Търсене в този блог

петък, 10 януари 2014 г.

ВИСОЧИНА - интервю на Людмил Янков

 

 

Разговор на Билиона Кънева с алпиниста за вестник „Труд”

 

"Между пропасти и върхове се чувстваш пречистен, усещаш и най- малките радости в живота..."

"Еверест е върхът, който дава извънредно много".

"В голямата цел човек опознава най-добре себе си."

 

Когато тръгвах за уречената среща, се питах - защо човек напуска това, ко­ето обича край себе си и се впуска в неизвестното ? Дали е жаждата за по-висока цел и смисъл в живота ? Защо тръгва в планината, когато знае, че го очакват не само върхове, но и пропасти ? Защо човешкият дух е неукротим и след пос­тигнатата цел ?

Людмил Янков ме накара да повярвам, че човек може да живее с една мечта и да се жертва за нея...

 

       -    И все пак къде е изворът на дързостта ?

     Да се радвам на прости неща в живота – хляб, вода, слънце, добра дума. Това научих от своите родители: от баща си, koйmo е лекар по професия - да ценя жертвоготовността; от майка си -учителка, да не губя приятелите си... Това е домът ми, в който цареше спокойствие и уют, дом, който ми даде много. Ко­гато баща ми излизаше нощно време, когато отиваше при болен, когато оста­ваше дежурен и вкъщи  бяхме сами, винаги съм изпитвал някакво особено чувст­во на възхишение, на обич към него, защото живее за хората, защото остави града и своята добра служба и отиде на село.

Може би едва сега оценявам най-добре това, което съм научил като малък, въпреки всичките лудории, въпреки проблемите с поведението, с оценките, въп­реки всички ядове, които съм имал в къщи, заради училището. В крайна сметка запомних всичките си учители, запомних това, на което ме научиха, и съм щас- тлив, че и те ме помнят! За мен е щастие да ги срещам - те са ме възпитали ка­къв да бъда към себе си, към приятелите, към семейството, към всички.

Признавам, че рисувам, но факт е, че не съм добър. Рисувам за себе си, рису­вам с желание, рисувам това, което съм преживял, което съм видял, просто не искам да го забравя, искам да го виждам, да остане, но понякога не успявам да постигна замисъла си. И тогава захвърлям всичко, дори за няколко години. След това се връщам отново.

Рисувам от малък, рисувам и по задължение: моята професия ме задължава, аз съм озеленител, но то е друго: архитектурното рисуване е обмислено, в не­го няма преживявания, няма багри, там всичко трябва да бъде точно. И може би този начин на изразяване с помощта на четката и на туша ми пречи да на­рисувам истински и точно това, което чувствам.

Родители, дом, рисуване, професия - неща, които обичам. И открих, че човек не може да избяга от себе си. Това, което е било заложено у мен. към което съм се стремял и което съм учил, в един миг подсъзнателно излиза наяве. Много пъ­ти се опитвах да избягам от алпинизма, след тежки изкачвания, след загубата на близки приятели. Исках да се махна, но не успях. В крайна сметка установих, че има нещо много силно, което ме задържа, което е вътре в мен дълбоко. Аз не мога да открия кое е, но това е може би някаква предопределеност, може би - съдба, както го наричат някои, нещо, което всеки носи в себе си...

 

      -     Връх или пропаст ?

      Разбира се алпинистът тръгва винаги към върха, винаги напред, винаги наго­ре, стреми се към върха дори и с риск да отиде в пропастта. Това е стремеж към височината, жажда, непримиримост, то не е бягство от себе си, както ня­кои мислят, или опит да се отдалечим от хората, не е така ! По този начин до известна степен утвърждаваме себе си и своите отношения с хората. На нас ни трябват върхове, за да доказваме на себе си, че можем, трябват ни стени, от­весни стени, за да показваме, че човек, когато иска, може да върви нагоре.

Алпинистите казват: където има воля, има и път. Така че ние с волята си проправяме път дори и там. където на пръв поглед изглежда, че е непроходимо. И това е доказване на отношението ни към света, на истините в живота, в ал­пинизма откриваме много неща, които в обикновения живот - в равнината не можем да оценим вкуса на една ябълка, на глътка вода, на добро приятелство. Човек трябва да изпадне в такава ситуация, да отиде там, където неговата психика и физика до такава степен  щe бъдат натоварени, че да усети сладост­та на нещо дребно.

 

      -    Планината е място, kъдeтo най-добре опознаваш себе си.

