Решенията за постепенна промяна на модела на разпределение на националния доход между капитала и труда ще бъдат трудни, но са крайно необходими
В българското общество са натрупани много несправедливости. Сред тях несправедливостта в заплащането на труда има фундаментално значение, защото засяга 2.5 млн. наети лица и е основна причина за редица негативни процеси и резултатите в нашето развитие.
От 2003 г. насам непрекъснато поставям този проблем на вниманието на политиците и бизнессредите. Предлаганите аргументи и оценки досега никой не е оспорил.
За да няма място за абстрактни разсъждения и спекулации с категорията "несправедливо", конкретното съдържание на несправедливото заплащане на труда в България може да се измери чрез сравняване на заплащането за единица съпоставим резултат, за единица еднаква производителност на труда в България и Еврозоната. Ядрото на Еврозоната са страните, в които все още има солидни остатъци от европейския социален модел. Тяхното тегло е решаващо за формиране на всички средни за зоната икономически и социални показатели. Това е причината тя да бъде използвана за сравнение.
Използваме като
макроикономически критерии
осредненото за Еврозоната съотношение между БВП на човек и средната работна заплата (за секторите индустрия и услуги) и сравняването му със съотношението между тези показатели за България. Това съотношение в много висока степен характеризира модела на първично разпределение на националния доход между капитала и труда. Съпоставимостта се постига чрез използване на БВП по паритет на покупателна способност (ППС), а заплатите са направени сравними чрез привеждане към единно ценово равнище. Така в сравнението се елиминира ценовият фактор.
Предложеното по-долу измерване е за последната възможна откъм пълнота на статистическите данни година - 2011. Да дадем думата на числата.
Приемайки за база показателите на Еврозоната за равни на 100, индексите за България през 2011 г. са съответно:
България спрямо Еврозоната
Показатели Процент
БВП на човек 40.52
Общо ценово равнище 48.9
Номинална работна заплата 10.1
Реална работна заплата 20.7
Числата са категорични. В България производството на БВП на човек е само 2.4 пъти по-малко, но средната реална заплата е 4.83 пъти по-ниска от тази в Еврозоната. При нашето икономическо равнище (БВП на човек), ако разпределението на националния доход между капитала и труда е такова като в Еврозоната, средната заплата би трябвало да е два пъти по-висока. Ето това е измерената несправедливост в заплащането на труда в България, ако приемем за еталон - критерий Еврозоната.
Ако използваме като критерий за сравнение водещата страна в Еврозоната - Германия (която има решаващо значение за формиране на средните за зоната показатели), се получава същата разлика от 2 пъти по-ниско заплащане в България за единица съпоставим резултат. Този факт плюс 2.7 пъти по-голямото производство на БВП на човек в Германия обясняват защо българския емигрант с квалификация там може да разчита на възнаграждение от около 2000 евро (при средна заплата 400 евро в България).
Аналогичният анализ за Чехия, Полша, Унгария, Словакия и Румъния показва във всички случаи значително по-малки разлики спрямо Еврозоната. За Румъния и Унгария например тази разлика е само около 40%, т.е. 2.5 пъти по-малка, отколкото при България. Това именно доказва, че България е страната в ЕС с най-несправедливо заплащане на труда.
Управляващите и неолибералните икономисти у нас
доста фриволно се упражняват
на тема Гърция предвид сегашното състояние на страната. Стандартният упрек е, че гърците са имали неоправдано високи заплати и доходи. Предполагам, че ще бъде интересно за читателите да знаят, че в Гърция (анализът е за началната година на кризата - 2009 г.) за единица сравним резултат, за единица сравнима производителност, се заплаща на работника като в Еврозоната. Това, плюс над 2 пъти по-големия БВП на човек в Гърция обясняват разликите с България по отношение на заплати, средни доходи, пенсии и общ стандарт на живот. Нашите южни съседи живеят в много по-социална държава от нас. Тези два фактора обуславят базисно над 4 пъти по-висока средна реална заплата (т.е. с отчитане на ценовите равнища) в сравнение с България.
В интерес на пълната коректност при използване на показателите и оценката на резултатите от анализа е необходимо критично отношение към данните за средната заплата в България през последните години. За годините на рецесията и последвалата я депресия публикуваните числа за средната работна заплата очертават направо фантастичен ръст: за периода 2009 - 2011 г. - 26%, а за 2009 - 2014 г. - 52%. Такова нещо, даже подобие на такъв растеж при това в страни, които избегнаха рецесията и показват значително по-висок ръст на БВП, няма в нито една страна на ЕС. Интересно е как досега премиерът не се е похвалил с това "икономическо чудо" в Брюксел.
А всъщност това е една статистическа видимост, зад която няма реално съдържание. Както от наши статистици, така и от Евростат беше посочено, че този висок растеж на средната заплата е
статистически ефект от промяната
в структурата на заетите - армията на безработните се рекрутира главно от по-ниско платените категории. Споделям обаче и изразените мнения, че освен посочения по-горе фактор вероятно има място и определена манипулация на изходната информация.
Изводът: Официалните числа за средната работна заплата в България, използвани в сравнението, смекчават действителния размер на разликата с Еврозоната в ущърб на заплащането на труда в България.
