Търсене в този блог

събота, 18 юли 2015 г.

Надзор над икономическата мисъл в университетите - Лора Раим

 

 

 

Теоретиците на неолиберализма задушават публичния дебат


Идеологическата изолация на европейските ръководители се корени в разгарящата се битка за интелектуална хегемония. Тя се води не само в медиите. Повече от всякога неокласическата икономическа доктрина доминира и в университетите, въпреки че вдъхновяваната от нея политика е в безизходица и се проваля. Радетелите ù, сред които основна роля се пада на Жан Тирол, противодействат на всеки стремеж към плурализъм.

МАКАР да се обявяват за привърженици на свободната конкуренция, доминиращите икономисти не са особено вдъхновени, когато ги поканят да я приложат в собствената си професионална област. Френската министърка на образованието Нажат Вало-Белкасем пое като свое обещанието на предшественика си Бенуа Амон да създаде експериментално през декември 2014 г. втора секция по икономика в Националния съвет на университетите (НСУ). Това е органът, който управлява кариерното развитие на преподавателите изследователи. Под името „Институции, икономика, територия и общество“ новата секция можеше да послужи за убежище на инакомислещите (хетеродоксалните икономисти), недолюбвани от представителите на доминиращото течение (ортодоксалните). Т. нар. неокласическа школа, която почива върху хипотезата за съвършенство на пазара и рационалност на индивидите, властва от 20 години насам в Секция № 5 – икономически науки. А към новата плуралистична и критическа секция по политическа икономия, отворена към другите обществени науки, се готвеха да се присъединят триста учени.

Те обаче явно не бяха отчели преградния огън на ортодоксалните изследователи, решени да убият в зародиш всяка възможност за друга икономическа мисъл. Едва дочул за министерското намерение, председателят на Секция № 5 Ален Айон Льо Кама изпрати до правителството писмо със заплаха за „колективна оставка“. Най-решителната офанзива обаче предприе Жан Тирол, лауреат през 2014 г. на наградата за икономика на Шведската банка в памет на Алфред Нобел (погрешно наречена Нобелова награда по икономика). Той изпрати до министърката предупредително писмо за предотвратяване на „катастрофата“. И задачата бе изпълнена: проектът незабавно беше изоставен.

Тази привидно корпоративна битка е всъщност дълбоко стратегическа. Докладите и препоръките на икономистите упражняват силно влияние върху публичните политики. Работата е там, че от двадесет години насам всички, които не се присъединяват към неокласическата школа, а това са около една трета от френските икономисти, не се допускат до ключовите позиции в професията. Ако все пак успеят да получат назначения като доценти, мажоритарното течение не ги допуска до висшата степен на университетски професори [1]. Ако в периода 2000–2004 г. на „еретичното“ направление се падаха 18% от новите назначения за университетски професори, през 2005–2011 г. този процент спадна до 5%, т.е от общо сто и двадесет места едва шест са за другомислещите икономисти [2].

Как се стигна дотам? Неокласическата школа укрепна заедно с възхода на модерната икономика в края на ХІХ век, преди да отстъпи през 30-те години на ХХ век. Подходът на Джон Мейнард Кейнс, който извлече поуките от Голямата депресия и възложи централна роля на държавата, беше възприет като водещ в новата икономическа линия на публичната политика. Когато кейнсианството на свой ред достигна собствените си граници в контекста на стагнация и инфлация (слаб растеж и силна инфлация) в края на 60-те години, неокласическата теория отново се въздигна, с монетаристите и течението на рационалните прогнози.

Сегашните икономисти, противници на неолиберализма, се надигат като опозиция на това прераждане на неокласическата парадигма. Марксисти, посткейнсианци, регулационисти и конвенционалисти споделят общото виждане, че тяхната дисциплина се вписва в полето на обществените науки, и обръщат особено внимание на историческите, юридическите и политическите аспекти на функционирането на икономиката. Като се стремят да опишат обществото такова, каквото е в действителност, те се противопоставят на механистичната и индивидуалистична представа за него, при която дадени действащи лица, водени от инструментална рационалност, си взаимодействат на множество пазари.

Като постепенно интегрира критиките на свободните икономисти, неокласическата школа се шлифова, приемайки че информацията може да е асиметрична, а конкуренцията несъвършена… Обаче „неокласиците се налагат не със силата или правилността на своите идеи, а благодарение на стратегията за институционна колонизация “, подчертава Софи Жале, доцентка в университета Париж-І. В повечето дисциплини, за да бъдат назначени като доценти или професори, кандидатите трябва да са одобрени от Националния съвет на университетите, след което да бъдат избрани от „комисиите на специалисти“ в съответния университет. До миналата година обаче секцията по икономика се отклоняваше от този принцип за избиране на професори и следваше главно процедурата на конкурси за кооптиране във висшето образование [3].

Институционна колонизация

ТАЗИ система, унаследена от ХІХ век, съществува само в 6 от общо 77 секции на различните дисциплини. Тя се отличава с консерватизъм, уреждане в собствен кръг и липса на автономия по отношение на политическата власт. Друго не може и да се очаква: председателят на комисията се назначава от правителството, той на свой ред назначава седмината членове на журито. „Всеки мандарин кооптира свой избраник, на когото повече или по-малко открито препоръчва да подаде кандидатурата си “, обяснява Лием Хоанг-Нгос, доцент в Париж-І. От 40 години насам „най-вече ортодоксални председатели избират ортодоксални журита, които избират почти изключително ортодоксални кандидати“, обобщава Жале. Тази еднородност се засили от 2000-та година насам под въздействието на нов метод за оценка на кандидатите: тяхната научна продукция се оценява не по качествата ѝ, а в зависимост от списанията, в които е публикувана. За добър учен се смята този, който публикува в списание, добре котирано в класацията на Националния център за научни изследвания (НЦНИ). Тя пък се извършва съобразно степента на съответствие с доминиращия подход.

Икономистите „дисиденти“ се защитават неумело. Потънали в работа, те не се грижат достатъчно за институционното си възпроизводство, да поемат ръководството на докторанти или на лаборатории, или да назначават потенциални последователи. Основателят на школата за регулацията Робер Бойер, например, е практически без продължител на своите идеи. Другомислещите икономисти, оцелели в инстанциите за назначения, понякога изпадат под влияние на математическия арсенал на неокласиците. Някои от тях, като Мишел дьо Врьой или Мари-Клер Вилвал, минават в противоположния лагер и широко отварят вратите на университета за млади ортодоксални кандидати.

В резултат на всичко това професорите, оспорващи официалните тези, са пред изчезване в университетите. „Те или са в пенсия, или скоро ще се пенсионират, което означава, че до две години няма да остане нито един“, предупреждава Давид Флашер, доцент в Париж ХІІІ. А това са професори, който ръководят магистърски и докторантски програми, лаборатории, те са начело на комисии и журита за присъждане на научни степени и за назначаване на нови професори. Без тях развитието на една научна школа е невъзможно. На практика всички големи лаборатории с друга насоченост западнаха в последните години, с редки изключения, като Центъра по икономика на Париж-Север, ръководен от Флашер, и Центъра за социологически и икономически изследвания и проучвания в Лил, където работи Лоран Кордоние.

Логиката за сливане на учебни и научни заведения, насърчавана от десетина години от ЕС и налагана от Закона за свободата и отговорността на университетите от 2007 г., засили тази тенденция. Малките свободни центрове бяха погълнати от големите структури. „Този процес на концентрация доведе до създаване на стабилни центрове от три структури –Парижката икономическа школа, Тулузката икономическа школа и Групата за проучвания по количествена икономика в Екс-Марсилия, които си поделят финансирането, докторантските стипендии, повишенията и промоциите, а също така международните награди и престижните катедри“, обяснява Брюно Тинел, доцент в Париж-І. „Нобеловата“ награда по икономика бе дадена на президента на Тулузката школа Жан Тирол, а Катедрата по икономика в престижния Колеж дьо Франс – на преподавателя от Парижката икономическа школа Филип Агион.

Положението във Франция отразява това, което се случва и другаде. Англосаксонските университети назначават единствено професори неокласици, способни да публикуват във високо котирани списания. В Обединеното кралство, например, бившият кейнсиански бастион в Кеймбридж постепенно се изпразни от свободомислещи професори. „Големият епистемолог и историк на икономическата мисъл Тони Лоусън няма право да чете лекции по икономика, длъжен е да преподава иконометрия и математика“, разказва Дани Ланг, доцент в Париж-ХІІІ. След кризата няколко посткейнсианци се опитаха да създадат критическо магистърско звено в Кингстънския университет. Привлякоха и Стив Куин, прогонен от своя факултет в Австралия, макар да беше един от малкото, предрекли кризата със събпраймите. В САЩ, освен в нюйоркската „Ню Скул“, „инакомислещите икономисти бяха разпиляни навсякъде. Останали са само изолирани посткейнсианци, които са разпръснати и често намират убежище във факултетите по обществени науки, бизнес училищата или началните курсове на малките публични университети“, констатира американският икономист Джеймс Гълбрайт.

