добрите армии в света и на едни от най-мощните специални служби в Европа, няма как бежанският поток да бъде толкова „стихиен“ колкото го описват платените НПО-та.

И като стана въпрос за ЕС, вярвате ли, че брюкселският политически елит е в състояние да излезе от сянката на Вашингтон? А по-конкретно Германия? Питам Ви, защото сме свидетели на една безпрецедентна липса на авторефлексия в западноевропейските общества по отношение на имигрантите. От началото на кризата Меркел реагира противоречиво и дори неадекватно. Първо извика всички мигранти да идат в Германия, после затвори границите и ги „заклещи“ в Централна Европа, като от това пострадаха и тепърва ще страдат всички европейски държави, особено тези по пътя на мигрантския поток. На това се опълчват само няколко държави от бившия източноевропейски блок, а пропагандата продължава да пее песните за милосърдието и солидарността, пренебрегвайки собствената сигурност. Какво всъщност се случва?! Появяват се все повече сигнали, че Европа има сериозни проблеми с мигрантите, но е наложена цензура върху опитите за тяхното разгласяване, дори полицията не реагира при явни криминални прояви, а властите мълчат за пренасянето на болести, вече забравени на Стария континент.

Считам, че в ЕС има устойчива и задълбочаваща се тенденция към разпад на съюза. Ролята на такива организации като ПЕС, ЕНП и другите парламентарни групи в Европарламента бе сведена почти до нулата. Всички те обслужват глобалния хегемон по един доста груб и примитивен начин. И не се стараят да го крият. Нима не знаете какво ще каже Мартин Шулц по кой да е голям международен проблем? Той също брутално и откровено обслужва американските геополитически интереси. Единствено платените от Брюксел еврочиновници и евродепутати твърдят, че ЕС цъфти и вързва. Това е разбираемо. Те са просто платени агенти за влияние в Брюксел. Погледнете как гласуват по ключови въпроси в Европарламента и всичко ще ви стане ясно.

С появата на бежанската криза се вижда, че някои страни като България продължават да затъват в US клъстера, а други като Унгария се опитват поне малко да възстановят националния си суверенитет. Германия е в тежко положение. САЩ целят нейното смачкване. Вашингтон иска Берлин да заприлича на Париж. Франция е тотално обезличена. Френските медии се подиграват с Франсоа Оланд. Съветват го като иска да се бори с Ислямска държава, да не почва с бомбардировки на сирийска територия. Апропо, абсолютно в разрез с международното право. Франция не може да нанася ракетни удари по сирийска територия без резолюция на ООН или покана от сирийското правителство. Франсоа Оланд няма нито едното, нито другото. Френските журналисти призовават своя президент, ако иска ефективна борба с ИД, да започне да бомбардира предградията на големите… френски градове, които гъмжат от джихадисти.

След бежанската вълна в Германия, която ще има фатални последици за духа на Шилер, САЩ извъртяха още един подъл номер на германците. Историята с моторите на фирмата Фолксваген, които не отговаряли на публично декларирани общоприети технически нормативи. Това, което не се казва, е че на 8 септември завод на германската фирма започна да произвежда в Русия въпросните двигатели с цел износ в целия свят. На 3 септември завод на американската фирма Форд, също в Русия, започна да произвежда същия тип двигатели за износ по света. Германските мотори са конкуренция на американските им аналози. Хитро! Нали!

Европа има шанс да реши проблема с бежанците, ако застане твърдо в редовете на руската коалиция срещу ИД. Коалицията под американско командване само симулира борба с джихадистите. Естествено, кой би си громил скъпо платената „инвестиция“, преди тя да е изпълнила своята геополитическа мисия срещу Русия, Китай и страните от Средна Азия?

И все пак – в състояние ли са европейските народи да се противопоставят ефективно на това ново преселение на народите? И ако да – как?

