Търсене в този блог

събота, 18 април 2020 г.

Поуките от 100 години социалистическо строителство - Крум Василев


Защо не губя вяра в социализма ? Ако историята следва своя що-годе нормален ход – това означава прогрес. А другото име на прогреса е социализъм.

 

                                                                                   „Един грам практика

                                                                                   струва повече от цял тон проповеди.“

                                                                                                                          Махатма Ганди

 

 Социалистическата и комунистическата идея, формулирана от Маркс и Енгелс през 1848 г. в „Комунистически манифест“, се е оказала толкова завладяваща, че само за няколко десетилетия е станала верую на милиони хора в света. А през 1917 г. победилата в Русия революция поставя за практическо решение задачата да се строи социализъм. Поради разразилата се гражданска война и чуждестранна интервенция социалистическото строителство в съветската страна започва реално в началото на 1921 г., когато се приема решение действащият военен комунизъм да бъде заменен с нова икономическа политика (НЕП). Оттогава вече 100 години в една или в няколко страни на света се извършва социалистическо строителство. Първоначално то е по съветски модел, а по-късно и сега по нови модели, сред които водещ е моделът на социализъм с китайска специфика

Животът, практиката, са най-меродавният съдия за всяка теория. Какви поуки могат да бъдат извлечени от досегашните начинания за строителство на социализъм? Какви погрешни представи бяха опровергани? И нещо съвсем конкретно: специфичният социализъм, който сега се строи в някои страни и по-специално в Китай, не е ли мутант, прикриващ отказ от действителен социализъм?

Опитвам се да намеря отговор на тези въпроси, като осъзнавам, че навлизам в крайно дискусионна сфера и заключенията ми могат да бъдат оспорени.

Практиката категорично опроверга погрешната представа, че съветският път и съветският модел на социализъм е единственият

Че той трябва да служи за еталон и всяко отклонение от него трябва да бъде отхвърляно. Доктрината „Брежнев“ не издържа проверката на живота.

По въпроса как трябва да се строи социализъм, Маркс и Енгелс са били твърде пестеливи в съчиненията си. Азбучна, но твърде обща е формулировката, че социализмът е първата, нисшата фаза на комунистическата обществено-икономическа формация, при която се осъществява принципът на разпределение според количеството и качеството на труда. В края на втората глава на Комунистическия манифест Маркс и Енгелс набелязват 10 конкретни мерки, които могат да бъдат приложени в най-развитите страни след като пролетариатът се е превърнал в господстваща класа. В Русия след революцията, въпреки че не е била сред най-развитите страни, въпросните мерки, съответно адаптирани, влизат в действие. Но по много най-важни проблеми ръководството на партията, начело с Ленин, а след 1924 г. начело със Сталин, е трябвало да изнамира конкретни решения.

Има едно малко известно, но много показателно изказване на Ленин от 1918 г., в което той откровено заявява, че руските болшевики не са били наясно не само за пътя, по който трябва да върви строителството на социализма, но и за онова, което ще представлява построеният социализъм. На Седмия конгрес на РКП(б), март 1918 г., Ленин казва: „Характеристика на социализма ние не можем да дадем; какъв ще бъде социализмът, когато достигне готовите форми, ние това не знаем, това не можем да кажем... Как ще изглежда завършеният социализъм ние не знаем.“ (Ленин, соч. изд. 4, том 27, стр. 122.)

Това са думи на човек, който издълбоко е познавал наследството на Маркс и Енгелс и не е открил в него ясен отговор на въпроса как ще изглежда завършеният социализъм. Не е открил, защото такъв отговор те не са оставили. Ленин и болшевишката партия е трябвало да откриват и създават образа на реалния социализъм, като се съобразяват с конкретните дадености в Русия и в света през онова време, преди 100 години. Следователно естествено е да има и други модели, различни от съветския, толкова повече и поради това, че светът непрестанно се променя. Това е важен извод, който произтича от досегашната световна практика на социалистическо строителство.

Друг важен извод е свързан с

                                       преценката за жизнеността на капитализма

През съветския период господстваше следната теза: „В началото на XX столетие предимпериалистическият капитализъм се превърна в империалистически капитализъм, възходящият капитализъм се превърна в умиращ капитализъм.“ Това е казано в одобрения през 1938 г. от ЦК на ВКП(б) „Кратък курс по история на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики)“, който играеше ролята на главен учебник по научен комунизъм. (Книгоиздателство на чужди езици, Москва, 1946 г., стр. 325.)

Безспорно е, че империалистическият капитализъм непрестанно се раздира от неизлечими вътрешни противоречия и конфликти, но и сега, в началото на XXI век, не може да бъде наречен умиращ. В редица области, особено в изключително важната сфера на научния прогрес и новите технологии, капитализмът показва завидна жизненост. Пред лицето на фактите няма как да бъде отречена истината, че капиталистическата обществено-икономическа формация не е изчерпала възможностите си за развитие. А никой досега не е опровергал тезата на Маркс в предговора на „Принос към критика на политическата икономия“, че обществената формация никога не изчезва, преди да е развила всички производителни сили, които може да обеме, и че никога не могат да се наложат нови и по-висши отношения на производство преди условията за тези отношения да са се зародили в недрата на старото общество.

Практиката след Маркс потвърди правотата на горните негови фундаментални постановки. Заедно с това тя поднесе историческа ситуация, при която пролетариатът, потиснатите, успяват да свалят от власт господстващата класа преди още капитализмът да е изчерпал възможностите си за развитие. Това стана в Русия през 1917 г. Как трябваше да действат победителите, заели се със строителство на социалистически обществено-икономически строй? Отговорът, който даде Ленин, бе:

                                                       нова икономическа политика

В днешно време да се цитира Ленин, се смята за отживелица. Но Ленин е гений. В неговите трудове има много положения, които звучат съвсем актуално и днес. Предстоящата 150-годишнина от рождението му, тя ще бъде отбелязана на 22 април 2020 г., е добър повод да припомним някои от тях.

В докладите, речите, интервютата на Ленин от последните години на живота му темата за новата икономическа политика (НЕП) е централна. В основата на идеята му за нова икономическа политика лежи неговото схващане, че „за истинския революционер най-голямата опасност е преувеличаването на революционността“, загубването на способността „трезво да съобразява, да претегля и проверява кога, при какви обстоятелства трябва да действа по революционному и кога, при какви обстоятелства и в коя област трябва да умее да премине към действия реформистки“ (Том 33, стр. 86).

НЕП означава практическо преминаване именно към реформистки действия: допускане на капиталистически елементи, държавен капитализъм, концесии. Но всичко това с цел да се помогне на социалистическото строителство в една изостанала страна.

Ето какво казва Ленин през ноември 1922 г. пред пленума на московския съвет: „Под названието нова икономическа политика се върнахме назад, но се върнахме така, че нищо ново да не отдадем и в същото време да дадем на капиталистите такива изгоди, които да накарат всяка държава, колкото и враждебна да е към нас, да тръгне на сделки и връзки с нас.“ (Т. 33, стр. 403). Пред ХI конгрес на РКП(б) Ленин е още по-категоричен: „...малко е да победим буржоазията, трябва да я накараме да работи за нас.“ И призовава: „... с некомунистически ръце да строим комунизъм.“ (Т. 33, стр. 260, 261).

Ако съпоставим тези позиции на Ленин с позицията на Китайската комунистическа партия в днешно време, ще констатираме удивително сходство. Ленин не е предвиждал скорошен край на НЕП. През октомври 1922 г., преди да заболее тежко, той заявява пред кореспондент на в. „Обзървър“: „Абсолютно лишени от съдържание са слуховете, че ние слагаме край на новата икономическа политика... Цялата работа на правителството е насочена към това новата икономическа политика да се закрепи законодателно и да се предотврати в най-голяма степен всяка възможност за отклонение от нея.“ (Т. 33, стр. 351, 352).

След смъртта на Ленин, като загуби своя инициатор и идеолог, НЕП бързо се превърна в краткотраен епизод от историята на съветска Русия. Но половин век по-късно идеята на Ленин за нова икономическа политика намери своя гениален адаптатор в лицето на Дън Сяопин.

Ще бъде погрешно да се прави паралел между неповска Русия и днешен реформиращ се Китай. Това са не само две различни държави, а два различни свята в две различни епохи. А и мащабите на реформите в Русия и Китай са несравними. Но подходът, възприет от Ленин и Дън Сяопин, е дълбоко родствен. В основата му лежи развитието на държавен капитализъм.

Ленин е стигнал до важния извод, че „Преходът към комунизъм е възможен и чрез държавния капитализъм, ако властта в държавата е в ръцете на работническата класа.“ (Т. 33, стр. 366). Но уточнява: „Държавният капитализъм, установен у нас, е своеобразен държавен капитализъм. Той не съответства на обичайното понятие за държавен капитализъм. Ние държим в свои ръце всички командни висоти, държим в свои ръце земята, тя принадлежи на държавата...“ (Т. 33, стр. 390).

Държавният капитализъм в съвременен Китай е още по-своеобразен и е неделим от социализма с китайска специфика. Тук няма да навлизам в тази тема, по нея в други мои статии съм писал подробно, като съм обосновал схващането си, че капитализмът в днешен Китай е с „юзди“, които се държат от Китайската комунистическа партия и държавата.

Могат да се приведат много изказвания на Дън Сяопин и китайските ръководители след него, които обясняват и обосновават реформаторската линия. Ще цитирам само следното заявление на Дън Сяопин, направено на 30 декември 1986 г. пред ЦК на ККП: „Провеждайки политика на отваряне, възприемайки чужди технологии, използвайки чужд капитал, ние искаме да помогнем на социалистическото строителство, а не да излезем от социалистическия път... Целта на това, че на някои области и хора се позволява да забогатеят преди други, е да помогнем на всички да живеят много по-добре впоследствие.“

Внушителни и широко известни са данните, които потвърждават реалните успехи, постигнати от реформиращ се Китай. Ще припомня само потвърдения от ООН факт, че за невероятно кратък срок Китай извади от бедност над 700 милиона души, нещо невиждано в човешката история. Във връзка с това ще припомня и известната теза на Маркс, че социализмът и комунизмът са несъвместими с бедността. Следователно успешната борба с бедността в Китай го приближава към социализма.

