Търсене в този блог

петък, 31 януари 2014 г.

Нестаналото българско общество.... - доц. Иво Христов

 

 

На двадесет и четвъртата година от т.нар.„преход”, без да сме водили война, населението на България е намаляло с два милиона. Разтегната във времето, тече вяла спирала на демографско угасване на държавотворния народ - българите, съчетана с депопулация на територията и нарастваща свръхурбанизация на два - три градски центъра. Налице е народностно „спихване”, съпроводено с пълзяща евакуация, диреща шансове за спасение към центрове, осигуряващи екзистенциално оцеляване и житейска перспектива в две посоки – навън, към новата имперска метрополия на запад, и вътре – концентрирано в няколко урбанистични точки, анклави на модерен живот.

Страната стремително се деиндустриализира, а в структурата на остатъчната българска икономика, с изключение на енергетиката, преобладават предимно т.нар. „услуги”[1]   и сектори със семпло технологическо ниво, произвеждащи ниска принадена стойност, съчетана с висока норма на ръчен труд, с ниска стойност и изисквания за квалифициран труд, полаган във все по-примитивни условия. Бързо оборотните или относително печеливши сектори, като енергетика, производство на храни, горива и транспорт, без наличието на които е невъзможен цивилизован живот, са поделени и разпределени между няколко вертикално структурирани олигархични клана, закачени за административните структури на остатъчната държава, с която се намират в персонална и властова уния. Тази прелест е допълнена с доходите от дузина наследени контрабандни канали, периодично избухващата борба за контрол върху които се представя на несведущата публика като „борба с организираната престъпност”. Накратко, това е структура на икономика на страна, плъзгаща се към развиващия се свят.

Профилът на селското стопанство бележи устойчива тенденция към продължаваща концентрация на поземлената собственост и финансовите потоци в ръцете на няколко крупни, за нашите мащаби, агрогрупировки, водещи до формиране на преобладаващо монокултурно латифундистко земеделие. В международното разделение на труда България бива „специализирана” в износ на суровини и преработени материали и във внос на технологични стоки., т.е. тя се очертава като държава - суровинен придатък.

Ликвидирането на наследената индустриална структура от времето на „реалния” социализъм не е явление, имащо единствено икономически последици. То има ефекта на детонатор, отключващ процеса на ускорено социално деление и разпад, водещ до деградиране на цялата социална тъкан. Пред очите ни се подменя матрицата и носещите структури на едно доскоро модерно общество, което бива вкарвано обратно в бъдещето на едно минало – постиндустриално неоварварство. В резултат от повсеместната деиндустриализация, не заменена от друг тип равностойни технологически и организационни структури, култура и развитие, се сменя цивилизационната матрица, доколкото икономика, базирана на софистицирана индустрия и технологии, има нужда от друг социален типаж и продуцира съответните обществени институции, обезпечаващи това.

Сега тази заявка я няма.

Логическото следствие е, че подобно на картонени кули, една след друга деградират системите на образованието, здравеопазването, социалното осигуряване. Това води до последваща социална декласация, до примитивизация на всички сфери, до разкъсване на социалните връзки и до подмяна на цивилизационния код. С усилие вече може да се говори за интегрирано плътно българско „общество”, доколкото всъщност не знаем как точно да наречем социалното нещо, конвулсиращо на терена.

Двадесет и четири години след падането на Желязната завеса страната се срива до състоянието на периферна територия със затихващи функции. В центъра на полуострова се оформя зона на силов, демографски и цивилизационен вакуум, в който постоянно се просмукват етнически и цивилизационни елементи със съвършено друг профил. Поставена на ръба на световете, българската територия се очертава като един от порталите, през които вероятно ще се осъществи реваншът на третия свят след близо 500 години поглъщане от страна на Европа. И ако някой е очаквал, че изчезването на България ще бъде спектакуларно събитие, се лъже. Тя като цивилизационен и етнически субстрат бива подменяна неусетно, изчезвайки буквално всеки ден, бавно, мъчително, но неумолимо.

Голяма част от обясняващите българския „преход” неслучайно разказват историята за драмата, протекла у нас, през чужди „очила”, т.е. през интерпретационните схеми на „транзитологията”, произвела наукоподобния оксиморон „преход”, обещаващ светло бъдеще на хоризонта... Дали това се прави съзнателно или не, няма голямо значение. Важен е резултатът, а той е, че тази история се скрива, а не се разкрива, а предлаганите обяснителни картини за света нямат нищо общо нито с действителното българско положение, нито с неговото „развитие”.

Според думите на едни, които не случайно са любимата лебедова песен на победителите от „прехода”, населението трябвало да осъзнае факта и да се примири и разбере, че сегашното състояние е всъщност закономерният резултат от прехода, защото това е капитализмът, който бил неговата изначална цел, замисъл и смисъл. Край, няма мърдане: шансовете са раздадени и изконсумирани, прозорецът от възможности за други алтернативи е затворен безвъзвратно, още преди да е бил отворен, апелация на историята е невъзможна по определение! Единствената надежда е да ви допуснат да се трудите като щастлив добитък във фабриките на господарите на деня. „Добитъкът” е докаран дотам, че е готов да го прави с ентусиазъм, но фабрики вече няма...

Други умилително твърдят, че е станала грешка, замисълът бил чудесен, като срамежливо избягват, разбира се, плашещата думичка „капитализъм”, евфемистично твърдейки, че предпоставките за изграждане на „справедливо” пазарно общество и функционираща „представителна” демокрация били налице, но ретроградните сили на бившия режим не допуснали реализацията на иначе чудесния душеспасителен сценарий. Т.е. подобно на комунизма: замисълът добър, но изпълнителите лоши. Следователно, причините се свеждат до примитивни обяснения за нечия вина, зла воля, тъмни сили, „задкулисие”, тежко комунистическо минало и т.н. От кълбото на мизерното ни битие се вадят избирателно отделни нишки и се тъче отровната паяжина на обществената дезинформация.

Всъщност, разхвърляното пунктуалистко „обясняване” на процесите далеч не е случайно. Фрагментаризираният разпокъсан поглед върху света с неговия свръхакцент върху детайла, привиден добросъвестен емпиризъм, принципното отричане на по-глобален поглед има за резултат изпадане в хаоса на дребнотемието, ситуативността, изпускането на общия контур и логика на процесите; и най-вече фрагментаризацията на съзнанието. В епохата на глобализацията точно общата карта на социалния свят съзнателно бива разкъсвана от разни „експерти на прехода” и битието се свива до точката на „събитието”, в което реално и въображаемо се сливат в едно. Ето как действителният свят се подменя с неговите уж обяснения, измисленият свят подменя реалния. Докато точно обратното – не е случайно, че в началното зарево на модерността като метафоричен неин знак се е наложила тъкмо картографията, „портоланите”, изобразяващи с математически отмерени координати новия свят. Адекватното „точно научно” описание на действителността е първото условие за действие в нея. Да знаеш къде си на социалния терен, да знаеш какво е социалния терен, да знаеш как е произведен този живот, е предварителна предпоставка за резултатно действие. Следователно, подмяната на терена, разкъсването на цялостните картини на света, лишаването му от история и релативизирането на смисъла е първо условие да престанеш да бъдеш господар на собствения си живот. Резултатът е загуба на ориентация и цел, оттам произвеждане на съзнание, готово да бъде манипулирано в разказ за пореден светъл „преход”. Наличната драма на едно разпаднало се общество - с неговата обърканост, разкъсани социални връзки, примитивизация и дива отчужденост - се обяснява като външен израз на особена развитост. Един вид, България влязла в другия постмодерен край на историята, заедно с т.нар. „развит” свят. Добре дошли в постмодерността!! Илюзията, че ставащото в България е признак на свръхмодерност, е особена перверзна манипулация на столичните „грантови” интелектуалци, независимо дали си имаме работа с откровена интелектуална глупост или добре калкулирана корист.[2]   Всъщност, ние живеем не просто в двата края на Европа, но в двата края на историята, макар в един и същи исторически миг. Конвулсиите на едно насила демодернизирано умиращо общество се представят като манифестация на свръхмодерността.

Колкото до специалистите по борба със „системата”, въпреки че те поставят акцент върху „системата”, дефицитите на „системата”, негативите на „системата”, „смяната на системата” и прочее, тъкмо системният подход им липсва изначално. И това далеч не е случайно: ако нещата се видят като система, в системно единство, но и в исторически континюитет, тогава ще стане ясно, че това, което се привижда като нечия зла воля и вина, всъщност е проява на системна закономерност и хладен интерес. Че логиката на процесите неумолимо ни е тласкала към това, което сме в момента. Че за сегашното статукво са работили дълго вътрешни и външни сили и че то далеч не е злощастна случайност.

Защо в 2013 г.? За историята тези външно положени разделения на периоди, етапи, годишнини са абсолютно ирелевантни и безсъдържателни. Живият живот, за разлика от смъртта, не може да се диагностицира до минутата, а неговото темпо, ритъм, качествен скок или социален маразъм не се заскобява в изкуствените лимити на календара. И все пак, някъде в последните години започват да изплуват и стават видими два основни резултата на т.нар.„преход”: първият – износването и пълната несъстоятелност на т.нар. демократическа представителна политическа „система”, която нито е демократическа, нито е политическа, нито е система, още пък по-малко е представителна. Вторият, далеч по-глъбинен, е очертаване контурите на глобалния ни статут на страна от Третия свят с цялата прелест на нейната уродлива социална еклектика.

Да го кажем ясно: случилото се с България не е уникално. Уникалното обаче е как относително модернизирана страна за целите на глобализма и геополитиката бива срината обратно до равнището на неразвита буферна територия. Тази разлика е съществена. Процесът върви повече от двадесет години, като засегна всички страни от бившата съветска зона в Източна Европа и имаше за цел нейното преконфигуриране до ниво на външна подконтролна периферия. Но в самото структуриране на периферията се набелязват значими разлики. Тя беше разделена в няколко пояса.

