Търсене в този блог

неделя, 27 август 2023 г.

Толстой – последният родоначалник

 

Манията да се самообвинява Толстой наследява от Русо. Но като по-цялостна личност не стига до саморазрушението на гениалния французин. Самоизобличението му придава тежест, превръща го в център на света. Твърде рано той написва историята на своето детство и юношество — с нея започва дейността му на професионален писател.

 

Не можел да приеме някой нов предмет или идея, без тутакси да се залови да съставя „правила“ за тях. Трябвало непременно да издири техните закони — да провери устойчивостта им. Последната търсел заради смъртта, с която се среща твърде рано. Бил само на две години, когато изгубил майка си, на девет — баща си, а после и баба си, гледал я в ковчега и целувал хладното й чело. Но не узрял преждевременно. Своето упорство натрупвал с годините. Всичко, което преживял, влязло почти непроменено в неговите разкази, романи и драми. Преминал тежки изпитания, придали му монументалност. Този тип хора, които успяват да се съхранят, са малко странни. На тяхно място други пропадат. Той преувеличавал ролята на истината, издигал я до абсолютен закон, а в дневника си я представял за всемогъща. Чрез прочита на ранните дневници, изобилстващи с неприятни самопризнания, той искал да възпита своята осемнайсетгодишна жена, да я издигне до своя собствен, още неустановен закон. Шокът, до който довели тези дневници, я държал близо петдесет години.

 

Но той бил от хората, които не забравяли нито едно наблюдение, нито една мисъл или преживяване. Всичко се запечатвало в съзнанието му. Бил непредвидим в своите антипатии, наивен в пристрастията си. За да си промени убежденията, му трябвали силни собствени впечатления. Правел си лични отчети като Франклин.

 

В дневниците можем да срещнем затрогващи изповеди. По време на Руско-турската война от 1877–1878 година писал: „Докато има война, аз не мога нищо да напиша, както и по време на пожар; цялата ми мисъл е заета.“

 

***

 

В религиозната еволюция на късния Толстой има нещо пресилено. Отъждествявал се със самия Христос! Но неговото щастие — селският живот, господството на ръчния труд — нямало нищо общо с Исус. Той не бил толкова Христос, колкото помешчик-отстъпник, барин, преоблечен като селянин. За да оправдае престъпленията на своята класа, прибягвал до Евангелието. Христос бил неговата духовна патерица. За него било важно не правото, а селският живот. Искал да го признаят и селяните. Семейството, възпрепятстващо това преображение, го дразнело. Жена му се омъжила за граф и писател, а за селянина не искала и да чуе. Дарила го е с осем деца, които били истински селянчета. Своето имущество той разделил приживе. Искал да се избави от собствеността, а всички спорове (обичайно за наследници) се разгаряли с пълна сила пред очите му. Сякаш нарочно искал да предизвика най-лошото у близките си.

 

Жена му се обявила за единствен издател на неговите съчинения. По този повод тя дори се съветвала с вдовицата на Достоевски — неговия съперник, — с която се запознала само заради това. Можем да си представим как са се съветвали двете вдовици, две много делови вдовици…

 

През последните години от живота му го измъчвали две неща: издателските амбиции на жена му, решила да спечели колкото е възможно повече от съчиненията, и дейността на неговия секретар Чертков. Макар да е представял неговата вяра — новооснованата от писателя религия или секта, той също бил делови човек. Зорко следял всяка дума на Толстой, поправял го. Разпространявал неговите памфлети и трактати евтино по света. Узурпирал всяка фраза на Учителя, записвал я още in status nascendi (в момента на раждането й – лат., бел. пр.). Толстой се привързал към любимия ученик и му позволявал всичко. Това дело било важно за него, докато дейността на жена му съвсем не го интересувала и дори го дразнела. Но и двете начинания водели свой паралелен живот. Когато се разболял тежко и възникнала опасност за живота му, жена му неочаквано се развикала: „Къде са ключовете?“. Искала веднага да прибере последните му ръкописи.

 

***

 

Цяла нощ, като омагьосан, четох за живота на граф Лев Толстой. На стари години, когато става жертва на своите роднини и привърженици, неговият живот придобива значение, което не достига нито едно от неговите творения. Тогава у него се съединило всичко, което противоборства у човека. Да, най-интересни са неговите противоречия. Толстой е единствената фигура от нашето време, достигнала тази възраст, която можем да приемем сериозно. Доколкото той гръмко си признавал всичко, не се отказвал от съд и порицание.

 

Остра болка ме пронизва, когато виждам как човекът, прозрял и отхвърлил всяка форма на власт, а също войната, правителствата, съдилищата, парите, как човек с толкова рядка и неподкупна чистота сключва нещо като пакт със смъртта, от която дълго се е боял. По обиколен път — чрез религията — се приближил до смъртта и така дълго се лъгал за нейна сметка, докато накрая започнал да я ласкае. По този начин успял — до значителна степен — да се избави от страха пред нея. Приел я с разума си, като някакво морално благо. Свикнал спокойно да посреща смъртта и на най-близките си хора. На тридесет и пет години умряла неговата любима дъщеря Маша. Той наблюдавал нейната болест и смъртта й, присъствал на погребението. Последвалите записки са изпълнени с удовлетворение; той е напреднал в своите упражнения, отбелязал е дори успехи; одобрявал Ужасното — това, което вече било пред него. След смъртта на своя седемгодишен син Ванечка бил вече готов да приеме абсолютно всичко.

 

Самият той пак оцелял, макар че доста остарял. Би се ужасил, ако някой му каже, че смъртта на младите членове на семейството му укрепва волята му за живот. Наистина той размишлявал за Исус, желаел за себе си жребия на мъченика. А властимащите, които толкова презирал, не смеели да го докоснат. Единственото, което успели, е да го отлъчат от църквата. Най-верните му привърженици изпратили на заточение, а него оставили в имението му и не го лишили от право на придвижване. Той продължавал да пише каквото си иска, някъде го печатали — не можели да го заставят да млъкне. Старецът преодолявал дори най-тежките болести. Но онова, което не успяла да направи с него държавата, го направило семейството му. Не правителството, а жената на Толстой поставила в имението му стража. Борбата не на живот, а на смърт, която му предстояла с нея, е не заради възванията и памфлетите му, а заради най-интимното — дневника. Тази жена, съюзила се със синовете му, замислила заговор. Отмъщавала му заради войната срещу нейния пол и срещу парите, и най-важното за нея било второто! Манията за преследване, която всъщност би трябвало да се развие у него, се появила при нея. Този най-искрен от всички хора, този престарял човек, тя обявила за заговорник. До края на дните си Толстой обичал своето учение, въплътило се по причудлив начин в личността на Чертков. Обичал го толкова силно, че в очите на жена му тези отношения придобивали едва ли не хомосексуален характер. Истинският Толстой за нея били дневниците, свързани с началото на тяхното съпружество. Преписвала прилежно неговите ръкописи, защото ги считала за своя лична собственост. Нейната параноя я карала да вярва, че след Толстой ще останат само ръкописите и дневниците.

 

Ненавиждала е образцовия му живот. През последните години успяла доста да го затрудни и измъчи. Може би се оказала по-силна от него, защото в края на краищата той избягал. Но и през последните дни, когато се надявал, че се е избавил от нея, тя тайно се приближила и в предсмъртния миг му пошепнала на ухото, че „през цялото време е била тук до него, до него“.

 

***

 

Животът на Толстой накрая се развива като в моя роман „Заслепението“; борба около завещание, борба за хартии. Брак, започнал с почит и разбиране и завършил с ужасна война. В последните години двамата – Толстой и жена му — са твърде далече един от друг, като Кин и Тереза. Но след десетилетията съвместен живот, те знаят повече един за друг. Имат деца от този брак и затова техният дом не е така зловещ и пуст като квартирата на Кин. Изображението на конфликта в „заслепението“ е по-схематично и може би по-ясно. То е решено със средствата, които Толстой отхвърля. Да, и при най-голямото притеснение той не би познал себе си в Кин, но може би би оприличил Тереза със своята съпруга. Малко преди смъртта си писателят потърсил в учебника по психиатрия на Корсаков симптомите за безумието на своята съпруга. Всъщност той отлично ги знаел. Но никога не се занимавал с безумието. Оставил го на Достоевски.

 

Преди своето бягство прочел за първи път първия том на „Братя Карамазови“. Но не приел ненавистта и може би заради това не могъл да усети и силата на Достоевски. Въпреки това преди бягството помолил дъщеря си Саша да му намери втория том на „Братя Карамазови“.

 

 

Автор: Елиас Канети (1905-1994)

Превод: Огнян Стамболиев

Източник: списание „Ново време“,  февруари 2011 г.

 

 

 

събота, 26 август 2023 г.

Вапцаров е уникално явление в световната поезия и мъченик на човешката свобода – проф. Чавдар Добрев

 

Във Вапцаровото творчество кристализира визията за творчески човек, който не се успокоява в лоното на общественото статукво

Днес, от дистанцията на времето, Вапцаровата идея за свободата, самата мисия на бунтуващия се в името на свободата човек изпъкват още по-силно. В определен смисъл може да се каже, че свободата представлява купола на вселената, наречена Вапцаров. Оттук тръгват нишките на влюбването и разделите, на борбата и съпротивата, на сливането на индивидуална съдба със съдбата на народа и човечеството. Ето защо ще засегна по-подробно проблема за свободата и свободния човек, проблем, който има изключително значение за философията и поетиката на Вапцаров, за жизнената му линия на поведение.