„Отварянето“ на Китай към света и за света не само не престава, то се разраства. Симбиозата между държавен капитализъм с китайска специфика и социализъм с китайска специфика, т.е. своеобразната конвергенция, която продължава няколко десетилетия, по всичко личи ще обхване още дълъг период. Днешен Китай не бърза да се обявява за социалистическа държава, продължава да се самоопределя като развиваща се страна, която все още е в началото на социалистическото строителство.

След казаното дотук по тази точка може да се направи според мен продиктуван от практиката извод: ако след успешна революция държавната власт е крепко в ръцете на комунистическа партия, която не се е отклонила от своя идеал, възможно е да се строи социализъм, като се впрегнат вътрешни и външни ресурси на капитализма.

Досегашният опит в социалистическото строителство навежда на още един важен извод. За него, признавам, ще пиша с болка. Защото, както всеки някогашен ремсист идеалист, и аз съм възпитан от юношеска възраст в недолюбване на материалното и на капиталистическата частна собственост върху средствата за производство. Обаче животът, практиката показа нещо, което трудно се произнася от убеден социалист, но е факт. А именно:

                  преждевременното отхвърляне на материалната заинтересованост и на всяка

               частна капиталистическа собственост върху средствата за производство е грешка

С една своя „гримаса“ най-новата история поднесе на човечеството възможност за гигантско сравнение.

През миналия век Съветският съюз, Китайската народна република и още няколко държави се заеха да строят социализъм по сходен модел: пълно обобществяване на средствата за производство и залагане на съзнателността и моралните стимули за сметка на материалните. В повечето държави на света обаче господстваше капитализъм и неизбежно се оформи съревнование. Резултатът е всеизвестен, в полза на капитализма, който се справи по-успешно да развива производителните сили и да осигури по-висок брутен вътрешен продукт на глава от населението.

Социалистическият лагер се разпадна, Русия и няколко европейски държави се отрекоха от социализма и реставрираха капитализма, а Китай възприе специфична форма на конвергенция. В резултат на това в тази най-многолюдна страна материалната заинтересованост активизира силите на милиардното население, КНР бързо се превърна във фабрика на света. Практиката показа убедително, че естествено формиралата се през вековете материална заинтересованост у хората не може да бъде равностойно заменена в кратък срок с идейна съзнателност. И в Русия след разпадането на Съветския съюз лъсна истината, че комунистическата съзнателност на съветските хора, за която се написаха безброй докторски дисертации, до голяма степен е била фикция.

Ще бъда неправилно разбран, ако се приеме, че съм започнал да превъзнасям материалното и да отричам съзнателността, идейната убеденост, идеализма. Те бяха, са и ще бъдат и занапред най-чистата революционна и градивна сила. Вярвам твърдо, че те и занапред ще завладяват малки или големи групи хора, готови да вървят на смърт за своя идеал. Но не само Маркс, а и животът доказа, че съзнанието на масата хора се определя по естествен начин от битието на масата хора.

Неправилно ще бъда разбран и ако се сметне, че съм станал фен на частната собственост на средствата за производство. Не! Тя доведе до растеж, особено в Китай, но донесе драстично социално неравенство и в Китай, и във всички страни, върнали се към капитализъм. Тя донесе и ред други язви в обществото, като корупция, растяща престъпност и прочие, които реалният социализъм успешно преодоляваше.

Китайската комунистическа партия е записала в устава си, че е марксистка партия. Тя не е оспорила тезата на Маркс, че комунистите могат да резюмират своята теория с един израз: премахване на капиталистическата частна собственост. В днешен Китай държавната и обществената собственост върху средствата за производство е водеща, но и частната, капиталистическата собственост е силна и просперираща.

Ще бъде ли тя ограничена и премахната, кога, как – отговора на този въпрос знае само бъдещето. Сега засега индикации за ограничаване на капиталистическата частна собственост в Китай липсват.

В последната част на моите разсъждения, свързани с поуките от стогодишното строителство на социализъм, ще се опитам да обясня защо не губя вяра в социализма. Преди всичко затова, защото социализмът, който беше изграден през миналия век в Съветския съюз и в още няколко държави в света, в това число и в България, показа, че такъв обществено-икономически строй не е мисловна конструкция на теоретици, а исторически обусловена

                    по-добра от капитализма формация, която може да бъде построена,

                                                           да съществува, да се развива

Благодарение на реалния социализъм силно изостанали, предимно аграрни държави, за кратък исторически срок се превърнаха в развити страни със силна индустрия. Не е забравена оценката на Уинстън Чърчил, че Русия при Сталин тръгна от дървеното рало и стигна до Космоса. Известни са данните за просперитета и на социалистическа България, и на другите държави, поели по социалистически път. Просперитет не само в икономиката, а и в другите области на човешкото развитие.

Ако има област, в която реалният социализъм от миналия век показа, че социалистическата идея не е неосъществима мечта, това е социалната област. Благодарение на обобществяването на средствата за производство в строящите социализъм страни беше премахнато острото социално неравенство. Започна да действа принципът „всекиму според труда“. Обаче ресурсът, който се разпределяше и по количество, и по качество, не задоволяваше потребностите. Това се оказа една от главните причини социализмът на миналия век да загуби съревнованието с капитализма. Строго погледнато, бе потвърдена тезата на Маркс, че за успеха на новия обществен строй е необходимо революцията да е победила в повечето главни държави в света.

Сега голямата надежда на социализма е Китай. Неизбежен е въпросът възможна ли е победа на социализма в Китай, докато в почти всички други държави в света господства капитализмът? Според мен отговорът може да бъде положителен не само защото Китай не е каква да е държава, а и поради две други важни обстоятелства.

Първото е, че след успешна революция и неуспешен първи опит за построяване на социализъм, Китай извлече поука и, без да се отказва от абсолютното ръководство на Комунистическата партия, възприе дълго съжителство с капитализма, за да се използват негови силни страни.

Днешен Китай строи социализъм с подчертано специфични черти, поради което е наречен социализъм с китайска специфика. Това е закономерно, още Енгелс бе предвидил, че социалистическото общество „трябва да се схваща, както и всички други обществени строеве, като намиращо се в процес на непрестанно изменение и преобразуване“ (К. Маркс, Ф. Енгелс, Съчинения, изд. второ, Т. 37, стр. 380). А знае се, че и самият Маркс не е смятал учението си за установено веднъж завинаги и е бил отворен към новото. Ако той бе живял и творил не в XIX век, а в днешно време, марксизмът несъмнено би бил друг.

Много от старите идеологеми вече са невалидни. Стратификацията на обществото, разделението по класи, по професии, по имотно състояние е променена и продължава да се променя под въздействието на ускорения научно-технически прогрес и на такива мощни новопоявили се фактори, каквито са роботизацията, цифровизацията, изкуственият интелект. А неминуемо ще се появяват и фактори, които сега са неизвестни. Така че трябва

                                          да бъдем отворени към значително по-друг социализъм

                                                                    от онзи, който познаваме

Без да забравяме обаче, че колкото и специфичен да бъде един или друг социализъм, той ще има право да се нарича социализъм, ако е преодолял капитализма.

Второто ми основание, за да не губя вяра в социализма е, че капитализмът все повече разголва слабите си страни. Даже Франсис Фукуяма, който се прослави с „откритието“ си, че бил настъпил краят на историята, защото капитализмът нямал алтернатива, се коригира и заяви в интервю за сп. „Ню Стейтсмън“ през октомври 2018 г.: „Социализмът трябва да се завърне.“ Това свое заключение той обяснява с невъзможното социално неравенство, което капитализмът ражда.

Няколко фамилии да владеят толкова, колкото няколко милиарда души в света – това е в разрез с разума. Още по-противоречащо на здравия разум е да се харчат невъобразими средства за оръжия. Но и едното, и другото произтича от природата на капитализма. Това разбират все повече хора, поради което интересът към социализма не намалява. В електронните справочници думата социализъм е сред най-търсените.

Икономическата и политическата система на капитализма не може да бъде променена с козметични средства, защото е несправедлива в самата си същност. Тя трябва да бъде заменена с нова, справедлива в същността си система, каквато е социалистическата.

Социализмът няма да падне от небето, за да има социализъм, трябва да има борци и радетели за социализъм. Това е задача на социалистическите и комунистическите партии.

В днешно време оцелелите социалистически и комунистически партии не са в кондиция, с изключение на китайската и на още две-три. Освен това липсва яснота що е то социализъм на ХХI век и какъв е пътят към него.

Българската социалистическа партия не прави изключение. Преди 30 години, на своя ХIV конгрес, тя прие Манифест за демократичен социализъм в България, но и тогава, и сега демократичният социализъм и пътят към него си остават твърде енигматични.

Република България, верен член на Европейския съюз, стана верен поданик и на неолиберализма, а БСП се включи в семейството на ПЕС и възприе ценностите на социалдемокрацията. Понятието социализъм изчезна от партийните ни документи, въпреки че фигурира като висша цел в партийната ни програма. То бе заменено със съвсем неравностойното понятие ляво. Идейно-политическата и просветителската дейност в партията са направо загърбени. Измести ги прагматизмът, който при сегашната ситуация основателно, оправдано играе първостепенна роля, но не може да бъде безпределно господстващ принцип в партия, която се нарича социалистическа. Освен ако името социалистическа се свежда до един атавистичен етикет, а на практика партията променя характера си.

                                                                     Нима това се случва с БСП?

Страхувам се, че се случва. Не като еднократен акт, а като пълзящ процес, при който партията постепенно се деидеологизира. По този начин тя променя характера си. Ще се позова на партийната програма и на партийния устав, защото в тях е зафиксиран характерът на БСП.

Програмата е приета от 47-ия конгрес през 2008 г. Тя ще е в сила и през близките години, предстоящият 50-и конгрес няма да я заменя с друга.

Първите думи от първия раздел на програмата са подчертани и гласят: Днес БСП следва отново да се докаже като партия на социалистическия идеал. А в Устава на БСП, приет през 2017 г. от 49-ия конгрес, е записано: „Задължение на партийните членове е да работят за разпространяване на социалистическите идеи.“

Как се работи за изпълнение на тези програмни и уставни повели? Твърде незадоволително. Те не са в сферата на активната практическа дейност на БСП. Неведнъж е изтъквано, че не само темата за социализма, а даже думата социализъм отпадна от речника на партийните ни ръководители.

