Тодор Ангелов (Божаната) - НЕСЛОМИМИЯТ

  

Симон, Боб, Гълъба – това са само част от псевдонимите и нелегалните имена на Тодор Ангелов Дзаков, известен още като Божаната, роден на 12 януари 1900 г.(20 януари по нов стил) в Кюстендил в семейството на тъкачка и зидар. 

 

Кюстендилският период в живота на Тодор Ангелов - Божаната

 

Родителите му са бежанци от Македония след Винишката афера от 1897 година.   

Той е второто дете в семейството на Божана и Ангел Дзакови, чиято грижа отсега нататък е да изхранят двете си момчета и да им дадат образование. Живеят на сегашната улица „Радослав Нотев”. Бащата е зидар,  тих и смирен човек, с огромни груби ръце и вечно препасана кожена дюлгерска престилка. Седмици, а понякога и месеци е далеч от семейството си по строежите на различни градове и села.

За възпитанието на двете момчета - Йордан и Тодор, се грижи изцяло майката. Майката — Божана — е коренна противоположност на баща му. Тя е напета, пъргава българка, вечно усмихната. Пере чужди дрехи, а в сряда и събота е на пазара, където продава изтъканото платно. Позната е в махалата „Аджундар” като „Фудул Божана", защото винаги е със затъкната китка в косите си. Силно влияние върху характера на Тодор оказва именно майката. Нейното пословично трудолюбие, безкористна честност и състрадание към изпаднал в беда човек, нейната  топлота в отношенията със съседи и съграждани, непокорният й бунтарски дух против несправедливостта и лъжите на господстващите оставят дълбок отпечатък върху поведението на бъдещия революционер. Той носи и майчините големи очи, широката й и сдържана усмивка, която говори за една изключителна любов към хората.  

 

 

 

Поради беднотията Тодор не е кръстен, както е било при­ето - веднага след раждането, а шест години по-късно, на 22 август 1906 г. в черквата „Све­ти Великомученик Димитри" от свещеник Данаил Попиванов и кръстника Ангел Димитров. 

Тодор е слаб, висок, със сини очи, излъчващи светлина.  Ходи веч­но със стари дрехи, доста закърпени, но чисти и из­гладени. Ста­рият книжар и издател Дюлгеров, с чийто син той другарува, също му дава дрехи. По някогашния кюстендилски обичай го наричат не по името на баща му, а по майка му. Така че като дете, а и по-късно, му казват  Божаната. С това име ще остане завинаги в паметта на поколенията.

Началното си образование завършва в училище „Марин Дринов”. В спомените си неговият съученик от прогимназията Костадин Стоилов Мирчев пише: „Тодор Ангелов се отличаваше в класа със своята възприемчивост. По време на учението всички момчета се допитвахме до него за това, което не разбирахме. Едно от многото му качества бе, че можеше да изслуша другарите си докрай, без да ги пресича.

Често ни събираше да пеем заедно. Той пееше много хубаво. Най- любимата му песен и днес ми е в акъла „ Залюбил е млади Камен Цена хубавица”  и „ Долу у селото куче вие и глава си кине”. И така до девети клас ние бяхме неразделни.” 

 Едва навършил 13 години, Тодор изпитва ужасите от Балканската и Междусъюзническата война. Оцелелите войници се връщат победени. България е за­губила войната. На този етап хората все още вярват във възмездието и чакат часа на разплатата. Но вече към основ­ния патриотичен мотив започва да звучи все по-силно соци­алната тема и въпросът за отговорноста на двореца и управляващите буржоазни кръгове. Идейното брожение тогава прелива извън бордовете.  

Тодор расте като весело, любознателно и общително дете, независимо от недоимъка и беднотията в семейството. Неусетно минават годините и завършил прогимназия, той се записва ученик в Кюстендилската мъжка гимназия. С бистрия си и прозорлив ум бързо привлича около себе си своите съученици. Те с интерес го слушат да разказва за прочетеното и за събитията по света, за неговите размисли и планове за бъдещето.

Започва Първата световна война. Част от сградата на гимназията е предоставена за военна болница. Занятията се водят по съкратени програми и от ограничен брой учители. По-голяма част от тях са мобилизирани. Следват събитията от 1917 г. в Русия - Октомврийската революция. Животът в гимназията закипява. През междучасията учениците са отново около Тодор, за да чуят новините от фронта и какво става в огромната северна страна. Едно след друго следват и други събития, които оказват определено влияние върху бъдещия революционер, върху оформянето на мирогледа му за по-сносен и справедлив живот.

„От 1918 г. - пише Тодор в кратката си биография - станах бунтовник без ясното съзнание за при­чините и страданията на трудовите хора..." „Сближих се с анархистите - продължава Тодор - и четях голяма част от тяхната литература, без да мога да намеря задо­волителен отговор на чувствата, които ме гнетяха." Това не е оконча­телният избор на Тодор. Но това е първият му избор по воля.

Той и съучениците му са свидетели на пребиваването на цар Фердинанд в Кюстендил и на протеста на кюстендилци. Избухват бунтовете на жените с издигнати лозунги:

 „Дайте ни хляб!",,Дайте ни синовете!". Майката Божана е аресту­вана няколко пъти за подстрекателство срещу властта, но не се плаши и постоянно протестира. Как може Тодор да остане по-назад от майка си ?! А грозните сцени зачестяват. Ожесточението и безумието расте на фона на най-необяснимата от човешките лудости - войната.

Тодор, заедно с бившия си съученик Мит­ко Пашич (Димитър Панов Стоименов)  пишат про­тестни писма до фронта.  Заедно разлепват позиви срещу войната и карикатури на тило­вите „герои".  

 

 

 

Тодор никога няма да забрави превземането на Главната квартира в Кюстендил от разбунтуваните войници след про­бива на Добро поле. Това става на 25 септември 1918 година. До 2-3 часа след полунощ ехтят над града гърмежи откъм Хисарлъка. Никой в града не спи. Тодор отива на гарата и вижда как разбунтуваните войници завладяват влака и потеглят за София да търсят възмездие от  виновниците за  бедствията, постигнали народа... В тези трагични, но решителни дни за България Тодор Ангелов още по-силно заживява с идеята на Левски за чиста и свята република.

През 1919 г. в Кюстендилската мъжка гимназия учителства Ефрем Каранов, анархокомунист, високоерудиран и високообразован преподавател, участвал в акцията срещу Фердинанд пред Народния театър /1907/, в акцията по взривяване на строящия се в Кюстендил царски дворец, лежал в затвора, участвал в последната война. Вероятно будният младеж Тодор е привлякъл вниманието му, между тях  възникват продължителни разговори, които оставят своя отпечатък в младежкото съзнание. Определено влияние му оказват също сина му Радивой Каранов, както и  поетът Емануил Попдимитров, уважавани учители в гимназията.

Тодор чете много, нощно време до къс­но. Чете на газена лампа, на свещ, дори на светлината на огнището. Чете Степняк, чете Бакунин, Кропоткин, Чернишевски, Толстой, Арцибашев, Пшебишевски, Ницше, Досто­евски, Кнут Хамсун.......

Комунистите и анархистите решават да образуват единна театрална трупа. За да им попречат, властите им заявяват, че читалището има право да дава салона си само на дружества. Тогава те образуват дружество „Светлина" с председател - поетът Емануил Попдимитров, учител по френски език в гимназията. Тодор, заедно с Кирил Попов, играят в пиеси­те „Великденска нощ", „Към звездите" от Леонид Андреев. Когато изричат репликата: „Другари, и слънцето е пролета­рий!" - целият салон въодушевено ръкопляска на крак.  

 Божана, майката на Тодор, отдалеч познава, че той се прибира, за­щото е обикнал една реплика и сам патетично я повтаря на път за дома:

— Няма смърт за човека!... Умират само зверовете, ко­ито убиват! А онзи, който е убит, вечно ще живее... Няма смърт за човека!...

 „Няма смърт за човека!" - така се поздравява той и с при­ятелите си, когато са поетически настроени.

Както разказват за него близките му приятели, не е бил много приказлив младеж. Повече е слушал, от­колкото да говори. Но каже ли нещо - „хвърлен камък", може да се разчита напълно на него. Отдаде ли се на някоя идея, значи е сериозно. Затова е търсен и желан навсякъде. От това време е другарството  му с Кирил Попов и Методи Тонев, с които е седял на един чин в прогимназията, а по-късно в гимназията и с Асен Даскалов от Радомир.

Тодор има да учи още една година. И тази пос­ледна учебна година е ознаменувана със събитие, което ще развълнува целия град - ученическата стачка от 1919 г. в осмите класове на Кюстендилската мъжка гимназия. Стачката е насочена против догматизма в обучението и остарелите порядки в училището. Младежите образуват стачен комитет, в който влизат Асен Даска­лов, Иван Костов от Радомир, Тодор Ангелов и други.

Стачката започва на 12.10.1919 г. и продължава 34 дни. Учениците не влизат в клас, а манифестират с Ботевата песен "Хаджи Димитър" към градската градина. Тук провеждат събранията си, на които редовен оратор е Тодор Ангелов, проявяващ се и като добър организатор и масовик.  Понякога се събират и на "Хисарлъка". Там пеят революционни песни и стари руски романси, изпълнявани с плам най-вече от Тодор Ангелов. Не един път той дава тон за песента „Дружна песен днес да екне..." по музика на кюстендилския композитор Георги Горанов и по текст на Георги Кирков. Всички ученици са завладени от неговото обаяние, от топлите  и насърчителни думи, от дружелюбната  усмивка. С чудесния си певчески глас и ораторски качества, с артистичните си наклонности, той е като магнит за учениците. Той не подражава на никого, думите му извират естествено и от душа.

 

 

 

Към стачката се присъединяват и учениците от седмите класове. Стачкуващите са във връзка и с Девическата гимназия, която излъчва делега­ция при директора и заявява от името на девойките, че са солидарни със съучениците си. Ако не изпълнят исканията им, и те ще обявят стачка. Гражданството също е на страната на учащите се. На­стъпва истинска тревога в Министерството на просветата.

На въпроса на какво се дължи продължителността на стачката, Антон Батапов - съученик на Божаната отговаря: „Основната причина е в това, че Тодор Ангелов - Божаната беше един от главните й организатори. Той е искал тя да трае по-дълго, за да се подържа революционния подем на учениците и стачката да стане школа за възприемане и утвърждаване на революционните идеи".

И единението на стачкуващите, и подкрепящото ги обществено мнение побеждават. Министерството на просветата прави известни отстъпки. Направени са и облекчения по някои предмети. На никой от стачкуващите не е наложено наказание. Стачката е прекратена, но духовете в гимназията не се успокояват.

По внушение на Божаната /така го наричат вече другарите му/ започва подготовката на твърде шумната за това време пиеса "Разбойници" на Шилер. Директорът се съгласява с всичко, което предприемат учениците му. Тодор Ангелов с артистичния си усет определя учениците за главните роли, които режисьорът одобрява. „Поради недостиг на костюми за толкова актьори, беше се докарал като някой балкански харамия, с опънати потури, с елек и силяхльк, със затькнати чифте кремъклии пищови." - пише за него съученикът му Кирил Г. Киров през 1974 г. Изпълнението му предизвиква силни аплодисменти. Според други спомени на Моис Аврамов, оставени през 1975 г., Т. Ангелов е бил не само отличен организатор и оратор, но и притежавал артистична дарба. Той не я доразвил, защото бил убеден, че призванието му е било да бъде на една друга сцена - сцената на революцията.  

 

 

 

Учебната година завършва, матурата е проведена. През 1920 г. Тодор Ангелов получава свидетелство­то си за зрелост, удостоверяващо, че е свършил четирите курса на реалния отдел на Народната мъжка гим­назия в Кюстендил. Отбелязват примерно поведение.

Правото му да запише висше учебно заведение е вече в джоба. Чудесно право! А средствата ? С какво да учи ? Откъ­де пари ? Такава мъка го е налегнала... Така страстно желае да учи медицина... И тая мъка ще му остане за цял живот, но сподавена.  

Тодор едва изкарва за хляб. Войната е свършила и хо­рата се надигат от пепелищата, но работа още трудно се намира. Вече е завършил гимназия и не може както преди - зимата да се храни на обяд в трапезарията на благотворителното женско дружество. Тогава заедно с приятеля му от детинство Методи Танев, пак както през летните ученичес­ки ваканции, се наемат с временна работа на моста край реката.

 

 

 

И така, Тодор Ангелов получава първата политическа закалка в родния си град Кюстендил, тръгва пo трънливия, изпълнен с тежки изпитания път на професионален революционер, на борец против злодеянията на настъпващия фашизъм в България и Европа.

 

 

 

Учител в Пчелинци

 

След завършване на гимназия в гр. Кюстендил Тодор Ангелов по препоръка на своя съученик Първан Попов, родом от с. Пчелинци, Радомирско, е назначен за нередовен учител в същото село, където бързо спечелва обичта на децата и техните родители.

Тогава всяко село имало училищни настоятелства, кои­то назначавали учителите.

А нашите училищни настоятели - разказва Първан — бяха сдружени земеделци и почтени хора, та лесно ги убедих да извършат това добро дело...

Така през есента на 1920 г. Тодор пристига пеша във войнишкия шинел на брат си, който не смъква цяла зима от гърба си, защото няма друга дреха. Първото, което прави, е да научи децата на Ботевите песни.

В спомените на Попов четем : "Той беше висок, с възруса, къдрава коса, със сини очи, ходеше гологлав. Квартирата му беше една широка стая, където много често се събираха младежи и възрастни да пеят революционни песни и да разговарят по обстановката в страната." 

 

 

 

Първи май през 1921 година съвпада с Великден.  И  То­дор заминава на гости при приятеля си Методи Тонев в Перник, миньор по това време.  Комунистите и анархистите решават да направят първомайска манифестация. Двамата веднага се включват в организирането й. А това никак не е лесно. Манифестантите, около 500 души работници и интелигенти са обградени от полицията, а над главите им започва картечна стрелба. Напъхват ги в зимника на ка­зармата и започва дознание. Тогава Методи Тонев е бит до загуба на съзнание и изхвърлен на двора.

В също­то време обаче се вдига голям шум в Народното събрание и един от прогресивните депутати издейства освобождението на арестуваните.

Тодор си взима отпуска, за да гледа приятеля си. Храни го като дете. И така, докато го вдигне на крак...

Тази манифестация става причина да го уволнят от учи­лището в Пчелинци по параграф 101, въпреки протеста на селяните. Не е възможно вече да се надява нито на учителско място, нито на държавна работа. 

 

 

 

Войник - трудовак

 

Тодор се връща в Кюстендил, но е без работа. Помага на баща си, работи като бояджия. Но това не може да го задоволи... Отникъде помощ.

Търсят го в къщи, за да му връчат повиквателна за казармата. Но той не желае да се подчини. Всичко, което е видял през двете войни, го е накарало да се отврати завинаги от военщината. Затова възприема повиквателната като предизвикателство и лично оскърбление. Около една година чезне по селата като ратай. Но един полицай го разпознава, арестуват го и насила го зачисляват в Трудовите войски.

Като наказание го изпращат в една кариера за гранит срещу Бургас. Осем ме­сеца. След много актове на неподчинение го преместват в Ямбол.

То­дор е трудовак в казармата, но свободното си време прекарва на ул. „Търговска" в зданието на Коста Кафтанджиев, където се намира клубът на неговите идейни съмишленици. Пълно е с младежи и с часове разискват.

Атмосферата в Ямбол се нагорещява след няколко убийства.  Връхна точка на нарастващата възбуда в страната е разпоредбата на Правителството гражданите да си предадат оръжието. /Правилник за прилагане закона за обезоръжаване на населението в България, съгласно Ньойския договор.  Държавен вестник, брой 127 от 1923 г./

А в същото време отявлените врагове на всякаква демокрация продължават дейно да се въоръжават. Ямболските анархо-комунисти решават да направят митинг срещу наредбата. В под­готовката на митинга взема участие и Тодор.

На 26 март 1923 година след обяд той повежда всички­те си многобройни приятели-трудоваци. Събират се на пл. „Кобург". В същото време пристига войска и полиция. Те предупреждават митинга да се разпръс­не. Не се подчиняват. Започват да прииждат и граждани, въп­реки заплахите. Чрез зловеща провокация митингът е окървавен първо на самия площад, а после цяла България изтръпва от онова, което е станало в Ямбол и в казармите на Четвърта конна дружина.

След  като полицията не успява да разпръсне митинга, се намесват части на ямболския гарнизон и по градските улици се води няколкочасово сражение между анархистите и войската. Пристига и военен ескадрон от Сливен.  Същата вечер са извършени масови арести и започва драмата. С картечница в двора на казармите са разстреляни 22 души. Следващите дни има още няколко убити и заклани, много хора са измъчвани. На другия ден градът осъмва в обсадно положение. Всяко движение е преустановено.

Тодор успява да избяга, но е в трудовашката си униформа и е трудно да се крие. Едва се добира до ка­зармите, където го скрива трудовият началник - офицерът Василев от Кюстендил. Те са приятели и съмишленици. То­дор го търсят и военните, и полицията. Василев го взима със себе си и го измъква от Ямбол та чак до Кюстендил. Снабдява го с временен уволнителен билет № 598 от Управлението „в удостоверение на това, че той се уволнява окончателно от трудова служба от 4 април 1923 г. до навършване на срока й".  

 Тодор се укрива няколко дни в Кюстендил и после зами­нава за Горна Джумая.

 

 

 

Горна Джумая /Благоевград/

 

Когато се установява в Горна Джумая  Тодор е на двайсет и три години.  Наема се като бояджийски работник при майстор Григор и веднага си допадат с него. Майстор Григор има добро сърце и пее хубаво. Отначало То­дор живее в циганската махала, която е до казармата. Бързо си намира приятели сред комунисти, прогресивни земеделци, някои сандинисти от ВМРО и анархо-комунисти. След ямбол­ските кланета той решително е за единния фронт с комунис­тите. Нравствената му нетърпеливост час по-скоро да бъде унищожена неправдата е изключително силна. Сприятелява с Тодор Чопов и Ташо Комитов, макар и по-малък от тях. В горноджумайското читалище „Съгла­сие" Чопов става душата на артистичната дейност. Той привлича и Тодор в тая дейност, която никак не му е чужда. А в кафенето на Ташо Комитов с името „ИНТЕРНАЦИОНАЛ" се съ­бират всички свободомислещи хора на градчето, работници, дори нелегални, които Ташо укрива и храни. Той е единственият по онова време, който сключва граждански брак с другарката си Райна Клисурска. Тъкмо тя става причина Тодор да се запознае с Александра Шарланджиева /Саша/. И от този момент започват да се търсят. Тя е три години по-малка от Тодор и е пленена от неговата енергия и излъчване.