 

Отличителното качество на Вапцаров в историята на българската поезия през ХХ век е начинът, по който той възприема свободата

 

като вроден, органически предпоставен белег на човешката индивидуалност. Свободата е семката в зачатието на човека. Първият вик на лирическия герой на Вапцаров е вик за свобода, посягане към другите, към света, но и към собствената легитимация. Свободата не е просто осъзнаване на необходимости, труден процес на проглеждане, вдъхновение от небесните повели, а е и най-първичен импулс, знак на индивида. В подобен план Вапцаров се оказва типичен персоналист – преди да направи избора си, личността се представя като такава именно защото на подсъзнателно равнище таи пориви към свободата.

В представите на поета цялата природа е създадена за свобода – птиците и камъните, фабриките и машините, моретата и планините. Само човекът е в състояние да оцени степените на свободата във външния свят, в собствената си същина и обкръжение.

Вапцаров вижда вселенския конфликт в това, че човекът, роден за свобода, е принуден да съществува лишен от нея. Показателно е как поетът преживява дълбоко това противоречие и се наема да го преодолява. Антитезата, според него, е между скапания живот и откраднатата свобода. Дилемата се концентрира в следното: Как да бъде възвърната на човека отнетата му свобода! Основната част от стихотворенията разнищва такава антитеза и такова противопоставяне! Животът „без маска и без грим“ и стремежът: „Ще снемем ние/ слънцето при нас.“

Поетът, който възприема свободата като вродено качество, е убеден, че тя може да се осъществява отвъд насилието и притесненията на буржоазното отчуждение. Той извежда обществото от личността, но и личността от обществото. Човекът е заробен, защото обществото е несвободно. Но и обществото не би могло да постигне свободата си, ако човекът бъде поставен на колене от социалните му надзиратели.

При Вапцаров наблюдаваме непримиримо противопоставяне между Аза и не-Аза: целта е личността от пасивен съзерцател да се превърне в субект, който преобразува историята на нацията и човечеството. Твърде неуместни са репликите на Вапцаровите съдници, които откриват в „Предсмъртно“ едно обезсилване на личността пред сляпата историческа воля. Същевременно няма никакви основания опоетизирането на човешкия акт (на индивидуалното възкресение) в поезията на Вапцаров да се разглежда като антипод на колективните усилия. Важно е да се разбере: през целия си живот Вапцаров търси диалектиката и взаимопроникването между тези две начала – на личностното и общото, при него взаимопреплитането на индивидуално и колективно представлява изход от ситуацията на отчуждения човек в капитализма, а и въобще от ситуацията на обременения с изпитания живот на хората.

В отличие от привържениците на „органичния подход“, във Вапцаровото творчество кристализира визията за творчески (действащия) човек, който променя нещата в действителността, не се успокоява в лоното на общественото статукво, намесва се решително в историческото развитие. Тук моралът е зримо конкретен и не преповтаря вкоренени догми за непроменяемостта на света и личността, за божествената природа на несправедливите (несвободни) отношения в социума. Бунтът срещу установените и осветени свише порядки въплъщава самочувствието на писателя като човек на съпротивата, който, вдъхновен от ренесансовата идея за централната роля на човека, работи на практика, за да се ликвидира обезправянето на големите човешки маси (според идеологията на Вапцаров – на потиснатите трудови маси). По израза на Монтескьо би могло да се каже и така: Вапцаров воюва за свободата и правата на бедните, които продължават да бъдат лишавани от властови позиции.

Целият въпрос е, че Вапцаров показва с необичайна интензивност, острота и правдивост връзките и антагонизмите между личността и обществото, че разгъва многостранно и внушително формирането на светогледа и мирогледа у индивида, че в неговите стихове не отделната дума и фраза, уличен сленг и сравнение, аналогия и метафора сами по себе си изграждат художествената цялост, а тяхното нагледно изобразяване, драматично противопоставяне и конфликтуване, ненадейното им и вълшебно синхронизиране, новото им синтезиране обосновават погледа на поета към перспективите на човека и възможностите му да преобразува себе си, обществото и природата. Твърде наивно е обрисуваните в творбите състояния да се категоризират като оптимистични или песимистични, като бодро или мрачно звучащи. Неслучайно у Вапцаров е толкова раздвижена границата между значенията „високо“ и „ниско“, „близко“ и „далечно“, „конкретно“ и „абстрактно“, „социално изобличаващо“ и „човешки обнадежващо“.

Вапцаров реформира съвременната му поезия и в този контекст, засилвайки нейната активност, внушението, че хората създават себе си и историята. Звучи като парадокс, но е така: с действеното си отношение към човешкото битие и историята Вапцаров успява да спои активизма и реалността на конкретните факти и обстоятелства. В „История“ поетът изтласква на предно място философията на практиката, характеризираща новото поколение на България, но в унисон с разкриване на преживяните наследства и необходимости, на историята като небе, което виси над индивида и неговата участ.

Свободата е незаменим фактор в самото структуриране на Вапцаровото поетично пространство. Тя изразява безпределността на индивидуалния дух, дори и най-тънките извивки на емоцията и мисълта. Всичко се подчинява на вътрешните сетива, на онези прояви на натурата, които разкриват същността на автентичната личност. Известно е, че и най-значимите реформатори се придържат сравнително по-последователно към определени тенденции и естетически школи. В творчеството на големи съвременни поети можем да регистрираме спецификите на романтизма, реализма, символизма, експресионизма, футуризма, неопозитивизма, подчертаната интелектуалност и пр. и пр. Вапцаров обаче е движен изключително от своята душа и идеите, които я вълнуват. Така той разчупва и преодолява границите на отделните естетически движения. Според състоянието и настроенията в неговите стихотворения доминират или се преливат вариантността на импресиониста, възвишеността на мечтателя романтик, трезвият анализ на интелектуалеца, строгият реалистичен почерк, увлечението по предметността и натурата, драматичната ожесточеност като своеобразие на експресионизма и др. Ето тази духовна мобилност, прераснала в художествени кулминации, възприемам като освободеност на поетичните пориви, съгласно конституцията на конкретния творящ индивид.

Ерго, Вапцаров не се чувства обвързан към стиловите определености, поради което свободно избира между високите и ниските пластове на думите, постига многообразните отношения между тях, позволява си да избягва абстрактните образи и да насища големите теми на живота с плътно и пластически раздвижено съдържание. Езикът на улицата се съединява естествено с изящно нюансираните положения, дълбоката интимност с плакатната откритост и публицистиката. Поразителен е контрастът между разговорната, „плебейска“ реч и самочувствие, и между грандиозните видения на една нова човешка действителност, която обединява живота и революцията. Знаменателни са връзките между личността и присъщите на поезията изображения с любовни, семейно-интимни, местноодухотворени мотиви. У Бодлер, както заявява Лидия Гинсбург, „красивата вещ се сблъсква със страшната вещ“/2/, докато при Вапцаров сблъсъкът е между грозния и красивия свят (не толкова между великолепието и уродството на субекта).

Вапцаров възприема редица от борческите смисли и интонации на Ботев, но ги изразява в логиката на своето индивидуално виждане и кредо. И това се отнася както до енергията на емоцията и протеста, така и до предизвикателното отдръпване от гръмогласното оповестяване на истината. От Яворов възприема драматичната напрегнатост на недоволника, оставайки сякаш безразличен спрямо виртуозната игра на музикалните и изобразителните елементи, вложени в лексикалните единици. Като Дебелянов е нежен и изповеден, но всичко туй придружено от внезапни втурвания в делничния бит или в конфликтно пулсиращите преживявания.

Това е форма на естетическа освободеност. Както е форма на освободеност и способът, по който диалогизира с етапните явления в съвременната поезия: разпадащите се „канонични форми“ на символизма, които Вапцаров подлага на тотална критика (доколкото срещаме символизация в творчеството на поета, тя олицетворява значимото в живота); предметността и нейното философско обобщаване, които големият поет интимизира, но и актуализира като разговор с днешното време; политическият динамизъм на пролетарската поезия от 30-те години, чиято същност претърпява коренна промяна в стиховете на Вапцаров; новият урбанизъм и скепсис на левите поети от 40-те години, чиято естетика се модифицира под въздействието на самопожертвователното поведение и безкористното човеколюбие.

При организацията на Вапцаровата поетична вселена водеща роля играе ритъмът като отпечатък от диханието на конкретната личност. На ритъма са подчинени римата, сравнението и метафората: никога банални, въпреки нефрапантния си изказ; никога самоцелни, въпреки дръзките образи и образни системи; никога делнично бледи, въпреки бликащите гласове от обикновения живот; никога тържествено поднесени, въпреки наличието на празнична атмосфера. В една посока обаче съществува подчертана закономерност! Като идеал и състояние на личността и обществото, като поведение, копнеж и отговорности свободата постоянно озонира климата на стихотворните сезони у поета. Свободата обуславя архитектониката на произведенията, за да се отрази върху избора на темите и проблемите, на героите и техните борби. Свободата повлиява върху обединяването на впечатленията и мисловните конструкти. Тя диктува стиловите особености и строежа на стихотворенията като разгърната метафора (а не като символно построение или алегория, не и като текст, който се конфронтира с подтекстовата основа). Свободата дава простор за думите и лексикалните съединения, откроява връзките между нещата и словесните им еквиваленти, драматизма като напрежение, протест, патос и пределна конфликтност.

Естествено пътят на модерната поезия на ХХ век не е еднопосочен. През съвременния период от историята световната поезия (и българската в голяма степен) прави пробиви в нови сфери на вътрешния личностен свят, тя разкрива непознати области на психологията, което дава предимства на аналитичния подход. Прониква в зони на подсъзнателното битие, дава примери за дълбочинен анализ на кризисните състояния на индивида, завладява ни с интровертния си поглед към човека. Нарастват безрадостните констатации, увлеченията по езотеричното и непознатото, дискусиите за смъртта като самореализация и свобода, а не толкова като удостоверяване на инстинкта за живот и възкресение. По нов начин се съчетават случайните наблюдения с архетиповете на човешкото съществуване. За първи път толкова детайлно се разкриват обективните дадености, както и тяхната, стигаща до абстракции, символизация. Постигат се същностни промени в езика на поезията като общуване, съобщаване на информация и диалог с високо образования читател. Върху тази основа се появиха редица големи творци на модерната поезия.

