Търсене в този блог

неделя, 17 януари 2016 г.

Иво Инджов: Нов призрак броди из Европа – призракът на прекариата

 

 

 

Постоянната несигурност, ниските доходи и трайната безработица са резервоар за новата онеправдана класа

 


Вие сте трайно безработен? Или „работещ беден”? Берач на портокали в Гърция? Имате срочен договор? Пишете за медии на хонорар? Служителка сте в кол център? Или сте самотна майка? А може би доскоро сте били част от средната класа, но вече сте безработен, банката си е взела ипотекираното ви жилище и с всеки изминал ден житейските ви перспективи стават все по-мрачни?

Ако принадлежите към някоя от двете по-големи рискови прослойки – безработни или незащитени работещи, значи попадате под шапката на новата низша „класа” – прекариата.

„Прекариат” е социологическо понятие за една разнородна социална група, която се отличава с несигурност на упражняваните от нейните представители трудови дейности. Несигурността се отразява върху начина на живот, който е тежък или води до слизане по социалната стълбица.

Разбира се, има и хора с особен вид  атипична (временна, случайна, гъвкава) трудова заетост – компютърни специалисти, уеб дизайнери и други авангардни професии, които могат да работят „надомно” за страна в другия край на света и да получават високи възнаграждения. Техният стандарт на живот е висок и те не се числят към прекариата.  

Етимологията на думата „прекариат” произлиза от латинското precarius и означава „несигурен”. Като чуете за него, няма как да не се сетите за пролетариата – класата авангард според постулатите на марксизма. Прекариатът е нещо като пролетариата на 21 век. Но за разлика от работниците, той е неорганизиран, без идеология, маргинализиран. Не споделя общи ценности и няма чувство за принадлежност към трудовия колектив. Не се радва и на синдикална защита за разлика от работниците, пък били те и зле платени. Регламентираната годишна отпуска и други социални придобивки за него са лукс. 

Трайната безработица и ниските доходи, особено вторият показател, са резервоар на прекариата. Според официалната статистика безработицата в България обхваща 11 процента от трудоспособното население. Малко по-стари данни на Евростат сочат обаче, че в риск от бедност и социално изключване е всеки втори българин, което е два пъти повече от средните за ЕС нива.

Според френския синдикалист Алесандро Пелицари прекариатът се отличава с несигурни отношения на заетост. Те имат следните изражения:

1. Трудовите взаимоотношения са краткосрочни и затова защитата на работното място е слаба.

2. Наемният работник не може да влияе върху работната ситуация и е слабо интегриран в предприятието.

3. Наемният работник няма социална и правна защита.

4. По правило доходите му са ниски, което води до нисък екзистенц минимум.

Както е видно от тези специфики, прекариатът може да бъде разглеждан като последица от триумфа на неолибералната политика. Особено в страни като България, където капиталистите, наричани евфемистично „работодатели”, не допускат синдикална защита и са си извоювали едни от най-ниските за Европа осигурителни прагове.

Постоянната несигурност на прекариата е най-силно изразена при младите. Те често сменят работните си места и се местят в други градове и държави поради ротация на кадри или премествания на фирми. Тази практика, особено разпространена в Европа, вече си пробива път и в България. И ако за капитала мобилността на кадрите води до по-ниски разходи и други конкурентни предимства, в социален план тя разрушава традиционния семеен модел, концентриран в едно населено място. Води до разстройства на бракове и разводи и стимулира индивидуализма и отчуждението в обществото.  

Прекариатът е новата онеправдана „класа”, която вълнува основно социолозите и публицистите. Но вече е време и политиците от традиционната левица да й обърнат подобаващо внимание – нещо, което засега правят по-леви формации като СИРИЗА в Гърция и „Подемос” в Испания. Но също така и популистката и крайната десница в различни европейски страни.

„За пръв път в историята доминиращата левица не разполага с прогресивна програма. Изглежда, че е забравила два принципа. Първият е, че всяко прогресивно политическо движение се основава на гнева, нуждите и очакванията на формиращата се основна класа. Понастоящем тази класа е прекариaтът.” Така разсъждава британският изследовател Гай Стендинг, автор на книгата „Прекариатът – новата опасна класа”. Вторият принцип, „като във Великата трансформация на Полани, каквато преживяваме сега, е, че в своя ход напред прогресивната политика трябва да бъде изграждана върху борбата за равенство, върху контрола на най-важните активи на икономиката в полза на оформящата се класа.”

Ще успее ли европейската социалдемокрация да се справи с новото предизвикателство, докато проспива хода на историята и сама се превръща в политически прекариат?  


 

Източник: ХАШТАГ-BG, 25 март 2015 г.

Авторът д-р Иво Инджов е политолог и медиен експерт, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, председател на УС на  Института за модерна политика

 

 

 

 

 

събота, 16 януари 2016 г.

Свободно ли е свободното слово – Ивайло Христов

 

 

 

За какво може и за какво не може да се пише и говори в българските печатни и електронни медии

 

Имитацията на демокрацията у нас рязко изостря въпроса за взаимовръзката между медиите и властта, както и за това доколко политическата власт влияе и манипулира журналистиката и как журналистиката задава мисленето и действията на властта. Все по-открит става въпросът дали обществото ни е успяло да създаде независима журналистика със своя нравствена и социална програма, или  медии, които не зачитат истината, справедливостта и интересите на хората.

Една от бедите на съвременната ни журналистика е нейното политическо и социално хамелеонство. То е видимо в жаждата за похвали, в ослушването и оглеждането, в смяната на езика, в подтичването след изгряващи или изгрели политици, министри, депутати.  Формално, разбира се, в българските медии съществува плурализъм на мнения, но в тях реалните факти и множеството неистини и лъжи са оплетени в огромен информационен поток, който ирационализира колективното и индивидуалното съзнание. Никога у нас не е имало толкова оглупяло масово съзнание. Тенденция съзнателно поддържана и от медиите: най-вече в посока на забранените и разрешени теми.

С "разрешените" теми е лесно - те се свеждат до няколко "наборни" полета: личността на премиера, "позитивната" икономическа и социална политика на правителството,    реженето на трикольорни лентички, "откриването" на магистрали, животът на псевдозвездите, атлантическите ценности, НАТО, САЩ като "стратегически съюзник", безкрайно обсъждане на идиотщините в "Биг брадър", прогнози за светлите ни бъднини в обединено европейско семейство. Тук всичко е подчинено на "сакрализиране" на управляващия елит, загърбване на социалните проблеми и открояване на "приоритетите", които кой знае защо народът ни не ги разбира.

"Зоната на забраната" се движи в няколко направления: демонизиране на социализма, трансформация и утвърждаване нови "ценностни" ориентири, "нов прочит" на миналото, целенасочено забравяне на имена от българската култура.

