Търсене в този блог

петък, 26 септември 2014 г.

Илюзия е, че държавата контролира методите за добив на газ - Ч. Найденов

 

 

 

Илюзия е, че има реален контрол на място върху дейността на фирмите, които получават разрешения за проучвания за нефт и газ. Съществуват чиновници, които непрекъснато се сменят, а компетентните кадри отдавна са напуснали министерствата. На места дори не се знае, че изобщо земята се дупчи.

По този начин социологът Чавдар Найденов обясни за БГНЕС мотивацията си да се включи в протеста срещу добива шистов и въглищен газ в София. Протестиращите настояват Министерството на околната среда и водите и Министерството на икономиката и енергетиката да обучат специалисти, които да контролират реалната дейност на компаниите, които се занимават с проучвания, тъй като според тях в момента държавата няма капацитет да разбере какво се случва под земята.

Хората не могат да бъдат спокойни, че мораториумът върху фракинга не е само на хартия, потвърди Найденов. "Държавата се оказва едно фиктивно понятие. Една голяма илюзия, която ни успокоява. Държавата са хора, а те липсват. Самият министър никога не в час, да не говорим, че министрите непрекъснато се сменят", коментира той.

Според Чавдар Найденов у нас върви тежка кампания с лъжи, че трябва да проучим, за да разберем какво има под земята. "Тези методи на проучване са също толкова вредни, колкото и самият добив", подчерта той. Второ, минните специалисти отдавна знаят какво има под земята и ако тези източници не се използват това се дължи на факта, че още преди години е станало ясно, че е недопустимо те да се добиват по този начин, защото това ще има далеч по-голяма цена, отколкото ползата.

Голяма опасност за природата на страната ни крие и готвеното споразумение за Трансатлантическо споразумение за търговия и инвестиции (ТПТИ), предупреди той. Дори при наличието на мораториум е възможно транснационалните компании да се възползват от възможността да оспорват решението за забрана на фракинга пред международните трибунали, които ТПТИ предвижда да създаде, стана ясно от думите на Чавдар Найденов.

Имаме официално разрешение за проучване от страна на министерството на околната среда и водите и дори разрешението да идва от служебно правителство, компаниите могат да използват този факт в международните арбитражи до размера на всички евентуални печалби, които компанията би имала, обясни Чавдар Найденов. В международните трибунали, които се предвиждат с ТПТИ се събират адвокати, които не публикуват своите аргументи, но често става дума за огромни суми, посочи той и даде пример, че Коста Рика е била осъдена за това, че местен съд е осъдил компанията "Шеврон" за замърсяване. Отваря се безграничен произвол, категоричен бе той.

Чавдар Найденов призова обществото и гражданите да се научат да следят внимателно процесите и действията на политиците. "Дори най-антисистемните политици могат да бъдат купувани и еволюцията на някои от тях в последните месеци го показва. Хора, които винаги са били за българското на думи започват напоследък незабележимо да движат нещата - да направим проучвания, да опитаме да влезем в Черно море и т.н. Когато има пари, те проникват през всяка пролука и единственото средство е да имаме имунизация и да следим еволюцията на политиците", завърши Найденов.

 

 

Източник: Агенция БГНЕС

 

 

 

сряда, 24 септември 2014 г.

Кой иска да се позлати от фалита на КТБ ? - Дияна Тушева

 

 

 

Ако е имало добре обмислен сценарий за бързото фалиране на  КТБ,  той със сигурност е провален. Което означава,че някой не е изчислил точно  последствията от действията си.

Но със сигурност успя в едно - раздруса държавата, обезличи предизборната кампания и опъна до скъсване нервите на десетки хиляди вложители.

Сценаристът от  задкулисието, вероятно,  е замислил план минимум и план максимум на удара срещу КТБ. Минимумът, може би, е включвал фалиране на банката, стопяване на милионните кредити  и прибиране на активите й от "правилните"  хора. А максимумът - потъване на банката като един Титаник, масова паника, банкова ваканция, финансов колапс, милиардни кредити, може би от МВФ. И пак- прибиране на активите й за жълти стотинки, а те вече  са твърде апетитни за  затъналите в дългове  обиграни олигарси, които пробваха да убият банка с вестник, метафорично казано. Защото не беше само с вестник.

В тази битка за КТБ сигурно няма невинни. Но определено има "ястреби".  Спомнете си как през юли Иван Костов говореше , че   дребни гризачи се опитват да убият слон. Още при първите признаци на  атаката – медийни нападки, полицаи, арести, прокурори, странно поведение на БНБ, изнервени вложители- в обществото се загнезди подозрението за пореден мащабен грабеж. Завъртяха се в публичното пространство и имената на заподозрените .

Напрежението започна да нараства и в съзнанието ни се подредиха хрониките на грабежа през последните 25 г. В този период , за съжаление, една полуграмотна шайка успя да прибере за себе си милиарди от националното ни богатство, а друга част - да затрие. Този грабеж бе партийно и държавнически узаконен с подкрепата на сини, тъмносини, червени, шарени и борци за права и свободи. Нови и стари играчи на големия терен непрекъснато подобряваха рекордите по присвояване на предишните властници. Индустрията ни, селското стопанство, търговията шоково се разпаднаха като колода карти. Едни  компании се продадоха на цената на апартамент като БГА "Балкан", а други директно отидоха за скрап. Първата катастрофа споходи селското ни стопанство, а РМД-та и масовата приватизация  унищожиха и предприятията, които биха могли да бъдат оздравени. Единици са големите  стопански обекти, които бяха приватизирани и продължиха да работят като Нефтохим, Соди-Девня, Асарел-Медет, Арсенал и др. Армията от безработни се увеличи до шокиращи нива, демографският срив започна възходящата си крива,  но това не бе всичко. Нароиха се финансовите пирамиди, стигна се и до  серията банкови фалити  през 1996 г.. Последва  колапсът   на държавата и девалвацията на лева. При фалита на 15-те банки тогава потънаха 1700 милиарда стари лева като необслужвани кредити. И се  "родиха"  т.нар. кредитни милионери. Както се казва: за едни сватба, за други- брадва. " Все още са живи участниците. Истината ще излезе от архивите, когато участниците вече ги няма между нас", тъжно констатира  финансистът Емил Хърсев.  В тези години България се срина с десетилетия, надявайки се да навакса, осъществявайки по-късно мечтата си да е в съюз с другите европейски страни.  

Днес сме в ЕС - факт. Но динозаврите на прехода, насред неотминалата ни криза, решиха с един куршум да ударят два заека.

БНБ протяжно  разположи във времето решението след обявяването на трезора под специален надзор. Не съобщи в срок резултатите от първия одит. Гуверньорът на Централната банка започна епистоларна защита на поста си, надявайки се бурята да отмине. С пренебрежение към вложителите и драматичната съдба на  мажоритарния собственик Цветан Василев. Предизборната кампания на партиите в ключовите си прояви заложи на приказките за КТБ. Настана объркване по високите етажи на властта, защото процесът стана неконтролируем.

Липсата на информация не попречи на определени личности, които уж нямали интерес от развоя на събитията, да правят внушения чрез контролираните от тях медии. В този шум на числа и обстоятелства се заформи виртуална барикада. От едната страна застанаха тези, които държат на оздравяването на банката, начело с Цветан Василев, от другата, искащите бърз фалит на трезора. Василев  обяви митовете на противниците си- че КТБ била пирамида, че той откраднал парите и избягал, че се крие, че банката била пирамида. И отбеляза един изключително интересен момент- че има неопровержими доказателства за манипулиране на клиентите на банката и че месец преди погрома над КТБ е отказал да "предостави"  нейни активи. На кого?  Не споменава. И друго- опровергава,че банката е пирамида, басня упорито разпространявана от "центъра" за управление на държавата, подкрепяна активно от бизнесмена Иво Прокопиев. Малко имена изрича Василев, но това на Прокопиев никак не е случайно. "Капиталци" от своя страна поддържат огъня  срещу начина на управление на трезора при Василев и правят анализи на базата на незнайно откъде получена информация. Констатацията " сами по себе си нито загубите, нито капиталът са непременно сигнал за непреодолим проблем"  не им пречи да  прогнозират,че в един момент, ако се докажат техните съмнения,  БНБ трябва директно да премине към отнемане на лиценза на КТБ.  И че спасяването на банката ще бъде в пъти по-скъпо от нейния фалит. Обратно на изчисленията и твърденията на бившият премиер и лидер на ДСБ Иван Костов.

В партийните централи, като част от предизборната битка, вече има нещо като говорители по темата КТБ. Все пак, пострадалите вложителите са също избиратели. ГЕРБ и Борисов от ястреби станаха почти миротворци, може би. Но яростно поискаха смяната на Иван Искров, дори посочиха наследник- Светослав Гаврийски, с жест към РБ. БСП е за ясна и точна информация, Миков също се обяви срещу оставането на Искров на поста му в БНБ . Най-странни се оказаха от Реформаторския блок, на които им замириса на власт. Загрижиха се основно за вложителите, за работните места, които биха се изгубили при фалита. Олевяването им като че ли прилича на изборно умопомрачение. Започнаха да говорят за незнайно откъде притежавани от тях документи за КТБ  и че щели да внасят сигнал до прокуратурата. И  Петър Москов  се изяви в цифри- изброи 59 фирми-длъжници на трезора с милиарди, в които нямало назначен нито един служител, други имали пък до 10 служители и дължали над милиард. Политикът-лекар се изказва със "завидна"  компетентност за материя,  в която съвременните корпоративни практики не правят такива съпоставки, тъй като има различен вид компании, с различна структура и предмет на дейност. Радан Кънев пък  дава отсега предписания кои ръководители на структури в държавата да не участват в разследването на КТБ - Писанчев, Йовчев, Цацаров, Чобанов и Мавродиев.

Който е учил съвестно математика знае,че не можеш да се перчиш  и да даваш отговори на задача, чиито точни параметри не знаеш. В тази невероятна говорилня  прозвучаха и редица разумни доводи, на специалисти и на финансово грамотни хора. Един от тези  гласове е  на Мария Капон от коалиция "Десните". "Гуверньорът на БНБ  Иван Искров не трябва да прикрива информацията за състоянието на КТБ  и да я оставя за след изборите ",  заяви  тя от Велико Търново, където е водач на листа.

"Призовавам гуверньора без всякакво прикриване още с получаването на докладите на одиторите  да ги направи публични, за да стане ясно дали КТБ е пирамида или работеща банка", посочи Мария Капон.    

