Търсене в този блог

понеделник, 26 януари 2015 г.

С победата на СИРИЗА започва нова ера за Европа - Георгиос Мавракис

 

 

 


Българският народ, испанският, гръцкият могат много повече да спечелят, ако са солидарни, защото врагът ни е общ - олигархията, казва членът на СИРИЗА

 

 Интервю на Светла Василева за вестник “Дума”

 

- Откога сте член на СИРИЗА?


- Откакто се помня. Но формално съм член от последните 6 години. Аз съм ляв човек, антикапиталист, но съм далеч от онази система на социализъм, която беше приложена в България и други европейски страни. Това, което в Гърция отговаря на моите виждания, беше коалицията между левицата и еколозите. Докато живеех в Гърция, аз бях член на Гръцката комунистическа партия.


- Странно ми е, като ви чувам да казвате това спокойно. В България да признаеш, че си ляв, знаете какво означава.


- Зная. И да си кажа честно, по-рано не ми беше така лесно да го казвам. Блогът, който създадох през 2009 г., първите статии там бяха доста плахи и избягвах да споменавам думи като капитализъм, комунизъм, марксизъм, защото знаех каква отрицателна инерция има у българите към това. После обаче реших, че няма от какво да се притеснявам, защото за гръцките комунисти и за левите хора в Гърция ние сме една голяма гордост, защото сме останали да отстояваме идеите си. Защото много наши другари отидоха във властта и се продадоха. Тези, които останахме, бяхме потискани и от властващите, и от обществото.


- Вчера Йоргос Плиос в директно включване от Атина по БНТ сподели, че победата на СИРИЗА е била дългоочаквана и че много хора са работили с риск за живота си тя да се случи, намеквайки, че са били преследвани.


- Точно така. Ние говорим за много десетилетия. Ако се върнем във времената на германската окупация, старите хора, които са към края на живота си, а повечето вече ги и няма, държавата продължаваше да ги преследва със заточения, затвори. Децата им, внуците им не можеха да започнат държавна работа. Когато дойде на власт ПАСОК, те видяха в това някаква надежда, но после се оказа, че и тя е измамна, понеже партията се нагоди към системата. Сега чувам гласове как отново този страх се възражда - да не би СИРИЗА да повтори грешките на ПАСОК.
Онзи ден (неделя, 25.01.2015, денят на изборите - б.р.) е денят на левите хора и на старите хора, които са преживели много страдания, гонения и огорчения от техни другари, които са ги предали, когато са станали част от системата. Но аз смятам, че надежда има. Ще кажа защо. Познавам хората. Познавам част от тези, които бяха депутати. Познавам и много други. Не го казвам в онзи балкански смисъл - вижте ме колко съм велик. Не. Искам да кажа, че знам колко са чисти. Говоря за онези, които са ядрото на СИРИЗА от години. На това се крепи и моята лична надежда, че СИРИЗА няма да се продаде и няма да отстъпи.
Има нещо друго. Българското общество трябва да се учи от партия като СИРИЗА. Вие сте журналисти, вие сте мостът, който може да направи възможно това. Първото, което трябва да се знае, е, че СИРИЗА не е лидерска партия като онези, които познаваме тук и в които каквото каже лидерът - това е. В СИРИЗА нищо не се случва, без да има заседание на органите, които имат правомощия да решават конкретния въпрос. Второ. СИРИЗА разчита на самия народ, на хората, на движенията.

- Доколкото знам, тя е създадена отдолу, а не като проект на политически инженеринг.


- Точно така. Това го казвам всеки път, когато сравняваме случващото се в България и Гърция. СИРИЗА е резултат на движения за екология, за човешки права, синдикални.


- От крайния изборен резултат става ясно, че няма да мине без коалиция ?


- Аз гледам в момента гръцки телевизионни канали и виждам, че текат разговори между Алексис Ципрас и Панос Каменос, лидер на "Независими гърци", които ще имат 13 депутати. Те са доста далеч идеологически от СИРИЗА, но в годините двете формации не са отправяли публични критики една към друга. Преди години те се отделиха от "Нова демокрация", която сега е втора. Принципът на СИРИЗА за коалиране беше, че ще търси партньорство с формация, която е против ограбването на гръцкия народ и против политиката на управляващите.


- Смятате ли, че сега, след като ще бъде в коалиция, СИРИЗА ще може да реализира Програмата от Солун, която всъщност осигури тази мощна народна подкрепа ?


- Програмата от Солун е червената линия на СИРИЗА, която не бива да бъде прекрачвана. Такива са нагласите. Все пак трябва да се има предвид, че СИРИЗА има много по-далечни планове за Гърция и те не се ограничават до програмата от Солун. Както ми се струва, гледайки Панос Каменос на "Независими гърци", той и неговата формация нямат нищо против да се изпълни точно тази програма.


- Как мислите, тази победа ще провокира ли ефект на доминото в Европа? Предстоят избори в Испания...


- Да, това ще стане, непременно. Имайте предвид, че председателят на лявата испанска партия "Подемос" Пабло Иглесиас беше гост на заключителния митинг на СИРИЗА в Атина миналия четвъртък. Ципрас го покани на трибуната и той каза няколко думи на гръцки, като завърши с фразата "СИРИЗА-Подемос-Венсеремос", която се превърна в лозунг, който обикаля Европа. СИРИЗА не дели хората на мафия, а на олигарси и други. Българският народ, както и испанският, и гръцкият,  могат много повече да спечелят, ако бъдат заедно, ако има солидарност между нас, защото врагът ни е общ - олигархията, която държи парите, банките, европейския елит, световния елит. Това са тези, срещу които трябва да се борим. Сега ние не се борим. Правителствата, които ние уж избираме, не се борят. Те уж правят преговори, ходят на срещи, но правят онова, което им диктуват европейските чиновници. Сега казват, че има паника, че СИРИЗА е нещо лошо. Да, има паника, но сред елита. Да, СИРИЗА е нещо лошо, но за кого - за елита. С победата на СИРИЗА в неделя започва нова ера за Европа, не само за Гърция.


- Дали си дават сметка лидерите на СИРИЗА каква отговорност ляга на плещите им, защото ако се провалят, това ще е катастрофа за лявото ?


- Да, знам че има такава опасност, но това не означава, че трябва да се отказваме от борбата.

 

 

Георгиос Мавракис е роден през 1962 г. на гръцкия остров Лимнос. Завършил е ВМЕИ - София (сега Технически университет). Живее в Стара Загора. Преводач, музикант. Всяка сряда на доброволни начала (без заплащане) води авторско предаване в телевизия "Стара Загора", наречено "Блогът на Мавракис".

 




 

На младите гърци им писна от корупцията - Пол Мейсън

 

 

 

 

 

 Възходът на СИРИЗА не се обяснява само с кризата в еврозоната. Той се дължи и на бунта срещу местните олигарси

 

 

В кафенето в централата на СИРИЗА цигареният дим се извива в чудати форми. Ако те отразяваха образите, въртящи се в умовете на мъжете, вероятно щяхме да видим лицата на Че Гевара или на Арис Велухиотис, командващия Гръцката народна освободителната армия през Втората световна война. Тези мъже са ветерани левичари, очаквали кариерите им да приключат като професори по езотерични предмети като икономика на развитието, като адвокати по граждански права или историци, изучаващи кой кого е ликвидирал в гражданската война. Вместо това те са на прага на властта.

Кафенето предлага само черно кафе и твърди гевреци плюс възможността да хванеш рак на белите дробове. Но в навечерието на изборите усетих посетителите му самоуверени, макар и леко сащисани.

Всъщност централата на СИРИЗА не е най-подходящото място човек да научи що е "радикален". Фактът, че една партия, която има централен комитет, печели властта, не е знак за внезапен завой на гръцката психика към марксизма. Той обаче е сигнал за три други неща - за стратегическата криза в еврозоната, за решимостта на гръцкия елит да не се разделя със системната корупция и за новия начин на мислене сред младите гърци.

Кризата в еврозоната е най-лесна за разбиране - заради последствията от нея, които лесно се разчитат от макроикономическите данни. МВФ прогнозира растеж в Гърция заради спасителния пакет през 2010 г. Вместо това икономиката й се сви с 25 на сто. С толкова паднаха и заплатите. Младежката безработица е 60 процента, и то сред младите хора, които все пак останаха в страната.

Икономическият срив, който е горчив хап и за левите, и за десните в Гърция, не се изразява само в материален колапс. Той демонстрира и пълното късогледство на европейския политически елит. В цялата история на драмата и комедията



няма по-смехотворна фигура



от богаташ, който не знае какво прави. През последните 4 г. "тройката" ЕК, МВФ и ЕЦБ изнесе на гърците точно такъв спектакъл.

