В България се шири медиен произвол. Чужди посланици си позволяват непозволеното. Страната ни се тресе от конфронтация. Правят се опити за метеж.
Медиите у нас се държат като последни бастиони на неолиберализма.
Джоузеф Стиглиц е един от най-големите съвременни световни икономисти, носител на Нобелова награда по икономика през 2001 г. Бивш ръководител на Съвета на икономическите съветници на президента Клинтън; бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка; настоящ професор в Колумбийския университет във Вашингтон. Той споделя съвременни кейнсиански възгледи. Силно критичен е към икономическата политика на американските президенти – републиканци и конструктивно критичен поддръжник на икономическата политика на президентите демократи. Препоръчва гъвкава икономическа политика, особено по време на криза. Споделя кейнсианското гледище, че по време на криза бюджетният дефицит e не само допустим, но и необходим. Не драматизира високата публична задлъжнялост на САЩ и се аргументира солидно за това.
Като съветник на Президента Първанов той посети София преди десетина години и изнесе публична лекция в НДК. Медиите проявиха слаб интерес към нея - имаше само 2-3 телевизионни камери. Лекцията беше отразена пестеливо в медиите..
Пол Кругман е друг световно известен американски икономист, Нобелов лауреат по икономика през 2008 г. Професор в Принстънския университет. Редовен коментатор в New York Times. Силно критичен към политиката на американските президенти - републиканци и конструктивно критичен поддръжник на президентите - демократи. Има сходни икономически възгледи с тези на Дж. Стиглиц.
Преди десетина дни посети София във връзка с присъденото му от УНСС почетно звание Доктор хонорис кауза. Посещението му премина полулегално. Медиите проявиха към него още по-слаб интерес.
Американският икономист Стив Ханке посещава България често. Принадлежи към консервативната икономическа школа. Привърженик е на рестриктивна икономическа политика. Професор е в университета Джон Хопкинс в Балтимор, САЩ. Публикува в консервативното списание Форбс. Подкрепя консервативните американски президенти - републиканци. Сервилните български медии го възхваляват като „баща на българския валутен борд”, макар че няма никакъв принос за въвеждането му. За всеобща изненада на специалистите ръководството на БАН му присъди миналото лято почетното звание Доктор хонорис кауза. Според информирани хора, това може би е станало по внушение на едно важно посолство.
Дж. Стиглиц и Пол Кругман са утвърдени световни учени и не случайно са нобелови лауреати, хора с достойна гражданска позиция и убедени демократи. Стив Ханке е посредствен учен. Световната научна общност уважава Стиглиц и Кругман, но не обръща внимание на Ханке. В своя статия през 1998 г. Кругман критикува остро икономическите му възгледи и го обвинява в лъжа, че е бил съветник на бившия аржентински министър на финансите Карвальо. Той заблуждава хората и за България, като твърди, че е бил съветник на един от нашите президенти. Българските медии го почитат. Неговите посещения, лекции и прес конференции у нас са в центъра на тяхното внимание. Не съм сигурен дали и тук има дял важното посолство.
Помисли си, уважаеми читателю: Реномирана институция като Шведската академия на науките оценява високо постиженията на Стиглиц и Кругман и ги удостоява с нобелови награди по икономика, без да обръща внимание на Ханке. Нашите медии обаче правят обратното - пренебрегват големите научни приноси на Стиглиц и Кругман и не отразяват техните лекции и пресконференции у нас, а ограждат с внимание Ханке и повтарят многократно и упорито лъжата, че е „баща на валутния ни борд”. Не е ли странно това разминаване!
Каква е причината за този парадокс? Стиглиц и Кругман са учени, които твърдят, че икономическата наука трябва да служи на хората. Те са социално ориентирани икономисти и гледат на бюджетния дефицит, на държавния дълг и други подобни като средства на икономическата политика, а за нейна главна цел считат подобряване качеството на живота на хората. Те възразяват категорично срещу подмяната на целите със средствата на икономическата политика от консервативните икономисти, както Стиглиц се изразява “confusing ends with means”.
Ханке прави обратното. За него са важни балансираният бюджет, малкият публичен дълг, ниската инфлация и други подобни. Заетостта, доходите, социалната поляризация, демографските процеси, здравето, екологията, качеството на живота на хората не го интересуват. Средствата на икономическата политика той превръща в нейна цел и вижда във валутния борд най-ефикасното средство за управление на икономиката, макар че го прилагат само 3 страни в света – Естония, Литва и България. Ако наистина е най-ефикасен инструмент, защо другите 190 държави не го прилагат?