Като видяха с  какви  замервания с милиарди левове  и с тайно придобити документи излизат  по медиите  знайни и незнайни политици и експерти,  вчера  анализ представиха  отстранените директори на КТБ от екипа на Цветан Василев. Традиционно КТБ АД насочва инвестиционната си политика към основни структурни отрасли в икономиката като тежка промишленост, енергетика, телекомуникации, се казва в писмото  им.  В него те дават детайлен анализ на кредитната и депозитната политика, клиентите, структурата на привлечените средства,  описват характерните продукти на банката , резултатите от дейността й и  тенденциите в развитието . През годините КТБ  е основен партньор на целия военнопромишлен комплекс,  а експозициите в отраслите строителство и недвижими имоти са насочени основно към инфраструктурни проекти. Банката  активно е подпомагала  енергийните дружества с изключително преференциални и гъвкави условия и продукти. През последните 4 години качеството на кредитния портфейл на КТБ АД  е изключително високо, въпреки устойчивия растеж на кредитната й дейност, съответстващ на ръста на активите, посочват директорите на Василев. Под 1%  са нередовните кредити в КТБ при 15-16% за банковата система през последните години, уточняват те.

Към днешния ден от "Капитал" са крайно недоволни: три месеца след затварянето на Корпоративна търговска банка (КТБ) говоренето за оздравяването й става все по-масово, отчитат те. И  назовават оздравителите - Борисов, Цацаров, Мавродиев, Искров, Хърсев, Ангарски. Защо ли недоволстват?

Дали пък някой не им е подшушнал за хрониката на големите грабежи в най-новата история на България, която при определени обстоятелства може да има  неочакван край?

И една интересна забележка - ретроспекция за  преживените от нас  банкови фалити  преди години на уважавания главен икономист и член на УС на БНБ от 1991 до 1994 г. Любомир Христов: "Хората загубиха много пари, нерви и време… Ще бъдат ли възмездени виновните за загубените огромни суми? Отговорът пак е не, защото виновните не се търсят там, където са".

Говори се, че някои  вече са захапали от  тортата с ценните активи на КТБ. Дали пък това не са приближени фирми на Пеевски и Прокопиев? Ако е така, г-н Искров, бъдете мъж, изнесете тези данни сега, преди изборите! /БГНЕС

 

 

Дияна Тушева е редактор в агенция БГНЕС.





 

понеделник, 22 септември 2014 г.

Операцията по разрива между Украйна и Русия е почти приключена - Евгений Гришковец

 

 

 

Лятото свърши. Това е положението. Звънят приятели, които се бяха изгубили през лятото. Връщат се, искат да се видим. През последните дни непрекъснато отговарям на въпроса: „Как са нещата? Как си? Как е семейството?“. Аз им отвръщам: „Всичко е наред. Ако не беше Украйна…“.

При мене наистина всичко е чудесно. Прекарах лятото със семейството си, имахме великолепни преживявания. Пиша нов спектакъл и усещам, че се получава. Ожени се малкият ми брат Альоша. Ожени се за добро момиче, много са влюбени. Двамата имат работа и завидни професионални перспективи. Дъщеря ми Наташа мина във втори курс. Синът ми Саша ще бъде четвъртокласник. Маша хвана загар, който ще ѝ държи до другото лято. На сватбата на брат ми родителите ни бяха щастливи. Всички сме здрави. Всичко е прекрасно!

За себе си като мантра повтарям: „Всичко е добре, всичко ще бъде все по-добре“. Сам себе си убеждавам: „Всичко е наред“.

Но не мога да се отърва от чувството на отвращение, душата ме боли. Гледам децата, които са заети със своите детски занимания. Не обръщам внимание на телевизора, който постоянно излъчва военни новини. Сърцето ми хладнее и се свива от мъка и тревога. От страх за децата, за света, който ги очаква, онзи свят, в който аз няма да мога да ги защитя, света, който се руши и се срива пред очите ни. Руши се безвъзвратно.

Чувствам своята пълна безпомощност и виждам слабите си ръце… слаби да запазят и защитят даже най-скъпото и любимото си.

А в къщи всичко е наред… Наред е освен новините по телевизията. И значи, не е наред.

Цяло лято говорихме и спорихме много – за Украйна, за случващото се, за Путин, за Америка. Цяло лято! Много! Безкрайни разговори по телефона. Хиляди есемеси. Чух проклятия по мой адрес и по адрес на моята родина. Чух дивотии за славата на моята родина. Чух неразбирането на моята родина. Говорих и слушах, слушах и говорих. Няколко пъти самият аз проклинах. Гледах новините, аналитичните предавания, четях ли, четях интервюта, статии…

Сега искам съвсем спокойно да кажа това, което мисля. Да споделя с тези, на които им е интересно какво мисля и самият аз не съм им безинтересен.

Това не е програмно заявление, не е манифест и не е анализ на случващото се. Просто това е, което мисля. Така смятам… Това са моите лични, изключително частните ми съображения. На самия мене някои от тях ми се виждат наивни, емоционални и банални… Но аз така мисля. Аз така смятам…

АЗ МИСЛЯ ТАКА

Пиша тези редове и се чувствам ужасно самотен. Ужасяващо! Защото отдавна не слушам онези, с които не съм съгласен.

Докато съм наблюдавал и преживявал различни времена и политически разпри, винаги ми е било интересно да открия човек, който би бил професионален политик, политолог, журналист… Човек по-информиран от мене, по-знаещ, по-умен. При това – професионалист, на когото да се доверя и някак да съпоставя своето мнение и вижданията си за случващото се с неговото. Човек, способен да ми обясни ясно политическите и икономическите процеси. За мене би било важно всичко у него: от репутацията му до начина на изразяване и стила на обличане.

Имаше такива хора. Сега няма. Отдавна. А в последните месеци няма и помен от тях. Аз не съм съгласен с всички. Има такива, на които вярвам, но няма такива, с които да се съглася.

Не съм съгласен нито с Михалков, нито с Макаревич – с това, което те говорят и правят. Не съм съгласен с „Ехото на Москва“ и тв канала „Дождь“, не съм съгласен с Първи канал, НТВ и „Русия 24“. Не съм съгласен с BBC и CNN.

Не съм съгласен с Путин, нито с Обама и Меркел. Не съм съгласен с избора на украинския народ. Не съм съгласен както с избора им на европейския път, така и с избора им на президент. Не съм съгласен с това, около което днес се е сплотило руското общество. Не съм съгласен с тази война, чийто край не се вижда.

Много рядко съм се изказвал за случващото се. Но дори тези мои няколко изказвания бяха достатъчни в няколко украински града да изгорят книгите ми. Достатъчни, за да загубя познати и даже приятели.

Не съм съгласен с това! Не съм съгласен да се отнасят по този начин към мене и книгите ми само защото не съм на едно мнение с онези, които са решили да изгорят книгите ми, както и всички мостове към мен самия. Не съм съгласен с това, че толкова лесно може да се изгори каквото и да било.

Не съм съгласен с това украински или руски журналисти да взимат интервюта от мене, а след това да не ги публикуват само защото не съм казал онова, което са искали да чуят. Не съм съгласен тези интервюта да изчезват, сякаш никога не ги е имало.

А сега искам да говоря, да може тези, на които им е интересно, да разберат лично от мен какво собствено мисля. Ще кажа мнението си, за да престанат да ме подозират в неща, в които не си струва да бъда подозиран. Или определени хора да се убедят, че подозренията им по мой адрес не са напразни.

Веднага правя уговорка… Не съм подписвал никакви писма в нечия подкрепа или срещу някого. Името ми не фигурира в никакви списъци на протестиращи или одобряващи определени неща. Така че в биографията ми липсва гордият и смел отказ от каквото и да било.

Така че… Аз мисля…

Мисля, че това, което се случва в момента, е страшна катастрофа, чиито причини се коренят дълбоко в историята, а последствията от нея ще бъдат тежки и неизбежни – до такава степен, че дори не можем да си ги представим. (Извинете ме за баналността, но така мисля. Често съм банален в своите съображения относно историята и политиката.)

Мисля, че това, което се случи в Киев в края на миналата година, а сега се случва и в цялата страна, няма никакво отношение към борбата за свобода.

Но украинците са напълно убедени, че са се борили и се борят за свободата си. А свободата е толкова тайнствена субстанция!… О!!! За свободата аз наистина мисля много.

Както се казваше в едно стихотворение, което не си спомням напълно, а не знам и кой е авторът му… Чух го някак си от някого, бях впечатлен и запомних една строфа: „Освобождението не е залог за свобода“. Ето с това вече съм съгласен!

Онзи, който се опитва да се освободи, никога няма да бъде свободен именно от това, от което се освобождава. Колкото по-силна е жаждата за освобождение, толкова по-силна е несвободата. Човек дори може да се превърне в роб. Роб на идеята за освобождение.

Много мои украински познати и приятели искрено смятат и даже са уверени, че са по-свободни от нас, руснаците. По-свободни от мен… Те са убедени, че тази свобода е в кръвта им. Един вид историческа свобода, непокорност и национална гордост. Те винаги са били свободни, но угнетени и поробени, въпреки че непреклонно са пазели идеала за свобода.

А ние руснаците – обратно, били сме и продължаваме да бъдем покорни пред съдбата и господаря и следователно, както считат моите украински познати – склонни да поробваме другите.

По-рано често, а напоследък непрекъснато украинските ми познати говорят с мен в най-добрия случай като с глупак, който не разбира нищо, витае някъде из просторите на своята театрално-литературна фантазия и през розовите си очила не вижда колко тежък и робски е животът в Русия.

Разговаряха с мен като с човек, който е покорен пред съдбата и покорен пред Путин. Правеха си този извод само защото съм в състояние да живея и работя в страна с мрачна диктатура.

Казвам всичко това, защото нещата не са така прости. Защото отношението ми към начина, по който живее моята страна, е сложно, дълбоко, многопластово… Защото много мои съотечественици и съвременници съвсем искрено подкрепят и дори обичат Путин – при това си остават нормални, добри хора, които съвсем не заслужават презрение и омраза…

Не бях на опозиционните митинги на площад „Болотная“ по цял ред причини, в които не влиза страхът, но този факт предизвика у украинските ми познати разбираща самодоволна усмивка. Мисля си, че ако им бях казал, че се страхувам, щяха да ме разберат и дори да ме съжалят. Но аз казвах каквото казвах. И те не ми вярваха или ме смятаха за сляп, глупав, а главното – несвободен.

