Търсене в този блог

неделя, 30 август 2015 г.

Битката за Испания - Иван Аладжов

 

 

 

След близо три години кървава Гражданска война в продължение на 38 години страната изцяло е в ръцете на военната хунта на самозвания генералисимус

         През първата половина на 1936 г. напрежението между управляващия от март Народен фронт (социалисти, леви републиканци, комунисти, анархисти, троцкисти, каталонци и баски) и дясната опозиция от ултранационалисти, монархисти и фашисти ескалира. Стига се до открити въоръжени сблъсъци между привърженици на двата лагера. Убийството на водача на опозицията Калво Сотело през юли с.г. става повод за избухването на отдавна подготвяния от десни военни метеж, който прераства в гражданска война. Тя започва като бунт на колониални армейски части в Испанско Мароко срещу засилващите се социалистически и антиклерикални тенденции на републиканското правителство. Начело на бунта са генералите Санхурхо, Мола и Франко, който поема ръководството на метежниците.

         Драматичният развой на събитията започва през горещото лято на далечната 1936 г. Месеци наред силните тогава в Испания анархисти предупреждават, че имат информация за подготовката на военен метеж на колониалната армия в Мароко. Но лявото правителство не реагира на предупрежденията. Анархисткият профсъюз CNT-FAI, който има голям брой привърженици и информатори сред войниците, още през пролетта на 1936 г. съобщава на кабинета дори точната дата на преврата. Анархистите настояват да се въоръжат работниците и селяните и да се подготвят за предстоящото стълкновение. Но правителството на Народния фронт категорично отказва да стори това, страхувайки се от неконтролирани действия на въоръжени анархисти, като впоследствие това изчакване се оказва фатално за републиката.

         На 18.07.1936 г. антирепубликански части от армията се надигат и предприемат въоръжени действия срещу правителството. Но дори и след началото на пуча кабинетът в Мадрид не се решава да раздаде оръжие на населението. Въпреки това анархистите и ултралевите от POUM (Работническа партия за марксистко обединение) са едни от първите, които оказват организирана съпротива на превратаджиите. Бързо успяват да ги неутрализират в източните провинции Каталуня, Арагон и Валенсия, където имат силна подкрепа сред населението. Въпреки ожесточената съпротива на доброволческите отряди, пропуснатите през съседна Португалия колониални военни части от Мароко и Западна Африка, заедно с разбунтували се поделения на редовната испанска армия бързо завземат централната, рядко населена и слабо индустриализирана част на Испания.

         Франко получава решаваща за победите си помощ от чужбина: фашистка Италия на Бенито Мусолини предоставя над 100 000 души редовна армия (т.нар. Дивизии на черноризците), нацистка Германия на Адолф Хитлер изпраща 20 000 немски войници - печално известният легион "Кондор", с най-модерното за времето си въоръжение. Френските националисти формират батальона "Жана д'Арк", Румъния изпраща своята "Желязна гвардия", а съседна, фашистка Португалия прехвърля 20 000 войници в подкрепа на франкистите. Общата чуждестранна помощ за Франко възлиза на над 150 000 души редовна армия и стотици самолети и танкове.

         Срещу тях се изправя остатъкът от лоялната републиканска армия, испанските доброволчески корпуси, левите партийни милиции и лошо въоръжените синдикални и анархистки отряди, подкрепени от 2000 военни съветници от СССР и около 40 000 високо мотивирани, но абсолютно неподготвени за широко мащабни военни действия доброволци - интербригадисти, комунисти и антифашисти от цял свят. Едва през есента на 1936 г. с помощта на масирани съветски военни доставки от общо над 800 бойни самолета и 600 танка те успяват да спрат бързото настъпление на превратаджиите - в Централна Испания пред Мадрид в планината Гуадарама, на изток по границите на провинциите Нова Кастилия и Арагон, и на север в Страната на баските, но на по-малко от 100 км от Атлантическия океан. Но там републиканците са откъснати от останалите части и успяват да се задържат само до средата на 1937 г., когато след масивни бомбардировки над баски градове от германския легион "Кондор" франкистите завладяват целия север, ликвидирайки автономията на баските.

         Контраофанзивите на републиканците за облекчение на фронта пред Мадрид и на север са лошо подготвени и остават безуспешни. Вследствие на поредица от загуби сред левите се зараждат пагубни взаимни обвинения за неуспехите. Антисталинистката POUM и анархистите упрекват ляво центристкото правителство в прекалена пасивност и военна некомпетентност, а то от своя страна вижда в тях неконтролируем конкурент, със силно влияние сред народа. Подобно е становището и на Москва, която чрез военните си доставки и най-вече чрез испанската компартия РСЕ разполага с лостове за влияние върху правителството на Народния фронт. Решаващо значение за негативното отношение на Съветския съюз към ултралевите и анархистите има фактът, че те са независими политически сили, с тенденция към троцкизма. А Троцки, вследствие на острите си критики към Сталин, се е превърнал в негов личен враг.

         В началото на май 1937 г. се стига до трагични въоръжени сблъсъци между специално изтеглени от фронта части на републиканската гвардия и ултралевите милиции на POUM и на анархистите в намиращата се под техен контрол Барселона. В района е изпратена тежко въоръжена републиканска армия, която, вместо да се бие срещу общия враг, е насочена към столицата на Каталуня, за да разоръжи POUM и анархистите. Местните им командири са изненадани от това и спонтанно се противопоставят. След 5-дневни отбранителни боеве и няколкостотин жертви ултралевите милиции свалят оръжие. Много от техните активисти са арестувани, а част от ръководителите на POUM и на анархистите са осъдени. Тази т.нар. Малка гражданска война създава непоправим разлом сред левите сили и води до тежки морални сътресения и дезориентация сред голяма част от републиканците.

         Левият премиер Ларго Кабалеро подава оставка и мястото му заема близкият до компартията, но по-десен социалист Хуан Негрин. Оттук нататък деморализираната от вътрешни междуособици републиканска армия не е в състояние да спечели сражение срещу франкистите. Военните подразделения на анархистите на североизточния, арагонски фронт са оставени изцяло без подкрепа.

         През 1938 г. вследствие на зачестилите атаки на италиански подводници срещу съветски транспортни кораби в Средиземно море и особено след сключването на Мюнхенското споразумение между Англия и Франция с хитлеристка Германия, на която те преотстъпват Чехия, Москва, опасявайки се от формирането на насочен срещу нея съюз на западните сили с нацистка Германия, почти изцяло преустановява подкрепата за Испания. През пролетта на с.г. франкистите, използвайки вътрешно републиканския раздор, правят решаващ пробив на фронта в провинция Арагон и достигат Средиземно море на юг от делтата на р. Ебро, с което разцепват републиканската територия на две. Осъзнало безизходното си положение, през май 1938 г. правителството в Мадрид предлага на Франко преговори за мир, които той високомерно отхвърля, настоявайки за пълна капитулация. В края на 1938 г. франкистите стартират мощна офанзива срещу провинция Каталуня, която е прегазена изцяло до началото на февруари 1939 г. През март с.г. части от републиканската армия извършват вътрешен преврат в Мадрид и предават столицата на франкистите. На 1.04.1939 г. пада и последният републикански град Валенсия, където са се изтеглили остатъците от кабинета на Народния фронт. Това е краят на продължилата близо 3 години кървава Гражданска война в Испания. В продължение на 38 години страната изцяло е в ръцете на военната хунта на самозвания генералисимус Франко.

         В последвалите десетилетия Испания се превръща в клерикално-фашизоидна съсловна държава, в която всички политически движения и профсъюзи са забранени, с изключение на ултрадясната партия на фалангистите и присъединилия се към нея профранкистки синдикат JONS. Важна роля в управлението на страната играе религията и католическата църква, както и влиятелната организация "Opus Dei". Започват жестоки гонения на привържениците на леви движения и профсъюзи.

         Фашисткият режим налага желязна цензура, отнема автономията на каталунците и на баските, забранява фолклорните им традиции и използването на техния език.

         Освен близо половин милион загинали по време на Гражданска война, след 1939 г. са избити още над 200 000 леви активисти. Стотици хиляди са зверски изтезавани в концентрационни лагери, а над 1 милион са принудени да емигрират. Спасилите се през Пиренеите републиканци година по-късно са застигнати от нацистите, които, след като превземат Франция през 1940 г., ги екстрадират обратно на палачите на Франко. И докато много от членовете на испанската компартия успяват да емигрират в СССР, привържениците на ултралявата POUM и на анархистите дават огромни жертви. Много от тях са заварени от Франко в републиканските затвори и са избити без съд и присъда. Цели села, които са поддържали републиканците, са обезлюдени.

        След падането на републиката останалите в страната комунисти, остатъците от POUM, както и анархистите организират партизански отряди с няколко десетки хиляди бойци. До края на 50-те години те са напълно ликвидирани. Избити са над 20 000 партизани и техни помощници. А франкистка Испания, след като по време на Втората световна война сътрудничи на нацистка Германия и дори изпраща армия на Източния фронт, след това се превръща във верен съюзник на САЩ.

 

 

Статия публикувана във в. "Дума", на 27 юли 2011 г.

 

 

 

 

 

Ярък родолюбец и учен - доц. д-р Гале Христов

 

 


Професор Георги Бърдаров има голям принос в обществено-политическите науки, а в последните години се прояви и в краеведческата наука

В началото на годината се навър­шиха 85 години от рож­дението на проф. Георги Бър­даров – носител на социалис­тичес­ката идея в сър­цето си, неуморим общес­т­веник и изс­ледовател, ярък родолюбец.

