Търсене в този блог

събота, 20 септември 2014 г.

Да върнеш някому асансьора – Галя Горанова

 

 


На кого служи служебният кабинет? Или какво се случва, когато неправителственият сектор стане правителствен в зенита на олигархичния триумф.

Българският майдан взе властта през задния вход на президентството. Ето това се случи у нас след падането на кабинета „Орешарски”. Местните майдановци, наричани още протестъри, също като тези в Украйна вопиеха за демонтиране на олигархичната конструкция, а сами се вписаха в нея. Едни, без да го разбират, други напълно съзнателно. А най-дръзкият пърформанс на нашия майдан е – и това е строго български принос към тактиката на цветните революции, – че начело на поборниците срещу модела „Пеевски” застана ренегатстващ комунист. Това нестандартно решение иронично увенчава безсилието на една протестна мрежа, прегракнала от скандирания „Чер-ве-ни бо-клу-ци!”. Каква по-ефектна самопародия!

Осребряване на протеста

Масираният десант на заслужили протестъри в служебния кабинет бе последното липсващо доказателство за користните цели на миналогодишния протест. Не остана съмнение, че под мощния звук от вувузелите си проби път стратегия, която инструментализира спонтанния граждански гняв от първите дни. Само допреди месеци „протестърското общество”, олицетворено от днешните министри, отхвърляше всякакво участие във властта и настояваше да си остане „коректив”. Днес неправителственият сектор е вече правителствен. Моралната поза повехна. На власт дойде добрата олигархия, която обезпечаваше логистично, медийно и финансово протеста. Не без помощта на чужди донори, разбира се. Най-активните говорители на протеста от години са финансово зависими от американски фондации, а неправителствените организации, за които работят, отдавна бяха осветени като прикрити центрове за упражняване на политически натиск. В огромната си част българският неправителствен сектор е чужд правителствен сектор, камуфлиран като НПО.

За подпомагане на оранжевите революции в Украйна американците инвестираха 5 милиарда долара (по признанията на Виктория Нюланд). Подкрепата им за българските професионални „демократи” е доста по-скромна – едва 6,2 милиона лева. Технологията за сваляне на неудобни правителства чрез уличен натиск е сложна, но отработена. С помощта на контролирани граждански структури и известно финансиране един спонтанен социален протест се раздува до мащабите на улична революция, опакова се с ефектен пиар и подходящите идейни послания („червени боклуци”, „комунистите в Сибир” и др.), фризира се като колосална „битка срещу олигархията” и прогнилата от корупция власт, опростява се до манихейска борба на „добрите”(ние) срещу „лошите” (БСП, ДПС), за да се стигне до „типинг пойнт”-а – точката на пречупване, която преобръща общественото мнение изцяло в полза на „красивите и умните” и обезврежда всяка критична гледна точка, като я отпраща автоматично в полето на „лошите”. Кой не скача – е червен. Който осъжда протеста, работи за олигархията. Който си позволява да мисли критично, се ръководи от „опорни точки”. Инакомислието – забранено! В Киев опитът сполучи, у нас – не съвсем.

Пазачи на „правата“ линия

Съставът на служебния кабинет показва недвусмислено, че президентът Росен Плевнелиев принадлежи към това протестно задкулисие. Което за мнозина бе ясно още преди година. Към него далеч не спадат само кресльовците от площада. В този кръг влизат влиятелни бизнесмени, политолози, социолози, дори богослови, хора от различни сфери, обединени от простичък набор идейни клишета. В международен план: Западът е по дефиниция хубав, Русия – еднозначно зло. В икономиката: пазарът е добродетелен по природа, държавата – враг. В идеологически план: който не изповядва догмите, е пещерен комунист и подлежи на маргинализация. С други думи, ориентирани към Брюксел и Вашингтон политици, усетили ползата от това да са „в крак с времето”, които продължават да въртят в оборот овехтелите мантри от зората на прехода, чието предназначение – разграждането на социалистическата държава – отдавна бе преизпълнено. Едни от тях – предимно академичните протестъри, са овладели до съвършенство изкуството да преобразуват лексиката на АОНСУ в нови идеологически клишета. За други – бизнесмени и практици, подобни убеждения са комфортна мисловна матрица.