Колкото до гръцките олигарси, лошото им управление бе факт дълго преди кризата. Не става дума само за прочутите корабни магнати, които не плащат данъци за дейността си, но и за строителните предприемачи, енергийните босове и собствениците на футболни клубове. Както ми каза един гръцки икономист преди седмица: "Тези момчета не плащаха данъци при диктатурата на Метаксас, през нацистката окупация, гражданската война и военната хунта." Те не възнамеряваха да плащат данъци и след като "тройката" започна да изисква от Гърция да си оправи счетоводните книги, поради което бремето падна върху плещите на трудещите се гърци - работната сила от 3,5 млн. души, която се сви по време на кризата на 2,5 млн. души.

Олигарсите позволиха гръцката държава да се превърне в бойно поле на противопоставящи се интереси. Както казва гръцкият журналист Янис Палайологос в книгата си за кризата, налице е "всепроникваща безотговорност, чувство, че никой не управлява, никой няма желание или възможност да действа като попечител на всеобщото благо". Най-корозиращото им влияние обаче е върху обществените слоеве под тях. "Виж, виж, ето го Х", шушукат си гърците, когато видят някой богат грък в заведение. "Той контролира У в парламента и върти любов със Z". Всичко е като сапунена опера, но е истинско и твърде много гърци са направо като хипнотизирани от това.

При последните три кампании за общи избори постижението на СИРИЗА е, че успя да политизира темата за олигархията. Гръцката дума за това е "впримчен", а олигархията наистина е впримчена в центристкия политически двуполюсен модел. СИРИЗА не дължи нищо на олигарсите и лидерът й Алексис Ципрас успя да превърне в риторика темите за корупцията и за укриването на данъци, които резонираха силно сред младите хора.



И ето защо успя



Във функционираща пазарна икономика класическата двойка в лъскавите ресторанти са млади хора, близки по възраст. При пътуванията ми по време на еврокризата - от Дъблин до Атина, забелязах, че класическата двойка в дисфункционалната икономика е мъж с прошарена коса и жена на двадесет и няколко години. Това е историята на стари мъже с олигархична власт, парадиращи безсрамно с богатството и влиянието си. Младостта е узурпирана, когато олигархията, корупцията и елитарната политика задушат меритокрацията. Внезапната поява на малки центристки партии, водени от харизматични млади професионалисти, е доказателство, че на това поколение му е дошло до гуша. Но докато те се опомнят, Ципрас вече ги бе изпреварил.

Погледната отвън, Гърция прилича на гигантски негатив, но това, което е в основите на възхода на радикалната левица, е появата на положителни нови ценности сред младите хора, които са много повече от естествената социална база на СИРИЗА. Става дума за класическите ценности на свързаното поколение - креативност, самостоятелност, желание да подходиш към живота като към социален експеримент, глобален поглед.

Когато "Златна зора" се появи на хоризонта като плашеща, жестока неонацистка сила, която по едно време се радваше на 14 процента подкрепа, свързаните млади хора бяха поразени от начина, по който политическият елит я поощри. Хората, прочели историята, видяха налудничави нацисти, аплодирани от едрия бизнес, мечтаещ за ред.

Пиша за гръцката криза от началото й и новото за 2015 г. е следното - СИРИЗА вече спечели солидната подкрепа на около 25 на сто от избирателите по темите икономика и Европа. Но сега и друга част от гръцкия електорат, преди всичко младите, дадоха сигнал, че им е дотегнало от корупция и елити.

Гърция показва какво се случва, когато съвременният капитализъм се провали. Защото навсякъде има глупави бюрократи и корумпирани елити: само трилионите долари, изсипани в националните им икономики, за да се избегне колапс, ги пази от контрола, наложен на Гърция. Изправени сме пред избирателна несигурност в Европа в следващите 2 г., крайната десница и крайната левица се целят във властта в Испания, Франция и Холандия. Някои обявяват, че е дошъл "краят на неолиберализма".

Не съм много сигурен в това. Сигурното обаче е, че Гърция показва как той би могъл да настъпи.




 

* Статия на Пол Мейсън в  "Гардиън"

Авторът е икономически редактор в новините на 4-ти канал.




 

петък, 23 януари 2015 г.

Лидерите в Давос имат право да се страхуват от света, който създадоха - Соймас Милне

 

 

 


Милионерите и корпоративните олигарси, които се срещнаха в Давос тази седмица, изглежда са притеснени за неравенството в световен мащаб.

Може би е трудно за приемане, че повелителите на системата, която доведе до най-голямото глобално икономическа дупка в човешката история, в момента са притеснени за последствията от своите собствени действия. Но дори и архитектите на международния икономически ред започват да виждат опасности. И не става въпрос само за отцепника Джордж Сорос. Паул Полман, изпълнителният директор на "Unilever", се притеснява за "капиталистическите заплахи за капитализма". Кристин Лагард, директорката на Международния валутен фонд (МВФ), изрази страха си, че капитализмът може наистина да носи "семената на своето собствено разрушение" и предупреди, че нещо трябва да бъде направено.

Размерите на кризата бяха представени от благотворителната организация "Охfam". Само 80 човека имат същото богатство колкото 3,5 млрд. души – половината на цялото човешко население. Тенденциите за през следващата година са най-заможният 1 процент от човечеството да прибере повече от останалите 99 процента.

Това богатство обаче е на фона на гротески данни. За 30 години, по време на това, което гуверньора на "Банк ъф Инглънд" Марк Карни нарича "пазарен фундаментализъм", неравенството в доходите и богатството е нараснало в повечето държави по света. В Африка броят на хората, живеещи с по-малко от 2 долара на ден, се е удвоил от 1981 г. насам, докато числото на милиардерите е нараснало.

Увеличаването на неравенството е ключов фактор в икономическата криза от последните 7 години, намалявайки търсенето и увеличавайки кредитния бум. След години на фаворизиране на вашингтонската политика, дори и доминираните от Запада институции като Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и МВФ се съгласиха, че растящата разлика в доходите е причината за бавния растеж през последните две неолиберални десетилетия.

Голямото изключение от вълната на неравенство през последните години е Латинска Америка. Прогресивните правителства в региона обърнаха гръб на трагичния икономически модел, взеха ресурсите си обратно от корпоративния контрол и ограничиха неравенството. Броят на хората, живеещи с по-малко от два долара на ден, е намалял от 108 млн. до 53 млн. за по-малко от десетилетие. Китай, който също отхвърли голяма част от неолибералните катехизи, рязко е увеличил неравенството, но и е извадил от бедността толкова хора, колкото целия останал свят заедно.

Тези два случая са резултат от политически и икономически решения. Мислителите олигарси от Давос са осъзнали, че е опасно да се съхрани съществуващото положение. Така че някои искат "по-приобщаващ капитализъм", включително повече прогресивни данъци, за да спасят системата от самите себе си.

Може би част от загрижения елит ще е готова да плаща по-високи данъци. Това, което те няма да приемат при никакви обстоятелства обаче, е промяна в баланса на социалните сили. Ето защо в отделните страни една по една те се отказват от всякакви опити да се подсилват синдикатите, въпреки че тяхната слабост е ключов фактор във възхода на неравенството в индустриалния свят.

Единствено чрез изправянето срещу утвърдените интереси, които доведоха до нефункциониращия икономически ред, може да бъде обърнат приливът на неравенството. Гръцката партия СИРИЗА, която е против строгите икономии и се очаква да спечели изборите в страната тази неделя, се опитва да направи точно това. Същото нещо, което Латинска Америка успя да постигне през последните 15 години. Дори и да се стигне до този момент, пак ще се изискват по-силни политически и социални движения, които да пречупят или заобиколят колонизирания политически пейзаж. Ридаенето с крокодилски сълзи за неравенството е симптом за един наплашен елит. Но промяната ще дойде само от неумолимия социален натиск и политическите предизвикателства.

 

 

Източник: Агенция БГНЕС

 

Соймас Милне, журналист за британското издание "Гардиън"

 





 

четвъртък, 22 януари 2015 г.

Как партийният апарат се отдалечава от членската маса – Жулиан Миши

 

 

 

 

 Залезът на Френската комунистическа партия

 Много фактори обясняват отслабването на Френската комунистическа партия. Ускорен ли беше този процес от желанието ѝ да приспособи посланията си към очакванията на средните класи?