Гледаха на мене отвисоко, в най-добрия случай – като на нелош, но заблуден човек, който се оправдава за заблудите си. В най-лошия случай с лекота и без да се замислят, ме обиждаха. Защо? Защото мисля различно от тях. По друг начин. Извинете, но каква е тази свобода – да презираш инакомислещия? Тук дори не мирише на свобода.

Неведнъж ми се е налагало да общувам с представители на разни религиозни секти или с хора, открили своята истина някъде в Индия, или с крайни ортодоксални вегетарианци (което само по себе си също е своеобразно сектантство). Всички те смятаха и смятат себе си за носители на особен вид познания и разбирания за живота. Убедени са, че са достигнали по-висока степен на развитие от останалите.

Те разговаряха с мен от висините на своето просветление и познание. Бяха напълно убедени в своята безспорна правота. Всички сектанти имат проста и ясна идея, която им дава тази самоувереност. Убеденост! Убеденост в своята изключителност.

Често съм се сблъсквал с такава самоувереност у моите украински познати. Виждал съм у тях това явно превъзходство, виждал съм идеята. Националната идея и привързаността им към свободата – нещо, което на мене ми липсва. Не защото живея в Русия. Живея и не правя нищо за свободата. Само роптая. При това – шепнешком и в кухнята.

Видях признаци на тази идея и национална правота у много образовани и умни хора. Те са живели и живеят с идеята си подобно на една огромна секта. Само че да живееш със и заради една-единствена идея е висша форма на несвобода. Аз мисля – това е робство. Дори леките форми на национализъм са робство.

Националистическите идеи са ясни, прости и сладки. Те обаче нямат нищо общо със свободата на мисълта и духа. Търсенето на каквито и да било исторически и философски обяснения на национализма е робство.

Имах щастието да бъда известно време в Африка. В Ботсуана, в Намибия. Там срещнах удивително свободни, открити и достойни хора. Те общуваха с радост, без да се замислят за някакви расови, социални и прочее различия помежду ни. В Ботсуана, живеейки в саваната, те не познаваха робството. Хората и животните съжителстваха в мир.

После попаднах в ЮАР. В Ботсуана и Намибия бързо свикнах изобщо да не се страхувам от местните, напълно да им се доверявам –включително и за живота си. В ЮАР се сблъсках с омраза от страна на с нищо неразличаващи се от намибийците хора, сблъсках се с желанието да ме излъжат, да ме отвлекат, да ме ограбят – всичко най-лошо. А южноафриканците и намибийците имат един и същи произход. Един етнос.

Именно там съвсем ясно си дадох сметка, че робството развращава в значително по-голяма степен не робовладелеца, а роба. Апартейдът всъщност бе робство. Черните хора в ЮАР както нямаха права, така и не носеха никаква отговорност. Беше просто: за всичко са виновни белите, а те, коренните жители не са виновни за нищо.

Именно тази увереност им даваше усещането, че имат пълното право да ме ограбят и даже да ме убият на своята собствена земя. А в съседна бедна Ботсуана ме посрещаха просто като човек. И не виждаха у мен обект на ненавист, завист и печалба.

Достатъчно е някой да стигне до убеждението, че за всичко е виновен някой друг, че цялата отговорност за случващото се лежи на плещите на някой друг, а не на неговите собствени – вече се превръща в роб. В това най-вече се крие дълбоката, отколешна и мощна ненавист към Русия с Ленин или с Путин, с Петър I или с Екатерина II, ненавист, каквато видях у моите украински познати. В тази увереност, че отговорността за всички беди, за безкрайните исторически провали и унижения изцяло и напълно пада върху Русия, Ленин, Путин, Петър I, Екатерина II… и в края на краищата, върху мене. Защото мисля така. А аз така мисля. Просто мисля – това е всичко.

Аз мисля, че още на първия Майдан Украйна отвори кутията на Пандора. От тази кутия тутакси изскочи Юшченко, смъртно болен от патологична омраза към Русия. Той беше толкова болен, че не бе в състояние да прави каквото и да е друго, освен да ненавижда моята родина. С тази своя ненавист той доведе страната до такава мизерия, че Украйна избра Янукович. И каквото и да се говори, Янукович бе именно избран, гласуваха за него. Той не е паднал от луната, нито е скочил с парашут от руски самолет. Това се случи: беше Ю, дойде Я – последните букви от азбуката. Символично.

Впрочем аз мисля, че Янукович ненавиждаше Русия не по-малко от Юшченко. Ненавиждаше я дори по-силно, защото се страхуваше. Ненавиждаше и Путин и се боеше от него. А ненавистта, съчетана със страх, е винаги най-лютата и подла ненавист. Ако не ненавиждаше, не би шантажирал, не би лъгал, не би се опитвал да играе двойна игра, не би проявил глупава арогантност и не би сътворил сегашната кървава баня. Аз мисля, че сега руската земя пари под краката му. Така мисля аз.

Мисля, че ненавистта и свободата по принцип са несъвместими.

Мисля, че за окървавяването на втория Майдан виновен е именно Янукович. Аз мисля така. Аз не знам. Но мисля, че снайперите бяха именно за него. Аз мисля, че Янукович, разбира се, трябва да бъде съден. И да го съди е длъжна Украйна. Само не сега. По-късно. Иначе това ще бъде твърде кратък съд. А и наблюдавайки тези, които в момента са на власт, те също трябва да бъдат съдени.

Аз мисля, че Яценюк и Турчинов трябва да седят на една и съща скамейка с Янукович, в един и същи съд. Но аз мисля, че няма да има никакъв съд. Или ще се състои толкова късно, че обвиняемите няма да го доживеят – по една или друга причина.

В същата кутия на Пандора наред с другите злини се оказа и Крим…

Новината за анексирането на Крим ме завари в Тбилиси. На 1 март, гледайки от столицата на Грузия случващото се, мислех, че започва или ще започне пълномащабна война. Как само се изплаших тогава! Изплаших се за децата си…

Аз мисля, че Крим бе анексиран. Аз мисля така. Мисля, че балканският прецедент, тъй често цитиран за сравнение с положението с Крим от Путин и компания, в дадения случай е несъпоставим. Смятам, че Крим бе чиста проба анексиран. И това е ужасно!

Мисля, че кримският референдум беше напълно незаконен. Но също така мисля, че хората гласуваха на него искрено и радостно. Мисля, че в голямата си част те гласуваха не под дулата на автоматите и не по принуда. Макар да е възможно някои да са били заставени… Но мнозинството кримчани се радваха. Тогава телефонът ми не спря да звъни и за минута. Звъниха ми от Севастопол, пяха. От Керч, от Феодосия. Също пяха. Пиха и пяха.

Референдумът беше справедлив, но незаконен. Та за каква законност може да става дума в страна, където – както мисля аз – ръководството бе напълно незаконно? Защото те взеха властта, изхвърляйки президента. И това беше беззаконие.

Янукович бе свален справедливо, но незаконно. Вследствие на това се случи справедливият, но незаконен референдум в Крим. Незаконната справедливост и свободата са различни неща.

Такава незаконна справедливост води до кръвопролития и мракобесие. Крим е голяма беда и скала, в която ще се размият много и много опити за примирие, за които все още е рано да се говори.

Мисля, че много хора, тези, които тогава гласуваха на референдума, скоро ще съжаляват – ако вече не го правят. Но украинският Крим беше жалък! Фактически жалък. Обезобразен до неузнаваемост. Не мога да гледам дивашките сгради, построени в нарушение на всякакви мислими и немислими закони и норми, които обезобразиха дивните брегове и планини.

Не мога да гледам в какъв упадък са архитектурните шедьоври, толкова важни за културата и историята ни. Форос е прекрасен! Но колко само е занемарен! Симферопол прилича повече не на град, а на някакъв пазар…

Ще се промени ли това сега? Ох, не знам! Ох, не знам…

Не биваше да анексират Крим. Аз мисля така! А какво трябваше да се направи? Не знам! Не трябваше да го анексират, но го анексираха красиво. Майсторски. Наистина мисля така. Също така мисля, че ако Путин не беше извършил това майсторско беззаконие, щеше да има толкова кръв, колкото е страшно да си помисли човек.

Мисля още, че е справедливо това, че сега в Севастопол е настанен руски флот. Настанен е незаконно, но е там справедливо. Справедливо е, че там няма да има кораби на НАТО. Те нямат работа там. Справедливо е, че английските военни моряци няма да се разхождат свободно из Севастопол, отново чувствайки се победители. Германци също няма да има. Само гости. Но няма да е скоро…

За мен, като човек, носил козирка, е непоносима самата мисъл, че Севастопол би могъл да не е „градът на руските моряци“. Справедливо е, че над Севастопол се вее Андреевският флаг.

Аз мисля, че в учебника по история не могат да бъдат представени като герои, поставени един до друг, защитниците на Севастопол от всички времена и Степан Бандера. Това е невъзможно!

Ето така мисля аз.

Такива едни нецивилизовани мисли. Знам, че самият аз казах: справедливостта е опасна… Но на справедливостта в случая със Севастопол се радвам.

Двойни стандарти? Да, двойни. Но имаме от кого да взимам пример за двойните стандарти. „Цивилизованият“ свят ни демонстрира такива примери.

Ръководството на Украйна е незаконно. Мисля, че то е несамостоятелно и престъпно. Престъпно със своята несамостоятелност. Аз мисля, че Америка пряко и непосредствено води сегашното украинско ръководство. Мисля, че Америка направи точно това, което искаше. И продължава да го прави. Прави го, без дори да се притеснява от откровеността и грубостта на своите действия.

Аз мисля, че на Америка ѝ е съвършено безразлично демократично или не е устроена Украйна. Безразлични са ѝ украинците и това, което ще се случи с Украйна. Безразлично ѝ е даже ще има ли Украина въобще, или не.

Аз мисля, че Обама е бездарен и глупав човек. Той е амбициозен и слаб политик. Обидчив и нелеп. Мисля, че Обама е същински позор за Америка и политиката, свързана лично с него.

Удивително е как буквално за последната година Обама някак съвсем изсъхна, изтощи се и се намъчи. Косата му бързо посивя, а самият той сякаш стана сив. Съвсем престана да се усмихва, говори патосно и многозначително. Хората с такова изражение на лицето само лъжат! А така изсъхват хората, които не са обичани от никого. А никой не обича Обама. Целият свят. Америка не го обича. Просто прекрасен пример за подражание на украинското ръководство.