Водеща насока на българските медии е да легитимират сегашния див, бандитски, спекулативен, неолибирален капитализъм, постигнат  чрез гигантски грабеж, водещ до ново разпределение на собствеността и благата. Операция, от която се облагодетелства нищожен процент от населението на страната. Ето защо всякакви сравнения със социализма са недопустими. Ако ги има, те са изцяло в негативен план. Изразите "тежкото наследство на соца" и това на "тоталитарното минало" вървят като рефрен в медиите. В ефира и страниците на повечето от тях и дума не може да става за паралел (статиите на проф. Васил Проданов в "Преса" са изключение, потвърждаващо правилото) между "преди" и "сега" по основни статусни характеристи. Например: грижата за човека според индекса на ООН, бедността, формирането на средна класа. "Нагласа" в медиите е да не се споменават цифри, а за социализма да се говори през призмата на дефицита на "банани", "кока - кола" и "портокали". Социалното  неравенство е тема табу за медиите ни. Днес българинът е значително, неизмеримо по-беден, отколкото през последните социалистически години. Никога разликата между малко богатите и много бедните не е била толкова очевадна. За милиони хора социалният и икономически статус след 1989 г. е в деструктивна посока. Всичко това е вън от вниманието на медиите, следващи звъна на "златния телец", а не правдата и обективността.

Все повече "свободните" медии утвърждават потребителска, консумативна психическа нагласа, пренебрегваща традиционните български добродетели като трудолюбието, почитта към родителите, семейната традиция, спестовността, толерантността, солидарността, добросъседството, гостоприемството. Именно въпросните медии формираха нов социален, а и "нравствен" модел. При него парите придобиват все по-нарастващо, доминиращо значение, извън тях почти всичко губи стойност. Далеч в миналото остана възгласът на Иван Вазов: "Да работим, тази славна дума, нека екне кат' камбанен звън". Повечето млади хора подражават на този социален модел, разбирайки че успял е не онзи, който повече знае и може, а който е богат. Вече не е важно да си образован, а хитър и пресметлив, не е важно какво можеш, а какво имаш. Трудът и почтенността  не са гаранция за успех. Днес успехът и реализацията са резултат не толкова на  труд, а на шанс, късмет и спекулативна икономика. Неслучайно медийното ни пространства е залято от телевизионни игри и реалити формати, внушаващи култ към парите, лукса и охолството. 

Съвременните български медии са подчинени на глобализацията, и то глобализацията с главо "Г", а не глобализацията като аморфен процес. Тази глобализация притежава четири ясно изразени маркера: антидържавност, антинационализъм, антипротекционизъм и антиустойчивост. По тази причина в медиите (без тези от патриотичния спектър) не се коментира разпадането на единството на националната общност, на националното тяло, както и разкъсване на връзката между държавата и нейните граждани. За повечето от "водещите" ни журналисти  понятия като "родина", "патриотизъм", "православие", "отечествен дълг" са ненужни, остарели и анахронични, несъвместими с европейския хуманизъм и толерантност. Именно медиите и идеологическите апарати, стоящи зад тях, създадоха поредицата от митове, имащи за цел да подменят промяната. Главните им посоки на въздействие се свеждат до "възход" на демокрацията, която обещаваше едва ли не вселенско щастие на българите; доминация на идеята за човечеството, изкоренило нациите; манипулацията на интелигенцията от домогванията на постмодернизма; както и митът за неравенството като връх на цивилизацията.  

 В медиите ни днес е налице правилото: за Турция или добро или нищо. Известни са геополитическите амбиции на неоосманизма, но за него във "ретийнговите" медии се мълчи. Неслучайно в пресата, радиото и телевизията все по-често се появяват псевдоучени, с откровено заявени протурски възгледи. Тези хора навсякъде повтарят нещо много смущаващо: че България едва ли не е била 500 години в състава на Османската империя, едва ли не като в днешния Европейски съюз. Всеки знае - България е завладяна, и то не доброволно, а с насилие - потоци от кръв и разруха. Тя е била под турско робство. Подобни евфемистични изрази като "османско присъствие", "контактна зона" и пр. не са приемливи за българите и са исторически неверни. Основанието на някои историци да не употребяват понятията "роби" и "робство" е несъществуването по това време на робовладелски строй. Освен социално значение обаче, тези понятия имат и политически, и морален смисъл. В "Българския тълковен речник" думата  "робство" е обяснена така: "живот под чужда политическа власт." Като по правило привързаността на днешните управляващи към бреговете на Босфора върви паралелно с обичайното  наплювателско отношение към Русия.

Също така - нашите "свободни" медии охотно се занимават с глезотиите и формите на "фолк фуриите", за това къде, кога и с кого са преспали. В момента имаме дузина списания, чиято основна тема е животът на "хайлайфа", но нито едно за детско-юношеска литература. Тази  доминация на чалга културата у нас се поощрява и толерира от медийните собственици.  Но с пълно мълчание се подминава проблемът за "хала" на българския писател и интелектуалец. Преходът го постави в задния двор на действителността, превръщайки го едва ли не в "екзотична птица".  Факт е, че българската интелигенция изпадна в депресия през "прехода". От една страна, тя показа слаби съпротивителни сили срещу наглостта и демагогията на политическата класа, но от друга - съзнателно бе поставена в изолация, за да не наднича в новата "кухня" на живота. 

През прехода се разруши и профанизира митът за свободата на словото, изтъкван от днешните идеолози на капитализма като основополагаща ценност. Неслучайно Наoм Чомски написа книгата "Медиите под контрол", а Стенли Фиш в "Критика и хуманизъм" каза: "Няма такова нещо като свободно слово".  Съвременните медиите са подчинени на императивите на бизнеса и идеологическите апарати на новобогаташите; чрез тях се печелят пари и влияние в обществото. В мисленето на съвременните медийни магнати парите са преди идеите, което означава, че с пари може да се купуват и идеи, и хора. Всичко.

 

Източник: вестник ДУМА, 2012  г.

 

 

 

 

 

сряда, 13 януари 2016 г.

Тъй наречената Европа – Велислава Дърева

 

 


Неоосманската фабрика за фалшификати и активни мероприятия

 