Проф. Георги Бър­даров е роден на 12 фев­руари 1930 г. в Раз­г­рад. Произ­хожда от земедел­ско семейс­тво. Баща му е бил замес­т­ник – пред­седател на ТКЗС при основаването му. Той е близък род­с­т­веник на капитан Христо Бър­даров, един много способен офицер, бъл­гар­ски герой, който се проявява храбро при прев­земането на Тут­ракан­с­ката крепост, и загива в бит­ката при Ресен, за него са писани песни, а нас­коро бе нап­равен и излъчен докумен­тален филм.

Още като ученик Георги Бър­даров проявява своя любоз­нателен и тър­сещ ум като не само усвоява учеб­ния материал, но и чете литература, която му помага да фор­мира своя материалис­тически мирог­лед. От 1944 г. е член на РМС, от 1955 г. член на БКП.

Още от ранни години учас­тва активно в гим­назиал­ното ръковод­с­тво на РМС като замес­т­ник – пред­седател. След завър­ш­ване на сред­ното си образование става щатен младежки работ­ник. Бил е І-ви сек­ретар на ГК на ДСНМ в Русе, където проявява качес­тва си на организатор. Той е в основата на изг­раж­дането на младеж­кия парк за отдих и кул­тура в града. Работи пос­ледователно като първи сек­ретар на ОК на ДКМС в София, зам. – завеж­дащ отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на ДКМС и дирек­тор на Цен­т­рал­ната ком­сомол­ска школа. След това преминава на работа в отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП. Завър­шва специал­ността и „Политическа икономия” и аспиран­тура в АОН при ЦК на КПСС. Преминава на работата като замес­т­ник – дирек­тор на Цен­търа по пар­тийно строител­с­тво в АОНСУ, където на прак­тика доказва качес­т­вата си на добър организатор и изс­ледовател.

Той има големи зас­луги за раз­витието на Цен­търа по пар­тийно строител­с­тво като много необ­ходимо звено за дей­ността на органите и организациите на БКП.

През този период основно има над 200 пуб­ликации по раз­лични проб­леми. В цен­търа на науч­ноиз­с­ледовател­с­ката си дей­ност си пос­тавя въп­росът за пар­тий­ната дей­ност, ней­ната същ­ност, струк­тура и ефек­тив­ност. Особено внимание отделя на въп­росите, свър­зани с интег­рацията на пар­тий­ното строител­с­тво със социал­ната психология и управ­лението. С негово активно учас­тие е със­тавен реч­ник и учеб­ник по пар­тийно строител­с­тво, от които и сега има изк­лючителна пот­реб­ност. През този период превежда активна преподавател­ска и лек­тор­ска дей­ност.

Неговата активна общес­т­вено – политическа и изс­ледовател­ска дей­ност продъл­жава и след 10 ноем­ври 1989 г. като придобива нови измерения.

Той остана верен на своето главно кредо – да служи на народ­ното и общес­т­веното дело.

В продъл­жение на 18 години бе пред­седател на ОПО „Политолог” към РС на БСП – Средец, гр. София. С кон­к­рет­ната си работа доп­ринесе много за запаз­ването и укреп­ването на организацията, както и са раз­нооб­разяване на дей­ността й. И сега е един от най-активните й членове. Живее с въл­ненията на всички социалисти, пос­тоянно прави пред­ложения за подоб­ряване на дей­ността на БСП и на пар­тий­ната организация.

През пос­лед­ните 5 – 6 години се зае с краевед­ска науч­ноиз­с­ледовател­ска и организатор­ска дей­ност. Той е в основата на издаването на книгата за един от героите на Дой­ран­с­ката епопея капитан Христо Бър­даров, за което приз­нател­ното бъл­гар­ско население в Македония съчинява и запява песен за него. През 2014 г. с много актив­ното му учас­тие като организатор и методист излезе много интерес­ната книга за ботевия чет­ник Ангел Ковачев, роден в с. Благоево, Раз­г­рад­ско и загинал край с. Желязово, Софийско. В раз­работ­ката са включени извес­тни историци и общес­т­веници.

Пред­с­тавянето на книгите се превърна в праз­ник за населените места. Тези книги имат изк­лючително голямо значение за пат­риотич­ното въз­питание на населението и особено на младите хора. Те показ­ват, че когато се докосне сър­цето на бъл­гарина, то и в тази нелека ситуация не остава без­чув­с­т­вен.

Проф. Георги Бър­даров е не само организатор и изс­ледовател, но и добър съп­руг, баща и дядо. С хората е прям, отк­рит и сър­дечен. Наред с поз­д­рав­ленията за неговите 85-годишен юбилей, нека му пожелаем здраве и нови плодове на неговата кипяща изс­ледовател­ска и организатор­ска дей­ност.

 

 

Източник: вестник „Земя”, май 2015 г.

 

 


 

Доц. д-р Гале Христов: Книга – тревожна камбана за селското стопанство

 

 

Раз­работ­ката на доц. Въто Хрис­тов „Земята плаче за спасителна политика” е тревожна кам­бана за положението в сел­с­кото стопан­с­тво, но и пред­лага кон­к­ретен изход от тресавището, в което то се намира

 

През 2014 г. извес­т­ният бъл­гар­ски сел­с­кос­топан­ски специалист, деец и научен работ­ник доц. Въто Хрис­тов издаде книгата си озаг­лавена «Земята плаче за спасителна политика». Това е сбор­ник статии и съв­мес­тни пуб­ликации с други сел­с­кос­топан­ски учени във вес­т­ниците «Земя», «Дума», «Бъл­гар­ски фер­мер» и «Нова зора».

Въто Хрис­тов заедно с проф. Атанас Ганев и Кръстю Трен­дафилов остро и аргумен­тирано пос­тавят редица проб­леми за със­тоянието на сел­с­кото стопан­с­тво като пред­лагат кон­к­ретни решения.

В цен­търа на пуб­ликациите са появилите се остри проб­леми в раз­витието на сел­с­кото стопан­с­тво – намалено произ­вод­с­тво, изос­тавени и пус­теещи земи в резул­тат преди всичко на грешни законодателни решения, липса на стратегическа политика. Авторът с основание се спира на резул­татите, които бе пос­тиг­нала Родината ни до 10 ноем­ври 1989 г. Бъл­гария произ­веж­даше 9 – 10 млн. т. зърно, 800 хил. т. месо, над 2 млрд. бр. яйца, почти 1 млн. т– домати и чушки.

Авторът под­робно и аналитично се спира на приетия закон за соб­с­т­веността и пол­з­ването на земедел­с­ките земи (ЗСИЗЗ 1991 г.) и досега изменян над 40 пъти. Прилагането му и този за арен­дата, приет през 1996г., доведоха до раз­д­робяването на земята на милиони пар­чета и появата на крупни арен­датори, които могат да арен­дуват повече от 6 000дка. Това доведе до катас­т­рофални резул­тати в сел­с­кос­топан­с­кото произ­вод­с­тво и силна поляризация на едри соб­с­т­веници и незащитени бедни соб­с­т­веници и произ­водители. В страната сега се обработ­ват около 30 млн. дка. земи. Пар­четата земя станаха 20 млн. Групата над 1 000 дка. пред­с­тав­лява 14% от броя на стопан­с­т­вата, но обработва 78,2% от земята. Общото произ­вод­с­тво на зърно е 78% от пос­тиг­натото до 1989 г. Докато през периода 1986 г. – 1989 г. са произ­веж­дани на човек от населението 46 кг ябълки, 92 кг домати, 275 л. мляко, 89 кг месо, то през периода 2008г. – 2011 г. са произ­ведени 5 кг ябълки, 15 кг домати, 160 л. мляко, 30 кг месо. Циф­рите са повече от стресиращи. Затова нес­покой­ният Въто Хрис­тов алар­мира и пред­лага на ком­петен­т­ните дър­жавни органи работещ изход за излизане на сел­с­кото стопан­с­тво от положението, в което се намира.

Зас­лужават висока оценка неговите пред­ложения за:

• раз­работ­ване на дъл­гос­рочна политика и стратегия за раз­витието на сел­с­кото стопан­с­тво;

• решителни промени в закона за арен­дата;

• оказ­ване дър­жавно съдейс­т­вие за раз­витието на кооперациите и под­помагане на дреб­ните земедел­ски произ­водители;

• изпол­з­ване на чуж­дес­т­ран­ния опит (особено френ­с­кия) в раз­витието на сел­с­кото стопан­с­тво;

• съз­даване реални условия за реализиране на Прог­рамата за раз­витие на сел­с­ките райони.

Книгата на доц. Въто Хрис­тов е мощен зов, тревожна кам­бана за положението в сел­с­кото стопан­с­тво. Заедно с това пред­лага кон­к­ретен изход за излизане на сел­с­кото стопан­с­тво от тресавището, в което се намира. Може да се добави, че не само сел­с­кото стопан­с­тво плаче за спасителна политика, а Бъл­гария за ком­петен­тно управ­ление, което е в със­тояние да гаран­тира раз­витие на икономиката и доходи на населението, съот­вет­с­т­ващи на нашите въз­мож­ности и пот­реб­ност.

 

Източник: вестник „Земя”, май 2015 г.