Първият, ситуиран в непосредствена близост до германо-френското ядро на ЕС, следваше да обезпечи пазари, ресурси, евтина работна сила и домакинство на производства, нежелани в развития център. Тази задача изискваше запазване на прилична социална, държавна и организационна инфраструктура, гарантираща, че външният пояс няма да генерира проблеми за ядрото. Оттам относителната съхраненост, макар и силно модифицирана, на носещи социални и икономически системи в страни, като Полша, Чехия, Словения и Унгария, съчетано с ликвидиране под формата на „реформи” на потенциално конкуриращи центъра икономически дейности и структури. Външната геополитическа поръчка работеше в съчетание с наследената висока хабсбургска обществена, политическа и културна традиция и връзки. С една дума, руинирането на обществата и тяхното преформатиране притежава различна логика и интензитет в различните зони на Източна и Централна Европа и оттам води до различна историческа съдба в годините на „прехода”.

Втората зона обхваща Прибалтика, Хърватска, Словакия. В тези страни описаната по-горе комбинация вървеше едновременно с получаването на новопридобита държавност, т.е. особен микс от местен национализъм с подчертана антируска или антисръбска насоченост, при което новосъздадените държави изпълняват ролята на геополитически остриета срещу доскорошния им доминион от Изток.

Третата зона, в която влизат Румъния, България и т.нар. Западни Балкани, има особена съдба. Те трябваше да претърпят болезнената участ на елиминирането им като икономически и държавен субект и трансформиране в подмандатна територия, определена за търговски пласмент, изсмукване на неквалифицирана работна сила и буфер с Ориента и Русия. Специално за България във времето се насложиха и съвпаднаха два деструктивни глобални интереса: този на Запада, очертан по-горе, и този на част от управляващата българска номенклатура. Т. нар. „Запад” използва стратегическото късогледство на нашия, пази Боже, „соцелит”, съчетан с удивителна алчност и тежък геополитически провинциализъм, който „елит” дори за минута не можеше да си помисли, че е способен да даде поне едно сражение. Тъкмо това съвпадение взриви късното българско социалистическо общество, затвори алтернативите за друг тип развитие и предопредели кошмарите на днешния ни ден. Нищо от ставащото днес не може да бъде разбрано без проясняване на социалната и историческа перспектива, в контекста на която ред непонятни на пръв поглед процеси придобиват кристална яснота.

*

България принадлежеше близо половин век към съветския обществен модел с всички произтичащи от това последици. Въпреки очертаната времева дистанция, ние все още не можем да оценим и осъзнаем в какво реално сме били въвлечени. А то е, че страната настоятелно бе „поканена” да участва в сърцевината на историческата драма на XX век. От периферно полуселско общество, бяхме запокитени в самия епицентър на геополитическото противостоене. Не казвам, че това е добро или лошо, констатация сама по себе си безсмислена. Казвам, че за първи и може би последен път участвахме, вплетени в централния възел на световната история, което постави сурови изисквания, но даде и невероятни възможности. Освен всичко друго, това изглеждаше не по мярката както на комунистическия ни „елит”, така и на голяма част от българите, народ по принцип аисторичен.[3]   Въвлечеността ни в съветската зона предопредели както императива за ускорена трансформация на традиционното българско общество, така и самия модел модерност, който бе наложен – централизирано планово индустриализиране, реализирано за сметка и върху костите на българското село, опаковано идеологически като поход към сияйното комунистическо бъдеще, поставящо хиперакцент върху тежката индустрия, осигуряваща обаче военен паритет с „класовия враг”.

Второто бе пълната зависимост на страната от имперския център в Москва, но и ред дребнави възможности за паразитиране върху него. За съветската империя България бе важен елемент от външния отбранителен пръстен. Следователно, струваше си да се инвестира сериозно в него, като снизходително се пренебрегваха дребните селски тарикатлъци на местните феодали. Разликата между това да бъдеш част от съветската или западната зона е кардинална. Метафорично казано, за нашия господар в Москва наличието тук на силна държавност с действащи институции, с относително развита икономика – е от първостепенно значение. Тоест, имперският интерес съвпадаше с нашия национален интерес – доколкото Москва се нуждаеше от силен сателит на Балканите. Нищо такова няма в новата геополитическа ситуация. В момента България е шеста или седма периферия на развития западен свят. Поради тази причина, тук не могат да съществуват нито високи технологии, нито високо образование, да не говоря за висока култура… Ние сме по-скоро това, което в Римската империя се е наричало „зона на конфедератите“, сиреч – на варварските племена по границите на империята, с които тя трябва да се противопоставя на други варварски племена. Ето защо тук отсъства външна геополитическа поръчка за силна държавност, силна субектност, силна икономика, образовано население.

Третото бе скоростта, темпото, компресията на времето и историческия процес. Налице е особена задъханост на общественото движение, в което стадии, другаде отнели векове, тук биват подминавани като крайпътни гари на социалистическото развитие. Но това е развитие по принципа на догонването, като цялото това ръкотворно социално творение се намира във фатална зависимост от качеството, потенциала, визията, интересите и възможностите на върха. Някъде в края на 70-те години нашенският социализъм опря в исторически възможните лимити за растеж[4] , а властващите върхушки започнаха да гледат на създадените икономически активи през очилата на собственици по право, удоволствие, от което по идеологически причини бяха лишени.

Четвъртото бе пълната изкуственост на тази обществена трансформация. Тя не бе продукт на вътрешно оригинерно българско развитие и потенции, независимо какво се говори сега със задна дата за „златна” България отпреди „девети”. Българската социалистическа модернизация бе наложена отвън и отгоре, а не бе продукт на собствено ускорение. Драмата е в това, че през втората половина на XX век българите бяха издърпани за косите в обществена и геополитическа орбита, за която нямат нито принос, нито са мечтали, нито им беше цел. Безспорно, упражнение жестоко, но то откри съвършено нови хоризонти, други генерални визии, различни впечатляващи потенции. Бързам да добавя, че историята на „прехода” е история на изпадането ни от тази историческа орбита обратно в дебрите на социалната посредственост и бавното историческо умиране.[5]

Пето, това е удивителният успех на начинанието в средносрочен аспект, което обаче предопредели и драмата на неговата кончина. Начинът, по който селското ни общество бе вкарано във „Втория свят”, оформи днешната ни съдба. Зад външната му грубост, „реалният” социализъм построи в ускорени срокове съвършено нова цивилизационна конструкция върху руините на традиционния български свят. Това обаче не остава безнаказано, доколкото е опит да се изхитри историята и да се влезе в модерността през задния вход. Което залага на особената роля на държавата като ядро и мотор на движението, на ролята на властващите групи като инициатори на промяна и развитие или напротив - на стагнация и регрес, като доминиращите социални връзки са тези по вертикала: към и от властовия връх. Всъщност, основният носещ механизъм е концентриран във властовата вертикала, а неговата динамика е динамиката на сблъсъка между отделните клики вътре във висшия номенклатурен властови ешалон. Социализмът е особена модерност, властническа модерност – „кратократия”[6]... Тогава защо сега се учудваме, че „моторът” на днешния български обществен дизайн е подобен. Става дума за потомци на същите хора, на същите, макар и модифицирани, механизми, но с пигмейския аршин на дребна олигархия в нищожна страна.[7]

Другият резултат е особеният социален типаж, който бива произведен в резултат на всичко това. Компресията на историята показва как на входа на процеса преди 50 години „влиза” традиционният български селянин, а на изхода – объркано атомизирано същество, обект на елементарни манипулации от господарите на деня. Унищожавайки заварените селски структури, социализмът в ускорен порядък заличава наследени във времето форми на социална солидарност, взаимопомощ, трудова мотивация, кръвни връзки, родови зависимости и ограничености; с една дума: социалната мрежа на наследения български селски свят. Тази мрежа, изключително гъвкава и устойчива, позволи България да понесе двете войни в началото на века и жестоките кризи след тях, като се опря на вкопания в земята български селски колективен персонаж. Същевременно обаче, тази мрежа не позволяваше да се излезе от пашкула на примитивизма и селските народовластнически химери.

Държа да бъда правилно разбран. Това не е „жалба по село” и идеализиране на простия селски живот по Йовков. Просто фиксираме нещата такива, каквито са. Въобще не боравим с категориите кой е виновен и кой не. Такъв разговор е изначално безпредметен и безсмислен. Както се казва: някои неща трябва да се изживеят, като си осъден да ги изживееш и нямаш друг коридор от възможности. Този свят е исторически осъден, като единствената алтернатива е алтернативата как ще умре: по един или по друг начин. Няма как – навсякъде, където е минал валякът на модерния социален процес, селото е първа жертва. Ще рече - не сме особено оригинални. Но нещо много важно – от историческата форма, в която се осъществява модернизацията, зависи какъв тип модерно общество ще се произведе, както и шансовете му за историческа резистентност. „Нашето” не бе исторически резистентно. И една от важните причини за това (наред с геополитическата логика, в която бяхме въвлечени) е, че, унищожавайки заварените селски структури, социализмът ги подмени с формите на етатистката социална организация и урбанизация. Индустриализацията и следващата я урбанизация на българското общество докара селянина в града, даде му образование и шансове за лично и професионално развитие - кариера, но същевременно го атомизира и положи в това ново и съвършено чуждо - на първо време - социално и физическо пространство, натика го в панелните спални на големите градове[8] и го снабди с организационната патерица на държавното предприятие, партийната и квартална ОФ организация. В този тип колективна социална решетка се произведоха съвършено нов тип генерации, които престанаха да бъдат селски като социален типаж (запазвайки обаче всички диви атавизми на селския примитивизъм), но не станаха и граждани, разбирани не в смисъла на днешните „грантови” специалисти по „гражданското общество”. Подобно на структурата на вода в чаша, чиято форма и обем е формата и обема на удържащия я съд, структурата на българското модерно социалистическо общество бе външната структура на държавната броня[9] – организационна, административна, икономическа, идеологическа (дори когато биваше унищожително остракирана чрез серия дебелашки вицове за „Бай Тошо”, в когото мнозина привиждаха себе си).