Подценяването на социалните измерения на икономическата политика и възторгът от пазарния фундаментализъм са дълбоките причини за пренебрежението на нашите медии към Стиглиц и Кругман и създаването на ореол около Ханке. Във време, когато дискредитираната неолиберална теория и практика, причинила, наред с всичко друго и поредната глобална криза, губи почва по света, десните медии и пазарните фундаменталисти в България правят отчаяни опити да я спасяват и искат да ни превърнат в неин опитен полигон. За щастие, те са наистина безмислени, защото България е твърде малка, за да влияе върху хода на световните процеси с неолибералните си екстравагантности.
След като медиите у нас проявяват такова пренебрежително отношение към учени от калибъра на Стиглиц и Кругман, можем по-лесно да си обясним пренебрежението им към социално ориентираните български икономисти. Медиите обслужват щедро пазарните фундаменталисти и са почти закрити за социално ориентираните икономисти с кейнсиански възгледи. Те са толкова заслепени догматици, че за тях и за любимите им десни приятели Кейнс е враг номер едно, въпреки че през 30-те години на миналия век и непосредствено след Втората световна война той изигра важна роля със своите идеи за смекчаване на световната криза, за създаването на Световната банка и на МВФ, за стабилизирането и развитието на следвоенната капиталистическа икономика.
Сегашната медийна цензура у нас е не по-малка от тази до 1989 г. Тя е по-рафинирана, но в някои отношения дори е по-вулгарна. Примерите за това са много. Последният е – съзнателно изкривената картина, която се поднася на българското общество, за отказа на Украйна да подпише споразумението за асоцииране към ЕС. Поднасят ни пространни изявления на опозицията и нито едно от официалните власти.Това е равностойно на тотална дезинформация. Нашите медии изглежда се страхуват българите да научат аргументите на украинското правителство за отказа да подпише споразумението с ЕС и възможните паралели, които могат да се направят от нашия опит след присъединяването.
Като българин се срамувам за посредствеността, примитивизма, сервилността и крайния консерватизъм на преобладаващата част от българските медии. Срамувам се също, че ръководството на БАН, може би единствено в света, присъди на Стив Ханке почетното звание Доктор хонорис кауза, макар че няма никакъв принос към българската икономическа наука и стопанска практика.
Медиите изопачават и истината за протестите
Живял съм 12,5 години като служител на ООН в Западна Европа и в други страни. Пропътувал съм почти целия свят. Бил съм свидетел на улични протести в различни страни. Виждал съм как се смазва всеки опит на протестиращи за нарушаване на законите и съпротива срещу полицията. Виждам и през последните дни как полицията в Киев разгонва с палки и сълзлив газ тълпата, която правеше опит да окупира сградата на правителството. На този фон нашата полиция е най-кротката и най-толерантна от всичко, което съм виждал по света. Очудвам се на нейното търпение! И ги поздравявам!
От преките телевизионни предавания виждам как протестиращите блъскат и бият полицаите, замерват ги с твърди предмети, с павета и дори с пиратки, разрушават металните заграждения, а медиите ни съобщават обратното - че полицията бие протестиращите. Това ни внушават и група преподаватели в Софийския университет. На кого да вярвам – на очите си или на медиите и на малката група преподаватели? Не се колебаят да ни лъжат за събития, които вече сме наблюдавали на живо. Медиите наверно ни лъжат още по-наедро за събития, които не сме наблюдавали. Това ги дискредитира в очите на по-наблюдателните хора! И ни кара да не вярваме, дори и на вярното, което ни съобщават.
А СЕМ наблюдава и мълчи многозначително, макар че главната му задача е да следи за балансирано представяне на различните факти и мнения. Плевнелиев пък се възхищава от красивите и умни (както той пръв ги нарече през юни) протестиращи, намеква недвусмислено за полицейско насилие и иска неговото разследване, нажежава допълнително обстановката. Така той „обединява” нацията. Боже, пази България от такъв обединител и от неговия цинизъм! Може би сега компенсира за греховете си като активен деятел в миналото по времето на Тодор Живков!