ЯНУАРИ 2014 г. Пристигаме в централата на Френската комунистическа партия (ФКП) на площад „Полковник Фабиен“ в Париж, за да поискаме данни за членската маса. Колко са комунистите? Но преди всичко – кои са? По всичко личи, че народните слоеве са все по-малко представени по върховете на организацията. А какво е положението с членската маса? Отговорът би трябвало да се получи лесно. Отдел „Партиен живот“ централизира от 2009 г. многобройните сведения, които формацията притежава за своите членове: възраст, пол, местожителство, трудова дейност... Нито дума обаче за социално-професионалната категория. Знае се, че еди-кой си активист работи във Френската национална железопътна компания или в аеронавтиката, но не и дали е ръководен кадър или работник. Тази липса на интерес за социалното положение на членовете илюстрира една установила се от тридесет години тенденция във ФКП – основният някога въпрос за представителството на народните класи се превърна във второстепенен.

От освобождението до 70-те години, по времето, когато беше първата лява партия във Франция, ФКП можеше да се представя като говорител на работническата класа, тъй като в мнозинството си водачите ѝ произхождаха от народните среди: Морис Торез, бивш миньор, ръководител на партията от 1930 до 1964 г.; приемникът му Валдек Роше, „дребен зеленчукопроизводител“; Жак Дюкло, помощник-сладкар, кандидат за президент на изборите през 1969 г., който получи 21% от гласовете. Същото беше положението и на местно равнище: преди да стане кмет на Обервилие от 1945 до 1953 г., Шарл Тийон е бил монтьор, а приемниците му Емил Дюбоа (1953-1957) и Андре Карман (1957-1984) – съответно работник в газовата индустрия и фрезист. Издигайки активисти със скромен произход във властовите инстанции, запазени дотогава за представителите на буржоазията, комунистическата партия успя за известно време да преобърне социалния ред във френския политически живот. По това време народният характер на организацията се приемаше като необходимост, за да се впише проектът за еманципация на работниците в практическата ѝ дейност.

Базата на ФКП понесе удара на социално-икономическите преобразования, които преживяха народните слоеве след 70-те години. Несигурността и нарастването на безработицата разрушиха социалната сплотеност на работническата класа. Кризата на партията обаче не може да бъде приписана на хипотетичното изчезване на работниците – те все още представляват близо една четвърт от активното население, а намаляването на членската маса на ФКП е много по-бързо от ерозията на работническата класа. През 1975 г. Франция имаше осем милиона и двеста хиляди работници и все още седем милиона през 1999 г., докато в същото време ФКП загуби повече от половината от членовете си – те се стопиха от петстотин хиляди на двеста хиляди. Освен това се появиха нови представители на народа – по-специално в услугите, с разрастването на групата на служителите. Работниците и служителите са мнозинство във френското активно население, но промените в условията им на живот (пространствено изтласкване към предградията) и на труд (разделяне на трудовите колективи) направиха несигурно включването им в политическата дейност. Така отслабването на ФКП отразява дълбоките социални и културни трансформации, които преживяха народните класи. То е израз на отлива от работническото движение. Това западане, което бележи края на един период на силно политизиране на френското общество през годините около 1968 г., се обяснява също със сътресенията в международния ред, особено с имплозията на съветската система или още с еволюцията на политическия режим към президентска и двупартийна система.

В сърцето на парижкото Сити ФКП избра хуманизма и демокрацията

Обаче тези обяснения извън партията не са достатъчни и би било опростенческо на западането на ФКП да се гледа като на програмирана, механична еволюция, от която не би могло да се извлече никаква поука.

За да се разберат отдалечаването на ФКП от народните слоеве и изборният ѝ срив (на президентските избори през 1981 г. за нея гласуваха 15,3%, а през 2007 г. – едва 1,9%), трябва да се анализират промените в реториката и в организацията ѝ. От 80-те години и преди всичко от 90-те ФКП се обявява за представител не само на народните класи, но и на Франция в нейното „многообразие“. Прочитът на обществото във вид на класи е засенчен от теми като „гражданско участие“ или възстановяване на „социалните връзки“. По примера на град Монтрьой общините на предградията, ръководени от комунисти, широко възприемат темата за „отхвърлените от обществото“ в крайните квартали и деполитизират дейността си [1]. Комунистическите народни избраници се превръщат в проповедници на „местната демокрация“, призвана да запълни пропастта между политическата класа и „гражданите“.

Така първоначалният проект на партията, вдъхновен от марксизма, отстъпва място на една хуманистичната реторика, широко споделяна в гражданските организации и политическите среди. „Сдружаване, справедлива подялба, споделяне, сътрудничество, взаимодействие, съгласуване: тези изисквания придобиват невиждана жизненост във връзка с развитието на технологичната и информационната революция и усложняването на обществото, промените в труда, необходимостта от гражданска позиция, от нови човешки отношения, зачитащи самостоятелността на личностите“, прокламира документът, приет на XXIX конгрес през 1996 г. Този конгрес, който „избира хуманизма и демокрацията“, „човешката, гражданската и солидарната революция“, за да отговори на факта, че „цялата човешка цивилизация е в опасност“, протича за пръв път в деловия парижки квартал Дефанс.

Дванадесет години по-късно в текста, предложен от Националния съвет на ФКП като „обща основа“ за XXXIV конгрес през 2008 г., думата „работник“ се появява един-единствен път, и то като една социална група наравно с много други – става дума за обединението на „работници, техници, чиновници и ръководни кадри, жени и мъже, служители от всички категории, интелектуалци, хора с временна работа, хора без документи, безработни, селяни, творци, студенти, пенсионери, занаятчии“. Като отхвърлят възприеманото за сталинизъм разбиране, че управлението на икономиката трябва да е в ръцете на работниците, представителите на ФКП са склонни да се откажат от идеята за водещата роля на работниците и на народните слоеве в политическата борба. Изоставяйки анализа за класовите отношения и за организирането на борбата точно от потиснатите, те естествено трудно възприеха издигането на новите представители на народа – заетите в сектора на услугите и потомците на работници имигранти, главно от Магреба.

Обновлението на френския комунизъм преминава през трансформация на организационните методи на партията. Механизмите за подбор и подготовка на кадрите, произхождащи от народните среди, са изоставени през 90-те години и първото десетилетие на XXI век, защото членската маса намалява и защото се поставят под съмнение авторитарните практики на демократическия централизъм. Например, школите изчезват или губят функциите си като народно образование. „Кадровата политика“ – система на обучение, която подпомагаше работническите активисти в предприятията – постепенно замира. За обновяването на партията се обсъжда преди всичко подмладяването ѝ и привличането на жени. Когато се говори за социалното смесване на хора с различни професии, произход и пол, никога не става дума да се издигат с предимство активисти от народните слоеве.

На мястото на платените партийни деятели от работнически произход, формирани в партийни школи, идват отговорници, чиято кариера (училищна, професионална и членска) е тясно свързана с териториалните органи на властта. Около тези местни органи се структурира и оцелява съвременният комунизъм, а не, както някога, около профсъюзните организации. През 2013 г. 75% от членовете, водени на отчет от отдел „Партиен живот“, заявяват, че работят в публичния сектор, като 23% от тях са в териториалните органи. Същото е и по върховете на апарата. Последният национален ръководител, преминал през различни постове в Общата конфедерация на труда, беше Жорж Марше – шлосер по професия. Той беше профсъюзен деятел в металургичния отрасъл, преди да оглави партията от 1970 до 1994 г. Приемниците му са свързани с управлението на местните органи. Робер Ю беше първият общинар, станал национален секретар на ФКП през 1994 г. Тогава той беше кмет на Монтини ле Кормей, окръжен съветник, областен съветник и председател на Националната асоциация на комунистическите и републиканските избраници. Г-жа Мари-Жорж Бюфе пое поста след него през 2001 г. Най-напред тя беше чиновничка в кметството на Плеси-Робенсон, след това заместник-кмет в друга община, а после беше избрана за регионален съветник на Ил дьо Франс.

Ако новите ръководители на ФКП изобщо са минали през синдикализма, то е било през студентския. Г-жа Бюфе беше член на Националното бюро на Националния съюз на студентите във Франция (UNEF). Пиер Лоран, национален секретар на ФКП от 2010 г., ръководеше Съюза на студентите комунисти (UEC). Този бивш журналист и бивш директор на Юманите, защитил магистратура по икономически науки в Сорбоната, символизира силата на семейното обвързване в съвременния комунизъм. Той е син на Пол Лоран, депутат и партиен кадър през 70-те и 80-те години, брат на Мишел Лоран, друг национален ръководител, който отговаряше за федерацията в Сена-Сен Дени. Новите ръководители стават комунисти повече по наследство в местните организации и от семейна вярност, отколкото от това, че изпитват на свой гръб неравенството на работното си място.