Hinterland

През октомври 2009 г. се появи една карта като пилотен проект, а през 2012 г. беше актуализирана и обогатена.
Картата е учебно помагало, от което турските ученици и днес научават, че днешна Турция включва: Южна и Югоизточна България - областите Бургас, Сливен, Ямбол, Стара Загора, Кърджали, Хасково, Пловдив, Смолян; богатите на петрол райони в Северен Ирак, населявани от кюрди - Мосул и Киркук; част от Гърция (до Солун вкл.), част от Грузия (вкл. Батуми), част от Сирия (вкл. Алепо), цял Кипър, Крит и Родос, и цяла Армения (няма Армения, няма геноцид). Към картата има списък на "изконно турски територии", които, неизвестно защо, се намират в други държави.
Погледнете тази карта - има я в интернет.
А сега погледнете картата на Османската империя. Тя се е разпростирала (изцяло или частично, за по-дълго или по-кратко) върху 40 днешни държави, сред които Азербайджан, Албания, Алжир, Армения, Босна и Херцеговина, България, Грузия, Гърция, Джибути, Египет, Еритрея, Етиопия, Израел, Ирак, Иран, Йемен, Йордания, Кипър, Косово, Кувейт, Либия, Ливан, Молдова, Македония, Румъния, Саудитска Арабия, Сирия, Словакия, Словения, Сомалия, Судан, Сърбия, Тунис, Украйна, Унгария, Хърватия и Черна гора.
Към тези 40 държави Турция има "исторически претенции" и даже "исторически права". И не само към тях.
Давутоглу е боцнал един пергел върху картата на света с център Анкара и обкръжава 72 страни в радиус 3000 км. Сиреч - претенциите на Турция включват още 32 държави, но Давутоглу не ни казва кои са те. В радиус от 3000 км (плюс-минус) се намират столиците на Русия, Германия, Франция, Англия, Ирландия, Италия, Австрия, Белгия, Холандия, Дания, Норвегия, Финландия, Швеция, Швейцария, Люксембург, Монако, Полша, Чехия, Беларус, Литва, Латвия, Естония, Испания, Португалия, Казахстан, Узбекистан, Туркменистан.
Турция си иска обратно Балканите, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка. Не може да ги прежали. Мори я носталгия по Османската империя. Обаче Турция иска и цяла Европа! Давутоглу и Ердоган се изживяват като колективен Сюлейман Великолепни, очевидно. Тези 72 държави, очертани от пергела на Давутоглу, са Hinterland-ът на неоосманската империя.
(Ако погледнете и картата с претенциите на ИДИЛ, ще видите как ИДИЛ и Турция са си разпределили света и къде интересите им се настъпват по еминиите.)

Чадър

Това е ключова дума в "Стратегическа дълбочина" ("Stratejik derinlik") на Ахмет Давутоглу, таз свещена книга на неоосманизма, написана през 2001 г., издадена на български с 14 години закъснение - за да не разбутаме рахатя на 39-ия султан и на 280-ия велик везир:
"Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската империя, са фундаментът на влияние на Турция на Балканите. На Балканите с всяка разрушена джамия, с всяко западнало ислямско учреждение, с всеки заличен елемент на османската културна традиция се избива по един камък от основите на трансграничната активност на Турция в този регион...
Първостепенните цели на балканската политика на Турция е създаването на международни правни основания за разтварянето на защитен чадър над етническите малцинства в региона... Наложително е да се разтворят защитни чадъри в региона и извън него, които да неутрализират руския фактор...
Турция трябва непрекъснато да се стреми към получаване на гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите. Красноречив пример от най-новата история е Кипърската военна операция, която придоби легитимност с подобна юридическа рамка...
Дъгата, която върви югозападно и се простира от Бихач и през Средна и Източна Босна към Санджак, Косово, Албания, Македония, Кърджали до Източна Тракия - тази дъга за Турция е геополитическа и геокултурна аорта..."

Мисия

Това е друга ключова дума в речника на Давутоглу:
"По време на Османската империя балканският регион е бил център на световната политика. Това е златният век на Балканите. От ХV до ХIХ в. балканската история беше история на успеха. Ние можем отново да постигнем този успех, създавайки нова регионална идентичност чрез създаване на ново мултикултурно съвместно съществуване и нова икономическа зона...
Нашата външна политика има намерение да установи ред във всички региони, които ни заобикалят - на Балканите, в Кавказ и Близкия изток... Ние ще направим така, че Балканите, Кавказ и Близкият изток, заедно с Турция, да станат център на световната политика в бъдеще. Това е целта на турската външна политика и ние ще го постигнем. Ние ще реинтегрираме Балканския регион, Кавказ, Близкия изток... С Божията воля ще върнем реда и справедливостта на османците в днешния и утрешния ден...
В исторически марш на нашата свещена нация Партията на справедливостта и развитието (ПСР) сигнализира раждането на глобална сила и мисли за нов световен ред... Каквото сме загубили между 1911-1923 г., през 2011-2023 г. ние ще си върнем, като отново се срещнем с нашите братя в тези земи, от които сме се оттеглили. Това е определена историческа мисия..."

Халифат

Това е незабелязаната дума в речника на Давутоглу. Според него, според Ердоган и изобщо - според ПСР, "мюсюлманският човек", "хомо исламикус", превъзхожда "християнския човек", който си е един унтерменш, същество низше и никакво. Тия дни султан Ердоган разкри кой е един от изворите на неговото политическо вдъхновение. Колко очаквано - Хитлер. Оттук до стремежите на крайните неоосманисти (не знам дали има умерени) има една стъпка. А техните стремежи са Турция да стане център на "новия халифат" (neo-halifelik) за целия мюсюлмански свят.


Какво излиза?

Че миражът на "новия халифат" не се е появил оня ден в пустинните пясъци, нито преди 2 години в главите на главорезите от ИДИЛ. Този мираж е по-отдавнашен, много преди порочното зачатие на ИДИЛ. Неговото местонахождение е Анкара. Наскоро миражът се премести от двореца Чанкая, символа на кемалистката светска република, и се ситуира в "Аксарай" ("Белият сарай"), разположен иронично посред "Градините на Ататюрк", шири се на 200 000 квадратни метра, в над хиляда стаи, и струва на държавата 350 млн. долара. Не искам да ви притеснявам, но османският халифат е просъществувал 470 години - от 1453 г. до 1923 г. От падането на Константинопол до разпада на Османската империя.

Защо?

Защо неоосманската фабрика за фалшификати така усърдно лъска кървавия нимб на Османската империя?
Защо непрекъснато ни завръщат като безмозъчни овце в онова "златно време", когато 500 години сме добрували и благоденствали под смъртоносната сянка на падишаха, пък ние, понеже имаме митотворческо съзнание и зла памет, разправяме някакви измишльотини за някакви 5 века турско робство, клеветим Високата порта пред ЕС и НАТО и така застрашаваме европейското бъдеще на Турция?
Защо едни "просветени" български "интелектуалци", едни изнурени тинк-танкове, работещи на ишлеме към фабриката за измами, непрекъснато трябва да ни наливат в тъпите глави, че Османската империя е била "и наша империя, държава и на българите"; че Истанбул е бил "и наша столица"; че "българската идентичност е една от версиите на османската, както има и гръцка, албанска, турска, сръбска, арменска, еврейска и пр. нейни разновидности"; че ние сме само една османска версия, една османска разновидност; че ние сме "неразделна част от великото османско наследство"?