Размислете и по поведението на водещите в частните и дори в държавните електронни медии. Вместо да са неутрални посредници в споровете, както е в цивилизованите страни с демократични традиции, те открито симпатизират на антиправителствените участници в студиата. Канят предимно събеседници от протестиращите и далеч по-рядко, от кумува срама - хора с друго мнение, като ги прекъсват и не ги оставят да се доизкажат. Тази пристрастност доби потресаващи мащаби през последните месеци. И на всичко отгоре претендират, че са журналистика на обществото. Питам - на кое общество? Тяхното поведение се разминава тотално с общоприетите граждански норми и със записаното в моралния кодекс на медиите.
Притиснати от опоненти, протестиращите казват, че са против олигарсите и всички партии, управлявали страната през последните 24 години. На този фон обаче чакат отговор много други въпроси: защо мълчаха до сега и особено през последните 4 години, когато бяхме свидетели на най-голям управленски и полицейски произвол, скандална еднолична власт, мащабни подслушвания, корупция, задкулисие и опростачване? Защо не протестират пред сградите на някои големи български и чуждестранни банки и други компании, т.е. срещу истинските олигарси и не споменават нито едно тяхно име, както правят с политиците? Защо приемат хора от олигархичните среди и дори от техни семейства да протестират заедно с тях срещу правителството? Кой финансира и дирижира протестите и случайно ли не се обявяват публично ръководителите на протеста, макар че обществеността се досеща кои са те, а протестиращите настояват за откритост и публичност от правителството? Защо протестите започнаха още на третия ден от управлението на това правителство, без да му дадат дори седмица, за да покаже какво ще прави? Защо се настоява за нови избори, след като такива бяха проведени само преди шест месеца и Конституционният съд потвърди резултатите? Защо бяха възобновени антикомунистическите лозунги от преди 24 години и цялата отговорност за престъпленията (а такива имаше много) през така наречения „преход” се стоварва върху БСП, след като десните партии управляваха много по-дълго време и допуснаха много повече произвол и престъпления? Напоследък беше съобщено, че започва инициатива „чисти ръце” с участието на ГЕРБ и други десни партии, защото „само те не били компрометирани”. Трудно ми е да си представя по-цинична лъжа от тази! Очевидно целта на задкулисните кукловоди е друга - сваляне на легитимното правителство с мандата на БСП и връщане на ГЕРБ и на други десни партии във властта. На чист български език това се нарича мащабен опит за държавен преврат. А медиите са пряк или косвен съучастник в тези планове.
Медиите преувеличават и преукрасяват ролята на гальовно наричаните „ранобудни студенти”. Те системно заблуждават хората в провинцията и българите в чужбина за истината по протестите в София. Използват различни операторски прийоми за прикриване на силно оределите групи протестиращи до 50-100 души и дори по-малко, но продължават да ги броят. Упорито отказват да обяснят липсата на протести извън София, но не пропускат да обявят за такива на изолирани места, макар че от снимките личат 5-10 участници. Изглежда, че за „обективните” български медии дори и това е „новина”. Неслучайно в сериозните западни медии не се обръща внимание на протестите на малката група студенти. Акредитираните в София западни журналисти намират техните протести за бутафорни и фалшиви, а пасивността на ръководството на Софийския университет за непонятна.
Протестиращите нямат позиция по нито един от кардиналните проблеми в дневния ред на България: престъпната приватизация, не по-малко престъпните концесионни договори, злоупотребите на монополите и на големите търговски вериги, дадените специални преференции на американските ТЕЦ Марица – 1 и ТЕЦ Марица – 3, а също и на трите електроразпределителни дружества, повече от съмнителната експлозия на инвестициите за нови източници на енергия (слънчеви и вятърни електростанции) с преобладаващо участие на активни десни политици, укриването на печалби и неплащането на данъци от големите български и чуждестранни компании, масовите фалити на дребните предприятия, небалансираната държавна политика към труда и капитала, огромната безработица, оскотяващата бедност, социалната поляризация, мизерията на два милиона пенсионери, работещите бедни, демографската катастрофа, обезкръвяващата ни емиграция, окаяното здравеопазване, западащото образование, загиващата наука, съсипаното земеделие, разрушаването на околната среда, престъпността, корупцията. Повтарят като папагали само една дума „Оставка”, без да казват какво идва след това – кой и как ще управлява България? С други думи, изнудват ни да подпишем празен чек на доверие. Очевидно, подценяват интелигентността на средния българин.