Да отстояваш и да пропагандираш социалистическите идеи, след като т. нар. реален социализъм в близо дузина държави не издържа проверката на практиката – това не е лесна работа. Тя изисква социалистическа идейна убеденост и вяра в социалистическия идеал. Да си социалист, означава не само да си член на социалистическата партия, а и да споделяш, да защитаваш, да разпространяваш социалистическите идеи. Разбира се, по подходящ начин, с подходящи средства, където това е възможно и уместно.

Има дежурно възражение: какъв е смисълът да пледираме за социализъм в България, след като е безпощадно ясно, че той може да бъде въпрос само на едно не твърде близко бъдеще? Смисълът е: само просветени, идеологически ориентирани люде могат да ратуват за социализъм.

Не съм в плен на стари представи, но не мога да приема в идейна партия, каквато по същество, по устав и програма е БСП, просветителската и пропагандистката работа за социалистическата идея, за социалистическия идеал да бъдат оставени без дължимото внимание.

Нека бъдем искрени и да признаем, че БСП се деидеологизира. И като признаем и осъзнаем, че това застрашава съществуването ѝ като действително социалистическа партия – да противодействаме.

В тази връзка не може да бъде отминат въпросът за материалните възможности на нашата партия. Известни са усилията, които се полагат, за да се намери решение на тежкия проблем. Толкова по-наложително е правилно степенуване на нуждите при разпределение на ограничените средства.

Свободната българска телевизия, която партийното ръководство успя да създаде, е важен успех, той непременно трябва да бъде запазен и развит. Не бива обаче това да става в ущърб на традиционните, утвърдени печатни форми, които ще продължават да бъдат незаменимо оръжие на нашата партия. Без тях тя не е в състояние да държи на висота идеологическата си работа, в това число политическото и идейно образование на своите членове и съмишленици.

За политическото образование в партийния ни устав са отделени цели две страници – факт, който сам по себе си говори много. В тези две страници централно място заема характеристиката на Националния политически институт „Димитър Благоев“, който „обединява научния потенциал на партията, отчитайки както натрупания опит и традиции, така и съвременните политически условия“. На 20 юни миналата година директорът на института Ивелин Николов съобщи в „Дума“, че за една година институтът е издал „над 10 книги за битката ни за идеала“ и че „БСП има своя политическа академия, в която в продължение на осем месеца младите социалисти изучават много теми“. Не ми е известно продължава ли да съществува тази политическа академия, изобщо как работи нацио­налният ни политически институт при настъпилия в партията финансов колапс. Но не мога да премълча, че дейността на института не се усеща. Едва ли само финансовите проблеми са причина тя да не съответства на вниманието, което му е отредено в устава.

Известно е, че влиянието на БСП сред младото поколение, сред гимназиалната и студентската младеж, е опасно слабо. Това сега е нейна ахилесова пета. Партия без влияние сред младежта е осъдена на вегетиране.

Единственият начин нашата партия да започне да възстановява традиционното си влияние сред младото поколение е социалистическата идея и социалистическият идеал да станат привлекателни за младежите. Това изисква да се даде отговор на въпроса, що е то социализъм на ХХI век и какви са пътищата към него. Ако институтът „Димитър Благоев“ наистина обедини научния потенциал на партията, както е записано в устава, той ще стане лабораторията, в която ще се търси отговор на този въпрос. Трудна задача. Но тя няма как да бъде заобиколена от партия, която се нарича социалистическа. По нея започна да работи чл.-кор. Александър Лилов и остави ценни разработки в книгите си „Диалогът на цивилизациите“ и „Информационната епоха“. Ценни са и разработките на проф. Бенжамен Варон в книгата му „Капитализмът – антагонист на човечеството“. Могат да се посочат още доста имена на наши утвърдени или съвсем млади учени, работещи по темата за социализма на XXI век. Те трябва да бъдат насърчавани и подпомагани, а освен БСП няма кой друг да направи това.

Реализмът налага да признаем, че в България още немалко години ще господства капитализмът, на който се насадихме преди три десетилетия. Трябва да се примирим с перспективата в близките, а може би и не съвсем близки години усилията на партията ни да бъдат насочени не към преодоляване на капитализма, а към реалистичната цел той да става по-поносим за народа чрез превръщане на България в социална държава. Успоредно с това БСП е длъжна да увеличава усилията си българските граждани, които възприемат идеите на социализма, да стават все повече. Особено сред младежта.

 

                                                                          ***

 

Как ще се сложат нещата на нашата планета в близките и по-далечни години не знае никой. В медиите циркулират сценарии за какви ли не апокалипсиси, заплашващи човечеството. Страховете не са безпочвени. Един новопоявил се в началото на 2020 година не най-смъртоносен вирус, именуван COVID-19, показа колко крехко е равновесието, на което се радваше човечеството. Щетите от пандемията тепърва ще стават ясни, без съмнение ще бъдат големи. Но тя, колкото и нелогично да звучи това, може да се окаже полезна, ако предизвика някакво изтрезняване, вземане връх на здравия разум у онези, които открито или зад кулисите чертаят съдбините на света.

Толкова елементарна истина е например, че е лудост да се хвърлят милиарди и трилиони за произвеждане и изнамиране на все по-убийствени оръжия. Колко по-сигурен би бил светът, ако човешкият гений бъде впрегнат не за разрушителни, а за градивни дела, за борба срещу болестите, срещу екологичните опасности, срещу бедността – толкова широки са възможностите за прогрес. Но светът като цяло все още е във властта на капитализма, а самият капитализъм – във властта на своя вроден нагон да търси максимална печалба, макар и в разрез с разума. Тъкмо затова бъдещето е на социализма – новото, по-прогресивно, по-справедливо, по-разумно обществено устройство, което зрее в недрата на капитализма и неминуемо ще го изпрати в историята.

Март, 2020 г.

 

Крум Василев е публицист и журналист. Антифашист, изтъкнат деец на БСП и общественик. Роден е на 14 април 1925 г. в Шумен. Член на РМС от 1942 г., а на БКП – от 1944 г. Участва в съпротивителното движение през Втората световна война като член на бойна група и партизанин. След 9 септември 1944 г. е бил народен представител. Директор на Българската телевизия и радио от 1972 до 1981 г.  Носител на наградата „Николай Хайтов“ за публицистика.

 

Източник: сп. „Ново време“, бр. 3 – 4, март – април 2020 г.

 

 


 

Сатанинският дух на капитала - Панко Анчев

1.  Неолибералните философски учения и идеологии съзнателно ни отдалечиха от истинското и вярно познание на днешното буржоазно-капиталистическо общество. Затова и реалната ни представа за ставащото в света днес е в най-добрия случай непълна, не съвсем точна и не отговаряща на действителността. А всъщност е дълбоко невярна. Невярна както във формулировката, така и в смисъла и същността на явленията, фактите, тенденциите и изобщо на цялостното състояние, в което днес се намираме.

Това се поддържа нарочно, за да се прикрие същността на господстващата днес социално-политическа система и се притулят законите и правила, по които тя функционира, развива се и устройва света. Според неолибералната пропаганда това не е от нейна полза и би могло да отвори очите на страдащите и те да разберат причините за своето страдание. Но понеже все пак не е възможно да се скрият пороците й, се измислят различни оправдателни причини и се насочва вниманието на обществото и на цялото човечество към фактори, които по формален принцип или по това, че в момента са изведени напред и са направени видими, за да изглежда достоверно твърдението, че в тях е вината. А още по-добре е да се отклонява напълно общественото внимание от проблемите на деня. Най-важното е да се скрият социалните неравенства и войните между класите и съсловията. Виждаме днес какво вавилонско стълпотворение от идеи и идеологии се измисля, за да се докаже, че всичко онова, което в миналия век се е представяло за социално зло, днес е отстранено. И че повечето от днешните действащи фактори в управлението на човечеството и развитието на икономиката са добри и загрижени хора.

Не е кой знае колко трудно това да става бързо и успешно, стига да притежаваш и управляваш средствата за масово осведомяване и да плащаш на услужливите пропагандисти и идеолози.

Днес, както никога преди, значението на средствата за осведомяване е огромно. Те са по-важни и от средствата за производство и развитието на технологиите. Повече от свободното движение на стоки, услуги, пари и хора!

За да се поддържа невярната представа за съвременния свят и социално-политическата и икономическа система, основана на неолиберални идеи и принципи, са създадени огромен брой пропагандни центрове с претенции за научно-изследователски институти и университети, фондации, международни организации, както и институти на гражданското общество и властта. Идеологията и пропагандата са се превърнали буквално в индустрия, обезпечаваща сигурността на системата. Трябва да се признае, че тези институти работят отлично и в пълен синхрон помежду си и съобразно целите и задачите, които са им поставени; че умеят да предугаждат надигащите се опасности пред системата и властта и бързо да отклонят вниманието, като насочат говоренето към по-несъществени проблеми.

Системата има отлични защитни реакции, пази добре своя имунитет и реагира винаги изпреварващо срещу видими и невидими заплахи – дори и да са в зародиш. Тя е богата и може да си позволи да възнаграждава щедро своите идеологически гардове. А те от своя страна оправдават щедростта й и надеждно я охраняват от посегателствата на враговете и противниците й.

Това че тази индустрия успя основно да промени мисленето на цялото човечество и отношението му към въпросната система, мене не ме изненадва. При такава масирана атака върху човешкото съзнание и особено след рухването на СССР и социализма, няма как резултатът да е друг. Но толкова бързо и лесно да се предаде лявата идеология и по същество да бъде обезличена и сломена левицата в почти всички държави, е удивително и загадъчно. Левицата услужливо се предаде (а може би продаде) на системата и й служи усърдно. Това стана най-вече заради предателството на социалдемокрацията, която отрече марксизма като лява идеология и фактически разложи левите партии, като преди това ги обезличи и лиши от борческия и революционния им дух.

 

2.

 

Неолиберализмът успя да заблуди хората, че капитализмът (особено днешният!) е съвършена пазарна икономика, истинска и действена демокрация, свобода на словото и на движението на пари, стоки и хора, равни възможности за всички за успех в живота. Според него слабостите на системата се дължат на отделни личности, правителства, държави; на остатъчното влияние на комунизма като натрупан вреден навик. Затова и отстраняването на тези слабости става лесно и бързо. Войните се представят като войни за демокрация и свобода срещу диктатури, религиозен фундаментализъм, врагове на прогреса. Най-голямата грижа на неолибералната идеология е да поддържа лицето на системата свежо, чисто, красиво.