Следователно, произведе се особена социална маса, заложник на външната форма и не притежаваща своя собствена. Това е маса, отдалечена и отчуждена от предишния си начин на живот, обществено инфантилна и изцяло зависима от хитиновата обвивка на държавния социализъм, комуто дължи много. Да запомним това. Доколкото и докато съществуваше тази външна социална поръчка за структуриране на относително сложна икономическа, професионална и административна структура, тази поръчка генерираше съответните професионални и експертни групи със съответния образователен ценз и възможности, та дори и нещо като потомствена „работническа” класа. Като оставим настрана хроническия неуреден битовизъм на социалистическото всекидневие, като цяло тези хора поминуваха добре, изучиха децата си, натрупаха имот, спестявания и перспективи; и в зенита на 80-те поставиха ребром въпроса за „голямата” и „малката” правда, ще рече - за „повече социализъм”, т.е. участие във вземане на решенията. Това, което ги дразнеше с нарастваща сила, бе не „социализмът”, а тъкмо нарушаването на показния лозунгов социалистически егалитаризъм от властници („партийците”) с различен калибър. Което въобще не означава, че е бил поставен въпросът за „смяна на системата”, както сега със задна дата някои халюцинират. Всъщност, „смениха” им „системата”. Отново по същата формула: отвън - под формата на „перестройка” и паническо сдаване на геополитическите позиции, и отгоре – под формата на „преход”. Защото най-голям интерес от „смяна на системата” имаха не тези хора, а едни други.

 

Държателите на системата.

В тази констатация няма нищо оригинално, но тя влиза в противоречие с един удобен основополагащ обяснителен мит на Новото време, водещ своето начало още от т.нар. „буржоазни революции” в Европа. Той произведе фантасмагорията за буржоазната класа – хегемон на революционния процес, възникнала в недрата на „феодализма” и свалила господстващата феодална аристокрация.[10] Накратко, моделът се свежда до това, че „революциите” се инициират и провеждат „отдолу”, от нововъзникнала социална група, която има интерес от обществения преврат и увлича останалото население в кървавите превратности на историята. Това влиятелно клише се прехвърли безпрепятствено в марксизма и в ред съвременни либерални научни и обществени парадигми.

Звучи хубаво. Има само един недостатък: няма нищо общо с истината. „Революциите” се правят от тези, които имат интерес и ресурси за това. А колкото и прозаично да звучи – и първото, и второто се намира тъкмо у силните на деня. Интерес от промяна на социалното статукво имат тези, които са основни негови бенефициенти, но провиждат неговия край. Следователно, те ще са тези, които ще произведат новото статукво, в което, разбира се, ще са в привилегированата позиция да бъдат на върха на хранителната верига. Един от парадоксите на неотдавнашната ни история е, че на „изхода” от социалистическата епоха през 80-те отново изкристализираха два централни групови социални персонажа, но този път сменили диаметрално местата си - на новопроизведената маса от „граждани”, които дължаха своя социален статут и скромен, но реален просперитет на социалистическата система[11] и следователно, не поставящи под съмнение основите на „строя”, и номенклатурната върхушка, която разполагаше с мотива, информацията, възможностите, властта и интереса от неговото разрушаване. Т.е. всичко протече по до болка известната формула: „как да променим всичко така, че да не променим нищо”. За пореден път „масите” станаха това, което винаги са били – обекти, а не субекти на обществения процес, водени за носа към поредното светло бъдеще. Тогава се разрази „Великата номенклатурна контрареволюция”, в която „комунистите” демонтираха „комунизма”, борейки се със себе си... „Прогресивната общественост” беше приканена да участва в представлението, като й се съобщи, че ще се строи поредния обществен „строй”, който ще бъде синтез между социалните придобивки на развития социализъм без самия „социализъм”, гарнирани обаче със „свобода на словото” и почивки на Лазурния бряг. Как да не участваш…

Резонен е въпросът: можеше ли да се избегне всичко това?

---

Обикновено дежурният отговор е, че в историята такива питания са забранени изначално. Случило се е това, което се е случило. Всъщност, не е така. И тъй като т.нар. „история” винаги се пише от интелектуалната прислуга на победителите, отдалечена удобно от времето, обстоятелствата, живите свидетели, различните гледни точки и циментирана от дълбоко апатичното безразличие на следващите поколения, чиито глави са зарити в миазмите на катадневното оцеляване или в глуповат хедонизъм, получаваме манипулативни клишета, имащи за цел да легитимират и бетонират днешното статукво. За да разберем можеше ли да се избегне всичко това, ще рече - и днешното ни омерзително битие, трябва да се отговори на въпроса: защо рухна онзи „строй”?

Накратко, „часът на истината” за него идва, когато в общи линии технологичната и институционална структура на едно модерно общество бива изградена, но самата тя едва ли може да се „движи” по-нататък предимно чрез административно управление и контрол. Т.е. очертава се следното базово противоречие: можеше ли да се запазят достигнатите геополитически и цивилизационни позиции, като едновременно с това се „трансформира” системата, каквото и да означава това?

Бързам веднага да отговоря, че кремълските „старци” и техните продължения и у „тях”, и у нас се провалиха с трясък и в първото, и във второто.

Теоретично бяха възможни четири варианта.

Първият, нещата да останат такива, каквито са, до пълното разлагане на „строя”. Това означава отказ да се разреши очертаното по-горе противоречие, като се „остави” за някоя друга епоха и други генерации. Както се казва: на теория и на практика може и да е така, но в действителност обикновено става иначе.

Вторият бе да се прибегне отново до „затягане на гайките”, т.е. да се „замрази” системата и обществото. Теоретично е възможно, практически – едва ли. Провалът на Андроповите „реформи” го подсказа.

Третият вариант изискваше особени способности за висш политически и управленски пилотаж: наличие на интелектуално ниво, за да се разбере, че са достигнати лимитите на тази форма на организация на обществото; воля и интерес да се запазят достигнатите постижения на модернизацията и социалните и цивилизационни придобивки на социализма, особено в бивши селски общества като нашето; стратегическа визия и тактическо майсторство за дефиниране на формите и етапите, през които да се осъществи постепенно либерализиране на икономическата система[12], като се даде възможност на повече хора да развият икономическа инициатива, съчетана с държавна стратегия за отстояване на достигнатите геополитически позиции. Звучи технократски добре и е анализирано неведнъж. Само че в едно властническо образувание – кратокрация, всяка реформа, която на пръв поглед изглежда икономическа или управленска, по същество означава поставяне на въпроса за властта и още по-точно: кой да бъде неин субект?

Какво означава например „либерализиране” на икономическата система – означава частна собственост върху икономически активи и активности, т.е. възможност за натрупване на ресурс и поне теоретично – на алтернативни властови възможности от люде извън богоизбрания властови кръг. От гледна точка на властовия връх, това означава, че се появяват нови автономни паралелни властови центрове. Трудно упражнение. Трябва или да ги селектираш и аранжираш - до определено не заплашващо „върха” ниво, или да ги унищожаваш, или да ги абсорбираш в съществуващата властова конструкция. Какво означава да ги „абсорбираш”? Означава да накараш досегашните властови елити да се „посместят” и да делят властовите и икономически шансове с „новодошлите”. Няма как да стане: звучи твърде сложно за нашите довчерашни властови чобани.

В началните етапи от своето съществуване социалистическата система бележи изключителни темпове на растеж, като често тези темпове се основават на изграждане на социални и икономически структури буквално на „голо поле”.[13] Голямото предимство, но и илюзия на т.нар. „догонващи” модернизации, е, че те имат пред себе си именно образци за догонване и съперници - в лицето на геополитическия противник, т.нар. „Запад”. Свръхмобилизацията, тоталната етатизация, вездесъщият контрол и съзнателното насочване на макрониво на наличните ресурси на обществото (в това число и най-вече на хората, третирани именно като „ресурс”) обезпечават безпрецедентните темпове на развитие на социалистическите общества поне до началото на 70-те години на XX в. Това, което в крайна сметка предопредели края на социалистическия експеримент (в съветския му вариант), бе и си остава фактът, че „системата” не бе в състояние да открие своя иманентна формула за „развитие”, без да престане да бъде такава, каквато тя е - в своите базови социални параметри и най-вече властови лимити. Като допълнителен фактор, водещ до летаргично успокояване на властващата геронтокрация, допринесе достигането на ракетноядрен паритет в началото на 70-те години и нефтът в Западен Сибир. Това отложи почти с десетилетие острия въпрос: а сега накъде?

„Развитието” изисква икономическа, технологична и социална иновация (при това перманентно), което очевидно не може да се осъществи нито чрез „затягане на гайките”, нито пък чрез бутафорните стимули на социалистическото „съревнование” (срамежливият социалистически евфемизъм на квазиконкуренцията). Иновацията изисква креативност на всички нива, а креативността, колкото и да звучи банално, изисква... заинтересованост и социална мобилност. А икономическата заинтересованост може да се постигне единствено чрез даване на самостоятелност на икономическите звена, изразяваща се в задържане и преразпределение на част от рентата, получена в резултат от самостоятелната икономическа активност. Да, но въпросът въобще не е толкова невинен и „технологообразен”, колкото изглежда на пръв поглед. Поставени по този начин нещата, това означаваше, че се поставя под въпрос насочването на съвкупния икономически ресурс към „върха”, т.е. поставя се под въпрос централизираната експроприация и тоталния икономически и партиен контрол, осъществяван под формата на единна и централизирана държавна собственост. На „повърхността” това противоречие се представи като противоречие между средните и висши ешалони на т.нар. „стопанска” номенклатура и „партийната” номенклатура. По същество обаче борбата бе не за запазване на т.нар. „социализъм”, а за това коя точно група ще бъде доминиращият експроприатор на вече създадените икономически активи и в каква точно форма ще се извърши това.