Защото

Защото неоосманистите съживяват призрака на Османската империя, оневиняват го, реабилитират го, канонизират го, снабдяват го с европейски ореол и го представят пред света излъскан и бляскав, и го натрапват като европейски проект на светлото бъдеще. При това - като най-успешния мултикултурен, толерантен и човеколюбив проект, изпитан в продължение на 5 века!
Защото стратегията на "Stratejik derinlik" не е нищо друго, освен стратегия за превземане на чужди територии - под чадъра на изнудена международно-правна легитимност и за благото на мюсюлманските малцинства - първо на Балканите, а после и в Европа.
Защото Европа трябва да признае и да се примири с величието и властта на "новата глобална сила", да прегъне коляно пред "новия халифат", да сведе глава пред неоосманската империя, превърната от Ердоган и Давутоглу в свърталище на едно "мюсюлманско братство", където Мустафа Кемал Ататюрк е само един портрет, един ненужен спомен, един неприятен упрек.
Защото Европа трябва да ухажва Турция, докато Турция я рекетира с "бежанци"; докато обучава терористи в специални военни лагери; докато снабдява ИДИЛ с оръжие през Либия; докато синът на Ердоган печели милиони от ИДИЛ-ски петрол, а дъщеря му лекува терористи в своята болница; докато Ердоган подкрепя терористите от "Ал Нусра", които, а не сирийската армия, извършиха атаката със зарин през март-април 2013-а срещу мирни сирийски граждани, и това беше доказано още тогава, през 2013-а.
Защото ЕС трябва да приеме Турция с аплодисменти и без никакви изисквания и претенции за човешки права, свобода на словото и прочее глезотии. А за цивилизационното разрушаване на икономиката (като случая "България") - и дума да не става. И тогава - о, тогава! - Европа ще се сподобие с Парижки вилает и с Берлински, с Полски санджак и с Датски, с Брюкселска кааза и с Люксембургска, с Лондонски валия, Римски мютесариф и Вилнюски каймакамин! И Сюлейман Великолепни ще се провикне от небето "Аллах акбар!", а Европа ще продължава да кълне Русия.
Защото Балканите (като начало) трябва да се проникнат от щастливата надежда за своето завръщане в "матрицата на успеха" в "златното време" от ХV-ХІХ в.; за своята блажена реинтеграция под крилото и по османските закони на новия падишах и неговия велик везир.
Защото ние, българите, трябва да забравим, че сме българи, че имаме държава, че имаме история. Трябва да се реинтегрираме с песен в неоосманската империя, в Pax Otomana, в "новия халифат", че да потънем в обятията на стратегическата бездна, па да се възрадваме всесърдечно на своя привилегирован статут на "неоосманска нация", на най-чисти неоосманлии, да си станем "неразделна част от османското наследство" и най-сетне, след толкова мъки и терзания, да си се върнем в "и нашата империя", та да се преизпълним с имперско самочувствие и имперско самосъзнание.     

А ние? Ние пречим

Ние, с нашите "възпалени националистически мозъци", не проумяваме, че "Аз съм българче" е "националистически идиом"; че "Под игото" е "едно патриотарско клише", което "предизвиква антагонистични националистически настроения"; че  публицистиката на Ботев "предизвиква ужас и отвращение"; че "Ботев и Левски са момчета с девиантно поведение, които при други обстоятелства щяха да станат престъпници"; че "Време разделно" е "маргинално произведение", което преексплоатира "една митологема, една мистификация" и "продуцира нацизъм".

Що?

Щото сме прости, диви, варвари безпросветни и тъмни балкански субекти, адски държим на пустото робство, а просветлени поръчкови умове ни освобождават от това тегло. С повече от сто години закъснение ни освобождават. К'во да правим, сега са смогнали.
Ние възкръснахме из един океан унижения, кръв, смърт и гибел, ние сме живото обвинение - и към империята, и към "цивилизованите европейски вълци", които я крепяха 5 века със своята "харемна дипломация" (както казва Ботев), които гледаха безучастно нашите страдания и пръста си не помръднаха, а сега ни поучават и наставляват отвисоко. И откак Русия ни освободи, реват вкупом, че Русия била имала интереси, гаче ли те интереси нямат, щото са едни такива безкористни (и тогава, и сега), а Русия е лоша и виновна, задето им развали гечинмека.
Това се иска от нас. Да забравим. Да се изчегъртаме от времето и пространството. И да се чувстваме поласкани, когато Давутоглу нарича България "Румелия". И ето: вътрешната ни министърка не пита защо лидер на българска партия се укрива зад фикуса на г-н Гьокче. И вънкашното ни министерство, тоз препариран заек, не смее да гъкне срещу един скандальозен филм, камо ли да обяви турския посланик за persona non grata. И българското правителство още не е шукнало срещу безпрецедентния натиск на султана и везира. Как да шукне, като е заменило суверенитета с васалитет. А Борисов юначно не им вдигал телефона на тия двамата нахалници, гушил се под юргана, измолил ги да си запрат външния министър и вицепремиера в Турция, и сега геройски благодари на Ердоган и Давутоглу, че чули геройската му молбица. Ами то си е геройство за един пощенски гълъб.
Ей за това е целият напън на фабриката за фалшификати и активни мероприятия.
Разбирате ли сега защо народът избра Левски за най-великия българин, "Под игото" - за любим роман, а "Време разделно" - за любим филм. Защото има памет. И не само. Народът има особени сетива, друга чувствителност, и за разлика от безчувствените дебелокожи политици, вгледани в пъпа на своя личен интерес, долавя изпреварващо и безотказно опасностите, които дебнат иззад ъгъла на фабриката. А в "интелектуалния" паноптикум настъпи шок, смут и възмут.


 

Източник: вестник ДУМА, 8 януари 2016 г.

 

 

 

 



 

петък, 8 януари 2016 г.

Заплахата Корбин – Георги Георгиев

 

 

 

 

Лидерът на британските лейбъристи се намира по-близо идеологически до източноевропейските си събратя


 Заплаха за националната сигурност на Великобритания. Така нарече новия лидер на лейбъристите Джереми Корбин министър-председателят на страната Дейвид Камерън. Тутакси започнаха да му пригласят и други и видиш ли вълната "анти Корбин" се дотъркаля успешно до България, където във втората половина на септември във вестник "Капитал" се появи статия, озаглавена "Заплаха ли е Корбин за българската национална сигурност". Отговорът на автора Юлиян Попов е по-скоро не, отколкото да, но както се казва, негативното впечатление остана.
Най-смущаващото за евроатлантически ориентираната преса у нас изглежда е заявлението на Корбин, че страната му трябва да напусне НАТО. Това действително би било катастрофа за атлантиците, но май е най-слабо реализируемото му щение. По времето на Студената война и лидерът на ПАСОК в съседна Гърция Андреас Папандреу заплашваше, че ще извади южната ни съседка от Алианса, но както често става с най-радикалните послания – те си остават само приказки. Много по-важното е, че Джереми Корбин е поредният харизматичен лидер, който