В това отношение Вапцаров, който съумява да постигне синтез между обективното и субективното значение на лириката, е новатор в създаването на поетичен език, който съединява мощното дихание и ритъм на променящия се живот със значимите идеи и трагичните ситуации на епохата. Той споява напрегнатото изображение на личността и обществото с патос, който при него е пределно искрен, емоционален и непреднамерен. Съкращава разстоянието между социална драма и екзистенция. Думите и изразите в стихотворенията на Вапцаров не са подложени на екстремни деформации. Напротив, те са изковани във всекидневието, но като „на мига“ сътворявани, а не като готови автоматизирани дадености, пред очите ни се извършва тяхното ново функциониране като литературен текст. Формата при Вапцаров е динамична, ненадейните аналогии и смелите асоциации не въздействат като парадокси, а без насилие осигуряват обективна жизнена информация, но и връзки между делничните наблюдения и необичайните, нерядко далечни понятия.

Трудно бихме се добрали до екзотични метафори във Вапцаровото творчество, в замяна на това твърде често цялото стихотворение представлява една метафора, пронизана от чувства и идеи. Поетичните правила при Вапцаров по принцип се нарушават, но това в никакъв случай не означава произвол, тъй като съюзът между идея, усет за ритъм, познание за реална действителност, в това число и активната позиция на твореца провокират нормата, без да унищожават опита и традицията. Унгарският естетик Тамаш Унгвари твърди: „Историческият дял на поетиката прилича на митологията. В една част от формите вече не вярваме, както не вярваме в боговете. Но както митът балсамира в себе си образите на въображението, така и поетиката съхранява поезията на формите, благодарение на поетическите форми.“

Вапцаров е един от идеолозите на свободния стих, където емоцията диша свободно, необременена от традиционните мерки за строги метрически ограничители и „правилен ритъм“, където поетът слуша гласа на вътрешните си настроения, а стихотворението е „свободно дихание по време на разговор“ (Арагон), или по Брехт — подчинено е на „ритъма на геста“, свързано е с логиката на изказа, със строежа на стихотворните редове, с акцентите на мисълта и чувствата, които характеризират света на автора (неговия интимен опит и идейни ангажименти).

Казах вече, че в пътешествието си към свободата героят на Вапцаров е подложен на тежки проверки, унижения, трансформации от едно в друго социално или психологическо положение, че него го въздигат и експлоатират диво, славословят и обругават, че всичко това протича като трезв самоанализ и извираща от душевните недра изповед, като насмешка или драматичен диалог, но и като императив. Това поставя същия герой в ситуацията на избор — върховен избор, когато се налага да избира между световното зло и световното добро, между върховната справедливост и върховната несправедливост, между робството и свободата. С този естетически феномен поетът предхожда френските екзистенциалисти, които по време на Втората световна война (и непосредствено след нея) установяват, че личният избор, направен в крайните ситуации на живота, оформя и изразява в решителна степен поведението и участта на човека. Изборът се превръща в квинтесенция на човешката свобода – той фиксира прехода от самодостатъчност на индивида към историческите му отговорности.

Последното може да се тълкува като обогатяване на екзистенциализма с аргументи на лявата идеология, тъй като се хвърля мост между историята на човека и вътрешните му възможности да определя себе си. Близостта на Вапцаров до екзистенциалистите не е във възприемането на света като самозадоволяващо се напрежение, което извежда до нищото, няма да я открием и в изолираното самопознание и самоусъвършенстване. Тя е в спояването на социално и нравствено, в идеята за активна промяна на обществото, която обуславя свързаността на свободата и човешкия избор. Тази близост у Вапцаров пулсира и като болка (огромно страдание) заради унижението на индивида, и като тъга, причинена от усещането за проказата, която „разяждаше душата“ и „сплиташе жестоките си мрежи на пустота и мрачна безнадеждност…“. Въпросът е, че Вапцаров не остава в пристана на болката и страданието — той извършва скок от констатирането на печалното състояние до намирането на отговора, на решението.

Отговорът на поета го откриваме в неговите стихотворения, но и в жизнения му подвиг на революционер-антифашист. Няколко години по-късно Жан Пол Сартър, в характерния си афористичен стил, ще заяви същото или почти същото: „Човекът е осъден на свобода“. Той е отговорен за всяка своя постъпка — действията му са мотивирани от виждане (проект) за бъдещето, не са обречени да остават празна илюзия. Това разбиране на френския философ е симптоматично като еволюция на европейския екзистенциализъм (Киркегор, Ясперс, Хайдегер), но и като разширяване на обемите на индивида до реални отговорности и контакти с другия, с останалите хора.

Поезията на Вапцаров е наситена с нови аспекти на индивидуалната човешка трагедия в съзвучие с перспективите пред обществото. Тя уравновесява субективните пориви чрез волеви актове за постигането на общочовешка свобода и справедливост. В този контекст — в движението от индивидуална към социална съдба – се очертава още една особеност на Вапцаровото светоразбиране и естетика. Тук изборът се извършва в конкретна историческа ситуация (а не на ниво съзнание), налага се определеният избор. Нещо повече – субективният избор е сякаш предопределен, възпроизвежда се като първична даденост (с цялата неповторимост на психологическите реакции и моралните доводи). Отново проличава, че източниците на подобно предразположение се крият в марксическия мироглед, според който дългът да се жертваш в името на останалите хора е нравствена норма. Така се обосновава непоклатимата („неклиширана“, както пише Вапцаров в рецензията си за „Повратки на село“ от Н. Марангозов) вяра, която бива проверявана в остра полемика и в суров човешки двубой, отколкото да бъде подлагана на горчиво съмнение. Вярата на Вапцаров, която полемизира с „героическата безнадеждност“ в абсурдния свят, оповестена от Камю в неговия „Митът за Сизиф“.

Да обобщим. Вапцаров смята, че отнемането на човешката свобода започва с материалното поробване на личността и народа. Затова свързва идеала си за свобода с отвоюването на социалната справедливост, което изостря социалната му чувствителност, натрупва в него силите за борба. Нерядко възмущението му от условията за живот съчетава в себе си яростта на Иван Карамазов от несправедливото устройство на обществото с яростта на богобоязливия Альоша Карамазов, който иначе приканва за послушание пред небесното могъщество.

По естествен път става преминаването на Вапцаров от спонтанен противник на социалната дисхармония към позицията на съзнателен неприятел на класовото буржоазно общество. Вапцаров е убеден: ако буржоазното общество бъде премахнато, изгледите за хармонично развитие на индивида ще пораснат в геометрични пропорции. Заради свободата се изисква от човека да прояви волева непоколебимост – вяра в бъдещето! Мнозина се учудват на неимоверната защита на вярата от страна на Вапцаров, а не искат да проумеят, че за него тя е особен израз на свободата.

Свободата при Вапцаров много често обозначава отдалечени величини – безкрая на морето, величествеността на планината, пространствата на небето. В съзвучие с тези природни сили изпъкват онези човешки свойства, които са нужни за свободата – честността и биологическата, всъщност, духовната потребност от хляба. В „Моторни песни“ Вапцаров употребява по-системно словото: свобода. В стихотворенията, написани след това, за свободата се говори по-рядко (вероятно защото и решетките на затвора стават по-яки и по-непроницаеми). Свободата се асоциира нерядко със „слънцето“, с летежа на небесните машини, с революционния бой, със смъртта като венец пред олтара на свободното човешко творчество.

Невинаги прякото назоваване на свободата е с по-голям заряд от подтекстовото изразяване на същата духовна величина. Свободата може да бъде „пролет“, която разпръсква мрака на „легналата проза“. Може да бъде съюз на „труд и свобода“, тя кара издъхващото момче от Парижката барикада да отрони: „Liberté chérie“, или както в „Хайдушка“ да повтаря Ботевата саможертва: „В къщите протекоха стрехите,/ бурен нивите души, войводо!/ Стреляй горе, стреляй към звездите!/ Нека паднем честни и свободни.“ В цикъла „Песни за една страна“ свободата е ключова дума: в „Испания“ борбата се води за свобода, а в „Песен на жената“ свободата е онази магия, която „те увлече тъй безумно“.

Това че над всеки блян на поета стои знакът на свободата е факт, неоспорим за лириката на Вапцаров. Навсякъде, където има разбуждане в творбите, зов за битка и съпротива, там изпъква и символът на свободата. Специално за Вапцаров е характерно, че свободата се обозначава като звук, тон от песен, свободата във Вапцаровите стихове най-често „пее“. Примерите са много и те удостоверяват, че поетът свързва свободата с волността в природата и човешкото съществуване, с просторния ехтеж на непоробеното битие. Като синоними на свободата с названието „Песен“ Вапцаров определя редица от циклите си: „Песен за човека“, „Песни за родината“, „Песни“, „Песни за една страна“, а самата стихосбирка носи името „Моторни песни“. В „Пролет в завода“ „изведнъж запя една машина“. В „Писмо“ възкресението на милионите е „песен“. Творбата, в която поетът спори с въпросната дама, така се и нарича: „Песен за човека“. В „Родина“ свободният живот превръща родината в „песен“. В „Пролет“ една от метаморфозите на свободата са птиците, които „пеят“ в житата. В Русия (поетът я разкрива като въплъщение на свободата) има достатъчно причини, за да се види откъде „извира песента“.

 

И така, свободата у Вапцаров има фази на развитие в човека.

 

Първо, тя се появява като вродено качество, като неотменна същност на индивида.