Тази хегемония би била вероятно малко по-приемлива, ако не се съчетаваше с катастрофална теоретическа слабост. През 2007 г. това се открои дори за неспециалистите. Правоверните икономисти не само бяха неспособни да предскажат и дори да разберат кризата със събпраймите, но техните хипотези за ефективността на пазарите позволиха научно да бъде обоснована финансовата дерегулация, която до голяма степен е отговорна за тази криза. Оттам и желанието на публиката за друг вид анализи, чийто израз беше търговският успех на „Манифеста на ужасените икономисти“ [4]. Този колектив, създаден през 2010 г. и съставен главно от инакомислещи доценти, разобличава догмите, върху които се изграждат европейските публични политики.

„Преддверие на мракобесието“

ВРЪЩАНЕТО на мода на Кейнс и Карл Маркс, наблюдавано в пресата и издателската дейност, не засяга научната общност, която не мръдва от позициите си. В своето писмо Тирол изказва задоволство от „разгръщането през последните три десетилетия във Франция на елитни изследователски центрове по икономика, които днес обучават икономисти, привличани масово на работа от регулаторните органи, международните институции и предприятията“. Очевидно не го вълнува фактът, че тези „елитни центрове“ не произвеждат икономисти с критичен дух, способни да предупредят за опасностите от финансиализацията на икономиката. Верен на себе си, той продължава да презира малцинствените течения, високомерно ги определя като „разнородна група, която трудно приема международно възприетите норми за оценка“, и ги приканва да влязат в редиците: „Несъобразяването с оценката [на правоверните] води до релативизиране на знанията, преддверие на мракобесието.“

От своя страна, студентите не се подават на подобни внушения и се борят срещу непоклатимата линия на учебните програми. През май 2014 г. 42 организации от 19 страни, които образуват Международната студентска инициатива за плурализъм в икономиката (МСИПИ), публикуваха манифест срещу сегашното преподаване на дисциплината. Зародило се в Париж в началото на 2000-та година, във връзка с движение, разобличаващо „аутизма“ в икономиката, протестното движение се засили след кризата. В Харвард през 2011 г. 70 студенти напуснаха лекциите на водещия преподавател Грегори Манкю, като заклеймиха „консервативните му залитания“. След няколко неформални срещи през 2012 г. и 2013 г. в университета на Манчестър сдружението Post-Crash Economics Society (Икономическо сдружение след краха) организира едногодишен факултативен курс под наименованието „Балони, паника и крах: въведение към алтернативните теории за икономическите кризи“. По тази причина на лектора Шакир Йълмаз не му беше продължен договорът с университета. След манифеста от май 2014 г. МСИПИ се разшири и сега наброява 65 групи в 30 страни, сред които Индия, Пакистан, Австралия и няколко страни от Южна Америка. Във Франция движението „За плуралистично образование по икономика във висшите учебни заведения“ поднови борбата през 2011 г. „Плурализмът, за който настояваме, е от теоретичен, и методологичен характер, обяснява говорителят му Луизон Каен-Фуро. Програмата трябва да включва, освен математика, статистика и иконометрия, лекции по история на икономическата мисъл.“ Сдружението е анализирало съдържанието на 54 бакалавърски програми по икономика във Франция: курсовете по история на икономическата мисъл представляват едва 1,7% от предлаганото обучение, а 14 университета не преподават тази дисциплина.

Една от пречките най-сетне отпадна през септември 2014 г., когато почти се отмени системата на кооптиране на по-горното ниво. Процедурата за придобиване на професорска степен е вече същата, като при останалите дисциплини: одобрение на Националния съвет на университетите и кандидатстване за съответно професорско място. Това беше в отговор на настояванията на Френската асоциация по политическа икономия, създадена през 2009 г., за да се възстанови многопосочността в изследователската дейност. Тази победа, уви, е твърде закъсняла. След като разполагат с мнозинство в инстанциите за разглеждане на кандидатурите, ортодоксалните правоверни икономисти не се нуждаят от кооптиране, за да наложат властта си. Макар и без въпросната процедура, хетеродоксалните другомислещи кандидати се сблъскват с бариерата на Секция №5 на Националния съвет на университетите, тясно контролирана от ортодоксалните им правоверни колеги. Откъдето идва и необходимостта от втора секция. След оспорвани вътрешни разисквания относно риска от подобен „развод“ в тази дисциплина, членовете на Френската асоциация по политическа икономия в крайна сметка се примириха през 2010 г. с мисълта, че „вече няма никакво възможно бъдеще за многостранен подход в рамките на Секция №5.“ Новата секция изглеждаше „единственото жизнеспособно решение“.

Правителството отказва за момента да създаде нова секция, като уверява, че ще наблюдава Секция №5. Последната побърза да се подсигури, като допусна няколко хетеродоксални кандидати на сесията си през 2015 г. „Тактическа и козметична маневра, предназначена на успокои играта и да замаскира структурна логика, която остава непроменена“, подчерта в анализа си председателят на Френската асоциация по политическа икономия Андре Орлеан, който наскоро ръководи изготвянето на Манифест за плуралистична икономика [5].

Остава да обясним защо тъй енергично се саботира създаването на втора секция. След като хетеродоксалните икономисти са толкова лоши, защо не ги оставим да се отделят? „Не става дума да отхвърляме неокласическия подход, нито да заместим една хегемония с друга, а да позволим на всички течения да съжителстват“, напомня Орлеан. Официалната теза е, че следва да се избегне „балканизацията“ и да се запази единството. Аргументът не е убедителен, като се знае, че физиката, биологията, правото и историята са разделени на различни секции. Мотивът очевидно не е толкова благороден: „Те се страхуват най-вече от това, че студентите ще напуснат лекциите по микроикономика, скучни до втръсване, и ще се насочат към програмите „Институции, икономика, територия и общество“, смята Флоранс Жани-Катрис, професорка в Лил І. И наистина, бройките спадат катастрофално. Според доклада на Откьор, броят на записаните първокурсници е намалял с 64% между 2002 и 2012 г. [6]. Стигнало се е дотам, че за да се опитат да задържат студентите, факултетите по икономика са принудени да се сливат с факултетите по управление, смятани за по-професионално насочени.

Насочени към други дисциплини

СПОРЕД социолога Люк Болтански съществува и друго обяснение за острото противодействие на ортодоксалните икономисти – те водят битка, за да „запазят понятието икономика“ [7]. Те не могат да понесат, че учените, които не практикуват математическото моделиране и изказват съмнения относно ефективността на пазарите, могат да мигрират към друга секция, запазваща наименованието „икономика“. Когато Джовани Доси, италиански хетеродоксален икономист, представил свой доклад за публикуване в Journal of Mathematical Economics, му отговорили категорично: „Вашите икономически агенти не максимизират печалбата, вашата статия не е статия по икономика, предложете я на социологическо списание.“ Този отговор трябва да се приеме буквално – неокласиците искат изследователите от малцинствените течения да се изтеглят в други дисциплини и да изчезнат като икономисти.

И донякъде с право се надяват, тъй като именно това се получава. Бернар Фрио, например, се премести в социологията: „Бях доцент в Нанси след като защитих държавен, голям докторат по икономика на труда. Но не смеех да ангажирам докторанти да готвят дисертации с мен, тъй като това щеше да им създаде големи затруднения при назначенията в университета. Тогава се хабилитирах отново, за да имам правото да ръководя социологически изследвания и да стана професор по социология в Нантер, разказва авторът на теорията за пожизнена заплата [8]. Жизнеността на социоикономиката във Франция се дължи отчасти на преминаването на икономисти към социологията.“ И наистина, социолозите Франсоа Ватен и Филип Стенер също са бивши икономисти. Фредерик Лордон, специалист по кризите, по-специално по финансовите кризи, се прехвърли в секцията по философия на Националния съвет за научни изследвания (еквивалент на българската Академия на науките – бел. ред. ). „Тези, на които им омръзна да бъдат блокирани, се пренасочват също към териториалното устройство, науките за образованието, политологията и науките за комуникацията“, добавя Флашер. Това изяснява нещата. Ако искаме да чуем мнението на икономисти, които имат какво да ни кажат за обществото, скоро ще трябва да ги търсим вън от факултетите по икономика.