Системата обаче все повече показва истинското си лице и истинския си облик. Зачестилите икономически кризи, рязкото спадане равнището на живота, увеличаващата се бедност, невъзможността да се гарантират социалните права на гражданите показаха, че нещо не върви, че трудностите са непреодолими, а проблемите неразрешими. Кризите са все по-дълбоки и все повече системни, засягащи същността на икономическия модел и принцип на капитализма. Затова и става все по-трудно да се живее – и то навсякъде по света, а не само в бедните държави. Всички държави обедняват! С материалната бедност западат нравите, моралът, нравствеността, образованието, културата.

Обаче левицата в целия свят не забелязва това и се държи все по-неадекватно, не разбира (а може не иска да разбере) какво се случва, поради което не разпознава социалното зло, не знае как да се бори срещу него и изобщо не работи за преобразяването на света. Тя се държи като продължение на неолиберализма и по същество му служи охотно и сърцато. Никога левите партии не са били толкова безпомощни! И как няма да са безпомощни, когато отдавна се продадоха на системата, за да й бъдат в угода. Те са тези, които най-упорито повтарят, че днес няма класи и класова борба, че проблемите и конфликтите са на друго място. „Другото място“ са „джендър практиките“, екологията, глобалното затопляне, домашното насилие.

Днес никой не подлага на съмнение и не критикува системата от противна на неолиберализма позиция. Дори и левите анализатори, идеолози и политици. Понякога се изказва негативно отношение към отделни нейни слабости, недостатъци и пороци. По същество обаче е неприкосновена. Така тя не се компрометира и си остава такава, каквато желае да я знаят: единствена, незаменима и вечна, способна да се преобразява, усъвършенства и развива.

Ала не е!

Неолибералната пропаганда успява чрез словесното означение и дискурса да измени представата за реалността. Това стана сравнително лесно, защото умът на буржоазния човек е ленив и е толкова отдаден на нещата и явленията от бита си. Само те го интересуват, само на тях държи и само с тях живее. Всичко, което не вижда, не чува и не пипа, не го интересува. Другото не го занимава. Неолибералната идеология го затвори в този бит и му внуши, че тук е идеалната му среда.  Тук именно задоволеността от материални блага ще го прави щастлив и ще потъва в дебрите на удоволствията, консумацията, забавленията и преследването на личния успех. Неолибералната пропагандата и постмодернистката етика обявиха в абсолютна ценност егото, личното аз, грижата за себе си. Буржоазният човек още от зората на възникването си през Ренесанса живее с тази мисъл, но едва от средата на ХХ век тя за него е практически осъществена и се е превърнала в етическа норма. Разцветът на високите технологии и на медиите освободиха в голяма степен и труда му от големите усилия на миналото, гарантираха му известна сигурност в материално отношение, отвориха за очите му целия свят и го накараха да се почувства истински господар на живота. Атеизмът му бе оправдан. Буржоата вече наистина повярва, че той е по-силен и могъщ от Бога! И че той, а не Бог създава заповедите, които хората са длъжни да спазват.

Но това е истина на думите и дискурса, не на същността. В хуманитарната и социално-политическата сфера не винаги „истината се потвърждава от опита“. Възможно е теоретичната обосновка да се окаже повече валидна и достоверна от всеки практически опит. Особено ако опитът се отлага или бива забавен дотолкова, че да се забравят резултатите и доказателствата от предходния социален опит. Поради тази елементарна причина бе „доказано“, че класовата борба не съществува, защото нямало вече антагонистични класи и съсловия; че днес борбата е между Севера и Юга, между Европа и исляма, на демокрацията срещу тоталитаризма и тероризма. Обозначиха се други точки и линии на обществените противоречия и те били между „свойства“, „качества“, „състояния“, а не между интересите и техните носители. В САЩ и Европа, които след Втората световна война станаха световните хегемони и най-богати, практически бяха премахнати бедността и гладът. Това действително намали рязко социалното напрежение, а с ликвидирането на левите партии настъпи и едно идеологическо спокойствие; то притъпи още повече класовата борба и я лиши от идейна аргументация и оправдание.

Дори студентските вълнения във Франция от 1968 година, които отбелязаха най-високата степен на социално-политическо напрежение в Западна Европа след Втората световна война, бяха представени като сблъсък между поколения, а не като израз на класовата борба между буржоазията и пролетариата. След тези събития спря да се говори за „буржоазия“ и „пролетариат“, тъй като класите вече се били размили в различни социални групи, между които няма антагонистични противоречия, защото са без класово съзнание. Обществото е станало монолитно, а партиите изразяват политическите интереси не на класи, а на подобни групи. И това че вече почти няма „мръсно производство“, както е било в зората на индустриалния капитализъм или че в богатите държави е изчезнало рязкото разделение по имуществен признак, поради това че дребната буржоазия, наричана днес „средна класа“ е по-богата от своята посестрима от преди век, а още по-малко защото липсва онзи пролетариат, който познаваме от революциите в началото на ХХ век и от съчиненията на Маркс и Енгелс, дава основание на неолибералната идеология, а и на социалистическата, да твърди, че различието на днешния капитализъм не отговаря на старите представи, идеи, термини. Защото били плод на предразсъдъци и те трябвало да бъдат изоставени, защото пречели да се усъвършенства сегашната социално-политическа и икономическа система и хората да живеят още по-спокойно и богато.

Ала не е достатъчно болният мозък да се самообявява за здрав, за да бъде такъв.

Още в своята знаменита книга „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ (1852) Карл Маркс ни предупреди, че „в своята трезва практичност буржоазното общество си създаде свои истински тълкуватели и глашатаи“, които са натоварени да вършат онова, за което стана дума по-горе. И че тези глашатаи говорят толкова силно, че заглушават всички останали говорещи. Но това не означава, че заглушените нямат право да говорят и да ги чуват.

Понеже дискурсът замени реалността, невъзможно е реалността да бъде обяснена с дискурса.

Дискурсът обаче не случайно настоява, че той казва истината. Но е време да разобличим заблудата, в която той ни вкарва. Време е да изправим социалната мисъл с главата нагоре и прогледнем отново истината на реалността, а не в неолибералния дискурс.

Можем да наричаме днешното общество постиндустриално, постмодернистко, пазарно, неолиберално и т.н., но то си е буржоазно-капиталистическо не само по название, но и по същност. То е такова, защото господстващата класа в него е буржоазията, а целта му е натрупването на капитал, а не утвърждаване на свобода, социално равенство,  братство. Какъвто беше дискурсът на Френската буржоазна революция. Думите й трябваше да бъдат красиви и привлекателни, за да спечели масата и с нейна помощ да победи политически аристокрацията, след като отдавна я бе победила икономически.

Формулата „свобода, равенство, братство“ бе твърде обща, обтекаема и лесна за разясняване и доказване. В нея имаше прекалено много възвишеност, мисъл, идеал, за да бъде единственото идеологическо оръжие на системата – особено в наше време, когато човекът стана прекалено практичен и конкретен. Тя бе примамливото лакомство на интелигенцията от социалистическите страни, а за население на Западна Европа и САЩ – твърде банална. А и то вече виждаше пустословието в нея. Нито свободата, нито равенството, а още по-малко братството им пълнеха стомасите и джобовете, а и изобщо не ги разтушаваха и забавляваха.

Все пак в края на 80-те години на ХХ век системата бе достатъчно изтощена от т. нар. „студена война“; тя изпитваше сериозни икономически проблеми и ако Съветският съюз и социализмът не бяха рухнали така лесно, щеше да се изправи пред непоносими изпитания. Оголваше се същността й, а и комунистическата пропаганда помагаше в някаква степен човечеството да види тази нейна същност.

Но се случи друго: реставрацията на капитализма в страните от социалистическия блок забави процеса на разложение, като осигури достатъчно алиби на капитализма да реши по-лесно възникналите проблеми и да отложи неизбежния си край. Понеже нямаше вече големия си противник, не му беше нужно да се показва такъв, какъвто искаше преди да го видят почитателите му в социалистическия блок. Но системата вече бе в продължителна икономическа криза и това й налагаше да отнеме онези социални придобивки, заради които в социалистическия блок хората въздишаха и ги хвалеха като „социалистически“. Това ставаше в съпровод на масирана идеологическа и пропагандна атака, която позволи почти безболезнено и бързо да се извърши трудната операция. Наложи се отново дискурсът да замени реалността. Без социалистическия блок онеправданите нямаха нито сила, нито куража да протестират, като  ли да се бунтуват.

Напомням тези факти, за да навляза в темата на моето изложение. Когато изследователят анализира някой факт или явление, той търси истината, а не се прехласва по думите, с които тя е прикривана.

 

3.

 

Няма съмнение, че днес господстващата класа и у нас, и в Европа, а и в целия свят, е буржоазията. Началото на нейното абсолютно господство Карл Маркс в цитираната по-горе книга определя времето между 4 май 1848 до края на май 1849 г., когато във Франция се учредява буржоазната република. Буржоазната монархия на Луи Филип, подчертава Маркс е заменена с буржоазната република. Буржоазията установява своето господства „от името на народа“. Нейната власт е „от името и в името на народа“. Но това е пак дискурс, който трябва да скрие мистичната сила и енергия на главният двигател на тази власт: капиталът.

Най-общо казано, капиталът е съвкупност от ресурсите, които могат да бъдат използвани и се използват в производството на стоки и услуги, за да се получи принадена стойност и печалба. В различните форми на обяснението той винаги е нещо едновременно конкретно, но и абстрактно; може да се измери, изчисли, отчете, но няма как да се види и пипне. Защото това са пари, недвижима собственост, жива сила (работна ръка), пари, средства за производство и всичко, което участва в производството и размяната, за да се произведе принадена стойност и се натрупват печалби. То се организира и управлява от човека, но по строги икономически закони, които са обективни и действат независимо волята на този, който е собственик или изучава процесите. Процесите протичат на пазара. А той също функционира по обективни правила и закони.