А пък въпросът за формата въобще не е за пренебрегване. Както е известно, генезисът на явлението в значителна степен предопределя неговото съдържание (Маркс). Поради самото си „дейностно” естество, „стопанската” номенклатура, независимо от това дали го осъзнава или не, има интерес от пазарен тип обществена трансформация. Тъкмо на този терен тя се чувства уверена, който като цяло й е познат и близък. Трансформацията на натрупаната социалистическа собственост (т.е. на грамадните за нашите мащаби материални активи) по пазарен път ще означава, че самата тази собственост ще бъде подчинена на капиталови флуктуации и на присъщата им конкуренция. И обратното – доколкото т.нар. „партийна” номенклатура (т.е. действителните държатели на реалната власт) не са пряко обвързани със съдържателната технология на социалистическата икономика, а само с нейния политически, административен и силов контрол, те гледат на нея в най-добрия случай като на „активи”, които могат да бъдат присвоени при удобни геополитически обстоятелства.Основната причина за трансформацията на късния социализъм бе, че управляващият номенклатурен слой от властваща група без собственост неистово се стремеше към рязка смяна на своя икономически статус и превръщането му в собственически. Това последното въобще не означава обаче, че те са се стремели към пазарен или подобен на него тип трансформация или пък към т.нар. „демокрация”. Т.нар. „пазар” не е цел сам за себе си. Той е сложно исторически структурирано институционално средство за придобиване на ресурс. Но не е единственото. А както е известно от историята, въобще не е задължително придобиването на собствеността и нейното по-сетнешно упражняване да се реализира в пазарни форми, по пазарни правила и чрез пазара.[14] Това за информация на нашите доморасли пазарни фундаменталисти. Тук бе задействан инстинктът за самосъхранение на управляващия слой, който в последващия период предприе напълно съзнателно и целенасочено стъпки за демонтиране на системата, но в изгодна за него насока – под формата на привидно „демократични” революции и последвалия „преход”.

Ето защо на практика се реализира четвъртият вариант, който стана реално протеклата „история” на прехода. Той бе съвършено прост и безотказен в своята бруталност и потресаващ в своята ефикасност[15]: да се присвоят активите на „системата”, като се изостави „простолюдието” на произвола и се „клекне” пред геополитическия противник. Както се казва, за това не се изисква нито ум, нито смелост. Във вътрешен план е нужно да имаш властовия ресурс и силовата принуда – „групировките”, а във външен план – да демонстрираш гъвкав гръбнак пред новите господари на деня, та белким те оставят да бъдеш надзорник на територията. Постигнаха и едното, и другото.

Останалото е горчивата фактология на „прехода”…




[1] Много от тях, работещи предимно по формулата: пари – въздух – пари’ (П-В-П’).

[2]Съгласно убийственото терминологично попадение на Валентин Хаджийски, вж.: http://glasove.com/komentari/31322-krivoto-dqsno-ogledalo-rajda-chudovishta

[3] Ако под „история” се разбира драмата на титаничното разместване на тектоничните пластове на битието, което изисква огромна воля, напрежение, жертви, виталност и желание да си на вълната на събитието, за да бъдеш субект на собствения си живот. Българите веднъж участваха в подобна драма – в началото на века и смазани от геополитическата мелница на двете войни, в тях се загнезди основателен страх и боязън, че „това не е за нас”. Като добавим и наследената традиция на 500 годишно стоене на завет от вихрите на самостоятелното държавно и цивилизационно съществуване, ясно е какви ще са доминиращите усещания у „населението”.

[4] В тази му историческа форма.

[5] Когато се говори за „ужасите” на „комунизма” много удобно се пропуска, че подобни ужаси бяха закономерна част от целия процес на историческо разгръщане на модерния капитализъм и поглъщането на света от Европа в продължение на 500 години (по разкошното определение на Ф.Бродел). Проблемът е в оптиката и компресията на историческия процес – онова там е ужас и насилие, разтегнато в елипсите на историята, това тук е в рамките на едно поколение. Оттам чисто по човешки негативизмът е обясним и оправдан, научно – не.

[6] Идеята за това дължа изцяло на Андрей Фурсов, който от своя страна развива концептуалния замисъл на Александър Зиновиев, вж.: Андрей Фурсов „О великом вопрекисте (жизнебытийный эксперимент и творчество А.А.Зиновьева в контексте cоциальной теории и русской истории) Опубликовано в книге: Феномен Зиновьева. – М.: Современные тетради, 2002. – С. 40-64 (текст также перепечатан в газете Завтра». – М., 2006. – № 34, 36, 38).

[7] Независимо дали сега са се самонарекли „демократични”, бидейки на хранилка в западно направление или гледат на Изток. Всички те изпълзяха от утробата на Партията – майка и носят клеймото на геополитическия слугинаж.

[8] Но пък където мнозина видяха за първи път ток, топла вода и чаршаф. Това за информация на техните не толкова отдалечени във времето днешни потомци, които с „изконното” българско възклицание: „Уау!” посрещат ”традиционния” български празник Halloween.

[9] Дори когато паразитираше удобно върху нея чрез шуробаджанащина, „връзки” и откровена кражба. Това бе топлата симбиоза между паразита и гостоприемника, които не могат един без друг.

[10] За генезиса на този мит и за служебните задачи, които той е изпълнявал вж.: Wallerstein, Immanuel, ‘UnthinkingSocialScience. TheLimitsofNineteenth – CenturyParadigms’, PolityPress, Cambridge, 1991,

[11] И чиито деди бяха реалните жертви на системата – на „входа” през 40-те и 50-те години на 20 век.

[12] Не и политическата, с която неграмотният Горбачов и неговият екип започнаха. В едно кратократическо общество, това означава да разрушиш основата, че да поправиш покрива.

[13] Нещо, което понастоящем на друго ниво и в други условия демонстрира Китай. Въпросът е какво ще се случи след като бъдат изчерпани социалните лимити на догонващата модернизация в нейната имитационна фаза.

[14] Днешната тъжна картина на доминираща икономическа олигополия и властващ олигархичен режим е ярко доказателство, че щедро ръсената пазарна шумотевица, особено характерна за 90-те години на 20 в. е служела само за банално прикритие на действителните цели на социалната трансформация.

[15] Какъвто бе и доминиращият антропологичен вид на нашите господари.

 

 

 

Източник: вестник „Култура”, 31 януари 2014

 

четвъртък, 30 януари 2014 г.

Кметът на Първата Кюстендилска комуна

 

 

 

Никола Костадинов Въжаров (14.VII.1877-16.VIІ.1964) е учител, партиен и обществен деец, почетен гражданин на Кюстендил и Со­фия, АБПФК. Член на БРСДП or 1899 и на БРСДП (т.с.) от 1903. Роден в Кюстендил.

През 1896 г. завършва Педагогическото училище в родния си град. Учител в с. Багренци, Кюстендилско; член на Околийското учителско дружество. Уволнен за активна обществена дейност. По-късно учителствува в Пернишко и Кюстендилско.

През 1906 г. оглавява учителската социалдемократическа гру­па в К-л, а през 1908-1919 г. е в Централното ръко­водство на Учителската социалдемократическа органи­зация. В сътрудничество с Димо Хаджидимов, Ламби Кандев, В. Иванов и др. работи за идейното развитие на организацията и за защита на учителските интереси. Наред с това изпълнява партийни поръчения за идейно-организационното и културно-просветно­то укрепване на кюстендилската парт. организа­ция. Включва се в живота на рабонтическото просвет­но дружество „Класово съзнание".

Участник в Балканската (1912-13) и Първата световна война (1915-18).

През 1919 г. е избран за об­щински съветник.  На 7 декември 1919 г. , въпреки изборните машинации,  БКП (т.с.)  печели общинските избори, но получава 6 от 14 общински мандата. Освен тази основна пречка, трудностите произтичат и от прахосаните общински средства от управлявалите до този момент буржоазни партии, което налага спешни мерки за финансово стабилизиране на общината.

На 27 януари 1920 г. Никола Въжаров става кмет на Първата кюстендилска комуна. Червеното знаме за пръв път се развява над общината. При изработване на новия общински бюджет е заложен принципа на прогресивно-подоходното облагане. Комуната провежда редица мероприятия в защита интересите на работниците и градската беднота. Уредени са незабавно отпусканите помощи, вземат се бързи мерки за подобряване продоволствието на населението. Създадена е общинска зеленчукова градина, която да произвежда евтин зеленчук за бедните. Характерна черта в работата на комуната е нейния стремеж за непрекъснат контакт с хората. По настояване на съветниците комунисти повечето заседания на съвета се провеждат публично, на което се противопоставят  буржоазните общински съветници. Още в самото начало комуната среща остро противодействие на място и от централната власт. Представителите на широките социалисти също спъват постоянно работата. След като се изчерпват всички възможности за по-активни действия и при липсата на болшенство, съветниците комунисти подават оставка. Така на 10 юни 1920 г.  общинският съвет в Кюстендил прекратява дейността си.

От среда­та на 1920 г. до юли 1923 г. е главен редактор на излизащия в София вестник „Учителска искра”, орган на Учителската социалдемократическа организа­ция.

След Септемврийското въстание 1923 г. многократно е репресиран от фашистката власт, интерниран е за известно време в Дупни­ца и до 9 септември 1944 г. е с отнети учителски права. Сътрудничи на прогресивни вестници като „Учителска борба”, съдействува за издаването на вестник „Учителско единство” (1923-24), редактира списание  „Светлина” (1923). Заедно с видните профсъюзни дейци и педагози К. Драмалиев, Т. Самодумов, Т. Павлов, С. Гановски и др. създава (1931) единнофронтовска учителска опозиция и е избран в Централното ръководство. През 1923 г. влиза в ръководството на Пенсионерския съюз и става редактор на неговия вестник  „Старини”. Прокарва линията на БКП за демократизиране на съюза и ограничаване на фашисткото влияние.

След 9 септември 1944 г. въпреки напредналата си въз­раст се включва в укрепването на народно-демократичната власт. Редактор е на вестник „Занаятчий­ска дума” (1944-1946).   

Автор на „Кратка история на учител­ското движение в България" (1933), „Жи­тейският път на един народен учител" (1977).

Удостоен е с орден „Народен орден на труда" - златен, „Девети септември 1944” - II степен и „Кирил и Методий" - I степен.           