 

 

Източник:  LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Станимир Делчев

Бележки под линия

[1] Тези названия съответстват на преподаватели-изследователи, титуляри във висшето образование. През ноември 2014 г. секцията по икономически науки наброяваше 1270 доценти (и приравнени) и 536 професори (и приравнени).

[2] „Evolution des recrutements des professeurs de sciences économiques depuis 2000. La fin du pluralisme“ (Развитие в областта на избирането на професори по икономически науки от 2000 насам. Краят на плурализма), Association française d’économie politique (AFEP), септември 2013.

[3] Да не се смесва това кооптирането с подобната титла в средното образование, която дава право да се преподава в него.

[4] Вж. Манифеста на ужасените икономисти (на български език) в сп. „Ново време“, бр. 9, септември 2012 г.; http://www.novovreme.com).

[5] André Orléan за AFEP (съставител), A quoi servent les économistes s’ils disent tous la même chose ? Manifeste pour une économie pluraliste (За какво служат икономистите, ако всички казват едно и също? Манифест за плуралистична икономика), Les Liens qui libèrent, Париж, 2015.

[6] Pierre-Cyrille Hautcoeur, „L’avenir des sciences économiques à l’Université en France“, rapport à la ministre de l’enseignement supérieur et de la recherche (Бъдещето на икономическата наука във френските университети, доклад до министъра на висшето образование и науката), Париж, 5 юни 2014.

[7] Luc Boltanski, intervention à l’Assemblée extraordinaire de l’AFEP (Изказване пред извънредното общо събрание на ФАПИ), Париж, 13 януари 2015.

[8] Вж. Бернар Фрио, „Пенсиите, едно невъобразимо съкровище“, Монд дипломатик в Дума, 16 септември 2010.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

неделя, 12 юли 2015 г.

Структурна криза в световната система. Накъде да поемем ? - Имануел Уолърстийн

 

 

 

 * Основа на статията е изложението, представено на конференцията „Глобална криза: преосмисляне и икономиката и обществото“, организирана от Чикагския университет в периода 3-5 декември 2010 г., раздел „Историческо разбиране на кризата“.

 

Писал съм многократно за структурната криза в световната система, като последната статия по темата беше публикувана в New Left Review през 2010 г. Поради тази причина, тук ще резюмирам заявената позиция без опит за подробната й аргументация. Ще изразя позицията си чрез набор от тези. Въпреки че не се възприемат от всички, те илюстрират представата ми за положението, в която се намираме. Въз основа на тази представа ще разгледам посоките, в които можем да поемем оттук насетне.

Първата теза е, че всички системи — от астрономическата вселена до най-незначителното физично явление, включително обществените системи в исторически план — имат собствен живот. В определен момент те се раждат, пораждайки необходимост да бъдат обяснени, и притежават „обичаен“ живот, протичащ по правила, които изискват анализ. С времето ходът на „обичайния“ живот на системите сякаш ги отдалечава от състоянието на равновесие, предизвиквайки структурна криза, която бележи началото на постепенното им отмиране. Обичайното развитие на системите трябва да бъде анализирано от гледна точка на цикличния му ритъм и присъщите му секуларистични тенденции. Цикличната ритмичност представлява набор от системни колебания (възходи и спадове), в границите на които системите регулярно се връщат към състояние на равновесие. В действителност обаче този покой се намира в състояние на движение — в края на всеки период на спад системата никога не се връща в абсолютно същата изходна точка, т.е. в положението, в което се е намирала в началото на периода на възход. Това е така, защото секуларистичните тенденции (бавното натрупване на определени системни характеристики в дългосрочен план) изтласкват кривата леко нагоре, повишавайки процентната значимост на съответните характеристики за системата.

В крайна сметка секуларистичните тенденции позиционират системата твърде близо до нейните асимптоти, поради което тя не е в състояние да продължи да следва обичайното си, бавно движение нагоре. Този момент бележи началото на неконтролируеми, повтарящи се колебания, които я разклоняват на две и пораждат хаос, в който връщането към състояние на покой е невъзможно. Подобна ситуация на хаос предоставя две, отдалечаващи една от друга в пространството възможности — за възстановяване на реда от хаоса или зараждане на нова, стабилна система. Тази фаза можем да наречем структурна криза на системата, характеризираща се със сблъсъци за установяване на надмощие на една от двете колективно „избрани“ възможни алтернативи, наблюдавани в рамките на цялата система, които — що се отнася до исторически зародилите се обществени системи — по същество са политически.

Втората теза е описанието на най-важните белези на функционирането на глобалната капиталистическа икономика в качеството й на исторически зародила се система на социални отношения. Логическият императив и основна цел на всеки капиталист в една капиталистическа система е неограниченото натрупване на капитал — при всяка възможност и с всички средства. Тъй като подобно натрупване изисква усвояване на принадената стойност, този императив се явява предпоставка за класова борба.

Натрупването на значителен капитал е възможно, единствено когато определена фирма или малка група от фирми притежават квазимонопол върху производството в рамките на световната икономика. Придобиването на подобен квазимонопол зависи от активната подкрепа на една или няколко държави. Подобни квазимонополи наричаме водещи индустрии, които генерират и подхранват съществени взаимовръзки, ориентирани както към миналото, така и към бъдещето. С времето обаче всички подобни квазимонополи се самоликвидират, тъй като по един или друг начин на пазара (привлечени от изключително високите нива на печалба) успяват да навлязат нови производители, понижавайки равнището на пазарна монополизация. По-голямата конкуренция води до намаление на цените, но и на нивата на печалба, като по този начин ограничава и възможностите за натрупване на значителен капитал. Можем да опишем връзката между монополизираните и конкурентните дейности като взаимодействие между ядрото и периферията.

Съществуването на квазимонополи създава условия за експанзия под формата на ръст на световната икономика, като преливащите към основата ползи облагодетелстват огромни сектори и групи от населението във всички части на света, в които системата функционира. Изчерпването на квазимонопола води до глобална стагнация, която намалява интереса на капиталистите към натрупване на капитал чрез икономически дейности в сектора на производството. Водещи в миналото индустрии изнасят производството си в региони с по-ниски разходи, жертвайки повишените транзакционни разходи в името на по-ниските производствени разходи (и по-конкретно разходи за труд). Държавите, които приемат на територията си изнесените индустрии, ги възприемат като „развитие“, въпреки че на практика се превръщат в приемници единствено на икономически дейности „от ядрото“, които вече не са от съществено значение за съответната компания. Междувременно в районите, от които са изнесени съответните производствени дейности, безработицата се повишава, предизвиквайки ефект, който е изцяло или частично противоположен на преливащите към основата ползи от миналото.

Този цикличен процес често се описва с понятието „дълги вълни на Кондратиев“, като в миналото обичайната продължителност на един цикъл е между петдесет и шестдесет години. Подобни цикли се наблюдават пред последните петстотин години. Едно от системните последствия е постоянно, бавно изместване на най-икономически облагодетелстваните зони, което обаче не води до промяна на съотношението между облагодетелстваните и необлагодетелстваните зони.

Друг цикличен фактор, задаващ ритъма на световната, капиталистическа икономика, е системата на междудържавни отношения. На теория всички държави в рамките на световната система са суверени, но в действителност са силно ограничени от вътрешноприсъщите за системата процеси. Някои от тях обаче са по-силни от други или, с други думи, в състояние да осъществяват по-силен контрол върху вътрешната фрагментация и нежеланата външна намеса. Въпреки това, нито една държава не е изцяло суверенна.

В рамките на многодържавната система се наблюдават продължителни цикли, през които за сравнително кратък период от време определена държава успява да се наложи като хегемонна сила. Постигането на тази цел означава придобиване на квазимонопол върху геополитическата мощ, в рамките на която съответната държава може да налага своите правила и ред върху системата като цяло по начини, които в максимална степен благоприятстват натрупването на капитал от установените в границите й предприятия.

Утвърждаването като хегемонна сила е трудна задача, която през последните петстотин години в историята на съвременната световна система постигат само три държави — Обединените нидерландски провинции в средата на 17-ти в., Великобритания в средата на 19-ти в. и Съединените американски щати в средата на 20-ти в.