А украинските лидери са заредени с още по-голям патос. Те са патосни като лоши провинциални актьори от лош театър, играещи в лоша пиеса. Смешно е, когато в ужасен театър актьорите се опитват да изобразяват аристократи или чужденци. Още по-малко, когато изобщо не разбират пиесата. Това именно се случва с основните лица на украинската власт. Смешни и пошли са!

Яценюк винаги говори многозначително. Непрекъснато прави паузи. Каже нещо и обходи с поглед слушателите си… Страхотен артист, няма що. Провинциален артист в най-лошия смисъл на думата.

Порошенко обича пищните фрази и цветистите обрати на речта. Аз мисля, че се има за внушителен и прекрасен. Но жестовете му са малки и неизразителни. Порошенко е склонен към артистизъм и евтини ефекти. Само си спомнете как драматично, на фона на своя самолет и под дъжда, съобщи на нацията, че няма да лети за Турция заради нахлуването на Русия. Как беше режисирано всичко и дъждът бе така уместен… Смешно е. Аз мисля – това е смешно.

А как Порошенко се кланяше и усмихваше, връчвайки, непонятно защо, медал на генералния секретар на НАТО Расмусен… Даже Расмусен, мисля аз, не разбра какво му дават и защо. Беше смешно и срамно. Така мисля аз.

Мисля, че е смешна походката на Путин. Някои вероятно намират за смешни и неговите „маниери“. На мене отдавна вече не ми е смешно.

Жал ми е за Ангела Меркел, която за последната половин година силно започна да отстъпва от позициите си, сбръчка се и остаря. Аз мисля, че никак не ѝ харесва да разговаря с Путин, когото, както ми се струва, в момента не може да понася… Не ѝ харесва също така да се среща с Порошенко, когото – мисля аз – дълбоко презира. Мисля, че никак не ѝ харесва да изпълнява указанията на Вашингтон. Мисля, че по някаква причина на Меркел ѝ се налага да получава тези указания и да ги изпълнява.

На нея не ѝ харесва и Франсоа Оланд, неприятно ѝ е двамата да се прегръщат за пред медиите и света. Не ѝ харесват колегите ѝ, свързани с Евросъюза – защото са дребни и безлични. Не ѝ харесва да носи на уморените си плещи този аморфен, разнолик и раздиран от амбиции Евросъюз. Мисля, че ѝ е противен Дейвид Камерън, този сноб и очевидно неумен мъж, гледащ презрително и отвисоко на Европа иззад Ла Манша. Мисля, госпожа Меркел разбира, че този човек, приличащ на породисто куче, се отнася към всички, в частност към нея, като към нещастни мелези.

Аз мисля, че госпожа Меркел най-добре от всички останали разбира каква каша забърка Америка в Украйна – независимо че направи плахи опити кашата да не загори. Знае, че както винаги ще се наложи за тази каша в голяма степен да плащат тя самата и Германия. Това Ангела Меркел го знае, защото е от ГДР и е наясно с кого си има работа в Украйна и Русия.

Аз мисля, че ООН е вяла и губеща всякакво влияние организация. Напълно управляема. В голяма степен, както ми се струва, тя съществува формално и по навик. Не си спомням по-безличен и слаб генерален секретар на ООН като сегашния. Мисля, че ОССЕ и прочее, и прочее организации също са се превърнали във формални, обслужващи конкретни интереси структури.

Аз мисля, че украинците и Украйна все още се надяват на подкрепа от страна на Америка и Европа. Плахо се надяват на това, в което бяха напълно сигурни през януари на Майдана. Наивните те! Радваха се на „помощта“ на кукловодите си от Държавния департамент и Конгреса на САЩ, на „помощта“ от Европа.

Приеха прословутите помощи за Майдана като чиста монета. Аз мисля, че украинците вече разбират: използвали са ги. Просто не искат да повярват в това… Не искат да разберат, че с Украйна се случва същото като в прастария анекдот… Анекдотът е толкова стар, че сякаш е измислен сега и примерно, за САЩ, Европа и Украйна.

***

Анекдотът е кратък: „След ресторанта, боулинга и караокето чак в банята Галя разбрала защо няма нужда да плаща“.

 ***

Аз мисля, че това, което се случва, е страшна катастрофа… Всичко това е и резултат от удивителна глупост. Просто тази глупост е дотолкова абсолютна, че ти се иска да повярваш, че става дума за някакъв много умен и хитър план. Не ми се ще да вярвам, че толкова много глупаци и бездарници днес ръководят страните от т.нар. „цивилизован свят“.

Но именно и само с глупост може да се обясни фактът, че тъкмо този цивилизован свят заложи на хората, които днес управляват Украйна.

Тези, на които заложиха, също са глупави.

Мисля, че Яценюк и Порошенко са просто едни послушни глупаци. Не бихме могли да си обясним по друг начин глупавите им и безразсъдни действия. Умните хора не се държат така. Умните хора обикновено са в състояние да разберат и оценят динамиката на ситуацията, собствените си възможности, адекватно да преценят себе си. Умните хора не могат да бъдат излъгани по този начин.

В глупостта си те направиха Путин многократно по-силен, отколкото беше. Не мисля, че това би могло да бъде част от хитър план. Путин е Путин отдавана. Само глупак не би разбрал това. Путин е достатъчно предсказуем. Путин си е Путин във всичко. И да не разбираш това, означава, че наистина си много глупав завинаги.

Глупаво е толкова дълго да си „вдъхновен“ от някакви европейски ценности. Глупаво е да залагаш и да се надяваш, че „чужбината“ ще ти помогне. Да живееш с илюзии. Животът с илюзии е приятен, но е до време.

И е глупаво да не осъзнаваш, че Европа няма да приеме в обятията си Украйна просто така. Европа внимателно следи какво става в Украйна във всеки един момент. Наивно е да се мисли, че европейците приемат за европейци онези, които виждат в тези новини.

Наивна е надеждата, че Европа ще пожелае да приеме за страна членка държава с грозни сгради, пететажни нелепи постройки с огради – които освен всичко останало са били и бомбардирани.

Европа не желае да вниква в детайлите на случващото се. Европа само се стреми да запази лицето си и усещането за своята отминала сила.

Всъщност Европа се страхува за газа и разбира, че Украйна ще краде газ, както го е правила години наред. Европа бързо разбра, че на украинците пари на ръка не трябва да им се дават, защото, попаднали в ръцете им, те изчезват по магически начин.

Европа педантично си измива ръцете след всеки контакт с Украйна и експертно помирисва кърпата, която Украйна ѝ е подала да се избърше. Глупаво е това да остане незабелязано. Така мисля аз.

А тази Европа, в която Украйна иска да влезе, вече просто я няма…

Онази Европа, която обикнахме на първата си среща с нея в края на осемдесетте години на миналия век – тази, която ни потресе и вдъхнови – вече просто изчезна. Такава, каквато беше, тя просто не съществува.

Когато за първи път видях Европа, разбрах, че с предишния ми живот е свършено. Европа ме порази, очарова ме… Европа промени представите ми за бит и начин, по който да устроиш живота си. За ред, чистота. Дори за външния ми вид.

През деветдесетте години ние се мъчехме да направим „евроремонт“. Искахме ако не на улиците или на терасите ни, поне в домовете ни да влезе свеж въздух, за да придобият европейски вид. Правехме всичко възможно да се доближем до Европа …

Къде е днес Европа? Къде са Париж, Брюксел? Къде е Стокхолм? Всички те са били винаги с четвърт век след нас…

Какво е останало от онази Европа с неизменните нейни традиции и непроменящите се векове наред приказни пейзажи? Останаха само островчета и парчета. Места, до които мои съотечественици не са се добрали и където над керемидените покриви не са се извисили минарета.

Къде е онази Европа – при положение че във Франция се страхуваш да не ти откраднат портфейла повече, отколкото в Челябинск, примерно?

Ако си длъжен да заобикаляш целия район около Брюксел, близо до щабквартирата на НАТО? Ако не те пускат в кафене в Копенхаген, защото очевидно не си арабин…

Какво става с Европа, когато пред камера обезглавяват гражданин на Великобритания или американски журналист?

Аз мисля, че това, което се случва в Европа, говори за пълна липса на разбиране какво ще стане по-нататък. Европа загуби не само своето могъщество, но и авторитета си. Европа вече не е решаващ фактор не само в политиката и икономиката, тя стремително губи своето културно владичество.

Европа има своите постижения в областта на изкуството и културата, които се възраждат. Но Европа не желае да ги забележи. Продължава да живее по навик, с предишните замах и амбиции – като старец, който отказва да признае, че не му достигат силите, че паметта, както и мозъкът му вече не са същите.

Европа никога преди не си е позволявала явна лъжа като сегашната. По времето на събитията на Балканите, по времето на Чечения подаването на новини от Америка и Европа беше различно. Пропагандата беше по-различна.  

Днес пропагандната машина и действията на Европа и Америка не се различават по нищо.

Някога Европа някак си се съмняваше, опитваше се да събере всички гледни точки – за да постигне съгласие в рамките на ЕС. Това вече е само памет. Виждаме единствено праволинейните и по тази причина – най-глупавите и лъжливите. Това в предишната Европа не можеше да се случи. Това преди, в Стария свят, сродни демокрации да си правят мръсно, беше немислимо. Сега не е срамно. Защо? Не знам. Мисля, че Европа напълно и безвъзвратно е загубила своята самостоятелност и гордост.

Мисля, че е дошло време за пълно отсъствие на свобода на словото, каквото не е имало дори и по време на Студената война. Аз мисля така. Ако европейските новости копират американските, за каква свобода да говорим въобще?…

У нас никога не е имало свобода на словото. По-точно – може и да е имало, но ние не я помним. Което означава, че всъщност нищо не се е случило. Обаче стана още по-лошо.

През последната половин година от телевизионния екран изчезнаха немалко познати лица на тв водещи и журналисти. Мисля, че ги няма, защото не пожелаха да лъжат толкова много, колкото преди това не им се беше налагало. Така мисля аз. Останаха тези, на които или им е все едно, или които някак си съумяват да не лъжат, но и да не казват истината.

Изчезнаха онези политолози, аналитици и хората, които винаги, в различни медии са изразявали контрапунктови мисли.

Съществуват няколко огнища на свободното слово като „Эхо России“, „Дождь“, „Независимая газета“… Но аз мисля, че ги запазват просто за да се създава илюзия за свобода на словото.

Много медии изчезнаха или замълчаха от страх…

Затова се намножиха изданията, които лъжат самозабравено, убедено. С вяра, че когато родината ти е в опасност, е необходимо да се лъже. Техните редактори, политолози, аналитици, журналисти и водещи са виждали Путин на живо. Възможно е да са му задали този въпрос, възможно е дори да са получили отговор и да са усетили просветление за висшия смисъл на лъжата в днешните „смутни времена“.