 

Изявен селскостопански специалист и неуморим общественик - доц. д-р Гале Христов

 

 

 

Изявеният сел­с­кос­топан­ски специалист и неуморим общес­т­веник Цвета Алек­сиева, родена в село Скрино, Кюс­тен­дил­ско произ­хожда от бедно сел­ско прог­ресивно семейс­тво. Родителите й Борис и Мара Алек­сиеви са били комунисти и са приемали нелегални антифашис­тки дейци преди 9 сеп­тем­ври 1944 а

Цвета Алек­сиева учи в род­ното си село, а след това в село Бобошево. Работи активно в пионер­с­ката и младеж­ката организация. През 1950 а завър­шва гим­назия и пос­тъпва на работа в град Станке Димит­ров, а през 1951 а става студен­тка във ВСИ — София. В инс­титута се учи много добре и изявява качес­т­вата си на младежки активист, като е изб­рана за сек­ретар на дружес­т­вото на ДСНМ и на Вузов­с­кия комитет

След завър­ш­ване на вис­шето си образование става агроном в Кюс­тен­дил­ски окръг Работи пос­ледователно в село Бароково, ДЗС Рашка Гращица, Дър­жавно земедел­ско стопан­с­тво (ДЗС) Кюс­тен­дил, където е главен агроном и зам.-директор на ДЗС. През тези години изявява качес­т­вата си на под­гот­вен сел­с­кос­топан­ски специалист и ръководител.

През тези години, провеж­дайки общес­т­вената си дей­ност, е приета за член на БКП и се омъжва за инж. Стефан Неш­ков — прек­расен човек и ръководител. Раж­дат се двете им дъщери Мария и Красимира. Цвета Борисова е помог­нала и за въз­питанието и отг­леж­дането на ней­ния племеник Борис Керезов. В момента той работи като лекар в Канада.

От 1971 а Алек­сиева и семейс­т­вото й се премес­т­ват в София и тя работи в Цен­т­рал­ния комитет на проф­съюза на работ­ниците от сел­с­кото стопан­с­тво като завеж­дащ отдел „Организационен“и доп­ринася много за укреп­ването на проф­съюз­ните организации. Извес­тен период работи в Мароко и Куба. По-късно преминава в НПО „Сор­тови семена“, където се пен­сионира.

Но пен­сия за истин­с­кия общес­т­веник няма. През всич­ките тези години тя е пред­седател на ОПО на БСП в Младост, член на Район­ния съвет на БСП. Избирана е за делегат на кон­г­реси на БСП. Става ръководител на движение за защита от насилие и за чиста природа, един от основателите и дей­ците на българо-китайската федерация. По нейна инициатива се пос­т­рои в село Скрино манас­тир в памет на Св. Иван Рил­ски.

Цвета Алек­сиева изяви своя талант на общес­т­веник, защитавайки справед­ливите искания на хората от квар­тала. Каква нас­той­чивост прояви за въз­с­тановяване на раз­рушената дет­ска градина в кв. „Младост“. Тя е един от най-дейните в ръковод­с­т­вото на дуп­ниш­кото зем­лячес­тво в София.

Пор­т­ретът на Цвета Алек­сиева ще бъде непълен, ако не отбележим ней­ните три поетични книги, в които тя показва своя талант и на поетеса. Пър­вата е „Моята градина“, втората — „Време за човеч­ност“, и третата -„Изс­т­радани думи“.

През годините сът­руд­ничи активно на Радио София, вес­т­ниците „Дума“ и „ЗЕМЯ“ в-к „Ние, жените“ и др. Приета е за член на Съюза на бъл­гар­с­ките жур­налисти.

Цвета Алек­сиева през целия си живот помага на нуж­даещите се и се държи много човешки. Животът и дей­ността й е пример за вярно служене на социалис­тичес­ката идея чрез изявата й като силен сел­с­кос­топан­ски специалист и неуморим общес­т­веник.

 

Думи на доц. д-р Гале Христов за житейс­кия и общес­т­вен път на Цвета Алексиева,   произнесени при пред­с­тавянето на книгата й „Мигове от моя живот” през април 2015 г. в салона на Съюза на бъл­гар­с­ките жур­налисти – София

-----------------------------------------

Със сигур­ност в книгата „Страници от моя живот” всеки доб­росъвес­тен читател може да намери нещо ценно. В спомените за една уж обик­новена, но всъщ­ност съв­сем необик­новена съдба, защото Цвета Алек­сиева е от хората, отдаващ много сили, любов и грижа за другите. Книгата е ценен урок по идейна преданост, както и документ за времето на социалис­тичес­кото съзидание и преход­ната раз­руха на Бъл­гария. Книгата е документ за времето, макар на пръв пог­лед да е лична история. Но нали времето, в което живеем е сбор от милионите лични съдби на чес­т­ните, съидател­ните хора на това време.

 

 

 

 

 

Книга – отчет пред убитите антифашисти – доц. д-р Гале Христов

 

 

 

Пуб­лицис­тич­ното произ­ведение на Крум Василев „Невъз­можни раз­говори” е написано много ярко, със задъл­бочено поз­наване на фак­тите, на основата, на които са нап­равени много важни изводи за социализма вчера, днес и утре. Авторът дос­тига до зак­лючението, че идеите му в световен мащаб рано или късно ще намерят своята реализация

Нас­коро издател­с­тво „Захари Стоянов” издаде книгата на извес­т­ния антифашист, общес­т­веник и пуб­лицист Крум Василев, озаг­лавена „Невъз­можни раз­говори”. В нея той мис­лено се среща и раз­говаря със своя загинал съпар­тизанин на 19 години Коста Тодоров. В четири раз­говора той отговаря на своя приятел за тях­ната чета; какво бе нап­равено в Бъл­гария след победата на социалис­тичес­ката революция; какво пред­с­тав­лява социализ­мът на бъдещето; загад­ката Китай и необ­ходимостта да се живее с идеали.

В пър­вия раз­говор „Докъде стиг­нахме” Крум Василев съоб­щава на своя приятел, че благодарение на неговата саможер­тва и тази на Весо четата е спасена. След това живо и увлекателно му раз­казва какво стана в страната ни слез 9 сеп­тем­ври 1944 г. във всички сфери на живота.

Социалис­тическа Бъл­гария дос­тигна 1-во място в света по износ на домати, водеща е в износа на всякакви видове сел­с­кос­топан­ска продук­ция, както и на машини, елек­т­роника и други. Днес това е само спомен, защото пропадна СИВ, раз­турени бяха СССР и КПСС с под­писа на ней­ния соб­с­т­вен генерален сек­ретар Михаил Гор­бачов, пер­сона с амбиции, обрат­ноп­ропор­ционални на ней­ните въз­мож­ности. Резул­татите за цялата бивша социалис­тическа общ­ност и за Бъл­гария са плачевни.

Във втора глава „Социализъм на бъдещето – що е то?” Крум Василев раз­г­лежда въп­роса за бъдещето на социализма, позовавайки се на раз­работки на чуж­дес­т­ранни и бъл­гар­ски учени като фор­мулира своя позиция. По-подробно раз­г­лежда позициите на бив­шия пар­тиен лидер на БСП, член-кореспондент Алек­сан­дър Лилов и на философа Бен­жамен Варон.

На въп­роса за бъдещето на социализма Алек­сан­дър Лилов дава след­ния отговор: „Бъдещето на социализма е социализ­мът на бъдещето.” Бен­жамен Варон смята, че промяната може да се извърши не чрез премах­ване на час­т­ната соб­с­т­веност, а по пътя на ней­ното пос­тепенно под­чиняване на общес­т­вените интереси.

Раз­г­леж­дайки тези въп­роси Крум Василев дос­тига до зак­лючението, че трябва да се съединят материал­ната заин­тересованост и час­т­ната соб­с­т­веност, впрег­нати в интерес на социализма.

В трета глава „Загад­ката Китай” са раз­г­ледани историчес­ките пос­тижения в изг­раж­дането на съв­ременен Китай, целите и задачите, които си пос­тавя страната в близ­ките 40 – 50 години. Изтък­ната е ролята на Дън Сяопин като баща на икономичес­ките реформи. Китайс­ката икономика укрепна, пос­тигна много висок икономически рас­теж, прилагайки твор­чески теорията на Дън Сяопин за социалис­тичес­ката пазарна икономика. Към 2012г., когато се навър­ш­ват 100 години от основаването на ККП, да се пос­т­рои средно заможно общес­тво, наречено „общес­тво на пър­воначал­ното благоден­с­т­вие”, а към 2049 г., когато ще бъде чес­т­вана 100 годиш­нината на Китайс­ката народна репуб­лика, Китай да се превърне в „богата, можеща, демок­ратична, цивилизована, хар­монична и модерна социалис­тическа дър­жава”. Няма съм­нение, че замис­лите в Китай са сериозно обос­новани и в 2021 г. Китай ще стане дър­жава на средно заможни, а през 2049 г. на социалис­тичес­кото общес­тво. С изк­лючител­ната отк­ритост и прециз­ност на учен Кр. Василев зак­лючава: „Само бъдещето знае какво е бъдещето на социализма.”

В чет­върта глава „Хора без идеал – птици без криле” раз­г­лежда въп­росът за реализация на социалис­тичес­ките идеи и неис­товата борба, която водят рет­рог­рад­ните сили в цял свят. Под­чер­тано е, че Маркс бе обявен за „най-влиятелният учен на всички времена”. Социализ­мът в световен мащаб не е пог­ребан.