Оплакват се, че нямало чуваемост от страна на властите. Но за да има чуваемост е нужен диалог. А възможен ли е диалог, когато протестиращите не желаят да разговарят с управляващите, „за да не ги легитимират” и искат ултимативно тяхната оставка още на третия ден от поемането на властта след свободни и демократични избори! Оказва се, че 50-60 „ранобудни окупатори” или няколко хиляди протестиращи в София са по-легитимни от 1343007 души, гласували само преди 6 месеца за двете управляващи партии. А помнят ли как Ал Гор загуби изборите за президент на САЩ през ноември 2001 г. Твърде меко е ставащото у нас да се нарече политическа арогантност! Но медиите се възхищават, героизират и поощряват агресивното поведение на протестиращите, защото били „по-качествени”. Наричат ги дори „нови будители”, сравняват ги с Левски и Ботев. А СЕМ мълчи ли мълчи!
В окупирания от малка група ректорат на Софийския университет, където 25 хиляди студенти, преподаватели и служители нямаха достъп няколко седмици, бяха поканени бивш и настоящ посланик на чужди държави за разговор с окупаторите. Нашата общественост и до сега не знае какво е говорено и договорено между височайшите гости и окупаторите, които протестират срещу „задкулисието”. Това е флагрантно нарушение на международните норми за поведение на дипломатите, на българските закони и на правилника на Софийския университет. И дипломатите го знаят много добре. В медиите, обаче няма и нотка от дори срамежлив упрек по тази постъпка на „ранобудните окупатори” и на посланиците. А защо мълчи и правителството? Или вече сме лишена от суверенитет окупирана държава!
Борците срещу задкулисието ни поднесоха класически урок по задкулисие, а изискват от властите пълна откритост за вземаните решения. Какво ли ще ни покажат един ден тези хора, ако, не дай боже, застанат на държавното кормило! Представяте ли си какво би станало сега ако това се беше случило в най-престижния университет на друга страна от Европейския съюз, например в Западна Европа, в САЩ или Япония! Знаете ли как биха реагирали съответните власти в тези страни, за разлика от нашите?
Толкова ли е закърняло чувството ни за национално достоинство, че правителството и държавните медии навеждат покорно глава, когато се поругават световни норми за междудържавно поведение и националната ни чест! Има ли все още българска държава или не? Кой управлява тази държава, превръщана постепенно в географска територия? Повишава ли това престижа и привлекателността на Европейския съюз? Трябва ли да се гордеем, че принадлежим към „съвременната западна цивилизация” в сегашния й вид? До къде ще доведе България принадлежността към такава „цивилизация”?
Внушават ни, че протестите са мирни и спонтанни. Това са приказки за наивници. Да се превръщат в заложници депутатите в Народното събрание няма нищо общо с мирния протест. Шепа хора да блокират най-важни кръстовища в центъра на София и да затрудняват придвижването на стотици хиляди други граждани против волята им от и до техните домове в продължение на месеци, няма нищо общо с мирния протест. Група от 50-60 души да окупира централната сграда на Софийския университет и въпреки осъдителното решение на Академичния съвет и изричната забрана в правилника на университета, да блокира достъпа на 25 хиляди души, също няма нищо общо с мирния протест. Продължаващата все още окупация на най-представителната зала на Софийския университет – аулата и налагането на вътрешен режим на окупаторите, различен от този на ръководството на Университета, няма нищо общо с мирния протест. Що за мирен протест е: съставянето на списъци на граждани с друго мнение, деленето на хората на „количество” и „качество”, блокирането на кортежа на премиера, заплахата за блокиране на домовете на видни политици и психологическия натиск върху членове на техните семейства, насилственото премахване на огражденията, хвърлянето на твърди предмети, павета и пиратки срещу полицаите, разсипването на контейнери с боклук пред Народното събрание, окарикатуряването на паметника на Цар Освободител, поругаването на скулптура на антифашисти пред сградата на БСП и т.н. А добрата организация на протестите, координацията в издиганите лозунги, добре обмислените маршрути (без предварително разрешение на общината), неизбежните парични разходи за подготовка на лозунги, картонени танкове, знамена, вувузели, довеждането с автобуси на „протестиращи” от провинцията и т.н. показват, че има всичко друго, освен спонтанност. И доколкото има такава, тя обхваща нищожно малка част от хората, предимно в началото на протестите.