Аз мисля, че днес руската пропаганда е толкова глупава и бездарна, че това просто е недостойно за страната ни. Нивото ѝ говори за недоверие към тези, към които е адресирана. Аз мисля, че просто не ни се доверяват. Лъгането винаги е недоверие.

Днес, както аз мисля, Украйна просто не може да си позволи свобода на словото – за нея това би било като разкош по време на война. Колко бързо само изчезна свободата на словото там! Този свобода, с която моите украински познати се гордееха толкова много до съвсем скоро. Гордееха се и ми натриваха носа: „Ето виждаш ли, ние имаме нещо, което у вас е немислимо“.

Аз мисля, че украинските СМИ, организирайки поредната информационна истерия или говорейки за победи и доблест, всъщност са обречени на своите войници… Същите тези смятат себе си за доброволчески батальони, които водят безпощадна война за свободата и независимостта на Украйна. Лъжа, лъжа, лъжа. Лъжата като оръжие. В борбата за свобода, която Украйна води, на първо място в жертва се принася свободата на словото. А всъщност, мисля аз, свобода на словото в Украйна в украинската държава не е имало. Да говориш каквото ти хрумне и свобода на словото са две различни неща. Аз мисля така.

Аз мисля, че когато Путин говореше за задържаните на територията на Украйна десантчици… Говореше каквото мисли и те се заблудиха, че всъщност не мисли това, което говори.

Аз мисля, че на югоизток действително има бунтовници и опълченци, по-точно, аз мисля, че там също така има и наши военни. Не знам това точно, но така мисля. Мисля, че нашите военни там са много, а ако е необходимо, ще станат още повече.

Мисля, че това е неправилно и незаконно. Но нашият министър на външните работи и президентът казват, че такива военни в Украйна няма. А по някаква причина аз си мисля, че те не казват истината. Мисля, че това е ужасно.

Мисля, че в Донбас и Луганска област се случват истински ужаси. Там сега е пълно с въоръжени, което е страшно. В съвременния свят всяка война привлича и буквално насърчава всякаква паплач и човешка мерзост. Мисля, че там сега е пълно с мародери, наркомани, отрепки и прочее боклуци. Те са въоръжени. Там те триумфират на страшния си бал.

Мисля, че всички трябва да се борим с тях. И украинските военни, причисляващите себе си към опълченците. Но мисля, че там всичко така се е омешало, че е трудно да различиш мародерите от опълченците или от бойците от националната гвардия.

Мисля, че хората в тези градове, където сега няма бунтовници, банди или украински военни, се молят войната да ги отмине и всичко да бъде постарому.

Мисля, че жителите на Мариупол никога вече няма да се надяват, но все пак се молят градът им да не бъде завзет и в него да не се водят боеве. Аз така мисля.

Аз мисля, че украинските войски и доброволческите батальони са стреляли и стрелят по жилищните квартали. Бомбардират града със самолети, хвърлят мини, обстрелват с ракети и обричат на смърт цивилните. Стрелят и стреляха лошо, но много.

Аз мисля, че на мнозина от въоръжените им е все едно ще има ли убити или не. Войната има такова свойство. Тя притъпява много чувства, обостряйки само някои. Украинските и европейски медии твърдят, че редовната украинска войска не е обстрелвала града, не го е бомбардирала – а аз мисля, че са го бомбардирали и обстрелвали.

Мисля, че много доброволчески батальони се сражават яростно и смело. Сражават се жестоко. Сражават се за Украйна. Но жестокостта по време на гражданска война е престъпление. А аз мисля, че всичко, което се случва, е гражданска война и нищо друго.

Мисля, че Стрелков и прочее полеви командири на батальон „Моторола“ са военни престъпници. Всички бойци и командири на батальоните „Айдар“ и „Азов“ също са военни престъпници. Всички, които воюват доброволно, всички са престъпници. И тези, които се сражават в името на някакви идеи, и пристигналите да пострелят за пари или за адреналин. Призованите да воюват са по-скоро невинни жертви.

Но към някакъв си батальон „Моторола“ лично аз изпитвам по-голяма симпатия, отколкото към батальона „Айдар“. Яд ме е на себе си за това, смятам го за неправилно. Но засега е така. Защо? Дааа, видимо, защото идеята, която е в основата на създаването на „Айдар“, ми е отвратителна. Национализмът във всякакъв вид и проявление смятам, че няма оправдание.

Аз наистина не разбирам как толкова много хора в Украйна могат реално да се надяват на военна победа на югоизток. Те естествено могат да я желаят – това е напълно разбираемо. Но как могат да вярват в нея? Това не мога да го разбера! За какво са си мислили и си мислят? Какво, смятат, че ще превземат Донецк и Луганск и край? И ще наложат там мир, сякаш нищо не се е случило?

Нима не е ясно, че вече никога няма да я има предишната Украйна – с Донбас и Луганск? Тази Украйна вече я няма. За нея можем само да си спомняме като за СССР. Тоест като за любимо или омразно, но безвъзвратно потънало в миналото.

Аз разбирам, че Украйна не е преживяла Чечения. Украйна не познава скръбта и унижението, опита на Чечения. И кратката история на украинската държавност до февруари миналата година мина безкръвно…

Но нека си спомним, Украйна беше във възторг от Чечения. Героизираше главорезите и самата тя беше с тях.

Сега същите тези чеченци… Не другите, а същите тези чеченци воюват в Донбас, стрелят по украинци.

Аз мисля така. Днес Украйна в известна степен изпълнява ролята на Русия от онези времена. Засега все още върви първата фаза. Жаждата за победа.

Аз мисля – скоро всичко това ще отмине.

Аз мисля, че всичко в Украйна ще приключи значително по-зле, отколкото конфликта „Русия – Чечения“

Не знам защо, но ми се струва, че трети Майдан няма да има. Мисля, че Майданът вече е изчерпан като инструмент на народното волеизявление.

Никой няма да се церемони със сегашната власт и да зъзне в студа два месеца и половина на Майдана. Аз мисля, че сегашната украинска власт ще бъде сменена от собствената си изтормозена, излъгана, отчаяна войска. Не съм убеден в това. Не го предричам. Така мисля.

А ние? Ние ще получаваме нови и нови санкции, ще роптаем, но ще търпим, ще се гордеем със своята силна и горда позиция… Мисля, ще бъде зле… Мисля, ще продължи дълго и зле. Ще бъде по-зле, отколкото мнозина си представят. Много по-зле.

Някои няма да могат да вземат кредит, за да си купят мечтаното жилище. Някои ще се разорят, някои ще решат да отложат раждането на първата си рожба. Някои няма да се оженят. За някои ще стане непоносимо да живеят в Русия, няма да е съдено нечии планове да се осъществят, ще рухнат кариери, съдби…

Но при това, мисля аз, санкциите няма да навредят на тези, за които са предназначени. Путин, струва ми се, днес живее много интересно. Виждам, че му е интересно и хазартно. Изобщо той ни е боец. Мисля, че по този начин решава някакви свои лични задачи.

Решението с продоволственото ембарго, мисля, че беше силен ход. Първо, то се отразява чувствително на Европа, сам видях това, намирайки се в Гърция. Видях объркването и отчаянието на хора, отгледали плодове, които изведнъж разбират, че са работили напразно.

Мисля, че това ембарго се усеща не само от гърците.

Второ, това е силен ход, защото Путин разбра, че руските хора няма да излязат на демонстрации с празните си тенджерки, няма да удрят по тях, няма да изпуснат духа от бутилката.

 

 

Превод: Елена Дюлгерова

Източник: Glasove.com. 

 

 

* Евгений Валериевич Гришковец е роден на 17 февруари 1967 година в град Кемерово. През 1984 г. е приет за студент във Филологическия факултет на Кемеровския държавен университет. През студентските си години организира пантомимен театър. Известно време живее в Германия. През 1990 г. основава независимия театър „Ложа“, в който за 7 години поставя 10 спектакъла. През 1998 г. Евгений Гришковец се премества да живее в Калининград. Междувременно в Москва се играе премиерният му спектакъл „Как изядох кучето“, за който през 1999 г. получава националната театрална награда „Златна маска“. Пиесите „Как изядох кучето“ и „едноврЕмЕнно“ Гришковец изпълнява сам. Пиесите „Бележки на руския пътешественик“ и „Зима“ се поставят с успех в московските театри. Евгений Гришковец пише книги („Риза“ , „Реки“ , „Летва“, „Следите по мен“ , „Асфалт“) и записва музикални албуми с групата „Бигуди“ („Ролки“) ( „Сега“, 2003 г., „Да пеем“, 2004 г., „Другояче“, 2006 г., „Секунда“, 2006 г.). Женен е, има три деца.

 

 

 

 

неделя, 21 септември 2014 г.

Стоян Венев - веселякът

 

 

 

Годишнина от рождението големият наш художник, живописец, карикатурист и график Стоян Венев, един от най-самобитните български майстори със собствен почерк и стил.

 

Стоян Венев е сред най-разпознаваемите наши художници, творец с достъпен изразен език. Рисува с едри мазки, едри форми и лаконизъм на композицията.  Създава хиляди битови сцени инспирирани от народните традиции и разкази. В изкуството му винаги има лека закачка или намигване. Рисува и пейзажи, в които личи здравата му връзка с българската земя. Пластичен живописец, той се вдъхновява от народния фолклор, което го прави обичан и уважаван творец. Стоян Вeнев рисува предимно битови сцени и образи от българското село. Изкуството му се развива в сатиричен и жанров план.

 Роден е на 21 септември 1904 г. в село Скриняно, Кюстендилско. Произхожда от бедно селско семейство. Завършва гимназия в гр.Кюстендил  през 1928 г. Още като ученик се включва в РМС и участва активно в живота на организацията. Започва да рисува карикатури за различни вестници и списания - „Червен смях“, „Звънар“, „Ехо“ и други. По това време отпечатва първата си карикатура "Празник на цветята" (1921) във вестник"Червен смях".  

Завършва живопис в Художествената академия - София при проф. Б. Митов, проф. Ст. Иванов и проф. Д. Гюдженов (1931). Още в ранните си творчески години той става широко популярен. Неговите произведения са основно в живописта, но рисува също и графики и карикатури.