През пролетта на 1923 г., когато Тодор се заселва в Горна Джумая, местната организация на комунистическата партия е силна и авторитетна. В града има младежка група, профсъюзи и други организации под влияние на Партията. Сред изявените партийни фунционери са Иван Попов, Методи Алексиев, Коста Сандев, Асен Хаджиниколов, Васил Коритаров, Борис Костов, а по-късно Иван Илиев, Никола Лисичев и  Димитър Ацев. След години, далеч в емиграция, Тодор винаги ще си спомня и ще говори за тях с огромно почитание и обич. По своето революционно минало, житейски опит и висока духовна класа тия мъже ще превъзхождат във всичко противниците си и ще представляват  идеен елит, гордост в политическата история на този град.  

При една сбирка на българите емигранти в Париж по случай годишнината от Септемврийското въстание, Тодор ще им разкаже за Иван Илиев. Той беше гордостта на Партията — ще си спомни Божаната - с  необикновената си интелигентност, с култура, да не говоря за личния му живот, който беше пример за подражание. Към другарите си винаги беше сърдечен, искрен, откровен...

Всестранно надарена натура, Никола Лисичев работи с голям замах и всеотдайност. Той и Иван Илиев са хората, ко­ито правят на Тодор най-силно впечатление в Горна Джумая. В дискусиите с тях най-дълбоко те са вълнували ума му. С мнозина измежду комунистите скоро ще го свържат приятел­ски и трагични връзки...

Горноджумайските комунисти протестират чак в Народното събра­ние чрез своя депутат Владимир Поптомов срещу големите беззакония и спекула при разпределението и разпродаването на земите и безстопанствените имоти. Не случайно в изборите за окръжни съветници през 1922 г. и в изборите за народни представители през 1923 г., комунистите печелят най-много гласове. Този факт е особено знаменателен за Пиринския край, ката се има предвид силата на ВМРО. Избраните депутати и партийни органи­зации не отминават нито един въпрос, който вълнува населението. Борят се срещу скъпотията, срещу безработицата, срещу завземането на общински гори, срещу уволняването на учители с демократични идеи, срещу не­правилния начин на облагане с данъци, срещу настаняването на белогвардейските войски, в защита на гладуващите от Поволжието, за справедливо разпределение на таксите, за извън­реден данък от капиталистите, за борба против епидемиите, за благоустрояването и  т.н. По инициатива на комунистите в Горна Джумая се от­крива продоволствен клон на кооперация „Освобождение" с цел защита интересите на трудещите се от пиратст­вото на спекулантите. Тъкмо тези реални грижи, това единство между думи и дела на тогавашната комунистическа партията из­дига авторитета й.

 На 1 май 1923 г. по тесните калдъръмени и прашни улици на града  манифестират над хиляда души. Повече от шестстотин между тях са тютюноработници, ужасно ощетявани от ниските възнаграждения за своя труд. За­едно с манифестиращите крачи и Тодор.

На 2 септември 1923 г. Партията организира в Горна Джумая мани­фестация по случай Международния ден на младежта. Събират и кому­нисти, и анархисти, и земеделци, и много безпартийни граж­дани. Всички са предупредени да не се поддават на провокации. Независимо от забраната за провеждането и от властите, манифестацията решително преминава през два кордона въоръжени и униформени автономисти от ВМРО. Стигат до кафене „Венеция". Там един взвод войници са наредени за стрелба. Подпоручикът крещи и ги заплашва. Манифестацията за миг спира и продължава. Чуват се изстрели във въздуха. Манифестацията наближава моста. Там са им препречили пътя стражарите с натъкнати ножо­ве на пушките. Но щиковете отстъпват и манифестантите стигат площада...

Отношенията така се затегнаха — ще описва по-късно Тодор Ангелов, - че най-малкото изохкване щеше да предиз­вика една ужасна кървава баня...

Настъпва мълчание. Започват словата с безпощадно демаскиране на превра­та от 9 юни.

Един от ораторите е  Тодор Ангелов. Долу до него е околийският началник капитан Алексиев, побелял като хартия от яд и страх. През цялото време докато говори Тодор, той го моли да не възбуж­да тълпата, да не се горещи, да свърши час по-скоро.

Тази масова манифестация - заключава след време той - беше първа и последна акция на Партията от 9 юни до Септемврийското въстание.

 

"В навечерието на септември 1923 г. той ми довери, че ще вземе участие във въстанието", пише по късно Александра.

Трагичният завършек на Септемврийското въстанието е известeн. Тодор Ангелов е редовен боец в Горноджумайския въстанически отряд. Заедно с още 120 въстаници преминава тежкия, изпълнен с много неизвестности преход на отряда. С дълбока мъка понася неуспеха на въстанието. Въпреки поражението на Септемврийското въстание, въпреки че страната в тези дни е потънала в реки от кръв, въпреки че десетки, хиляди въстаниците са избити Тодор Ангелов не пада духом. По-късно, в спомените си за Септемврийското въстание, писани през юли 1933 г. в Париж, наред с изброяване на слабостите, той казва: „Въпреки тия отклонения и липса на какъвто и да е революционен опит, въпреки тежките загуби духът на Септември живее и не е далеч денят, когато масите, въоръжени от септемврийския опит, обогатени с една болшевишка организация под ръководството на комунистическата партия ще се хвърлят отново на щурм и ще празнуват своя втори победен Септември. Победата ще успокои духовете на падналите наши другари и ще бъде награда за останалите живи!" 

 

 

 

След неуспеха, на 30 септември 1923 г. много въстаници и ръководители са убити  зверски, между които Коста Сандев, Димитър Ацев, Борис Костов, Никола Лисичев и други негови бойни другари. Въстаниците от Разложко слагат оръжие и се предават на автономистите  от ВМРО. Въстаниците от Горноджумайския отряд се насочват към Предела и са разоръжени от четата на Никола Саверов.

Една част от войводите настояват участниците във въстанието да се ликвидират.  На 2 октомври в присъствието на Алеко Василев /Александър Василев или Алеко паша/, петрички окръжен войвода, е проведено съвещание, на което надделява линията на групата, заемащи ръководни постове от Разлог дейци на организацията. Под тяхно влияние се взема решение да се освободят арестуваните в околията – около 200 души, а 20 души ръководители на въстанието и на БКП (т.с.) да се вземат като заложници в четите на организацията.

От горноджумайския отряд четници стават М. Алексиев, Тодор Ангелов (Божаната), Г. Попиванов и Г. Захов, а от Разложко – Владимир Поптомов, П. Стефов, Ив. Чифлигаров, Г. Топалов, Вл. Седлоев, Л. Попстефанов, Г. Рачев, Г. Караджов, К. Патоков и др. Застъпниците на това становище, набедени за левичари, излагат разумни доводи, внушени не отвън, а плод на традиция, морал и целесъобразност. Приетите в четите на ВМРО комунисти не са случайни личности, а добри агитатори, организатори, ползващи се с уважение в околията. Деятелите на ВМРО в Разложко, а и Ал. Василев, оценяват комунистите по-високо в сравнение със земеделците.  Желанието е в четите на ВМРО да бъдат използвани политическите качества и боевите способности на комунистическите ръководители. Разбира се, не са без значение и земляческите и роднински съображения за приемане на това решение. По този начин част от тях са спасени от възмездието на властта и офицерите, за някои временно. Основателно е предположението, че заложничеството е не само хуманен жест, а “добре премислен план”.  ВМРО - заложниците са своеобразен, жив аргумент в бъдещите преговори с БКП и Коминтерна. Успоредно със задържането и контролирането на комунистите – четници, ВМРО продължава да залага на Демократическия сговор и правителството като фактор за укрепване независимостта и силата на българската държава – нещо, което най-пълно съвпада с организационните им интереси, така както те ги разбират.

Всестранното участие на ВМРО във вътрешнополитическите борби на Царството тласка напред започналото обезличаване на идейните позиции, нравствения облик и политическото поведение на македонското освободително движение.

 

Предстои Тодор съдбоносно да  се срещне с ВМРО - втората власт в тоя край, истинската.

Но периодът на  заложничеството за него се оказва и своеобразно спасение. С четите на Алеко Паша продължават да обикалят по селата - от Пирина до сипеите на Мелник...

 

 

По късно Александра Шарланджиева пише: "По непознат другар получих бележка от Тодор: "Жив съм с още неколцина другари от Банско и Разложко. Намираме се в Мелнишка околия." Искаше ми се да хвръкна още същия ден дотам. Веднага помолих да бъда назначена за учителка в Хърсово... През една лунна есенна нощ чух на прозорчето леко почукване. Излязох на чардака. Тодор се прехвърли през парапетите му. Беше облечен в четнически дрехи - с пелерина, с кепе на главата. В сумрака ми заприлича на испански хидалго. Най-сетне! Видяхме се, изплакахме се, нарадвахме се и се свързахме завинаги. По-късно ни се роди момиченце, което кръстихме в чест на въстанието Свобода."

 

Вече е 1924 година. Режимът от страна на старите комити се смекчава. Заложниците вече не са следени толкова зорко, не ги подслушват. Оставят ги сами помежду им и сами по селата. Нещо повече -  със знанието на Алеко, ги пускат в отпуска. Тодор не иска отпуски. Душата му се изпълва с радост, когато може да прескочи чардака и се приюти в стаичката на Саша. А тя винаги го чака, ден и нощ. Сърцето му постоянно е в Хърсово. Динчо войводата е съобщил на Алеко за отноше­нията на тоя четник с учителката Саша.  Рекъл е и други хубави думи за Тодор - добър четник, много издръжлив, болест не знае, весел е и все пее. Но си мери приказките. Говори разумно и без лъжа. Държи на думата си.

След края на учебната година Александра моли брат си Георги Шарланджиев да се застъпи пред Алеко паша, защото той знае цялата фамилия на Саша, бежанци от Горни Порой, Демирхисарско. Но брат и отива първо при Георги Пенков от ВМРО. На него Алеко нищо не може да откаже. Застъпва се и  Пашата се съгласява. В  края на юни го освобождава, при условие да се представи на  неговите хора в Горна Джумая, под чийто надзор ще бъде.

Така двамата  се завръщат и родата ги посреща с разтворени обятия. Всички  Щарланджиеви се радват на избавлението му... Тодор е и щастлив, и не е... Твърде се е променил градът в отсъстви­ето му... Няма ги клубовете. Няма го Тодор Чопов и много от другарите му. Едни са избити, други са избягали, трети са в нелегалност. Много черни забрадки среща по улиците и сърцето му се свива от гняв и болка. 

- Да си държиш езика зад зъбите! – предупреждават го, като се представя на ВМРО в града. Да си потърси работа и от работа – вкъщи! Но да се включи в дейността на читали­щето. Сега ВМРО  контролират всичко. Какви песни ще пее хорът, какви пиеси ще играе трупата и кои са в нея... И ни гък за нищо — къде е бил, какво е видял, какво е чул!

Тодор започва предишния си занаят — бояджилъка. Там се чувства най-свободен. Веднага щом намира работа, със Саша се венчават в началото на юли. Не в църквата, а в къщичката на брат й Ни­кола и снаха й Кица. Старият поп Аврам свършва тази рабо­та. Кум им е Методи Алексиев.

Наемат си стаичка в къща при добри хора, техни познати.

И така, Тодор ходи на работа и се връща вкъщи. От време на време като работи, запява. Най-много една своя песен, тя му напомня за миналото: „Не искам ковчег от злато, нито пок­ривка от свила..." В читалището е солист в хора. Като запее „Орльо, орльо, горско пиле, дай ми твоите крила!...", стените на салончето се тресат. Силен и топъл е гласът му - баритон. От вълнение тръпки го побиват. А тези, които го слушат, също се вълнуват. Много нещо казва той с тая песен и за себе и за тия, дето ги няма, и за надеждата - най-хубавото най-силното нещо в човека.  

Най-често са им на гости Ташо Комитов и жена му Райна, а и те на тях. Кафе „Интернационал" отново работи. Тодор пак го посещава, но не е същото! Нито хората са същите!

По един неуловим начин Тодор разбира, че в града отново се извършва някаква конспиративна дейност, но изглежда е много дълбоко потулена и малцина са посветени. Не е чудно, разби­ра се, след такъв разгром и толкова жертви!...

Всъщност Методи Алексиев още в края на изтеклата го­дина и началото на 1924 година успява да установи връзка с Централния комитет и Партията, начело със Станке Димит­ров. Задграничното бюро  енергично подпомага Партията в новата й нелегална и трудна в тази обстановка работа.

На 2 август във вестник „Илинден" е публикуван Май­ският манифест. Той експлодира като бомба. Духовете се повдигат.  По улиците на Горна Джумая настава оживление.   Но полицията и войводите, на които този Манифест бърка право в очите, едва сдържат беса си. С настръхнали лица гледат, псуват, заканват се...  

На 9 август вестник „Илинден" и други вестници публи­куват отричането от манифеста с подписите на Тодор Алек­сандров и Александър Протогеров.

На 31 август е убит самият Тодор Александров.  Следва най-грозния период на разчистване на сметки сред крилата на ВМРО, водещ до разцепване на организацията и постоянни междуособици.

Започва хайка срещу всички противници - истински и набедени - на Тодор Александров; сре­щу всички привърженици - истински и набедени - на Алеко Паша; срещу всички заложници, спасени от него. За бившите въстаници започва повторен, много по-страшен ад...

На 13 септември 1924 г. Горна Джумая осъмва блокирана от войска и чети на ВМРО.    Градът е настръхнал. По улиците се виждат само въоръжени до зъби четници, стражари и войници. Вървят, чукат с приклади по белязаните къщи И арестуват мъжете в тях. Казармата и участъкът отново са пълни. Земеделци, анархисти, комунисти... Най-много комунисти... Разпити, побоища, изтръгнати показания, смърт!  

Идват и за Тодор. Никой не е изненадан. А Саша мълчаливо плаче, но не смее да се отпусне - за­ради Тодор и заради рожбата в утробата, да не я погуби.

Избити са четници на Алеко, илинденци, санданисти. По улиците, по площадите, пред жени и деца, посред бял ден!...

А Тодор в това време е в зимника на съдилището до затвора. Бит-пребит като другите до него. Искат да подпише декларация, че се отказва от идеите си, да признае, че е участвал в заговор срещу ВМРО, да оклевети другарите си. Но той е готов по-скоро да умре, отколкото да стори това. И си плаща. С рани, с кръв и болки. Има само една мисъл в главата - да издържи!...

Телата на другарите му са смазани от бой. Съдбата им е неизвестна. Те нищо не знаят.   Денят и нощта са се слели. Седмици минават.  

А мъките на Тодор наистина не са малко. Бият го за това, че за него се е застъпил Георги Пенков, че е бил спасен от Алеко, и със стара дата - за това, че е бил въстаник.   Бият го просто за това, че не е „наш"!...

Най-сетне в къщи. Това е към края на октомври 1924 г. Целият е в синини!  

Потресен е, смазан е от всичко, което е видял и научил. И Тодор се разболява тежко, тъкмо излязъл на свобода. Този як мъж, който дотогава не знае болест, два месеца се мята между живота и смъртта. Дни наред е в безсъзнание. Отгоре на това са си свършили всичките пари.

Междувременно се предприемат действия за възстановяване на работата на БКП в тези тежки условия . Започва да работи помощната мрежа на партията. И тъкмо оттам тръгва провалът на партийната организация в града по един нелеп начин. Започва следствие. Нов провал и нови жертви.

Тодор по това време е още прикован на легло. В края на декември, за Нова година, слаб и изтощен той се вдига.

 

На 11 януари 1925 година, му се ражда момиченце. Тежко раждане. А Тодор само се разхожда в двора напред-назад. На четвъртия ден, след раждането, няма по-щастлив човек от него!  Щом е момиче, разбира се, ще се казва Свобода! 

 

През февруари 1925 година, в пиринското село Сърбиново се свиква Конгрес на послушните делегати от ВМРО, начело с майсторите на чистката, демонстрирана блестящо на 12 септември 1924 г. в Горна Джумая. Защото Иван Михайлов няма да търпи до себе си никой, който стърчи над него със слава, геройства, ум и ав­торитет. Само една глава трябва да стърчи в Организация и тя трябва да е неговата! От ВМРО са изхвърлени всички с най-малък оттенък на ляв уклон или демократичност.

 

Но междувременно всеки трябва да намери начин да преживее... Как? Пари няма. Работа няма. Само тежка физическа. За друга не може и да се мисли. Но и такава трудно се намира. Зима е. Мъртъв сезон за бояджиите. И Тодор пак работи всичко. Цепи дърва, дипли тютюн, поправя зидове. Някога го викат и нещо да боядиса.  

И Саша работи, когато може, защото гледа детето. Шие, дипли. От труд не се боят.

И през цялото време, каквото и да прави Тодор, в главата му е заседнала мисълта - изход?... Какво ще прави занапред? Да бягат? Накъде? С кого? Как? Та той няма право никъде да иде без разрешение от Организацията. Като заточен е в града, в който живее със собственото си семейство.  

Бях свободен - разказва Тодор, — но без да мога да гово­ря с никого на улицата, било в кафенето. Това са едни от най- тежките ми дни. Бях като прокажен...

И навсякъде по петите му са хората от Организацията. Те са пълни господари на съдбата му. Те са господари на целия край!