Единственият начин европейските народи да се противопоставят на описаното преди десетилетия създаване на „нова европейска раса“ от граф Куденхов-Калерги и създаване на европейска раса без държава е стартирането на обратен процес. Спиране на разграждането на националните държави. Стартиране на процес на етатизиране. И решително излизане от създадения от САЩ клъстер от държави, някои от които изчезват и като етноси. При силна държава, наличие на силна армия и специални служби, това което се случва в Европа, няма как да стане. Естествено, ако си отиде и продажният европейски елит, който продава на парче националните интереси на своите държави.

Какво е според Вас бъдещето на Европейския съюз? Вярвате ли в неговото преформулиране, или той трябва да бъде разрушен и изграден отново, с нови принципи и правила? И всъщност възможна ли е мечтата на Дьо Гол за обединена Европа от Атлантика до Урал?

Този въпрос може би щеше да бъде актуален ако не бе сегашната обстановка в света. ЕС е „жив труп“. Въпросът е, че някои не го виждат, а други не искат да го видят. Нямат лична изгода. Мечтите на генерал Дьо Гол са стъпкани в калта. Очевидно е, че светът ще преживее тежък катаклизъм, преди да тръгне отново напред. Тепърва ни предстоят много национални и лични трагедии. Няма да има време за мечти.

Кризата в Западната цивилизация, в чисто екзистенциален план, е факт. Изчерпана ли е Западна Европа като идеологически и ценностен ресурс? Има ли алтернатива и коя е тя?

Западната цивилзация е изчерпана тотално. Какво очаквате от територии, в които са потъпкани всички християнски ценности. Какво очаквате при обругаването на наследството на генерал Дьо Гол от овластени същества с неясна полова ориентация. Какво очаквате от садистичното умъртвяване на духа на Шилер в Германия. Зверските бомбардировки на англосаксонците по време на Втората световна война над Дрезден не успяха да убият духа на Шилер. Днес Ангела Меркел собственоръчно убива духа на Шилер.

Алтернативата е в Азия, където духовното е над материалното. Но това е друга тема.

Има ли според Вас Русия вътрешните сили първо да устои на огромния външен натиск, а след това – да бъде реален фактор и да даде алтернатива в оформящия се нов световен ред? Кой ще зададе посоките на нашето общо бъдеще?

Русия пое труден път. Предстоят й много трудни битки и не само с ИД. Русия ще трябва да преодолее и подготвящата се война срещу нея от територията на Украйна. САЩ методично въоръжават фашистката хунта в Киев. За съжаление и ние, българите, като щатски васали, се ангажираме все повече с враждебни действия срещу руснаците. Това ни отдалечава от ядрото на нашето цивилизационно семейство. Никой не е прокопсал от това. Вижте Грузия! Не става дума за русофилство. Става дума за българофилство. България може да просперира само в своето цивилизационно семейство. То е определено от нашите славни прадеди. Ако някой мисли, че можем да направим цивилизационен избор, е глупак. Ако беше така, отдавна да сме в Британската общност!

Вашата надежда за България? Възможен ли е българският Феникс? Утопична ли е идеята за възраждане от пепелта на един нов, националноотговорен политически елит? Всъщност, имате ли надежда за България?

Трагедията на България е, че е тотално обезличена и смазана. Страната е подложена на трите Д-та. Депопулация, деиндустриализация и деинтелектуализация. Елитът ни се избира от чужбина. Вместо селекция на най-добрите, имаме антиселекция. Вижте какви клоуни имаме за министри. Продажни, невероятно глупави и некомпетентни. Много българи се забавляват от този факт, но унищожават със своето безразличие бъдещето на своите деца и внуци. Ако така върви, много вероятно е да загубим и част от своята национална територия. Ако това стане, ще сме виновни всички. Фейсбукарският патриотизъм не води до добър край. Предполагам, че като народ можем да тръгнем напред след поредната национална катастрофа, която ще изиграе ролята на „електрошок“. Не изключвам да сме живи, когато това се случи.

Кой е въпросът, на който нямате отговор?

На този, който ми задавате.

Благодаря Ви за това интервю.

 

2  октомври 2015 г.