Второ, изплува като далечен идеал (бъдеще), тъй като човекът, вместо да принадлежи на най-естественото си качество, бива поробен, отчужден, изолиран.

Трето, противопоставянето между реалности и свобода поставя личността пред избор. Този избор е от социален характер, но е и морална проверка. Според Вапцаров индивидът в един момент от развитието си разбира, че сам не би могъл да възвърне свободата си и затова се сдружава с останалите хора („милионите“), които също са лишени от свобода, ограбени и експлоатирани от поробителите на обществото.

Четвърто, изборът като връхна точка се концентрира в посвещаването на революцията и антифашизма, на борбата против буржоазния ред. Така носещото начало на Вапцаровата поезия – идеята за свободния човек – се споява с идеята за социалната справедливост като подстъп към свободата. Това различава съществено възгледа на поета от практиката на социализма през ХХ век. При този социализъм се акцентуваше върху социалната справедливост, като свободата се поставяше в подчинено положение. Вапцаров мисли другояче. За него върховната ценност е свободата, а средство – най-важно! – за нейното постигане е борбата за социална справедливост. Свободата се превръща в самоцел и в крайна перспектива на развитието. И това е така, благодарение на изначалната й принадлежност към закона на природата и човешкия род. В този план свободата е вроден инстинкт за живот без пранги и за вярност към вътрешния усет за морал. Не е възможно, според Вапцаров, безнравственият човек да осъществява идеала на свободата!

Оказва се: нелепо е грешките на зрелия социализъм (реализиран след смъртта на поета) да се свързват и обясняват с етиката и идеалите, които живеят у Вапцаров. Копнежът на големия ни творец по страната на Съветите би трябвало да се възприема като преклонение пред държавата на бедните, поставила си за задача да преодолее нищетата на духа и да направи сносен живота на бедните хора, да отхвърли масивите на буржоазното отчуждение. Вапцаров, така както е роден и възпитан, каквито са неговите душевни тръпки и нравствени летежи, не би могъл да е поддръжник на масовото Сталиново насилие, на преобразуването на народната трудова партия в тоталитарна (Грамши твърди, че всяка партия, възприела облика на тоталитарна, се подчинява прекалено на центъра, човешката маса „тук служи, всъщност, за „маневрена сила“, тя бива занимавана с морални наставления, сантиментални внушения, месиански митове за настъпването на легендарната епоха, през времето на която ще бъдат решени всички бедствия, ще бъдат отстранени всички противоречия на съвременността“/6/. Вапцаров не би могъл да приветства и бюрократизирането на пролетарската държава, постепенното възстановяване на пирамидалното устройство на обществото.

Но Вапцаров е в състояние да кипи от радост, че довчерашните роби на труда узнават „химна вдъхновен“, че волята им за прогрес е „желязна“, че вече се ползват от безплатното здравеопазване и образование, че променят облика на страната си, че техните ръце и ум строят заводите, електроцентралите, транспортните комуникации, че „с антени замрежват небето“, че освобождават жертвите на капитализма от обреченост. Крайно преднамерено е Вапцаров да се превръща във виновник за етапите на общественото развитие у нас след 1944 г., както е абсурдно да бъде отчуждаван от икономическите, социалните, хуманистичните постижения на социалистическия период.

Би трябвало да се помни още, че настроенията, които владеят нашия поет, не са нещо изключително за Европа през онова време на 30-те и 40-те години. Напротив, европейската интелигенция в голямото си мнозинство тогава е ляво настроена, немалко творци членуват в родните си компартии, включват се дейно в антифашистката съпротива, изразяват позитивно отношение към СССР и социалния прогрес.

Обречени са опитите на днешното вапцарознание да използва наследството на Вапцаров за собственото си адаптиране към буржоазния ред. По-скоро Вапцаров –с разбирането си за човека като център на вселената, за органичната връзка между личността и обществото, за историческите антагонизми на капитализма, за свободата като ядро в ценностната система на социализма и лявото движение – се явява предтеча на новите леви социалистически движения, партии и общества през XXI век. Предтеча не само върху морална основа, а и като философско, но и политическо възприемане на историческия процес.

Такъв е фундаментът на Вапцаровата актуалност, такава е неговата философия на практиката, духовната му безкомпромисност и алтруизъм (те нерядко тласкат въображението към паралели с християнската религиозност). Такова е разбирането му и за социалистическата революция, която не би могла да обслужва неблагородни, антихуманни задачи.

В битката за свободния и справедлив свят Вапцаров още в пиесата си „Вълната, която бучи“ допуска използването на насилието като средство за решаване на историческите противоречия. Но факт е също, че самият той като личност се ангажира с теорията и практиката на насилието не в предходния етап на класовото конфликтуване, а в периода на антифашистката съпротива. Насилието на фашизма в Европа и света подтиква големия ни поет да оглави въоръжената съпротивителна борба и да стане изкупителна жертва, заплащайки със собствения си живот.

През тези времена на революционен подем Вапцаров е убеден, че насилието в държавата на пролетариата се появява като отговор на насилието, което упражняват обединените сили на вътрешната и международната класа на капиталистите. Той съпреживява опитите на първата общност на социално онеправданите да оцелее, да се противопостави на интервенцията и диверсиите, на подготвяната нова война от Хитлерова Германия. Не се и съмнява, че стремглавата индустриализация и коопериране в Страната на съветите представляват укрепване на необходима мощ пред настъпващите исторически изпитания. По примера на западните социалисти и комунисти, и Вапцаров призовава за солидарност със съветските братя, за подкрепа на свободния работник, който „твори една епоха“. Това мислене на Вапцаров не означава, че той поначало възприема човека като непригоден за свободата, нито пък че за свободата са готови само малцината избрани (в Легендата за Великия инквизитор в „Братя Карамазови“ – „от всяко коляно по 12 хиляди“). Напротив, Вапцаров твърди, че важното е да спасиш човека от робство, да го освободиш от скотската му участ под напора на огромната си влюбеност в него и неговия духовен потенциал. Насилието като противодействие на другото, вече упражнено насилие, като способ за съществуване на едно справедливо общество, макар и да се допуска от Вапцаров, не е ядро на светоразбирането му, на етическото му поведение. Не представлява максима, според която човекът не е достоен за свободата си.

Вапцаров е уникално явление в българската и световна поезия като мъченик и певец на човешката свобода. Толкова отвътре, толкова ангажирано и толкова беззаветно отстояване на свободата е по силите на поетите от ранга на Вапцаров. Вапцаров, който със съдбовна решимост възприема и оповестява проблемите на свободното човешко съществуване, на свободния човешки избор, на свободата като крайна станция на прогреса.

Възможно е да се потърси и по-непосредствена връзка между Вапцаровия идеал за свободата и социалната справедливост. По подобие на други големи революционни поети Вапцаров намира синтеза в категорията „щастие“, която обединява интимните с обществените, социалните с моралните въжделения на човека. Далечният идеал не просто се снема на земята, но и заживява като екзистенция на личността. Обикновено революционните творци създават две главни проекции на щастието: представата за щастието като прииждащи вълни на човешкото благоденствие и хармония (нов Ханаан за досега поробваните хора) и представата за щастието като пожелана смърт в революционната битка. Тези две проекции на щастието ги намираме в творчеството на Вапцаров. И той чертае картините на всеобщата обич и подем, и той строи кристалните дворци на бъдещето, и той обещава, че „ще строим завод на живота“, че „животът ще дойде по-хубав от песен“, че настъпва новото, „което ме възпира да не пробия своя слепоочник“. А ето как Шандор Петьофи още в средата на XIX век създава сходен образ на човешкото щастие:

 

Когато всеки пълен дял

от щастие човешко има

и пред закона възсиял

човекът гостенин любим е,

и слънцето на мисълта

над всеки дом когато блесне,

ще кажем: ето Ханаан,

дошли са времена чудесни!

 

(„Към поетите на XIX век“)

 

За втората проекция на щастието – тази на пожеланата смърт – вече стана дума. Типично за Вапцаров е, че докато за общочовешкото добруване говори с висок глас (с усет за мащабност), за смъртта си на борческа личност споделя с покъртителни интимни тонове, но и с убеденост, която потриса. Конфуцианците казват: „Целеустременият човек и човеколюбивият човек отиват на смърт, ако на човеколюбието се нанася ущърб; те жертват своя живот, но не се отказват от човеколюбието“.

Днес у нас доминира друга естетическа и философска интерпретация на свободата. Главното съждение е, че свободата или е привнесена в човека, или е окончателно обсебена от отчуждените сили. И затова на съвременника не му остава нищо друго, освен да обсъжда отстрани проблема, да го иронизира или да страда безутешно поради изчезването на свободния индивид. По такъв начин Вапцаровата вяра се подлага на осмиване и дисекция, лишава се от основание и духовни валенции.

Вапцаров живее в конкретно време и той ангажира идеята на свободата със съпротивата против фашизма и капитализма. Не си е поставял за цел да узнае какви препятствия могат да възникват пред култа му към свободата, какви превратности и деформации може да претърпи светостта на идеала му, до каква степен човешката природа би могла да бъде завладяна от сили, които конфликтуват със свободата – робския нагон, конформизма, израждането на природните достойнства, наличието на „животинска алчност“ в личността, на социални катаклизми и контрапродуктивни процеси. Да се вини за това поета, е излишно и подло! Научно казано – антиисторично е! Пък и ясно е: Вапцаров залага на божествената искра, а не на животинската природа у човека. Предпочита да съпреживее участта на бедния Лазар, без да очаква за отплата собствено възкресение.

Въпросите, които биха могли да бъдат зададени на Вапцаров, се делят в две групи: въпроси, повдигани от недоброжелатели и социални противници на поета, от приспособленци и врагове на неговата етика, и въпроси, отправяни към него от хората, които продължават да вярват в пътеводната звезда на поета, във фундамента на човеколюбивата му идея.