 

След атентата в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г. още вечерта са арестувани много прогресивни хора, сред тях и Тодор Ангелов. Откарани са в кауша на Горноджумайската казар­ма, но никого не пускат при тях. Отново обвинения, бой, мъчения. Това са обикновени хора, редовни привърженици на демократични и антифа­шистки идеи. В града и в селата почти всичко е унищоже­но - отявлените противници на Тодор Александров, привърженици на Алеко паша, останалите живи санданисти, видни ръководители на земеделците и комунистите, известни анархисти.

  

Минали са около двайсет дни и една вечер извеждат Тодор от кауша. Казват му, че го освобождават, но да се прибере право в къщи. Тодор е в недоумение, останалите също не вяр­ват - нещо друго му кроят... Той ги поглежда и се прощава с тях.

 Прибира се по тъмното и все чака да изсвири отнякъде куршум или да се нахвърли някой с ножа... А той е с голи рьце. Но пристига благополучно. Радостта в къщи е огромна. На  сутринта  на вратата тропат хора на Организацията.  Всички изтръпват, дошъл е неговия ред.

Но му казват да се облече  и отиват в читалището, вика го Иван Мотикаров.  Оказва се, че са го включили в новата пиеса ! Трябвало артистът не само да играе, но и хубаво да  пее. Сам Мотикаров се сетил за него и наредил да го освободят. А той е един от сегашните големци на Организацията и командва читалищната дейност. Самият Мотикаров е от Радомир, където има голям чифлик. Този път иска да се представи на съгражданите си с хор и театрална трупа. Самодейците от Горноджумайското читалище „Съгласие" ще гостуват на Радомир под командването на Мотикаров през септември.

И така, Тодор всеки ден ходи на репетиции в читалище­то. Сезонът за бояджиите е настъпил, но работата му значително е намаляла. Той е белязан човек и въпреки добрите чувства и уважение към него, хората отбягват да го наемат, защото ги е страх от  Организацията. Тодор е вече постоянно следен. За излизане от града и дума да не става! От дома - до читалището! Най-много да прескочи до някоя кръчма, но наистина вече няма кого да види. Не може да се среща с познати, не могат да си приказват.

 

През август Ташо Комитов е зверски убит заедно с осем комунисти. Тодор е потресен от смъртта на своя близък приятел, почти единствен, който е останал в града. Тодор се променя буквално пред очите на хората. Вече не може да се усмихне. Той страда. И мисли. Какво да прави? Рано или късно ще го стигне участта на Ташо. Така ли ще се остави?  Как да живее?... Този силен мъж се чувства унизен от всичко. Той не може да понесе дълго това. Но даже да намери работа?... Как да се примири и заживее мирно-тихо?  А и никаква гаранция, че той ще бъде пощаден. Сигурен е в това. Няма да го оставят! Всички избиха.

Такива мисли денонощно тревожат Тодор. Горят го. Пър­вата му идейна любов - анархическия бунт — му изглежда някак си все по-нереална. Животът е все по-суров и много по-сложен...  Какво да прави? Тоя въпрос с всеки изминат ден се изпречва пред него с неумолима яснота и след смъртта на Ташо Комитов няма друг отговор, освен да бяга! Да бяга, докато е още време! Но как да избяга? Сам? Разговаря трезво и разумно със Саша. Излага й всичките несгоди и неизвестности на емигрантския живот. Саша решително отказва да се разделят. Където той - там и тя! Детето също не могат да оставят. Наистина, чужбина с пълна с неизвестност, но и тук риск, и там риск... Поне да си е с тях детето, все един от двамата ще намери работа, скромни са, ще се оправят, ще преживеят... Саша е смела и предприемчива. Убеждава го. Но на никого не трябва да казват нищо, дори на най-близките си.

 

И така, решават - бягство! 

 

 

 

Планът и бягството

 

Най-напред Саша отива при Мотикаров. Една сутрин за­едно тръгват с Тодор за читалището и докато той репетира, тя разговаря с войводата. Той я познава добре, понеже тя преди да роди е пяла в хора, а с Тодор са играли заедно в една пиеса. Саша му се примолва да придружи Тодор до Радомир - репертоара на хора го знае, ще участва в последните репетиции и ще се яви на концерта. Мотикаров се съгласява, тъй като я цени за предишната й дейност в чи­талището. Това е първата част от плана на бягството, която успява. В никой случай не бива да му споменават още тук, че искат да идат в София, тъй като може да му се види подозри­телно. Като стигнат в Радомир, те са намислили да му кажат друго нещо... 

Най-сетне денят на заминаването настъпва. Това е към последната десетневка на август. Саша е особено раз­вълнувана, когато се разделят с близките си, но все пак се сдър­жа. Взема на ръцете детето, което е на осем месеца.   

В Радомир Саша не си оставя детето на никакви родни­ни, защото такива липсват.  Договаря с една от жените, която пази дрехите и багажа на артистите, да го погледа, докато хорът изпълнява програмата си. Бебето обикновено е кротко и весело, та се оказва лесно да го забавляват. 

Концертът и представлението са изнесени с всич­ки салтанати - речи, букети и т. н. С голям успех за артис­тите, които играят „бетер истинските"!... Овации и цветя по сцената. Особено за Тодор, който пее и играе.  

Отвеждат ги на гуляй по случай отличното представле­ние. Там Саша, като използва доброто разположение на Мотикаров след пожънатата слава, разказва му, че брат й Георги е болен от туберкулоза и лежи в Александровска болница, че е на умиране... Тук са съвсем близо до София и би било хубаво да идат да го видят, а може би да се простят с него завинаги. После ще се върнат сами в Джумая. Къде ще стоят с това дете!... Мотикаров познава Георги Шарланджиев и го уважава като търговец.  

— Отивайте! Но като се върнете, да се явите пред мен!- казва властно той.

Подписва се върху бланка на ВМРО, за да не ги спре ня­кой на гарата. Саша едва прикрива радостта си. Но с Тодор не тръгват веднага. Чакат всички да се понапият. Тогава се измъкват и право на гарата!  Хващат нощния влак и без всякакви провер­ки на сутринта пристигат в София. Когато слизат на гарата, още не могат да повярват, че са прехвърлили „опасната зона". Сега, ако могат да хванат някаква работа из вътрешността на страната и да си изкарват хляба без „попечители"...

От гарата отиват наистина при брат и Георги в Алексан­дровска болница. Той никак не е добре, но се държи мъжки. Двамата му разказват положението си. Молят го, ако има поз­нати в Просветата, да им помогне да станат учители някъде в Стара България. Той загрижено ги слуша. Учители?... Кой знае... Тежки времена!... Ще се опита. Дава им малко пари за хотел. Прощават се и отиват в хотел „Лондон" на бул. „Мария Луиза" към Лъвов мост. Съдържателите му са също бежанци - земляци от село Горни Порой. Приемат ги, настаняват ги. Как така са дошли в София?... Ами, ще стават даскали в Стара България, пък и брат и Георги е болен... Под този предлог оправдават навсякъ­де престоя си в столицата. Но с учителството нищо не става. Ами сега? И парите са на свършване. Пък и трябва да напус­нат хотела, тъй като там по-лесно могат да ги открият.

Свързват се с Първан Попов, приятеля на Тодор от ученичес­ките години в Кюстендил, съдействал му да започне като учител в с. Пчелинци. Той живее до самата гара, в къщата на Ангел Хад­жийски. Първан ги приема като роден брат и ги приютява при себе си. По това време той е на работа в жп завода на гара София. Живеят при него нелегално около десетина дни. Заедно си блъскат главите как да се избавят живи от неволите си. Явно е, че трябва да напуснат България. Но как? Паспорт? Пари?... Първан решава да се довери на хазаите си. Ан­гел Хаджийски е председател на Българския железничарски съюз, уважаван и дългогодишен майстор в жп завода на гара София. Членува при широките социалисти. Има голям авто­ритет пред властта и е рядко добър човек. Отнася се съчувствено към гостите на Първан. Взема присърце участта им и се наема да им помогне. Не ще да е лесно, но имал приятели и земляци в Дирекцията на полицията. Ще гледа с тях да им уреди фалшиви паспорти за чужбина... За тази цел решават с Първан, че е по-добре да се преместят да живеят другаде, за всеки случай. Могат да направят проверка и тогава бай Ангел няма да успее да ги оправи. Но къде да отидат?... Саша се сеща за бившия директор на Самоковския американски колеж - пасторът  Маркъм. Той има печатница в София и издава протестантски вестник „Зорница". Запомнила го е като много благороден човек, го­лям демократ и истински християнин. Не вярва да откаже помощ. И тя не бърка, защото точно по това време Мар­към излиза в защита на българските антифашисти и жертви. Той води чуж­дестранни журналисти, дипломати и политици при известни обществени и културни дейци, за да отразят зверствата и беззаконията на терора.

Отиват  с детето при него и му разказват драмата си. Той ги разбира и наистина се заема да им помогне, осигурява им и известна сума пари.    

И така след известно време заминават за Лом, а оттам вече са на парахода за Австрия.

 

 

 

Австрия

 

След напускане на Родината - на 25.10.1925 г. започва емигрантският живот на Тодор Ангелов. Живот, изпълнен с лишения, мизерия, много рискове и голяма неизвестност.

Но те не са в състояние да сломят борческия дух на септемвриеца Тодор Ангелов.

В спомените си жена му пише: "Той беше бодър, весел и уверен в преодоляване на трудностите". 

 

 

 

В Австрия се свързват с български емигранти.  Те им осигуряват приют в бараки, дават им дрехи и храна като за начало. Но работа няма, а и със закон е забранена за чужденци. Каквото успеят да припечелят междувременно, отива за прехрана и за бебето. Получават вестници от Родината - "Балканска федерация" и "Македонско дело". От тях научават за нови зверства на фашистката власт, както и за задочната смъртна присъда на Тодор Ангелов за участието му в Септемврийското въстание.

Но едно зло не идва само...

Получават писмо от България, в което им съобщават, че братът на Саша – Георги Шарланджиев е починал от туберкулоза. Това е първа­та смърт след раздялата на Саша с близките й - любимият й брат, покровител и на двамата, който толкова е направил, за  да бъдат заедно и живи... Саша го оплаква във Виена с горе­щи сълзи. И двамата дълго скърбят по него.

Безработицата продължава, безпаричието също. Живеят от подаянията на приятелите и работа на парче. Но в свобод­ното си време учат немски и много четат, главно литература на руски и български.  

По това време влизат във връзка с другари от Франция. Получават оттам плетени обувки, изработени в едно ателие от емигранти. Те им пишат, че в Париж има много като тях, че по-лесно се намира работа, особено за бояджии, и че жи­веят пълнокръвно. Тодор и Саша решават да заминат. Правят една прощална снимка с приятелите си - Сашо и Мара Междуречки, Дино и Вера Кьосеви и се разделят.

Месец юни 1926 г. се качват на влака от гара Остбанхоф във Виена и потеглят за Франция...

 

 

Франция

 

 Когато Тодор и Саша пристигат в Париж на гарата ги посрещат приятели. Отиват да живеят в едно пред­градие на Париж - Сартровил, на 23 км. от Версай. Пътува се с влак. Настаняват се в хотела на мадам Бутей, на Авеню дьо ла Репюблик. В това предградие е съз­дадено ателие за плетене на обувки от сърби, хървати, италиан­ци, българи... - все политически емигранти. Те са писали на Тодор още във Виена и той веднага почва работа. Сезонът за плетени обувки, много модни по онова време, е в разгара си.

Тодор и Саша четат парижкия печат, защото се спра­вят с езика много по-добре, отколкото в Австрия, тъй като са учили френски в гимназията.

Те живеят в една стая. Хазяйката им мадам Бутей им услужва с каквото може. Саша гледа детето. То вече е на година и поло­вина. Решава да го отбие от майчината храна, та да може и тя да работи за по няколко часа, когато Тодор е вкъщи.

Но сезонът на плетените обувки свършва, а заедно с него и работата в ателието. Тодор опитва да се глави като бояджия, безуспешно. Зимата настъпва, а работа все няма. Стопяват се всичките им спестя­вания от обущарското „златно лято". Остават почти без сред­ства. Решават Саша да търси работа, а Тодор да я замества в домакинството, да готви неизменното ядене от боб и леща, да гледа детето и да го храни с това, което има. Налага се да се преместят в Париж.

В късна есен се настаняват в един хотел в най-бедния квартал в сто­лицата. Пак с приятели. Този хотел е едно малко българско гнездо от емигранти с най-различна участ. Вечерно време се събират всички заедно, говорят си  и пеят.

Саша намира за около месец работа в цех с машини за изработване на самолетни части на най- ниската надница. Тя отново се впуска да търси работа. Този път обикаля големите магазини. Ангажират я в ателие за кроячи на долно бельо, пижами и пр.

Но и тук не се задържа дълго, защото...

Защото Тодор в свободното си време се занимава с по­литическа дейност. Мизерната обстановка, пълната неси­гурност в утрешния ден не ги сломява. В празничните дни участват в устройваните от френските им другари излети, тържества, сказки. Въпреки забраната за участие на чужден­ците в политическия живот на страната, идеята и чувството за солидарност срещу социалната несправедливост ги кара да се влеят в местните протестни демонстрации. А българ­ските изгнаници си имат и свое любимо място за другарски срещи, за идейни спорове и обмен на вести. Това е гара Медон до Париж. Колко народни и революционни песни са кънтели и колко Ботеви стихове!...  Тодор още не е организиран член, още е просто симпатизант — по дух, по убеждения, по участ.

Но в Белгия  вече е убеден комунист. Какъв е вътреш­ният му процес на идейно развитие е трудно да се гадае, защото липсват точни данни и спомени на близките му. Може би е резултат на ми­словна преоценка след четене и анализ. Лице в лице, унищожителните и обезличителните социални процеси карат Тодор да осъз­нае, че само съзнателната и организирана борба може да се противопостави на царящата обреченост.

 За дейна натура като Тодор решаващото винаги е било осъществимата възможност за отстояване на личното дос­тойнство чрез дисциплинирана борба. Личният пример за него е решаващ. Революционният опит, работа с хора и солидарност на практика винаги са го ръководели. Трайните, изпитани приятелства с комунисти, политическата и социална обстановка в държавите, където емигрира, тежки­те условия на живот, всичко това го кара да търси практичес­ки терен за душевно и физическо оцеляване и, следователно, членство в политическа партия с реално изпитана сила.

И така, Тодор все по-дейно, все по-рисковано и все по- безкомпромисно се включва в революционните борби на обезправените.

Всичко това не убягва от очите на френската полиция и започват да ги следят.  

В един мрачен февруарски ден към края на месеца Тодор и Саша получават съобщение да напуснат страната в срок от 3 дни. В противен случай ще бъдат екстернирани до една от границите й. Но те нямат нито пари, нито желание да напус­нат Франция и не изпълняват наредбата. След изтичането на срока при тях пристигат представители на властта—да разбе­рат на място защо не са се съобразили с предупреждението. Тогава ги конвоират по етапен ред до белгийската граница, тъй като е най-близо и държавата няма много да се охарчи. Така, поради пестеливостта на френската полиция, в началото на ме­сец март 1927 г. тримата се оказват на белгийска територия с пари за билети до Брюксел.

 

 

Първият период в Белгия

 

Първата официална полицейска регистрация на новото емигрантско семейство българи в белгийската столица е от 17 март 1927 година. Ще сменят много адреси.

Но засега се настаняват на квартира на ул. „Вербугхавен" № 121 в индустриалния квартал Скарбек. Пейзажът е непри­ветлив, дори грозен...  Но затова пък никой не ги преследва. Позволяват им да работят, стига да намерят как­во. Не малко политически емигранти са намирали тук тихо пристанище. Тодор и Саша заварват оживен политически и културен живот. И тук пулсът на международните събития се чувства силно. Но колкото и всестранна да е белгийската информация за събитията в света, съобщенията за България, за балканските страни стигат до тях като ехо. Твърде нередовно получават български вестници и най-често се осведомяват „чрез уста" от някои новодошли емигранти, гурбетчии или студенти.

 

 

Тук, през 1927 г. Тодор Ангелов става член на Бел­гийската комунистическа партия и секретар на българската група политически емигранти, между които има и участни­ци в Септемврийското въстание, студенти и преселници за препитание. Групата събира помощи, разпростра­нява вестници, посреща емигранти, устройва чествания.

 В своята книга „Страници" близкият му приятел Борис Милев е описал подробно това съдбоносно събитие в неговия живот. Няма свидетели на това как точно е протекъл  вътрешният му процес, за да стане убеден комунист, образец на партиен дълг, на съзнателност, на изключителна дисцип­лина и безупречно нравствено поведение. 

Тодор се отличава с начетеност и голяма любознателност. Говори много хубаво със своя дълбок, матов глас, с ясната си и логична мисъл. Освен това е много весел по нрав, извънредно от­зивчив, общителен, искрен, непринуден и безкрайно предан приятел.

Най-хубавото нещо в него е оптимизмът му. Тодор е неизтощим оптимист — казва за него Борис Милев. Привлича хората около себе си и те му се доверяват. 

 

 

Организацията на българските комунисти има за цел да съдейства на Задграничното бюро на ЦК на БКП и на Емиг­рантската комисия на ЦК на Белгийската компартия.

Като член на последната, Тодор участва и в кварталната ядка на орга­низацията. Редовно бива канен на събранията на Брюксел­ския актив. Поддържа контакти и с останалите национални партийни групи, организирани по езиковия принцип - сърби, хървати, поляци и пр.  Той е в посто­янна връзка и с френските емигрантски и партийни центрове на левицата. И преди всичко с тези на българската револю­ционна емиграция. Цялата дейност е подчинена на разобли­чаването на нарастващия фашизъм в България и Европа, на обединяването на всички групи - студентски, профсъюзни, македонски дружества и др.

Но в личния живот на Тодор, в ежедневната битка за съ­ществуване на младото семейство, започват най-тежките дни от емигрантството им. Постоянната безработица и лишенията си казват думата. Първо идват болестите, дъщерята се разболява от костна туберкулоза, а болестта ѝ оставя недъг за цял живот. По петите следват пораженията от голямата капиталистическа криза и безработицата.

Затова през 1930 г. Тодор Ангелов използува обстоятелството, че по случай сватбата на цар Борис Трети се дава амнистия на жените- емигрантки. Така Александра със шестгодишната Свобода се завръщат в България. Смъртната присъда на Тодор Ангелов, обаче, е в сила и така ще бъде до края на живота му.