Полученият тук капитал, който постоянно расте и се натрупва, в един момент придобива собствена душа, ум, сили и воля, излиза от „командно дишане“ и започва да функционира самостоятелно, без да отчита волята на тези, които формално го притежават и би следвало да разполагат с него по свое усмотрение. Това става особено категорично и видимо към края на ХIХ и в началото на ХХ век, когато капитализмът преминава в своя висш и последен стадии, наречен от В. И. Ленин „империализъм“. Ленин описа и анализира този стадий в своята знаменита книга „Империализмът като висш стадии на капитализма“ (1917). Преходът на капитализма в стадия на империализма наложи преустройството на цялата буржоазно-капиталистическа система. Капиталът се нуждаеше от нови условия, в които да нараства и активно и плодотворно да работи. И той ускори рязко развитието на технологиите, като съкрати времето за тяхното въвеждане в сферата на производството. Намален бе отрязъкът от време от началото на производството през получаване на готовата продукция до реализацията на пазара и възвръщането на вложените средства и получаването на принадената стойност. Необходимо бе парите и стоките да се движат много бързо и свободно из целия свят. банките Като засилиха своята роля само в сферата на производството, капиталовложенията и потреблението, банките, т. е. финансовият капитал,  успешно навлязоха и в политическия сектор. И се включиха в управлението на света.

Капиталът е продукт на модерната, т. е. на буржоазната епоха. Буржоазията и капиталът са двете й най-важни същности; те определят характера и на социално-икономическата и политическата система. Нито буржоазията може да съществува без капитала, нито капиталът би бил възможен без буржоазията. Духът на капитализма произлиза от капитала и се въплъщава в буржоазията като господстваща класа. За да могат и буржоазията, и капиталът да извършат своята историческа мисия на преобразователи на света, е необходим нов тип държава, коренно различна от тази, която аристокрацията преди тях бе създала. Това е най-напред националната държава, а след това различни нейни модификации, докато се стигне до днешните опити за създаването на някаква глобална държава. Държавата е необходима, за да обедини силите на обществото и икономиката и да организира, контролира и управлява обществените отношения чрез различни институции и организации.

Тази нова триединна система живее и функционира отделно от Бога, Вярата и Църквата. Тя ги отрича и откъсва от себе си. Първоначално, докато буржоазията се формира, а капиталът се натрупва, тя ги приема, защото има нужда от тях, но в изопачен от протестантството вид. Системата е от онези „деривати“ на протестантската етика, за която „всичко е позволено“, щом „Бог не съществува“. „Бог не съществува“, но съществува капиталът! И той става новия бог на буржоазията и буржоазния човек.

Но понеже няма как капиталът открито да бъде обявяван за бог, налага се системата да включва способността си да съчинява дискурс и евфемизми на понятия и термини, които биха предизвикали раздразнения, съмнения или подозрения.

Каквито и нови определения да бъдат измисляни, за да означат капитала като бог, той е богът на новото езичество. А боговете на новото езичество са дело на сатаната! Религията на новоезичеството е неолиберализмът.

Идеологията е религията на днешния ден, макар неолибералите постоянно да говорят за деидеологизация. Но без идеология е невъзможно съществуването на обществото, тъй като тя е подреждане на ценностите и представя своите обяснения на света като истини за всичко и за всички, които я споделят. Тя обединява и представя аргументи, за да получи човек основание да се осъзнае като творец на историята, както и да възприеме света в определена цялост и светлина, да го разбира, обяснява и да участва в делата му. Идеологията свързва подобно религията, но не чрез бог, а чрез вяра в човешката воля, способност и власт. Затова е и силно подвластна на сатаната и обикновено превежда на човешки език неговата зла воля.

Неолиберализмът е последната идеология, чрез която говори сатаната. “. Гласът му тук е най-силен, омайващ и поразяващ с покварата си. Защото неолиберализмът уж проповядва свобода и свободна воля, а здраво обвързва с въжетата си света и го поставя в пълно подчинение от волята на капитала. А той създава такива зависимости, от които никой не е в състояние да се изплъзне и да ги преодолее. Защото е власт, която не търпи волности и неподчинение. Тя се осъществява чрез хора, но те самите са във властта на капитала и дори нямат своя воля.

Властта на капитала е вездесъща! Тя е овладяла душата на човека, но и живота в неговата органична и неорганична същност, природата. Да не говорим за политиката, икономиката, обществените отношения. Неолиберализмът умело е втълпил на хората, че всичко се замисля и извършва от хора – политици, държавници, учени, военни, търговци, финансисти, индустриалци, философи. И то по техните мерки, мащаб и възможности. Ако нещо не е наред, то е заради грешките на хората, а не на капитала и системата.

В духа на тази идеология е натрупването на огромна литература, разказваща за зловещата роля на разни „световно правителства“, „световни конспирации“, „клубове“, „центрове“, „институти“, които не само разработват планове и проекти за преврати, войни, политически убийства, заразявания, но и успешно ги осъществяват чрез поставени от тях държавници и военни, шпиони и наемни убийци. Като четеш тези книги, те обзема ужас. И се питаш истина ли е това, или фантастичен разказ за невероятни неща. Истина е, разбира се! Дори не цялата. Но почти всички книги са писани пак по поръчка и са специално финансирани или с нарочно предоставяне на фактологията на авторите им, за да се отклони вниманието от този, който е вдъхновителят. За да не се накърни неговата сатанинска същност и се разбере истината за неговата всевластна роля. Затова никой автор не отива отвъд фактите, за да не би да стигне до цялата истина. По-добре е част от нея да се представя все едно е цялата – за да  по-лесни и повече манипулациите с човешкото съзнание.

 

5.

 

Днес капиталът е отнел свободната воля на цялото човечество. Той такава мощ е придобил, че като на шега внушава, определя, насочва, управлява човешката воля – от личния живот на отделния човек до поведението на държавите, народите и обществата. Никой не е годен да се съпротивлява и оспорва решенията и желанията му. Той е и в живата и неживата материя, обсебил е умовете и душите на хората, подчинил е безпрекословно държавните и международните органи и организации.

Капиталът се е превърнал в някакво мистично същество, в левиатан на неолибералната епоха, излязъл от морското дъно, за да покори и овладее отново света.

Познанието ни за днешния свят не може да бъде вярно, точно и пълно, ако не отчитаме новото проявление на капитала, неговата могъща сила и парализираща власт над обществото и отделната личност. Можем да изваждаме на показ всякакви факти и явления, които здравият разум не е в състояние да проумее и приеме; да се стъписваме пред нечовешки жестокости, титанични сблъсъци, коварни замисли и необясними на пръв поглед събития и явления. Можем най-сетне да използваме правото си на свобода на словото и да изобличаваме политическите решения на различните държавници и да искаме тяхната оставка, да ги заклеймяваме като врагове на човека, но ако не видим в дъното на всичко това пипалата на капитала, нищо няма да сме познали и разобличили. Причината ще остане скрита, а дори да отречем следствията, няма да изкореним злото.

Левиатан не подлежи на превъзпитания и не можа да бъде поставен в услуга на онеправданите, да служи на справедливостта, равенството, свободата и братството. Нито може да бъде дисциплиниран и да работи охотно и безкористно в полза на обществото. Дори и държавата не е в състояние да го покори под своя власт и зависимост. Напротив, той е властелинът на държавата и обществото. Затова е илюзия, че капиталът ще се подчини на партийна програма и ще чуе справедливите искания, изразени в нея. Или ще се трогне от плача на страдащите и сълзите на немощните. Защото той съществува единствено за себе си. Понякога, за да покаже друго лице и предизвика симпатия към себе си, за да откъсне хора от левите идеологии и политически практики (както беше след Втората световна война), за да гримира лице на системата, имитира грижовност и състрадателност. Но това е за кратко. По време на Студената война, непосредствено след края на Втората световна война,  в Западна Европа се формираха т. нар. социални държави. Това бяха най-мощните в икономическо отношение страни, отделящи от бюджета си за някакви малко или много сериозни придобивки за работниците. Тогава там се създаде т. нар. „средна класа“ от заможни дребни собственици, държавни служители, интелектуалци. Понеже тогава там управляваха социалдемократически партии, този впечатляващ жест на капитала бе приписан на социалдемокрацията. Голяма заблуда е обаче да се смята, че социалдемократите бяха „опитомили“ капитала и го бяха превърнали в изпълнител на тяхната воля за социална справедливост. Той сам бе решил  да ги покаже на Съветския съюз и социалистическия блок, че благодарение на отказа им от революционния марксизъм и колаборацията с едрата буржоазия и дори с фашизма в Германия през 30-те години на ХХ век, са умели и грижовни държавници; че радикалните промени могат да се извършат по еволюционен, а революционен път; и най-сетне – само капитализмът е способен да осигури богат и охолен живот заедно с политически свободи и равенство на всички социални слоеве и класи.  И че социализмът е несъстоятелен. Но не добавя, че за това „чудо“ работи целия свят и заради него страдат бедните в другите държави.

Капиталът никога не може да бъде подчинен от държавата чрез закони и норми. Защото не тя стои над него и не тя решава какво да е поведението му,  а той е неин господар и владетел.

Капиталът може да бъде победен и подчинен на справедливостта от друг тип държава, която да е създадена, за да овладее тази титаничната и мистична негова сила и да я накара да работи за други нужди и в други ползи.

Каква ще е тази държава и кой социален и политически субект е натоварен с историческата задача да я създаде? И кой ще освободи хората от тържествуващото днес зло? Това са фундаментални въпроси, отнасящи се до смяната на социално-икономическите системи. Т. е. до характера на революцията, нейните движещи сили и основната класа, които ще я осъществят. Маркс нарече тази държава „диктатура на пролетариата“, а системата, която ще се установи след отхвърлянето на капитализма, комунизъм.

Всяка революция установява в началото диктатура на този, който е нейният основен субект. Така без съмнение ще бъде и при една бъдеща социалистическа революция. Аз не съм много сигурен, че тя ще бъде „на пролетариата“, защото едва ли пролетариатът ще я установи. Революцията за смяната на капиталистическата система ще я извърши някоя нова класа, която ще бъде натрупала достатъчно икономическа власт, за да поиска от буржоазията и политическата. Но че тази нова система ще бъде според описанията на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, нямам съмнения.

Ролята на пролетариата обаче е изключително важна сега, когато капитализмът е навлязъл в своята непреодолима системна криза, след която повече няма да го има.

Колкото днес да го отричат, крият, обезличават, именно пролетариатът е този, който е длъжен сега да започне политическото подриване на капитализма. Борбата му срещу капитала е изключително важна. Тя е историческа, защото ще ускори края на системата и ще доближи настъпването на нова социално-икономическа и политическа епоха. Ала левите политически субекти и мислители са длъжни да работят много и упорито, за да помогнат на пролетариата отново да се осъзнае „в себе си“ и „за себе си“ и да привлече за съюзници всички онеправдани и потиснати. Той е длъжен да им помогне и да ги поведе и те да се осъзнаят като класи и да поемат ролите си в историята.