Търсенето на източници за финансиране също обяснява еволюцията на ФКП. Западащата партия вече не може да плаща на щатните си активисти и по тази причина те се опитват да си осигурят заплата на избираеми постове. През 2013 г. според финансовия доклад, представен на конгреса, приносът на народните избраници достига 46% от общите ресурси на партията (срещу 26% при Социалистическата партия и 3% при десния Съюз за народно движение). Така навсякъде във Франция комунистическите ръководители бяха призовани да влязат в изборните органи. Досега имаше силно разграничаване между работещите в апарата и народните избраници. Първите бяха натоварени да „контролират“ вторите, да предотвратяват „преминаването им на други идейни позиции поради заеманите постове“ и да осигуряват жизнеността на партийните структури. На партийните отговорници в департаментите през 1998 г. беше препоръчано да влязат в областните съвети. Благодарение на съюза със Социалистическата партия (СП) много от тях заеха постове в изпълнителната власт на областта си. В ход е издигане на партийните кадри във властта чрез избори.

Експертите по комуникация държат лостовете по време на предизборни кампании

Робер Ю възнамеряваше през 1995 г. да освободи от „всякаква подозрителна „опека“ на партията народните избраници, които дължат мандата си не само на гласовете на комунистите, а на всеобщото гласуване“ [2]. Така самите национални ръководители обезценяват приноса на партийните членове за сметка на народните избраници и на управленския опит. Ролята на партийните членове по места намалява и предизборната активност става приоритетна. Новите попълнения не остават дълго редови членове, много бързо им се възлага да се представят на общинските избори, което пък води до допълнително отслабване на местния активизъм – още повече че народните избраници, поради съвместяването на постове, бързо изоставят партийните събрания. В партийните централи присъствието намалява, събранията се провеждат преди 18 часа и „доброволните“ активисти отстъпват място на професионалисти (платени служители, сътрудници на групите от народни избраници, административен персонал и т.н.), които не ходят на събрания през почивните дни.

А избраниците си имат собствени грижи. Наемат експерти по комуникация, за да подготвят следващата предизборна кампания. Тъй като местната дейност става все по-административна, те се обграждат с кадри за връзки с обществеността [3]. Способни са да изоставят активистите или сдруженията за сметка на професионалистите, които са от същата социална група. В резултат на това социалният свят на народните избраници комунисти се откъсва от света на представляваните от тях хора, а народните категории играят все по-незабележима роля в местния политически живот.

Това отдалечаване на ръководителите комунисти от социалните групи, които са призвани да защитават, се отразява върху дейността на партийните членове. Дълго време ФКП насърчаваше съдържателното политическо общуване в териториите, където имаше сериозно влияние („червените предградия“, някои селски общини и др.). Членовете ѝ развиваха дейност в ред „приятелски“ организации (Съюза на френските жени, Националната конфедерация на наемателите, Движението на мира, Спортната и гимнастическата федерация на труда и т.н.), в кварталните и фирмените низови организации. През 80-те и 90-те години, когато членската маса се сви и ръководителите насочиха вниманието си към предизборните кампании, местният активизъм на ФКП все повече се ограничаваше до дейност на сдружения. Масовите дейности бяха сведени основно до организиране на празнични и възпоменателни мероприятия, като традиционните чествания на 1 май и 14 юли.

В капана на одесняването на съюзниците социалисти

Комунистите в известен смисъл извличат поуки от намалялото въздействие на някогашните политически събрания, още повече че празничното измерение по традиция беше една от силните страни на френския комунизъм, като например несекващия успех на празника на в. Юманите и извън партийните редици. Така на местно равнище общуването по време на празнични прояви губи политическия си характер, тъй като сдруженията и общините изместват партията при организирането им. В село Требан (департамент Алие), например, три инстанции постепенно изместват ФКП в организирането на местния живот: светското сдружение на приятелите, комитетът за празненствата и клубът на третата възраст. Партийните членовете – петдесетина през 60-те и 70-те години, вече са едва десетина през 90-те, главно земеделци в пенсия. Те се събират само веднъж годишно, при връчването на членски карти, организирано от кмета – учител в пенсия, и съпругата му. Неспиращото намаляване на броя на работниците в селското стопанство и индустрията, разочарованието от участието на ФКП в управлението (първо през 1981-1984 г., а след това през 1997-2002 г.), краят на Съветския съюз са все процеси, които не позволяват да бъде запазена организацията, в която от 1920 г. насам са се изредили много поколения комунисти. Поради липса на нови членове кметството, комунистическо от времето между двете световни войни, в крайна сметка беше загубено през 2001 г.

Народните избраници на ФКП от този земеделски район насочват политиката си към темата за жизнеспособността на сдруженията: на мястото на „червените бастиони“ идват общини, които са начело в развитието и насърчаването на дейността на асоциациите, без това да се свързва със защитата на една народна или политическа идентичност. В уводна статия на общинския вестник на Бурбон л`Аршамбо (2500 жители) в началото на 2014 г. кметът комунист благодари на „местните асоциации и стопанските дейци, работили за опазването и развитието на местния поминък (…). Независимо дали са търговци, занаятчии, земеделци, ръководители на предприятия, представители на либерални професии, служители или чиновници, пенсионери или просто съграждани, жителите на нашата община заслужават благодарности и насърчения“.

На практика темата за класовата борба губи централното си значение за партийните членове и постепенно отстъпва място на множество целенасочени битки: разпределение на благата, феминизъм, околна среда, многообразие, глобализация. Членуването във ФКП не е в името на бъдещото социалистическо общество, а по-скоро участие в някои тематични групи (образование, имиграция, Европа и т.н.), които се развиват чрез свои собствени комитети и прояви. Активистите подбират областите, в които да се включат, без непременно да се отъждествят с партийното послание като цяло. Това раздробяване на ангажираността контрастира с централното място, което партията и марксистката идеология заемаха в комунистическия свят. При тези условия някои работници активисти насочват енергията си към Общата конфедерация на труда, но се отвръщат от ФКП. Други, често пъти с по-високо образование, участват в дейността на Асоциацията за облагане на финансовите транзакции и гражданско участие (Attac).Трети пък се посвещават изключително на задачите си като местни избраници. Партията постепенно загуби централната си позиция в мрежата от активисти по-наляво от Социалистическата партия.

Въпреки всичко, след дълъг период на летаргия и застаряване, от няколко години се наблюдава известно обновяване на членския състав. Най-напред – по време на победната кампания срещу европейския конституционен договор през 2005 г., след това – в рамките на Левия фронт, в създадената през 2008 г. изборна коалиция между ФКП и други леви формации. За първи път от 1980 г. обявеният от ръководството брой на членовете се стабилизира на около седемдесет хиляди [4] и делът на хората под 30 г. леко нарасна. Президентската кампания през 2012 г. отново мобилизира редиците на комунистите. Тогава ФКП подкрепи Жан-Люк Меланшон, водач на Лявата партия, който получи 11,1% от гласовете. Меланшон, който е бивш социалист, предизвика известно радикализиранe на реториката. Той постави отново темата за социалните антагонизми, докато предишните кампании бяха белязани от едно завоалиране на комунистическите и антикапиталистическите тези.

Макар стратегията на Левия фронт да спря изборния залез на ФКП на президентските (2012 г.) и на европейските (2009, 2014 г.) избори, отливът продължи по време на парламентарните и общинските, съответно през 2012 г. и 2014 г., т.е. на онези избори, когато ФКП предпочете своя интерес пред общия на Левия фронт. Тази стратегия извади на преден план проблема за влиянието на народните избраници в комунистическия апарат и тяхната зависимост от Социалистическата партия. И наистина Левият фронт вдъхна една динамика, която не отговаря на класическата конфигурация в левицата, тоест, на съюз между ФКП и СП. Освен това общинските избори през март 2014 г. породиха много силно напрежение между ФКП и Лявата партия, която бе за самостоятелни листи (отделни от листите на Социалистическата партия) в големите градове още на първия тур. Тези избори предизвикаха и вътрешни спорове във ФКП. Много нови членове се противопоставят на съюза със Социалистическата партия. За народните избраници и за значителна част от ръководството на ФКП обаче приоритетно остава запазването на кметските постове, заети от комунисти с подкрепата на СП, и на заместник-кметските, спечелени благодарение на съюза на левицата в останалите общини. Независимо че, според някои, това рискува да подхрани бавния залез на активистката дейност.

Според партийните членове изглежда трудно да се намери равновесие. Местните народни избраници несъмнено допринесоха ФКП да запази известно влияние, макар че в национален мащаб то се сгромоляса. В миналото комунистическите общини играеха централна роля за внедряването на ФКП в народните среди. Те бяха опорна точка за разпространението на идеи, представляваха практически бази за организиране на съпротивата срещу политическите и социалните елити. Компромисите на „общинския комунизъм“, както и стратегията на Народния фронт за съюз със социалистическия брат-неприятел спомогнаха ФКП да пусне корени сред народа, повече от болшевизацията от 1924-1934 г. В съвременния контекст обаче, когато Социалистическата партия прави завой надясно, а териториалните общности се професионализират и звената от активисти са слаби, това, което преди правеше силата на ФКП, може да се окаже спирачка за обновлението ѝ.