Сякаш белгийската полиция е чакала семейството му да замине и буквално на другия ден, на 29 октомври 1930 г., получава заповед да напусне страната. И го екстрадират в Люксембург. Завръща се чак на 28 февруари 1931 година с разрешение на белгийските власти. Точните причини не се знаят - нито за изгонването му, нито за приема­нето му. На чужденците е забранено да участват в полити­ческия живот на страната. Може би са узнали за участието му в Международния ден срещу безработицата? Може би са преценили, че този българин не е само слушател на събрани­ята на белгийските комунисти? Може би са получили донос срещу него? Може би...

Но тези четири месеци в Люксембург са едни от най-тежките в емиграцията му. Сам. Без постоянна работа. Без перспектива. Изпълнен с мъка и тревога за далечното пътуване на детето и жена си. Старата му хазяйка събира писмата, които получава на последния си адрес в Брюксел, а приятелите му ги взимат и препращат.

 

 

Най-после дълго писмо, от Саша! Пристигнали са благо­получно. От София заминали направо за Горна Джумая. Там ги посрещат със сълзи на  радост.

Когато се завръща в Брюксел, Тодор се отдава изцяло на политическа дейност, без илюзии за някакъв личен щастлив живот. Остава само сладостно горчивата връзка на писмата. Писма от далеч, непреодолимо далеч. Тодор получава дълги и самостоятелни писма и от своята пораснала, но все още боледуваща дъщеря от сана­ториума във Варна.

А той работи колкото да се прехрани сам.

Започва последното десетилетие преди Втората световна война. Десетилетие, в което фашизмът укрепва и минава в настъпление. Започват да се явяват и нареждат фигурите, да се определят враждуващите лагери и ходове в бъдещия кървав шахмат, с истински жертви, чийто турнир ще започне на 1 септември 1939 година, но с прелюдията преди това в Ис­пания.

В цялата тази напрегната политическа обстановка Тодор работи всеотдайно. Той е навсякъде. На конгреси, на дискусии. По негова инициатива в Брюксел се създава Сла­вянски комитет за обединяване на сръбски, български, хър­ватски, бесарабски и др. емигранти против фашисткото влияние. Също там се провежда международен студентски антифа­шистки конгрес. Тодор дава инструкции за линията на поведение на конгреса на отговорника от българската група.

Среща се с Владимир Поптомов във Франция, дошъл с мисията да се изготви меморандум по македонския въпрос до ООН. Тогава той му предлага и през юли 1933 г. Тодор написва своя доклад-спомен за Септемврийското въстание. Българ­ските емигранти в Белгия и Франция с подкрепата на прогре­сивните среди провеждат съвместни акции срещу съдебните процеси в България и срещу многобройните убийства.

 

 

Лайпциг­ският процес е от големите идейни преживявания на Тодор Ангелов. Създаденият Славянски комитет се включва активно в международната кампания за защита на Георги Димитров. Когато Магдалена Димитрова пристига в Брюк­сел, Тодор е от най-ревностните организатори на събрания и митинги не само от емигранти, но и от белгийци, на които Магдалена разказва за процеса и разобличава фашистите, говори за СССР и борбите в България. Той е през целия й престой с нея, изпълнен с възторг от Димитров, както и всички демократично настроени хора по цял свят. 

 

Когато избухва Гражданската война в Испания и републи­канското правителство отправя призив за помощ към всички антифашисти в света, Тодор решава незабавно да се отзове. На Спас Банджович и Райко Керемидчиев, с които е прия­тел още от Виена, той поръчва да останат известно време в Брюксел, за да подготвят нова, по-голяма група за Испания. Както и правят. А Тодор е от първите, който организира 6 души български и белгийски доброволци.

На 16 декември 1936 г. с влака в полунощ те заминават за Париж. Започва въоръжена борба срещу мощен враг - испанският, немският и италианският фашизъм.

 

 

Интербригадист в Испания

 

В очите на чуждестранните антифашисти-интербригадисти и на хиляди хора по света Испанската гражданска война представлява двубой на доброто срещу злото, на демокрацията срещу фашизма. Затова го приемат като твърде лично преживяване.

Когато Тодор пристига в Албасете, току-що започва да се създава 15-та бригада, в чиито редове ще  бъде зачислен и той. Боевете са жес­токи и нуждата от бойци нараства ежедневно. Води се трес­кава денонощна работа за организиране на новодошлите, за тяхното въоръжаване и подготовка...

 

 

18-ти батальон,съставен главно от българи, но и испанци, приема името на Георги Димитров, влиза в състава на 15-та бригада и се готви да замине на фронта при Харама.

Белгийците му предлагат да оста­не в техния батальон, но той не се съгласява. Толкова отдавна не е живял сред сънародници заедно! През летните месеци прииждат още българи - главно от емигрантите в Европа.

 

 

Рано сутринта на 12 февруари батальонът бива извозен до Тахуня — на 12 км от Чинчон - и веднага изпратен на фронта при река Харама. Задачата е на всяка цена да задържат пътя за Мадрид - меж­ду Сан Мартин де ла Вега и Мората да Тахуня.  

Наред с останалото, поставят на Тодор задача да организира прехраната на 800 души. 

Адът ще дойде следобед, когато фашистите с точни попадения ще бомбардират Мората да Тахуня. То ще плам­не в пожари и димът във въздуха ще задушава хора и живот­ни... Но кухнята ще оцелее, както и Щабът, и автомобилни­ят парк... Един взрив ще захвърли някъде Тодор и ще лежи така безпаметен и оглушен, но невредим.  

На другия ден научават, че Албасете е бил почти разру­шен от фашистката авиация. 

15-та бригада и оцелелите българи от нея остават в окопи­те на Харамския фронт до средата на юни. През това време ще узреят и преживеят немалко събития...

Нала­га се бойците да бъдат постоянно нащрек. Тази изтощителна война ще остави в паметта им тежък спомен и някои лаконично ще обобщят: „пет дена парче хляб и цяла година въшки..."   

И тук Тодор прави всичко възможно за повдигане духа и решимостта на бойците. Неговият боен другар-интернационалистът Рачо Куцаров споделя, че в срещите на българите  Тодор Ангелов често пее песента „Орльо, орльо, горско пиле”. (По стихотворението „Овчар македонец”, Скитнишки песни - Иван Вазов)

През май месец 1937 г. в Албасете  пристига Съби Дими­тров, за да замести Стефан Папазов. Сега на неговите плещи пада тежката грижа за българските доброволци, пръснати по всички републикански фронтове.

Още в първите сражения българите се проявяват на ниво, бият се с упоритост и героизъм, дават и свидни жертви. Изпращат ги в най-застрашените места, в най-тежките сражения, в беззаветна защита до смърт. Бал­канската рота в батальон „Домбровски"  почти изцяло загива. Първите състави на батальоните „Телман", „Чапаев", „Георги Димитров" - със значителен брой бълга­ри – дават много жертви и са възстановявани после отново. Дори българският буржоазен печат, дори докладите на легацията в Мадрид отбелязват, че българските интербригадисти не само се бият храбро, но увличат и повдигат духа на испанските републиканци; че българите са измежду най- добрите бойци в Испания.

Основавайки се на опита и организаторските способности, възлагат на Тодор да се заеме с интендантска­та част на батальона „Георги Димитров". Това в момента е по-необходимо. Френският език ще му помогне да се разбере с испанци­те и с другите интенданти на батальоните. Като дисциплиниран комунист, той приема и ревностно се заема с работата. Много е общителен не само с българи­те, но и с другите националности.    

 

 

 

„Тогава той беше само просто един четиридесет и пет годишен мъж, голям ве­селяк и голям приятел на нас, младите - пише в спомените си Александър Миленков от батальона. Постоянно пееше, караше ни да играем хоро, когато ни видеше посърнали, изобщо знаеше как да ни разтуши. Под тая измамна външ­ност на добродушен чичко, ние не можехме да подозираме, че се крие голям конспиратор, който след години ще стане един от организаторите на Белгийската съпротива по време на окупацията.”

 

На 5 юли 1937 г. започва битката при Брюнете. Това е най-голямата републиканска офанзива от началото досега, поредната битка за Мадрид, най-тежката и най-кървавата през цялата война. По ожесточение тя не отстъпва на битката при Харама.

Ре­публиканските армии трябва да осъществят две атаки, като главната е предвидена да започне на север от шосето Мадрид-Ескориал, в сектора на Валдерморильо, а другата - на юг от Мадрид, в сектора Черо де лос Анжелес. В първата участва 5-и корпус, където е включена и 15-та бригада. Тя е попълнила загубите при Харама с нови доброволци, които образуват 6 батальона, един от които „Георги Димитров".

Кота 660 на изток от Вила Нуева да Каняда се превръща в морга за бойците. Там е и 15-та бригада. Битката е безпощадна. На 23 юли оцелелите бойци са изпратени на фронта срещу Вила Франка дел Пардильо и Вила Франка де Каняда - разрушени до основи. Брюнете и по-далечните села са обхванати от дим. Горят от бомбите неожьнатите жита на полята. На 24 юли боевете стигат връхната си точка. Фашистите променят плана си, като стесняват фронта и се съсредоточават в една посока - Брюнете. Това е вече въпрос на чест, на живот и на смърт. Републиканските войници наистина са минали през чудовищни изпитания. Проявили са неверо­ятен героизъм, за който наистина не съществуват думи, но са накрая на силите си. Фашистите пробиват позициите им по двата фланга. В средата - също, като превземат Брюнете.

В свое писмо Тодор Ангелов пише : "Ние сме слабо въоръжени, но с високия дух и дисциплина побеждаваме врага, но не можем да отговорим на техните авиани".

Загубите в хора и от двете страни са ужасяващи.  Особено много са жертвите сред интернационалните бригади. От 445 бойци в батальон „Георги Димитров", до края на битката остават живи 143 души. Настъпва кратка почивка. Батальон „Георги Димитров" е изпратен в едно село край Мадрид за реорганизация и попълване. Отново нараства до 563 щика и заедно с другите стари и нови бригади заминава за фронта.  

В боевете при Брюнете Тодор Ангелов е ранен в лявата ръка, но не напуска до края полесражението. След това е насочен за лечение в Мурсия.

 

Още недооздравял, по нареждане на Съби Димитров е назначен за партиен отговорник към центъра на интернационалните болници в Мурсия. Изискал го е д-р Константин Мичев, ръководител на медицинската служба, който е оценил неговите организаторски и човешки качества в бо­евете при Харама.   

 

 

 

На 18 септември Тодор пише първото си писмо до Съби Дими­тров, от което личи, че е потънал вече до гуша в работата. „Сутрин влизаме на работа и вечер късно свършваме - пише му той. - Изморяваме се порядъчно!"  И как не, като в Мурсия има над 3000 ранени, въпреки че болниците са за 2000 души. „Градът на ранените" го наричат. Най-голямата интернаци­онална санитарна база на Република Испания. Тук са хирургическата болница”Пасионария”, „Универсидад”, „Каса Роха”, болницата за вътрешно болни и други болници. Градът е придобил напълно военновременен вид.

Положението в Мурсия, заедно с това на Републиката - става все по-тежко. От различните фронтове пристигат ра­нени, които разказват за ожесточените сражения.   

 

 

Гина Такова Мичева, интербригадист, медицинска сестра в санитарната служба на интернационалните бригади в Мурсия пише в спомените си: “Сварих То­дор Ангелов, дошъл от Белгия, където активно участвал в борбите на Белгийската комунистическа партия. Той също бе дошъл от Харамския фронт. В Мурсия той остави незаличими спомени на скромен, сериозен и много предан на делото другар. След испанската война Тодор Ангелов се завърна в Белгия и стана един от главните ръководители на съпротивата срещу хитлеристките оку­патори.”

Фактически от края на март до края на октомври 1937 г. при последователни нападения на фашистите - срещу Билбао, Сантандер и Астурия, те ще ликвидират републиканската територия до Атлантическия бряг и ще станат пълни госпо­дари на Испанския север. Републиканските настъпления срещу Сеговия, Хуеска, Брюнете и Сарагоса - с цел да облекчат положението си на север, не постигнат почти нищо значимо. От декември 1937 г. започва така наречената изто­щителна война.

 

В Мурсия е стълпотворение от ранени. За Тодор, за д-р Мичев и целия медицински персонал денят и нощта са се слели. Те трябва не само да ги настанят и лекуват, но да подберат измежду тях нови доброволци, годни за фронта. Трябва да се подготвят и за евентуална еваку­ация при лош обрат на боевете. Всички чувстват, че им предстоят тежки часове. Започват събрания по болниците. Лечители и лекувани се нареждат за фрон­та. Готовността на всички да защитават и да мрат е всеобща. Между тях е и Тодор Ангелов. Но доктор Мичев не е съгласен, защото Тодор е незаменим помощник. 

А ранените все прииждат и прииждат...Боевете стават все по-ожесточени. Новините от фронтовете са мрачни. Войските на Франко се насочват към средиземноморския бряг. 

 

 

 

През април 1938 г. ръководството на републиканските болници в Мурсия получава заповед  за 24 часа да извърши евакуация. В спешен порядък се налага да се организира извозване на толкова много ранени на североизток. Това е огромна, тежка задача. Но трябва да се бърза, за да не бъдат пресечени пътищата от противника. Към Тарагона фронтът е пробит и остава малка ивица свободен път край морето. Трябва да преминат час по скоро през останалата свободна територия. Вагоните са претъпкани, целта е да се спасят повече хора. По пътя фашистката авиация ги обстрелва. Влакът не може да се движи бързо, защото линиите са бомбардирани и не особено сигурни. В да­лечината се чува артилерийска канонада, фашистите са готови да атакуват. С голям риск все пак успяват да преминат. Продължават към Барселона и наста­няват ранените в Матаро, близо до големия град.

 

След решението на Лигата на нациите и становището на републиканското правителство на Хуан Негрин от 21 септември 1938 г. за разпускане на интернационалните бригади, голяма част от доброволците от севера – Ебровския фронт - се изтеглят към Барселона. На Централния фронт тогава се нами­ра само 129 интернационална бригада с батальон,, Геор­ги Димитров" и Славянският тежкоартилерийски диви­зион с батарея „Васил Коларов". От Ебровския фронт интербригадистите са изтег­лени към Рипол—Камбрилс. Една част, предимно славяни, се установяват в Амеля дел Map. Тук с параход пристиг­ат и доброволците от Централния фронт. Събрат се около 10 000 доброволци от всички националности. Към средата на октомври те са отправени за Барселона и временно настанени в казарми. На 28 октомври 1938 г. в Барселона става тържественото изпращане на интербригадистите с парад пред 300 хиляди местни жители. Това е не­бивала дотогава в Испания грандиозна манифестация. Героите интербригадисти и улиците на Барцелона са обсипани с цветя.

 

Прощално слово на Долорес Ибарури – Пасионария от 29.10.1938 г. в околностите на Барселона - http://probuzhdane.blogspot.com/2013/12/blog-post_19.html  

 

Но грижите на доктор  Мичев и Тодор Ангелов за ранените продължават…… 

На 1 януари 1939 г. Тодор е все още в Барселона, в предградието Ла Орта, след което се насочва към базата на евакуираните интербригадисти в Рипол, близо до френско-испанската граница.

Междувременно, събитията се развиват с главоломна бързина. От началото на декември 1938 г. франкистите предприемат ново настъпление. На 12 януари, когато Тодор започва 41 години пада Тартоса. На 14 януари пада Тарагона и франкистите се насочват към Барселона. Част от изтеглилите се интербригадисти на 23 януари тръгват да бранят Барселона, но вече е твърде късно и се оттеглят към Гарига. Тук те, заедно с републиканските войници на прославения генерал Енрико Листер задържат неприятеля, осигурявайки време и възможност за изтегляне на цивилни и ранени.

Отстъпващите интербригадисти вървят гладни, измъчени десетки километри.

Събират се край границата за последен марш пред червеното знаме на интернационалните бригади. Под това знаме хиляди доброволци от 53 страни близо три години се бият рамо до рамо с испанския народ срещу фашизма. Сега те оставят оръжието...

Тодор Ангелов се изтегля с групата на българските доброволци и успяват да пресекат френската граница към края на януари със свити от болка сърца.

 

"Ти искаш да ти напиша нещо по събитията в Испания и злодействата на фашистите, но това е много дълга история..." - пише до дъщеря си Тодор Ангелов от Белгия след участието си в Гражданската война.

 

 

 

Лагерите - Аржелес сюр мер   и   Гюрс

 

След преминаване на френска територия безкрайната колона от разоръжени мъже във военни униформи на републиканската армия и на интербригадите е насочена към лагера - Аржелес сюр мер, на средиземноморския бряг, близо до границата. Навлизат в един необхватен пясъчен бряг. В дъното Пиренеите изглеждат враждебни, сякаш никога не са ги прекосявали. Френски войници, полицаи и помощници мъкнат бод­лива тел, с която  обграждат свободния до вчера, необозрим плаж на малкото селище. А комендантът, сочейки им голия пясък, се надвиква със сърдития рев на зимните вълни...

Изминали са близо три месеца от преминаването на ис­панската граница върху спасителната територия на Франция. Хилядите бежанци, ведно с бившите бой­ци от интербригадите и от испанската републиканска армия живеят в първия по рода си своеобразен „хотел” на брега на морето направо на пясъка. Отгоре - небето, отпред - морето, отзад - бодлива тел с въоръжени униформи. И - нався­къде - отпред, отзад, на небето, на земята - пълна неопре­деленост, пълна неизвестност! И все повече нагнетяваща атмосферата с една постоянна тревога, с изтощителния гняв от безсилието и мрачни предчувствия.  

Комендантството на „хотела" се вижда вече застрашено от увеличаването на „бройките", на изискванията им, на протестите. Но френските власти знаят и две, и двеста!   И започва преселване и разселване на неканените „гости".

 

Редът на интербригадистите - в това число и на българ­ските, ведно с баските - идва на 20 и 21 април. Лагерът Гюрс ги чака на другия край, недалеч от атлантическото крайбрежие на Франция.