Средната продължителност на всеки от тези периоди на същинска хегемония е едва двадесет и пет години. Подобно на квазимонополите на водещите индустрии, квазимонополите на геополитическата мощ се самоликвидират. Други държави подобряват своите икономически, а в последствие и политически и културни позиции, което автоматично намалява склонността им към приемане на „водещата позиция“ на хегемонните сили от миналото.

Третата теза е прочит на случилите се в рамките на съвременната световна система събития от 1945 до 2010 г. Условно разделям този отрязък от времето на два периода: от 1945 до около 1970 г. и от 1970 до 2010 г. Отново излагам в резюме доводи, които другаде вече съм дискутирам пространно. Периодът от 1945 до 1970 г. се характеризира с огромен икономически подем в световната икономика и в действителност се явява най-продължителната Фаза А (на възход—бел.прев.) по Кондратиев в историята на капиталистическата световна икономика. Когато квазимонополите бъдат нарушени, световната система навлиза във Фаза Б (на спад—бел.прев.) по Кондратиев, в която в момента тя все още се намира. Не буди учудване, че от началото на 70-те години на 20-ти век, капиталистите започват да изместват фокуса на вниманието си от сектора на индустриалното производство към финансовата арена. В следствие на това световната система навлезе в най-продължителната серия от спекулативни балони в съвременната си история, характеризираща се и с най-високо равнище на многократна задлъжнялост.

Периодът от 1945 до 1970 г. беше и ерата на хегемония на САЩ в рамките на световната система. След като Съединените щати постигнаха съгласие (реторично наречено „Споразумение от Ялта“) с единствената друга силна във военно отношение държава — Съветския съюз — страната придоби статут на неоспорим хегемон. По-късно, обаче, с пропукването на установения геополитическия квазимонопол, Съединените щати навлязоха в период на упадък, който ескалира от процес на бавно до главоломно — по време на управлението на президента Джордж У. Буш — свличане към пропастта. Хегемонията на САЩ беше значително по-всеобхватна и тотална от тази на предишните хегемони на световния ред и пълният й упадък обещава да бъде най-бързият и категоричният в историята.

Към тази картина трябва да добавим и още един елемент — световната революция от 1968 г. — която в действителност продължава от 1966 до 1970 г. във всяка от трите основни геополитически зони на световната система: паневропейския свят („Западът“), социалистическия блок („Изтокът“) и Третия свят („Югът“).

Тези локални политически бунтове се характеризират с два общи елемента. Първият е осъждането не само на хегемонията на САЩ, но и на съветската политика на „съглашателство“ със Съединените щати. Вторият е отхвърлянето на доминиращия „центристки либерализъм“, но същевременно и на обстоятелството, че традиционните антисистемни движения („Старото ляво“) на практика радушно възприемат идеологията на центристкия либерализъм (по подобие на консервативните движения на по-ранен етап).

Въпреки сравнително кратката си продължителност, бунтовете през 1968 г. повлияват световната политико-идеологическа сфера в две основни направления. На първо място те слагат край на дългото господство (от 1848 до 1968 г.) на центристкия либерализъм, като единствена възможна идеологическа позиция, в резултат на което радикалното ляво и консервативното дясно отново се превръщат в автономни идеологически съперници в рамките на световната система.

Второто последствие — за левите движения — е краят на легитимността на твърдението на Старото ляво, че именно то е основният играч и представител на лявото движение на националната политическа арена, а всички останали движения са длъжни да приемат статута си на подчиненост спрямо него. Така наречените забравени хора (жени, етически/расови/религиозни „малцинства“, местни националности, лица с нехетеросексуална ориентация), както и борещите се за опазване на околната среда и мира, утвърждават своето право да бъдат основни участници — на равна нога с историческите субекти на традиционните антисистемни движения. Те категорично отхвърлят амбициите на традиционните движения да контролират политическата им дейност и новороденият им стремеж към автономия се превръща в реалност. След 1968 г. движенията под флага на „Старото ляво“ отстъпват пред политическото искане за равнопоставеност на формулираните от тях искания, без отлагането им за неопределен бъдещ момент зад хоризонта на революцията.

В политически план събитията през двадесет и пет годишния период след 1968 г. водят до по-ефективно утвърждаване на изпълненото с нова сила за живот световно дясно в сравнение с далеч по-фрагментираното световно ляво. Световното дясно движение, начело с републиканците на Рейгън и консерваторите на Тачър, променя световния дискурс и политически приоритети.

Развитието е детронирано от новата най-актуална дума — глобализация. Така нареченият „Консенсус от Вашингтон“ проповядва идеология на приватизация на работещите държавни предприятия, съкращаване на публичните разходи, отваряне на границите за безконтролното навлизане на стоки и капитали и пренасочване към експортно ориентирано производство. Основните цели са изземване на благата, които по-ниските социални прослойки са придобили по време на периода на възход (Фаза А по Кондратиев). Световното дясно търси начини да намали всички основни разходи за производство, да унищожи социалната държава във всичките й разновидности и да забави упадъка на мощта на САЩ в рамките на световната система.

Г-жа Тачър става известна с мотото „Няма алтернатива“ (на английски TINA от ‘There is no alternative’—бел.прев.). На практика, за да гарантира, че алтернатива наистина няма да има, Международният валутен фонд, с подкрепата на Министерство на финансите на САЩ, налага придържането към строг набор от неолиберални условия като условие за оказване на финансова помощ на държави в бюджета криза.

Този брутален тактически подход функционира успешно в продължение на около 20 години и води до разпадането на ръководените от Старото ляво режими или до трансформацията на партиите от крилото на Старото ляво, които в крайна сметка възприемат доктрината на върховенство на пазара. До средата на 90-те години на миналия век, обаче, се наблюдават и първите проявления на мощна масова съпротива срещу Консенсуса от Вашингтон, а именно сапатисткото въстание в мексиканския щат Чиапас на 1 януари 1994 г., демонстрациите в Сиатъл по време на срещата на Световната търговска организация в града, които осуетяват опита за налагане на глобални ограничения върху правата на интелектуална собственост и учредяването на Световния социален форум в Порто Алегре през 2001 г.

Азиатската дългова криза от 1997 г. и спукването на балона на недвижимите имоти в САЩ през 2008 г. поставят началото на продължаващата и в момента обществена дискусия около т.нар. финансова криза в световната система, която в действителност е просто поредният, предпоследен балон в главоломната поредица от дългови кризи от 70-те години на 20-ти век до момента.

Четвъртата теза е описанието на това, което се случва при възникването на подобна на настоящата структурна криза на световната система — явление, характерно за системата още през 70-те години на миналия век, което вероятно ще наблюдаваме до около 2050 г. Основният белег на структурната криза е хаосът. Хаосът не е състояние на произволно случващи се събития. Той е състояние на бързи и постоянни колебания на всички параметри на исторически наложилата се система. Това включва не само световната икономика, системата на междудържавни отношения и културно-идеологическите течения, но и наличието на жизнено необходими ресурси, климатичните условия и пандемиите.

Поради постоянните и сравнително бързи промени в непосредствените условия на средата, високо проблематични — както за държавите, така и за предприятията, отделните социални групи и дори индивидуалните домакинства — са дори краткосрочните прогнози. Тази несигурност кара производителите да бъдат особено предпазливи по отношение на производството, тъй като не разполагат с гарантиран потребителски пазар. Това е порочен кръг, тъй като намаленото производство означава по-ниска заетост, която от своя страна означава по-малко потребители. Несигурността се задълбочава допълнително и от стремглавите колебания във валутните курсове.

За притежаващите ресурси най-печеливша алтернатива са пазарните спекулации. Но дори спекулативната дейност изисква краткосрочна увереност, която задържа риска в рамките на управляеми граници. С повишаването му спекулациите се превръщат в чиста лотарийна игра с малко на брой, случайно спечелили и многобройни, понасящи огромни загуби инвеститори.

На равнището на домакинствата, степента на несигурност е причина за все по-честите масови призиви за закрила и протекционизъм и търсенето на изкупителни жертви, както и за настървението срещу безпардонните спекуланти, преследващи единствено печалба. Масовата тревожност определя поведението на политическите играчи, тласкайки ги към заемане на т.нар. екстремистки позиции. Надигането на вълни от екстремизъм („Центърът не може да удържи“) блокират политическата ситуация както в национален, така и в световен план.

Възможно е в определен момент отделни държави или световната система като цяло да успеят да поемат въздух, но те са краткотрайни. Един от елементите, които допринасят за бързото отминаване на тези моменти, са резките повишения на цените на всички основни суровини, както за производството, така и за ежедневието — енергия, храна, вода и годен за дишане въздух. Освен това средствата, които се заделят за предотвратяване или поне ограничаване на вредите от промяната на климата и пандемиите, са крайно недостатъчни.