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Мария Петрикова

 

Бележки под линия

[1] Вж. Силви Тисо, „Измислянето на „чувствителни градски зони“, Монд дипломатик, октомври 2007.

[2] Robert Hue, Communisme: la mutation (Комунизъм: преобразуванието), Stock, Париж, 1995.

[3] Вж. Fabien Desage, David Guéranger, „Rendez-vous manqué de la gauche et de la politique locale“ (Несъстоялата се среща между левицата и местната политика), Le Monde diplomatique, януари 2014.

[4] Този брой на членовете, платили членския си внос, е по-точен от обявените сто и тридесет хиляди „издадени карти за членство“.

 

 

Авторът Жулиан Миши е социолог в Националния институт за агрономически изследвания (INRA), автор на Le Communisme désarmé. Le PCF et les classes populaires depuis les années 1970 (Разоръженият комунизъм. ФКП и народните класи след 1970 г.), Agone, Марсилия, 2014.

 

 

 

 

петък, 16 януари 2015 г.

Скаарбек. Българският Шиндлер - Иво Атанасов

 

 

 

 

Не е задължително да отидеш до Брюксел, за да разбереш какво е гордост, макар че помага. Но не е и достатъчно. Ако посветиш времето си само на прочутата белгийска бира в култовите заведения на "Гран плас", на типичните за местната кухня миди с пържени картофи в "Ше Леон", на шоколада и дантелата, е, и на бегъл поглед към Манекен пис, ще изпиташ удоволствие и може би възхита, но не и гордост. И ако няма кой да ти подскаже да отидеш в района Скаарбек, ще се върнеш в родината, без дори да имаш представа какво си пропуснал.

А тъкмо в тази част на Брюксел, в сърцето на Европа, се издига паметникът на един българин. Белгия е признала Тодор Ангелов-Божаната за свой национален герой. Произвела го е посмъртно в чин полковник, провъзгласила го е за герой от съпротивата, направила го е кавалер на най-високия кралски орден "Леополд с палми" и още ред отличия. А когато с този голям българин си роден в един и същи град, учил си в една и съща гимназия, кръстосвал си едни и същи улици, споделял си едни и същи политически възгледи, става ясно, че точно в столицата на Белгия ще се почувстваш истински и възможно най-пълно горд.

Боб, Симон, Гълъба - това са някои от нелегалните имена на Тодор Ангелов. А Гестапо го издирва като "Терористът Хикс". След промените у нас повечето от родните десни, включително и най-известните от тях, прибягват тъкмо към гестаповския език, за да изразят отношението си към българските участници в антифашистката съпротива. За тях партизаните не са достойна част от световния сблъсък с хитлеристката коалиция, а най-обикновени терористи. Не се впечатляват дори от факта, че нашите антифашисти са подпомагани не само от СССР, но и от Великобритания и САЩ. Навярно не са във възторг и от паметника в Скаарбек.
Като че ли само в Кюстендил знаем Тодор Ангелов като Божаната. Това прозвище липсва в спомените даже на най-близките му хора - съпругата му и дъщеря му Свобода Бъчварова. В родния му град по стар местен обичай обръщението към него е с името на майка му, известната със силния си дух баба Божана. По-точно - БОжана, с ударение на първата сричка, както съм чувал да произнасят името й хора, общували с нея.

Животът на Тодор Ангелов е пълен с толкова изпитания, че плаче за сериал с много епизоди. През 1923 г. участва в Септемврийското въстание в Горноджумайския район. След разгрома му емигрира в Австрия. По случай сватбата на цар Борис III през 1930 г. жените-емигрантки получават право да се завърнат и така съпругата и дъщеря му се прибират в родината. За него обаче път обратно няма, тук го чака вече издадена смъртна присъда. Прехвърля се в Париж, после в Белгия, наема квартира в квартала, където сега е паметникът му. През 1936 г. заминава като интербригадист в Испания в батальона "Георги Димитров". И той, както Ърнест Хемингуей и Джордж Оруел, се сражава на страната на републиканците срещу метежниците на Франко. В боевете при Мадрид е ранен, а след ликвидирането на Испанската република преминава през нечовешките условия на няколко лагера във Франция.

На 27 май 1940 г. Белгия капитулира пред Вермахта. В този ден се ражда белгийската антифашистка съпротива, може би единствена в Западна Европа с всенародно участие. Божаната, вече член на Централния комитет на местната компартия, е в главния щаб на съпротивата, ръководейки нейния подвижен корпус. Взривява влакова композиция с военна техника, транспортирана за противодействие на британския десант в Диеп. Организира десетки саботажи срещу комуникации, складове и фабрични обекти, впрегнати в германската военна машина. Най-значимата му заслуга е унищожаването в Брюксел на списъците с хиляди евреи, набелязани за изпращане в лагерите на смъртта. След предателство е хвърлен в крепостта Бреендонк и подлаган на жестоки мъчения цели десет месеца. Разстрелян е на 30 ноември 1943 г. Знаменателно е, че същата година друг велик кюстендилец, подпредседателят на Народното събрание Димитър Пешев, е водеща фигура в спасяването пък на по-голямата част от българските евреи.

На 11 юли 1991 г. седесарите в Кюстендил метнаха стоманено въже върху паметника на Божаната. Насъбра се народ, избухна скандал и демонтажът бе спрян. Следващата година сините отново се захванаха да бутат. Наложи се с шефа на БСП Валентин Вълов и общинския съветник Динчо Желязков да отидем при посланика на Кралство Белгия в София. С неговото съдействие паметникът бе спасен от поругаване. През 2007 г. двама белгийски автори издадоха в Брюксел книгата "Otages de la terreur nazie" ("Заложници на  нацисткия терор"). Тогавашният български посланик Христо Георгиев е написал в предговора: "Може би скоро ще се появи някой нов Спилбърг, който, също като автора на "Списъкът на Шиндлер", ще направи "Списъкът на Ангелов".

А може би - на Ангелов и Пешев. На двамата кюстендилци, правили световна история.

 

 

Източник: www.ivoatanasov.info




 

четвъртък, 15 януари 2015 г.

„Подемос“ – партията, която разтърсва Испания – Рено Ламбер



 

Перспективата за победа на коалицията на радикалната левица СИРИЗА на предстоящите предсрочни парламентарни избори в Гърция силно безпокои Европейската комисия. Другаде в Европа борбата срещу политиката на строги икономии се организира извън рамките на политическите партии, обвинявани, че са по-скоро част от проблема, отколкото средство за решаването му. Дълги години това важеше и за Испания, до момента, в който се появи партия, която очевидно променя обстоятелствата.

МАДРИД, 15 май 2011 г. Най-напред хиляди, после стотици хиляди манифестанти, които медиите незабавно нарекоха „възмутените“, се тълпят на площад „Пуерта дел Сол“ в сърцето на испанската столица. Осъждат господството на банките над икономиката и тази демокрация, в която не се чувстват „представени“. На своите пламенни асамблеи те забраняват знамената, партийните символи или изказвания от името на политически групи и организации. Скоро от редиците им се издига лозунгът: „Обединеният народ не се нуждае от партии“.

Три години по-късно площад „Пуерта дел Сол“ е безлюден. Волята за промяна не е изчезнала, просто се е преобразила. Изненадващо, надеждата е възродена отново в една политическа формация – младата партия „Подемос“ („Ние можем“). Докато в повечето европейски страни политическите партии се сблъскват с растящо недоверие, „Подемос“, обратно, жъне неочакван успех.

„Почти не е за вярване“, с усмивка споделя евродепутатът Пабло Еченике на среща през ноември 2014 г., организирана от парижкия „кръжок“ на „Подемос“. „Партията ни е основана през януари 2014 г. Пет месеца по-късно спечелихме 8% от гласовете на европейските избори. Днес всички сондажи ни сочат като първа политическа сила в Испания!“ Ръководителите на „Подемос“ съзнават, че сондажите не са избори. А и последните анкетни проучвания от декември 2014 г. все пак поставят „Подемос“ на второ място след Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП). Възможността за победа на „Подемос“ на общите избори, които трябва да се проведат най-късно до 20 декември 2015 г., обаче не е за изключване.

„Подемос“ се създава в резултат на явление, което социологът Хорхе Лаго, член на гражданския съвет на „Подемос“ (разширен състав на ръководството ѝ), споделя с нас: „По наше мнение движението 15-М [от 15 май – бел. ред.] закостеня в своето схващане за политиката единствено като митингово дело. Идеята, че разрастващите се ударни масови акции неминуемо ще доведат до едно политическо въплъщение на митингите, се оказа погрешна.“ Въпреки създаването на асоциации за закрила от принудителното опразване на жилища и на звена за борба срещу разрухата на общественото здравеопазване, движението 15-М като цяло започна да се задъхва и накрая се разпадна.