Тодор тъжи за приятелите си - Канети е в „Сан Сиприен" /друг концлагер/, а Шварц и Адамес - в Париж. Но все си мисли: „Добре, че поне те са още на свобода!".

А положението в лагера не върви към подобрение.. Оредяват и помощите. При такова положение каква по-близка и по-разумна идея за спасение от бягството?!

Залавят ги, връщат ги и пак бягат — от всички лагери.  

 

 

 

По проект на сълагерника Неделчо Чобанов, който тогава е на 45 години, инженер и стар комунист, мъжете в Гюрс се заемат ревностно да копаят канали и създават дренажна мрежа за пресушаване на мястото, където са изградени бараките. А те са върху колчета, набити около 50 см в земята. Облицовани са с катранен пресован картон срещу дъжда. Но влагата си е влага, понеже почти 9 месеца в Гюрс е дъждовно и газят кал до колене. А и от Гълфстрийма въздухът е постоянно влажен, макар и топъл.

Всички българи са събрани в един квартал - в 3 бараки. Броят им е бил около 130-150 души. Веднага си избират централно ръ­ководство на лагера, което да е в пряка връзка с френската управа. Всяка националност поотделно също си избира ръководство от хора, знаещи френски. Изобщо цялата вътрешна организация на концлагеристите е предоставена на тях самите: кухнята, пощата, медицинската помощ, чистота­та, редът. Но надзирателите са французи. И така, дъвчейки ежедневно своите 400 г. хляб, риба, нахут и картофи  те стават и лягат с неизменната и мъчителна надежда за освобождаването си.

Световното демократично мнение неуморно и дейно атакува френското правителство. Същото правят и левите френски депутати и видни френски общественици, полити­ци и културни дейци. Пристигнали  представители от САЩ, Белгия, Англия и се погрижили да изтеглят своите поданици от Гюрс.  

По- голямата част от българите разчитат Коминтерна да направи нещо за тях, други търсят свои пътища. И продължават да населяват пооределия откъм интербригадисти Гюрс. Положението в българската гру­па не е леко. Гладуват, нямат пари, много рядко получават колети, помощи и писма, откъдето и да било.  Но и тук, в Гюрс, организационният тренинг, партийната дисциплина оказват своето анестезиращо въздействие срещу разочарованията и въпросите, на които все още не по­лучават отговори...  В тежко положение е и Интернационалният комитет в защита на Испанската република, който вече няма пари да осигури паспорти за напускащите Франция интербригадисти.

 

На всичкото отгоре някои префекти на департаментите с концлагери в тях искат съгласието и на Българската легация за освобождаване на българските доброволци.  От там им отговарят, че нямат право да се върнат, понеже не са вече български поданици. И действително! Още в го­рещото лято на 1938 г. българското правителство бърза да се опази от неприятното присъствие на някои нежелани българи. И Външно министерство издава Окръжно № 20 от 22 август същата година, с което забранява връщането на интербригадистите в България. Но българските власти не се задоволяват само с това Ок­ръжно. Българското Министерство на външните ра­боти и народното здраве уведомява на 9 февруари 1939 г. Ди­рекцията на полицията, че е получило двата списъка на бъл­гарските поданици - доброволци в Републиканска Испания, и нарежда до МВР и народното здраве, на основание чл. 17 т. 4 от Закона за българското поданство, същите лица да бъдат заличени в списъците на съответните общини и да бъдат вписани в запретителната книга, за да се осуети завръщането им в България.

Потомците на „ тези славни родолюбци”  ще  твърдят в края на XX век — и то в името на Демокрацията, — че в Бълга­рия не е имало фашизъм…

 

 

Месец юли. Жега, влага, комари... И... „О, радост!"- СССР официално, по държавен ред започна да изтегля сво­ите хора! Идва ред и на една група бъл­гари - повечето съветски граждани или женени за рускини. Всички се събират и с прощални песни, заръки, думи, стихотворения изпращат  заминаващите !

А в края на юли 1939 г. властите на лагера съобщават на Тодор, че е свободен. Той не издава вълнението си, макър че топлата въл­на го залива. Прощава се с Никола Барутчиев, с Боян Кършовски, с Милтенов, с другарите. Това е тяхното по­следно сбогом. Никога повече няма да се видят. На тръгване цялата българска група, към която се присъединяват сърби, поляци, гер­манци се стичат да го изпратят, предават му много писма и заръки. И така същия ден Тодор Ангелов заминава за Париж, откъдето взема влак за Брюксел.

 

 

Отново в Белгия

 

 Най-после пристига. Вече е август 1939 г. Отново свободен. Настанява се на улица „Вондел” 79 в Скарбек, неговия стар квартал. Толкова много приятели и познати му се иска да види. Няма да пропусне и обущарското ателие на неговите „колеги" по съдба - едни славни  „другове", както ги нарича той, където е работил, преди да замине за Испания. Посрещат го шумно и радушно. И много, много въпроси… В Белгия обаче той отказва да разказва за испанския период.

Собствениците са във ваканция, но може би до месец ще се върнат. А дотогава може да похамалства по гарите, да потърси от по-заможни приятели аванс срещу предстоящата му работа... Те сами му предлагат, но той не взема, ако няма близка перспектива да ги върне и предпочита да яде през ден, докато „се оправи". 

 

 

 

След завръщането си в Белгия Тодор Ангелов става член на Централния комитет на Белгийската комунистическа пар­тия. Единственият чужденец. Участва активно и в организацията - Емигрантска работна ръка (MOI), подразделение на Белгийската комунистическа партия.

 

А „другарите от ЦК" са в някакво перманентно заседание... Има защо…

Пактът Рибентроп-Молотов от 23 август 1939 г. гръмва като бомба сред прогресивните сили. Отражението му върху европей­ските комунисти, естествено, не е гладко. Едни не го приемат и се чувстват съкрушени. Други го тълкуват като тактически ход на Сталин за печелене на вре­ме. Време за реорганизиране на силите, защото неза­висимо от това, което стана в Испания, приятелите на Тодор съзнават, че битката  е предстояща. Всички са убедени, че Пактът няма да трае и непременно ще се разпадне.

Откакто се прибира от Испания, Тодор много често сме­ня квартирите си - и от парични, и от конспиративни съ­ображения. Кажи-речи като полулегален ! След което  окончателно се прощава с каквато и да е „своя" квар­тира. Спи вече само по приятели и приятелите на при­ятелите... И навсякъде го приемат отзивчиво - познати и непознати, заможни и незаможни, което истински го умилява. След време неговите съратници споделят: „Ние го чувствахме като свой, не като чужденец, а това става тук твърде рядко.” Но писмата си продъл­жава да получава при най-старата си хазяйка. И често я посещава да види дали няма вест „от детето"...  По­следният негов известен адрес, когато вече е влязъл в нелегалност, е в дома на сестрите Адела и Ана Корн, видно от полицейския архив...

 

 

Радушни са срещите на То­дор с приятелите му евреи Мориц Бранц и жена му Юдит Бранц – адвокатка. Преди години са се видели на едно събрание в Белго-съветското дружество и спонтанно се сближават. Мориц пък го среща с Олимпи Тодоров, българин, с когото до тогава не са се познавали.  Магазинът на Олимпи се намира „зад борсата", на ул. „Платестеен", а домът му на ул. „Соани", на първия етаж в неголяма къща, също зад борсата, къде­то 1941 г. са струпани архивите на евреите, охранявани от Гестапо. Домът на Олимпи ще се окаже по- късно едно от най-сигурните убежища за Тодор. Жена му Жермен ще го познава само като Симон... Съпротивата си има своите правила и закони. Уговарят се, на съседите, които го видят да влиза и да излиза от тях да казват, че се занимава с черна борса…

Тодор Ангелов живо се интересува дали другарите му са преминали в нелегалност.

При отрицателен отговор остро ги критикува. Поинтересувал се и за някои от другарите в ЦК, които явно далеч не били така разтревожени. И един от тях споделил, че Пактът естествено поставя и тях под закрила !? Излишно е да се гневи - белгийците нямат опит с диктаторските режими. Те са живели и работили в условията на класическата буржоазна демокрация. Все пак е стъписан от това, от слабото политическо мислене на тия белгийски комунисти, чиято партийна отговорност не им позволява според него да приемат за чиста монета „верността" на Хитлер към Пакта. И този епизод ще нахлува в паметта му като трагичен пример за функционерско самодоволство и безотговорност, изместили трезвата преценка. Огромно е безпокойство му за германските му другари - емигранти. Ако все още не са преминали в нелегалност, ако не са го сторили досега - час по-скоро трябва да се пръснат из цяла Белгия!   

 Всяка несправедливост изпълва с негодувание Тодор и миг след това се превръща в горещ прилив на енергия за възстановяване на правдата. Той е от малцината комунисти, които считат демо­крацията - и като политическа система, и като концепция, и като исторически опит - не за тактически, а за стратегически съюзник на комунизма и неговото бъдещо общество. Иначе няма да има народни фронтове! И както по-късно доба­вя - нямаше да има и съпротивата срещу на­цистките окупатори! И Тодор остава верен и последователен в това си верую.

 

По случай новата 1940 г. Тодор Ангелов между другото пише на дъщеря си: "Ние не сме суеверни и не вярваме на някаква съдба, окачена на небето. Каквото направим всички ние, това е нашата съдба. И затова повече вяра и крепкост в нас - самите.”

„ ..Грехове? Ние нямаме грехове, защото всичко пожертвах­ме, за да приближим едно възможно благоденствие за всички. Греховете са на тия, които най-напред ни прокудиха, за да прекараш и ти най-малките си години по срутените бараки на Виена...” 

 

 

 

А над Европа облаците стават все по-черни. Започва походът на хитлеровите войски на запад. Холандия, Белгия и Люксембург са нападнати едновременно. Писък на сирени изпълва пространството. Часът е 5,35 на 10 май 1940 г. Германските войски връхлитат върху Белгия... Естествено, без ултиматум, ни официално обявяване на война­та. 

Тодор мигновено разбира. Часът на разплатата е настъ­пил... После е разказвал как сърцето му просто се обърнало - „Няма да видя вече детето"! — и го обляла студена пот. Започва неговата Голгота...

Кралското семейство едва успява да се спаси и излети в Англия. Кралят на Белгия се обявява за доброволен пленник. Като та­къв е задържан от окупатора.

На 27 май 1940 г. Белгия капитулира. В този ден се ражда и Белгийската антифашистка съпротива - единствена по рода си и по мащабите си в цяла Западна Европа. За нито една съпротива в Западна Европа не може да се говори за всенародно участие, както за белгийската - от всички въз­расти, от всички съсловия, от всички професии, от всички класи, от всички държавни, граждански и обществени орга­низации.  И първата им битка е за освестяване на неосведоме­ните, срещу пасивните и безразлични части от белгийското население. И веднага след това - срещу скритите привърже­ници на „Новия ред" и техните организации. А яростта на „непобедимите" от съпротивата срещу им на тая „плюнка" на географската карта е зверска.

За Тодор Ангелов и хиляди заклети антифашисти започва наистина решителният бой, независимо от символите и цвета на знамената, под които се нареждат срещу фашизма!...  В борбата срещу хитлеристките нашественици Тодор хвърля всичко - сили, смелост, организационни способности. Включва се в Главния щаб на Белгийската съпротива.

Той рядко се застоява повече от две нощи в някоя квартира и живее с чувството, че всяка минута му е пода­рена... Често гостува при близките си приятели  Ивон и Кико (Анри Десген) и когато окъснеят в разговори те го канят да остане при тях, защото улиците са постоянно оживени от германски патрули - пеша, на коне и с джипове. Не се знае какво може да стане...

Не сменя официалната си регистрация на ул. „Вондел” 79, за да не привлече излишно вниманието на новата власт. Хазайката му пази получаваните писма до пълното спиране на кореспонденцията след лятото на 1942 година. В последното писмо Тодор Ангелов пише на дъщеря си, че вече му е много трудно до невъзможност да кореспондира, отправя поздрави на близките  и препоръка каквото и да се случи, да гледат на Изток.

 Към края на лятото 1940 г. Тодор получава известие от известния адвокат в Брюксел - Жан Бастиен, които се е завърнал невредим от Париж и му определя среща.

Бастиен е с една година по-малък от него, запознали са се преди години в библиотеката на Белго – съветската дружба. Това приятелство укрепва в Испания, но ще завърши трагично в Брееендонк… Бастиен принадлежи на интелектуалния елит на Партията, в която влиза по време на Лайпцигския процес. Роден в семейство на потомствени социалистически депутати в Парламента, той естествено се свързва с Белгийската левица. Включва се в адвокатския екип на международната Червена помощ, а по-късно и в Между­народната асоциация на юристите и с цялата си енергия по­ема мисии в защита на Димитров и Телман в Берлин. Когато се връща от Испания, ръководи организацията на испанските доброволци...

Двамата с Тодор имат какво да споделят... Когато двамата се срещат, първото, което го пита Тодор, както е питал и други, защо още не е минал в нелегалност?! Бастиен се развеселил от загрижеността на приятеля си, а после взел сериозно да му обяснява, че за разлика от еми­грантските другари, той има здрав щит от професионалната си и гражданска репутация.

Именно заради тая ти репутация е гарантирано челното ги място в нацистките листи! - много сериозно му възразил Тодор. Но Бастиен не се съгласил.

И продължава адвокатската си практика. На 6 декември 1940 г. го посещава Гестапо и го изпращат в Париж. Оказва се, че това е само етап до откарването му в Испания, където го изисква Франко, за уреждане „на стари сметки"... Но за пръв път (и за последен!) окупаторът си счупва зъба!... Цялата белгийска демократическа общественост, да не говорим за Компартията - се вдига на всена­родна защита за Бастиен. Брюксел е покрит от призиви за солидарност с Бастиен и на атака срещу окупатора!...

И окупаторът отстъпва. Само този път - пръв и после­ден, но отстъпва. Бастиен е освободен на 20 май 1941 година, след половин година борба за него. Би следвало, както отново съветва Тодор, Бастиен веднага „да потъне" и се приспособи към нелегалните форми на борба. Но Бастиен възразил, че именно сега е недосегаем (?!) „повече от когато и да било!" - след като е превърнат в казус на успешна съ­протива срещу окупатора. И Тодор не повдига вече въпрос.

 

А събитията следват с някаква свръхестествена неумолимост. И единствено омразата срещу фашизма влива сили в жилите му. Тодор продължава да носи своите воденични камъни на шията—  тревога „за детето",  неугаснала мъка по раздялата със Саша, вечната несигурност за работа, безпаричието, бъдеще без хоризонти, дрънкането на оръжията...  И той се хвърля наново от трамплина - най-високия и... последен в живота му. Тодор знае, че емигрантът няма какво да рискува, освен емигрантството си.

 

 

 

Организатор и ръководител на подвижния корпус на белгийската съпротива

 

Съпротивата избавя Тодор от въпроси без отговори и за­винаги го свърза с бъдещето. Съпротивата му връща равновесието и внася  яснота в смисъла на неговото съществуване в настоящето. Много хора, с които работи, особено в Съпротивата, вярват в борбата заради самия него, защото неговата вяра е абсолютна и примерна - съвършено въплътена в личността му! 

Масовото печатане и разпространение на антинацистки позиви е от първите прояви на Белгийската съпротива! И от първите инициативи на Тодор. Началото на неговата антифашистка дейност е още от първите седмици на окупацията, по сведения на негови съратници, но офици­алните полицейски архиви отбелязват месец септември 1940 г. за начало на неговата нелегална дейност. Той започва с най-възможното: писане, печатане и разпространение на не­легални позиви и вестничета, които разясняват какво всъщ­ност означава нацистката окупация: край на демокрацията изобщо, насилие, грабеж и превръщане на Белгия в придатък на „Великия Райх"... Но за подобно начинание се изисква преди всичко пари и техническа база, както и защитници на забраненото слово - пишещи и разпространяващи... За чест на страната, немалко белгийски патриоти вече са започнали своята съпротива чрез нелегалния печат. Зна­чи - взаимовръзката и взаимоподкрепата са възможни. Съветът на Тодор е - да се ориентират към юноши, стари жени и мъже - по-трудно подлежащи на сурови репресии, но в края на краищата — към готовите да се жертват... И коли­чеството хора, с които се свързва и работи, е неизчислимо. Този факт изумява.

Веднага след окупацията на Белгия от германските войски, отделни личности, между които и Тодор Ангелов, вземат инициа­тива и започват организационна дейност. Белгийската комунистическа партия на първо време заема изчаквателна позиция и малко по-късно застава твърдо в редовете на Съпротивата, като дава и тежки жертви – около 1 200 убити, а други 3000 са арестувани и изпратени в  лагери.

Всички патриотични организации - политиче­ски, религиозни, културни, държавно-административни и военни, с изключение на малки групи от местни нацисти, не подлагат на съмнение, че Хитлеровият Райх е техен наци­онален враг. Протестите се разрастват в цялата страна срещу иконо­мическите и административни порядки, наложени от новия режим на окупатора.   

 

Тодор е абсолютно уверен, че Хитлер непременно ще разшири военния си терен — главно по посока на енергийните източници, затова непременно ще прегази и Балканите, сле­дователно и България. Тогава не е ли по-добре да се завърне там, ако трябва да се бие и мре - да е на родна земя, да види поне още веднъж детето... 

На 16 март 1941 г. той подава молба в Българската легация да му се разреши завръ­щане в България. Предварително се е съветвал с другари от ЦК и те са се съгласили с неговите аргументи. Така че може да се разделят до... победата. 

Но Тодор никому не говори за очаквания, за така жадувания отговор от легацията, за чувствата си, когато мисли „да се завърне в бащината  къща..." Междувременно той продължава своята антифа­шистка дейност - саботажни акции главно на енергийните из­точници за Вермахта, разпространение на нелегалния печат, вербуване на хора, снабдяване с оръжие и експлозиви, събиране на помощи за пострадалите... 

 

 

 

Тодор продължава да посещава дома на  Олимпи Тодоров веднъж-дваж в седмицата. Сближават се, доверието е налице. На 22 юни 1941 г. остава за цяла седмица при него.