В Кюстендил на Никола Въжаров имаше издигнат бюст паметник и  паметна пло­ча.

 

Очерк от книгата "Страници от техния живот", Стоян Стоименов, София, 1984 г.

сряда, 29 януари 2014 г.

Това у нас не е и капитализъм, а междуцарствие - Валентин Вацев

 

 

Интервю на Калин Първанов

 

Г-н Вацев, преди време казахте пред „ТЕМА“: „Българската левица живее безпроектно.“ Е, сега доволен ли сте, когато вече имаме и проект на Георги Първанов, и проект на Татяна Дончева?

- Аз не съм убеден, че Дончева е лява. Очарованието й е, че тя от самото начало е деидеологизирана. Свръхкомпетентна е в юридическата тематика, но политически може и да не е забелязала левия характер на партията, в която членуваше. Проектът „Първанов“ е нещо по-сложно.

Проекти наистина са налице, но мен ме интересуват тези, които имат някакво идеологическо осмисляне. Под проектност имах предвид класическия смисъл на думата – някакви днешни действия, насочени към бъдеща реализация на желана картина на света. Каква картина на света предлагат Първанов и Калфин? Желанието за смяна на ръководството на БСП не е проект. Без съмнение днешното ръководство на партията е изразходило в много голяма степен ресурсите си. Но БСП дори и да има лидерски проблем, той е последният в списъка. Едва ли с обикновена смяна на лидерите нещо може да се поправи. Българският социализъм има нужда от размишление върху принципите си, върху целите си, върху смисъла на съществуването си и най-накрая върху личността на своя председател. Уви, вътрешнопартийната опозиция  тръгна отзад напред в решаването на проблемите. Затова и не съм изпълнен с оптимизъм за успеха на начинанието й.

Под въпрос ли е поставено съществуването на БСП като първостепенна политическа сила?

- Вероятно БСП ще продължи да съществува още. Въпросът „Дали ще ни има?“ би трябвало да си го задават другите партии, тъй като ако нещо в България прилича на партия, то това е само БСП. Всички останали проекти, опити, експерименти, инициативи и мероприятия си свършват работата, за която са създадени, и си отиват. Или не си свършват работата и пак си отиват. Да, БСП е политическа реалност, но въпросът е друг: къде минава границата на лявото и дясното въобще? Между БСП и нейните противници или вътре в самата БСП?

Според някои теории БСП поражда и лявото, и дясното…

- Боя се, че това не е теория, а суровата реалност. Ако за момент забравите кресливите пишман антикомунисти, които са напълнили българския интернет и медиите, и се вгледате внимателно в БСП, може да видите могъщ антикомунистически заряд. Ако някоя политическа сила е направила нещо реално за декомунизацията, то това е БСП. На „Позитано“ може да срещнете - и то без да търсите дълго, автентични антикомунисти. Сериозният антикомунизъм не е търкаляне по земята, обръщане на пейки, подскачане и квичене на публично място. А осъзната политика по реализация на определени цели и принципи, най-вече икономически.

Познавам такива хора – лягаха си като беззаветни комунисти и се събуждаха яростни  антикомунисти, борци за либерални права и свободи. Някъде преди около 25 години в България се появи една особена социална група, която е предмет на изследователския ми интерес – хора, които организационно са членове на комунистическата партия или живеят около нея, но идейно-политически и морално са автентични антикомунисти. Комунистически антикомунизъм, или ако предпочитате – антикомунистически комунизъм.

Предполагам имате предвид старата номенклатура, на която сте посветил статията си  „Новият български феодализъм (на прага на обединена Европа)“?

- По-скоро част от нея. Това са кръгове, които не могат да скрият комунистическия си произход, но именно от тях съм чувал истинския антикомунизъм. Големият въпрос е - откъде дойде българският антикомунизъм? В началото се предполагаше, че това са остатъците от различни репресирани социални групи преди 9 септември 1944 г. Познавам доста такива хора, но в интерес на истината, усреднено казано, повечето от тях се държаха достойно. Логиката на техния дискурс не беше „Дайте да си отмъстим“, а „Какво да правим сега“. Вероятно страданието е умъдрило тези хора.

Напротив, истинският антикомунизъм, особено яростен, високоенергиен и нажежен до бяло, дойде от средите около Централния комитет на БКП – децата на ЦК, наследниците на Секретариата на ЦК, децата на Политбюро. Тоест върхушката на БКП от един момент нататък се осъзнаваше като антикомунистическа. Именно тя отвори война на собствената си партия – и обяви фалит на българската държава, ограбвайки я безмилостно. Това са хора, израснали в люлката на комунистическата партия, които люто я ненавиждат и се боят от нея.

Можете ли да олицетворите тези среди?

- Избягвам да говоря за определени хора, защото изхождам от разбирането, че не бива да се води борба с личности, а с явления. Навремето Андрей Луканов беше само знаковата фигура на тази тенденция, но в наше време – хайде, вгледайте се внимателно в Иван Кръстев. Или в излъчването и в биографията на Красен Станчев…

Но те не са в БСП?

- Няма значение, истинските граници на БСП не са разположени както изглеждат. БСП е партията протагонист – произведе едновременно твърде много комунистически  и антикомунистически формации.

Още ли си представяте Сергей Станишев като „симпатичен ляв либерал, който тепърва ще открие социализма или въобще няма да го открие“?

- Аз мисля, че ако на Станишев му потрябва социализъм, той ще си го открие, но засега още не му е потрябвал. Пък и защо му е? Та той успешно решава проблемите си без каквито и да било идеологически ангажименти.

Станишев е интересен не толкова с личните си качества, а с високата си емблематичност, със символиката. Имаше една прослойка в номенклатурата, която се бореше за някакви свои собствени глупави съсловни цели. Горната част от нея се осъзнаваше като трагично разделена от света – тя се чувстваше елит, чието място  е при елитите: „Има световен елит, има глобален елит, ние също сме елит. Знаем езици, имаме добри маниери, добре образовани и подготвени сме, следователно и нашето място е там.“ Станишев отговаря точно на този импулс. „Може да сме от никому неизвестната България, но сме функционери на общоевропейско равнище“ – това е разбирането за включеност във високите елити на света.

Долната част от тази номенклатура не се бореше за глобално признание и място в Брюксел, а за нещо съвсем просто - за превръщането си от колективен управленец в собственик; да стане  класа. Говорил съм много по този въпрос, писал съм – ето, че това не се случи! Не по-малко от 50% от управляващите кадри в страната (а в провинцията този процент е по-висок) са преки или косвени наследници и продължители на късносоциалистическата българска партийно-държавна номенклатура. Според мен това беше и донякъде неизбежно. Работата е там, че тези хора не успяха да станат класа. Проектите, които се опитват да реализират, са смехотворни и нежизнеспособни, моралът им е под всякаква критика, управленските им навици и способности са силно проблематични, културата им е посредствена. Оказа се, че тази прослойка не е готова да носи отговорността за обществените процеси. Те дори за себе си не могат да отговарят... Вземете например британския елит или френския – ще видите способност да се мисли в  категориите на нацията, на широкоразбрания обществен интерес. Това са хора, които могат да пожертват дори личните си, групови и семейни интереси в името на корпоративния  интерес на националния елит. Напоследък осъзнах, че скандалът в британския елит не е затихнал от 300 години, но въпреки това нито един негов сегмент не е успял да действа пряко националните интереси. Същото е и във Франция – там кипи скандал от края на Втората световна война, но отвъд това Франция продължава да бъде световна сила.

Излиза, че са прави онези протестиращи, които издигат лозунги за смяна на елитите, свързвайки сегашния елит със стария комунистически?

- Без съмнение интуицията им е на мястото си и тези хора са прави.

Но не е ли парадокс 25 години след смяната на икономическата система те да продължават да скандират срещу отдавна несъществуващия комунизъм?

- Вижте, това у нас не е и капитализъм, а междуцарствие. Някакъв невиждан досега в историята процес на гниене и разпад на един изпуснат социализъм. Напълно разбирам хората, които са по площадите, проблемът е, че те са безпомощни в днешната си ориентация в обществото. Проблемът е, че те мислят, че сменят системата, а всъщност – в най-добрия случай, който дори е недостъпен за тях, могат да сменят само правителството. Уважавам енергията на гнева  - да, аз съм съгласен с тези хора, че в скоро време в България няма да може да се живее нормално. Съгласен съм, че сме в историческа задънена улица и в морално-психологически и културен тупик. Бих подкрепил с най-големия тъпан и с най-дългия вувузел протестиращите и бих седял от сутрин до вечер на площада, на който те от време на време вече не идват, ако виждах субекта, който ще поеме отговорността за състоянието след победата.

Очаква се ГЕРБ да бъде този субект?

- Боже мой, посочете ми ГЕРБ! Няма такова нещо. Това са група приятели на всяка власт или тясното обкръжение на Бойко Борисов. Той е дълбоко аполитичен. Навремето му казаха, че е десен, и той го дава вдясно. Но ако му бяха казали, че е ляв, той щеше да се справи и с тази задача. Борисов е такъв универсал, че може да свърне навсякъде.

В края на краищата катастрофата започна с невъзможността на българската пишман буржоазия да изгради политически механизъм за защита и утвърждаване на своите исторически цели. Е каква буржоазия ще се получи от наследниците на секретарите на ЦК на БКП? Тоест ние сме в историческо междувремие. Социализъм вече няма, а капитализъм още няма. Безвремието може да продължи още.

Днес финансовият капитал господства в света, той унищожава суверенитета на националните държави и създава световни наднационални структури, които тепърва ще се разгръщат. В тези условия българският елит би трябвало по нов начин да осъзнава отговорностите си.

Бяхте нарекъл управлението на Борисов „едно голямо историческо междучасие“.  Свърши ли то?