Сега е времето на подготвителната работа, когато отново трябва да се формират принципите на  лявата идеологията, и когато левицата отново ще постави своите тактически и стратегически цели, ще набележи средствата, с които ще ги постига. Но преди всичко е необходимо днешният свят да бъде обяснен и да бъде казана истината за него. И смело, открито и безпощадно да се посочат порокът и грехът на капитала и капитализма, тяхната сатанинска същност.

Иначе този свят не може да бъде нито обяснен, нито преобразен.

 

 

Източник: сайтът „24 май“, 18.04.2020

 

 

 

 

вторник, 7 април 2020 г.

Иван Вазов или началото и краят на българската литература – Панко Анчев

 

1.

Появата на писател като Иван Вазов е възможно единствено в литература, която е осъзнала съдбовното си предназначение да бъде изразителка на формиращата се и утвърждаваща се нация, и да заслужи ново отношение към себе си в националното общество. Необходимо е нацията и обществото да са достигнали до определена степен на зрелост, за да са способни да се организират по нов начин и да заемат отреденото им място в семейството на другите нации в Европа и света. Вазов е продукт на огромната национална енергия, която преобразява историята.

Такъв писател се ражда в различните нации по различно време в зависимост от това кога всяка от тях достига до равнището, отвъд което започва новото й летоброене и се превръща в строител на своя собствен живот. Необходими са много натрупвания в националното съзнание и културата й. Най-важното е езикът да е придобил възможности, чрез които да изобразява и изразява сложни чувства, мисли, настроения във всичките им нюанси и степени. Тогава този писател става главният изразител на националния ум, душа, начин на мислене, съзнание. Той се превръща в нейното „всичко“, за да я обезсмърти в словото и чрез словото си.

Иван Вазов наистина не е просто един от големите ни писатели от края на Възраждането и следосвобожденската ни история, работил във всички литературни жанрове. Той е епоха в българската литература, неин основоположник и крепител на духа и смисъла й. В този смисъл той е повече от писател, защото е властител на националния ни дух.

От „История славяноболгарская“ на преп. Паисий Хилендарски до Иван Вазов има малко повече от един век, през който българската литература търпеливо се подготвя за своето ново служение, преодолява Средновековието и средновековното съзнание, създава нови думи и напълно нов книжовен език, излиза от богослужението и приема нови форми на своето битие; тя разнообразява жанровата си система, променя тематиката и проблематиката си, въвежда нов тип персонаж, когато описва и изразява, включва се в обществения живот и заема главното място в него. Литературата се превръща във водач на народа в борбите му за национално освобождение и възстановяване на независимата и свободна българска държава. През този век тя ражда велики писатели от ранга на св. Софроний Врачански, архм. Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, чрез които превръща новобългарския в могъщ литературен език, способен да бъде носител на Истината.

Тогава чак се появява Иван Вазов! Появява се, за да стане вечният български писател на всички поколения и епохи, и техен най-могъщ и верен изразител. Без Иван Вазов българската нация вече не е в състояние да съществува. Без него тя ще рухне и ще загине.

Вазов не може да бъде тълкуван и разбран извън тази си съдбовна предопределеност за българската нация и българската литература на модерната епоха.

Когато казвам, че Иван Вазов е нашето „всичко“, аз подчертавам, че у него е заложено цялото следващо заедно с него и след него развитие на българската литература. Той е епичен, преди още да се е формирало епическото съзнание, и неговият роман е епически роман; лириката му е предвестник на новото поетическо съзнание, което ще доминира в българската поезия в края на ХIХ и през целия ХХ век; драматургията му ще определи характера на българската драма и комедия, а и на българския театър през целия ХХ век; разказът и повестта му ще оформят руслото, вътре в което ще се движат кратките прозаични жанрове. Темите и проблемите, с които се занимава във всичките си произведения са теми и проблеми, които ще разработват всички български писатели и ще го правят по негов образ и подобие. Вазов просто не може да бъде преодолян в литературното развитие и целокупното му творчество ще продължава да влияе върху българската литература. Тя затова е и все още жива, силна, изразителна и обществено значима.

 

2.

Иван Вазов има самосъзнанието, че е национален писател и това именно определя и житейското, и политическото му поведение. Във времето, когато живее и твори, литературата трудно се отделя от живота и писателят няма как да се ограничи в творческата си дейност, без да участва малко или много активно в обществено-политическия живот. По време на революционните борби той е революционер; после е политик и държавник. Двете негови ипостаси, които принадлежат на една и съща природа, го характеризират еднакво точно и изразително, защото сам той не може да се раздели и изтъкне едното си лице за сметка на другото. Макар че Вазов не е революционер като Любен Каравелов или Христо Ботев. Дори не и като Петко Р. Славейков. Той принадлежи на революцията единствено чрез словото си, което свидетелства за нея и я изразява пълно и вярно. Такъв е духът на времето, в което приключва формирането на нацията и се учредява и устройва държавата. Едни и същи хора започват и довършват обществените дела, на които са се посветили изцяло и без остатък.

Писателят обаче е обществено значима личност, ползваща се в огромно уважение и доверие, благодарение на словото си, но и на усилията си практически да прилага това, за което пише в творбите си. Когато писателят е от ранга на Иван Вазов, неговата политическа дейност придобива нови измерения и значимост. Той внася нужното благородство и морал в политиката и придава на държавата друг облик, превръща я в държава на народа, а не на една или друга класа.

С политическата и държавната си служба Вазов показва и нещо друго. Обикновено се казва, че работата на писателя е да пише; че държавните дела са сложни, изискващи професионално отношение и изразходват много сили, енергия и време, които писателят не бива да хаби извън писането. Големият писател обаче не е обикновен писател и творческата му енергия се въплъщава не само в писането на литературни творби, а и в практически дела, в това число и в управлението на страната и обществото.

В идеалното си съчетание това се проявява, когато литературата заема високо място в обществената йерархия, на нея й вярват, защото знаят, че тя не е измислица, а пресъздаване на реалността. Но такова място в подобна йерархия литературата придобива единствено в колективистичния тип общество. Това е обществото, чийто изобразител, свидетел и изразител е Иван Вазов.

Колективистичният тип общество не се създава по някаква идеология, а е една от фазите на четиритактовия модел при смяната на типовете общества, който съм описал в книгата ми „Философия на литературната история“ (2004). В българската реалност първият такт е колективистичния тип. И това е голям подарък, който историята дарява на българския свят. Защото формирането и утвърждаването на българската нация се извършва под преобладаващото влияние на центростремителните социални сили и те я сплотяват и настройват за решителни действия за своята свобода и независимост.

Особеностите на този тип общество е в това, че е устроено на принципа на разбирателството, доброволното предаване властта на най-уважавания и почитан от всички, а после те му се подчиняват. Но той не спекулира с доверието и не използва властта за извличане на лични ползи. Решенията се взимат от всички и няма борба за власт; всяко нарушение на тези принципи се отстранява бързо, а нарушителят се изолира. Разногласията винаги са драматични и се преживяват от обществото като тежко изпитание, от което трябва всички да излязат заедно, обединени и с общи усилия. Това не означава, че този свят е идиличен и измислен. Напротив, той е напълно реален и литературата непременно го пресъздава и изобразява такъв, какъвто е. Трябва само изследователят да прочете правилно и точно творчеството на писателите, които са негови изразители, за да го забележи и види в целия му ръст.

При Вазов е лесно това да стане.

Творчеството му е образец на пресъздаване колективистичния тип общество. По неговия модел можем да анализираме и творчеството на други писатели от други времена, за да търсим и откриваме въпросния изобразяван и изразяван тип общество. Най-силно впечатлява у Вазов огромната жизнерадост, любовта към живота, очарованието на природата, благородството и красотата на човека. Светът е хармоничен, човечен, добър, смирен. В него любовта и повече от злобата и омразата, доброто повече от злото. От тук идва и огромната социална енергия, която напира, за да се приложи в съзидателна дейност. Героите на Вазов във всичките му жанрове не се отчайват никога, не униват, защото ги води светла мисъл и добро чувство. Те обичат да са заедно, да споделят радости и тревоги, да си помагат.

В романа „Под игото“ колективистичният тип общество се проявява отчетливо. Във всяка обществена група: било семейството на чорбаджи Марко, било в кафенето, на революционните събрания, дори по време на въстанието винаги начело стои водачът на общността и около него се разполагат всички останали. Те го слушат, съветват се с него, уважават го и го почитат. Той не е властник, а нещо като баща с авторитет и вътрешна сила, способен да организира тези, които го следват, да им придаде енергия и сила. А те знаят, че той няма никога да ги излъже, подведе или заблуди. Но и те няма да му изменят, да го предадат и погубят. Защото един без другиго са безсилни и безпомощни. Хората са обединени, а не разделени. Те нямат нужда да се окуражават, да се подтикват. Но им е необходимо някой да ги поведе, да хвърли искрата и от нея да пламне огънят. Тази общност се чувства като своеобразна държава, която има граници, но и липсва независимост. Когато я придобие, нейната вътрешна свобода трябва да се преобрази и в политическа, за да се въздигне народът и започне да върши чудеса и подвизи.

 

3.

Още в първите си две книги „Пряпорец и гусла“ (1876) и „Тъгите на България“ (1877) Вазов поставя темите и сюжетите, които по-късно ще развива, обогатява и ще намери зрели решения. Главният акцент в тях, а и в цялото му творчество, е тезата, че всичко българско и родно е хубаво, добро, красиво, нравствено, величаво, осенено от Божията благодат. Дори и природа! А може би най-вече природата. Нейната прелест е вдъхновяваща, защото е българска природа. Въздухът е свеж, цветята са ароматни, момичета са прекрасни просто защото принадлежат на България. Романтичният идеал на Вазов е с подчертан националистичен характер.

Заедно с лирико-романтичните теми и сюжети Иван Вазов пресъздава драматичния и сложен обществен български живот. Народът е впримчен в робство, страда и се изпълва с гняв и непримиримост, за да отхвърли тиранията и извоюва своето преобразено отечество. Поетът възхвалява народния подвиг, откроява героизма и себеотрицанието на българите, с които те са заслужили свободата си, дошла с любовта и саможертвата на руските войници.