От 1921 г. Стоят Венев сътрудничи активно с карикатури в политически ангажираните с пролетарска тематика български вестници и списания: „Червен смях”(1919-1923 г.), „Див дядо”(1922-23), „Звънар”(1924-25), „Ехо”(1930-34), „Жупел”(1931-34), „Кормило”(1935-36), „Маскарад” и др. Подписва ранните си творби с псевдонима „Пролетарче”, който подсказва неговия произход и творчески позиции.

През 1931 г. става един от членовете-основатели на Дружеството на новите художници. Заедно с другите членове работи за оформяне на тематичните насоки в развитието на българското изкуство по пътя на социалистическия реализъм. Оригинален художник, още от  тогава Венев се нарежда сред водещите творци в развитието на българското изобразително изкуство.
От 1930 г. участва във всички общи художествени изложби в България.

През 1931 година  съвместно със скулптура Иван Фунев устройва изложбата „Седем стъпала под земята”.  В изложените живописни творби: „Раздяла”, „Пред избори”, „Пъдар и воловарче”, „Гальотаджия”, „Изненада”, „Собственик”, „Сватба”, „Пазар” и други, Стоян Венев остро съпоставя двата свята – на експлоататори и експлоатирани, изобличава буржоазията и нейните слуги.

Със здрав народен хумор, остър и безпощаден съм буржоазната действителност са наситени карикатурите му: „На професорите трябва да се осигури свободно четене на лекциите”, „Имунитет” на народните представители”, „Двата блока”, „Конспиратор”, „Трудна задача”, „Крадец”, „Женице, потръгни си пръста, да не те посеча”, „Публична беседа”, „Арестуването на червения щъркел”, „Раздяла преди избори” и други.

Творчеството му го довежда до остри стълкновения с полицията. Свалят карикатури от изложбите, няколкократно е подвеждан под отговорност заради антифашистките идеи в някои негови произведения.   

Други основни теми в картините на Стоян Венев са народният фолклор, бит и образи от българското село.  Творби от този период са: "Пазар на слугини" (1936), "Завръщане от работа" (1939), "Събрание" (1938), "Дървар" (1941);  в произведенията си: "Първи май" (1933), "Собственик" (1936), "Обяснение" (1945) изобличава буржоазията и нейните слуги. 

С ярка социална критика са наситени и творбите: „Връщане от жетва”, „Селска мадона”, „Майка и дете”, „Магесница”, „Аргати”, „Село”, „Завръщане от пазар”.

Продължава да рисува карикатури, устройва изложби, в които излага социално заострени произведения: "Злополука", "Проститутка и гальотаджия" , "Скитници", "В чакалнята" и други. Между 1934-1936 рисува пейзажи: "Върби", "Воденица в Тетевен", "Широко поле", в които  личи здравата му връзка с родната земя. Венев се стреми да създаде истинско народно изкуство.

Като член-основател на Дружеството на новите художници той прави опити да намери по-нов изобразителен метод на работа. Създава редица социално-битови сцени, в които осмива примитивните страни у българския селянин: "Гостенка" (1933), "Сватба" (1933), "Сватба" (1944), "Кум и сват" (1945).

 След 9 септември 1944 г. Венев става член на Българската комунистическа партия.  Творчеството му  бележи нов етап. В новите условия той се изявява се като страстен изобличител на монархията, на политическата опозиция, фашизма , световната реакция и е един от най-ревностните защитници на народната власт.

Появяват се нови теми, сред които любими му стават: колективизацията на село, Септемврийското въстание през 1923 г., посрещането на Съветската армия в България през 1944 г.  Прибягва  и до нова форма – политически плакат.

Той не забравя и темата на острите класови конфликти от близкото минало: "Червеният щъркел" (1945 - повторение на "Конспиратор" от 1933), "Два свята" (1945). В редица творби  представя  бъдещия строител на новото социалистическо общество: "Бригадир" (1946), "Гост" (1945), "Човекът с трите ордена" (1945). Включва се в агитацията срещу опозицията - "Първият трактор"  (1959).

Карикатурата, изградена чрез рисунка, е насочена против отживяващите тенденции, спъващи прогресивното развитие – „Пъдар и момче”, „Завръщане от задушница”, „Бащи и деца”, „Текезесар в София”, Агрономка” и други.

Успоредно с карикатурата той създава и много живописни творби. В центъра на вниманието на художника стои обикновения трудещ се човек, колектива, народа като основна движеща сила на историята, революционната борба на пролетариата  и на всички трудещи се за социализъм, за мир, братство и сътрудничество между народите. Всички тези елементи  присъстват  подчертано в творчеството на Стоян Венев, затова той с основание може да бъде определен като един от най-ярките български социалистически художници. Създава битови композиции – „Весела година”  (1958), „ Сватба” (1965), „Хоро” (1966) и др., както и картини с подчертан героично-епичен характер – „Арестувани селяни” (1945), „Септемврийски нощи” (1962), „Поп Андрей” (1963), „ Хайдути” (1966) и други.

Вълнува се от деветосептемврийската промяна: „Посрещане на Червената армия" (1945), "Народен съд" (1945), "Завръщане" (1954), "Прощаване" (1953), "Септемврийски нощи" (1962). Венев е автор и на историческата композиция "Септември 1923” (1953), на битово-идейните творби "Скъп гост" и "Освободена земя"(1962).        

По време на Студената война  карикатурите му отразяват стремежите  и въжделенията на работническата класа, отрицанието на стария строй, отхвърляне попълзновенията на реакцията и империализма .  

Работи с разнообразни живописни и графични техники - маслени бои, монотипия, туш и др. Дълги години е редактор-художник на вестник "Стършел", публикува във вестник „Работническо дело”, в „Отечествен фронт” и в други издания.

Дарованието на художника личи с еднаква сила и в двата основни жанра, в които работи: живописта и графиката (карикатурата). Важна черта на творческия му почерк, отличаващ го от останалите художници, е удивителното чувство за хумор и доброжелателна ирония, които присъстват не само в карикатурите му, но и в многото негови фолклорни, жанрови, социални и исторически живописни картини. Другият отлик на твореца е подчертано българският типаж на образите му, независимо дали те са нарисувани в български народни носии или в градски дрехи.
 
Венев е типичен балкански художник, чието творчество не се влияе от каквито и да било  течения или пък  догми. Особеност на стила му  е, че художествената  реализация не почива на принципите на академичния реализъм, а на противоположното течение, наречено „наивизъм”. Последният е съчетан с широко прилагане на колоритни народни мотиви, което дава като резултат типичната за творбите на Венев неподражаема народностна живописна трактовка. Едновременно с това в картините си художникът успява да съчетае по удивителен начин битовите и етнографските сцени с елементи на социална тематика.

Основни мотиви в живописното творчество на Стоян Венев са нравите на село, които художникът ни представя с намигване. От картините със селска тематика блика жизнерадост. Жените пращят от здраве и къпейки се в реката със свенливо безпокойство показват голите си бедра. Сватбите са многолюдни и пищни, сватбарите весело скачат на хорото. В повечето от тези празненства като музикален инструмент присъства единствено тъпанът, удрян яко от юнаци с калпаци и закривени токмаци. Има и кушии, веят се знамена, гърмят пищови.

Цветовото звучене на картините се подчинява на идейния замисъл. Любовта към жените и селяните е подчертана от оптимистичната гама в пламтящ колорит, стигащ до огненочервено.

Има огромно интимно еротично творчество, което не е познато на широкия кръг от публика.

Създава и илюстрирани книги с народни анекдоти, както сам ги определя “пиперливи и солени”. Много от тях излизат от общоприетите норми. Но такъв е Стоян Венев – от една страна пролетарски и революционен творец, а от друга – дълбоко лиричен, дори стигащ до неподозирана смелост в изобразяването на еротичността в отминалите години, когато подобен директен начин за представяне на най-интимното далеч не е  характерен.

Стоян Венев организира самостоятелни изложби в София (1942), Москва (1965), ГДР (1969), Западен Берлин (1971) и др. Участва в общи художествени изложби в СССР, Чехословакия, Китай, в Берлин, Будапеща, Лайпциг, Лондон, Париж, Виена, Атина, Букурещ, Ню Йорк, и др. Юбилейни изложби : в София (1954, 1964 и 1974) и Кюстендил (1984).

 Творби на Ст.Венев се намират в НХГ, СГХГ, Дрезденската галерия, Пушкиновия музей в Москва, в галерии в Лондон, Париж, Кишинев, Петербург и в множество частни колекции.

 Носител е на всички възможни отличия, които е можел да получи един художник: „Заслужил художник” (1951), „Народен художник” (1954), „Герой на социалистическия труд” (1964 и 1984). Два пъти е лауреат на Димитровска награда (1950 и 1953). Награден е с ордените "Девети септември" (1954), "Народна република България" - І ст. (1959 и 1974), "Кирил и Методий" - І ст. (1963)" Г. Димитров" (1954,1964,1974). Удостоен със званието "почетен гражданин на Кюстендил" през 1965 г.

Прекарал по-голямата част от живота си в София, Стоян Венев умира  в столицата на 20 март 1989 г.  Но творчеството на художника Стоян Венев ще остане завинаги живо.

През 2004 г. за 100-годишнината от рождението на Стоян Венев е устроено честване с голяма ретроспективна изложба в сградата на СБХ на "Шипка 6", като са събрани и изложени най-известните му платна от галеристи и колекционери.

Светлин Русев обобщава:  "... Независимо дали става дума за живописта на Стоян Венев, за рисунката или карикатурата, каквото и да прави, по което и време да е създадено - от младежката зрялост на 30-те години при "Новите" до последните, преди да ни напусне, преливащи от жизненост произведения - всичко е белязано с онази Стоян-Веневска сила на внушение, която идва дълбоко от душата на българското, разбрана в неговата непреходна нравствена красота и тълкувано пластически не изобщо, а чрез една самобитна и неповторима национална стилистика, при която строежът на произведението е по-близо до ритъма на народната песен, отколкото до универсалните изобразители изрази.
Всеки опит за обяснение на необяснимия Стоян Венев при всички случаи ще ни изведе до изворите на националното, до усмивката и неподправения смях на селянина, до българския бит и фолклор, до писаните талиги и шарени халища, изведени до една странна пластическа система - синтетична и монументална като вътрешен заряд и заедно с това достъпна и демократична в своята доброта и непосредствена изобразителност."
 

 

 

Източник:  Енциклопедичен речник Кюстендил, БАН, 1988 г.

                    Материали на специалисти и галеристи

 

 

 

 

събота, 20 септември 2014 г.