В края на 70-те години написах стихотворна творба, посветена на Вапцаров. Опитах се да сложа цветя пред нетленния паметник на великия поет, но и да изразя своите безпокойства от нравствения маразъм и от тежките катаклизми, които се задаваха в обществения развой. Струва ми се, че въпросите, които отправях към Вапцаров, и днес са актуални, ето защо ще допълня последните си съждения с текста на „Защото все пак знам…“:

 

Другарю Вапцаров,

 стохиляднико на инквизиторското изкуство.

 Интересува ме не Вашата смърт,

 агонията – още по-малко,

 защото все пак знам…

 Кажете ми искрено —

 колко вяра Ви беше нужна,

 за да сломите атаките на стенещата си плът

 и да останете верен…

 Не ви ли е минавало през ум –

 крадецът невсякога попада на хора;

 пролетта, скована от студове, закъснява,

 умората заразява дори оптимиста.

 Защо отминавахте с небрежен жест

 животинската алчност?

 Тревожеше ли Ви неизвестността –

 надеждата и познанието?

 В това ли е Вашата мъдрост –

 да храниш с кръвта си семената

 на Вярата?

 Сърце на дете и вопъл на гост неочакван –

 защото все пак знам…

 

Истината е, че неведнъж съм търсил изход и подкрепа в личността и стиховете на Вапцаров. Редица тежки въпроси, оставяли душата ми на чужд бряг, са политали често към нетленната обител на поета от Банско. Искал съм да проумея защо големият ни писател толкова алтруистично – като същински Дон Кихот – отминава в стихотворенията си несъвършенствата (тъмните страни) на човека? Защо сравнително по-рядко се изповядва за преходността на битието ни? Защо ентусиазмът от предишния исторически период поиска да яхне светлата Вапцарова печал? Безпокоял съм се през десетилетията на социализма, че творбите на Вапцаров се възприемат като история, а не като настояще на социалните борби и се питах: коя е причината, за да изчезне „нашта мъка ненаписана“?

Тези мои диалози с великия творец на Отечеството нямат нищо общо с вече наложилата се тенденция за манипулиране на суверенния му свят! Вътрешните ми въпроси зачестиха, когато социализмът у нас започна да губи нравственото си покритие и почвата под него се подронваше. Иначе дълбоко преживяна е Вапцаровата мисъл за неотменимостта на социалната справедливост в модерното общество, което би трябвало да се крепи върху народовластието и свободата. Чист абсурд е – както вече посочих – името на Вапцаров да се свързва с атрофиите на насилието и произвола в историческия процес, с абсолютизираната воля на водача на народното множество, с генезиса на класовите привилегии, които разложиха отвътре социалистическата общност. И така: Вапцаров допуска насилието, но като форма на самоотбрана в антифашистката съпротива и в борбата за отвоюване на минимума от материалните блага. Няма поводи, за да се приписват на Вапцаров деформациите, които доведоха страната ни в края на 80-те години до дивия капитализъм и до тържеството на Великата криминална революция. Впрочем, поетът никога не е смятал, че буржоазната формация е решение на всечовешките проблеми и бъдеще. В противопоставянето на капиталисти и работници Вапцаров влага и своето гледище за живот, който ще снеме слънцето при „осаждени от черен труд лица“.

Като юноша, а и сега ме притегля надеждата на поета, която той така ожесточено отстоява в двубоя си с нейните отрицатели. Тогава и днес ме удивлява копнежът му по „бялата пролет“, наред с умората, от която „ставите болят“. Поразява ме готовността на Вапцаров да загине заради упованието си, че „утре ще бъде/ живота по-хубав,/ живота по-мъдър“, странното съчетаване на по-хубавия с по-мъдрия живот. В духа на тази проверка на Вярата възприемах и „Двубой“, но то ми въздействаше като разиграно на сцена.

След туй разбрах: не са това външни ефекти, а изповед — интимна и топла, проста и сърдечна като ръкостискане между приятели, изпълнена с тъга и носталгия като въздишка на обречен човек, наситена с понасяне на житейските несгоди, сравнимо с усмивката на римските трагици. Много по-късно от Атанас Далчев научих, че докато Яворов е театрално екзалтиран, когато разкрива човешката драма, Вапцаров е забележително искрен и овладян при срещата си с разтърсващите колизии на битието. Също през следващите десетилетия ми попадна една тънка забележка на Никола Георгиев за нещо, което вече бях споделил в свои публикации: простотата на Вапцаровия изказ не бива да ни подвежда — над простотата и делничната непреднамереност се издига релефът на крупни индивидуални и обществени дилеми, противоречия и борби, увенчали творческата философия и поведение на Вапцаров, както и на останалите големи поети-революционери в нашата литература.

Понеже говоря за ранни спомени, ще ми се да обърна внимание на тогавашното ми увлечение по вече цитираната от мен творба „Ще бъда стар…“. Това стихотворение през онези години ми допадаше с елегичния си ритъм и внезапността на поантата, с продължителността на състояние, което трудно може да бъде дефинирано, макар да е толкова трепетно, и в същото време облъхнато от несигурност и надмогване на мъката.

Още през ученическите си години изпитвах гордост, че Вапцаров е поет с кауза. Сравнявах го с други европейски автори, но това само усилваше убеждението ми, че Вапцаров е върхът на антифашистката лирика в Европа. От Втората Световна война бяха минали по-малко от десет години и ние, децата и юношите, все още не бяхме свикнали да гледаме на нея като на минало. Участниците в антифашистката борба – партизаните, политзатворниците и ятаците, в нашите очи бяха героите на времето. А убитият поет и неговите стихове се утаяваха в нас като потвърждение на мъжеството и достойнството. Нямахме таланта и прозорливостта на Салваторе Куазимодо, но като него долавяхме, че чрез „слизането си в ада на съвременния човек“ Вапцаров осигурява „безкрайна победа“, за да се вижда многостранно и дълбоко днешния свят, че тук дава показание „волята на един осъден на смърт“, при когото действителността се споява с фантазиите и символите, че делото му е отпечатък от реалното време и от реалната съдба, формирани в „най-дълбоката провинция на земята“.

В студията си „Престъпление–наказание–катарзис (Фьодор Достоевски)“ подробно изследвам проблемите на свободата върху базата на творчеството на великия руски писател. Спирам се по-конкретно върху отношението на Достоевски към социализма (перспективи и извращения), както и върху някои от аспектите на социализма през ХХI век. Струва ми се, че редица от моите наблюдения, свързани с Легендата за Великия инквизитор, с насилието, свободната воля и нихилистите, със свободата като божествен дар и нейните въпросителни биха били полезни при сегашния анализ на категорията „свобода“ в живота и творчеството на Вапцаров. Там пиша, че „новата теория на социалистическото движение, теория, освободила се от терора, но и от хитоните на социалното проституиране с вечната власт на несправедливостта, не може да остане чужда на апелите, които излъчват романите на Достоевски. да се размине с неговите „свети“ герои, със съкровената му съпротива срещу самозабравилите се господари на света, за които отделният човек, отделната детска сълза, отделното страдание на „коня“ не означават нищо“.

По повод на съвременното насилие, което се организира от антисоциалистическите сили, подчертавам следното (не без съотнасяне към Вапцаров):

Първо, свидетели сме на нова вълна от насилие, което този път се упражнява не от световната беднота, а от държавата (държавите) на световното богатство. Князете на новата вяра не идват със слово, а ни завладяват с мечове и терор. Те възприемат само една част от посланието на Великия инквизитор: милионите трябва да бъдат водени от предводител, който използва трите аргумента на изпитанието Исусово: тайната, чудото и авторитета. Отхвърлят обаче другата част от неговото послание: всичко се върши заради една благородна цел – хората да бъдат нахранени тук, на земята – за да вкусят от небесния хляб, би трябвало да са опитали земния. Създават се всеобхватни зони на привилегироваността и отчуждението: дележът не е само на социално, етическо и религиозно равнище, но преди всичко на междуконтинентално – разпределение и преразпределение на благата в полза на богатите.

Второ, откриваме особеностите на следващия етап от цивилизационния развой – този на информационната култура, на Интернет-епохата, на глобализацията, която действа по аналогия на природните закономерности. В същото време виждаме как се формира политика с нов тип сцепления: световните икономически, финансови, политически, военни и други ресурси и потоци се подчиняват на транснационалните монополи, които диктуват положението. Равенството се зачерква като наследство от социализма и се пропагандира и утвърждава единствено „свободата“ като ценност. Съзнателно се подминава фактът, че учението на Исус изхожда от единството на света и от идеята за равенството между хората. Що се отнася до свободата, която отстоява и Христос от Легендата за Великия инквизитор, тя се преиначава по един не толкова оригинален път: превръща се от „страшен“ в „приятен“ и „полезен“ дар за кастата на привилегированите.

Трето, осъзнаваме, че мнозинството от народа е прекалено безпомощно, предпочита да гледа отстрани упадъка на социалния си статус. В началото на ХХI век свободата на личността (въпреки пропагандните клишета) се стеснява не по-малко, отколкото през ХХ век. През новото столетие средствата за масова информация (масмедиите) по-мащабно и по-безпрепятствено обработват „човешкия материал“, обслужват по-ефикасно хората, които са собственици на световните богатства, включително и на телевизионната, печатната и радиомрежа.

Четвърто, държавата на бедните рухна и поради вътрешни, и поради външни причини. Тя не можа да избегне няколко от всеобщите злини, предречени от „великия епилептик“: насилието (и то грубото); цензурирането на мисълта; бюрократизмът, който задушава гражданското общество.