Проведеното социологическо изс­лед­ване на „Галъп” по повод 25 годиш­нината от „прехода” показва, че 45% от сънарод­ниците ни оценяват социализма в Бъл­гария като успешен, а само 1% оценяват като успешен прехода.

Авторът дос­тига до зак­лючението, че идеите на социализма в световен мащаб ще намерят своята реализация. Младото поколение не може дълго време да живее в без­пътица.

Книгата на Крум Василев „Невъз­можни раз­говори” е написана много ярко, със задъл­бочено поз­наване на фак­тите, на основата, на които са нап­равени много важни изводи за социализма вчера, днес и утре.

 

 

Източник: вестник „Земя”, юни 2015 г.

 

Тук можете да видите и представянето на книгата от издателство „Захари Стоянов”

https://www.youtube.com/watch?v=tlQH35Y5UHw 

 

 

 

 

 

Незабравимият общественик Георги Каляшки - доц. д-р Гале Христов

 


 

100 години от рождението на антифашиста и общественик от Кюстендилския край Георги Каляшки

След броени дни, на 1 август 2015 г. се навър­ш­ват 100 години от рож­дението на Георги Каляшки – удивителен човек, страс­тен пуб­лицист, незаб­равим общес­т­веник.

Георги Каляшки е роден в с. Жиленци, Кюс­тен­дил­ско в отруденото семейс­тво на Васил Каляшки. Още от малък се сблъс­ква с неволите на сел­с­кия живот и помага в сел­с­кос­топан­с­ката работа. Изк­лючително влияние за неговото фор­миране като лич­ност изиг­рава брат му Димитър Каляшки – един изк­лючително ерудиран човек и ръководител на бор­бата срещу фашизма в Югозападна Бъл­гария, раз­с­т­релян в соб­с­т­вения му дом от фашис­тите на 28 фев­руари 1943 г.

Примерът на неот­разимия Димитър Каляшки е негова пътеводна звезда през целия му жиз­нен път. Затова още като ученик в гим­назията в Кюс­тен­дил той се запоз­нава с литература, която му помага по-добре да си обясни света и да заеме ясна позиция в бор­бата за осъщес­т­вяване на социалис­тичес­кия идеал.

През 1935 г. става член на РМС, а след 2 години и член на БКП. От 1932 г. ръководи дет­с­ката комунис­тическа група в род­ното му село. През периода 1934 г. – 1937 г. е сек­ретар на Жилен­с­кия районен комитет на РМС и на БКП (1937 г. – 1944 г.). През тези години до героич­ната смърт на брат му Димитър, той е един от най-добрите му сът­руд­ници и ръководи много успешно дей­ността на БКП в род­ното му село. Учас­тва много активно в изг­раж­дане на скривалище в с. Гър­лено за укриване на нелегални дейци. Включва се във въз­с­тановяване дей­ността на читалището в селото, а през пролетта на 1944 г. зас­тава начело на съз­дадената бойна група, където раз­вива много активна дей­ност за обезоръжаване на полицаи и гор­ски стражари; за осигуряване на храна и облекло за пар­тизаните от Кюс­тен­дил­с­кия пар­тизан­ски отряд „Димитър Каляшки”. На 9 сеп­тем­ври 1944 г. учас­тва много активно в установяване на народ­нодемок­ратич­ната власт в селото.

9-ти сеп­тем­ври 1944 г. се прев­ръща във водораз­делителна дата в живота и дей­ността на Георги Каляшки. Той се включва с вродения си интелект като незаб­равим общес­т­веник, страс­тен пуб­лицист и жур­налист за реализиране на социалис­тичес­ките идеи в страната и род­ния му край.

Непос­ред­с­т­вено след 9 сеп­тем­ври 1944 г. е сек­ретар на Околийс­кото управ­ление в Кюс­тен­дил, сек­ретар на Околийс­кия комитет на Съюза на бор­ците против фашизма и пред­седател на Околийс­кия комитет на ОФ.

През тези години показва завидни качес­тва на организатор, които след това дораз­вива. След завър­ш­ване на ВПШ на при ЦК на БКП през 1951 г. работи в Ленин­с­кия районен комитет на БКП в София като член на бюрото и завеж­дащ отдел. Повече от 10 години работи като редак­тор във вес­т­ник „Работ­ническо дело” и сп. „Пар­тиен живот”. В тази дей­ност показва изк­лючителна прин­цип­ност, доб­ронамереност и уважение на автор­с­ките тези. Заедно с това редовно пуб­ликува статии по актуални проб­леми на положението в страната и дей­ността на пар­тий­ните органи и организации.

Глав­ното си внимание насочва към стила на работа на пар­тий­ните органи и организации, който им поз­волява по най-добрия начин да реализират целите и задачите си.

От 1975 г. до 1986 г. е пред­седател на ОК на АБФК в Кюс­тен­дил. Това са годините, които дадоха въз­мож­ност да се раз­вие неговия изк­лючителен талант на общес­т­веник. Едва ли имаше по-добро решение от това той да бъде ръководител на актив­ните борци в окръга. Той имаше не само най-голямото морално право и въз­мож­ности да бъде начело на една организация, в която членуваха хора, които са били в пар­тизан­с­ките отряди, бой­ните групи.

Георги Каляшки много активно работеше за включ­ване на актив­ните борци в общес­т­вената дей­ност. Организираха се много срещи с пионери и ком­сомолци за популяризиране историята на антифашис­т­ката съп­ротива в окръга. Георги Каляшки сам много активно учас­т­ваше в тази дей­ност. В род­ната му къща, превър­ната в музей на титанич­ния организатор на съп­ротивата в Югозападна Бъл­гария Димитър Каляшки, той провеж­даше стотици срещи с пионери и ком­сомолци, на които много увлекателно раз­каз­ваше за своя брат, за бор­бата на левите сили от околията за извоюване победата на Девети сеп­тем­ври.

През тези години Г. Каляшки прояви своите изк­лючителни качес­тва на общес­т­веник. Той работеше съвър­шено отк­рито и прямо без никакво заиг­раване. По душа бе изк­лючително добър. Доб­ротата му извираше от сър­цето. Не съм срещал по-добър човек от него. Тази негова човеч­ност се опит­ваха да изпол­з­ват някои кан­дидати за АБФК, които нямаха необ­ходимата дей­ност.

През тези години съв­мес­т­ната ни дей­ност ни сближи и станахме приятели в истин­с­кия смисъл на думата. Споделяхме най-интимни неща от нашата дей­ност като си имахме пълно доверие един на друг. Никога няма да заб­равя неговата безуп­речна редак­тор­ска работа над мои материали, док­лади, статии и др.

Неговата дей­ност бе високо оценена с наг­раж­даването му с много ордени и медали. Но глав­ната наг­рада бе непод­п­равената обич и уважение на другарите и на обик­новените хора към него. Това го изпъл­ваше с радост и вдъх­новение. Георги Каляшки много трудно понесе промените, които станаха в страната след 10-ти ноем­ври 1989 г., довели до ней­ния упадък.

Животът и делото на Георги Каляшки са изк­лючителен пример за социалис­тите, за младите хора за без­корис­тно служене на нашия велик социалис­тически идеал.

 

 

Източник: вестник „Земя”, юли 2015 г.

 

 

 

петък, 28 август 2015 г.

Демографското топене – златната мина на „българския модел” – Чавдар Найденов

 

 

 


Знаем, не сме като света. Но в какво, все не можем да посочим верния отговор. Доходите ни са средни за човечеството, демокрацията навсякъде е фасада за фактическа олигархия, корупцията навсякъде е изобретателна и алчна.

 Всъщност само в едно отношение страната ни е безспорен рекордьор. По данни на ООН „България“ се нарича най-бързо топящата се страна в целия свят. След 25 години се очаква населението й да спадне с 28%. След нея са почти само страни от Източна Европа – Румъния с 22%, Украйна с 21%, Молдова с 20%, стигайки до примери като Унгария с 15%, Полша с 14%.

 Как да не забележиш такава страна на картата?

 Главните фактори за този спад са отдавна известни: „демографският преход“ на индустриализираните страни като цяло към ниска раждаемост. У нас една жена ражда дете и половина, така мери статистиката (в Африка – от 4 до 8 - бел.а.). За да се възпроизвежда населението, обаче, семейството би трябвало да има 2.1 деца. Върху тази причина в Източна Европа се наслагват икономическите трудности и емиграцията. А за да бъде страната ни рекордьор дори в Източна Европа, принос има още една специфика: фанатично следваният социално-икономически модел, който залага на ниските доходи като разковниче за „разцвет“.

Не е ли така?

 Производителността на труда у нас е 40.5% от тази на ЕС, а реалната работна заплата (отчитайки по-ниските цени-бел.а.) е 21% от реалната заплата в ЕС. Тези 20%, спестени от труд , са нашето голямо „конкурентно предимство“. Само че то не позволява да отглеждаме деца и е причина за масова емиграция. Т.е. излиза ни през носа…

 Нека да се запитаме, колко струва отглеждането на едно дете? Такава сметка у нас не е правена. Ако се изчисли, в сумата трябва да влезнат 2 години изгубен доход на майката, поне една трета от реалната заетост на майката до 10-годишна възраст, храна, дрехи, всичко, свързано с образованието – от учебници до частни уроци, до студентски такси и т.н. Във Великобритания са сметнали, че раждане, отглеждане, образоване на дете до 21 годишна възраст струва средно 222 000 паунда. Изчислено през съотношението на доходите, за България това би правело средно по 325 лв. на месец до навършване на тази възраст. Това число прави около 40% от средната заплата. Разделяйки този дял между двама родители, стигаме до извода, че нераждането на дете позволява на българският работодател да заплаща труда с 20% по-ниско.