Затова и служебният кабинет като еманация на този мироглед изобилства от бивши костовисти, днес реформатори или куневисти, с идеална евроатлантическа захапка и изящен конформистки профил. Галерия архетипи от новата номенклатура на прехода. Предназначението им е да не допускат отклонение от „правата” линия за периода до сформиране на редовно правителство. За „права” според най-новата класификация се счита всяка линия, успоредна на евроатлантическата и най-вече на атлантическата. „Дори когато съгреши, тя пак е права.” Справка: Украйна. Оттам и впечатляващият брой харвардски дипломи и специализации, с които новите министри се опитват да респектират туземния избирател. Те са смокиновият лист на управленската им несъстоятелност. Ролята им е не точно на политици, а на изпълнители, натоварени с две основни задачи: да блокират руските енергийни проекти в България и да отворят плацдарм за стратегически евроатлантически проекти: ТПТИ, Източното партньорство на ЕС, превъоръжаването на армията и други, по-малки. Като шистовия газ например, чиито лобисти живнаха и тутакси настояха за отмяна на законовата му забрана.

Еманация на тази политическа типология е новият външен министър Даниел Митов, довчерашен служител на Националния демократически институт на САЩ, един от важните инструменти на американската външна политика по света. Господинът е бивш заместник на Иван Костов в ДСБ, сетне мигрирал при Меглена Кунева в „България на гражданите”, вкратце – „реформатор” и демократ от кариерата. Младият „йесмен” вече побърза да засвидетелства евроатлантическата си непоколебимост пред американския посланик Марси Рийс, като обяви, че подкрепя Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (ТПТИ) между ЕС и САЩ, въпрос, спорен дори в рамките на самия Европейски съюз. Гафът е скандален по две причини. Първо, защото подобно заявление по стратегически въпрос като ТПТИ далеч надхвърля служебния мандат на Митов. И, второ, защото самият договор съдържа опасни идеи, които ще ликвидират и остатъчния суверенитет на правителствата, като ги подчинят изцяло на диктата на корпорациите с всички произтичащи от това щети – за екологията, здравето и живота на обикновените потребители. Преговорите по това споразумение се водят при пълна непрозрачност, но той, Митов, без да го е чел, вече е убеден в ползите му. Фактът, че в разгара на украинската криза българската външна политика е поверена на човек без опит и с предвидимо конформистко поведение, също не буди успокоение. Впрочем целият сектор на сигурността – МВР, отбрана – е заварден от хора с подобен профил. Подготвят се и нови смени в спецслужбите. Така се слага ръка върху подслушването – стратегически важна дейност за контрол върху управленските решения и средство за правене на добър бизнес. Отвъд океана го знаят и ползват активно тази технология. В отбраната пък вече се заговори в цифри за превъоръжаване на армията. В момент, когато всички новоназначени министри се жалват от празната хазна, Велизар Шаламанов заложи на думи 1 милиард лева за нова бойна техника. Очевидно някой ще пробва тъкмо сега, в междувремието, да задейства процедурата по придобиването на прословутите щатски изтребители втора ръка на добра за продавача цена. Да не забравяме и митниците – преходното куче-касичка на всички партии в предизборна ситуация и контролен пункт на каналите за контрабанда.