 

В такава историческа обстановка е обяснимо желанието на новото вапцарознание да ампутира от възгледа на Вапцаров идеята за земния хляб. Да изопачи неговата надежда и чувство за солидарност с безброя онеправдани. Да принизи вярата му, обозначавайки я като „утопия“. Да олекоти отношението му към бунта и революцията като противопоставяне срещу социалното неравенство и фашизма. И не на последно място, да ограничи Вапцаровото посвещаване на свободата само до вътрешни или само до външни (колективни) отговорности.

Обяснимо обаче е и нашето възприемане на свободата и свободния човек като фундамент, върху който израства съкровената кауза на Вапцаров.

 

София, 2008 г.

 

Източник: вестник „Земя“, 21 август 2023 г.



 



 

Паметникът на Съветската армия е построен с даренията на целия български народ

 

 

 

Паметникът на Съветската армия (ПСА), издигащ се в Княжеската градина в центъра на София, повече от 30 години е предмет на разгорещени политически спорове – да се отстрани или не.

От 1993 г., когато доминиран от СДС общински съвет взема решение да бъде демонтиран, до днес.

През всичките тези години тезата, че монументът трябва да се махне от центъра се поддържа от десницата, а че трябва да остане – от левицата.

До днес ГЕРБ запазваха нещо като неутралитет по въпроса.

На практика паметникът още стои срещу Университета, а не е в Музея на социалистическото изкуство благодарение на партията на Бойко Борисов. Партията отдавна има мнозинство в СОС, по много въпроси гласува заедно с десницата и, ако имаше желание да го демонтира, той да е демонтиран. Както стана с друг спорен монумент от времето на социализма – паметника пред НДК.

След днешното изказване на Борисов в полза на разрушаване на ПСА, съдбата му изглежда предрешена.

Да се готви пловдивският Альоша, тъй като в Града под тепетата също от 30 години върви подобен спор.

 

Каква е историята на Паметника на Съветската армия?

 

Решението да се построи такъв паметник е взето на 4 октомври 1949 г. от доминирания от БКП Министерски съвет с председател Васил Коларов. В протокола от заседанието на Столичната голяма община и Градоустройствения съвет от 6 юни 1947 г., когато е взето решението за построяването, пише, че паметникът се изгражда с цел „да бъде на централно място, за да се минава постоянно покрай него и да упражнява своето политико-възпитателно значение“. Средствата за построяването му са набрани с доброволни дарения от работнически колективи и най-различни хора. Кампанията по набирането на средства продължава повече от 5 години.

Първата копка е направена на 5 юли 1952 г., а при откриването през 1954 г. присъства съветският маршал Сергей Бирюзов.

По композицията работят най-добрите български скулптори от онова време. Създаден е от колектив с ръководител скулпторът Иван Фунев. Автори-архитекти са арх. Данко Митов, арх. Иван Васильов, арх. Любен Нейков и арх. Борис Капитанов. Автори-скулптори са Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов. Художник график е Борис Ангелушев.

 

Паметникът и политиката

 

От началото на прехода на България към демокрация паметникът е обект на разгорещени спорове относно неговото значение и бъдеще. Както и на посегателства.

В негова защита се изтъква аргументът, че той символизира уважението към приноса на Червената армия в победата на Съюзниците над нацистка Германия през Втората световна война, както и фа Противниците му подчертават, че въпреки оказвания от Германия натиск, България, която е страна от Оста, не обявява война на СССР, а в началото на септември 1944 г. обявява неутралитет, като дава ултиматум на германските части да напуснат страната и започва да ги разоръжава. Независимо от това, на 5 септември Съветският съюз обявява война на Царство България. Изтъква се и ролята на съветските войски в насилственото налагане в страната на комунистическо тоталитарно управление в съветски стил. В допълнение на последното също се отбелязва, че не е приемливо в суверенна държава паметник на чужда армия да е разположен по-високо и на по-централно място от националните символи.

В хода на споровете противниците на паметника започват да го наричат съкратено МОЧА – от Монумент на окупационната Червена армия. Но едва ли случайно избират точно такава абревиатура, по-скоро се търси съвпадението с руската дума моча – пикня. 

В пика на антикомунистическите настроения в началото на прехода – през 1993 г., Столичният общински съвет, доминиран от групата на СДС, взема решение за премахване на паметника. В него пише, че Столичният общински съвет „възлага на кмета на Столичната голяма община да проведе необходимите процедури за демонтаж на скулптурните фигури и барелефи от паметника на Съветската армия“.

Решението обаче не се ползва с обществена подкрепа и не е реализирано.

През същата година скулпторът Любомир Далчев, участвал в създаването на паметника, пише писмо, в което отбелязва, че Паметникът на Съветската армия не трябва да се извисява в центъра на столицата, а да бъде преместен на по-скромно място.

В споровете по премахването се намесват и правни аргументи. Като това чия собственост е паметникът. Допълнително въпросът е утежнен от това, че самият монумент е от 1954 г., а актът за държавната му собственост е от 1947 г.

И така до септември 2010 г., когато се създава инициативен комитет за демонтирането на Паметника на Съветската армия.

Инициативният комитет смята, че паметникът е построен в чест на една армия, която без да има сериозен повод навлиза на българска територия, вследствие на обявена едностранно война срещу България. Така от международноправна гледна точка съветската армия е агресор, а не освободител. Според ИК монументът изразява окончателната победа на комунистическа партия над Горянското движение.

Нахлуването на Русия в Украйна на 24 февруари 2022 г. събуди отново 30-годишния спор за мястото на паметника. Всички политически сили без БСП казват, че са съгласни ПСА да бъде преместен от центъра на София, но не успяват да постигнат съгласие по въпроса кой трябва да свърши тази работа. Тъй като паметникът е държавна собственост, се произнася и областният управител. Иван Кючуков (ИТН) изтъква, че според Договора за приятелски отношения и сътрудничество между Република България и Руската Федерация трябва да има консултации с Москва.

И така до днес, когато по темата взе отношение лидерът на ГЕРБ и бивш премиер Бойко Борисов. И поиска монументът да бъде разрушен, нещо, което и наричащите го МОЧА не са искали.

Историята помни, че докато е кмет на столицата, Борисов е на друго мнение. През 2007 г. посланикът на Русия тогава Анатолий Потапов му връчва орден „Михаил Ломоносов“ заради огромните му заслуги за укрепване на двустранните отношения. Посланикът изразява благодарност и за твърдата позиция на софийския кмет, че докато той управлява столицата, няма да се бутне Паметника на Съветската армия.

 

Поругателствата

 

Споровете къде да стои ПСА са съпътствани с поругателства върху него, най-скорошното е от 23 февруари, когато мъж счупи паметната плоча с надписа „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“.

На 17 юни 2011 г. статуите на скулптурната композиция от западната страна на паметника са оцветени като американски комиксови и попкултурни герои: Маската, Жокерът, Върколакът, Дядо Коледа, Супермен, клоунът Роналд – символът на „Макдоналдс“, Капитан Америка, Робин – помощникът на Батман, Жената-чудо. Знамето е изрисувано в цветовете на американското, а под графитно-скулптурната композиционна група е поставен надписът „В крак с времето“.

През нощта на 10 февруари 2012 г. върху лицата на съветските войници от паметника са сложени маски на британския революционер Гай Фокс, които се ползват като символ на хакерската група „Anonymous“.

На 17 август 2012 г. на главите на няколко от скулптурните фигури са поставени цветни качулки. Акцията е в подкрепа на групата Пуси Райът, членовете на която носят подобни качулки при своите изпълнения.

На 1 февруари 2013 г., в деня за почит към жертвите на комунизма в България, три от лицата на фигурите на паметника са оцветени в цветовете на националното знаме – бяло, зелено и червено.

На 21 август 2013 г. паметникът на Съветската армия в София отново осъмва боядисан, като този път монументът е покрит изцяло в розова боя и е с надписи на чешки и български, съответно „Bulharsko se omlouva!!!“ и „България се извинява!!!“. По другите страни на паметника има призив „Извинете се, бе“ и „Прага ’68“.

На 23 февруари 2014 г. паметникът осъмва с надписи „Слава Українi“ („Слава на Украйна“) и „Капутїн“ и изрисувано над тях знамето на Украйна. Скулптурните фигури на войник и знамето над него също са боядисани в цветовете на Украйна – синьо и жълто.

На 7 септември 2014 г. през нощта четирима души, сред които и кандидат-депутатката от Реформаторския блок Марта Георгиева, са арестувани от органите на МВР, след като написали „Окупатори!“ върху паметника.

 

Какво представлява паметникът?

 

Самият паметник представлява висока 37 м пресечена пирамида, върху която се извисява 8-метрова фигурна скулптурна композиция – съветски воин, български работник и майка с дете, изработена от Васка Емануилова и Мара Георгиева. Целият мемориален комплекс включва и други скулптурни композиции около основния монумент. Източният орелеф представлява композицията „Октомври 1917“, изработена от проф. Любомир Далчев по рисунка на Борис Ангелушев. Изобразени са матроси, войници, работници, девойки – тези, които сформират Съветската армия. Орелефът на южната страна представлява композицията „Тилът“ („Всичко за фронта, всичко за победата“) и показва целия съветски народ в тила, вложил всичките си усилия в помощ на своята армия. Работа е на скулптора Петър Дойчинов и колектив. На западния орелеф „Великата отечествена война на Съветския съюз“ е показан бойният устрем на Съветската армия във войната. Скулптор – Васил Зидаров и колектив.

 

„Войната“ със съветските паметници в Европа

 

Над 4000 са мемориалите в Европа, посветени на победата на Съветската армия срещу нацизма. В тях са погребани над 2,5 млн. войници. Отношението към тези паметници е противоречиво – в Германия ги пазят грижливо, в Полша и Прибалтика, а вече и в Украйна – ги премахват.

Подобни мемориали има и в Австрия, Белгия, Холандия, Норвегия, Сърбия, Хърватия, Франция, Румъния, дори в САЩ.