Политическата свобода има своите измерения и нравствени основи. В борбата за нейното извоюване личността проявява най-добрите си качества, които са присъщи и на целия народ. Те са изконно български. Най-важното от тях е героизмът. Българският героизъм е пословичен. И като такъв той е вече и обществено-естетически проблем, преобразен исторически, получаващ ново звучене и смисъл в буржоазната епоха. И е от изключително значение в поезията, прозата и драматургията на Иван Вазов.

Българската литература не само достоверно свидетелства за процесите в обществото, но и активно участва в усилията му да се самосъхрани и консолидира. Тя изразява и обратните настроения, като показва вътрешните му противоречия, унинието и обезверяването на хората. Така тя реално служи на нацията, а не на определени класи и съсловия. У нея няма партийно-политически пристрастия, въпреки че писателите не са безразлични към политическите борби. Литературата чрез своите високи образци обективно отразява и изразява онова, което протича в обществото; тя е свидетелството за неговото здраве или боледуване. Това много ясно се вижда от творчеството на Иван Вазов.

Иван Вазов е един от най-убедителните и аргументирани критици на следосвобожденската действителност у нас. Той е сред изпитващите най-дълбоко разочарование от случващото се в обществото и държавата след извоюването на свободата. Върху него се стоварва с пълна сила грубостта и бруталността на българската власт и на нейните „новите герои”. Принуден да емигрира, Иван Вазов пише в чужбина едни от най-ярките си творби, в които или изобличава мерзката реалност, или участва в усилията на обществото да запази целостта си и възстанови единството си.

Ние с право наричаме Вазов „нашето всичко”, както руският критик и писател Аполон Григориев е определил значението на А. С. Пушкин, защото е олицетворението на българската нация и чрез цялото си творчество е изразил нейния дух, същност и начин на мислене. Но именно защото е „нашето всичко”, т. е. национален писател, а не писател на определена тема или на един отрязък от времето, а още по-малко на някоя отделна класа или социална група, Иван Вазов е типичен носител и изразител на буржоазно съзнание. Той завършва процеса на секуларизация, започнат от Възраждането, и утвърждава окончателно системата от буржоазни нравствени ценности. Вазов е напълно „модерен човек”, т. е. светска личност, реалист и буржоа, за когото човекът е господар на себе си и творец на съдбата си. У него няма нищо средновековно и дори патриархално, макар все още в литературознанието да битува тезата, че показвал предимно патриархалния, т.е. средновековния, не-буржоазния бит на българите, че самият той бил патриархално устроен човек. Може би е по-точно да кажем, че с Иван Вазов завършва първият етап от развитието на буржоазното общество и че той е първият наш типичен „бюргер”. У него съжителстват едновременно болката за ставащото и съпротивата срещу започналия упадък. Той все още е „универсален човек”, човек на трудно удържаната пълнота и хармония на битието, което вече е наранено и пропукано.

Иван Вазов е пример за това как литературата участва в обществените процеси, как им влияе и ги насочва в определена посока. Нейната обществена длъжност е да изразява идеите, раждани от обществото и нацията, да ги озвучава и налага в социалната среда и по този начин да внушава и възпитава добродетели и начини за съпротива срещу недъзи и пороци. Това тя прави дори и тогава, когато нейните създатели странят от пряко участие в обществения живот или в житейските си практики се противопоставят на тези идеи. Литературата, както и изкуството изобщо, е особена дейност, поради което трябва да сме предпазливи в оценките и анализите си на творчеството на един или друг писател. Никой значим автор не е извън времето и идеите на времето си. Иска или не, той е техен носител и озвучител. И колкото по-голям и значим е този писател, толкова той е по-навътре в своето време и по-достоверен негов свидетел.

Рязката смяна на обществените условия веднага след Освобождението породи огромен брой проблеми, които трябваше да бъдат разрешавани както от предишните герои, така и от новите двигатели и ръководители на обществените процеси. Сега обуржоазяването получи невиждано преди ускорение. Революционният подем от втората половина на 70-те години на ХІХ век рязко трябваше да смени характера си и да се преобрази в подем в икономиката и в ново устройство на обществото. Той трябваше да бъде съхранен, за да се ускори формирането на нов тип личност. Заедно с новата личност бе необходимо да се утвърдят и редица други надстроечни фактори, позволяващи животът да протича в ново русло. Ала една е представата за възмечтаната свобода, друга е реалността в свободната държава. Пропагандната машина на революцията (доколкото имаше такава „машина”) настройваше нацията към съпротива и разрушаване на системата; сега същата тази машина трябваше да се пренастрои, за да измени нагласите на нацията към изграждане на новата държава. Самата държава стана друга. Българите мислеха преди, че щом е българска, тя непременно ще е майка на всички, ала тя се оказа мащеха за повечето от тях. Или поне така я възприемаха нейните поданици и синове, които разчитаха да получат от нея грижи, работа, прехрана, справедливост. Но държавата не е на „всички”, но всички са длъжни да й се подчиняват и да й служат. Тази жестока истина не можеше да бъде разбрана от „свободните” българи, почувствали се излъгани от самите себе си и от илюзиите, с които са се подхранвали духовно и благодарение на които са устоявали досега.

Следосвобожденското творчество на Иван Вазов вмества и критиката на несъгласния с новата социална действителност, и усилията на обществото да поддържа вътрешното си равновесие и консолидация. „Епопея на забравените” показва как един голям поет от ранга на Иван Вазов успява да съвмести тези две роли, възложени му от времето и обществото.

 

4.

У Иван Вазов всичко е неотделимо едно от друго. Не може да се каже, че той е само поет или само разказвач, или драматург, или публицист, или романист, или литературен критик. Защото е всичко това заедно, събрано в една личност и в едно слово. И във всеки един жанр той е безспорен майстор, класик от най-висок ранг. Появата на гений като Вазов е знак, че обществената енергия се е насочила към качествено преобразуване на обществото в осъзнаващ се творец на историята. Такива автори се появяват в края на Възраждането, за да го изчерпят и за да поставят литературата и изкуството върху нови естетически принципи.

В прозата се открояват по-отчетливо и особеностите на Вазовия свят. Прозата дава възможност да се изваят характери, да се проследява движението на идеите и да се развиват сюжетите, в които се проявяват героите на новото време.

Като изключим „Под игото“ и историческите повести и романи, в почти всички прозаични творби се оглежда и изобразява повече светът на след-Вазовата епоха – става дума за сюжетите, не за подхода и оценката на времето. Вазов премина към белетристика след поезията, когато в българското общество настъпват сериозни промени, когато духът на Възраждането се изражда в досаден спомен. Гледната точка на Иван Вазов е важна и особено показателна за развоя на обществените настроения и за дълбоките социални изменения. Сблъсъкът между „старите“ и „новите“ българи е битов конфликт с подчертано нравствен смисъл. Някогашното чуждопоклонство и чуждоподражателство, жаждата да богатство, страхът и подлостта, двуличието се оказват добродетели за освободилия се от турското робство народ. Изчезнал е героизмът от ежедневния живот. Изведнъж сякаш хората са останали без обединяваща идея; те се виждат отделени един от другиго и се питат „защо?“. И задачата на прозаика Вазов е да отговори на този все по-драматично задаван въпрос.

Героят на Вазов в прозата е простодушен човек, без задни мисли, естествен и чувствителен към несправедливостите. Той бързо и доверчиво разкрива себе си, макар че се свени да се показва и да става център на внимание. Неговата предвидимост и простодушие не са липса на душевен живот – напротив, душевният му живот е дълбок и смислен, подчинен на висока нравственост. Такива хора не умеят и не обичат да живеят изолирано, затворени в себе си, отдаващи се на самонаблюдения и самоанализи. Героят на Вазов е колективистичен човек, способен да съществува единствено заедно с другите. Затова ще го видим толкова често в кафенето, в кръчмата, по празненства. Това са местата за общуване между членовете на обществото. Те се стремят към това общуване, приемат го като благо. Подобен тип нагласа ще открием по-късно и у Йовков, и у Димитър Талев. Животът не е на нивата, в работилницата, а на местата, където има много хора, дошли специално за да бъдат заедно. Може би поради тази склонност и нагласа домовете в света на Вазов са многолюдни, шумни, организирани като хармонични общности.

Но обществото има определен обем, за да функционира нормално и безболезнено. То е широко отворено, но да някакви граници и най-често за съзидателни дейности. Влизащите в това общество трябва да са нравствени хора, да не са рушители. Защото то има съпротивителни сили, но е прекалено доверчиво, за да бъде постоянно подозрително и постоянно да се съпротивлява срещу враговете си. А светът на Вазов е неподвижен, неприспособяващ се. Той не забелязва или късно забелязва собствените си вътрешни изменения и дълго ги гледа с изненада и неверие. Пример за това са разказите „Кардашев на лов“, „Дядо Нистор“, романът „Нова земя“ и др. Писателят вижда, че вече няма нито ентусиазъм, нито човещина, нито благородство и енергия за съзидателност. Вместо тях егоизъм, алчност, подозрителност, интригантство. Не че и преди са липсвали, но голямата цел е потискала порочните страсти и е давала простор на светлите пориви.