- Междучасието свърши, но се оказа, че имаме свободен час. И то не един, а два. Може да се каже и по-просто: българският елит, българската политическа класа (те така обичат да се наричат) вече не може да произведе нито една жива формула. Могат просто да сменят изпълнителите, но музиката е същата. Тази социална група, която се добра до властта преди 25 години, е в края на своята историческа валидност. Какво би могло да стане днес? Да кажем, че Станишев го свалят – което не вярвам да стане, или дойде време той да замине за Брюксел. Тръгва за европейската политическа столица, казва сбогом на своите приятели в София и преставаме да го мислим. На власт идва групата, която днес се представя за „възрожденска“ проектност? Хубаво. Какво се променя? Нищо.

Да не би у вас да е живо едно чувство – да го наречем реваншизъм, тъй като с идването на Георги Първанов навремето напуснахте ръководството на БСП и вероятно сега сте доволен, че идва и неговият ред да бъде отстранен от партията?

- Това, което се случи с мен, е проява на моето разбиране за свобода и за правилно действие. Можех да продължа и досега да съм на „Позитано“, никой не ме е отстранявал.  10 години бях в ръководството на БСП, редовите социалисти ме харесваха, доверяваха ми се и гласуваха за мен. Никога няма да нагрубя или да обидя хората, които са гласували за мен. Но има неща, които са ми омръзнали отдавна - моите възражения към редовия социалист са спрямо неговото разбиране за лоялност, която може да го доведе до лобното му място, но няма да го накара да се размисли накъде отива.

Колкото до мен, политическата ми кариера беше достатъчно успешна. Намирах сериозна подкрепа  дори и за грешките си, много неща са ми прощавани. При това съм бил водач на най-успешната партийна фракция АСО – яростна и разрушителна, която правеше паралелни програми и „черни списъци“, водеше истинска подривно-разколническа дейност. Аз съм правил паралелни листи и ми простиха. Нека видим дали на Първанов ще му простят. В рамките на социалистическата партия обвинението в ренегатство е възможно най-страшното проклятие. След него идва Голямото нищо.

Но, знаете ли, във всички най-трудни моменти ние издигахме ценности, идеи и принципи. Понякога вероятно сме били прави, понякога сигурно сме бъркали. Но и досега никой няма да каже, че сме били фракция с цел овладяване на властта. Ние победихме идейно и от този момент нататък властта вече не беше интересна за нас. Ако Първановите или Станишевите хора сложат на масата принципи  и идеи, обществото ни ще бъде страшно заинтересувано. България живее в ситуация на много жесток глад на идеи, на цели, на смисли. А по принцип левицата – там където я има, винаги е смислообразуващо тяло. Дори когато е особено жалка, когато е кръжоче или полулегална компания, тя винаги е идеаторна общност. Това е, което ми липсва на „Позитано“ и което не виждам и във „възрожденския“ проект на Георги. Ако става въпрос за смяна лидера и на неговото обкръжение с други – аз съм съгласен. Но не това решава проблемите.

Отива ли към края си тази левица, която познаваме в България от последните 20 години?

- Мисля, че тя е отвъд края си. Абсолютният, медицинският край на левицата идва, когато тя осъзнато възприеме такива проблематични решения от рода на плоския данък. Защото плоският данък не е икономика, той е концепция - касаеща социалната структура на обществото.

На този етап БСП има запазен социалистически  потенциал в низините си. Той ще бъде строителният материал и енергията на всички бъдещи промени в българското ляво. Но в момента всички най-интересни, смислени и визионерски сили, структури и субекти са извън социалистическата партия.

Къде ги виждате тези сили и субекти?

- Виждам ги на много места, най-вече в нагласите на обикновения българин. А дори и в отделни социалистически изказвания на Бойко Борисов.

Но да не се безпокоим за лявото, въпреки че днес то няма политическо битие и политическа организация, която да превръща лявата енергия на обществото в политическа воля, а оттам да кристализира в политически решения и практики. България все още живее в един номенклатурен полукапитализъм от периферно-компрадорски тип, в който социалната структура е съвсем ясна: има много тънка ципа от много богати, които стават все по-богати, имаме умираща средна класа – хора които с все по-голям труд успяват да реализират целите си, и простолюдие, което живее пред телевизора и от днес  за утре. Това е социална структура от скрито колониален тип, което означава, че всички бъдещи политически задачи трябва да включват не само социалния въпрос, но и проблемите на националния и на държавния суверенитет.

Същото казва и Волен Сидеров.

- Подозирам, че Сидеров – това са няколко човека. Помня го в историята му. Няма човек, който толкова често да си е противоречал. Отначало се ядосвах, после се смеех, сега вече свикнах. Ако ми е позволено да давам оценки – Сидеров не е политик, той е журналист. Повратлив и реактивен журналист, който ясно усеща потребностите на момента, издига необходимия лозунг и се оглежда да види какво ще стане. Даже подозирам, че се забавлява.

Абсурдността на ситуацията ни доведе дотам, че Сидеров говори от позицията на българския национализъм. Може би българите все още имат нужда точно от него. Но може би тепърва предстои да открият прости факти - като например този, че национализмът не е агресия срещу турци, цигани или евреи. Българският национализъм тепърва предстои да открива себе си. Ще го познаем много лесно – не по ксенофобията, не по патриотарството и битовата агресия, а чрез интереса му към суверенитета като задължително условие за всяко развитие.

Вие сте не само политически съратник, но и колега с бившия премиер Жан Виденов. Обсъждате ли с него актуалната политика и в частност случващо се в БСП?

- Половината ни време отива за работа, защото имаме общи задачи в Пловдивския колеж по икономика, но през другата половина, естествено, разговаряме за история, философия, политика. Работата му е свръхнатоварена, но Виденов е дълбоко политически човек и това, че е станал администратор, не го лишава от политическа мисъл. Доколкото мога да съдя, той не злорадства за случващото се в БСП, гледа отдалеч – горе-долу от моята дистанция. Струва ми се, че  разбира всичко това, за което разговаряхме досега. Без да съм упълномощен да говоря от негово име, мисля, че и той осъзнава главния факт на днешния ни политически живот - безсмислието. А от липсата на смисъл идва и липсата на път. В същото време, струва ми се, Виденов е заинтересуван от всичко това, което се случва.

Каква е прогнозата ви за живота на настоящото правителство?

- Правителството не е ляво, нито е дясно. В персоналния му подбор долавям някаква приглушена представителност като търсеният ефект е – ако някой каже, че са леви, веднага да се посочат седесарите в кабинета. Както и обратното - ако се каже, че са десни, веднага се посочват няколко политици от БСП. Радикално деполитизирано, правителството на Орешарски е правено не с интерес към лявото и към дясното, а с една основна цел и икономическа грижа – то представлява комитет за реализация на българо-руски икономически проекти. Кабинетът трябва да осигури реализацията на „Южен поток“, а много скоро след това и на АЕЦ „Белене“. При това положение вече има достатъчно сили, структури и фактори, които желаят това правителство да бъде съборено.

Но да се върнем  към главното - фактът на фактите, главното събитие в днешния политически живот е невъзможността на българската политическа класа да продължи подосегашному. Имаме класика в дефинирането на революционна ситуация – елитът не умее поновому, а обществото не желае постарому. Това е и смисълът на тези протести:  да, манипулирани, да - изкуствено управлявани, но материята им, енергията им са автентични. Намираме се в абсолютно върхов момент на новата българска история. Тази година ще се случат много нови неща. Прогнозирам например, че българската десница най-после ще даде филизи на нещо живо и смислено. Но тя няма да бъде либерална, надявам се да не бъде и фашизоидна, защото веднага ще предизвика автентичен отговор вляво и той никак няма да е хуманен. От другата страна - българската левица предстои да се сдобри с идеята за държавност. Ако в България има хора с лява култура, които не са националисти, а просто етатисти, те ще съберат буквално за три месеца невероятна обществена подкрепа. Имам, макар и косвени сведения, че нещо такова се очаква да се случи към лятото. Етатистко ляво и традиционалистко дясно предстои да се срещнат в България.

 

 

Източник: сп. "Тема"

 

вторник, 28 януари 2014 г.

Посока наляво - Васил Проданов

 

 

 Две десетилетия движение вдясно доведоха до разграбване на България и до бедствено състояние на милиони хора

 

Две десетилетия беше модерно да си десен. Пълчища новопръкнали се "демократи" бяха впили очи в огромната държавна собственост, обясняваха, че "държавата е лош стопанин" и мечтаеха да отиде в частните им ръчички. Бленуваха за капитализъм. Обясняваха от сутрин до вечер как, като раздадем на частните собственици принадлежащото на всички ни богатство, ще цъфнем и вържем.
И България закрачи вдясно. В десен марш! Дясно! Дясно! Дясно!

Беше модерно да си десен

Три четвърти от новопръкналите се партии обявяваха, че са десни. Бързаха да заграбят т.нар. "дясно пространство". Беше непрестижно да си ляв. Затова бивши членове на БКП, комсомолски активисти, всякакви нагаждачи и лизачи от времето на социализма се преродиха като десни и антикомунисти. Това бе модата на деня. Това беше бъдещето и започна една блъсканица на огромна тълпа, тичаща да си запази места в десните коридори на историята. Дори когато Лилов нарече БСП "модерна лява партия", срещу нея валяха нападки, включително и от собствените й редици, че "не е реформирана". Социологическите изследвания до преди няколко години все още сочеха, че два пъти повече българи идентифицират себе си като десни, а не като леви.
И България закрачи вдясно. С един десен замах Филип Димитров ликвидира едно от най-модерните земеделски стопанства в бивша Източна Европа и надроби земята на повече от двадесет милиона дребни парчета, обещавайки ни, че с новопръкналите се земеделски капиталисти ще цъфнем и вържем. За да дадат път на нова дяснолиберална интелигенция, спретнаха един лустрационен "закон Панев", за да изхвърлят от позициите й старата вече немодерна лява интелигенция в университетите и институтите на БАН. Колелото на историята се въртеше надясно и те трябваше да бъдат заклеймени и премахнати.
След това дойде Жан Виденов, който се запъна и се опитваше да сложи прът в колелото на движение надясно. Не му се раздаваше на жадуващите да стават капиталисти наша обща собственост. И дори направи нещо ужасно, позволи си да говори за "новите чорбаджии", да укорява "честните частници", които напъваха да лапнат принадлежащата на всичките ни собственост. Тогава десни сили в неговата партия, заедно с десницата извън нея и заинтересовани други сили, му спретнаха десен преврат и отстраниха пречката в движението на България към новото светло дясно бъдеще.
Прътът в колелото на десния ход на историята бе смачкан и победоносното дясно движение към светло дясно бъдеще продължи. С мощен десен замах Иван Костов, Александър Божков и Евгени Бакърджиев раздадоха принадлежащата на всички нас индустрия на Сульо и Пульо. Подариха един от най-големите български индустриални гиганти "Кремиковци" за един лев. Вероятно