увлича след себе си леви маси

в поредната европейска страна. След Алексис Ципрас и неговата СИРИЗА, които сега са на власт в Гърция, след "Подемос" на Пабло Иглесиас, която получи забележителен резултат на последните избори в Испания, Корбин дава заявка да увлече след себе си левицата във Великобритания и да я поведе към изборна победа през 2020 г. Интересно е, че проучване, направено в края на ноември, е показало, че подкрепата за Корбин сред редовите лейбъристи е нараснала до 66%, в сравнение с 59 на сто, с които той бе избран на поста през септември. И това въпреки ударите, които получи междувременно от съпартийците си новият лидер. Припомняме, че в началото на декември британският парламент подкрепи премиера Камерън в намерението му да започне нанасянето на въздушни удари в Сирия срещу "Ислямска държава" (ИД). Тогава 66 от депутатите-лейбъристи, 11 от които министри в кабинета в сянка, подкрепиха управляващите консерватори въпреки категоричното несъгласие на Корбин, който зае традиционна за него антивоенна позиция. "Файненшъл таймс" цитира негови думи, че решението за въздушни удари срещу ИД е: "поредният обречен ход в безкрайната война срещу терора".
Обстоятелството, че Корбин е бил бламиран от част от партийната върхушка, не е изненада например за директора на руския Институт за глобализация и социални движения Борис Кагарлицки, който не крие, че се познава с британеца. Той припомня, че когато се е очертал успех за Корбин при избора на партиен лидер, лейбъристите "от първата скамейка в парламента" са заявили, че ще подадат оставка, ако той стане №1 в партията. Това обаче довело до нов изблик на ентусиазъм сред редовите лейбъристи, разказва Кагарлицки и коментира, че феноменът Корбин би бил невъзможен, ако досегашната политическа прослойка се е ползвала с доверието на обществото. "Неочаквано управляващата класа разбра, че политиката на твърди икономии и

неолибералната програма за демонтаж на социалната държава

е изчерпала себе си не само обективно, но и на равнището на масовото съзнание. Случва се културен и психологически прелом, формира се ново болшинство, което повече няма да търпи положението", коментира процесите в британското общество Кагарлицки.
И ако за Кагарлицки има съмнения, че е пристрастен спрямо Корбин, защото последният критикува западната намеса в Украйна, възмущава се от обстрелите на граждански обекти в Донбас от украинската армия, говори открито за изгорените живи хора в Дома на профсъюзите в Одеса и изобщо е обвиняван, че е "агент на Путин", то не би трябвало да е такъв доцентът от катедрата по политология в университета "Джордж Вашингтон" Хенри Фарел. В статия, публикувана във "Вашингтон поуст", той също твърди, че политическата система на Великобритания е изпитала трус след избора на Корбин, защото се е появил човек, издигнат и подкрепен от низините в противовес на традиционната партийна върхушка, загубила връзки с обикновените лейбъристи. Фарел обръща внимание на книгата от 2013 г. на покойния вече Питър Мейър "Управлявайки пустота. Потъването на западната демокрация" (Ruling The Void: The Hollowing Of Western Democracy). В нея авторът предрича появата на водач, подобен на Корбин, защото такъв тип политици са разглеждани от обществото като възможност за разрушаване на статуквото, при което партиите се намират на държавна издръжка, лидерите им се грижат повече за това да бъдат във властта, а не за интересите на избирателите. Мейър цитира на свой ред политолога Руди Ендвега, който твърди, че партиите се превръщат в представители на правителствата в обществото, а не представители на обществото в държавата.
Тъй като тези тенденции са характерни не само за британската политическа система, същото го виждаме и в България, опитът показва, че рано или късно в повече или по-малко остри форми настъпва колизия. Обществата искат истински, а не казионни, представители на техните интереси. И тук идва огромната заплаха от хора като Джереми Корбин. Те са против политиката на твърди икономии, защото обществото е против нея, те са за национализация на ключови сектори, защото са видели, че частният монопол е по-лош от държавния, те са за повече национален суверенитет, противопоставящ се на транснационалните монополи, и са антивоенно настроени, особено след поредицата провалени кампании в Близкия изток, породили още по-големи проблеми. Става дума за настъпление срещу господстващия либерален модел и това е нещото, което

бърка в душата на господстващата в момента политическа класа в Европа.

При това Джереми Корбин въпреки някои предварителни опасения желае Великобритания да остане в Европейския съюз. Той обаче, както и други подобни нови политически лидери, иска повече демократизъм в ЕС, повече социални политики. В интервю за "Евронюз" от средата на декември Корбин заяви, че ако ЕС иска да постигне успех, той не трябва да довежда до нищета най-бедните хора в най-неблагополучните страни от съюза. Корбин остро критикува неравенството в Европа, което "е достигнало гротескни мащаби", а също и несправедливата социална система. По своите възгледи британецът по-скоро се приближава до разбиранията на левите маси в Източна Европа, включително и България, отколкото към традиционната за ЕС социалдемокрация, която сега е подложена на критики от по-левите партии, че не се различава вече особено от опонентите си вдясно. Противник на политиката на строги икономии и неограничената свобода на търговията, Корбин би се превърнал в опозиция на Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции със САЩ, предполага членът на британския Кралски институт по международни отношения Ричард Саква. Той няма съмнения, че ако лейбъристите, водени от Корбин, победят на изборите през 2020 г., отношенията между САЩ и Великобритания няма да бъдат прости.
Приликите между възгледите на Кобрин и левите маси в нашата част на ЕС обаче са не само във вижданията за социалната политика, но и във външнополитически план – тема, която е във фокуса на общественото мнение през последните две години. Корбин открито заяви в статия във вестник "Морнинг стар", че виновник за кризата в Украйна е преди всичко разширяването на НАТО на изток и че действията на Русия в Крим "не са били безпричинни и необосновани". Подобна позиция би намерила почти пълно разбиране например в средите на българските социалисти. Разбира се, Корбин не е "агент на Путин", тези обвинения са откровено абсурдни. Но, както казва Борис Кагарлицки, той  е загрижен преди всичко не за Русия, а за ролята на Запада в разпалването на различни кризи.

Един разумен политик, който няма агресивни намерения,

би бил от огромна полза за европейския континент, ако се намира начело на ключова държава като Великобритания. Впрочем само това е достатъчно, за да си представим огромните вътрешни и външни трудности, с които ще се сблъска Джереми Корбин по пътя си към "Даунинг стрийт" 10. В света и в Европа все още има достатъчно могъщи сили, които не могат да надмогнат политическото си високомерие и не желаят да се съобразяват с това, че и ответната им страна има интереси, които те трябва да отчитат.

 

 

 

Източник: вестник ДУМА, 4 януари 2016 г.

 

 

 

 

                                      Корбин иска повече демократизъм в Евросъюза, повече социални политики

 

 

 

 

 


събота, 2 януари 2016 г.

Какво е свободата, заради която си струва да се мре? - Анжел Вагенщайн

 

 

 

 

 Партията ни няма кураж да формулира и отстоява изконните леви ценности, казва прочутият сценарист, писател и общественик 

 

Едно интервю на Велиана Христова за вестник ДУМА

 

"За мен РМС е едно великолепно явление в българската революция, то не се омърси с власт и изгоди, младежите бяха тръгнали на бой за хляб и свобода"
"Нерядко чувам горчивия упрек, че на "Позитано" се напасват към ситуацията като към удобни домашни чехли"

- Джеки, всички твои гости минават покрай табелката "Улица Поп Андрей", която си отмъкнал от преименуваната улица и си закачил в коридорчето си. Но всеки, който влезе в малкия ти кабинет след това, вижда първо две снимки - твоята с арестантския номер от полицията на Гешев и портрет на едно красиво младо момиче. Разкажи ми за него, моля те...
 