На последно място, от гледна точка на капиталистите значителното повишаване на стандарта на живот на цели сегменти от населението в т.нар. държави от групата БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай, както и някои други) всъщност допълнително утежняват проблемите на натрупването на капитал, тъй като разпределя принадената стойност сред по-широка група и по този начин намалява ресурсите, които най-малобройната и заможна прослойка в света потенциално може да усвои. Развитието на т. нар. нови икономики всъщност увеличава натиска върху наличните ресурси, задълбочавайки проблема на действителното търсене в тези държави и създавайки заплаха за способността им да поддържат икономическия си растеж от последните две десетилетия.

Като цяло ситуацията не дава повод за оптимизъм, но поставя на дневен ред политическия въпрос „Какво можем да направим при така стеклите се обстоятелства“? Първо, обаче, нека назовем опонентите в политическата борба. В ситуация на структурна криза сигурно е само това, че съществуващата система — капиталистическата световна икономика — не може да оцелее. Това, което не можем да предвидим, е каква ще бъде системата, която ще я замени. Можем да си представим битката като борба за надмощие между „духа на Давос“ и „духа на Порто Алегре“.

Целите на двете групи са диаметрално противоположни. Поддръжниците на „духа на Давос“ желаят установяването на различна система — такава, която е „некапиталистическа“, но запазила основните същностни белези на настоящата система — йерархичност, експлоатация и поляризация. Поддръжниците на „духа на Порто Алегре“ желаят установяването на несъществувала до момента система, която е сравнително демократична и сравнително егалитарна. Употребата на „дух“ по отношение на двете позиции е преднамерена и се дължи на липсата на централни организации и от двете страни на барикадата, както и на обстоятелството, че поддръжниците и на двете идеологии са дълбоко разединени по отношение на предпочитаната стратегия.

Поддръжниците на духа на Давос са разделени на тези, които открито отдават предпочитанията си на тактиката на железния юмрук като инструмент за смазване на опонентите на всички нива, и тези, които желаят да привлекат застъпниците за трансформация на своя страна посредством фалшиви показатели на прогрес (използвайки концепции като „зелен капитализъм“ или „намаляване на бедността“).

Разнобой съществува и сред поддръжниците на духа на Порто Алегре. Част от тях желаят стратегия за повторно изграждане на свят с хоризонтална и децентрализирана организация и неотстъпчиво защитават позицията, че неотменен белег на бъдещата световна система трябва да бъдат правата на групите и индивидите. Останалите работят за създаване на нов международен интернационал с вертикална структура и хомогенизираща функция по отношение на поставените дългосрочни цели.

Очертава се объркваща политическа картина, допълнително усложнена от обстоятелството, че значителна част от управляващите политически кръгове и техните подгласници в медиите, професионално заетите с формиране на общественото мнение и представителите на академичните среди все още настоятелно дискутират отминаването на моментна трудност в, по същество, добре балансираната капиталистическа система. Това обгръща истинските проблеми в дълбока мъгла и прави обсъждането им невъзможно. Независимо от това, воденето на дискусия е наш дълг.

Мисля, че е важно да се прави разграничение между краткосрочно политическо действие („краткосрочно“, употребено в смисъл на времеви хоризонт с максимална продължителност от три до пет години) и средносрочно действие, насочено към създаване на условия за надмощие на духа на Порто Алегре в търсенето на нов, колективно „избран“ ред от хаоса.

В краткосрочен план от първостепенна важност се очертава намаляването до минимум на родилните болки, съпътстващи този процес. Хаотичните колебания за причина за огромни страдания в по-слабите държави и сред най-уязвимите групи и домакинства във всички части на света. Правителствата по света — все по-силно задлъжнели и изпитващи недостиг на финансови ресурси — ежедневно са изправени пред необходимостта от вземане на различни решения. Борбата за гаранции, че тежестта на орязването на преразпределяните публични средства, не засяга най-слабите, а напротив се понася от най-силните, ще остане неизменен белег на действителността. Това е борба, която в краткосрочен план принуждава левите сили винаги да избират т.нар. по-малко зло, колкото й неприемливо да изглежда то в очите им. Разбира се дискусия за по-малкото зло е възможна винаги и във всяка ситуация, но в краткосрочен план този избор изглежда безалтернативен. Противното би означавало единствено увеличаване на страданието до максимален предел, вместо постигане на обратния ефект.

Средносрочната възможност се явява абсолютна противоположност на краткосрочното решение. Между духа на Давос и духа на Порто Алегре няма среден път. Не съществуват и компромисни решения. Или ще изградим значително по-добра световна система (сравнително демократична и сравнително егалитарна) или ще останем подвластни на система, която не е по-добра, а и навярно ще бъде значително по-несполучлива от сегашната. Стратегията за този избор е мобилизация на подкрепа от всички страни, по всички възможни начини и във всеки момент. В съзнанието ми изниква широк набор от тактики, които биха могли да ни доведат до правилното решение.

Първата е да поставим убедителен акцент върху сериозния интелектуален анализ и да започнем дискусия, водена не единствено между интелектуалци, а истински глобална — с участието на хората по целия свят. Неин основен белег трябва да бъде изключителната широта на духа в средите на вдъхновените от духа на Порто Алегре, без оглед на предпочитаните дефиниции. Тази препоръка навярно изглежда крайно неконкретна и следователно безполезна. Факт е, обаче, че в миналото такава дискусия не водена, а без нея не можем нито да продължим напред, нито да наложим своите аргументи.

Втората тактика е категорично отхвърляне на целта за икономически ръст и замяната й с цел за максимална декомодификация — това, което движенията на местните народи в Северна и Южна Америка наричат buen vivir (от испански „добрият живот“—бел. прев.). Това означава не само съпротива срещу засилващия се порив към комодификация през последните 30 години — на структурите за образование и здравеопазване, на тялото, на водата и въздуха — но и декомодификация на селското стопанство и индустриалното производство. По какъв начин ще постигнем това е въпрос, който към момента остава без отговор, но елементите на новата система ще успеем да открием експериментирайки с нея в широк диапазон.

Трети възможен подход са усилията за постигане на самодостатъчност на местно и регионално ниво, особено по отношение на основните елементи на живота, като храна и подслон. Глобализацията, която желаем, не представлява система на единно, тотално интегрирано разделение на труда, а напротив — процес на „алтерглобализация“ на множество взаимосвързани автономии, които си взаимодействат в търсене на „универсален универсализъм“, съдържащ в себе си множеството съществуващи универсализми. Необходимо е да опровергаем провинциалните щения на конкретни универсализми за самоналагане над всички останали.

Четвъртата тактика произтича пряко от важността на автономиите. Борбата за премахване на чуждите военни бази, независимо от това на чия държава са, в коя държава са разположени и какви са причините за съществуването им, е неотложна необходимост. Съединените щати разполагат с най-голям ресурс от разположени в чужбина военни бази, но не са единствени в това отношение. Разбира се намаляването на броя на базите ще ни помогне да намалим и разходваните ресурсите за военна техника, въоръжение и персонал в глобален мащаб и ще ни предостави възможност за заделянето им за по-продуктивни цели.

Петата тактика, която е свързана с местните автономии, е настоятелното преследване на целта за премахване на фундаменталните социални неравенства по признак пол, расова принадлежност, вероизповедание, етнически произход и сексуална ориентация, като списъкът е неизчерпателен. В момента, темата е издигната на пиедестал в левите среди, но приоритетна ли е за всички останали? Мисля, че отговорът е отрицателен.

Разбира се не можем да очакваме, че към 2050 г. в света ще се е установила по-добра система, ако междувременно ни сполетя някое от заплашително тегнещите над нас три „супер“ бедствия: необратима промяна на климата, огромна по мащаби пандемия и ядрена война.

Мислите, че успях да очертая набор от наивни и неосъществими тактики, които световното ляво движение на вдъхновените от духа на Порто Алегре би могло да приложи през следващите тридесет години? Не съм съгласен. Единственият вдъхващ надежда белег на системната криза е степента, в която повишава жизнеспособността на „способността за действие“ — онова, което наричаме „свободна воля“. В една нормално функционираща историческа система, дори огромните обществени усилия имат ограничен ефект, поради ефективността на натиска за връщане към състоянието на пълно равновесие. Но когато системата се намира далеч от точката на равновесие, ефектът на всеки принос е огромен, а в своята цялост общият ни принос — във всяка наносекунда и нанопространство — може (използвам може, а не „ще“) да наклони баланса на колективния „избор“ между двете съществуващи алтернативи.