 Иначе казано, намаляването на населението в България е Елдорадото, нефтеният залеж, Силициевата долина на българския капитализъм. То спестява на колективния работодател от всичко: разходи за възпроизводство на трудовата сила, данъци за поддържането на голяма образователна мрежа, медицински разходи, строеж на съответния брой нови жилища… На другата „златна мина“- завареният жилищен фонд,няма да се спирам.

 Всичко това може да звучи като черен хумор, но шегата не е моя, а на икономическия модел.

Той има и ред мънички отрицателни страни. Толкова мънички, че, от една страна, държавата е на път да отмре. Според ООН, при сегашните тенденции, населението след 25 години ще бъде 5.15 млн.души. За идното поколение не е много ясно, как 5 милиона ще поддържат държавност в близост до 100 милионна Турция. От друга, спестяването на деца носи измамен краткосрочнен комфорт на икономиката, макар средносрочно да е убийствено. Ниските заплати намаляват смисъла от инвестициите – независимо дали вътрешни или чуждестранни. По два начина. Едно, че инвестиция се прави за това да се намали нуждата от работна сила. А машините да поемат част от работата на хората. Но след като човекът у нас е толкова евтин, защо капиталът да пести от перо „трудови разходи“?

Другото е, че повечето инвестиции се правят при положителни перспективи за вътрешния пазар. Някой трябва да изкупува това, което ще се произвежда. А по-малко потребители при ниско заплащане, означава дългосрочно свиване на търсенето. Затова голяма част от възможните инвестиции просто не се правят.

Не е случайно, че 7 години след кризата влизащите отвън инвестиции са незначителни, в сравнение с предходния период и нещо повече – изтичащите навън дивиденти вече надвишават идващите вложения.

И не на последно място: съотношението работещи/зависими лица се влошава дотам, че след още 25 години преход хората в трудова възраст ще са 48.8%, според ООН. Т.е. на всеки човек ще се пада повече от един човек за отглеждане или издържане. Дали и доколко ще го прави пряко, от лични средства, или през данъците и социалните фондове, резултатът е един и същ: близо половината доход на човек ще отива за издържане на втори, неработещ човек. Вследствие на това, стимулът за емиграция ще става все по-неудържим, а от това въпросното съотношение ще се влошава още повече. Подобно на колабирането на звезда по силата на собствената й гравитация и превръщането й в „черна дупка.

 Друг важен ресурс на „българския модел“ е емиграцията. От една страна, тя осигурява отдушник за елита. Ако 2-та милиона, които са навън, изведнъж се върнат, нуждата от работни места би нараснала от около 2.5 милиона на около 4 милиона. Това значи увеличение на социалните помощи с десетина пъти, продънвайки бюджета - или неудържими брожения. Т.е. статуквото се държи върху напускането на селекция от най-енергичните, здрави, самоуверени и потенциално бунтовни индивиди.

 Но сегашният модел се харесва, той притежава лоби и идеолози. Казионните икономически коментатори доволно разточителстват суперлативи по повод изпратените на роднините средства в размер на около милиард евро годишно. Истината е, че ако тези хора биха работели у нас, както е нормално, дори при сегашната производителност, БВП щеше да се удвои и да достигне около 100 милиарда евро. Другояче погледнато, този 1 милиард идва с цената на около 50 непроизведени милиарда. А тези хора са във фертилна възраст. Само че не могат да раждат и отглеждат децата си „дистанционно“. Трайно преселилите се отглеждат бъдещи германци, италианци, испанци, американци, а не българи, докато гастарбайтерите имат всички причини да не раждат. Грубо казано, с всеки бежанец от „успехите“ на българския модел изчезва и поне половин дете, както се изразяват статистиците.

 Ставащото е уголемен модел на Странджа-Сакар при социализма или на Северозападна България. Работните места намаляват, младите напускат, децата намаляват, училищата се затварят, а това на нов ред води до напускане на младите, затваряне на работни места. Площта на депресията вече обхваща и Северен Централен и Южен Централен Район. Това, че миграцията „преминава“ през 5 големи града връзва очите на хората там с илюзии за прогрес.

Идва ми наум сравнение: появила се е вражеска армия. Към града прииждат бежанци. В града се радват: значи при нас е безопасно. Значи няма нужда да укрепваме стените. А ако се погледне в общобългарски контекст, изводът е, че напротив, идва заплаха.

 Но кой да погледне проблема като цяло? Вместо това ни плашат с бежанци, приемайки мълчаливо, че работата и за българи и за чужденци винаги ще бъде дефицит. Плашат ни с раждаемостта при ромите, макар че в тези условия и ромите раждат далеч по-малко, а бежанците правят всичко възможно да не се задържат на наша територия. Борим се с „циганизацията“, т.е. със сянката на истинския проблем: не ромката ражда много, а етническата българка ражда само по 1.1 дете.

При алтернативен модел - на повишение на доходите, на насърчаване на доходоносните отрасли всички тези негативи биха се превърнали в позитиви – по-скъп труд, повече инвестиции в ефективност, повече пазар, повече нужда от работна ръка, повече работни места, по-малко емиграция, повече раждаемост, повече образование, повече данъци, по-устойчива пенсионна система, в крайна сметка повече българи и по-силна и горда страна. Тогава дори в имиграцията бихме започнали да виждаме все повече ресурс и все по-малко разход. САЩ например, са изградени точно върху имиграция.

 Бедата е, че плюсовете на демографското затихване са краткосрочни, а минусите дългосрочни и самоподхранващи се. При краткосрочното полумандатно мислене на нашата държава, бизнес и на целия ни интелектуален капитал, рецептите за потискане на доходите винаги ще преобладават. Може би до печалния край.

 ------------------------------------------------------------

 

Източник: БГНЕС

 

 

 



неделя, 23 август 2015 г.

ЕС губи своето място в света - Джон Хилъри

 

 

 

 

Със споразумения като ТТИП Европа се стреми да закрепи влиянието си, убеден е икономическият експерт

Интервю на Кристиела Симеонова за вестник ДУМА

 

"Европейските институции се отнесоха към Гърция с неуважение и много антидемократично"

"ЕС и НАТО биеха барабаните на войната и се опитваха да провокират конфликт, от който днес страдат хората в Украйна"

"Нарастване на силата на корпорациите и на финансовия капитал зад тях в Европа и в САЩ - това е целта на ТТИП"