В Германия паметниците, посветени на съветската победа, се пазят и поддържат с държавни средства. Само в Берлин те са 12, като един от тях си остава в центъра на града, недалеч от Бранденбургската врата и Райхстага. Паметникът на съветския войн в берлинския Трептов парк вероятно е най-известният съветски военен паметник извън Русия.

Съветският военен паметник във Виена, известен като Паметник на героите от Червената армия, е построен в памет на 17-те хиляди съветски войници, загинали по време на виенската офанзива през април 1945 година.

Унгария е страната с най-много съветски монументи – над 900. Т.нар. Статуя на свободата в Будапеща обаче от паметник на съветския воин освободител вече е превърната в паметник на всички, жертвали се за независимостта, а първоначалният надпис на руски е изтрит.

Премахнат, но не заличен, е Бронзовият войник в естонската столица Талин. Определян от мнозина като символ на съветската окупация, през 2007 г. властите решават да го преместят. Въпреки масовите протести, придружени с насилие, монументът е демонтиран и поставен в местното военно гробище.

Най-тежка се оказва съдбата на материалното наследство от Червената армия в Полша. През 2017 г. Закон за декомунизацията забранява всички паметници, символизиращи тоталитаризма.

 

Източник: socbg.com,  23.08.2023

 

 

 

 

 

 

 

 

понеделник, 21 август 2023 г.

ВЕЧНИЯТ ГЕО МИЛЕВ – Драгомир Шопов

 

Гласът му още се чува: „Все пак всяка тирания – колкото  и  черна да е тя – е само една черна запетая в историческото развитие на човечеството…“

 

 Винаги, когато става дума за Гео Милев, би трябвало да имаме предвид неговото верую, че изкуството е длъжно да служи на човека, на живота. Самият той като писател, литературен критик, трибун, общественик, публицист, художник и преводач е най-добрият защитник на своето верую.

За истинския творец е съдбовно задължение да бъде активен в живота, далеч от еснафското благополучие. Всичко, за което говоря, има своите корени във времето, когато Гео Милев се изгражда и укрепва като изключително ерудирана личност. За него проф. Асен Златаров казва: „Начетен, буден и вдъхновен, Гео дойде между нас и донесе тръпката на новото. Но не само новите веяния в изкуството му бяха стихията. Гео познаваше и големите класици на стиха и прозата, и даваше верни щрихи, когато говореше за тях“.

Гео познава добре творчеството на Шекспир, Байрон, Хайне, Пушкин, Уолт Уитман, Гьоте, Молиер, Ибсен… Блестящите му преводи на тези и други световни автори са важен дял в голямото му творческо дело. Изключително ерудиран, ненаситно любознателен, винаги жизнен и нов, Гео ползва френски, руски, немски, английски език. Всичко, което е прочел и в което е вникнал, му помага да намери своя път, по който ще върви ‒ изключително интересен и противоречив, отреден от немилостивата му съдба.

Една от нейните повели е  увлечението на младия интелектуалец по модерния символизъм. То става много силно, когато отива да следва в Германия през 1912 г. Тогава за първи път се запознава с модерната немска поезия. Прекланя се пред Ницше и Кофманстал, пред Рихард Демел и Метерлинг… Но обезателно трябва да се отбележи, че символистичното начало у Гео не му пречи да се възхищава и да превежда творби от писатели реалисти и демократи.  Демел например пише, че всяко изкуство, не стане ли народно изкуство, е прах и плява.

Говорим за съдбата на поета. Тя му предлага една незабравима и много важна за него среща с големия белгийски поет Емил Верхарн, емигрирал в Лондон. В неговото творчество Гео намира вяра в бъдещето, сила за борба, мъжествен марш… Двамата се срещат в Лондон през 1914 г., имат възможност дълго да разговарят и, впечатлен от интелигентния българин, Верхарн му казва: „Вие сте цял пламенност“. Завърнал се в България, Милев му пише:

 

„Ето, аз Ви уверявам, скъпи учителю, че ако има на земята един народ, който може да разбере с цялата ѝ дълбочина страшната белгийска съдба, това не е английският народ. Това е моето малко отечество, това е България, която може да разбере каква е някогашната белгийска свобода и вероятно робство (поне Германия е готова за това), да, какво е една пруска Белгия. Ето, аз Ви  изразявам, скъпи фламандски учителю, чувствата на едно приятелство и от името на моето отечество, и то с най-голяма сърдечност“.

 

Интересно е да се отбележи последното писмо на Гео Милев до Верхарн от 15 септември 1915 г., значи в навечерието на нашата намеса в Първата световна война на страната на Германия. С горчивина Гео пише, че поради тази намеса те – двамата поети, мечтаещи за „всемирния свят“ – остават в два враждуващи един срещу друг лагера. На бойното поле Милев узнава за трагичния край на Верхарн и пише с болка, че чува как сърцето на големия поет и приятел „бие с могъщи удари и ни зове, всички нас, цялото човечество, към възбленуваните дни на едно друго човечество, щастливо и блестящо – човечеството на мира, труда и творчеството“. Гео носи в душата си образа на това човечество. И  ще го съзре много ясно, въпреки че в касапницата на войната загубва окото си и сътворява едно от най-силните си  стихотворения:

 

      Главата ми –

      кървав фенер с разстрошени стъкла,

      загубен през вятър и дъжд, и мъгла…

 

Сякаш на куп разтрошени стъкла се счупва и увлечението му по символизма. Това се чувства отчетливо по време на престоя му в Берлин (1918 г.), където постъпва на лечение. Тогава сътворява тази изумителна изповед:

 

„О, болка! О, кървави петна! О, плачущи знамена на нищетата! Душата ми е ръждясала от кръв телена мрежда, на която виси мъртъв войник. Душата ми не е моята душа. Душата ми е пълна със светещи, носещи огън ръце. Душата ми е висок пламък. Душата ми е светещ апел – о, свети, свети, свети!“

 

Забележете тези „носещи огън ръце“. Това са ръцете на хилядите угнетени мъже и жени в Германия, тръгнали на решителна борба  срещу капиталистическия строй. Революционното работническо движение в Германия придобива широки размери. То завладява сърцето на Гео, подсказва му нови теми, нови по характер и дух творчески идеи. И той пише и превежда непрекъснато. Завладян е от огнената стихия, с която го вълнуват речите на Роза Люксембург и Карл Либкнехт, следи с интерес проявите на големия Йоханес Бехер… Усеща се, че идва нещо ново, могъщо. Революционната обстановка в Германия, Октомврийската революция в Русия, стихотворенията на Маяковски, поемата „Дванайсетте“ на Блок, живописните платна на Кандински – ето го новото, дръзкото, смелото.

Ето го бунта в изкуството, в културата. Те обгарят чувствителната природа на Гео и оказват силно влияние върху творческите му дирения и реализации по-нататък.

Това се забелязва отчетливо, когато той се завръща в България, където попада в твърде сложна обществена и културна обстановка. Новото е и тук – масови социални движения след войната, бунта на измъчените и окъсани български войници, Владайското въстание, обявяването на Радомирската република, решителното настъпление на работниците и селяните срещу продажната буржоазия, Септемврийското въстание от 1923 г…. Все по-нестабилна става „кулата от слонова кост“ на поетите, която скоро ще рухне под силния напор на новото изкуство, родено от суровия живот, от борбите, от сълзите и вярата…

Гео е в този живот. Наблюдава се един много интересен факт – през 1919 г. поетът създава списание „Везни“ с изразен модернистичен дух, само пет години по-късно, през 1924 г., излиза първият брой на списание „Пламък“ – вече съвсем различно като естетическа и обществена позиция. Интересното е в това, че Гео Милев прави много сериозен преход, един забележителен

 

                                                         преход от модерното

                                          към реалистичното, революционното

 

Нека не се забравя, че във „Везни“, където все още витае духът на модерното, Гео пише:

 

„Ние сме здрав и първичен народ, мечтая и ратувам за една сурова, мъжествена естетика и литература. Аз  ще основа школа за варваризъм  в изкуството“.

 

Къде тогава остава символизмът на поета? Той е наясно с въпроса какво иска и как може да го постигне. Като човек на делото непрекъснато пише, редактира, превежда. Целият е устрем и воля. Съумява да привлече за сътрудници такива големи творци като Николай Лилиев и Николай Райнов, твърде нашумелият вече Людмил Стоянов. В списанието се явяват имената на Христо Ясенов, Теодор Траянов, Емануил Попдимитров… Важно е признанието на авторитетния критик Владимир Василев, издателя на официалното списание „Златорог“, който отбелязва: „Везни“ наистина налучка една от посоките, по която се плъзга психиката ни след войната…“ 

Неуморен, целенасочен, устремен и безкомпромисен, вярващ в себе си, Гео създаде творчество, което завладява със своята жизненост и изповедност, със своя полемичен тон, със смелото разчупване на формите. От пропагандатор на символизма той успя да намери себе си и да изрази любовта и омразата си, болката и надеждата си по нов начин. Гео съумя да защити бедния народ от неговите управници, които се бият в гърдите, че правят всичко все в името на този народ. Той писа:

 

„В името на народа“     ‒ да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властване“ над народа. Властта е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени политически дейци. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа“.