срещу дебели комисиони

дадоха за жълти стотинки мощната  компания "Балкан" на чужди капиталисти, и те, само продавайки няколко нейни сгради, си върнаха парите. Харизаха Българската външнотърговска банка, на която в продължение на десетилетия се крепеше българският внос и износ, на италианската "Уникредит", която назначи за неин несменяем директор техен политически активист.
С поредица от десни крошета Стефан Софиянски по мародерски раздаде народна собственост за милиарди, управлявана дотогава от Столичната община, на всеки, който даваше съответни парици и комисиони, превръщайки го на бърза ръка в капиталист. Подари принадлежащата на всички българи водна мрежа на София срещу заробващи условия на чужди капиталисти.
Със серия от други десни благороднически кимания Симеон Сакскобургготски раздаде електоразпределителните дружества, БТК и какво ли още не на чужди компании. А Меглена Кунева, заедно с поредица от юнаци, говорещи за "европейски ценности", просто закри четирите блока на АЕЦ "Козлодуй", принадлежащи на всички българи - хвърли милиардите, които носеха те, просто на боклука, за да се харесат на не знам кой си или да вземат нещо от не знам кой си.
Бойко Борисов си внесе чак от Америка най-десния възможен министър на финансите. Даде за жълти стотинки едно от последните останали, принадлежащо на всички българи народно предприятие "Булгартабак", и се приготви да прибере някакви парички, продавайки БДЖ, Български пощи и военните заводи в Сопот. Не му стигна време за тази последна крачка вдясно. Народът го свали, защото

бе докаран до просешка тояга

от това вървене вдясно, дясно, дясно.
Така десният ход на колелото на историята за две десетилетия премаза България. Премачка живота на милиони хора. Изтреби и прогони всичко свястно и добро. Светлото дясно бъдеще се оказа ужасно и нелицеприятно. Затова започна да губи своя блясък. Не вървеше с него да привличаш избиратели. Ордите от "демократи", наричащи се "десни", се изпокараха и изпонамразиха в битката за разпределяне кой да грабне по-голяма хапка от народното богатство.
Десните либерали сред хуманитарната ни интелигенция на университетите, НПО-тата и някои културни институции се опитаха да възкръснат през 2013 г. чрез опит за нов десен преврат с помощта на протестъри, окупатори и отработени техники за "цветни революции", но вече нямаше кой да се върже на акъла им. Ругаеха олигархията, но се правеха, че не знаят, че тя бе родена от десния ход на двудесетилетната българска история, на който те бяха идеологически и пропагандни инструменти. Това нямаше как да се скрие и те в много отношения вече бяха морално фалирали.
Това отвори ново пространство за лявото, хвърляйки в ужас някогашни главатари и песнопойци на дясното движение. През 90-те години на ХХ век, когато мислеха, че бъдещето е тяхно, те плашеха българите с "комунистите, които с кръв са взели властта и с кръв ще я дадат". Оказа се обаче, че "комунистите" предпочитат "мирен преход" и Жан Виденов мирно си даде оставката и излезе от политиката в навечерието на десния преврат срещу него. Сега нещата се обърнаха.

Сега умиращите десни искат кръв

Нейни някогашни водачи като Желю Желев, виждайки смъртта на дясното, се завайкаха защо не са забранили в началото на движението надясно БСП. Дяснолиберални интелигенти като Стефан Цанев в отчаянието си озверяха и кръвожадно заговориха, че в началото е трябвало да се "пролее кръв".
Колелото на историята обаче вече беше спряло да се върти вдясно. Дясното "светло бъдеще", обещавано от нашенските "демократи" в началото на реставрацията на капитализма, трудно можеше да залъже много хора, колкото и гласовити да оставаха неговите трубадури от разнородни НПО-та, шестващи от сутрин до вечер по медиите.
Политическите зомбита на полуумрелите десни партии вече не смееха да наричат себе си "десни" и се опитаха да се съберат под ново знаме с думата "Реформаторски блок".
Вече не е модерно обаче да бъдеш десен. Особено в условията на световна икономическа криза. Даже тежкотоварното американско списание "Форин полиси" тези дни излезе със статия под заглавие "Маркс се завръща" и подзаглавие "Глобалната работническа класа започва да се обединява - и това е добре". Колелото на историята започна да се обръща в противоположна посока.
Докато движението бе вдясно, дясно, дясно, БСП бе обвинявана, че "не е истински реформирана", т.е. това означаваше, че трябва да отиде още надясно, да се откаже от своето ляво минало, отхвърлящо капиталисти, капитализъм, свободен пазар. От нея се цепеха разни социалдемократи и членове на "Евролевици", чиито критики към БСП идваха отдясно.
Сега смяната на посоката на историята промени и посоката на критика на БСП. Основната критика срещу нея е, че "тя не е лява партия", че е подкрепила плоския данък, че е отишла твърде надясно. Милионите обеднели, изгладнели, декласирани българи, чиято собственост е била отнета от дясното движение към див капитализъм, трудно могат да бъдат излъгани повече с десни обещания. Още преди няколко години в нея се появи "ляво крило", опитващо се да я дърпа наляво. От нея се отдели "Българска левица", обявявайки, че тя е истински лявата партия, по-наляво на БСП.
Появиха се серия от групи, организации, движения, интернет сайтове, които започнаха да пропагандират "новото ляво", недоволствайки, че в България няма "истински ляво". Бившият президент Първанов обяви възраждането на АБВ с амбиция "да разширява лявото пространство".
Новопръкналият се политик Николай Бареков заяви, че е "центрист" и ще прави "капитализъм с човешко лице", но на практика се опитва да заобиколи БСП отляво и да обере гласовете на бедни и неоправдани, които не се чувстват достатъчно защитени от нея. Обяви, че партията му ще работи за връщане на подоходното облагане и за въвеждане на диференцирана данъчна ставка за лекарствата и храните. Обеща безплатни лекарства за деца до 7 години, минимален месечен гарантиран доход, таблет за всяко дете и какво ли още не.
Националистическата "Атака" отиде още по-наляво с критиките си към чуждите капиталисти, с обвиненията за неоколониализъм, исканията за национализация, за връщане на националното богатство. Няколко комунистически партии се надпреварват да обясняват, че те са "истинското ляво", но няма кой да им даде думата и да ги чуе както трябва.
Да, вече не е модерно да си десен. Дясното движение доведе до разграбването на България, до отнемането на собствеността на българския народ, до бедствено състояние на милиони хора. Тези хора днес предпочитат да чуват леви думи, леви обещания. И няма как - с изключение на 10-20%, които са относително по-добре, около 80% от българския народ или гладуват, или едва свързват двата края!

Тези хора са били ограбени

Социалистическата собственост, принадлежаща на всички, е била разграбена в дясното движение от едно малцинство, а голяма част просто унищожена. Отворило се е огромно ляво пространство, съответстващо на интересите на тези 80% българи. Започва битка за това пространство. Започва движение в тази посока. Една огромна електорална и политическа територия.
Какво ще се роди от това движение? Все повече популизъм? Националистическа ксенофобия, гарнирана с левичарски фрази? Нови политически ментета? Всякакви нови субекти, които гледат да се облажат от новата ситуация? Кръвожадна битка за големите леви ловни полета? Или нещо, което ще работи за тези, които обективно имат потребност от движение вляво?
Лявото електорално пространство потенциално е огромно. Дали ще има достатъчно достойни хора за него? Предстои да видим!
Безспорно е едно! Колелото на българската история, изглежда че се завърта все повече наляво. "Ляв марш", както казваше един знаменит поет!

  

Източник: вестник „Дума”, 29.01.2014

 

събота, 25 януари 2014 г.

Неравенството - Петър Волгин

 

 

 Малко преди началото на Световния икономически форум в Давос бяха публикувани едни много показателни данни. Международната благотворителна организация Oxfam съобщи, че богатството на 85-те най-заможни хора в света се равнява на това на три цяло и половина милиарда души. Това всъщност е поредното доказателство за една крайно обезпокоителна тенденция, която наблюдаваме от дълго време. В продължение на десетилетия пропастта между бедните и богатите в развития свят продължава да се разширява. Неравенството се задълбочава, средната класа постепенно се стопява, за да отстъпи място на един минимален свръхбогат елит и огромно мнозинство обедняващо население. И забележети, говорим не за някакви забравени от Бога държави на далечни континенти. Говорим за сърцето на съвременния свят, за страни като Съединените щати, където неравенството е достигнало нива от времето на Великата депресия отпреди близо столетие. Неслучайно, именно на положението там е посветен и абсолютният хит в икономическата литература от последно време - "Цената на неравенството". Говорил съм за тази книга още преди да бъде преведена на български и затова няма да й правя подробен анализ. Искам само да припомня нейната основна идея. Според авторът Джоузеф Стиглиц неравенството не е просто морален проблем. Неговото задълбочаване представлява истинска опасност за демокрацията и в крайна сметка за свободата. То подкопова основите, върху които се гради съвременното демократично общество. Защото когато шепа богаташи са в състояние да контролират политическия живот, съдебната система и изобщо всички институции, за никаква свобода не може да става дума.

