Търсене в този блог

неделя, 17 януари 2016 г.

Иво Инджов: Нов призрак броди из Европа – призракът на прекариата

 

 

 

Постоянната несигурност, ниските доходи и трайната безработица са резервоар за новата онеправдана класа

 


Вие сте трайно безработен? Или „работещ беден”? Берач на портокали в Гърция? Имате срочен договор? Пишете за медии на хонорар? Служителка сте в кол център? Или сте самотна майка? А може би доскоро сте били част от средната класа, но вече сте безработен, банката си е взела ипотекираното ви жилище и с всеки изминал ден житейските ви перспективи стават все по-мрачни?

Ако принадлежите към някоя от двете по-големи рискови прослойки – безработни или незащитени работещи, значи попадате под шапката на новата низша „класа” – прекариата.

„Прекариат” е социологическо понятие за една разнородна социална група, която се отличава с несигурност на упражняваните от нейните представители трудови дейности. Несигурността се отразява върху начина на живот, който е тежък или води до слизане по социалната стълбица.

Разбира се, има и хора с особен вид  атипична (временна, случайна, гъвкава) трудова заетост – компютърни специалисти, уеб дизайнери и други авангардни професии, които могат да работят „надомно” за страна в другия край на света и да получават високи възнаграждения. Техният стандарт на живот е висок и те не се числят към прекариата.  

Етимологията на думата „прекариат” произлиза от латинското precarius и означава „несигурен”. Като чуете за него, няма как да не се сетите за пролетариата – класата авангард според постулатите на марксизма. Прекариатът е нещо като пролетариата на 21 век. Но за разлика от работниците, той е неорганизиран, без идеология, маргинализиран. Не споделя общи ценности и няма чувство за принадлежност към трудовия колектив. Не се радва и на синдикална защита за разлика от работниците, пък били те и зле платени. Регламентираната годишна отпуска и други социални придобивки за него са лукс. 

Трайната безработица и ниските доходи, особено вторият показател, са резервоар на прекариата. Според официалната статистика безработицата в България обхваща 11 процента от трудоспособното население. Малко по-стари данни на Евростат сочат обаче, че в риск от бедност и социално изключване е всеки втори българин, което е два пъти повече от средните за ЕС нива.

Според френския синдикалист Алесандро Пелицари прекариатът се отличава с несигурни отношения на заетост. Те имат следните изражения:

1. Трудовите взаимоотношения са краткосрочни и затова защитата на работното място е слаба.

2. Наемният работник не може да влияе върху работната ситуация и е слабо интегриран в предприятието.

3. Наемният работник няма социална и правна защита.

4. По правило доходите му са ниски, което води до нисък екзистенц минимум.

Както е видно от тези специфики, прекариатът може да бъде разглеждан като последица от триумфа на неолибералната политика. Особено в страни като България, където капиталистите, наричани евфемистично „работодатели”, не допускат синдикална защита и са си извоювали едни от най-ниските за Европа осигурителни прагове.

Постоянната несигурност на прекариата е най-силно изразена при младите. Те често сменят работните си места и се местят в други градове и държави поради ротация на кадри или премествания на фирми. Тази практика, особено разпространена в Европа, вече си пробива път и в България. И ако за капитала мобилността на кадрите води до по-ниски разходи и други конкурентни предимства, в социален план тя разрушава традиционния семеен модел, концентриран в едно населено място. Води до разстройства на бракове и разводи и стимулира индивидуализма и отчуждението в обществото.  

Прекариатът е новата онеправдана „класа”, която вълнува основно социолозите и публицистите. Но вече е време и политиците от традиционната левица да й обърнат подобаващо внимание – нещо, което засега правят по-леви формации като СИРИЗА в Гърция и „Подемос” в Испания. Но също така и популистката и крайната десница в различни европейски страни.

„За пръв път в историята доминиращата левица не разполага с прогресивна програма. Изглежда, че е забравила два принципа. Първият е, че всяко прогресивно политическо движение се основава на гнева, нуждите и очакванията на формиращата се основна класа. Понастоящем тази класа е прекариaтът.” Така разсъждава британският изследовател Гай Стендинг, автор на книгата „Прекариатът – новата опасна класа”. Вторият принцип, „като във Великата трансформация на Полани, каквато преживяваме сега, е, че в своя ход напред прогресивната политика трябва да бъде изграждана върху борбата за равенство, върху контрола на най-важните активи на икономиката в полза на оформящата се класа.”

Ще успее ли европейската социалдемокрация да се справи с новото предизвикателство, докато проспива хода на историята и сама се превръща в политически прекариат?  


 

Източник: ХАШТАГ-BG, 25 март 2015 г.

Авторът д-р Иво Инджов е политолог и медиен експерт, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, председател на УС на  Института за модерна политика