 

 

 

 

 

 

Източник:  Monthly Review ,  2010 г.

 Превод от английски: Боряна Дешева

 

Имануел Уолърстийн е световноизвестен съвременен американски учен и социолог, исторически социолог, анализатор на глобалните световни системи и известен най-вече с разработването на общ подход в социологията, което довежда и до появата на неговата т.нар. World-System теория - Теория за световната система. Професор и преподавател в Държавния университет в Бингхамптън, Ню Йорк. Ръководи Fernand Braudel Center - център за изследване на икономиките, историческите системи и цивилизациите. Носител на множество почетни академични степени по цял свят, както и на награди на Американската социологическа асоциация. Президент на Международната социологическа асоциация между 1994 г. и 1998 г. Автор на множество научни трудове и книги, между които 4-томното изследване The Modern World-System (1974-2011).

 

 

 

 

 

 

 

 

петък, 10 юли 2015 г.

Пазете СИРИЗА и “Подемос”, че ще дойдат Фараж и Льо Пен – проф. Васил Проданов

 

 

 

Ставащото в малка Гърция раздели Европа, а и света. Част от левите и евроскептични партии в Европарламента ръкопляскат на Ципрас, десните го освиркват.

„Експертите” от неолибералните НПО-та и десните депутати у нас заклеймяват СИРИЗА, възмущават се от референдума, говорят за това как Европа е разглезила гърците, давайки им пари и опрощавайки им кредити, а те крадат, мързелуват, веселят се, танцуват сиртаки и изнудват добрия ЕС, който обаче не иска и няма да отстъпи този път.

Голяма част от левите у нас и по света с надежда очакват лява вълна, съживяване на повехналото социалдемократическо ляво. Куп Нобелови лауреати и знаменити икономисти като Пол Кругман, Джозеф Стиглиц, Тома Пикети, Джефри Сакс, Дани Родрик, световни философи като Юрген Хабермас, Ноам Чомски, Славой Жижек застанаха в подкрепа на СИРИЗА. Пикети заяви, че „Тези, които днес искат да изхвърлят Гърция от еврозоната, ще свършат във варела за отпадъци на историята”.

Казват, че СИРИЗА е израз на „новото ляво”, отвъд досегашната социалдемокрация и комунистически партии, но факт е, че досега поне три пъти преди нея в Западна Европа и САЩ се правят опити за такова „ново ляво” - през 60-те години по време на ляворадикалните студентски бунтове; през 70-те и 80-те години, когато постмарксисти и културни марксисти откриха кауза в защита на джендър и сексуални малцинства, в зеленото движение, в мултикултурализма; през 90-те години с „третия път” на Клинтън, Блеър и Шрьодер. Всички те се провалиха.

Сегашното ново ляво на Запад се появи след 2008 г., когато започна системна криза на три основни равнища: на смяна на геополитическата монополярна с мултиполярна система; възхождащи антисистемни сили в ЕС, провал на мултикултурализма, вътрешни неравновесия; системна криза на капитализма, който в десетте най-богати страни от капиталистическия център е по-задлъжнял от всякога, а неравенството в него е по-голямо дори от това в Римската империя, което има все по-дестабилизиращи следствия. Неолибералните политики задълбочават противоречията и с тях и конфликтите. Това доведе до сегашното ново ляво във версията на гръцката СИРИЗА и испанската “Подемос”. Какво е характерно за него?

То е наричано „радикално”, но това съвсем не е радикалността от 60-е години на ХХ век, което претендира да отива отвъд капитализма. СИРИЗА е радикална спрямо съществуващата система на неолиберален финансов капитализъм и иска да укроти този капитализъм и одеснялата социалдемокрация. Предлага като свой инструмент не революцията, а либералната демокрация. Поставя в центъра националните интереси, което липсва при предходни версии на новото ляво. Славой Жижек отбелязва, че „ако погледнем внимателно на предложенията на СИРИЗА, ще открием, че някога бяха част от стандартните умерени социалдемократически програми през 60-те години на ХХ в. Тъжното е, че днес трябва да принадлежиш към „радикалната” левица, за да защитаваш същите мерки”. И за СИРИЗА не Маркс, а Кейнс въплъщава по-реалистичната мечта, нищо че Ципрас е кръстил сина си на името на Че Гевара.

Може ли СИРИЗА да промени капитализма чрез демокрацията, да го върне към златните му времена на социална държава от двете десетилетия след Втората световна война? Надали, защото, ако по същия демократичен начин се попита на референдум в Германия, дали да се направят отстъпките на Гърция, което ще натовари и германските данъкоплатци, германците ще отговорят с „не”. И демокрацията в едната страна ще се сблъска с демокрацията в другата страна.

Все пак има ли шанс за лява вълна? Факт е, че ден преди референдума в Гърция в Испания се проведе голям „марш на солидарността” и испанците възприемаха ставащото в Гърция като много важно за тях. А това е характерно за страдащите от мерките на икономии в цяла Европа и политическите сили, свързани с тях, гледат с надежда към Гърция това да им даде нов импулс за съпротива. На редица места в Европа предстоят избори до края на годината и събитията в Гърция сигурно ще имат отражение върху тях. А победата на „Подемос” може да ускори вълна на противопоставяне на европейската периферия срещу нейния център, представен от Германия и Меркел. И ЕС, и световните геополитически отношения са в ситуация на засилваща се нестабилност, неопределеност и събития като ставащото в Гърция може да имат гигантски последствия.

Възходът на СИРИЗА е свързан с провала на неолибералната икономическа политика в рамките на ЕС. Тя не решава, а засилва противоречията, както се вижда със случая с Гърция. Алтернативната политика на стимулиране на потреблението и растежа ни насочва към традиционното кейнсианство. Неговото възраждане обаче изисква много по-силно политическо обединение на Европа или връщане на силните национални държави със собствени валути чрез фрагментаризация на Европа, както искат евроскептиците. И едното, и другото изглеждат трудно осъществими в краткосрочен план. Това поражда вероятност СИРИЗА да умре или да бъде принудена да отиде на дясно, но тя въплъщава надеждата на милиони хора, очакващи лява вълна. За нея издига призиви дори либералният утопист Франсис Фукуяма, чието интервю през 2012 г. в “Шпигел” бе озаглавено „Къде са левите да вдигнат въстание”. А Крис Хеджес, журналист от “Ню Йорк таймс” и лауреат на “Пулицър”, в своя статия преди месец под заглавие „Ние сме в революционна ситуация” отбеляза, че старите идеи на неолибералното мислене вече не работят, новите още ги няма и това ражда процеси на разпад. И заключи: „Статуквото е обречено, но дали бъдещето ще бъде прогресивно или реакционно не е сигурно”.

Каквито и да са резултатите от преговорите, дори СИРИЗА да не успее, това няма да реши проблемите на Европа. Ще ги задълбочи, като се има предвид намиращият се в криза мултикултурализъм, увеличаващите се имигрантски маси, растящото неравенство в ЕС и губещите доверие традиционни социалдемократически партии. Изчезването на алтернативата в лицето на умерено антисистемните сили като СИРИЗА и “Подемос” в Европа може да даде живот на крайно антисистемните. Политическата смърт на СИРИЗА и Ципрас може да открие светло политическо бъдеще за Марин Льо Пен и Найджъл Фараж, за “Пегида” и “Алтернатива за Германия”. Затова може би Европа трябва да мисли как да ги запази.

 

 

Тази статия на проф. В. Проданов е публикувана във вестник Труд  от 10.07.2015 г.

 

 

 

 

 

 

Неолибералната идеология превърна капитализма в казино с гигантски дълг - Финиън Кънингъм

 

 


Катастрофата на Гърция е пролог към глобални икономически сътресения. Брюкселските бюрократи се безпокоят, че гръцките вълнения ще се разпространят из цяла Европа: още по-мащабни кризи може да се очакват в Италия, Испания, Португалия и Франция - държави, чийто дълг не е по-малък от този на Гърция.

Вътре в цялата западна капиталистическа система се натрупва астрономически дълг. Крал на длъжниците е САЩ със 17 трилиона долара. През последните години западните страни "хвърлиха" 10 трилиона в икономиката, без да постигнат повишаване на ефективността.

Причината за системния хаос в световната икономика е кризата на главния модел в организирането на бизнес живота – капитализмът. Заради спада на печалбите в производствените сектори, капитализмът деградира от система, създаваща блага за човека, до системата на финансово казино. Той се превърна във форма на финансов паразитизъм, на валутни и пазарни спекулации, зад които стоят интересите на банките и фиктивния капитал. Системата се отдели от реалния свят.