- Това девойче бе току-що завършило Трета софийска девическа гимназия. Полицията беше успяла да разгроми ремсовата организация в читалище "Христо Ботев", останаха неразкрити две ремсистки. По това време аз отговарях за една от многото ремсови организации в еврейското читалище, където получих задача с цялата си група да се преместя в "Христо Ботев", за да възстановим прекратената там ремсова дейност. Уредена ми бе нелегална среща с ей туй девойче от полицейската снимка. Тъй се започна - с една парола на улица "Пиротска". Когато Хитлер нападна Съветския съюз, политическата атмосфера у нас коренно се промени, започна изграждането на истинско съпротивително движение с въоръжени партизански формации. Двамата с това девойче, заедно с още трима еврейски младежи, получихме статут на бойна група - най-нелегалната и преследвана част от дейността на РМС. И за начало опожарихме един склад, в който имаше пакетирани и готови за отправяне към Източния фронт кожуси, предназначени за немците, мръзнещи в руските нечувани студове през зимата на 1941-42 г. Та това девойче - Зора, която още доизносваше униформата си от девическата гимназия, първо ме "натопи" пред партийното ръководство, че след пожара, с изгорели коси и палто, вонящ на бензин и дим, съм застанал сред тълпата да зяпам как пожарникари гасят пожара, който сме причинили. Получих едновременно мъмрене за небрежността си и похвала за добре свършената работа. По-късно наш другар от опожарената експортна фирма (по-късно убит като партизанин от бригадата "Чавдар") ни даде копие от полицейското дознание: на полицията и на ум не й идваше, че "терористите" бяха кажи-речи хлапета на по 17-18 години, никога непохващали оръжие. После, през 43-та, бях изпратен в еврейски лагер за принудителен труд в Кресненското дефиле, откъдето избягах при партизаните на Никола Парапунов - "Пиринския орел". Бяха в сила жестоките противоеврейски закони, носехме жълтите звезди "на позора", всички софийски евреи бяха изселени от столицата по маршрутите на предначертаното "окончателно решение на еврейския въпрос". Българските фашистки власти бяха започнали активното си сътрудничество с нацистите при унищожителните депортации на евреите от Македония и Беломорска Тракия - тогава в границите и под администрацията на "Обединена България".
И така нататък - епизоди от моята сага, докато ме арестуваха и инквизираха в полицията на Гешев. Тя се намираше в конфискувания "Народен дом" на БКП, след като партията беше забранена от закона и премина в нелегалност през 1924-та. После бях осъден на смърт. Толкоз. След бомбардировките в София бяхме преместени в Сливенския затвор, където отдавна вече излежаваше 15-годишната си присъда онази ремсистка Зора - девойката от читалище "Христо Ботев". Там на 8 септември 1944-та с указ на правителството на Муравиев всички затворници получиха пълна и безусловна амнистия, само осем все още необесени "смъртници" останахме в напълно опустелия сливенски затвор. Нямало ги присъдите ни, не бил ги пратил министърът на войната, преди да забегне. А когато амнистията беше официално обявена по радиото, първи на пустия площад пред затвора надойдоха сливенските цигани, да са живи и здрави, с духова музика и с песента "Да живей, живей труда!" После площадът се изпълни с хора и никой не мръдна от площада поради подозрението, че през нощта фашистки офицери от охраната ще ни видят сметката. Делегация след делегация заплашваха директора с насилие, докато затворническите порти накрая не се отвориха и за нас. С умиление си спомням за онова време на надежди и спонтанна солидарност!
И през целия този изпълнен с драматизъм ден от сутринта до късна доба девойчето от Трета софийска девическа гимназия търпеливо седя пред затвора на едно картонено куфарче да ме чака. И ме дочака. Това е.

- В новата ти книга "Серенада за балканска гайда" прочетох, че оставаш ремсист завинаги. И твоят приятел Стефан Продев така казваше за себе си.

- Работническият Младежки Съюз - РМС, е най-чистата, най-самоотвержената част от българското социалистическо движение! Ремсистите нито се бореха за постове, нито ги имаха, мнозинството в партизанските отряди бяха ремсисти, три четвърти от загиналите при боевете са ремсисти. В моята килия от случайно оцелелите 8 души осъдени на смърт 7 бяха ремсисти. За мен РМС е едно великолепно явление в българската революция, то не се омърси с власт и изгоди, младежите бяха тръгнали на бой за хляб и свобода. За оная свобода, за която се мре, без дори да можеш да я формулираш!

- Ти как разбираш сега понятието "хляб и свобода?"

- С хляба символите са ясни - това е и закуската, и учебникът на детето, и обувките му, и лекарствата за престарелите ти родители. Но ако тръгнеш сега с едно касетофонче като ей това да питаш младите хора по улицата какво разбират под свобода, ще ти кажат, че свобода е да можеш, когато си поискаш, да идеш в Брюксел или Лондон. Разбирането за свобода днес се е капсулирало в общественото съзнание предимно като свободата за придвижване. И да речем - с правото да напсуваш правителството, без да те арестуват. Как да осъзнаят, че когато онези от кораба "Радецки" са тръгвали не на курорт в Мармара, а да мрат за свободата, под това понятие са разбирали нещо много по-високо като мисия, по-духовно, по-Ботевско! Дискусиите в парламента за 4-5 лв. увеличение на пенсиите не са за пренебрегване, за бедния човек и тези пари имат значение. Но когато става дума за духовността, изразена в думичката "свобода", си задавам болезнени въпроси без отговор. Например за свободното слово, някога жестоко преследвано, като изначалие на нашето верую. Не само в Свещеното писание е речено "В начале бе Слово, и Словото бе Бог". И словото бе светлина, "видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината".
Социализмът като световноисторически процес много-много преди Октомврийската революция започна със слово-светлина, и мечтаните му бъдни зелени поля са се напоявали със Слово-светлина!... А сега се питам колко "жреци" на това Слово - писатели или водещи журналисти от медиите, има в Националния съвет на БСП? Май че хич ги няма! Какъв е съставът на Изпълнителното бюро, за да знаят там, че освен за ежедневните ни трудни битки, за каква свобода е ставало дума, какви са били носталгиите на просветеното човечество? Свобода! Дали е само възможността да идеш за уикенда в Халкидики, ако спастриш пари? Или да попсуваш властта? Това не е малко достижение - но особено радостното събитие е, че в условията на свобода на пазара най-сетне се появиха мечтаните банани. Защото ми омръзна да повтарят, че при социализма само преди Коледа са "давали" банани! Да ви пикая на бананите, ако това е смисълът, за който хората са тръгнали да мрат! Това ли е свободата, за която е загинал Караджата, за която е увиснал на въжето Левски, за която разстреляха Вапцаров?!
Не стана ли вече ясно, че зависимият, бедният, гладният, безписменият не са и не могат да бъдат свободни! Безнадеждната сиромашия - материална и духовна - и Свободата в най-високия й смисъл не са братя-близнаци! Българският неграмотен циганин, докопал се до ромското гето край Марсилия, не е по-свободен от своя побратим, заседнал в пловдивското Столипиново, което срещу 10 лева с такъв ентусиазъм гласува срещу "червените боклуци" - онези, които някога първи му построиха училища!