—Беше силно развълнуван и напрегнат... –разказва  Олимпи. - Много жалеше Русия, която не можела да си поеме дъх още от революцията... За победите на Хитлер...

-  Но това ще бъде гробът на германците! Жалко само за жертвите... - рекъл Тодор.

Но вярата му, че фашистите ще загубят войната и че СССР ще победи, продължава Олимпи, с топ не можеше да я разбиеш! Затова се хвърли в Съпротивата, без да се жали. И такива хора рядко оцеляват до победния край... Радваше се, когато германците не можаха да вземат Москва, като се запънаха, като полека-лека взеха да губят! Непрекъснато си тананикаше, докато си почистваше револвера...

Веднъж Тодор  пристига запъхтян:

- Олимпи, измъкнах се от една клопка!... Трябваше да ида на едно събрание, но закъснях, понеже се случи авария с трамвая. Слязох, тръгнах и гледам, че целият дом е обграден от  SS, и моментално се върнах... Тая авария ме спаси, Олимпи!

 В чисто политически аспект, най-голямата заслуга на Белгийската комунистическа партия е, че все пак успява да убеди различните белгийски антифашистки движения в не­обходимостта от единен фронт срещу окупатора и родните фашисти. Белгийската партизанска армия, на която Тодор Ангелов е един от създателите  и член на Главния щаб е най-радикалната част от така създадения Национален фронт за независимост.

Но той не успява изцяло да изпълни замисъла си. Като отделна партия участва само Комунистическата. Останалите членове на Фронта са от различни движения, партии и институции, но като индивидуални представители. Най-голямата му заслуга е, че спомага да се създаде въоръжена Съпротива, в която до освобождението ще участват 13 246 партизани и 22 006 в патриотическата милиция. И цели семейства се включват в дейността на Съпротива­та- баща, майка, синове, дъщери, внуци... 

Планът на бойците обхваща доброволни сътрудници къде ли не - сред железничарите,  в гаражите, заводите, летищата, складовете, автопарковете...

С плановете за масов саботаж се занимава Движението „О", включващо различни научни работници и специалисти. Впечатляват и други „служби" в белгийската съпротива като контрола над кореспонденцията изпратена на Гестапо, на Комендатурата и т.н. Над 6000 писма с доноси успяват да разтворят и предупредят застрашените граждани.

А Служба „Д" ( denonciation - предателство) се занимава с установяването и издирването на предателите, мястото им на действие и залавянето на доносите им. Към тази служ­ба именно е създаден въоръженият, подвижен партизански отряд - „Летящият батальон" - както е бил наречен, под ко­мандването на Тодор Ангелов, а след ареста му – на Емил Лакатош.

Други групи се занимават само с изработването на ге­ографски карти на Атлантическото крайбрежие, на лични карти, на купони за храна, на пропуски в учреждения; трети - със събиране на пари и от­делно на продукти; с издирване и осигуряване на квартири и скривалища за нелегалните... 

 

 

 

Една от известните страници за дейността на Тодор през Съпротивата е свързана с Раул Балиган. Балиган е от най-героич­ните легенди на Белгийската антифашистка съпротива като партизански командир във Валония, а после - заместник на националния комендант на Белгийската партизанска армия. Те са станали приятели още в Испания, където Балиган пристига вече с ореола на пролетарски герой от стачките в Белгия през 1932 и 1936 година. Макар Тодор да е 13 години по-възрастен от него, още там, в Испания, той е впечатлен от сдържаността и разумността на този миньорски син, от естествената му спо­койна готовност да изпълни каквато и задача да му възложат, макар тогава да е бил на 23 години. В разговорите си те ще начертаят съгласувани планове за действие. 

И двамата са съгласни, че трябва да минат от печат­ните разобличения на окупатора към активни действия: пис­мени и телефонни предупреждения към колабораторите - до премахването на най-дейните; издирване и при възможност покупка на оръжие, издирване на места за укриването му, както и за продукти; събиране на пари от богатите хора с демократични нагласи; всякакъв вид помощ от църковни служители и свещеници, създаване на бойни групи от по трима и повече участници - според задачата, условията и личните качества; листи на ятаци, листи на гестаповците и на военната окупационна комендатура със съответните адреси от работните им места и жилища, листи на предателите, на колабораторите... Всичко това изисква истински органи­заторски талант, съобразителност и неизчерпаема енергия, каквито Тодор притежава и с които се слави.

По професия приятелят Раул е квалифициран монтьор, професия по-улесняваща го в саботажните действия. Така и ще действат с Тодор, особено след 22 юни 1941 година. Ще събират оръжие, оборудване, разузнавателни сведения…. И през април 1942 година с 12 души нелегални другари ще се запасят със стотици килограми експлозивни материали, които ще скрият в дъното на една мина...

По късно Раул Балиган ще си спомня за Тодор: „Беше мъж, сигурен в себе си! Много спокоен и с абсолютно чув­ство за отговорност... Но също и с чувството, че малцина измежду нас ще останат живи. И излезе прав... С него участ­вахме в едни от най-рискованите саботажни акции, като раз­рушаването на релсите на влаковете с военни товари... Спо­койствието му беше абсолютно и заразяващо, независимо от всички изненади и опасности! Но и никога не вземаше из­лишни рискове! Конспиративната дейност и организация му бяха като че в природата наред с несъкрушимото му лично благоразположение към всички другари и по всяко време!”

Окупаторът отдавна е набелязал първата си коситба между емигрантите и преди всичко на евреи всред тях, в това число и на децата.

Приятел от кметството на квартала Скарбек, където жи­вее Тодор, му съобщава за такава предстояща хайка. Тодор започва трескава дейност и една от най-законспирираните - настаняването на еврейски деца — от семейства, белязани за депортиране, в белгийски семейства по най-различни места на окупираната страна. Само от тази му дейност може да се съди за широтата и силата на връзките му. Колко деца е спасил - никой точно не знае. 12 еврейски деца се знаят, че са спасени лично от него. Настанявани са били в отделни, добре поставени в обществото католически семейства, в манастири, в болници, във ферми. И до такава степен е опазил тайната, че в някои случаи, поради безпощадната коситба в концентрационните лагери на родителите им, почти 20 години след войната са могли да открият най-после оцелелите младежи и техните укриватели

Същият вид дейност  развива Тодор Ангелов и с укриването на избягали немски войници. Но там конспирацията е дори по-дълбока, защото, по явни причини, няма по-безмилостно го­нена и изтребвана съпротива през Втората световна война от немската - било в емиграция или в „бърлогата на звяра" - до „десето коляно" по връзки и по периметър на наказателните акции!  Тодор не е разрешавал абсолютно на никого от приближените си дори най-елементарни въпроси да му зада­ват по тази линия. Затова още от самото начало е разчитал преди всичко на собствената си издръжливост и подбор на връзки - нещо, което до ден дне­шен остава в тайна .

Другарите му знаят, че „Теодор" остро се противопоставя на постановката да се убиват германците при всяка възмож­ност! ... Този войник, казвал той, може да е твой съмишле­ник, да се съпротивлява, да саботира и рискува не по-малко от теб! Ако се започне с атентати против германците, прос­то заради униформата, това само би довело до страшни и ненужни жертви, пък и непременно ще парира антихитлеристите в армията и ще улеснява терора на Гестапо!

Тодор Ангелов успешно работи сред различни обществени кръгове, търси сътрудници на каузата навсякъде. Дори сред свещеници и църковни служители. Различни манастири и църкви по времето на Съпротивата са използвани като място за укриване на нелегални дейци, позиви и материали. Известна е случката, когато при проверка от  германската полиция в движещ се трамвай, монахинята сестра Шантал от Лувенския манастир взима подадения и от Тодор пистолет и го укрива, за да го предпази от провал. И много, много други случки, когато съвсем непознати хора са помагали да избегне опастностите, преследващи го на всяка крачка.

Още в началото на 1941 г. Тодор Ангелов избира за един от близките си помощници Емил Лакатош (в Белгия - наричащ се Ловенвирт) в своята нелегална група. Той е унгарски емигрант, макар и много млад, но вече твърде патил, показал невероятна дисциплина, смелост и съобразителност за възрастта си. След обявяването на войната Емил е арестуван като чуж­денец, ведно с много други емигранти, но с няколко другари успява да избяга и се връща в Брюксел. Така започва нелегал­ният му живот, до победата... Възлагат на Емил да организира 5 нови бойни групи от емигрантите в Белгия и Тодор започва да му помага. Обсъж­дат предварително неговите предложения за участниците в тях. А после и плановете за саботажна дейност. Никакви други прояви! - му заповядва Тодор. И първо­то, което одобрява, е да се издирят помещения за печатници и складове. Денонощни срещи, явки…Оглеждат складове, гаражи, казарми, рисуват скици, пра­вят изчисления... 

Лакатош разказва: - Разбрах и се радвах, че съм попаднал на необикновен ръководител. Беше мъж с  желязна дисциплина. Запомнил съм го като спокоен човек, невероятно хладнокръвен в опасните ситуации, винаги точен и уверен в знанията си. Повтаряше по няколко пъти на ден да бъдем внимателни. Предлагаше да помислим, преди да действаме, да преспим и след това да обсъдим задачите. От него се научих на конспирация. Често говорехме и се хранех­ме заедно. Беше по-добър майстор в готвенето от мен. Спом­ням си едно българско ядене с фасул, което беше чудесно!... Разликата във възрастта не му пречеше да бъде приятел с младите, но всички чувстваха неговото превъзходство и из­питваха голямо уважение към него. Нямаше човек, който да не иска да работи с него и под негово ръководство. 

 ...Почнахме от унищожението на указателните стълбо­ве за германската армия - по шосетата, селищата и градове­те. Април-май минахме към палежи на складовете за фураж и храни на германската армия, както и на гаражи, бензинови цистерни и локомотиви, взривяване на релсовите комуникации. Подпалват и депото на профашистката организация „Тод"... Дейността се разраства. 

 

 

 

Тогава Тодор Ангелов предлага на полулегалното ръководство на бел­гийските комунисти да се създаде специална бригада от емигранти в Белгия, която, освен саботажни действия, да има и функцията за наказателни действия спрямо предателите. Почти всички партийни отговорници и ръководители на Съпротивата са „бивши от Испания" — единствените с някакъв военен, както и конспиративен опит. Освен това, пак по причина на Испания, са и общоизвестни като комунисти и следователно оглавяват списъците за арес­туване и депортиране. Предложението му е прието веднага. Определят го за комендант на тая бригада – легендарната Corps Mobile, включваща около 25 души, избрани и подготвени лично от него, Формированието е съставено от три подразделения на база национален признак. Основно са евреи имигранти от Централна Европа - от най-храбрите и беззаветните, за които антифашизмът е вече смисълът на тяхното съществувание. В бригадата има и  чешки, румънски, полски еми­гранти... Между 1941 и 1943 г. е зареги­стрирано участие на „Летящите групи” в провеждане над 200 внезапни, дръзки акции основно в района на Брюксел, но и в Антверпен, Монс, Лиеж и др. Освен наказателните операции,  събират военна и икономическа информация. Организират укри­ването на избягали затворници. Участват в осво­бождаване на бойци, паднали в ръцете на врага. Организи­рат акции за снабдяване с оръжие, на складове за укриване и пренасянето му.  Подготвят и вземат участие в разрушаването на жп линиите, на влакове и фабрични обекти.  "Терористът Х" с неговите хора става най-омразният враг на Гестапо в окупирания от нацистите Брюксел между 1940 и 1943 г.   

 Емил Лакатош продължава:  - Между нас имаше и „луди глави", които искаха след 22 юни 1941 г. незабавно да проведем някаква наказателна или саботажна акция, за да сме покажели, че и ние тук се борим срещу нацистите. Тодор не се съгласи и ги посъветва да не избързват, защото не сме готови. Но те не послушаха и цената беше скъпа...

Имахме добри връзки с миньорите унгарци, югославяни, поляци - в градовете Лимбург, Шарлероа- откъдето се снабдявахме с динамит. Един участник в бригадата беше ин­женер - румънец. Той изготвяше електрически детонатори за взривяване на влакове. И вече през юли-август четиридесет и втора година бригадата ни стана стабилна подвижна еди­ница. И всичко това постигнахме благодарение на Тодор Ангелов!... Той беше мно­го добър „специалист" по „тайната война"!

И докато съм жив, няма да забравя един негов урок - по човещина. Случи се да избираме между две подготвени акции: нана­сяне на големи щети на Вермахта или избавление на хора под смъртна опасност и той никога не се колебаеше, независи­мо от размера на риска... Така включихме в нашата дейност; нападението на „Юденрат" в Брюксел - тоест централата на Гестапо за фишовете с броя, имената, характеристиките и арестите на евреите в цяла Белгия.

За тая цел на 31 юли 1942 г. се обединяват двама коман­дири с подбрани партизански групи - Тодор Ангелов и Шарл Рохман. По изработения план командирите ловко разполо­жили на различни места своите партизани около „Юденрат". Избират двама партизани, които с нищо не под­сказват, че са евреи, и които отлично говорят немски. И вече пред самата сграда позвъняват на вратата. Представят се като служители на Гестапо и като познавачи се запътват право към кабинета на шефа на „Юденрат". Заповядват му да събере в едно помещение всички чиновници. Когато това става, двамата партизани изваждат пистолетите си и им обяс­няват целта на тяхното „посещение", като им заповядват, че единственото, което се изисква от тях, е... да кротуват. В това време други събират всички архиви и ги подпалват...

Така спасяват хиляди хора от неизбежна насилствена смърт... Скоро след това идва редът на двамата еврейски на­чалници в услуга на окупаторите — Холзингер и Витлзонх, застреляни на белязани улици в Брюксел.

Всичко това Емил Лакатош разказва след години на журналистите в България, където за пръв път е дошъл на почивка, с цялото си семейство - на летния черноморски бряг... 

 

 

 

Друг участник в групата, един от малкото оцелели, арменецът Гакавиян разказва:

Едно-единствено имаше значение - да се борим срещу германците! Въпросът беше как? Случайно срещнах Тодор, „моя обущар" и разбрах, че също мрази нацистите. Сега окончателно ми ста­на ясно, че не е никакъв обущар, ами че това е емигрантска неволя и много ми хареса, че ми предложи да се съпроти­вляваме с всички сили, което подсъзнателно желаех и аз! Това, което после още повече ме възхити, беше знанието му за не­легалния живот и нелегалната борба. Беше късмет да имаш такъв ръководител!

Двамата правят план за саботажи във всички видове транспорт, енергийни ресурси, значителни индустрии, съоб­щителни мрежи, всякакъв вид складове и преди всичко тия, които са впрегнати в германската военна машина.

Гакавиян, по приятелска линия, мобилизира всички свои близки, бивши състуденти, колеги от различни заводи, транспорт, центрове и антифашисти като него. И от септем­ври 1940 г. до март 1941 г. написват колективно 4 брошури за саботаж в различните области. През времето, в което се подготвят брошурите, той съз­дава осведомителен център, събиращ информация върху всички дейности на германците. И продължава:

— Помислете само колко много хора са му имали дове­рие- доверие абсолютно - и колко са го обичали!... И той не ги подведе! Не издаде никого! Оттогава досега аз никога не съм срещал вече човек с такъв размах на работа! След­ващата му поръчка беше... производството на експлозиви. Отново се хвърлих да чета моите книги по химия, консул­тирах се и с колегите... И започнахме да ги приготовляваме, като ги предавахме на Тодор и на приятеля му Гюлхагопян. Така Тодор Ангелов организира цяла поредица от саботажи в заводите и складовете на Вермахта. Но липсата на оръжие бе остра и Тодор направи нов план, организира и разпредели групи­те за снабдяване с оръжие от складове и казарми. Въведе и пълна конспиративност в работата - групи само от по трима души, които не се познават помежду си, чужди имена, които веднага трябва да сменят квартирите си след изпълнение на акцията. Само ръководителят им ги познава, като е в тече­ние на дейността им и получава указания от Центъра, комуто предава и резултатите от стореното... Всичко това бе свързано с проблемите на убежищата, изхранването, финансира­нето, фалшиви лични карти... Изискваше се изключителна дисциплина. Тодор беше роден организатор и още нещо- вдъхваше абсолютно доверие и сигурност. Хората си отда­ваха съдбите в ръцете му без никакво колебание. Често ми повтаряше желязното правило на конспирацията - колкото се може по-малко да знаеш, само най-необходимото, защото знаенето - ми повтаряше той, не може да се скрие. По лицето ти ще познаят, че знаеш...

При една от следващите ни срещи му казах, че съм нау­чил нещо, според мен много интересно и той сякаш целият се превърна в слух... Бях се видял случайно с един приятел работник. Беше радостен, че брат му се е върнал жив и здрав от бомбардировките в Германия. Между друго­то споделил, че германците са много по-хитри, отколкото ги мислим, защото построили изкуствена гора над Дахуалд, къ­дето работел, под която инсталирали цял авиационен завод!

„Наистина, много интересно, ми каза Боб - често така наричахме Тодор... - Трябва да научим точно къде се на­мира, да се опитаме да получим най-точни сведения, за да съставим карта..."

И когато всичко бе готово, Теодор замина някъде с кар­тата…Един ден от любопитство го попитах какво е станало с картата. Изведнъж лицето му стана много сурово, погледна ме и рече: „Трябва да забравиш това!". Четири месеца по- късно научих, че Дахуалд е бил бомбардиран от английската авиация…

Силно скърбях по него... Но Съпротивата се разрастваше и след Теодор, въпреки терора. И след Теодор ръководител ми беше Анри Десген, нашият Кико… И станахме с него приятели... до гроб, както казват арменците! – заключава Гакавиян.

 

Тодор тръгва на поредната си нелегална среща. Оглежда се дали няма да забележи нещо съмнително... Той е много предпазлив, съобразителен и хладнокръвен, но знае, че не може да се предвиди нито внезапната блокада - от любимите изненади на Гестапо, нито издайничеството от пребити другари в гестаповските мъчилища.