Източниците на дълговото робство лежат в неолибералната идеология на дерегулация на икономиката и регресивното данъчно облагане (намаляване на данъчната основа според увеличаване на дохода). Това на свой ред доведе да понижаване на социалната безопасност, при която мерките на строги икономии се осигуряват за сметка на безработните и пенсионерите. Фондовите пък пазари съществуват в паралелна вселена със своите възходи и падения, свързани с движението на фиктивния капитал. А в същото време глобалният дълг се трупа, той достига 680 трилиона долара.

От опрощаването на дълга, ако това изобщо се случи, ще загуби онази част от финансовата върхушка, която определя политиката на т. нар. демократични правителства.

Що се отнася до алтернативни решения, на западните политически лидери не им достига нито независимост, нито интелектуални способности. Гърция е катастрофа, разпростираща се върху всички западни държави. Сцените на хаос и отчаяние по улиците на Атина скоро ще може да се наблюдават и в Европа, и в САЩ. /БГНЕС

-----------------------------------

Анализът на американския журналист и политолог Финиън Кънингъм е публикуван в Sputnik.

 




 

Капитализъм, епизод 5

 

 

 

Скъпи приятели, на вашето внимание е 5-ти епизод от френската поредица "Капитализъм". Препоръчвам ви да го гледате, дори и да сте пропуснали предишните епизоди. В него става въпрос за битката на идеи, която се води в момента в цяла Европа и най-вече в Гърция. В този епизод ще видите кога и къде за първи път се прилага политиката на ограничаване на държавните разходи (остеритет) и какви са били историческите последствия от това. Темата е особено актуална днес, както ще видите от този епизод.

Приятно гледане!  Ще ви бъда много благодарна, ако помогнете с разпространението.

                                                                                                     Даниела Пенкова

 

Тук:    https://www.youtube.com/watch?v=gXLg7FpyQtk  

или тук : http://www.dokumentalni.com/?p=3671  

 

Продължителност  53.19 минути

 

 

 

петък, 3 юли 2015 г.

Нашата стратегия – Пабло Иглесиас

 

 

 

 

Испания между общинските и парламентарните избори

 

Финансова криза, масово обедняване, дискредитиране на професионалните политици – всичко това би трябвало да доведе до възход на левицата в Европа. И въпреки това тя тъпче на място почти навсякъде. Това обяснява защо всички погледи се обръщат към Испания, където партия „Подемос“ (Ние можем) даде доказателство за стратегическа изобретателност. Ето облога, който предлага тук нейният генерален секретар.

ПОВЕДЕНИЕТО на Берлин към Атина по време на преговорите не ме изненада. Макар Гърция да е слаба страна, правителството на Ципрас оспори начина, по който Европейският съюз работи под германско господство. Ето защо дързостта на предизвикателството е несравнимо по-голяма от ръста на тази държава. От друга страна, „Подемос“ вече придобива ролята на важен политически фактор и кандидат за властта в четвъртата по мощ икономика в еврозоната. Гръцките приятели обаче ни предупредиха, че нашите добри резултати в социологическите проучвания не са непременно добра новина. Противниците ни се опасяват, че всяка победа на СИРИЗА дава сила и на нас, вдъхва ни кислород. Целта им следователно не се ограничава с това да държат в шах гръцкото правителство. Те се стремят също да преградят пътя на други заплахи, като тази, която виждат в нас. Натискът над СИРИЗА търси същия ефект и срещу нас – да се създаде убеждение, че няма възможност за избор. „Искате да гласувате за „Подемос“? Вижте какво става в Гърция“ – това е по същество припевът, който тананикат на испанците сега.

От наша гледна точка Алексис Ципрас се прояви като много умен политик. Той успя да насити със съдържание представата за една изолирана Германия, чиито интереси не съвпадат непременно с тези на останалата част от Европа, включително по въпросите на външната политика. Точно това той се опита да изтъкне, макар и с променлив успех, пред Франция и Италия, както и пред страните от Източна Европа. Ето защо не бива много да се учудваме, че Германия се показа толкова непреклонна по време на преговорите.

Гръцките ни приятели развиха стратегия, подобна на нашата, но в много по-различна обстановка. На първо място, те възнамеряват да възвърнат институционната легитимност на правителството, която систематично беше подкопавана и накрая разрушена. Това начинание минава през данъчна реформа, която да създаде възможност за маневриране за държавата, особено по отношение на публичните политики. Целта е да бъдат възстановени социалната тъкан и връзките, разрушени от суровите икономии. Като следваща стъпка във външнополитически план се цели да бъдат предизвикани противоречия в лоното на господстващия блок на Еврогрупата. В началото това се прояви чрез плаха критика на начина, по който Германия управляваше европейската криза. Няма никакво съмнение, че целта беше да бъдат предизвикани пукнатини във съществуващия консенсус.

Нашата стратегия ще бъде различна. Първо, защото през 2013 г. делът на Испания в създаването на брутния вътрешен продукт (БВП) на еврозоната е 10,6%, срещу 1,9% на Гърция [1]. Поемаме ангажимент да работим усилено, за да си осигурим по-голямо пространство за маневриране. Разбира се, ще засегнем и въпроса за реформа на бюджетните споразумения, за да увеличим публичните разходи за инвестиции и да развием социалната политика, особено пенсионната, но и за да сложим край на намаляването на трудовите възнаграждения, които подкопават потреблението. Едва след като завършим тези реформи, и само тогава, ще сме в състояние да поставим въпроса за дълга на европейско равнище, в рамките на едно преструктуриране, което да обвърже, примерно, изплащанията на дълга с икономическия растеж. Само стратегия на европейско равнище, каквато сега липсва, би позволила да съставим парадигма, различна от политиката на сурови ограничения.

Този подход би могъл да отприщи противоречията в редиците на нашите противници, и по-точно сред социалдемократите. Даваме си сметка за огромната съпротива, която той може да срещне в испанския държавен апарат, както и в Еврогрупата. Но щом една толкова малка и слаба страна като Гърция успя да се превърне в толкова сериозен фактор за нестабилност в еврозоната, то нашата способност да предизвикаме противоречия от този тип сред социалдемокрацията би нараснала още повече. Тогава може да се разбере, че европейският проект е несъвместим с политиките на сурови ограничения. Което би могло да отвори едно политическо пространство в областта на икономиката.

Една толкова дълга пролет

ОБЩИНСКИТЕ избори на 24 май [на които „Подемос“ и съюзниците му победиха в Мадрид и Барселона] са безпрецедентен момент с решаващо значение за промяната, започнала с демократичния преход [след смъртта на генерал Франсиско Франко през 1975 г.]. Въпреки че тя се оказа по-бавна, отколкото очаквахме и се надявахме, стигнахме до положение, когато двупартийната система вече не позволява да се разбере политическият живот в Испания. Двете големи партии – Народната (НП, дясна) и Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП, лява), получиха най-лошите си резултати след възстановяването на демокрацията.

Така се създава безпрецедентна досега обстановка за парламентарните избори [2], защото битката ще се води по линията „приемственост или промяна“. Няма никакво съмнение, че Испанската социалистическа работническа партия също ще се опита да се представи като сила на промяната, но това няма да бъде лесно [3]. За „Подемос“, напротив, тези избори представляват логичен етап, защото ще затворят политическия цикъл, започнал с демонстрациите на движението „15 май“ [4]. Излизаме от трудна зима, по време на която противниците ни мислеха, че могат да ни доведат до провал. Понесохме удари, но издържахме и стигнахме до тези общински избори, както и до андалуските избори [5], в добра форма. Независимо от това имаме нужда да извлечем някои поуки от кампанията и от изборните резултати.

В продължение на няколко седмици бяхме в отбранителна позиция. Но нашите усилия да си възвърнем естествения за нас изказ, който e представителен за народните класи и за защитата на социалните права, и да засилим активността на социалните движения, се оказаха най-доброто средство да въплътим новото, духовното обновление. На този терен Партията на гражданите („Сиудаданос“) [6] не е в състояние да води борба.

Друг урок: разобличаването на корупцията като икономически модел и политика, на която дясната Народна партия е типичен представител, може да се приложи като резултатно средство за разединение сред противниците ни. По този пункт Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) не може да се бори срещу нас.

Тези две направления – защита на народните класи и отрицание на корупцията, възприемани като двете страни на медала, ни позволиха да бъдем единствената политическа сила, способна да оспори двупартийния модел в много общини.