- Май намекваш за това, че при толкова отчайващо бедно население партията на отрудените и бедните, на хората на наемния труд, на "подтиснатите и унизените", както се пее в Интернационала, губи избори. И ги губи понякога в болезнени и трудно обясними проценти. Защо?

- Губи ги, но пък вече може да си купи банани и дори вносни домати. В най-бедната страна в Европейския съюз! А и ако се вярва на статистиките и на мястото, което България заема по световните ранглисти, тази някога просветена нация заема печално място сред най-бедните и неграмотните не само в Европа!
Преди дни другарят Миков, когото ценя за скромността и желанието му да промени нещата и курса на продънения ни кораб, но и комуто съчувствам за самотата или безсилието да го стори, събра група интелектуалци. И за двата часа, които бяха предвидени, той говори повече от час, за да ни разкаже това, което всички вече знаем наизуст. Нещо подобно се случи и по повод на 24 май в НДК, когато на хора с по три висши образования бе обяснено значението на просветата. Добре, че една даскалица заговори за дълбоката криза в нашето образование, за никнещите като гъби частни училища, за уникалния в Европа данък върху учебниците, за растящата неграмотност в страна, чиято образователна система някога бе за пример в Европа! Тогава, с чашката празнично вино в ръка, май не си спомнихме за мизерията на театрите, за симфониците с най-ниски, почти социални заплати, за бедстващите престарели писатели, които чакат в клуба някой да ги почерпи една ракия! Проблемите ни засипват като свлачище, но на "Позитано" чуват ли се колко време навиват на кутрето си банализирани мантри и готови ли са да чуят онова, което хората искат да им кажат? И едни и същи ли вече банализирани формулировки споделят те и пред писатели, и в гаснещото село, в мината или в студентската аула, сред възрастните, които още въздишат по социализма, и пред младите, които не разбират какво ломотят тия старчоци! По подобен повод някога написах писмо до другарите Станишев и моя скъп колега и приятел Ламбо, но, разбира се, не получих отговор.
 През 2009 г., след поредната загуба на изборите, десет души писатели отново написахме писмо до Станишев, в което учтиво и с много болка го молим в името на това, в което и той, и ние вярваме, да се оттегли, защото политиката му обрича партията на перманентна криза! Той не пожела да разговаря с нас и изпрати някакъв чиновник, който да ни разясни неща, които ние сме заучили отпреди неговото раждане. Но проблемът си остана. Защото Станишев заедно с Шулц, председател на Европейския парламент, според мен съсипват социалистическото движение в Европа, като го избутват все по-надясно, по коловозите на благоденстващи страни, които ни поучават на демокрация и хуманизъм, но до неотдавна изстискваха потта и кръвта на колониите си. Това движение по трасетата на дясната социалдемокрация може и да е ефективно и да дава плодове на север, но не е присъщо на значително по-бедния юг на Европа. Различно мислят за нещата от живота британците или холандците и различно - българите, гърците, сърбите. Имаме различна биография, тук социалдемокрацията, ако е вървяла по жълтите павета из центъра на София, то е било само под ръка с буржоазията. България е различна, историята й не е историята на Белгия, откъдето днес ни поучават кое е правилно и кое не, защото дори по време на моя живот в Леополдвил в Конго все още са рязали ръцете на нещастни негри, ако не са изпълнили плана по добив на суров каучук, и дясната ръка на гладни негърчета, ако са откраднали плод или къшей хляб! Ние не сме рязали, нам са рязали ръцете - затова тук мислим различно, и различно са звучали в близкото минало страшните за някои думички "комунизъм" и "социализъм"!

- Джеки, неотдавна се срещах със социалисти от Австрия, и знаеш ли, те говорят много по-ляво от нас и не се притесняват от това.

- Също така аз пък се завърнах от Германия. Там, в Академията на изкуствата, отбелязахме 90-ия рожден ден на отдавна покойния им президент, моя режисьор и скъп събрат Конрад Волф. В днешна лява Германия и особено в някогашната ГДР, наред със социалдемокрацията, оцеля в тайфуните на времето една силна ПДС - Партия на демократичния социализъм. Тя, обединена с лявото крило на западногерманската социалдемокрация, формира новата Левица - Die Linke, движение, което вече има своя засега скромен, но важен сектор в Европейския парламент в Брюксел. Това движение никому не се слага и никак не се притеснява да нарече с истинското му име "капитализъм" виновника за бедите на нашето съвремие. Те просто не се боят да говорят за социализма - такъв, какъвто е бил и какъвто трябва да бъде, нито се опитват да изпират сложната му и нееднозначна история с омекотители! Но там, на Запад, социалните политически концепции и на съвсем десните, и на относително по-умерените от десена на Ангела Меркел са безкрайно по-съвършени, по-справедливи, по-интелигентни, отколкото изразява дори като пожелание нашата уж лява партия. Та отбелязахме годишнината на моя приятел Конрад, с когото през Втората световна, без да се познаваме, бяхме от една и съща страна на "барикадата" - той на север, в Съветската армия, аз на юг, в партизанското движение.
Старший лейтенант гвардии Вольф Конрад Фридрихович беше брат на мистичния генерал-полковник Маркус Волф, Миша, "човека без лице", един от върховните шефове на разузнаването в тогавашния социалистически свят. Именно той след премахването на Стената и вече пенсиониран, веднъж ми каза: "Джеки, трябва да говорим с хората така, че да разберат същността на случващото се. Основният сблъсък, въпрос на въпросите днес е проблемът за собствеността, все едно под какви "демократични" мимикрии ще ни бъде поднасян. Собствеността - държавната, публичната, кооперативната, частната. Кой ще овладее собствеността върху средствата за производство и принадената стойност - земята, енергетиката, индустрията, банките, кой ще прибере парсата и към чии банкови сметки ще отпътува тя. Това е въпросът на въпросите - всичко друго са политически заврънкулки".
 Да, собствеността! А у нас днес, когато картинката стана безпощадно ясна, се боим да поставим на масата ясно и звънко този въпрос: къде се изпари държавната и обществена собственост, каква бе скритата цел от разрушаването на земеделието ни "в реални граници", къде се изпари самата ни държава! В Германия нито веднъж не чух думичката "бившата ГДР" - тя си съществува в духовното пространство: сред хората, в начина им на говорене, в политическия климат. Като кислорода - човек не усеща присъствието му във въздуха, но без него няма живот. Лявото и в нашето общество го има - то се носи невидимо като кислорода! Аз постоянно се срещам с интелектуалци, които оценяват нещата често пъти значително по-"отляво" от нас, крайно критично към днешното състояние на страната, но не мислят или не го изразяват "като на "Позитано" - адрес в центъра на София, към който се отнасят с недоверие и скептицизъм. И в това е бедата - фактът, че "Лявото" и "Позитано" често не се покриват в съзнанието на хората! Според мен в ход е някакъв драматичен семеен развод между потенциалите на лявото мислене, от една страна, и БСП, от друга, или по-точно развод сред левия елит за унаследяване на оставеното от социализма идейно имущество. И нерядко чувам горчивия упрек, че на "Позитано" се напасват към ситуацията като към удобни домашни чехли - със страх да не би да разсърдим някого в ПЕС, в Брюксел или отвъд океана. И аз не виждам засега изход, ако не се промени коренно населението и смисълът от съществуването на посочения по-горе софийски адрес!
Ляво и дясно са условни понятия - ако не осъзнаем дълбинните им значения! Кое е онова, което е в повече от ония 4-5 лева към пенсията, за които в парламента се преборва Калфин, кое е повече от заплатата, по-важно от имота - кое е това велико и недоловимо в повече, заради което Вапцаров мечтаеше да зърне яркото му слънце и умре на неговите барикади?
Мисля, че нашата партия твърде услужливо се е нагодила по гънките на местността и в усилията си за оцеляване е загубила някъде по пътя историческия смисъл на своето съществуване. За разлика от други леви партии с повече чувство за достойнство и собствено място в историята - и в Гърция, в Испания, в Португалия, та дори в благоденстваща Германия!