Но ако Вазов не възприема света на новите взаимоотношения и ценности, защо е толкова ироничен в „Чичовци“ или в „Митрофан и Дормидолски“? Какво означава тази ирония? Въпросът не поставян досега по този начин, а в отговора му би се разкрила същността на Вазовата вселена. „Чичовци“ е адекватно естетическо отношение на писателя към съвремието. Иронията на повестта е далеч по-адекватна в художествено отношение от епическата „отчужденост“ в „Нова земя“. Идиличността, чистосърдечието, наивността на отминалото време са в пълна противоположност с бурните партизански страсти и с безочието на „новите българи“. Старото „натяква“ на новото, че е обезсмислило идеите, че се е изродило, че е изкористило свободата. Романтичната нравственост няма други по-силни средства за съпротива срещу настъплението на користта освен иронията, самонасмешката, самосъжалението. Бихме могли да наречем чичовците прости, лъжегерои, конформисти, неуки. Тях лесно можете да пренебрегнете, да ги изхвърлите, да отречете заслугите им, да им се подиграете. И дори да ги изкарате отрицателни персонажи и ги определите като безнравствени. Защото „вие“ сте други. „Вие“ само така можете да си представите този свят и по този начин да го назовете, за да го отречете и обругаете. Той ви пречи. Ала тези хора са живи, защото са добри. Те изнесоха на плещите си историята, а сега тя се опитва да ги обяви за непотребни. В този смисъл „Чичовци“ се свързва с „Под игото“ не като „чернова“ на големия му роман, както твърдят някои критици, а като продължение на усилията на Вазов да изобрази света на възрожденското общество и да покаже последиците от пропадането на този свят. Т. е. повестта е изображение на характери и тип личности и в същото време отношение към новото, към промените и преображенията на човека и буржоазното общество. Вазов би могъл да се обърне към своите герои от повестта с прочутите заключителни думи на Алеко Константинов към бай Ганьо. Но Вазов не е така „отчужден“ от създанията, към които сам принадлежи. Той не е снизходителен, защото те нямат пороци. Иронията му е тъжна усмивка заради неочаквания обрат. Наивността и чистосърдечието са родили грозни плодове. Ала героизмът и себеотрицанието също са наследени от достойни последователи. Вазовите очи виждат всичко това, но неговото социализирано художествено съзнание не е в състояние реално до оцени случилото се. Това съзнание може да се самонаблюдава, да се оценява, но му липсва способността да отчита характера и посоката на преображенията в обществото.

 

5.

Романът „Под игото“ е онази точка, която всяка литература избира, за да съсредоточи в нея смисъла на своите естетически търсения и идейни тежнения. Освен чрез един свой представител литературата определя и едно произведение, за да вложи всичките си прозрения и да обобщи целите, към които се е стремяла. „Под игото“ е не само първият български роман, но и краят на една литературна епоха, последният модел на социален сюжет, върховният израз на един начин на обществен живот. Различни определения са давани на този роман, но като че ли най-разпространеното и единодушно възприеманото и многократно повтаряно е „епопея на народния живот“. Да, „Под игото“ наистина е епопея на народния живот, но той до голяма степен е свод на обществения живот, книга за идеите в този живот, за характера на обществените отношения. Тук е показан един тип общество. Това общество се утвърждава в последните години преди Освобождението и доминира напълно до края на ХIХ век.

Какво е това общество, какъв е този свят, който така възторжено и изчерпателно описва Иван Вазов в романа „Под игото“?

„Под игото“ е роман за доминиращите нрави, за обществените отношения в тяхната цялост, пълнота и развитие, за политическите и общонационалните проблеми, за новите хора, които тези отношения са породили и утвърдили. Никой преди Вазов не е правил подобен опит за разрез на обществото и да изследва обществените типове. За да бъде сполучлив подобен опит, е необходимо епохата да има вече склонност към анализи, към внимателно и търпеливо вглеждане, а литературата да е достатъчно зряла, за да ги изрази чрез своето слово. Това трябва да е епоха на обществен възход и стремеж към съзидание. Времето, в което живее и твори Вазов, е такова. Тогава се изгражда българската държава и се оформя българското общество. Сюжетът на романа позволява да се проследят процесите в него, както и проявленията на личността в условията на върховни изпитания. Обществото също е поставено на върховно изпитание и трябва да защити правото си на свобода и независимост.

Иван Вазов изобразява няколко равнища на обществения живот. Романът започва с описанието на един момент от живота на семейството на чорбаджи Марко Иванов. По инерция би могло да се каже, че това е патриархално семейство, в което действат традиционните нрави и цари традиционен ред. Но това е преди всичко задружно семейство; то няма противоречия и конфликти, не е изправено пред тежки проблеми. Членовете му са трудолюбиви и мирни, обичащи се помежду си и уважаващи традицията. Няма причини за дисхармония и притеснения. Хората живеят честно и почтено и не се срамуват от себе си. По силата на установения ред начело стои бащата – бай Марко. Той е главният стопанин, чиято дума не се скършва, но всички му се подчиняват, защото го уважават. А той е заслужил уважение заради разума и почтеността си. Никакво насилие, никакъв деспотизъм и потискане на чуждото мнение. Животът тук е основан на разбирателство и обич, на взаимно доверие. Има една откритост към другия и това улеснява общуването както вътре в семейството, така и в цялото общество. Готовността да приемеш други, да го изслушаш и разбереш, да го подслониш и изобщо да му помогнеш е белег на висока организираност и солидарност. Няма егоизъм, няма подозрителност, лъжа, измама.

Една идея владее хората в романа „Под игото“ – въстанието и освобождението на България. Народът в Бяла черква се дели на патриоти и турски шпиони. Едни „за“, другите „против“. Но първите са мнозинството! Когато едно общество се формира върху идеята за националноосвободителното движение, а не върху борбите за власт, то не е разслоено. Неговата сила е в способността и готовността му да заличи различията. Споровете и дискусиите се водят градивно, с желание истината да бъде категорична и неоспорима. Затова и споровете пламват, но колкото и бурно да протичат, завършват мирно. Вътрешното неразбирателство се подклажда от естествените различия, но се отстранява от съзнанието за общата опасност, идваща от поробителя. Висока е целта, която стои над всички, за да се вдават в разпри и междуособици. Онези, които не споделят общите идеи, са шпиони и предатели и не принадлежат органически на обществения организъм.

Обществата в подем са организирани общества. Те се изграждат около един безспорен център – силната личност, приета от всички заради безспорните й достойнства. Тази личност е обаятелна, справедлива, надарена с много добродетели. Не богатството, а умът и честността са качествата, които се ценят у водача. Той се налага с умението да общува, а не със способността да печели пари. Този човек се идентифицира напълно с основната обществена цел; самоотдаването му на идеала го прави вече герой. Ако обществото беше само патриархално, Бойчо Огнянов нямаше да бъде приет радушно, защото е чужд и защото не е „уседнал“, няма дом и семейство и не знае цената на спокойствието.

Много е обсъждан проблемът за това, дали романът е реалистичен или приключенско-романтичен. С разрешаването му се определя най-вече какъв тип общество е обществото в романа. Иван Вазов е изобразил със средствата на реализма едно повратно време, видял е зараждането и развитието на сложни и динамични процеси в края на ХIХ век. За разлика примерно от Васил Друмев и Любен Каравелов, Вазов е достигнал до пълноценно и обемно художествено изображение на цял един свят от проблеми и характери. Има, разбира се, известна приповдигнатост, но тя е по-скоро високата октава на времето, което е изобразено, а не на подхода към него. Отчетлива е фактурата на живота, неговата суровост и драматичност.

Колективистичният човек не е безличен, не е аморфен, не е сляп изпълнител на общата воля. Напротив, в обществото на „Под игото“ живеят самобитни и изявени личности, за които целите на обществото са доброволно и напълно съзнателно избрани лични цели. Тези личности имат свой духовен живот, своя философия и убеждения, които непреклонно отстояват.

 

6.

Драматургията, особено историческите драми, сякаш най-точно изразяват Вазовата представа за общественото устройство. Понякога философията на едно творческо дело може да бъде разбрана и осмислена чрез оня дял от него, който не е най-представителен и с най-ярки художествени постижения (Макар че у Вазов всичко е ярко, велико, неповторимо, класично. Затова и подобни уговорки имат само относителен смисъл, защото все пак един писател има определен брой творби-шедьоври!). Там обикновено най-последователно и открито е прокарана житейската и обществената философия на автора, неговата идеология и ценностна система. Непостигнатата в пълна мяра „художественост“ е заменена с откритостта на възгледите. Ето защо и драмите на Вазов трябва внимателно да се разглеждат и да се анализират като източник на Вазовия свят.

Интересът към историята, към средновековната българска древност на величие и слава е отличителна черта на нашето Възраждане. Вазов до голяма степен проявява същия интерес, защото в миналото той вижда проявлението на своята политическа идеология. Патриотизмът е едната й страна и той е преди всичко мотивът на романтичното отношение към старината. Писателят драматург избира не просто миналото; дори не „славното минало“, а драматичното. Бунтът на Ивайло или царуването на Иван Александър са два особено показателни исторически момента, в които българската държава е поставена на особени изпитания. Проблемът е защо се появяват конфликтите, защо се активизират разрушителните сили, кой е двигателят на разпадането, на разлагането на обществото и държавата. И ако в поезията и в прозата Вазов изследва механизмите на градеж и укрепване на обществото, в историческата си драматургия, която е от късния му етап (епохата „след Вазов“), писателят се занимава с упадъка му. Кризата на съвременността поражда въпроса „защо не се осъществиха идеалите?“. Отговорът е категоричен: проявлението на злите сили, опошляването на нравите, навлизането на посредствеността във властта, користолюбието, егоизмът, предателството са все категории на низката нравственост, която ерозира обществото, закърнява съпротивата му, потиска порива му за движение напред. Честните и добрите са малко на брой. Техните усилия не са достатъчни да спасят единството, когато начело стои слаба личност, увлечена от низки страсти. Показателен е Ивайло от „Ивайло“ и от „Престолът“. Един и същ човек, а колко е различен в различните ситуации. Когато воюва заради народната воля и когато е срещу злото, той е непобедим и с него са всички. Коварството на врага е сломено от справедливия гняв на народното въжделение. Злата сила е властта. Властта заради самата власт, заради тщестлавието, личната амбиция, от користта на водачите, от жаждата за лична изгода. Самозатварянето в себе си, пренебрегването на общите интереси, незачитането волята на общността, предателството и неспособността на общността да им се противопостави са белезите на упадъка и разрухата. В „Борислав“ все още единството е здраво, но непрестанните опити то да бъде разрушено подкопава устоите на държавата. Драмата на българите е в непрестанната намеса на външни сили, в липсата на устойчивост пред съблазните на властта и в слабостта на водачите. Властта е един голям и трудно преодолим порок. Ако има хора като Борислав, които поставят народа над всичко, изход от трудното положение и от кризата ще се намерят. Но такива хора са силни, когато и обществото е единно. Ако е в упадък, както е в „Към пропаст“ и „Ивайло“, те стават жертва на неверие, предателство и коварство. И тогава доброто погива.

 

7.

Иван Вазов завърши една дълга епоха в развитието на българското художествено съзнание и на българската литература. След него и обществото, и изкуството са вече други. Техните изразители ще бъдат писатели от друг тип, с друга представа за устройството на света, с друг поглед за живота. Те ще живеят в друго време и ще изразяват други идеи.

Но тогава светът на Иван Вазов ще е вече история...

 

 

Източник: Съюз на българските писатели