Кирил Тодоров Апостолов - Китодар

 

 



 Участник в революционното движение, партизанин, общественик. Роден в с. Горановци, Кюстендилско. Баща му е бил миньор, участник в стачните борби на пернишкия пролетариат. Кирил Апостолов прекрачва прага на Кюстендилската мъжка гимназия през есента на 1938 г. Става член на РМС от 1939 г. и на БКП през 1949 г. Включва се в Соболевата акция в края на 1940 г.   Ръководи ученическа есперантистка група. За участие в организирания от РМС събор в с. Скриняно е арестуван. Изключен е от училище в началото на 1942 г. и се прехвърля в Дупнишката гимназия.  През есента на 1943 г. се връща в Кюстендил и участва във възстановяването на ремсовата организация в мъжката гимназия като секретар и член на Общоученическия комитет. Включва се в провежданите  антифашистки акции, но попада в полезрението на полицията. От средата на м. ноември преминава в нелегалност и  на 23 ноември 1943 г. заминава при партизаните. Сътрудник и разпространител на партизанския вестник „Осоговско ехо”.  От май 1944 г. отговаря за ремсовата дейност в околията. Работи по нелегалните канали за превеждане на партизани за Първа и Втора народоосвободителни бригади, изграждащи се в свободните територии. Участва в установяването на народно-демократичната власт в Кюстендил. Завършва средното си образование. Работи като нещатен инструктор към Околийския комитет на РМС. През 1946-1948 г. учи архитектура в Загреб, но е изгонен като „информбюровец”. От 1949 г. служи в БНА. През 1953-1966 г. е началник на редакция в Държавно военно издателство . В периода 1968-1975 г. заема различни длъжности в БГА „Балкан”, а през 1975-1979 г. е неин представител в Белгия и Люксембург. От 1979 г. е заместник завеждащ отдел „Стопански задачи” в Националния съвет на Отечествения фронт.

Автор на мемоарната книга „Звезди над Осогово” (1966) за дейността на Кюстендилския партизански отряд  „Драговищица”, книгата „Поклон”, Военно издателство и посмъртно излиза книгата „Български фашизъм”, Издателство Славина, 2004 г. Създател е на три документални филма, посветени на майките, потомците и съпругите на загиналите антифашисти. Страстен публицист, той е автор на многобройни статии по актуални проблеми.

Носител на орден „За народна свобода” втора степен.

 

 


 

 

 

 

Да върнеш някому асансьора – Галя Горанова

 

 


На кого служи служебният кабинет? Или какво се случва, когато неправителственият сектор стане правителствен в зенита на олигархичния триумф.

Българският майдан взе властта през задния вход на президентството. Ето това се случи у нас след падането на кабинета „Орешарски”. Местните майдановци, наричани още протестъри, също като тези в Украйна вопиеха за демонтиране на олигархичната конструкция, а сами се вписаха в нея. Едни, без да го разбират, други напълно съзнателно. А най-дръзкият пърформанс на нашия майдан е – и това е строго български принос към тактиката на цветните революции, – че начело на поборниците срещу модела „Пеевски” застана ренегатстващ комунист. Това нестандартно решение иронично увенчава безсилието на една протестна мрежа, прегракнала от скандирания „Чер-ве-ни бо-клу-ци!”. Каква по-ефектна самопародия!

Осребряване на протеста

Масираният десант на заслужили протестъри в служебния кабинет бе последното липсващо доказателство за користните цели на миналогодишния протест. Не остана съмнение, че под мощния звук от вувузелите си проби път стратегия, която инструментализира спонтанния граждански гняв от първите дни. Само допреди месеци „протестърското общество”, олицетворено от днешните министри, отхвърляше всякакво участие във властта и настояваше да си остане „коректив”. Днес неправителственият сектор е вече правителствен. Моралната поза повехна. На власт дойде добрата олигархия, която обезпечаваше логистично, медийно и финансово протеста. Не без помощта на чужди донори, разбира се. Най-активните говорители на протеста от години са финансово зависими от американски фондации, а неправителствените организации, за които работят, отдавна бяха осветени като прикрити центрове за упражняване на политически натиск. В огромната си част българският неправителствен сектор е чужд правителствен сектор, камуфлиран като НПО.

За подпомагане на оранжевите революции в Украйна американците инвестираха 5 милиарда долара (по признанията на Виктория Нюланд). Подкрепата им за българските професионални „демократи” е доста по-скромна – едва 6,2 милиона лева. Технологията за сваляне на неудобни правителства чрез уличен натиск е сложна, но отработена. С помощта на контролирани граждански структури и известно финансиране един спонтанен социален протест се раздува до мащабите на улична революция, опакова се с ефектен пиар и подходящите идейни послания („червени боклуци”, „комунистите в Сибир” и др.), фризира се като колосална „битка срещу олигархията” и прогнилата от корупция власт, опростява се до манихейска борба на „добрите”(ние) срещу „лошите” (БСП, ДПС), за да се стигне до „типинг пойнт”-а – точката на пречупване, която преобръща общественото мнение изцяло в полза на „красивите и умните” и обезврежда всяка критична гледна точка, като я отпраща автоматично в полето на „лошите”. Кой не скача – е червен. Който осъжда протеста, работи за олигархията. Който си позволява да мисли критично, се ръководи от „опорни точки”. Инакомислието – забранено! В Киев опитът сполучи, у нас – не съвсем.

Пазачи на „правата“ линия

Съставът на служебния кабинет показва недвусмислено, че президентът Росен Плевнелиев принадлежи към това протестно задкулисие. Което за мнозина бе ясно още преди година. Към него далеч не спадат само кресльовците от площада. В този кръг влизат влиятелни бизнесмени, политолози, социолози, дори богослови, хора от различни сфери, обединени от простичък набор идейни клишета. В международен план: Западът е по дефиниция хубав, Русия – еднозначно зло. В икономиката: пазарът е добродетелен по природа, държавата – враг. В идеологически план: който не изповядва догмите, е пещерен комунист и подлежи на маргинализация. С други думи, ориентирани към Брюксел и Вашингтон политици, усетили ползата от това да са „в крак с времето”, които продължават да въртят в оборот овехтелите мантри от зората на прехода, чието предназначение – разграждането на социалистическата държава – отдавна бе преизпълнено. Едни от тях – предимно академичните протестъри, са овладели до съвършенство изкуството да преобразуват лексиката на АОНСУ в нови идеологически клишета. За други – бизнесмени и практици, подобни убеждения са комфортна мисловна матрица.

Затова и служебният кабинет като еманация на този мироглед изобилства от бивши костовисти, днес реформатори или куневисти, с идеална евроатлантическа захапка и изящен конформистки профил. Галерия архетипи от новата номенклатура на прехода. Предназначението им е да не допускат отклонение от „правата” линия за периода до сформиране на редовно правителство. За „права” според най-новата класификация се счита всяка линия, успоредна на евроатлантическата и най-вече на атлантическата. „Дори когато съгреши, тя пак е права.” Справка: Украйна. Оттам и впечатляващият брой харвардски дипломи и специализации, с които новите министри се опитват да респектират туземния избирател. Те са смокиновият лист на управленската им несъстоятелност. Ролята им е не точно на политици, а на изпълнители, натоварени с две основни задачи: да блокират руските енергийни проекти в България и да отворят плацдарм за стратегически евроатлантически проекти: ТПТИ, Източното партньорство на ЕС, превъоръжаването на армията и други, по-малки. Като шистовия газ например, чиито лобисти живнаха и тутакси настояха за отмяна на законовата му забрана.

Еманация на тази политическа типология е новият външен министър Даниел Митов, довчерашен служител на Националния демократически институт на САЩ, един от важните инструменти на американската външна политика по света. Господинът е бивш заместник на Иван Костов в ДСБ, сетне мигрирал при Меглена Кунева в „България на гражданите”, вкратце – „реформатор” и демократ от кариерата. Младият „йесмен” вече побърза да засвидетелства евроатлантическата си непоколебимост пред американския посланик Марси Рийс, като обяви, че подкрепя Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (ТПТИ) между ЕС и САЩ, въпрос, спорен дори в рамките на самия Европейски съюз. Гафът е скандален по две причини. Първо, защото подобно заявление по стратегически въпрос като ТПТИ далеч надхвърля служебния мандат на Митов. И, второ, защото самият договор съдържа опасни идеи, които ще ликвидират и остатъчния суверенитет на правителствата, като ги подчинят изцяло на диктата на корпорациите с всички произтичащи от това щети – за екологията, здравето и живота на обикновените потребители. Преговорите по това споразумение се водят при пълна непрозрачност, но той, Митов, без да го е чел, вече е убеден в ползите му. Фактът, че в разгара на украинската криза българската външна политика е поверена на човек без опит и с предвидимо конформистко поведение, също не буди успокоение. Впрочем целият сектор на сигурността – МВР, отбрана – е заварден от хора с подобен профил. Подготвят се и нови смени в спецслужбите. Така се слага ръка върху подслушването – стратегически важна дейност за контрол върху управленските решения и средство за правене на добър бизнес. Отвъд океана го знаят и ползват активно тази технология. В отбраната пък вече се заговори в цифри за превъоръжаване на армията. В момент, когато всички новоназначени министри се жалват от празната хазна, Велизар Шаламанов заложи на думи 1 милиард лева за нова бойна техника. Очевидно някой ще пробва тъкмо сега, в междувремието, да задейства процедурата по придобиването на прословутите щатски изтребители втора ръка на добра за продавача цена. Да не забравяме и митниците – преходното куче-касичка на всички партии в предизборна ситуация и контролен пункт на каналите за контрабанда.

Чистачите на Борисов

Служебният кабинет тръгна с две големи лъжи. Първата бе опитът да приватизира успеха от свалянето на кабинета „Орешарски”, като си припише заслугата за това. С фрази от рода на „властта се върна при суверена” и „истинският победител е гражданското общество” държавният глава и подопечният му премиер Близнашки се опитаха да фалшифицират най-прясната ни история, макар всички да знаем, че кабинетът падна следствие на раздора в управляващата коалиция БСП–ДПС. Втората голяма лъжа на служебния кабинет бе заклинанието, че няма да е реваншистки. Откакто го чухме от устата на Близнашки, протече поголовна чистка из цялата държавна администрация. Няколкостотин висши служители в министерствата, областните управи, в агенции и регулаторни органи бяха сменени преобладаващо с хора на ГЕРБ. Аргументите за метлата прозвучаха крайно неубедително, като се има предвид, че всяка рокада по върховете на държавата води до сътресения и временно блокиране на работния процес, от което едно мимолетно правителство няма никаква полза. Защо му е да се прострелва в крака?! Към това се прибавя и решението да бъдат спрени важни обществени поръчки и проекти в различни ведомства на стойност над 200 милиона лева. Така правителството на „гражданското общество” спря ремонти в училища и болници. С едничка цел да смени подизпълнителите с фирми от своя кръг. Абсурдният ажиотаж има само едно обяснение.