 

Никак не е чудно, при тези силни, ударни думи на поета, неговото признание: „Аз грабвам в ръка сърцето си – огромен леден камък и чакам готов за бой. Горко на меките чела“. Какво са тези думи? За някои закана, за други – дълг, чест, смелост, вярност…

Във „Везни“ през 1921 г. Милев пише своето „Възвание към българския писател“, в което изразява становището си, че „досегашните стихове не трогват никого, а българската литература не играе никаква роля в живота“. И зове:

 

                                                    „Човекът преди всичко !“

 

Оценката му за поезията и литературата ни е крайна, по нея може да се спори, но едно е ясно – поетът иска да разтърси хората на духа, да ги накара да гледат с нови очи на това, което създават, да приучи широката читателска аудитория да подкрепя и разбира онова творчество, което най-пълно и най-вярно може да отговори на повелите на драматичното време. В този период – 20-те години на миналия век – Гео създава „Жестокият пръстен“, „Експресионистично календарче“, „Ден на гнева“, „Грозни прози“, „Панихида за поета П. К. Яворов“… Всички те показват отчетливо наплива на различни настроения в богатата му душа, противоречиви, на моменти трудно съвместими. В някои от тези творби може да се улови авторовото желание за сливане с усещанията на хората, но това желание отстъпва пред чувството му, че е чужд на всички, че е загубен в някакъв тъмен град.

Едновременно с това обаче на места превес взима социалното чувство на поета. Той пише за „барикади с червени знамена над тях“. Някъде показва мизерния живот на бедните хора. „Де е лазурната усмивка на Бога? Светът е без небе. Светът е без любов“ – изплаква поетовото сърце. И веднага след това: „Ето червения щит на слънцето в нашите черни ръце. Ний го издигаме смело – напред – към борба“. Вижда се, че пътят на творческо и житейско поведение вече е очертан. Един от големите жалони по този път е списание „Везни“, от което през  1922 г. излиза последната книжка. Гео спира изданието поради липса на средства. Само след две години обаче, на 15 януари 1924 г., излиза първата книжка на новото Гео-Милево месечно списание „Пламък“ – вторият жалон по избрания от поета труден път, по който той неотклонно ще върви до края на младия си живот.

 

                     „Пламък“ се роди като присъда над

            бурожоазно-капиталистическата действителност

 

Присъда, ответен резултат на трагичните събития у нас през тревожните дни на 1923 г.  Съвсем наскоро, няколко месеца след Септемврийското въстание, Гео формулира ясно мястото на народната интелигенция в борбата с фашисткия терор: „Ний  ще останем там, дето е Народът, при Народа, сред Народа“. В  програмната статия на борческия „Пламък“ четем силните, наситени с напрежение думи на Гео:

 

 „Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни… Братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол“.

 

 Тонът на списанието е призивен, зовящо настъпателен, издържан в идейно-художествен смисъл. Негови автори са Антон Страшимиров, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Ламар, Николай Райнов… От чуждите писатели, представени в „Пламък“, можем да споменем: Хайне, Уйтмън, Синклер, Верхарн, Юго, Брюсов… Един голям и твърде внушителен набор от широко известни и уважавани творци.

От страниците на „Пламък“ Гео Милев страстно воюва срещу всяка пасивност и аполитичност. Не може, казва той, когато България е преживяла ужаса на септемврийските кланета, когато всичко около нас гори, не може във времето на остри класови сблъсъци да се пише за кучета и котки, за фризури и моди. Не може, защото са нужни нова литература, нови идеи,  нови принципи.

Ясно е колко призивно опасно и звучащо като обвинение е списанието. Неговата политика е дръзка, изключително смела. Затова реакцията не закъснява. Конфискувана е шеста книжка на „Пламък“. Може би всеки друг издател би се изплашил, но не и Гео. Той не се спира пред нищо. И тогава пише знаменитите думи, че у нас е забранено „да се говори, да се мисли, да се пише, да се чете, а най-сетне – да се живее“.  Конфискувана е също седма-осма книжка на списанието. Бунтовните слова на Гео звучат като оглушителна плесница по лицето на мракобесниците. За него те са глупци, които не знаят, че още не са измислени средствата, с които може да се унищожи един народ.

В конфискуваната седма-осма книжка на списание „Пламък“ е публикувана гениалната поема „Септември“ с основния конфликт в нея – борбата на народа с неговите палачи. Гео защитава правото на въстаналите маси, чието дело нарича свещено. Заради тази поема поетът е даден под съд. През същото това време литературният критик и историк Георги Бакалов отбелязва, че в „Септември“ за първи път се изобразява не падналият, а изправеният народ. Този народ –

      …

      обсипан със сажди, искри и сгурия,

      със сърп сред полята,

      просмукан от влага и студ:

      хора на черния труд.

 

Каква национална атмосфера носят тези думи, каква скрита енергия. Гео възхвалява народния гняв, възхвалява грубите ръце, възхвалява смелостта на всяко гърмящо сърце… Народът, осъзнал най-сетне своята сила, е в правото си да се закълне, че ще възкреси човека, свободен в  света. Посочвайки омразата си към стария експлоататорски строй, поетът рисува потресаваща картина на убийствата, ужасите, жестокостите при потушаване на въстанието:

      …

      мегдани отново са с  кармин окървавени.

      Смъртни писъци в прерязано гърло задавени.   

      На вериги зловещия звек…

 

 Непознатият досега терор става причина „кървава пот да избие по гърба на земята“. Поемата „Септември“ е истински подвиг в гражданското и творческото поведение на Гео Милев. С особена ритмика на стиха, с особен нерв се постига завладяващата стихия на събитието, на бунта на въстаналия народ, за първи път показан така мащабно. Всичко в поемата е бързина, задъханост, действие. Фразите са нервни, накъсани, трептящи от гняв и призивен зов. Не може да бъде по друг начин, след като душата на поета е потопена в стихията на бунта; след като той самият е един от въстаналия народ; след като и неговата ръка държи тежък чук – чука на истината и на жаждата за светлина, която е потъпквана с векове, запокитена нейде из „мрака тревожен“ на живота. Вековната робия, пробола с хиляди ножове народното сърце, вече е разтресена, смутена, изплашена. Сега е моментът обезправеният и експлоатиран народ да напише с кръвта си голямата дума „Свободен!“.

Никъде другаде пламенното перо на Гео Милев не е толкова образно, толкова конкретно, толкова разтърсващо. Много добре осъзнал движещите обществени сили, той е съумял да прецени, че съпротивата на масите няма да успее сега, но – и това е по-важното – вярва, че е сторена една решителна стъпка по трудния път към бъдещата свобода. За това усещане му помага богат арсенал от средства – повторения, натрупвания, сравнения, градации, позоваване на отделни етапи и личности от историята на човечеството… Колко убедено, след всичко преживяно и преосмислено, звучат финалните акорди на „Септември“:

      …

      Земята ще бъде рай –

      ще бъде!

 

Големият Гео Милев! Вечният Гео Милев !

 

Както вече споменах, за необикновено силната поема „Септември“ той е даден под съд. В последната книжка на „Пламък“  поетът публикува отворено писмо до Борис Вазов, брат на народния поет, който на 25 януари 1924 г. е председателствал онова заседание на Народното събрание, приело позорния Закон за защита на държавата (ЗЗД). Писмото е с дата 30 януари 1925 г. Като пише за съставената от него „Антология на българската поезия“, Гео Милев изтъква голямата роля на Иван Вазов за нейното развитие, разочарован от опорочения след освобождението обществен живот у нас. Гео отбелязва, че по-младите поколения са възпитани от Вазов в дух на честност, истина и свобода. Те не могат да се примирят, когато виждат „в кал светите идеали, а знамената честни – оплюти парцали“. До голяма степен споменатата Антология е подчинена на възпитателното значение на „честните Вазови стихотворения“.

Изтъквайки всичко това, Милев прави изключително аргументиран паралел между миналото и съвремието, което е потъпкало Вазовите идеа­ли с действието на един „фамозен закон за защита на държавата“, преследващ всеки честен човек, отрекъл времето на трагичния живот, чиито яростни белези са конспирациите, арестите, убийствата. Без да забравя кой е председателствал заседанието на Народното събрание, приело този закон, Гео със сдържан, но силно въздействащ патос пита, а всъщност обвинява:

 

 „Г-н Вазов, Вие двайсет години ни учихте в училището с честните творения на Вашия брат, поета Ив. Вазов – учихте ни на честност, на любов към правдата и свободата, и вяра в тяхната истина – едничка истина под това светло небе, възпитахте ни като честни граждани в заветите на Ив. Вазов. А сега искате да се откажем от неговия завет, да похулим неговите идеали – идеали, завещани на нас, младите поколения, от старото, велико поколение на Възраждането? И това искате от нас Вие, братът на Ив. Вазов?“

 

На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден по ЗЗД на една година тъмничен затвор, глоба от 20 хиляди лева и лишаване от граждански и политически права за срок от 2 години. На следващия ден – 15 май – полицейски агент го извежда от дома му „за справка“. От този миг следите на поета се губят. След години в една разровена яма близо до село Илиянци, сред разхвърляни в безреда кости и черепи е открито едно изкуствено око, едно светещо в мрака на живота и смъртта око – окото на Гео Милев.

През страшните септемврийски дни на подвизи и погром Георги Бакалов пише на Максим Горки: „Вие сте твърде много заети, за да отклоните вниманието си към нашата малка България. Но в тая малка страна живеят и се борят, проливайки кръвта си, героични работници и селяни, които се чувстват част от международното трудово семейство. Като познавам Вашата отзивчивост към страданията на масите, аз се решавам да се обърна към Вас с молба да помогнете на нашия трудов народ да се освободи от ярема на белия терор“.

Сам жертва на този терор, Гео Милев написа: „Все пак всяка тирания – колкото  и  черна да е тя – е само една черна запетая в историческото развитие на човечеството…“

Поетът успя да провиди пътя на  това човечество. Той бе в трудното начало на този път. И вдигнал в ръце сърцето си, извика на висок глас, за да бъде чут от всички:

 

      Отключете лазурния кръг на кръгозора.

      Върнете ни небето.

      Небето! Небето! Небето!

 

   Гласът му още се чува.

 

 

 

Източник: списание „Ново време“, 28 септември 2018 г.