- Кои са основните предизвикателства пред Европа днес, г-н Хилъри? Мнозина анализатори твърдят, че Европейският съюз губи своята икономическа и политическа мощ. Как виждате бъдещето му?
- Напълно вярно е, че ЕС губи своето място в света. Смятам, че това е естествено последствие от 500-годишното изкуствено превъзходство на Европа, основано на колониалната експлоатация на останалия свят. Сега този период достига края си, останалите държави в света виждат изгрева на тяхното бъдеще. Това, на което ставаме свидетели днес, е опит от страна на ЕС да закрепи тази власт, представяйки нов вид търговски споразумения като ТТИП например, които възстановяват Трансатлантическия алианс. Това е опит отново да се обвърже Европа със САЩ.
- Едно от последните важни гласувания в Европейския парламент преди ваканцията бе резолюция с препоръки към ЕК именно относно ТТИП. Кои са основните страхове, свързани с готвеното споразумение? Политиците ни го обрисуват в розови краски и го представят като голяма възможност, но такава ли е реалността?
- ТТИП ще струва загубата на най-малко 1 млн. работни места - такава е реалността. И тези изчисления са напълно официални, на Еврокомисията, направени са преди началото на преговорите. 1 млн. работни места е минимумът. Ако бъде постигнато амбициозното споразумение, за което много се надяват и двете страни в преговорите, то тези цифри може да достигнат до 2 млн. общо в ЕС и Щатите. Това би било истинско бедствие, при положение че днес в много страни безработицата е достигнала рекордни нива. Това е първият основен и пряк ефект от ТТИП за работещите хора, които ще бъдат подложени на невероятен натиск на трудовия пазар.
Вторият проблем касае демокрацията, тъй като централният стълб на ТТИП е премахването на регулациите, които транснационалните компании приемат като ненужни бариери пред търговския процес. Ако регулациите са основна част от преговорния процес, това е голяма заплаха, защото ние в Европа искаме да усъвършенстваме стандартите, които имаме, искаме да подобрим екологичните и социалните норми. Идеята за тяхното понижаване до нивото, на което са в САЩ, за нас е реален и голям проблем.
- Каква е всъщност реалната цел на ТТИП?
- Нарастване на силата и влиянието на капитализма, на корпорациите и на финансовия капитал зад тях в Европа и в САЩ - това е целта на ТТИП. Споразумението не е никакъв опит за засилване на конкуренцията спрямо едната и другата страна в преговорите. Това е опит за политическа икономика. Капиталът ще увеличи своята мощ за сметка на обществото, което ще плати реалната цена.
Заплахата за природата, за околната среда е много голяма заради вероятността да бъдат пренебрегнати прогресивни екологични норми. В България например има забрана за фракинг. Знаете ситуацията в Канада, където въз основа на споразумението НАФТА американската енергийна компания "Лоун Пайн Ризорсис" съди Канада за милиони долари, след като провинция Квебек въведе мораториум върху фракинга. Абсолютно същата заплаха ще надвисне над България, над Франция, над Шотландия, над Холандия, над всички страни в Европа, които казват: Ние не искаме фракинг!
- Неофициалната европейска гражданска инициатива срещу ТТИП набира все по-голяма подкрепа. Има ли обаче гражданското недоволство реално влияние върху решенията на политиците? Чува ли някой гласа на европейските граждани?
- Би трябвало, особено в Европейския парламент. Все пак има и положителни примери за въздействието на гражданите върху някои евродепутати. Например ние във Великобритания успяхме да спрем представителите на Лейбъристката партия да подкрепят про-ТТИП дневния ред. Проблемът е, че има много други евродепутати социалдемократи например от Германия, Испания, Италия, Румъния, които предпочитат да са на страната на капитала, вместо на работещите хора. Това е големият проблем.
И относно последната част на въпроса ви - в лична среща по-рано тази година с еврокомисаря по търговията Сесилия Малмстрьом на въпроса ми: След като ТТИП среща такъв голям отпор в Европа, тогава не чувствате ли липсата на легитимност в продължаването на популяризирането му?, тя отвърна: Да, зная, че европейските граждани са срещу мен, но не те са ми дали мандат. Това показва липсата на демократична отговорност в Европейския съюз. За нас във Великобритания това е основен проблем, защото, както знаете, след около 18 месеца ще проведем референдум за членството ни в ЕС. Британските граждани ще трябва да решат дали искат Обединеното кралство в ЕС или не.
- Реално възможен ли е вариантът Обединеното кралство да напусне Евросъюза? Какви са настроенията сред британците?
- Разбира се, че е възможен. Преди години ситуацията беше по-сложна - британските граждани бяха разделени 50 на 50 по въпроса за членството в ЕС. Интересното сега е, че хора, които са били добре настроени към ЕС, вече са променили отношението си, защото виждат жестокостта, с която европейските институции се отнасят към хората в Гърция например. По-ляво настроените граждани смятат, че ЕС се нуждае от по-прогресивни политики, уважаващи социалните стандарти и права, в сравнение с Великобритания. Вие знаете, че по принцип Великобритания е по-дясно ориентирана страна и традиционно ляво ориентираните хора предпочитаха Острова да бъде вътре в ЕС. Но липсата на социална Европа за сметка на големия бизнес е недопустима.
- Ако Обединеното кралство напусне ЕС, какво следва?
- Смятам, че ЕС ще въздъхне в знак на облекчение (смее се). До известна степен ще е по-добре за останалите европейски страни, ако Великобритания напусне ЕС, защото я възприемат като регресивна страна и смятат, че без нея ще може да се изгради много по-добър ЕС.
- Споменахте Гърция. Какво се случи всъщност - гръцкото OXI на практика не проработи?
- Смятам, че европейските институции, в частност Европейската комисия и Европейската централна банка, се отнесоха към Гърция с неуважение и много антидемократично. Някои европейски лидери, а и председателят на Европарламента Мартин Шулц призоваваха за смяна на гръцкото правителство, при положение че то бе избрано от гръцкия народ (интервюто е взето преди Алексис Ципрас да подаде оставката на правителството). Това е напълно недопустимо. Може би това е и една от причините британците да осъзнават колко недемократичен е ЕС. И в бъдеще той ще изчезне.
- Можете ли да сравните отношението на ЕС към Гърция и към Украйна?
- Ясно е, че политическият и стратегическият интерес на ЕС към Украйна е много вреден. ЕС приближи процеса към война с Русия. ЕС и НАТО биеха барабаните на войната и се опитваха да провокират конфликт, от който днес страдат хората в Украйна - броят на загиналите расте, а вероятността от по-голяма война превръща все повече украинци в бежанци. Много агресивната позиция на ЕС към Русия относно Украйна е индикация, че Европа губи влиянието си и отчаяно се опитва да го реабилитира.

Финалното броене започна, съпротивата расте

Преди броени дни неофициалната европейска гражданска инициатива "СТОП ТТИП!" мина поредната цел - събрани са над 2,5 млн. подписа. Над 2,5 млн. европейски граждани са показали красноречиво своята позиция - те не искат ТТИП.
Кампанията изтича на 6 октомври. Такива са правилата за европейските граждански инициативи - в рамките на 1 година трябва да бъдат събрани минимум 1 млн. подписа от най-малко 7 страни членки на ЕС. Резултатът дотук е повече от забележителен, стига политиците да му обърнат внимание. Но темпото, с което гражданското недоволство събира сили, вдъхва надежда, че европейските институции и родните ни политици ще получат ясен знак - европейските граждани ще защитават докрай демокрацията, околната среда, обществените услуги, правата на работещите и на потребителите.
Впечатляващо голям е броят на гражданите от някои европейски страни, които отдавна са прехвърлили необходимата квота - минимумът подписи, определен за съответната държава. Въпреки това продължават да се събират и още, и още. В Германия например при необходими 72 хил. подписа са събрани 1 183 689! Доста над необходимия праг са още Франция, Великобритания, Холандия, Белгия, Австрия, Финландия. Нашата страна изпълни неотдавна своята квота, дори вече е надхвърлена - при необходими 12 750 са събрани до момента 32 738 подписа. Португалия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Румъния, Гърция, Кипър, Малта - това са страните, които все още не са запълнили задължителната за всяка страна квота. Броени подписи са нужни на Словакия, за да се присъедини към отбора на преизпълнилите квотите си.

10-17 октомври - време за всенародно действие

На 10 октомври и следващите дни в Европа и Северна Америка ще бъдат проведени много мероприятия, подобни на тези на 18 април, когато в стотици градове имаше протести и информационни кампании срещу ТТИП. На сайта https://www.trade4people.org/ може да бъде намерена повече информация за планираните събития, а и всеки може да организира свое и да го отбележи на интерактивната карта. Колкото повече събития, толкова по-ясен сигнал за настроенията на гражданите.
А за периода 19-23 октомври в Маями е планиран 11-ият рунд от преговорите за ТТИП. Точно след международните дни за действие!

 

 


Търговия в полза на хората, а не на корпорациите! СТОП ТТИП, СЕТА (споразумението между ЕС и Канада), ТРР (Транстихоокеанското споразумение) и ТИСА (споразумение за търговия с услугите между 24 страни, включително ЕС и САЩ)!

 ----------------------------------------------------------------

Джон Хилъри е изпълнителен директор на базираната в Лондон организация "Война с лишенията" (War on Want), която се бори срещу бедността и се стреми към постигането на глобална справедливост и изграждането на един по-добър свят. През последните 20 години той пише по въпроси, свързани с търговията и инвестициите. През 2013 г. е назначен за хоноруван професор в колежа по политика и международни отношения на Нотингамския университет. През октомври същата година бе публикувана книгата му "Бедността при капитализма: икономическата криза и борбата за бъдещето". Хилъри е сред основните експерти, които участват в движението срещу Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТТИП). Той е автор на брошурата "ТТИП - харта за дерегулации, атака срещу работните места и края на демокрацията", която е издадена и на български език в сътрудничество със сдружение "Солидарна България", в превод на Илиан Станчев и редактори Чавдар Найденов и Даниела Пенкова. Брошурата, обясняваща страшните последствия за обикновения човек от евентуалното подписване на споразумението, може да бъде намерена на  http://rosalux-europa.info/publications/books/TTIP_EN/.

 

 

 

 


петък, 21 август 2015 г.

ТПТИ и лакейската политика на българското правителство

 

 

 

Българското правителство използва отпускарския месец за да огласи под сурдинка позицията си по водените преговори между ЕС и САЩ за сключване на Споразумението за партньорство и инвестиции (ТПТИ).

В писмо от 13 август т.г., подписано от началника на политическия кабинет на премиера Анжелина Тотева, което почти не беше отразено от българските медии, се уведомява КТ „Подкрепа“, че вече тече процес на подготовка и изготвяне на широкообхватен анализ на ефектите от  ТПТИ.     

Подобна тактика има за цел, от една страна, за пореден път да потвърди проамериканската позиция на управляващите, а от друга, да отвлече вниманието на българската общественост от предстоящите преговори и подписване на един документ, който ще се отрази негативно върху икономиката на страната.

Парадоксът се състои в това, че все още няма правителствен анализ за плюсовете и минусите на този документ, който се обсъжда в Брюксел от определен кръг от представители на ЕС и САЩ. Двата анализа, направени досега от неправителствени организации – „Солидарна България“ и Института за пазарна икономика, представят коренно различни позиции за евентуалните ефекти от споразумението. Българският парламент игнорира обсъждането на споразумението като не го включи в дневния ред за обсъждане като неприоритетно. Но за сметка на това държавни ръководители се надпреварват да убеждават обществеността, че споразумението ще разкрие златни мини за страната.

Външният министър Даниел Митов още с встъпването си в длъжност заяви пред американския посланик в България, че подкрепя водените преговори и подписването на споразумението между ЕС и САЩ без дори да знае нещо конкретно за съдържанието на документа. Министърът на икономиката Божидар Лукарски се ограничи с общи приказки, а президентът Росен Плевнелиев изрази възторг от възможността за увеличаване на американските инвестиции в страната ако споразумението бъде подписано. Единствен вицепремиерът Ивайло Калфин открито заяви, че в сегашния си вид споразумението носи повече вреди, отколкото ползи за страната.