   Усещането при покоряването на върховете винаги е различно. Всеки връх крие някаква тайна. Аз обичам да отивам на всеки връх по веднъж. Тогава оста­вам с най-силни спомени, повторното отиване някак си не ме радва, но повтор­но отидох на връх Ленин, и то заради последните 100 метра – неизвървените.Човек, когато живее в планината, получава много на всяка крачка. Дали е на вър­ха или върви към върха, или слиза - планината го учи; тогава човек открива ис­тинската радост - може би детинската, която с годините започваме да забра­вяме; възторг, който в обикновения делник няма откъде да дойде. Какво оста­ва след върха ? В никакъв случай разочарование или някакво униние. Бликва стре­меж. Желание да се върви нагоре. След като човек заживее с алпинизма, трудно се откъсва от него. Дори и да спре да катери, да изкачва отвесни стени, той ви­наги ще търси върховете !

     Не бих могъл да кажа кое е най-силното ми преживяване като алпинист, в планината човек преживява хубави моменти. И драматични. Понякога остава и много тъга. Как мога да забравя някой приятел ?! Защо ние непрекъснато гово­рим, че планината ражда истинското приятелство ? Там никой на никого не е за­дължен за нищо. Хората не се обвързват с ангажименти и обещания, хората са приятели, просто защото ги обединява нещо голямо: природата, чистите, ис­крени взаимоотношения. Човек търси не само съприкосновение с голямата пла­нина, но и със силата на природата.

 

        -    Човек търси да докаже на себе си, че може да направи нещо изключително.

     Когато запитали Тенсинг - единият от първите двама покорители на Еве­рест, защо е изкачил върха, той отговорил кратко: " Защото съществува !"

      Много хора ни питаха: защо пак тръгвате, защо сега и към Еверест ? Аз отго­варям - всеки връх е нещо ново, но Еверест е върхът ! Към Еверест нещата полу­чиха и съвсем друг оттенък, съвсем друга идея, друга мисъл, на Еверест ни изп­рати България и ни изпрати така, че ние нямахме право да се върнем, без да сме успели. В един момент алпинизмът престана да бъде спорт за нас, спорт за се­бе си. Той се превърна в нещо, свързано силно с нас, с нацията, свързано с Бълга­рия ! Стана въпрос на престиж и чест, на национално достойнство. И успяхме, защото за нас нямаше друг път !       Нямахме право да го оставим за по-нататък, за друга година, за следващото поколение. За мен най-ценното е, че 24-ма българи застанахме като един зад една голяма цел - Еверест. 24 души, всеки от които е свикнал да бъде в своя алпийски клуб начело, се подчини на една голяма идея ! Всички - единомислено и дисциплинирано ! От тази експедиция за мен остана пример, който ми показа как може да се умира за една мечта. Жалко е, че все още чувам упреци от хора, които не могат да проумеят какво направи Христо Проданов за Еверест. В сърцето ми той остана като начин на мислене, като на­чин на живот и себераздаване, като сила на характер, на воля.

 

        -    Кое кара човек да изостави това, което обича и се впусне в неизвестното ?

       Не бих казал, че ние оставяме това, което обичаме, когато тръгваме към планините. Може би най-точното е, че през планините, през върховете ние вър­вим към това, което обичаме, вървим към любимите ни неща и отиваме, за дa се върнем. Алпинизмът ни научава да не гледаме в краката си. Когато човек се научи да гледа само към върха, да гледа към небето, тогава, мисля, е преодолял себе си. Когато бях под върха на 8400 метра, гледах нагоре и се надявах, че ще се случи нещо, че на сутринта  ще успея да отида ощe по- нагоре, имах кислород, имах сили. Надявах се... А имах само един изход - надолу. Това беше миг на отча­яние. Не заради недостигнатия връх, а за това, че Христо оставаше горе, оста­ваше сам... Рискът в алпинизма е напълно оправдан, независимо че много хора се отнасят скептично към нашия спорт или хоби - всеки би го нарекъл различно - но алпинизмът, бих казал, дори ни учи да обичаме. А може би, след като постиг­нем целта си, разширяваме представата за себе си, откриваме нови и нови неща в себе си. С върховете е като с щастието в живота; то е само миг - мигът на удовлетворение в момента на постигнатата цел.

        Върхът е за възнаграждение на човешкия дух.

 

        На нас Еверест ни е нужен и ще го имаме за бъдещето.

Макар че извадихме изгнилите ябълки най-отгоре. И извадихме повече, отколкото е имало, за съжаление. Лошо ги бяхме съхранили. На мястото на допира с нездравото бяха почерне­ли и чудесни здрави плодове.

Не уважихме народа си - единствения, който има право да съди голямата ис­тина. Затова отричам правото на някой да отнема от това свято и голямо нещо - любовта на хората, които ни изпратиха с вяра към космическата височи­на на Еверест. И ни дочакаха с надежда и гордост, както баща синовете cи ! Няма само героизъм и възторг.

Повече е мъката и отчаянието. Има ощe и колебание, и съмнение. Силата ни беше в най-човешката борба между мощта и слабостта, между саможертвата и отстъплението. Доброто беше повече. Това беше победата !

 

           

      Людмил Янков  

     9 ноември 1987 г.