Подобно разочарование настъпи и по отношение на изборите. „80% от населението заявяваше, че поддържа 15-М, но хората продължиха да гласуват традиционно“, допълва Лаго. Така през ноември 2011 г. общите избори завършиха като същинско консервативно цунами. Тогава основателите на „Подемос“ си поставиха два основни въпроса: ами ако сред симпатизантите на движението 15-М мнозина все пак желаят да имат свои политически представители? И дали пък в настоящия контекст Държавата не е необходимо условие за промяна в обществото?

Макар и да скъса с призивите за пряка демокрация от „Пуерта дел Сол“, „Подемос“ се смята за наследник на „майския дух“, защото прилага принципите на прозрачност, колективното обсъждане и финансиране с участието на всички. Изглежда обаче, че членовете на „Подемос“ са направили критична равносметка по отношение на някои клопки на действията чрез общи събрания (асамблейството). На първия конгрес на партията през октомври миналата година Еченике излезе с предложение да се засилят децентрализацията, хоризонталният принцип и гъвкавостта. Пабло Иглесиас застана на обратна позиция. Според него, за да осъществи своите задачи, движението трябва да разчита на организация, която да го предпазва от размиване на исканията му в едно безконечно обсъждане на собственото му функциониране. Становището на Иглесиас се наложи с голяма преднина и този млад университетски преподавател бе избран за генерален секретар на партията.

Най-твърдите привърженици на автономията на социалното движение сред манифестантите от 2011 г. за малко не обвиниха „Подемос“ в предателство: новосъздадената партия щяла да изпълнява ролята на „необходим глупак на системата“. „Подемос“ се създава като средство да се институционализират социалната енергия и процесът на експериментиране на масите“ през последните години, смята Нурия Алабао, активистка от барселонска обществена организация [1]. От антуража на Иглесиас ѝ отвръщат, че „Подемос“ не „си присвоява“ движението от 15 май, а му предлага нова опорна точка за борба. „Социалните движения спокойно могат запазят своята автономия и успоредно с това да подкрепят, когато смятат за разумно, едно по-благоприятно за тях правителство, в сравнение с изредилите се напоследък в Испания“, отбелязва Лаго. Въпросът с подкрепата е по-малко проблемен от този с критиката: какво се случва, когато дадено правителство, което социалните движения считат за твърде плахо, е вече жертва на нападките на консерваторите? Трябва ли в такъв случай движенията да се присъединят към хора на хулителите и да наливат вода в мелницата на противника, или да премълчат своите резерви, изменяйки на собствената си борба? Както навсякъде по света, този въпрос остава открит.

Макар и да няма директна приемственост между движението 15-М и възхода на „Подемос“, по мнение на ръководството на новата партията, второто нямаше да е възможно без първото, тъй като то ѝ предостави един рядко добре обособен в Европа политически субект, а именно народа. „Не „народът“ вдига въстанието, а въстанието издига своя народ“, пише в последната си книга анонимният колектив „Невидим комитет“ [2]. Докато по други географски ширини „народ“ си остава празна дума – една призрачна политическа сила, която омайващи речи упорито се стремят някак да приобщят, в Испания понятието доби плът по време на дългите нощи по окупираните площади.

А защо левицата да не се покаже в една непринудена, обаятелна, пък дори и... забавна светлина?

Възникването на това колективно „ние“ до голяма степен се дължи на позорните прояви на елитните кръгове на испанското общество, които „Подемос“ нарече „кастата“. Става дума за такава корупция, пред която Франция бледнее до степен, че изглежда като храм на добродетелта. В момента се водят съдебни разследвания по близо две хиляди дела, засягащи поне петстотин висши държавни служители. Става дума за загуби на държавата за около 40 милиарда евро на година [3]. Реакцията на двете основни политически партии, управляващата в момента дясна Народна партия (НП) и Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП), е да се съгласуват, така че „наказателна отговорност да се търси индивидуално само от лицата, получавали неправомерни субсидии“ [4], тоест, законът да не засегне политическите партии, възползвали се от тези злоупотреби. Дори монархията, с прословутата си недосегаемост, вече не е в състояние да лъсне пагоните на елита, след като и инфантата Кристина де Бурбон се оказа засегната от корупционните скандали.

Когато стигне такова ниво, корупцията става „структурна“ [5], обяснява Иглесиас. Следователно, вече е невъзможно тя да бъде разграничена от една по-обща концепция за политиката, получила красноречив израз в невъздържания изблик на радост на консервативната депутатка Андреа Фабра по време на пленарно заседание на испанския Конгрес на депутатите на 11 юли 2012 г. Докато министър-председателят Мариано Рахой обявяваше поредното орязване на помощите за безработни, Фабра възторжено му ръкопляскаше, след което се провикна по адрес на безработните: „Да вървят по дяволите!“

Докато всеки втори испански безработен вече не получава никакво обезщетение, тридесет и три от тридесет и петте най-крупни компании в Испания се измъкват от плащане на данъци посредством дъщерни офшорки из данъчни убежища по света [6]. Половин милион испански деца живеят в бедност от 2009 г. насам, а през това време най-богатите испанци процъфтяват. От идването на власт на Рахой тяхното състояние се е увеличило средно с 67% [7]. А за да се предпазят от опасността навъсеният народ да им досажда, миналия декември влезе в сила така нареченият закон „за гражданска безопасност“. Той всъщност забранява всичко онова, което направи възможна мобилизацията от 2011 г. – събиране на обществени места, разпространение на позиви, окупиране на площади и т.н.

„Подемос“ смята, че спукването на испанския балон на недвижимите имоти е разбило материалните основи, на които е почивал „консенсусът“, въведен от Конституцията от 1978 г. – със своя пакт за прехода, с въжделенията за социален напредък, със своята монархия, толкова дискредитирана напоследък, че Хуан Карлос бе принуден да отстъпи трона на сина си. „Икономическата криза, пояснява Лаго, предизвика политическа криза – такава изключителна ситуация, която предхожда всяка дълбока обществена промяна.“ След „развенчаващия“ процес от май 2011 г. иде ред да се сложи началото на един „увенчаващ“ процес, а именно, преобразуване на държавата чрез държавата.

Испания днес върви по път, осеян с опасности. Както подчертава Пабло Иглесиас, крайната десница в страната „плува в свои води“ (март 2013) [8]. Но все пак испанската левица се радва на известно предимство в сравнение с френската. В Испания голяма част от крайната националистическа десница официално членува в Народната партия, поради което трудно би могла да си служи с антидържавен дискурс, подобно на френския Национален фронт, който не е управлявал никъде другаде, освен в отделни общини.

Драматичното положение в държавата обаче не стига, за да се обясни настоящият възход на „Подемос“. Години наред Обединената левица отстоява сходна политическа програма, но не успява да разклати установения политически ред. Следователно, въпросът опира също до използвания метод.

Според лидерите на „Подемос“ левицата отдавна греши, като излиза със заплетени анализи, неразбираеми източници и шифрован речник. Пабло Иглесиас смята, че „хората гласуват за някого, не защото споделят идеологията, културата или ценностите му, а просто защото са съгласни с него“ (30 юли 2012). И колкото по непринудена, приятна и дори забавна е въпросната личност, толкова са по-склонни да се съгласят с нея.

Първата задача на „Подемос“ е да „преведе“ традиционния изказ на левицата на един разбираем език, който да привлече най-много хора, като тръгне от проблемите на демокрацията, суверенитета и социалните права. Лаго уточнява: „Ние не говорим за капитализъм. Ние защитаваме идеята за икономическа демокрация.“ Няма вече в речника им противопоставянето „левица-десница“: „Разграничението днес, уточнява Пабло Иглесиас, противопоставя защитниците на демокрацията, като нас (...), на онези, които са на страната на елитите, на банките, на пазара; сега сме тези отдолу и тези отгоре; (...) елитът и мнозинството.“ (22 ноември 2014)

Верните стражи на ортодоксалния марксизъм критикуват този недиференциран социален анализ. На 24 август 2014 г., на лекция на Иглесиас, един активист се обърна към него с въпроса защо никога не се използва думата „пролетариат“, на което младият политик отвърна: „Когато се зараждаше движението 15-М, студентите от моя факултет, силно политизирани и запознати с произведенията на Маркс и Ленин младежи, за първи път попаднаха на общи събрания с „обикновени“ хора. Тогава започнаха да си скубят косите: „Този народ нищо не разбира!“ И вбесени крещяха на присъстващите: „Та ти си работник, колкото и да не съзнаваш това!“ Хората ги гледаха като извънземни, а моите студенти се прибираха вкъщи потънали в униние. (...) Врагът чака тъкмо това от нас. Да си служим с думи, които никой не разбира, да си останем малцинство, сгушени под стряхата на традиционната ни символика. Той добре знае, че докато си стоим там, не представляваме заплаха за него.“

Основателите на „Подемос“, или поне част от тях, произхождат от крайната левица (някои са били активисти от формацията „Антикапиталистическа левица“). Партията подчертава факта, че цели 10% от хората, дали подкрепата си за нея на европейските избори през май 2014 г., преди са гласували за десницата. Социалната база на попълненията на „Подемос“ се разшири също, като се създадоха над хиляда „кръжока“ из цялата страна. Така към първоначалните свръхобразовани младежи от града се присъединиха работници, служители и жители на селските райони.