- Какво смяташ, че трябва да се промени на "Позитано"?

- Сигурно повече, отколкото достигат знанията ми и колкото мога да предложа. Знам едно: когато си притиснат в ъгъла, трябва да умееш да риташ и да се отбраняваш! Езикът ни трябва да стане по-мъжки, по-убедителен, с по-агресивно самочувствие! Защото обществото ни е залято от помия, лъжи, дезинформация за нас и нашата история през един труден следвоенен отрязък от четири десетилетия, с кога успешно, кога катастрофално сбъркано налучкване на непребродени пътища. Време, наситено с достойни дела и грешки, светли пориви и грехове. А и революциите въобще не са балетен спектакъл - те познават и успеха, и ешафода! Капитализмът се е развивал и усъвършенствал към триста години мирен градеж и кървави войни, сполучливи и фалстартове. Но дори и с натрупания през вековете опит, днес капиталистическа е не само Англия, но и гладуващото Буркина Фасо! Защо трябва да се учим на всичко това и на съпротива срещу алчната агресия на световния капитал от радикалната левица на Гърция, Германия или Португалия, да не споменавам десницата на Виктор Орбан, при категоричното отстояване на собствени, а не наложени отвън политики? Ако не сме забравили, че партията ни е една от най-старите в Европа, от нея са се учили всички леви движения и в комшулука, и в по-далечни меридиани, тя има собствена история и собствен немалък и достоен, и горчив опит, собствени възходи и поражения. И ако не сме готови да разменяме идеали, история и традиции за постове или за жълти, но конвертируеми стотинки!
И като ме питаш какво трябва да се промени, нека като начало да се спре с едно безобразие - с години да възпроизвеждаме един и същи износен конгрес втора и трета употреба, с едни и същи делегати - при динамично променящите се домашни и външнополитически реалности. Липсват ли ни истински кураж, борбеност и нови идеи, за да се свика коренно нов по смисъл и цели конгрес, с радикално променени координати и принципи на представителство? Не ставаме ли свидетели на един до болка повтарящ се парадокс: вечерта след конгреса, когато тръгват последните късни влакове и хората нетърпеливо си гледат часовниците, започва драматичното и припряно задраскване в листите: "Тоя па кой е?" Така някой великолепен и боеви камарад от Прованс, производител на брюкселско зеле, би могъл да задраска писателя Луи Арагон, художника Пабло Пикасо или нобелиста Жолио-Кюри, членове на ЦК на Френската компартия, защото занятието му е друго и той не е виновен, че случайно не е чувал за тях. Предложението, което бих направил, е определен процент от състава на Националния съвет да се състои от квота предварително избрани от своите партийни гилдии високи специалисти - медици, икономисти, хора на медиите и изкуствата. Така ще се избегне поголовното и безотговорно задраскване на непознати имена - нещо, на което съм бил свидетел. Сега ти познаваш ли биохимика или икономиста с три висши образования, когото си задраскала набързо, за да не изпуснеш влака, или просто не го познаваш? А дори не подозираш, че не ти изпускаш влака, а партията ни е изпуснала влака на времето! Според мен на такъв принцип трябва да се кооптират 20-30 процента от Националния съвет - подобно на делегираните и предварително избрани представители на областните организации. Тогава може би ще можем да имаме не само по-високо квалифицирано ръководно тяло, но и да формулираме по-добре и на друго равнище не само днешните си политики, а и кое е онова далечно бъдеще, за което се е мряло!
Едно ще ти кажа. През далечната 1848-ма, когато оня брадат чичко от Трир обяви, че един призрак броди из Европа, на Човечеството бе предложено ново бъдеще, с една страховито богата трапеза от ценности, която омая най-добрите умове на Човечеството. Постепенно, с хода на времето, изхвърляхме от трапезата ту едно, ту друго. Но не го замествахме с нещо ново, продиктувано от променените времена. Докато на трапезата останаха само трохи. Сега имам чувството, че светът е пред ново, може би апокалиптично изпитание с отворен финал. И Призракът отново ще заброди. Той вероятно няма да е същият, нашичкият е поостарял, но непременно ще е негов близък родственик.
 

Време е да предложим своето меню!
А засега да ни е честита и да е по-миролюбива Новата година!

 

30 декември 2015 г.

 

 

Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. Ремсист, член на БКП от 1941-ва, участник в Съпротивата, пребиван в полицията, осъден на смърт, спасен с навлизането на Съветската армия в България. Писател, режисьор, киносценарист, общественик. Един от 12-те интелектуалци, поканени на прословутата "закуска при затворени врати" с френския президент Франсоа Митеран през януари 1989 г. Депутат в VII Велико народно събрание. Автор на около 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми. Сред най-известните му заглавия са "Допълнение към закона за защита на държавата", "Звезди в косите, сълзи в очите", "След края на света", "Борис I", "Гоя или Трудният път на прозрението". Много от филмите му са отличени с най-високи награди на международните кинофестивали в Кан, Берлин, Аделаида, Виена, Акапулко, Москва, Карлови Вари, Авелино и др. Още през 50-те години печели с "Тревога" и "Звезди" първите световни филмови награди за България. Романите му "Петокнижие Исааково", "Далеч от Толедо" и "Сбогом, Шанхай" са преведени на френски, немски, английски, руски, испански, полски, чешки, унгарски, македонски, италиански, китайски, иврит. Романите му са отличени с престижни световни литературни награди и номинации, включително с Европейската награда за литература "Жан Моне" през 2004 г. Официално е поканен за член на Американската Гилдия на писателите. Носител на множество български и чуждестранни ордени и отличия, вкл. орден "Стара планина - т ст.", офицер е на френските ордени "За заслуги" и "За литература и изкуство", на българската държавна награда "Паисий Хилендарски", Германската национална награда за изкуство I-ва ст., Годишната литературна награда на парижката Сорбона, Международната награда за човешки права "Свят без нацизъм", руски орден за заслуги в развитието на културните ни връзки, благодарствен сребърен плакет от Кралство Испания и др. Почетен гражданин на Пловдив.