Зимата свърши. Настъпва пролет, която ще ни отведе до ноември. Обстановката не е благоприятна за нас, но институционното ни присъствие се опира вече на натрупания в битките опит. Сега трябва да излезем от окопите, където трябваше да се оттеглим, защото ни остават само няколко месеца.

През този период възможността за споразумение с ИСРП е преди всичко стратегически въпрос, защото главната ни цел – по този въпрос винаги сме били пределно ясни – са парламентарните избори през тази есен. Така че всяко решение, всяка ситуация трябва да бъдат анализирани в тази светлина. В същото време не бива да се пренебрегва силното желание на хората за промяна. И трябва да се покажем на висота.

Какви ще бъдат изборните резултати е важно, но редом с тях особено важна е способността ни да упражняваме натиск върху другите политически сили. Когато ни питат: „Ще постигнете ли съгласие със социалистите“?, ние отговаряме: „Социалистите първо трябва да направят завой на 180 градуса“. Знаем, че в ИСРП има две тенденции. Първата се характеризира с логиката на системата, на режима. Приоритетна задача за нейните представители е да ни спрат, да прекъснат движението ни напред. Смятат, че това е възможно чрез голяма коалиция с дясната Народна партия (НП) или с Партията на гражданите („Сиудаданос“). Втората тенденция почива на партийната логика. Нейните представители си дават сметка, че подобен избор ще предизвика имплозия в ИСРП и ще освободи ново пространство за „Подемос“. Това означава, че въпросът за споразуменията ще се реши в зависимост от перспективата на изборните резултати, но и от нашия анализ на различните ситуации. Преценяваме внимателно способностите си да използваме раздорите между противниците ни. Особено когато (както подсказват социологическите проучвания) Испания върви към система от четири партии с изборни резултати между 15 и 25%.

Въпросът, който се поставяше в Андалусия, не беше дали да се образува коалиция. Поставихме три условия, за да подкрепим ИСРП, за да може тя да състави регионално правителство. На първо място, поискахме оставките на двама бивши председатели на Андалусия (единият е член на Националното събрание, другият – на Сената). Настояхме освен това андалуското правителство да не подписва никакви договори с финансови институции, които гонят хората от домовете им, без да им предложат друго жилище. И накрая настояхме да бъде съкратен броят на високопоставените политически съветници, което ще позволи да бъдат върнати на работа всички служители, уволнени от училищата и болниците по време на кризата. Не ставаше дума за програма за управление, а за три условия, за да не препречим пътя на ИСРП. Нашите изборни резултати бяха по-слаби от тези на Социалистическата партия, поради което полето ни за маневриране беше ограничено. Опитваме се да действаме така, че всяка институционна подкрепа от страна на „Подемос“ (дори когато става дума просто да не се противопоставяме на определено назначение) да води веднага до предприемане на такива социални мерки, които да покажат, че промяната е възможна (…) Тези искания не струват нито стотинка. Те не увеличават публичните разходи. ИСРП обаче избра подкрепата на Партията на гражданите („Сиудаданос“).

Създаването на тази партия беше много коварен удар. Не толкова защото ни отнема избиратели, ориентирани първоначално към „Подемос“, а защото омаловажава словото, което ни представя като избор на промяната, и ни отнема част от пространството, което медиите ни отреждаха по този въпрос. Има вече още една „партия на промяната“. С твърде различни характеристики обаче. Защото „Сиудаданос“ се зароди преди всичко в самото лоно на либералния елит. Това ни накара да преформулираме идеята за „Подемос“.

Главната ни цел винаги е била да заемем централна позиция на политическия терен, като извлечем полза от кризата. Това няма нищо общо с политическия „център“ в буржоазната терминология. Казано с езика на Грамши [7], нашата цел в тази позиционна война беше да създадем нов „здрав разум“, който да ни позволи да заемем трансверсална позиция в сърцето на наскоро променения политически спектър. Сегашното политическо пространство беше стеснено от контраатаките на елита, като се започне с лансирането на „Сиудаданос“. Това прави задачата ни по-трудна. Тя изисква нова стратегическа интелигентност.

Тези инициативи на противника създадоха освен това нови трудности дори в собствения ни лагер. Първо, появата на „Сиудаданос“ ни връща към начин на мислене, който още в самото начало определихме като губещ – към разсъждения по традиционната ос „ляво–дясно“. Смятаме, че на тази основа няма възможност за промяна в Испания. Опасността днес е да бъдем вкарани обратно в този шаблон и да се провалим в опита си да дефинираме един нов центризъм. На този фон простодушното слово на „Подемос“, изградено върху противопоставянето на „тези от низините“ срещу „тези във висините“ (олигархията), може да бъде сбъркано с традиционното говорене на крайната левица. Подобно тълкуване би могло да изложи „Подемос“ на опасността да изгуби своя характер на организация извън шаблона, своята трансверсалност, и да лиши партията от възможността да се превърне в символ на новия центризъм. И накрая, ние сме изправени пред заплахата на конформизма, който също е възможен лост. Вече не изглеждаме като аутсайдери. И въпреки че ефектът на новото избледнява, „Подемос“ укрепна и натрупа опит, разполага с нараснала представителност. Задължително е да усъвършенстваме езика си, за да можем да отблъскваме нападките и да си върнем пространството, което ни беше отнето. Това няма да бъде лесно.

Да поддържаме политическата игра

ПО ВРЕМЕ на официалното посещение на краля на Испания в Европейския парламент на 15 април 2015 г. станахме свидетели на пример като по учебник. Подобно събитие ни изправя пред трудния въпрос за монархията. Защо труден? Защото сам по себе си ни препречва пътя към центъра на терена. Най-общо съществуват две възможности. Първата е възприета от коалицията „Обединена левица“, която заявява: „Ние сме републиканци. Не признаваме монархията и няма да присъстваме на приема в чест на краля на Испания. Не признаваме на държавния глава това пространство на легитимност“. Макар това да е напълно приемлива позиция от етична и морална гледна точка, тя веднага ни препраща в полето на радикалната левица, в една твърде традиционна рамка. Отчуждава ни от широки народни слоеве, които изпитват симпатия към новия крал [8], независимо какво мислят по други въпроси, и въпреки че може да свързват предишния крал с корупцията на предишния режим. Монархията си остава една от най-уважаваните институции в Испания (…) Тоест, имаше две възможности – или да не отидем на приема и да останем блокирани в клетката на традиционния анализ на крайната левица, която предлага оскъдни възможности за действие, или да отидем и „Подемос“ да се размие в политическата класа, утвърждавайки институционната рамка. С други думи, да бъдем възприети като предатели, като монархисти и какво ли още не …

Как разрешихме тази дилема? Отидохме на приема, но не променихме нищо в обичания си начин на представяне – с всекидневни дрехи, без да се съобразяваме с протокола. Това е дребна подробност, но в нея има символична представителност за „Подемос“. Освен това дадох на краля DVD от поредицата Игра на тронове, като му я представих като помагало за тълкуване на това, което става в Испания (…) Разбира се, трудно се поддържа такова поведение, но е единственото, което ни позволява да продължаваме политическата игра, да действаме в центъра на тези противоречия. С една дума, да подлагаме на съмнение статуквото, вместо да бъдем запокитени в една изчистена, но унизителна ситуация.

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE


 Превод Методи Кръстев

Всички бележки са на редакцията

Бележки под линия

[1] Източник Евростат.

[2] Които трябва да се състоят преди декември 2015.

[3] Испанската социалистическа работническа партия управлява страната от 1982 г. до 1996 г. и след това от 2004 г. до 2011 г.

[4] На 15 май 2011 г. започна окупацията на площад „Пуерта дел сол“ в Мадрид.

[5] По време на предсрочните избори за подновяване на състава на регионалния парламент на Андалусия на 22 март ИСРП получи 35,5% от гласовете, срещу 27% за НП и 15% за „Подемос“. Кандидатката на ИСРП Сусана Дас сключи споразумение за управлението със „Сиудаданос“ на 9 юни 2015.

[6] „Сиудаданос“ (граждани) е консервативна антикорупционна партия, произлязла от каталунската формация „Ciutadans“, създадена през 2006.

[7] Антонио Грамши (1891-1937), ръководител на Италианската комунистическа партия, отстоявал позицията за ролята на идеологическата борба при взимането на властта и легитимното ù запазване.

[8] Крал Хуан Карлос абдикира на 18 юни 2014 г. след подозрения за участие в корупция. Той отстъпи престола на своя син Фелипе.