Служебният кабинет се държи като хигиенистка на следващата власт, „момчето за мръсни поръчки”, което трябва да разчисти терена за безпроблемното завръщане на ГЕРБ. То пъди неудобните кадри от администрацията, за да снеме тази отговорност от плещите на Борисов. То реже тъкмо разходите по обществени поръчки, които най-много се зловидеха на Борисов. Пак то ще напише новия проект за актуализация на бюджета, за да спести на ГЕРБ упреците, че трупа нови заеми на наш гръб, както предвижда планът. Служебните министри, изглежда, на драго сърце са приели ролята на „чистачи”, ако се съди по размаха на действията им. Само след три месеца ще изчезнат от общественото полезрение, а заедно с тях ще се разтвори и отговорността за стореното. Защо им е обаче на „реформатори” и „демократи” да разчистват пътя пред Борисов? Какъв им е интересът да работят за чуждия успех? Сделката е очевидна. На френски се нарича „да върнеш някому асансьора”. Първо, ние на вас, сетне вие на нас. Ще си проличи от състава на следващото правителство. Опитът показва, че дори и да не влязат в парламента през официалния вход на изборите, протестърите-реформатори имат запазени места във властта през други, по-дискретни проходи. 

Еволюцията на модела „Пеевски“

Вървим към епилога на протестърския съспенс. Разгадаването на всички тайни минава през състава на следващото редовно правителство и подкрепата зад него. Отсега се очертават контурите на компромисния съюз между ГЕРБ и Реформаторския блок, както и да лукавят двете страни.
Страничните шумове са само част от политическия пазарлък. Пред ГЕРБ, изглежда, е поставено вече условието да приюти „умните и красивите” и в следващия кабинет. При липса на убедително мнозинство обаче ГЕРБ няма как да изпълни възложените му задачи. Така стигаме до третия елемент, ключов за съставяне на устойчиво мнозинство. Несъмнено тази роля ще поеме ДПС. Кафеджийският достлук между Борисов и Местан вече стана видим на няколко пъти в края на предишния парламент. Приказките не разтурят бизнеса.

Той ще продължи и в следващото Народно събрание. ДПС ще осигури липсващата подкрепа за правителството на ГЕРБ, а реформаторите ще му придадат европейското лустро, нужната фасада за пред света. Те ще са международната легитимация на грубоватите силоваци. По горчива ирония на съдбата реформаторите-протестъри ще се озоват в ролята на политически фалшификатори, чиято цел ще е да прикрият истинското лице на еволюиралия модел „Пеевски”. В следващата власт има опасност парите на Пеевски (разбирай ДПС) да се съединят със силната ръка на Борисов, което ще е нов, по-висш стадий в развитието на българската олигархия. И когато стане най-необходимо да се протестира, гласът на „гражданското общество” ще бъде запушен с хапки от властта. А щастливите роби са най-големите врагове на свободата.

 

 

 

Източник:  сп. Аспекто

 

 

 

петък, 19 септември 2014 г.

Парещо примирие – Къдринка Къдринова

 

 


Киев и Донбас продължават да не се разбират, но стрелбата в Източна Украйна позаглъхна. Срещу какво тогава се размахват евро-атлантически санкции и натовски доспехи?

 През зъби и изпод вежди тече сложната комуникация между обявилите на 5 септември примирие Киев и Донбас, като всяка от страните продължава да държи на своето и компромис не се очертава.

Официалната позиция на киевското правителство е, че на източноукраинците може да се предложи само широка автономия в рамките на единна Украйна и специален статут на зоните, които се контролират от опълченците. Представителите на самообявилите се Донецка и Луганска народна република обаче не желаят да чуят за нищо друго, освен за независимост, и то не само на подвластните им в момента райони, а на цялата територия на предишните Донецка и Луганска област. Не се уморяват също да натякват, че примирието всъщност е прекъснало успешното настъпление на техните сили и сега се използва от Киев за предислокация, укрепване и доставка на допълнително и модерно оръжие (натовско?) на армейските му части.

Тези действия бяха потвърдени и от украинския президент Петро Порошенко по време на предавано по телевизията заседание на правителството: „Един господ знае колко ще трае примирието, затова нямаме право да се отпускаме. Извършваме прегрупиране на въоръжените сили. Искаме мир, но ако искаш мир, трябва да държиш барута сух.“ Порошенко добави, че „работата на три смени“ на оръжейните заводи позволявала доставката на „до 30 единици бронирана техника на ден“.

Успоредно са стартирани и изкопни работи за изграждането на предложената от олигарха и губернатор на Днепропетровск Игор Коломойски стена по границата с Русия, която да огради и да изолира Донбас подобно на палестинските територии в Израел. Местните хора негодуват, че за този унизителен строеж в изпадналата в икономически колапс Украйна пари са се намерили, но средства за бързо възстановяване на тежко пострадалите при обстрелите жилища и инфраструктура в Източна Украйна не се превеждат.

Парещото примирие не поражда никакви стабилни надежди за по-трайно успокояване на обстановката. Но все пак то в общи линии се спазва и стрелбата е позаглъхнала. Нещо повече – дори Порошенко, който по-рано час по час алармираше за „руско нашествие“, сега твърди, че такова вече няма.

На този фон всеки нормален човешки разум се чуди какво точно се опитват да наказват поредните евро-атлантически санкции срещу Русия? Още повече че те все по-сериозно накърняват и интересите на големи западни фирми, ангажирани в общи проекти с руски партньори. Целта може би прозира в една публикация на „Уолстрийт джърнъл“, в която се цитира „информиран американски служител“: „Западните компании наистина ще претърпят някои загуби, но това ще накърни Русия доста по-болезнено, ще удари по нейния бъдещ икономически ръст.“ Ако е така, значи опираме до все същото – важното е не да се умиротвори Украйна, а да се дестабилизира непрестанно Русия, за да се пресече амбицията ѝ към алтернативни многополюсни световни конструкции.

Натам очевидно е насочено и реанимирането на НАТО по линия на „руската заплаха“. От нафталина е изтупана добре познатата хватка от Студената война – да се дрънка заплашително оръжие и руската (по-рано съветската) икономика да бъде изтощавана чрез принуждаване към ответни руски мерки във военната сфера. Естествено, Москва няма как да не отговори реципрочно на всичко това. Вече видяхме как руският лидер Владимир Путин спешно преконструира отбранителната йерархия в страната си, създавайки и оглавявайки новата Военнопромишлена комисия. И декларира: „Появяват се изключително много нови заплахи, а наскоро, както знаете, бе прието решение за разрастването на НАТО в Източна Европа. Кризата в Украйна, която де факто беше провокирана и формирана от нашите западни партньори, сега се използва за съживяването на този военен блок. Длъжни сме да направим всичко, за да гарантираме надеждно нашата сигурност. Необходимо е внимателно да се изчислят потенциалните заплахи за военната безопасност на Русия. На всяка от тях трябва да се намери достатъчен и адекватен отговор.“

Ден по-късно Путин даде старт и на мащабни военни маневри с несъмнен демонстративен характер. Нима някой се е съмнявал, че на твърдия тон на НАТО той ще отговори поне също толкова твърдо? Или пък точно това се търси? Също както в съветски времена, когато целта бе икономиката на СССР да се изтощи с непосилна надпревара във въоръжаването. Няма ли кой да каже на „големите“, че вече сме в ХХI век и този черно-бял филм е втръснал на публиката?!

 

 

Глупавите стъпки на Запада

Бившият посланик на САЩ в СССР в периода 1987-1991 г. Джак Метлок заяви в интервю за германския вестник „Тагесшпигел“, че разширяването на НАТО на Изток след разпадането на Съветския съюз е било грешка. „Ние, хората, които участвахме в прекратяването на Студената война, винаги сме предупреждавали за опасността нейните алианси да продължат да се използват“, подчертава дипломатът. Според него всичко би минало много по-гладко, ако по време на осъществяваната в Източна Европа в средата на 90-те програма „Партньорство за мир“ бе отделяно по-малко внимание на военната част, ако тя вървеше без участието на НАТО и не беше излязла извън рамките на Полша, Чехия, Унгария и балтийските държави. Но случаят с Румъния и България вече е неприемлив, защото никаква реална заплаха към тези страни откъм Русия не е имало, смята Метлок. Той припомня: „После започва и създаването на военни бази, включително в Полша – между другото насочени срещу несъществуващи ирански ракети. Резултатът е, че руснаците приемат това като провокация. В края на краищата през 2008 г. НАТО реши да подмами с членство в алианса и Украйна – дълбоко разцепена вътрешно страна, разположена току до руските граници. Това бяха много глупави стъпки на Запада. САЩ също нямаше да стоят със скръстени ръце, ако Китай беше започнал да гради свой военен съюз с Мексико и Канада. Бихме възпрепятствали това с всички средства и така би постъпила всяка държава.“

Метлок смята, че поради всичко изброено случващото се днес в Украйна било „предвидимо“, а Путин правел „същото, което би направил всеки руски лидер в подобна ситуация“. Още повече, че след извършения през февруари преврат в Киев властта е била взето от хора „с ярко изразени антируски възгледи и с толкова радикална дясна идеология, че без преувеличение можем да ги наречем неонацисти“. Бившият посланик припомня още, че завземането на административни здания започва да се упражнява първо в Западна Украйна, а не в Източна.

„Като цяло случващото се там е семейна разправия. И трети лица не бива да се месят, защото сегашната ситуация не касае никого освен Украйна и Русия. Западът направи още една грешка, намесвайки се в този конфликт“, отбелязва Метлок. Дипломатът признава, че Русия е нарушила международни договорености, но в това отношение първенството държи Западът. Метлок припомня бомбардировките на НАТО над Сърбия заради Косово, както и потъпкването на Хелзинкския заключителен акт, според който границите на държавите може да се променят само при взаимното съгласие на всички замесени страни. Американският експерт обобщава: „Ето защо Путин каза, че след като Западът е създал прецедент, сега пък е ред на Русия да наруши правилата. Ние, на Запад, е редно да помним това, когато говорим за легитимност.“

 

 

 

Източник: чрез  Solidbul от списание „Тема”