Не случайно подготвяният договор буквално взриви общественото мнение в Европа, където Гражданската инициатива, обединение с участието на стотици обществени организации, осигури досега над 2,5 млн. подписа на европейски граждани срещу ТПТИ.  България събра почти три пъти повече подписи срещу търговското споразумение ТПТИ, от квотата, определена за страната ни. Над 33,400 души са се включили в електронната петиция, при минимално нужни 12,750. Така официално станахме част от международната инициатива срещу Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, което предстои ЕС и САЩ да подпишат. България  е сред малкото страни членки, надминали многократно определения брой подписи, което я изведе на една от 6-те водещи позиции заедно с Франция, Австрия, Англия, Нидерландия и Финландия.

Сред основните причини за безпокойствието на европейската и българската общественост са опасенията, че строгите европейски стандарти за качество и безопасност на стоките ще бъдат отслабени; скандални текстове, предвиждат възможност големите корпорации да съдят европейските държави в тайни, частни арбитражни съдилища, без право на обжалване, ако инвеститорите сметнат, че местни регулации и стандарти за защита на потребителя им пречат да постигнат планираните печалби – системата ISDS; заложено е и безотчетни бюрократи да могат да контролират всеки нов законодателен проект на ниво Европейски съюз или на ниво държава членка в полза на корпорациите.

Но изглежда всичко това ни най-малко не вълнува управляващите в България. Не случайно те са инструктирали добре своите 17 евродепутати, 12 от които в междинното гласуване са подкрепили подписването на споразумението. Но българските представители би трябвало да си дават сметка, че техните избиратели ще следят как гласуват. Имаме всички основания да се опасяваме, че междинното гласуване е репетиция за предстоящата операция по прокарване на финалния текст на ТПТИ, когато през декември бъде разсекретен – ще бъдат използвани процедурни хватки, дезинформация, лобиране на евродепутатите по групи и индивидуално. Дотогава на европейското и българско обществено мнение остава малко време, за да разбере докрай всичко, което е заложено на карта в тези преговори.

Но за българските власти е по-важно отново да покажат покорно поведение пред евроатлантическите големи братя. А негативните последици от приемането на този договор ще се стоварят отново върху българските граждани.

 





 

Имаме най-несправедливото заплащане на труда в ЕС – проф. Стефан Стоилов

 

 

 

Решенията за постепенна промяна на модела на разпределение на националния доход между капитала и труда ще бъдат трудни, но са крайно необходими

В българското общество са натрупани много несправедливости. Сред тях несправедливостта в заплащането на труда има фундаментално значение, защото засяга 2.5 млн. наети лица и е основна причина за редица негативни процеси и резултатите в нашето развитие.
От 2003 г. насам непрекъснато поставям този проблем на вниманието на политиците и бизнессредите. Предлаганите аргументи и оценки досега никой не е оспорил.
За да няма място за абстрактни разсъждения и спекулации с категорията "несправедливо", конкретното съдържание на несправедливото заплащане на труда в България може да се измери чрез сравняване на заплащането за единица съпоставим резултат, за единица еднаква производителност на труда в България и Еврозоната. Ядрото на Еврозоната са страните, в които все още има солидни остатъци от европейския социален модел. Тяхното тегло е решаващо за формиране на всички средни за зоната икономически и социални показатели. Това е причината тя да бъде използвана за сравнение.
Използваме като

макроикономически критерии

осредненото за Еврозоната съотношение между БВП на човек и средната работна заплата (за секторите индустрия и услуги) и сравняването му със съотношението между тези показатели за България. Това съотношение в много висока степен характеризира модела на първично разпределение на националния доход между капитала и труда. Съпоставимостта се постига чрез използване на БВП по паритет на покупателна способност (ППС), а заплатите са направени сравними чрез привеждане към единно ценово равнище. Така в сравнението се елиминира ценовият фактор.
Предложеното по-долу измерване е за последната възможна откъм пълнота на статистическите данни година - 2011. Да дадем думата на числата.
Приемайки за база показателите на Еврозоната за равни на 100, индексите за България през 2011 г. са съответно:

България спрямо Еврозоната
Показатели    Процент
БВП на човек    40.52
Общо ценово равнище    48.9
Номинална работна заплата    10.1
Реална работна заплата    20.7

Числата са категорични. В България производството на БВП на човек е само 2.4 пъти по-малко, но средната реална заплата е 4.83 пъти по-ниска от тази в Еврозоната. При нашето икономическо равнище (БВП на човек), ако разпределението на националния доход между капитала и труда е такова като в Еврозоната, средната заплата би трябвало да е два пъти по-висока. Ето това е измерената несправедливост в заплащането на труда в България, ако приемем за еталон - критерий Еврозоната.
Ако използваме като критерий за сравнение водещата страна в Еврозоната - Германия (която има решаващо значение за формиране на средните за зоната показатели), се получава същата разлика от 2 пъти по-ниско заплащане в България за единица съпоставим резултат. Този факт плюс 2.7 пъти по-голямото производство на БВП на човек в Германия обясняват защо българския емигрант с квалификация там може да разчита на възнаграждение от около 2000 евро (при средна заплата 400 евро в България).
Аналогичният анализ за Чехия, Полша, Унгария, Словакия и Румъния показва във всички случаи значително по-малки разлики  спрямо Еврозоната. За Румъния и Унгария например тази разлика е само около 40%, т.е. 2.5 пъти по-малка, отколкото при България. Това именно доказва, че България е страната в ЕС с най-несправедливо заплащане на труда.
Управляващите и неолибералните икономисти у нас

доста фриволно се упражняват

на тема Гърция предвид сегашното състояние на страната. Стандартният упрек е, че гърците са имали неоправдано високи заплати и доходи. Предполагам, че ще бъде интересно за читателите да знаят, че в Гърция (анализът е за началната година на кризата - 2009 г.) за единица сравним резултат, за единица сравнима производителност, се заплаща на работника като в Еврозоната. Това, плюс над 2 пъти по-големия БВП на човек в Гърция обясняват разликите с България по отношение на заплати, средни доходи, пенсии и общ стандарт на живот. Нашите южни съседи живеят в много по-социална държава от нас. Тези два фактора обуславят базисно над 4 пъти по-висока средна реална заплата (т.е. с отчитане на ценовите равнища) в сравнение с България.
В интерес на пълната коректност при използване на показателите и оценката на резултатите от анализа е необходимо критично отношение към данните за средната заплата в България през последните години. За годините на рецесията и последвалата я депресия публикуваните числа за средната работна заплата очертават направо фантастичен ръст: за периода 2009 - 2011 г. - 26%, а за 2009 - 2014 г. - 52%. Такова нещо, даже подобие на такъв растеж при това в страни, които избегнаха рецесията и показват значително по-висок ръст на БВП, няма в нито една страна на ЕС. Интересно е как досега премиерът не се е похвалил с това  "икономическо чудо" в Брюксел.
А всъщност това е една статистическа видимост, зад която няма реално съдържание. Както от наши статистици, така и от Евростат беше посочено, че този висок растеж на средната заплата е

статистически ефект от промяната

в структурата на заетите - армията на безработните се рекрутира главно от по-ниско платените категории. Споделям обаче и изразените мнения, че освен посочения по-горе фактор вероятно има място и определена манипулация на изходната информация.
Изводът: Официалните числа за средната работна заплата в България, използвани в сравнението, смекчават действителния размер на разликата с Еврозоната в ущърб на заплащането на труда в България.
В защита на уж растящите заплати и доходи обикновено се използва фактът на спестяванията на домакинствата. Да, депозитите се увеличават, но спестяват само 23% от домакинствата и само група от около 5% от депозантите генерира основната част - около 90% - от прираста на депозитите. Както виждаме, истината е много по-различна от картината на средните числа.
Не е за пренебрегване и обстоятелството, че вторичното преразпределение чрез данъчната и фискалната система като цяло у нас е значително по-благоприятно за капитала в сравнение с Еврозоната. В България корпоративният данък е неколкократно по-нисък, осигурителните вноски за работодателите са едни от най-ниските, чрез бюджета се преразпределя около 36% от БВП, а в Еврозоната - над 50%.
Всички стряскащи числа, които поставят България на челно място в ЕС по дял на хората в бедност, на работещи бедни, на заплашените от изпадане в групата на бедните, са продукт на установения антисоциален модел на разпределение на националния доход в България. Стандартната реакция на представителите на бизнеса е, че у нас производителността на труда е по-ниска, произведената добавена стойност - по-малко. Да, господа, всичко това е абсолютно вярно. Въпросът е това "по-малко", за което не е виновен работникът, как се разпределя. Точно в това отношение е голямата разлика с Еврозоната. Преодоляването на тази разлика и поражданата от нея несправедливост в заплащането на труда ще работят като допълнителен двигател на растежа. По-справедливото заплащане поражда заинтересованост у персонала и го превръща в активен партньор в борбата за повишаване на общата ефективност и конкурентоспособност на фирмата, а оттам и на цялата икономика.
В тази връзка полезно ще е за работодателите и неолибералните икономисти да се напомни, че не ляв идеолог, а бащата на германското икономическо чудо и един от архитектите на социалната пазарна икономика, Лудвиг Ерхард, разглеждаше като едно от важните условия за успешно развитие на страната социализацията на прогреса и печалбата. Това включва според него изискването работниците и служителите да получават изцяло своята част от повишаващата се производителност. Това е един от фундаментите на философията и практиката на немския модел на социална пазарна икономика.
Пълен контраст на това е

моделът на българския капитализъм

Обратната страна на несправедливото заплащане, което прави животът на милиони българи битка за оцеляване, е утвърждаващата се култура на алчност в бизнессредите. Един показателен щрих от нашата действителност: След 2008 г. почти две години България беше шампион в ЕС по темпове на свиване на продажбите в търговията на дребно /в постоянни цени/, но луксозното потребление стабилно се увеличаваше.
За позицията на голяма част от политическата класа и бизнессредите е характерно изявлението на г-жа М. Кунева, че 340 лв. не са малка заплата. За така мислещите политици мизерните 500 - 550 лв., за които се работи под земята в каменовъглени и манганови мини в България, вероятно представляват много пари. Известно е, че в цели сектори на икономиката се работи за 350 - 450 лв. Това, че работиш и попадаш в голямата група "работещи бедни" със семейството си, е отблъскващо, дълбоко унижаващо човека.
Не е трудно да се прогнозира, че несправедливото заплащане на труда ще минира всички опити да се осигурят на икономиката нужните по квалификация кадри със средно и висше образование. Всеки, получил квалификация, ще търси /и намира!/ реализация навън.