В защита на уж растящите заплати и доходи обикновено се използва фактът на спестяванията на домакинствата. Да, депозитите се увеличават, но спестяват само 23% от домакинствата и само група от около 5% от депозантите генерира основната част - около 90% - от прираста на депозитите. Както виждаме, истината е много по-различна от картината на средните числа.
Не е за пренебрегване и обстоятелството, че вторичното преразпределение чрез данъчната и фискалната система като цяло у нас е значително по-благоприятно за капитала в сравнение с Еврозоната. В България корпоративният данък е неколкократно по-нисък, осигурителните вноски за работодателите са едни от най-ниските, чрез бюджета се преразпределя около 36% от БВП, а в Еврозоната - над 50%.
Всички стряскащи числа, които поставят България на челно място в ЕС по дял на хората в бедност, на работещи бедни, на заплашените от изпадане в групата на бедните, са продукт на установения антисоциален модел на разпределение на националния доход в България. Стандартната реакция на представителите на бизнеса е, че у нас производителността на труда е по-ниска, произведената добавена стойност - по-малко. Да, господа, всичко това е абсолютно вярно. Въпросът е това "по-малко", за което не е виновен работникът, как се разпределя. Точно в това отношение е голямата разлика с Еврозоната. Преодоляването на тази разлика и поражданата от нея несправедливост в заплащането на труда ще работят като допълнителен двигател на растежа. По-справедливото заплащане поражда заинтересованост у персонала и го превръща в активен партньор в борбата за повишаване на общата ефективност и конкурентоспособност на фирмата, а оттам и на цялата икономика.
В тази връзка полезно ще е за работодателите и неолибералните икономисти да се напомни, че не ляв идеолог, а бащата на германското икономическо чудо и един от архитектите на социалната пазарна икономика, Лудвиг Ерхард, разглеждаше като едно от важните условия за успешно развитие на страната социализацията на прогреса и печалбата. Това включва според него изискването работниците и служителите да получават изцяло своята част от повишаващата се производителност. Това е един от фундаментите на философията и практиката на немския модел на социална пазарна икономика.
Пълен контраст на това е
моделът на българския капитализъм
Обратната страна на несправедливото заплащане, което прави животът на милиони българи битка за оцеляване, е утвърждаващата се култура на алчност в бизнессредите. Един показателен щрих от нашата действителност: След 2008 г. почти две години България беше шампион в ЕС по темпове на свиване на продажбите в търговията на дребно /в постоянни цени/, но луксозното потребление стабилно се увеличаваше.
За позицията на голяма част от политическата класа и бизнессредите е характерно изявлението на г-жа М. Кунева, че 340 лв. не са малка заплата. За така мислещите политици мизерните 500 - 550 лв., за които се работи под земята в каменовъглени и манганови мини в България, вероятно представляват много пари. Известно е, че в цели сектори на икономиката се работи за 350 - 450 лв. Това, че работиш и попадаш в голямата група "работещи бедни" със семейството си, е отблъскващо, дълбоко унижаващо човека.
Не е трудно да се прогнозира, че несправедливото заплащане на труда ще минира всички опити да се осигурят на икономиката нужните по квалификация кадри със средно и висше образование. Всеки, получил квалификация, ще търси /и намира!/ реализация навън.
Проблемът остава нерешим
Ето един характерен пример. Подготвените от нашите колежи по туризъм кадри, охотно приемани в Гърция (и не само там), получават като начало минимум 2.5 пъти по-висока заплата, отколкото в България. Но по преобладаващи оценки цената на сравним туристически пакет у нас, в Гърция и в Турция, е почти еднаква, при значителна разлика в качеството на обслужване в минус за България. Как така при еднаква цена на продукта персоналът получава 2 - 3 пъти по-високи заплати. При сегашното мизерно заплащане голяма част от българската икономика все по-трудно ще намира необходимите й кадри.
За да се развиваме и като социална държава, както изисква Конституцията, едно от първите условия е промяната на модела на разпределение на националния доход. Съвместно със синдикатите и работодателите държавата трябва да инициира разработването на политики, които да осигуряват изпреварващо нарастване на трудовите възнаграждения спрямо производителността на труда. Без съмнение ще има съпротива. Синдикатите трябва да се превърнат в активна движеща сила на този процес. Пазарът на труда също ще работи в тази насока. Изключително важен съдействащ фактор е създаването на условия за стабилно висок растеж на икономиката. Всички политики на държавата трябва да бъдат фокусирани в това отношение.
Сега анализаторите се питат защо българите са значително по-малко щастливи отколкото би следвало, ако се имат предвид икономиката на страната, националният доход. Основната част от отговора е свързана с доказаното несправедливо заплащане на труда. Не може да се чувстваш щастлив, когато си толкова много ощетен.
Това, че КНСБ от година вече поставя този проблем в своите програмни искания, е знак, че българското общество най-после започва да осъзнава тази реална несправедливост. Решенията за постепенната промяна на модела на разпределение на националния доход между капитала и труда ще бъдат трудни, но те са крайно необходими за ускореното икономическо и социално развитие на страната.
Източник: вестник ДУМА, 22 август 2015 г.