Бързо стига до малка градинка. Тези места са по-безопасни от срещите на улицата или кафенетата, и обикновено се избира място, където има най-много жени и деца, което все пак би затруднило която и да е полиция... Пристига младежът Мишел Пол и след като си разменят паролите той разказва тихо…

Тодор бързо тегли черта под фактите:

Станал е провал във Вервие. Двама партизани са зало­вени. Тодор ги познава. С тях е работил и Жан Бастиен. Ще издър­жат ли мъченията?

Младежът е млъкнал. Тодор спокойно, но твърдо казва: Сменяш си квартирата. Никакви, при никакви обстоя­телства завръщане в къщи !

 

 

 

Арестът   

 

Тодор, който външно нищо не показва, е извънредно раз­тревожен, с лоши предчувствия. На последната среща с Басти­ен са имали остър спор. Тодор е против решението му, макар Бастиен да е заместник комендант на щаба на Парти­занската армия — да се прави конференция с ръководителите на Съпротивата, тъй като Гестапо в момента е навсякъде. Тодор смята за по-малко рисковано това да стане в отделни срещи с различните ръководители. На 19-ти януари трябва да се срещнат за окончателни указания. Но след инфор­мацията от Мишел Пол, Тодор решава, че се налага незабавно да се видят и уточнят окончателно как да постъпят. Търси го в 4 редовни конспиративни квартири за явки - не го намира. В 22,30 ч. започва полицейският час. Трябва да бърза. Тодор отива при един приятел свещеник, който успява да го укрие в голямата католическа църква в Брюксел - „Све­та Гюдюл". Свещеникът също остава да преспи там. На другия ден той има две срещи - с Кико и с Жан Бастиен. На Кико именно, между другото, разказва за храбростта на този свещеник.

Тодор Ангелов се насочва в уречения час, на уреченото място за срещата с Басти­ен.

Обречена среща... 

 В това време нелегалният младежки деятел Жан Блюм също има важна среща с приятеля и съратника си Евалур - на Рон-Поан дю Суверен, описа­на в спомените му.

„Слизам от трамвая на ъгъла на „Шосе де Вавр". Евалур трябваше да е вече там, но по-добре е да пообиколя терена, пише в спомените си Жан Блюм. Всичко е спокойно... Приятелят му оба­че го няма. Решава да почака точно 10 минути, изпушвайки една цигара, и сяда на една от скамейките по булеварда. Изведнъж, по начин твърде подозрителен, площадчето и булевардът се изпълват с хора. Много меки шапки и габардинени пардесюта с колани... Хвърлям фаса и се насочвам към трамвайната спирка, решен на всяка цена да напусна това място колкото се може по-бързо... Един мъж се приближава и пита колко е часът. Струва ми се, че някъде съм го срещал, и моето без­покойство нараства, още повече като разпознавам в средата на една малка група от странно изглеждащи пешеходци моя приятел Жан Бастиен- национален ръководител на Парти­занската армия... Един трамвай приближава. Давам вид, че ще се кача... И... чувам зад мене: „Горе ръцете!". Обръщам се. Трима мъже опират в мен пистолети... Трамваят му попречва да избяга и той вдига ръце... Ако добре съм видял, Eвалур е в трамвая. Да стои там! И да живее, Господи!"...

...Тодор се качва на трамвая. Този 19-ти януари е много студен ден. Трябва да слезе на фаталния „Рон-Поан дю Суверен" - последната спирка, и да продължи по шосето. Но той не знае, че Гестапо е блоки­рало целия квартал. Слиза и едва направил няколко крачки, върху него се нахвърлят петима гестаповци. Тодор протестира на висок глас и се опитва да се съпротивлява. Слагат му и белезници. Гестаповците задържат всич­ки пешеходци като заложници - между тях минава и той.  Дали са предадени?! Сега, на няколко метра пред себе си, вижда как двама гестаповци арестуват Жан Блюм, когото познава бегло по лице от някои събрания...

Стана точно, за което той предупреж­даваше Бастиен...

 

Лагерът Бреендонк

 

Крепостта “Бреендонк” край гр. Вилеберг се намира на 25 км от столицата.

В началото на окупацията евреите са почти половината от затворниците. След 1942 г. повечето евреи са отделени в специални бараки, преди да бъдат изпратени на изток в лагерите на смъртта. Постепенно количеството евреи нама­лява, а се увеличават политическите затворници и бойците от Съпротивата.

 

 

 

В началото нацистите така и не разбират кого са хванали. По онова време Тодор е с много имена - Боб, Симон, Гълъба.

Ако „нормалните" побоища, придружаващи разпитите, не са достатъчни да изтръгнат желаните показания „инатливият" е пратен в „бункера" - в „светая светих на мъченията” с богатия асортимент на инструменти. Гестаповците знаят занаята си до съвършенство. Всичко, с цел да се сло­ми, да се унижи човекът. Но както и навсякъде другаде, не Духът, а насилието има граници - било то чрез физическото изнемогване на самия мъченик, или както при случая с Тодор. Германската акуратност и енергичност са в пълната си сила по време на разпитите. Но той отдавна е решил въпроса за себе си... Много пъти го захвърлят ката кървав труп в клетката му. Изпробват едва ли не  границите на възможната издръжливост при употребата на дадени инструменти. Без резултат. 

Престават и разпитите за дадено време, разбирайки, че нищо няма да изтръгнат от този човек, готов да умре, дори, може да се каже, човек, който предизвиква смъртта! Но случаят с този затворник се разчува из цялата крепост, разпространяван като чудо от някои надзиратели...

И ако мъченията сами по себе си не са достатъчни да сломят човека, пристъпва се към очните ставки... И действително, най-тежкият миг от мъченията му е очната ставка с Бастиен, също смазан. Но не само телесно. Тодор го зърва и повече се старае да не го гледа. Стана точно това, за което го предупреждаваше...

Тодор е сам. От време на време с Жан Блюм още ги мъчат заедно. Жан е също сам затворен някъде близо. Но няма начин за пряка връзка, пък и сили за това почти не са останали.

А разпитите продължават като потвърждение на просло­вутата германска акуратност и енергичност. В какво точно го обвиняват?! В нищо точно, защото той попада по случайност в клопката и няма предварителни све­дения за него. А той отрича всичко. Дори името му, за дадено време, не знаят точно...

Разпитите спират за момент. Захвърлен е в нова килия - до следващия рунд или масов разстрел?... Защото смъртта за нацистите е наистина техният „занаят"... Но Ду­хът, ведно с балканската му природа го възправят.

Килията е малко по-голяма от „клетката", но пък в замяна на това е без прозорец и от стените, и от прекалено ниския таван, до който Тодор допира с глава без усилие, се стича влага, през всеки сезон. С други думи, това е нещо като карцер, където затворниците, чиято юридическа съдба е още не­определена, или пък в очакване на допълнителни данни, са държани далеч от възможните съратници в общите стаи. Те са „тайните затворници". Но все пак слухове за самоличността на тези затворници бързо става общо достояние. 

 

 

 

Режимът е садистичен и във всеки момент може да бъде върнат в „бункера". В новата си килия Тодор трябва да стои прав, без да мърда от 5,30 часа сутринта до вечерта - с едно излизане - лутане по коридорите с главата в черния чувал - „разходка" за по нужда само, под нарочно погрешните инструкции на дежурния есесовец, който се смее, когато затворникът удря главата си в стените на лабиринта от тесни коридори.

Въпреки осторожното око на охраната, Самуел Херсенс и други мъченици ще успеят да направят връзка с Тодор и от време на време ще му съобщават новини, донесени от все по-нарастващия поток на новите арестанти.

През февруари 1943 г., с още отворени рани от побоищата и мъченията, до Тодор достига невероятната новина, като шок от гола електрическа жица, която минава през сьпротивата в цяла Европа. Само че за разлика от електриче­ския ефект в „бункера" на Бреендонк, този шок е възродите­лен и разтриса до основи всички фашистки затвори!

От няколко дни есесовците нервничат и издевателстват повече от обикновено при постоянните наказателни раз­поредби. И имало за какво: „СТАЛИНГРАД!".

А за затворниците това име действа като елексир на на­деждата и мехлем за всички духовни и телесни рани ! Хитлер  най-после е спрян! Хитлер е опозорен! И то от Червената армия! - не се уморяват да повтарят комунистите.

 

Верижният  погром  

 

Всички опасения на Тодор се оказват верни - той по­пада в Бреендонк по линия на предателство - на провал в Лиеж, където благодарение на колаборационистката агентура и издайничеството на двама фламандски партизани са­моличността на Бастиен - като втори по команда на военния щаб на комунистите в Съпротивата и неговата среща с шефа на „Подвижния корпус" Тодор Ангелов стават достояние на Гестапо. Фаталната случайност също изиграва своята злокобна роля, увеличавайки страданията му заради пока­занията на смазания Бастиен. Но най-страшното изпитание започва малко по-късно. И пак донякъде свързано с твърди­те позиции, които е отстоявал пред централния комитет. Става въпрос за атентатите. Още от самото начало Тодор енергично протестира срещу безразборни убийства срещу униформени немци. Съпротивата, партизанските акции сами по себе си никога няма да могат да се сравняват с ефектна ар­мейска офанзива. Това означава, че главният обект на атентатите тряб­ва да бъдат местните колаборатори. Полицейските погроми и издевателствата на окупатора, разбира се, също трябва да получат подобаващ отговор, но за да не бъдат жертвите на Сьпротивата безсмислено огромни в резултат на неминуеми­те наказателни акции от страна на окупатора, подборът на „униформените" трябва да бъде толкова ясен, че и „слепият да види". И така „неговите момчета" от Подвижния корпус никога не се впускат в безогледни убийства. Не само това, той, който още от самото си завръщане от френските лаге­ри и повече от половин година преди окупацията, се е заел лично да възобнови организацията и агитацията между многобройните работници емигранти в Брюкселския район, но и на други места, се бори с всички сили да не допусне неумолимата логика на „зъб за зъб " да помете комунистите и потенциални привърженици от техните редици. Успява да убеди ръководството в правотата на тактиката, а разстрелът на 69 заложници през ноември 1942 г. и почти на 30 други в само­то начало на новата 1943 г., както и мощната вълна на арести по повод и без повод, която се повдигна заради необмислени атентати срещу немците, потвърждава нагледно неговата позиция. В местни нака­зателни акции и поради доносничество от февруари до април- май 1943 г. са пометени много от партизаните заедно с командирите им при разни акции. Близки негови другари и „кадри", които Тодор сам е подготвял, загиват. Други заемат местата им, само да паднат жертви и те сами­те след няколко седмици. Кървавата коситба е в разгара си, основно подпомогната от липса и на елементарни конспира­тивни „навици" и предпазливост от белгийските съмишленици, въпреки войнствените - до неразумност, „официални директиви", издадени за инструк­таж на участниците в Съпротивата.

Жак Грипа е поставен веднага на мястото на Бастиен. В средата на март 1943 г. – нови арести, изтезания и Гестапо измъква първата нишка...Задържан е  федералния отговорник за кадрите Онорe Вилемс. Хванати са други двама кури­ери, които издават местата на предстоящите свиждания с ръководителите им. И пак нови жертви.

Константин Колен - национален отговорник за сигурността на кадрите  прави неуспешен опит за самоубийство, ослепява и е пратен в специална килия в Бреендонк, но не издава централното ръководство. Ръководството на компартията е попълнено с нови хора.  Пиер Жоа е обявен за комендант на Партизанската армия.  

Нов провал вкарва в ареста и Жак Грипа и други от Централния комитет с възлови позиции във въоръжената съпротива, като Прево - главен отго­ворник по нелегалните квартири и в пряка връзка с основни ядки в организацията. Захвърлени са в карцерите на крепостта. Полицията не знае още какви точно хора са им попаднали в ръцете, нито техните преки функции. А арестите продъл­жават, тъй като попадат и на партийни архиви, при обиски в квартирите на задържаните, които просто не са проявили минимална бдителност в тази насока.

Така през първото тримесечие на 1943 г. са арестувани 310 партизани и 522 активни комунисти. Партизанското движение, особено в брюкселския район, е обезкървено.

През цялото това време, ден след ден в килията си Тодор се мъчи да си даде кураж. Трябва да има край това жестоко кръвопускане! И точно ко­гато започва да се надява, че най-тежкото вече е отминало, идва съдбовният удар.

Пол Нотом, един от шефовете на партизанските ак­ции решил, че няма да издържи и избира да колаборира доброволно. Бреендонк не му се разминава и започва да предава адреси и имена. Не само това, започва да увещава  и другите изнемощели от мъчения затворници да не се „ина­тят", „да си кажат всичко". Смазаният Прево става първият „поклонник" на „учението" и предава 3 адреса. Арестите продължават.

Тодор ще е свидетел на това екзалтирано оправдание на предателството, което го разтърсва до дъното на душата му, наедно с толкова други арестувани и мъчени другари в Бреендонк.

От 2 юли 1943 г. започва масовият провал на партийното ръководство. Релеком, Лееманс, Ван ден Боом и Пиер Жоа са арестувани. Изпратени са в Бреендонк. Полицията вече знае техните функции и значение. В ръцете на Гестапо попадат и архиви - списъци на нелегалните, документи, квартири, работилници, явки... Всичко съдейства за почти тотален разгром, за което са виновни и прекалената партий­на централизация и липсата на елементарна конспиративна предпазливост. Така Гестапо лесно се добира до основни данни за партийни структури и партизански акции, оставени нескрити в квартирите на вече арестуваните. Развихря се нова хайка и задигат обречените по списъци. Следващото стъпало към адовите триумфи в гестаповския арест е позорното сгромолясване на част от самото партийно ръководство... Куриери, връзки, ятаци са пометени... Всич­ко, каквото знаят и могат да кажат, е казано...

Извън мрежите на Гестапо остават  Жан Рош и Раул Балиган - командири от партизанския генерален щаб.

 

В Бреендонк  многобройните арестувани комунисти са покру­сeни от новините...

Тодор, с дълбока скръб и безсилие, ще следи почти еже­дневната коситба на „неговите момчета"- от куршуми и предателство. Ще види и мъченията, и издръжливостта на Андре Шотцман, който го е заместил.   

 

 

 

Когато през август 1943 г. най-после преместват Тодор в eдна от общите килии, той е превъзмогнал себе си. Победил е в това най-самотно изпитание - да се прежали. Захвърлен е като вече отживял значе­нието си - дори за враговете му. Гестапо има прекалено мно­го нови жертви в лапите си с текуща информация - истински богат избор, за да се занимава още специ­ално със затворник, от когото не са могли нищо да изтръгнат. Оставен е за пушечно месо, когато им потрябват бройки.

А при Тодор това е момент на тържество не само защото е наново с другари, като Жан Блюм, но ще види и новите си познанства лице в лице, а не само чрез стоновете и оскъд­ните новини, предадени от уста на уста и стена на стена в крилото на „тайните затворници". В килията има 36 човека. Жак Грипа ще бъде един от тези сърдечни открития, между немалко други.

Важното е да не се оставиш да бъдеш сломен от продъл­жителното физическо изтезание, да не се поддадеш на духовно отстъпничество. Фактът, че ставаш „скелет в дрипи", да не ти отнеме волята да се съпротивля­ваш. 

Тодор Ангелов е уверен, че за него е настъпил краят. Осъден е, според кратка преписка, за антифашистка дейност в Белгия и Северна Франция. Пълното му досие в Гестапо не е публикувано.

 

 

 

Разстрел и безсмъртие

 

В спомените на всички негови съзатворници Тодор Ангелов действително става пример за несломимост. Така и посреща 30 ноември 1943 г.

 Въпреки понесените удари и огромните жертви, Съпротива­та като цяло и въоръжените действия начело с комунистите се възраждат. Емил Лакатош - един от най-младите бойци от „Подвижния корпус" на Тодор, на свой ред става командир и го попълва с нови саможертвени доброволци. Оцелелият по чудо Диспи оглавява партизанските акции общо за стра­ната. Но всеки път, когато някоя партизанска акция отнема живота на униформен немец или високопоставен колаборатор, веднага правят наказателни разстрели на „заложници".  

 В последния студен ноемврийски ден в двора на кре­постта Бреендонк влиза военен камион с една рота от петнадесетина войници. Правят последни проверки за изправност на оръжието. После затворниците чуват приближаващите се стъпки на ботуши към килиите.

Този ден, когато вратата на килия номер  седем се отваря, лейтенант Пруст извиква само един номер - 1000 !  Тодор спокойно се изправя, другарите му също и той мълчаливо им кимва с очите си за сбогом, защото забраняват да се прощават с думи. В  коридора той съблича ризата си и на голо наметва куртката. Есесовците грубо го повличат по коридора...  

 

От момента, когато е влязъл в крепостта, Тодор не е видял небето. И вързан на стълба за разстрел запява… Затворникът, който пее ! Какво е пял?  Никой не знае. Песента е на непознат никому език. Когато един мъж пее за последно, да се прости със земята и небето, със слънцето и въздуха, това е неговата най- лична молитва, родена в самия него, съзвучна с вътрешното му мълчание, която е неговото мъжество и благодарност за целия изминат път. Дори и за тръните... Тя не се изразява с думи, а със силата на победата над всички тленни граници, робства и ограничения.  

 

След десетина минути се чуват изстрелите...

И както пише поетът Александър Костов: „И той върви, и песента не спира. И все тъй тъпо чуди се врага: Умира той за Белгия така, че сякаш за България умира!... "

 

 

 

“Чистаческият екип” от затворници е изведен специално навън за работа, за да прибере труповете на разстреляните. Майор Шмид не се лишава никога от садистичното удоволствие да задължава близките да изпият до възможно последната  капка от горчивата чаша на страданието. А после те ще разказват на другарите му……..

Божана, майката на Тодор Ангелов умира в Кюстендил на 28 януари 1944 година и така не узнава за гибелта му. Тя умира с надеждата, че синът и ще се върне някой ден в България и ще донесе добро на хората….

 

 

В спомените на другарите

 

—Като него, разказва Олимпи Тодоров - рядко остават живи. Той не можеше да си кюти някъде, ех... и да помага, ама да оцелее!!!... Най-малко жалеше себе си! Ама хич! Такива бяха тогава и повечето бел­гийци. Той много се възхищаваше от тях през войната, учу­ден беше... „Малка страна - викаше, - живели са къде-къде по-сносно от нас, но дойде време и си показаха цената...”