Чистачите на Борисов

Служебният кабинет тръгна с две големи лъжи. Първата бе опитът да приватизира успеха от свалянето на кабинета „Орешарски”, като си припише заслугата за това. С фрази от рода на „властта се върна при суверена” и „истинският победител е гражданското общество” държавният глава и подопечният му премиер Близнашки се опитаха да фалшифицират най-прясната ни история, макар всички да знаем, че кабинетът падна следствие на раздора в управляващата коалиция БСП–ДПС. Втората голяма лъжа на служебния кабинет бе заклинанието, че няма да е реваншистки. Откакто го чухме от устата на Близнашки, протече поголовна чистка из цялата държавна администрация. Няколкостотин висши служители в министерствата, областните управи, в агенции и регулаторни органи бяха сменени преобладаващо с хора на ГЕРБ. Аргументите за метлата прозвучаха крайно неубедително, като се има предвид, че всяка рокада по върховете на държавата води до сътресения и временно блокиране на работния процес, от което едно мимолетно правителство няма никаква полза. Защо му е да се прострелва в крака?! Към това се прибавя и решението да бъдат спрени важни обществени поръчки и проекти в различни ведомства на стойност над 200 милиона лева. Така правителството на „гражданското общество” спря ремонти в училища и болници. С едничка цел да смени подизпълнителите с фирми от своя кръг. Абсурдният ажиотаж има само едно обяснение.

Служебният кабинет се държи като хигиенистка на следващата власт, „момчето за мръсни поръчки”, което трябва да разчисти терена за безпроблемното завръщане на ГЕРБ. То пъди неудобните кадри от администрацията, за да снеме тази отговорност от плещите на Борисов. То реже тъкмо разходите по обществени поръчки, които най-много се зловидеха на Борисов. Пак то ще напише новия проект за актуализация на бюджета, за да спести на ГЕРБ упреците, че трупа нови заеми на наш гръб, както предвижда планът. Служебните министри, изглежда, на драго сърце са приели ролята на „чистачи”, ако се съди по размаха на действията им. Само след три месеца ще изчезнат от общественото полезрение, а заедно с тях ще се разтвори и отговорността за стореното. Защо им е обаче на „реформатори” и „демократи” да разчистват пътя пред Борисов? Какъв им е интересът да работят за чуждия успех? Сделката е очевидна. На френски се нарича „да върнеш някому асансьора”. Първо, ние на вас, сетне вие на нас. Ще си проличи от състава на следващото правителство. Опитът показва, че дори и да не влязат в парламента през официалния вход на изборите, протестърите-реформатори имат запазени места във властта през други, по-дискретни проходи. 

Еволюцията на модела „Пеевски“

Вървим към епилога на протестърския съспенс. Разгадаването на всички тайни минава през състава на следващото редовно правителство и подкрепата зад него. Отсега се очертават контурите на компромисния съюз между ГЕРБ и Реформаторския блок, както и да лукавят двете страни.
Страничните шумове са само част от политическия пазарлък. Пред ГЕРБ, изглежда, е поставено вече условието да приюти „умните и красивите” и в следващия кабинет. При липса на убедително мнозинство обаче ГЕРБ няма как да изпълни възложените му задачи. Така стигаме до третия елемент, ключов за съставяне на устойчиво мнозинство. Несъмнено тази роля ще поеме ДПС. Кафеджийският достлук между Борисов и Местан вече стана видим на няколко пъти в края на предишния парламент. Приказките не разтурят бизнеса.

Той ще продължи и в следващото Народно събрание. ДПС ще осигури липсващата подкрепа за правителството на ГЕРБ, а реформаторите ще му придадат европейското лустро, нужната фасада за пред света. Те ще са международната легитимация на грубоватите силоваци. По горчива ирония на съдбата реформаторите-протестъри ще се озоват в ролята на политически фалшификатори, чиято цел ще е да прикрият истинското лице на еволюиралия модел „Пеевски”. В следващата власт има опасност парите на Пеевски (разбирай ДПС) да се съединят със силната ръка на Борисов, което ще е нов, по-висш стадий в развитието на българската олигархия. И когато стане най-необходимо да се протестира, гласът на „гражданското общество” ще бъде запушен с хапки от властта. А щастливите роби са най-големите врагове на свободата.

 

 

 

Източник:  сп. Аспекто