Историята обаче доказва тенденцията подобни класови съюзи да се разтрогват, щом се изпълнят исканията на по-добре поставените участници в тях [9]. Каква е гаранцията, че „Подемос“ няма да се препъне в същия камък? „Такава гаранция не можем да дадем, признава Лаго. Но подобен въпрос стои само пред онези, които са способни да победят. Предпочитам да решавам този проблем, отколкото да се крия зад традиционната маргиналност на левицата.“

Въоръжени с анализите на Антонио Грамши, лидерите на „Подемос“ считат, че политическата борба не трябва да се свежда до събаряне на съществуващите икономически и социални структури, а да се води и на културния фронт, срещу „хегемонията“, която легитимира господството на силните в очите на подчинените. В тази област врагът е наложил свои кодекси, свой речник, своя драматургия. Съществува обаче едно мощно оръдие за възпитание в „здрав разум“, по-силно от останалите – телевизията.

Избирателна система, създадена да не допуска никаква промяна

Още от 2003 г. Пабло Иглесиас и приятелите му (като Хуан Карлос Монедеро от университета „Комплутенсе“, понастоящем член на ръководството на „Подемос“) създават свои собствени аудиовизуални програми, сред които „Ла Туерка“ – дискусионно политическо предаване, излъчвано по редица местни телевизионни канали и по интернет. То също играе ролята на център за размисъл, където „в една ленинска перспектива, се опитваме да разберем света, за да сме подготвени, когато дойде времето“ (Иглесиас, март 2013). Понякога младите колеги канят в предаването изявени личности от десницата, с което печелят известност, и това им дава възможност да участват в политически дебати, организирани от големите национални канали. Така изпълняват втория елемент от своята стратегия, а именно „на врага да не се дава преднина никъде“.

Засега тези участия не звучат нито като иберийски еквивалент на интервютата на Клоузър, нито обратно, с прекалено смирен тон... На 6 декември 2014 г., в „Нощта в 24 часа“, в една от най-важните политически емисии на TVE (първи канал на Испанската държавна телевизия) гостува Пабло Иглесиас. Още в началото той подчерта, че не възприема поканата като благоволение: „Участието ми струва доста усилия, отбеляза той пред смутения Серхио Мартин, журналист и продуцент на програмата. Ще ми позволите да благодаря на работниците от телевизията, тъй като, както ви е известно, без натиска от тяхна страна, никога нямаше да ме приемете във вашето студио.“

Испанската управляваща класа разполага с една избирателна система, която облагодетелства двете най-големи политическите формации, както и партии, като националистическите, които събират гласовете си от някои ограничени територии. „Аритметиката е проста, обясни социологът Лоран Бонели през ноември 2011 г. На наварските националисти от Героа Баи са нужни 42 411 гласа за едно депутатско кресло; на Народната партия – 60 000; на ИСРП – 64 000, а на Обединената левица – 155 000...“ [10] Ако към това прибавим стратегията на „Подемос“, отказваща всякакъв общ фронт („каша от абревиатури“, която би я вписала обратно в традиционното полюсно деление на левица и десница), партията може да изпусне гласовете на левите националисти или на привърженици на Обединената левица, които пък я обвиняват в „историческа безотговорност“ [11]. Въпреки това, иберийският елит проявява безпокойство. На 1 декември 2014 г. шефът на шефовете на испанския бизнес Жоан Росел призова към създаване на широка коалиция „по германски“ между Народната партия (НП) и Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП).

„В програмата на „Подемос“ изобщо няма максимализъм“ [12], изтъква Иглесиас. Учредително събрание още с идването на власт, данъчна реформа, преструктуриране на дълга, спиране на увеличението на пенсионната възраст на 67 години, преминаване към 35-часова работна седмица (вместо настоящите четиридесет), референдум за монархията, стимулиране на индустриалното производство, възвръщане на отстъпените на Брюксел суверенни държавни прерогативи, самоопределение за испанските области... Но тъй като в плановете на „Подемос“ влиза по принцип съюзяване със сродни южноевропейски политически сили (като гръцката СИРИЗА, от чиято бъдеща победа се бои Еврокомисията), те представляват заплаха за финансовата власт, които Иглесиас нарича „Германска Европа“ и „каста“.

А тя вече проявява агресивност. В свой материал на страниците на ежедневника Мундо от 2 декември, журналистът Салвадор Сострес сравни Пабло Иглесиас с Николае Чаушеску, като изрази подозрението, че мислел само как да „източи до капка кръвта на най-бедните“ [13]. А няколко седмици преди това депутат от Народната партия бе изказал още по-директна мисъл по адрес на Иглесиас: „Да му теглят куршума в тила!“ [14].

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Христина Костова

 

Бележки под линия

[1] Nuria Alabao, „Podemos y los movimientos“ („Подемос“ и движенията), Periódico Diagonal, 7 ноември 2014, www.diagonalperiodico.net.

[2] Comité invisible, A nos amis (На нашите приятели), La Fabrique, Париж, 2014.

[3] „Investigadores de la ULPGC analizan como estimar el coste social de la corrupción en España“ (Изследователи от университета на Лас Палмас де Гран Канария изучават по какъв начин да се изчисли социалната цена на корупцията в Испания), комюнике на университета в Лас Палмас, 29 юли 2013.

[4] Europa Press, Мадрид, 28 ноември 2014.

[5] Pablo Iglesias, Disputar la democracia. Política para tiempos de crisis (Да отвоюваме демокрацията. Политика за кризисни времена), Akal, Мадрид, 2014.

[6] „La responsabilidad social corporativa en las memorias anuales del IBEX 35“ (Корпоративната социална отговорност в годишните отчети на IBEX 35), 10-то издание, Обсерватория за корпоративна социална отговорност, Мадрид, 2012.

[7] Vicente Clavero, „Los dueños del Ibex son un 67 % más ricos desde que gobierna Rajoy“ (Господарите на IBEX 35 са с 67% по-богати, откакто управлява Рахой), Público, 7 май 2014, www.publico.es.

[8] Цитатите на Пабло Иглесиас са взети от публични лекции, които могат да бъдат намерени в интернет. Датите се отнасят до качването на видеоматериалите.

[9] Вж. Доминик Пенсол, „Между подчинението и бунта“, Монд дипломатик в Дума, 17 май 2012.

[10] Вж. Laurent Bonelli, „Bourrasque conservatrice en Espagne“ (Консервативна буря в Испания), La valise diplomatique, ноември 2011, http://blog.mondiplo.net.

[11] Europa Press, 12 декември 2014.

[12] Iglesias, Disputar la democracia, цит. съч.

[13] Salvador Sostres, „El matrimonio Ceaucescu“ (Съпрузите Чаушеску), El Mundo, Мадрид, 2 декември 2014.

[14] Уебсайт на ежедневника 20 Минути, Мадрид, 7 ноември 2014.

 





 

Вместо приоритет планират стагнация за образованието – проф. Иван Ангелов

 

 

 

Държавата е длъжна да осигури еднакво обучение на всички деца, независимо от финансовите възможности на техните родители

 

1. Финансиране на образованието

    Политиците през последните 15-20 години упорито ни внушават, че образованието е национален приоритет на България. Аз вярвам на числата и фактите, а не на изявленията на политиците. Какви са числата и фактите?
    Разходите общо за средното и висшето образование в България за 2014 г. бяха 3,8% от БВП, а в бюджета за 2015 г. са предвидени 3,7%. България е с най-нисък дял на разходите за образование и наука между страните членки на ЕС. Средно за ЕС разходите за образование са 5,25% от БВП. В Литва са 5,17%, в Естония - 5,16%, в Латвия - 4,96%, в Полша - 4,94%, в Унгария - 4,71%, в Чехия - 4,51%, в Словакия - 4,06%. В най-развитите страни членки те са 6-7% от БВП. Дания заделя 8,75%, а Кипър - 7,87%. За средното образование у нас през 2014 г. са заделени 3,2% от БВП, а за 2015 г. се предвиждат 3,1%, при 4,0% средно в ЕС.
При очакван дефицит по консолидирания бюджет за 2014 г. 3,7% от БВП, за 2017 г. се предвижда свалянето му до 2,0%. Изводът е ясен - за образованието вместо изпълнение на приоритет планират стагнация. Властите бързо намериха над четири милиарда лева за финансиране последиците от фалита на Корпоративна търговска банка, вместо да ги отнемат от виновниците за провала на банката, но не могат да осигурят поне 200-300 млн. лв. за подобряване финансирането на образованието и науката през 2015 г.
През последните 25 години в България беше допусната масова бедност, съчетана с остра доходна и имуществена поляризация. Над 1,5 млн. души живеят сега под прага на бедността с месечен доход до 286 лв. Над 50% от населението е застрашено от бедност. Образованието е жертва на тази поляризация, но е и един от важните инструменти за нейното смекчаване.
На фона на това общо мизерно състояние на финансирането на образованието заслужава внимание анализът на два различни подхода в два проектозакона за средното образование, които се обсъждат сега в Народното събрание.