А за честността му, да не говорим!... Една вечер ми остави 80 000 франка, които били на Червената по­мощ. През деня - така се случило, че не успял да ги остави по предназначение. А през нощта трябвало да проведе една акция. Ако всичко мине успешно, той трябваше да дой­де на другия ден да ги вземе. Ако ли не — съобщи ми точно къде, кому и как да ги предам... Така и стана, и беше много благодарен!

Тодор е изненадан и разтревожен от броя на преда­телите, които се изявяват по време на окупацията. И често повтарял на Олимпи: „Ако бъда предаден - ти не ме по­знаваш, аз никога не съм те виждал !..."

Той много искаше да се върне в Бъл­гария, за да продължи там борбата срещу фашистите, макар да знаеше, че веднага ще бъде задържан като бивш интербригадист. „Ех, ако ще мра, поне да е в България!..." - викаше ми той.  

От време на време му давах първокласни алкохолни напитки — нощем да се затоплят партизаните му. И за последен път го видях в началото на 1943 г. Донесе и една празна бутилка да я напълня с някакъв алкохол, която щеше да вземе на другия ден. Не дойде. Не дойде и много дни после, но още не можех да повярвам, че не е вече жив... Когато след 30 ноември прочетох във вестника списъка на разстреляните заложници, първото име беше „То­дор Ангелов от Скарбек". Казах на жена ми: „Това е нашият приятел Симон" - защото тя не знаеше истинското му име. И заплакахме заедно... Никога не бях срещал в моя живот човек, който така да презираше смъртта... А кол­ко беше добър!... Но с желязна воля! Абсолютен идеалист! Цял живот се е жертвал за другите!... Загубих най-големия си и необикновен приятел. Ако всички бяха като него, светът щеше да бъде друг...

  

Емил Лангенщейд, землемер по професия, разказва: „Най-характерното за него като командир беше, че вина­ги точно преценяваше кой за какво е способен и възлагаше на всекиго задачи според възможностите му. Беше рядък психо­лог и никога не се лъжеше в хората. А колко хора го обичаха?! В него другарите бяха уверени, че никога няма да ги провали, нито да ги издаде...

В него имаше... как да се изразя, убеждения - силни като стихия и твърди като кремък!   Той истински вярваше в силата на човека да се пребори със злото. Затова и страшно държеше на примера и на личната отговорност - и в мирните години, и после в отряда... И сам беше образец на личната отговорност.”  

 

Раймонд Диспи, един от най- енергичните профсъюзни дейци в Белгия, един от първите белгийци, с ко­ито се сближава Тодор Ангелов още през 30-те години, винаги с умиление разказва как „Теодор емигрантът" приютил своя изпаднал безработен и бездомен белгийски приятел, как в люта зима си свалил единствените чорапи, които имал в момента, как ги изпрал, изгладил — за да ги изсуши и му ги подал, понеже бил свикнал на студ в България, а белгийците - не; как го хранил и поил от собст­вения си залък... Докато най-после Диспи намерил работа! Но с особен възторг до благоговение - той подчертава „високия морал на Тодор през окупацията..."

Изумяваше ме... Никакъв страх, ама никакъв! От нико­го и от нищо! И никаква хитринка да се опази - „ама да ви­дим..", „да преценим...", „обстановката е сложна..."  -А всъщност бе много разумен и всичко, каквото казваше и предлагаше, бе обмислено до последния детайл.

Не мога да забравя и друго. Бяхме вече окупирани. И нито за миг не го видях да прояви колебание - трябва или не трябва да започ­нем Съпротивата, независимо от каквото и да било! Защото  този проклет пакт - разказва Диспи - не само изолира компартията в собствената ни страна, но разедини и нас сами­те! Едни го считаха за грешка и бъдещето щяло да покаже! Други изобщо не го приеха и напуснаха Партията. Да не го­ворим за евреите... неизброими... от цяла Европа! С десетки хиляди само в Брюксел! И тогава ми каза нещо, което съм запомнил добре: „Приятелю, комунистите нямат право на снизхождение към окупатора, заради това, че той е съюзник на нашата „държава-идеал!". Политиката си е поли­тика, с много вратички, но трябва винаги да търсим от коя да излезеш чист! Иначе нашите идеи губят смисъла си..."

 

Пиер Вермайлен, млад адвокат и социалист по онова време, участник в контрапроцеса 1933 г. в Лондон  за защита на  Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев, след победата над фашизма - до края на 1968 г. изкачил стъпалата на белгийската по­литическа йерархия, разказва:

 „Тодор постоянно ми изтъкваше, че класовият интерес на буржоазията до такава степен е обезобразил човечеството, че само смазването й като класа може да го спаси. И много често ми цитираше един ваш поет.. „На лошия - с ножа по главата!" /Ботев/ 

 Той ми повтаряше: „Има само един Съветски съюз, друг няма! За пръв път в историята! Не е напълно убеден във всичко, което там са върши, но трябва да бъде защитен и опитът ще покаже... 

Той беше най-толерантният човек, когото познавам! Това му идваше отвътре, без усилие. Съвсем естествено се получаваше при него да слага човешките качества над всичко останало. И никога няма да забравя, когато ми каза веднъж, че търпението е името на всеки истински прогрес!  Затова с него не само работеха, но и го укриваха най-различни хора. Беше се свързал и с аристократи, и с буржоа, и с интелек­туалци, да не говоря за работници - и миньори, и занаятчии.   

В България, както ми е разказвал, е имал отрицателно отношение към калугерите, поповете и Църква­та въобще... макар от друга страна да имаше тук добри при­ятели измежду тях... особено през Съпротивата.

„Той имаше в сърцето си, в нрава си... невероятна до­брота и отзивчивост. Не съм срещал по-нематериален човек от него” - завършва Вермайлен.  

 

Анри Десген /Кико/ и жена му Ивон са едни от най-близките приятели на Тодор.

Кико си спомня, че единственото нещо от което се е боял Тодор е предателството.

„Той постоянно ни учеше на конспиративни навици и веднъж каза много спокойно, но твърдо: „Случайно или не, ако някой ви е предал, ТАМ,  ако попаднете, прекрачите ли техния праг, трябва много категорично и безрезервно да си кажете: „Това е краят, дошло е  времето да се мре!". Именно това може да ви даде неочаквани сили... Но ако някъде на дъното запазите надеждицата за оцеляване - свършени сте! Това е единственото положение, в  което Надеждата може да се превърне в предателство!”

И ние му вярвахме безпрекословно! - казва Анри Десген. - Защото разбирахме, че това не са думи, че това е преживяно...

Бяха изминали първите седмици след окупация­та... - разказва Ивон, жената на Кико — и Тодор се впусна като луд да мобилизира печатари и разпространители. Естествено, ние с Кико бяхме между тях. Вече съвсем планомерно започна да организира за Съпротивата и работници, и интелектуалци, и редови хора, които работят за насъщния. Успява да се свърже и с видни индустриалци и капиталисти... И те никога не са го издали. Чрез приятели го приемат и в известни католически фа­милии, където Тодор много спокойно и логично им изтъквал невъзможността Хитлер да спечели войната. Жалко само за ги­белта на хилядите невинни хора и страшната разруха... И тези белгийци доброволно дават своята помощ за Съпротивата.

И никой, никой, тогава не го предаде, въпреки подлите времена, в които живеехме - казва Ивон. - Имаше в него нещо, как да кажа, магическо. Вед­нага му вярваш и завинаги! И никога не лъжеше, но знаеше да мълчи, ох, как знаеше да мълчи!

И приятелите на нашите приятели се включиха да помагат на Съпротивата — добавя Кико. - И веригата се удължи и заякна. Мисля, че тази му вродена честност, има и такива хора, тя е, която му създаде репутацията на независим комунист, а това бе рядък феномен!  Никак не беше съгласен с мнението на някои партийни босове през окупацията да се избиват безогледно германски войници само защото са германци! „Ами че това може да са вчерашни наши другари, мобилизирани по задължение!" - ядосваше се Тодор и с основание.

 

Ето какво казва  Гео Де Хаск ­– Съюз на ветераните от войните: 

„Този голям мъж беше и още е пример за честност и преданост в името на свободата на Европа”.

 

 

 

Почит и преклонение

 

След войната Кралство Белгия посмъртно произвежда Тодор Ангелов в чин полковник от белгийската партизанска армия, обявява го за „Национален герой на Кралство Белгия” и „Герой на белгийската съпротива”. Награден е с най-високия кралски орден на страната „Кавалер на Ордена на Леополд с палми”, още с „Военен кръст с палми”, Медал на Съпротивата и Възпоменателен медал 1940-1945.

На 28 ноември 1948 г. вестник „Драпо Руж" пише : „ Подвизите, които българинът Тодор Ангелов извърши като командир на подвижния корпус на белгийската партизанска армия, ще останат записани в славните страници на белгийската съпротива".  

За разкриване на неговия подвиг белгийските антифашисти направиха повече, отколкото българските. За хората и наследниците им спасени от него и групата му от унищожение, Тодор Ангелов е не само герой, но и символ на живота. 

Името му вече е известно на всички и е част от националната гордост на неподчинилата се на нацизма Белгия. Но то не звучи нито по валонски, нито по фламандски. Защото е българско.

Сърцето на Тодор Ангелов бие не само за своя, за българския народ. То бие за всички народи, страдащи от жестокостите на терора и насилието. За него истинският смисъл на живота е борбата, действието, саможертвата, себеотдаването. И ненавижда равнодушието, раболепието, фалша, демагогията. Този човек, носител на добродетелите на българските възрожденци и хъшове загива като истински победител… 

 

 

 

Сега доста българи посещават Брюксел и е добре да знаят за този достоен българин, отдал живота си за бъдеща Европа - свободна, без войни и насилия, с право наричан още преди години първият български посланик в обединена Европа.

На 30 ноември 1982 г., с участието на българското посолство в Белгия, е открит негов паметник в Брюксел, Schaerbeek, avenue Raymond Foucart, площада срещу училище №17  в квартала, където той живее дълго време.

Винаги на този ден  белгийските ветерани от войните отдават почит на българина от Кюстендил, избрал Белгия, за да воюва срещу нацистите. Белгийците нямат българските предразсъдъци към антифашистката борба и до ден  днешен тачат паметта на своя герой Тодор Ангелов, спасил стотици евреи от гибел в газовите камери с изгарянето на списъците им, подредени в нацистката картотека в Брюксел. Петерс Туборг, бивш директор на белгийския форт-музей на Съпротивата Бреендонк, казва за Тодор Ангелов: „Такива вече не се раждат”.

 

 

През 1992 г. е издадена книгата „ От червеното знаме до трикольора” (Белгийските комунисти през 1939-1944. Един аспект от историята на Съпротивата в Белгия) с автор Жозе Готович, в която има пасажи за дейността на групите на Тодор Ангелов.

През 2007 година в Белгия излиза книгата „Otages de la terreur nazie“ („Заложници на нацисткия терор“) на проф. Максим Стайнберг и Жозе Готович, член на Белгийската кралска академия, посветена специално на Тодор Ангелов и неговата група. Издадена е от Еврейския музей на депортацията и съпротивата в Мехелен. Представена е на научна конференция за живота и борбата на нашия сънародник, организирана съвместно с българското посолство в Брюксел. "Може би скоро ще се появи някой нов Спилбърг, който, също като автора на "Списъкът на Шиндлер", ще се впечатли от делото на Ангелов и ще направи "Списъкът на Ангелов", пише тогава в предговора към книгата българският посланик в Брюксел Христо Георгиев. В нея е цитирано писмо на българина до дъщеря му, в което той обяснява защо е избрал въоръжената борба: „Не сме вършили грехове. Просто направихме жертва за доброто на всички”.

Още от 50-те години на миналия век дъщеря му Свобода Бъчварова издирва и се среща със съратници и приятели на баща си в редица европейски страни. Всички те и казват, че е загинал щастлив, убеден в смисъла на саможертвата "за светлото бъдеще". През 2008 година тя издава тритомен документален роман „По особено мъчителен начин“, основан на живота на нейния баща.

 

 

Социалистическа България отдаде признателност с удостояването на Тодор Ангелов  посмъртно с два ордена „ Народна свобода – 1941/1944 г. първа степен. 

През 1982 г.  в центъра на Кюстендил е открит паметник на Тодор Ангелов – Божаната с автор Стефан Стоимиров, в присъствието на дъщеря му Свобода Бъчварова. Оцелелите антифашисти – съратници от Белгия, през 1985 г. изпращат урна с пръст за паметника в Кюстендил. На надписа четем: “От крепостта “Бреендонк”, Белгия, където от 1940 до 1944 г. варварите от СС затварят хиляди борци от Съпротивата и където на 30 ноември 1943 г. Тодор Ангелов пада под нацистките куршуми, идва тази шепа пръст, напоена с кръвта на мъчениците”.

 

С решение № 594/30 ноември 1998 г. Общинският съвет в Кюстендил удостои  посмъртно Тодор Ангелов със званието „Почетен гражданин на Кюстендил". В града има и улица на негово име.

 

 

На  25 юни 1999 г. по идея на Миланка Грозданова, първи председател на PC на БАС - Кюстендил се учреди и регистрира Международна фондация на името на Тодор Ангелов – Божаната, а тя стана й първият и председател. Съучредители освен местни антифашисти са председателят на Националния фронт от Съпротивата на Белгия Жан Брак и председателят на ветераните от войната на Брянска област Василий Смирнов. Нейни членове са бившите посланици на Кралство Белгия г-н Гиом Спелетинск и г-н Филип Беке, сегашният председател на ЦС на БАС и много други. Фондацията си поставя за цел пропагандиране живота и революционния подвиг на Божаната, разкриване на високохуманните идеали в името на които живя и загина той.

 

 

Когато след 10 ноември 1989 г., в първоначалните дивосини години в България     масово се премахват партизанските паметници в Кюстендил, седесарската управа беше твърдо решена да демонтира и паметника на Тодор Ангелов. Просто така, без решение, без да познават дейността и заслугите му в годините на Съпротивата. Трудно е да се обясни на подобни хора, че основният критерий за оценката на един човек е много по-дълбок от цвета на партийната му книжка. И на 11 юли 1991 г. това за малко щеше да се случи. Представителите на левицата в кметството, общинския  съвет и други обществени деятели положиха не малко усилия, за да спрат предвидения "демонтаж" и да предпазят града и страната ни поне от този позор. В началото на 1992 г. предстои заседание на общинския съвет в Кюстендил, в дневния ред трябва да се вземе решение по въпроса. Налага се народният представител Иво Атанасов и общинският съветник Динчо Желязков да търсят съдействие от посолството на Кралство Белгия и едва след намесата на посланика паметникът е спасен.

На Тодор Ангелов – Божаната са посветени стихотворенията: „ Сякаш за България умира” на Александър Костов, „ Балада за Гълъба” на Рени Григорова, „Смелите запяват пред разстрел” на Милети Николов. 

 

 

 

Сега, ежегодно  Българският антифашистки съюз – Кюстендил организира поклонение с поднасяне на венци и цветя на паметника на Тодор Ангелов-Божаната.

 Загиналите в борбата срещу фашизма си отиват от този свят, горещо обичайки живота, но съвсем съзнателно поемат всички рискове на борбата в името на каузата за установяване на справедливост, равенство, свобода и по-голяма човечност. И с подвига си те се превръщат в пътеводни звезди и пример за бъдните поколения.

Идеалите на които посвети живота си Тодор Ангелов - Божаната, неговият величав пример са ни особено нужни днес. Те са неизчерпаем източник на оптимизъм и вдъхновение. Те са ценен капитал за днешните и бъдещите поколения.  

Тодор Ангелов - Божаната ни дава уроци - как трябва да се воюва за правдата, как трябва да се отстояват общочовешките ценности, хуманизма, свободата, демокрацията и социалната справедливост.

 

 

 

Героичната саможертва на Тодор Ангелов - Божаната е не само поука, а и предупреждение. Той зове: „Никога вече фашизъм! Никога вече терор и насилие!"  

Ето защо, сега е особено нужна бдителност и отговорност срещу избуяващите съвременни прояви на национализъм, неофашизъм, агресия, нетолерантност и никнещите организации, опитващи се да подменят историческите факти и да легитимират дейността на фашистките престъпници.

Неофашизмът трябва да бъде спрян преди да се е превърнал в актуална обществена опасност!

 

 

Източници:

1. Тодор Ангелов – Божаната. Сборник материали “Живот след смъртта” – І и ІІ част. Издание на Международна фондация „Тодор Ангелов – Божаната” , Кюстендил – 1999 и 2000 г.

2. Енциклопедия КЮСТЕНДИЛ, Издателство на БАН, София, 1988 г.

3. Ние се бихме в Испания, Държавно военно издателство, 1967 г.

4. Du rouge au tricolore: Les communistes belges de 1939 à 1944 : un aspect de l'histoire

de la Résistance en Belgique  - José Gotovitch, 1992  

 / От червеното знаме до трикольора: Белгийските комунисти през 1939-1944. Един аспект от историята на Съпротивата в Белгия,  Жозе Готович /

5. Otage de la terreur Nazie: Le Bulgare Angheloff et son groupe de Partisans juifs Bruxelles , 1940 – 1943, Maxime Steinberg, José Gotovitch, Musee Juif de la  Deportation et de la Resistance , 2007

/ Заложници на нацисткия терор: Българинът Ангелов и неговата група от еврейски партизани в Брюксел, 1940 – 1943, Максим Стайнберг и Жозе Готович, 2007 / 

6. По особено мъчителен начин, Свобода Бъчварова, ИК Жанет 45, 2008 г.

7. Belgian Resistance – материали за съпротивата в Белгия от интернет

8. Breendonk 1940 – 1945, Patrick Nefors, Editions  Rasine, 2005

9. Репортерът, Костадин Батков, Книгоиздателска къща “Труд”, София, 2003 г.,  в очерка: „Лично познат” на Гестапо

 

 

Забележка: Този материал има само информативен характер и не се публикува с търговска или друга възмездна цел ! Свободно за разпространение !