Свободата на един човек свършва там, където започва свободата на другите хора. Да се нарушава този фундаментален принцип на демокрацията означава да се толерира хаосът, вакханалията и да се подготвя бъдеща диктатура. Това не е демокрацията за която мечтаят милиони българи! А опитите да се натрапва, че на елита (качеството), за разлика от простолюдието (количеството), е позволено всичко, навяват страшни спомени от недалечното минало. Нима искат да ни го върнат! Пази боже от такъв елит!
Политическият цинизъм в България няма граници. Мнозинството на ГЕРБ и другите десни партии в Столичния съвет протестира на 21 ноември срещу блокирането на центъра с прекомерна концентрация на полиция, защото „пречело на свободното придвижване на гражданите”. Същото направи с театрални жестове и малка група преподаватели.
Тези хора изглежда ни смятат за малоумни. Те се дразнят от присъствието на полиция в центъра, но се възторгват от агресивното присъствие на протестиращите и създаваните от тях затруднения за стотици хиляди мирни граждани. Добре е, според тях, че там има агресивни протестиращи, но е лошо, че присъства полиция! Толкова ли е трудно да се разбере, че ако нямаше агресивни тълпи, целящи погром или окупация на Народното събрание, нямаше да се налага присъствие на полиция! Не виждат причината, а само следствието. А какво да кажем за блокирането на важни кръстовища в центъра, понякога само от десетина души, пред очите на полицаите, което затруднява придвижването на десетки хиляди хора, живеещи в „Младост”. Полицията в случая може би е укорима, че допуска блокирането.
Очевидно, някои искат по-слабо присъствие на полиция, за да се улесни планираният погром или окупация на Народното събрание. На български език това се нарича опит за метеж. Кукловодите са недоволни, че няколкото замислени от тях опити не успяват, поради наличието на полиция. Поздравявам полицията!
Надявам се, че властите няма да се хванат на тази уловка и в центъра на София ще има толкова полиция, колкото е необходима, за да респектира кукловодите и да защити спокойствието и сигурността на гражданите!
Политическата конфронтация
Казаното до тук може да се обобщи в една дума - КОНФРОНТАЦИЯ. Нашето общество се тресе от растяща конфронтация, чиито дълбоки корени са в престъпната реставрация от тоталитарен държавен социализъм към див балкански капитализъм, потопил страната в бедност и остра социална поляризация. Милиони българи са смазани от материалната и духовната нищета, от произвола на монополите, на престъпността и корупцията, от масовата покупко-продажба на съвести, от ширещата се крещяща несправедливост, налагана от олигархията, съвместно с политиците. И понеже обикновените хора са безпомощни да си отмъстят за униженията на олигарсите и на политиците, намразиха всичко и всички около себе си. Омразата раздели приятелите, роднините, проникна дори в семействата. България отдавна не е била така настръхнала, настървена, озлобена и разделена.
Конфронтацията у нас се подхранва и от личните качества на най-висшите политици. При сходни неблагоприятни икономически и социални условия през последните 24 години, спомнете си за вълните на конфронтацията с върхове по времето на Филип Димитров (1991-1992 г.), на Иван Костов (1997-2001 г.). След това дойде Кобургът. Без да съм негов симпатизант, обективността налага да се признае, че той внесе известно успокоение в обществената атмосфера. По-късно дойде неговият бодигард – Бойко Борисов. Той отново отрови, ожесточи и внесе нов елемент - опростачи политическия климат и изостри конфронтацията. До такава степен, че тя продължава и след падането му от власт, дори се засилва през последните месеци с прякото му участие. Парламентарната опозиция никога не се е държала така грубо през последните десетилетия!
Никое общество не може да прогресира в условията на конфронтация. Още по-малко икономиката. А без съживяване на икономиката не е възможно подобряване на качеството на живота на хората. Продължаващата бедност, дублирана с все по-остра социална поляризация, ще води до още по-голяма конфронтация. Поради това една от главните непосредствени задачи е постигането на минимум от съгласие по най-важни национални приоритети и преди всичко за възстановяване на поруганата социална справедливост, което трови обществената атмосфера. Само така може да се постигне постепенно смекчаване на конфронтацията, ерозираща дълбоко основите на обществения организъм и заплашваща с много сериозни последствия.
26 ноември 2013 г.
Източник: сайт на Институт за икономически изследвания при БАН