Проблемът остава нерешим

Ето един характерен пример. Подготвените от нашите колежи по туризъм кадри, охотно приемани в Гърция (и не само там), получават като начало минимум 2.5 пъти по-висока заплата, отколкото в България. Но по преобладаващи оценки цената на сравним туристически пакет у нас, в Гърция и в Турция, е почти еднаква, при значителна разлика в качеството на обслужване в минус за България. Как така при еднаква цена на продукта персоналът получава 2 - 3 пъти по-високи заплати. При сегашното мизерно заплащане голяма част от българската икономика все по-трудно ще намира необходимите й кадри.
За да се развиваме и като социална държава, както изисква Конституцията, едно от първите условия е промяната на модела на разпределение на националния доход. Съвместно със синдикатите и работодателите държавата трябва да инициира разработването на политики, които да осигуряват изпреварващо нарастване на трудовите възнаграждения спрямо производителността на труда. Без съмнение ще има съпротива. Синдикатите трябва да се превърнат в активна движеща сила на този процес. Пазарът на труда също ще работи в тази насока. Изключително важен съдействащ фактор е създаването на условия за стабилно висок растеж на икономиката. Всички политики на държавата трябва да бъдат фокусирани в това отношение.
Сега анализаторите се питат защо българите са значително по-малко щастливи отколкото би следвало, ако се имат предвид икономиката на страната, националният доход. Основната част от отговора е свързана с доказаното несправедливо заплащане на труда. Не може да се чувстваш щастлив, когато си толкова много ощетен.
Това, че КНСБ от година вече поставя този проблем в своите програмни искания, е знак, че българското общество най-после започва да осъзнава тази реална несправедливост. Решенията за постепенната промяна на модела на разпределение на националния доход между капитала и труда ще бъдат трудни, но те са крайно необходими за ускореното икономическо и социално развитие на страната.

 

Източник: вестник ДУМА, 22 август 2015 г.

 

 

 

 

 

 

неделя, 16 август 2015 г.

България попадна в свят, в който мечтите са вече мъртви – проф. Васил Проданов

 

 

 

Хората от страните с либерална демокрация не вярват, че децата им ще живеят по-добре от тях, за разлика от държавите от БРИКС

45 години България живя в общество, в което се говореше за „светлото бъдеще” на комунизма, в което предстои да живеят бъдещите поколение. Вярата в него на определени хора изглеждаше толкова силна, че бяха готови да умрат за него. Смяташе се, че човек в индивидуалния си живот може да претърпи трагедия, но колективното ни бъдеще е оптимистично и даже един популярен филм от този период се наричаше „Оптимистична трагедия”.

По време на перестройката и след 1989 г. това „светло бъдеще” умря, заменено от ново такова - либералната демокрация, наричана изобщо „демокрация”. Франсис Фукуяма провъзгласи, че това е оптимистичният „край на историята”. Милиони и у нас повярваха в него и крещяха на огромни митинги: „Демокрация, демокрация!”. На мястото на комунистическата „оптимистична трагедия” по телевизионните ни екрани се появиха хиляди холивудски либерални „оптимистични трагедии”, в които независимо от опасности, перипетии, проблеми накрая се стига до хепиенд, в който някой супергерой възстановява справедливостта и ни вкарва в светлото либерално-демократично и капиталистическо бъдеще.

Мина обаче четвърт век и българинът е по песимист вероятно отвсякога преди в историята. През 2009 година според “Галъп” българите имат по-ниски очаквания за живота си в следващите пет години от иракчаните и афганистанците. Докладът за световното щастие от 2013 г. показва, че от 156 държави българите са на 144-то място след иракчаните, афганистанците, конгоанците и хаитяните. Според въпрос на “Галъп” от юли 2015 г. накъде върви България 60% смятат, че е към по-лошо.
Оказа се обаче, че не само българинът, но и онези, в чието светло бъдеще смятаха, че ще се влезе с „демокрацията”, не вярват в него. Фукуяма,  суперидеологът на това бъдеще, призна, че „китайските лидери вземат по-рационални икономически отношения от американските”, че в САЩ всъщност нямало демокрация, републиканците обслужват олигархията, а Обама - 1% най-богати. Да беше само Фукуяма, както и да е. Но се оказа, че така мислят огромната част от гражданите във водещите държави от капиталистическия център. Това виждаме от проучване през 2015 г. на авторитетния американски „Пю рисърч център” в 40 държави, където анкетираните са попитани: „Когато днешните деца в нашата страна пораснат, мислите ли, че ще бъдат по-добре или по-зле от своите родители”. Най-много песимисти, отговорили, че децата им ще живеят по-зле, има във Франция - 85%. Песимисти са и мнозинството американци - 69%. В другите наши образци за светло либерално- демократично бъдеще песимистите също са мнозинство - в Япония - 72%, във Великобритания - 68%, в Италия - 66%, в Австралия и Канада - по 64%, в Испания - 61%, в Германия - 58%.

Най-малко са песимистите в държавите от БРИКС: Китай - 5 %, Виетнам - 7%, Индия - 18%, Русия - 19%, Южна Африка - 33%, Бразилия - 35%.
Китайците са най-големите оптимисти в света. Затова и лидерът на Китайската комунистическа партия Си Дзинпин написа книга, озаглавена „Китайската мечта”, преведена и представена тази година и на български. В нея се въплъщава оптимизмът на 95% от китайците.

През 2008 г., когато се кандидатираше за първия си президентски мандат, Барак Обама също издаде книга – „Дързостта на надеждата: мисли за възстановяването на американската мечта”. Нямало я вече, но обеща, ако го изберат, да я върне отново. През 2013 г. в реч в щата Илинойс Обама призна, че тя все повече се „превръща в мит”. В реч пред Конгреса обяви, че в САЩ „класовите деления нарастват” и че едно дете от бедно семейство има десет пъти по-малко шансове да се издигне в сравнение с дете от богато семейство, вертикалната мобилност в американското общество е колкото тази в Ямайка, т.е. американската мечта е умряла. През 2014 г. най-продаваната книга в класациите на “Ню Йорк таймс” стана „Америка на Обама: Ликвидирането на американската мечта” на Динеш ДеСуза. Това съответстваше на масовите нагласи, а те пък на жестоки реалности.
Какви са тези реалности в най-мощната държава, лидер на региона, в който цари глобален песимизъм? Средните доходи на американското семейство са паднали с около 5000 долара годишно от 2007 г. насам. През 1967 г. за „средна класа” са се смятали 53% от американците, сега - 43%. 43 милиона американци имат невърнати кредити, взети за лечение. Във времето, когато Обама обеща да върне американската мечта, броят на живеещите на държавни помощи нарасна от 32 на 46 млн. души и 65% от всички деца в САЩ живеят в семейства, които се нуждаят от такава помощ. 62% от американците живеят „от заплата до заплата”. В страната има 3,5 млн. бездомници и 18,5 млн. свободни жилища. През 2000 г. 7,2 млн. американци живеят в гета, в 2013 г. те са вече 13,8 млн. - най-голeмия регистриран някога брой. Българинът не вярва в политиците, но и в САЩ проучване през 2014 г. показва, че американците смятат 75% от политиците за корумпирани.

Как стоят нещата в страната лидер на зоната на глобален оптимизъм, където 95% вярват в „китайската мечта” на Си Дзинпин? През 1981 г. 85% от китайците са в групата на бедните, а според годишната книга на фактите на ЦРУ за 2014 г. те са вече само 6,1%. През 2000 г. само 4% от китайските градски домакинства принадлежат към средната класа, в 2012 г. такива са вече две трети от тях, а през 2022 г. се очаква да станат 75%.
По подобен начин стоят нещата и във втората по оптимизъм страна след Китай - опустошения след дългогодишна война от САЩ Виетнам. През 1993 г. делът на бедните там е 58% от населението, а в момента е под 10%. А у нас стана обратното - през 80-те години, докато гонехме още „светлото бъдеще” на „комунизма”, делът на бедните е 2%, след четвърт век гонитба на „светлото бъдеще” на либералната демокрация то е над 11 пъти по-голямо.
Българите с блясък в очите, крясъци „демокрация” и глуповат оптимизъм влязоха в света на глобалния песимизъм. С основание стои въпросът, ако французите са по-големи песимисти от нас, ако американците мислят, че американската мечта е мъртва, има ли място за „българска мечта” и оцеляване в тази част на света, в която мнозинството смята, че мечтите вече са мъртви?

 

Източник: вестник „Труд”, 15 август 2015 г.