Джоузеф Стиглиц обръща внимание и на един друг, много важен факт. Все по-задълбочаващото се неравенство не е естествен процес, както се опитват да го представят някои пазарни фундаменталисти. Да, в развития свят влиянието на подобни хора отдавна изчезна, но в България, понеже отново закъсняваме с няколко десетилетия, тезите, защитавани от либертарианските тинк-танкове, продължават да бъдат агресивно налагани от безкритично настроените медии. В който и час да включите телевизира, задължително ще попаднете на някой неолиберал, който обяснява как най-естественото нещо на този свят е да има малцина богаташи и множество бедни, как икономическото неравенство е нещо също толкова нормално, както изгрева и залеза. И още нещо задължително ще допълни неолибералът - ако имате проблеми с доходите, ако ви е трудно да си плащате сметките, това е защото сте мързеливи, неинициативни и глупави.

Е, именно тази представа е разбита на пух и прах от Джоузеф Стиглиц. Няма нищо естествено в неравенството, пише Нобеловият лауреат по икономика. То не е природна даденост, а е резултат до голяма степен от действията на държавните институции. Защо? Ами защото именно държавниците създават такива правила, такива закони, които облагодетелстват елита и прехвърлят тежестта върху обикновените хора. Вероятно си спомняте прословутата фраза на един от най-богатите хора на планетата милиардера Уорън Бъфет, който изрази учудване от факта, че данъчната ставка на секретарката му е много по-висока от неговата, макар че нейният доход е несравним с неговия. Ето ви класически пример за облагодетелстване на милиардерите и за ограбването на огромната маса хора. Както пише Джоузеф Стиглиц, " нашата политическа система все повече работи по начини, които увеличават неравенството при разпределение на резултатите и намаляват равенството на възможностите. Политическата ни система дава прекомерна власт на хората на върха и те използват тази власт не само за да ограничат степента на преразпределяне, но също и да създадат правила на играта в своя полза". Така че съвсем не пазарът е този, който прави едни хора приказно богати, а други оставя в крайна бедност. Задълбочаващото се неравенство е пряко следствие не от невидимата ръка на пазара, а от съвсем видимите действия на властващия политически елит.

Загрижени единствено за трупане на още и още пари, членовете на този елит не разбират, че продължаващото обедняване в крайна сметка ще се отрази пагубно именно върху техния живот или върху живота на техните наследници. Когато си отворил уста да лапнеш целия свят, няма как да не се задавиш. Защото в един момент търпението на мнозинството ще се изчерпи и то чисто и просто ще отнеме богатствата на привилегирования един процент. Нямам идея дали това кардинално преразпределение ще бъде извършено по пътя на социалната революция или с парламентарни средства, дали онеправданите ще съживят идеите на Лев Троцки или ще се придържат към някаква по-умерена реформистка програма. Но че ще стане, нямайте съмнение.

 


Коментар в
„Деконструкция” по БНР,  25 януари 2014 г.

Звуковият файл тук:   http://bnr.bg/horizont/post/100289817/komentar-na-petar-volgin-25012014    

 

 

четвъртък, 23 януари 2014 г.

Думите му възпламеняваха сърцата за подвиг - Стоян Стоименов

 

Димитър Василев Каляшки /10.08.1910 - 28.02.1943 /

Спомени на Стоян Стоименов, съученик на Димитър Каляшки и бивш директор на Музея на революционното движение в България, публикувани във вестник „Звезда”, брой 96 от 1970 година

 

 

Още като ученик в Кюстендилската мъжка гимназия през 1925 — 1929 г. Димитър Каляшки блесна с необикновените си способности, особено по литература, математика и физика. Неговото голямо трудолюбие и ученолюбие бяха пословични.  

През това време той държа пред учениците няколко реферата, в които в доста гъвкава форма разясняваше редица въпроси от материалистическа гледна точка.

Забележителен за неговата възраст беше рефератът му, който той изнесе публично в гимназията, за Гьоте и неговото творчество. След това рефера­тът (вероятно част от него)  бе­ отпечатан в местния ученически вестник. Тогава Каляшки, струва ми се, беше ученик в V клас на гимназията (сега IX клас).

„В какво намира смисъл ла живота си Гьотевият Фауст" такова беше заглавието на реферата. И отговори: В труда. В работата му за благото на човечеството.

 

„Само тогава ще бъде човек нравствено спокоен, само тогава ще изпитва задоволство, не ще бъде от неспокойни мисли мъчен — каза той, както е отбелязано в преписа, който притежава Музеят на революционното движение в България — когато превъзмогне егоизма си, ко­гато го унищожи и в алтруизъм го превърне. Никой не трябва да забравя какво дължи на човечеството. Усамотеният, егоистичният живот е атентат срещу благоденствието на човечество­то и обществото - средата, без която ничие щастие не би било възможно. Справедливо се радва Фауст, като смята тру­да и жертването на единичния интерес в полза на общото за откритие на най-великата истина. Труд, работа, нужна е работа и то дълга, упорна, да се изкорени низкото и подлото у човека, да премахнем егоистичното, да се махнем веднъж завинаги от тоя варварски недоста­тък — да градим щастието си върху неволите на другите. Фауст изпълни своя човешки дълг. Той сля своя интерес и облаги с тия на ближните си, работи за тяхното щастие. . . Чрез бележитите си творения Гьоте, тоя велик и благороден немец, завеща на новото време любовта си към човечеството. Провъзгласявайки още преди стотина години равномерното разпределение както на блага­та, така и на труда и доказвай­ки. че само алтруизмът може да крепи обществото, Гьоте с тия си принципи изпревари далеч времето си и още тогава чертаеше пътя на новото обще­ство."

 

Ние. учениците и неколцина учители, които „служебно" присъстваха, изслушахме докла­да със захлас, всяка свежа ми­съл, която така умело прокарваше Каляшки,  ние поглъщахме с интерес. Във всяка обща фраза, която от предпазливост док­ладчикът употребяваше, ние влагахме съвременно конкретно съдържание.

Мнозина от нас се изказаха по реферата. Изказвахме се внимателно, гъвкаво, служе­хме си с „езоповски език".

Великото произведение на Гьоте ни въодушевяваше в ония черни дни на фашизма в борбата ни за красота в живота, за „ново общество", почиващо на  справедливост и „правилно разпределение на благата".

 

Друг реферат, който държа Каляшки, бе "Основна мисъл в Есхиловата трагедия „Прометей".

Колко много тая тема беше актуална за нас! ... Но щом се качи на престола Зевс, тоз тиран небесен, властта раздели между боговете, а за човешки клети род - ни дума — цитира свободно Каляшки. — И дока­то всички богове — продължи той - са  заети с егоистични стремежи, един само титанът Прометей, презирайки гнева на боговете, донася на хората огън.

 „Додето  - каза Каляшки — всички богове  гледат интересите си и най-високостоящият от тях Зевс е пълно олицетво­рение на всички отрицателни  качества, Прометей дава на хо­рата всички изкуства и огъня, като по този начин ги спасява от варварското състояние, где­то богът на боговете (Зевс) иска да ги остави. И тази по­стъпка, каква облага му носи -- дали Прометей се е водил от интереса си, когато я е вършил. Съвсем не, това му докарва само страдания. Прометей нами­ра утеха в това, че страда за хората, за убежденията си".

Примерът на античния герой Прометей, за когото Карл Маркс говоpeшe с възторг, възпламеняваше младите ни души за благороден подвиг в борбата зa свобода и правда, за сгромолясване властта на съвремен­ните ни зевсовци, тирани и мракобесници.

 

Третият реферат, който имах щастието да чуя от устата на Каляшки бе посветен на бого­милите — тия храбри борци срещу средновековната тирания. И в тоя си доклад той майсторски свързваше миналото с на­стоящето.

„На най-горното стъпало" — четем в преписа, който се намира в Музея на революционното движение - на социалната стьлба стоял царят, който се стре­мял към неограниченост и абсолютизъм. В палатите твърде често царувал византийският разкош и разврат, интригите, подлизурствата, ласкателствата. Около царя са болярите, които пък се стремят към независи­мост и самостойност. Те прите­жават цели области, в които управляват като неограничени деспоти. Болярите са били факторът от първа величина относ­но държавните въпроси. Не малка роля е играело и духо­венството". „Поповете — цитира той Презвитер Козма — грабят, лъжат…  повече обичат богаташките къщи, отколкото черквите. В тях ( богаташките къщи) са се настървили като врани на леш — те не живеят по Писанието, но узаконя­ват своите нрави, с които искат да се прославят на земята.. . Предават се на пиянство и показват любов и смирение пред виното, а не пред Бога." 

По-нататък Каляшки изтъкваше, че богомилството е масово народно движение, че то е „из­раз на оня класов и съсловен организъм, на туй противоречие на широките народни слоеве, от една страна, и от друга, светските и духовни аристократи".

„В рязка дисхармония със съществуващия строй, основан на заробването на човека, прозвучава гласът на богомилите за равенството на всички хо­ра. Човек е роден свободен, свободен трябва и да умре. Но за да бъде един човек свободен, това не значи само, че той не е във вериги; той трябва да има възможност да задоволи най- елементарните си нужди, да се нахрани, облече. Той трябва да използува това, което, изработва, а какво е виждал народът ? Всичко, което с нечовешки усилия е изкарвал, бивало задигано от болярина".

Колко всичко това се съвпадаше с грозната капиталистическа действителност.

Тия мисли на Каляшки  "отваряха очите" на младите ученици, които току-що правеха първите си прощъпулки в тежката и неравна борба с фашистката диктатура у нас.

В края на доклада cи Каляшки пишеше, че, като обърнем погледа си назад в нашата история, приказно ще се отличи легендарната фигура на поп Богомил, „тоя Лютер на българска земя, загадъчен борец за народа, вдъхновен проповедник на свобода, братство, равенство".

Рефератите и беседите Каляшки,  които той изнасяше пред учениците, получаваха голям отзвук не само сред учащата се младеж, а и сред трудещите се в града и селата в околията. Съдържанието им се предаваше от човек на човек.

Със своя голям ум, кристална честност, смелост, със своята преданост докрай  на комунистическото дело, приживе Димитър Каляшки стана легендарен образ за трудещите се от Кюстендилския край.

 

Нещо, което рядко става в живота.