2.Финансиране на държавните
и частните училища

В единия проектозакон се предвижда държавата да финансира пряко частното и публичното образование. От предвидените мизерни средства в държавния бюджет за образованието през следващите години, според този проектозакон, ще се отделят средства и за частните училища, които и сега имат гарантирано собствено финансиране. В резултат на това ще остават още по-мизерни средства за държавните и общинските училища, които нямат други източници за финансиране. Недопустимо е да се взема от тези, които разполагат с нищожни средства, за да се дава допълнително на тези, които имат достатъчно, а някои от тях - предостатъчно. Ако такъв подход съдържаше нещо рационално, той щеше да се прилага масово в страните членки на ЕС, а и извън него. Единственото изключение в ЕС е Швеция, където преди 10 години е бил направен подобен опит с ваучерната система, но не е успял. Дори и в САЩ държавата не финансира пряко частните училища.
В другия проектозакон се предвижда бюджетът да финансира пряко само държавните и общинските училища. В него е посочено, че държавата следва да подпомага частично (както е в повечето страни на ЕС) частните училища с безплатни учебници за децата до VII клас, със стипендии за талантливи ученици и с методическа подкрепа.
Българската държава осигурява средства за еднакво по качество обучение на всички деца в държавните и общинските училища. Изборът на частно обучение от някои родители е над осигурените равни условия. Смята се, че частното училище дава по-добро образование от държавното, макар че това невинаги е така. Допълнителният информиран свободен избор на някои родители да предпочетат частното училище, обаче не може да поражда задължение на държавата да финансира този избор, в който тя не участва. Това би означавало да третира неравностойно родителите, избрали частното училище, понеже имат необходимите средства и родителите, които не са направили такъв избор, защото нямат средства. С други думи, да възнаграждава имащите и да наказва нямащите. Да подарява на богатите и да отнема от бедните.
Сходни ситуации има и в здравеопазването. Държавата и осигурителната система гарантират еднакво по качество обслужване на всички пациенти в болниците, в рамките на своите възможности. Някои от тях обаче искат да бъдат лекувани и при нужда - оперирани, от най-авторитетен лекар по свой избор и да са в самостоятелна добре обзаведена стая, като заплащат за тази услуга, без да претендират за допълнително заплащане от държавата и НЗОК. Ако някои от тях претендират, исканията им ще бъдат отклонени. И това е общоприето в обществото. Защо да не бъде същото и в образованието?
И още нещо, много важно. В частните училища, като правило, се обучават децата на богати и заможни родители, а в държавните - на родители със средни, ниски и най-ниски доходи. Много деца не посещават училище или отпадат през първите години на обучението, защото родителите им нямат никакви доходи. Делът на богатите и заможни родители е под 10% от възрастното население на България. Същите хора са облагодетелствани от най-ниските в Европа 10 процентни "плоски" данъци - върху доходите на физическите лица и върху печалбата, с 5-процентния данък върху дивидентите, с ниския данък върху доходите от хазарт, с реверансите на държавата към капитала за сметка на труда през последните 25 години чрез политиката на доходите, чрез престъпната и полупрестъпна приватизация, свръхизгодните концесии, свръхвисоките изкупни цени на енергията от слънчеви инсталации и т.н. Това са децата на родителите, които живеят в най-луксозните къщи край София и другите големи градове, в затворени и охранявани жилищни комплекси, притежават вили край морето и в планинските курорти - у нас и в чужбина. Това са същите богати и заможни родители, които изпращат децата си да учат в реномирани чуждестранни средни училища и университети и дори да им издействат добри стипендии чрез своите солидни задгранични връзки. Четейки тези редове, някой може да ме упрекне, че обвинявам богатите родители или че насъсквам другите хора срещу тях. Не! Само изреждам факти. Нека някой докаже, че писаното тук не е вярно.
В същото време трудът в България е силно подценен. В резултат на това при достигнат БВП на човек от населението у нас около 45% от средното в ЕС, по доходите сме едва 22-23% от средното в ЕС. И двете величини са по паритетни стандарти и в съпоставими цени. В структурата на БВП по елементи на доходите делът на трудовите възнаграждения у нас е под 50%, докато в западноевропейските страни е около 80%. И обратното - делът на печалбата у нас е много по-висок, отколкото в другите страни членки. Това показва, че у нас има много по-висока норма на експлоатация и на печалбата, получавана от същите тези 10% от нашето население, отколкото в Западна Европа. Показателно е и равнището на заплатите. Заплатата на един главен директор на банка у нас е 80-100 пъти по-висока от заплатата на професор в БАН или в Софийския университет. Нашата данъчна система не признава необлагаем минимум за най-ниските доходи, какъвто има във всички страни от ЕС. 10% данък върху дохода плаща този, който има 200 лв. месечен доход и този с 200 хил. лева. Във всички цивилизовани страни се прилага прогресивно облагане.
Държавата е длъжна да осигури еднакво обучение на всички деца, независимо от финансовите възможности на техните родители. С други думи, еднакъв достъп на всички до еднакво образование, в рамките на икономическите възможности на държавата. Тя не трябва да пречи на родителите, които желаят да платят повече, за да постигнат по-добро образование на своите деца, ако смятат, че частното образование е такова, но не е длъжна, не е по нейните възможности, а и не е справедливо да ги насърчава чрез допълнително финансиране над това, което предоставя на всички останали деца. Ако трябва да говорим за някакво задължение на държавата за финансова подкрепа, то следва да е в обратната посока - да помага на бедните родители, за да осигури равен достъп до качествено образование на техните деца, между които един ден могат да се окажат и таланти, прославящи България. Никой не е доказал, че природно надарени деца има само в богатите семейства. Нито пък обратното!
Държавното финансиране на частните училища би означавало с данъците от средно и ниско доходните групи (около 90% от населението), които едва свързват двата края, да се доплаща на 10-те процента заможни и богати български граждани, които бяха облагодетелствани по много линии от държавата през последните 25 години. И без това острата доходна и имуществена поляризация да се изостри още повече чрез подпомагане на богатите родители, чиито деца учат в частните училища, от милионите бедни родители - данъкоплатци, чиито деца учат в държавните и общинските училища. Така към съществуващата крещяща несправедливост би се добавила още една доза несправедливост. Очевидно, това не бива да се допуска.

3.Брой на учебниците по един предмет

Между двата проектозакона има още една важна разлика със силен социално-икономически заряд. Имам предвид броя на учебниците по даден предмет. В действащия Закон за народната просвета те са до три учебника.
В единия проектозакон се предвижда за всеки предмет да има само по един учебник, избран чрез публичен конкурс при широко обсъждане, отговарящ на държавните стандарти за образованието и утвърден от Министерството на образованието и науката. Този учебник трябва да съдържа най-важния комплекс от знания, които всички деца следва да притежават след завършване на средното си образование. Който желае повече знания, може да ги получи от допълнителна литература, а също и с частен учител. Такова е и мнението на огромното мнозинство от учителите и родителите. Единственият съществен недостатък на този вариант, според мен, е, че допуска злоупотреба с монополно положение от влиятелни авторски колективи със солидни връзки.
В другия проектозакон се предвижда неограничен брой учебници по всеки предмет, при условие че отговарят на държавните образователни стандарти. Можете ли да си представите как в този случай 45 000 учители ще избират варианта, по който да преподават. И какви ще са обективните критерии за избора? Тези критерии могат да се окажат субективни и зависими. Субективни, защото професионалните, естетическите и други вкусове и убеждения на различните учители ще са различни. Понякога диаметрално противоположни. Зависими, защото ще се умножат опитите и ще се засили натискът на заинтересовани издатели и разпространители да изкушават учителите с  подкупи.

 

 

Материалът е с кратки съкращения !