Търсене в този блог

четвъртък, 15 януари 2015 г.

Вместо приоритет планират стагнация за образованието – проф. Иван Ангелов

 

 

 

Държавата е длъжна да осигури еднакво обучение на всички деца, независимо от финансовите възможности на техните родители

 

1. Финансиране на образованието

    Политиците през последните 15-20 години упорито ни внушават, че образованието е национален приоритет на България. Аз вярвам на числата и фактите, а не на изявленията на политиците. Какви са числата и фактите?
    Разходите общо за средното и висшето образование в България за 2014 г. бяха 3,8% от БВП, а в бюджета за 2015 г. са предвидени 3,7%. България е с най-нисък дял на разходите за образование и наука между страните членки на ЕС. Средно за ЕС разходите за образование са 5,25% от БВП. В Литва са 5,17%, в Естония - 5,16%, в Латвия - 4,96%, в Полша - 4,94%, в Унгария - 4,71%, в Чехия - 4,51%, в Словакия - 4,06%. В най-развитите страни членки те са 6-7% от БВП. Дания заделя 8,75%, а Кипър - 7,87%. За средното образование у нас през 2014 г. са заделени 3,2% от БВП, а за 2015 г. се предвиждат 3,1%, при 4,0% средно в ЕС.
При очакван дефицит по консолидирания бюджет за 2014 г. 3,7% от БВП, за 2017 г. се предвижда свалянето му до 2,0%. Изводът е ясен - за образованието вместо изпълнение на приоритет планират стагнация. Властите бързо намериха над четири милиарда лева за финансиране последиците от фалита на Корпоративна търговска банка, вместо да ги отнемат от виновниците за провала на банката, но не могат да осигурят поне 200-300 млн. лв. за подобряване финансирането на образованието и науката през 2015 г.
През последните 25 години в България беше допусната масова бедност, съчетана с остра доходна и имуществена поляризация. Над 1,5 млн. души живеят сега под прага на бедността с месечен доход до 286 лв. Над 50% от населението е застрашено от бедност. Образованието е жертва на тази поляризация, но е и един от важните инструменти за нейното смекчаване.
На фона на това общо мизерно състояние на финансирането на образованието заслужава внимание анализът на два различни подхода в два проектозакона за средното образование, които се обсъждат сега в Народното събрание.

2.Финансиране на държавните
и частните училища

В единия проектозакон се предвижда държавата да финансира пряко частното и публичното образование. От предвидените мизерни средства в държавния бюджет за образованието през следващите години, според този проектозакон, ще се отделят средства и за частните училища, които и сега имат гарантирано собствено финансиране. В резултат на това ще остават още по-мизерни средства за държавните и общинските училища, които нямат други източници за финансиране. Недопустимо е да се взема от тези, които разполагат с нищожни средства, за да се дава допълнително на тези, които имат достатъчно, а някои от тях - предостатъчно. Ако такъв подход съдържаше нещо рационално, той щеше да се прилага масово в страните членки на ЕС, а и извън него. Единственото изключение в ЕС е Швеция, където преди 10 години е бил направен подобен опит с ваучерната система, но не е успял. Дори и в САЩ държавата не финансира пряко частните училища.
В другия проектозакон се предвижда бюджетът да финансира пряко само държавните и общинските училища. В него е посочено, че държавата следва да подпомага частично (както е в повечето страни на ЕС) частните училища с безплатни учебници за децата до VII клас, със стипендии за талантливи ученици и с методическа подкрепа.
Българската държава осигурява средства за еднакво по качество обучение на всички деца в държавните и общинските училища. Изборът на частно обучение от някои родители е над осигурените равни условия. Смята се, че частното училище дава по-добро образование от държавното, макар че това невинаги е така. Допълнителният информиран свободен избор на някои родители да предпочетат частното училище, обаче не може да поражда задължение на държавата да финансира този избор, в който тя не участва. Това би означавало да третира неравностойно родителите, избрали частното училище, понеже имат необходимите средства и родителите, които не са направили такъв избор, защото нямат средства. С други думи, да възнаграждава имащите и да наказва нямащите. Да подарява на богатите и да отнема от бедните.
Сходни ситуации има и в здравеопазването. Държавата и осигурителната система гарантират еднакво по качество обслужване на всички пациенти в болниците, в рамките на своите възможности. Някои от тях обаче искат да бъдат лекувани и при нужда - оперирани, от най-авторитетен лекар по свой избор и да са в самостоятелна добре обзаведена стая, като заплащат за тази услуга, без да претендират за допълнително заплащане от държавата и НЗОК. Ако някои от тях претендират, исканията им ще бъдат отклонени. И това е общоприето в обществото. Защо да не бъде същото и в образованието?
И още нещо, много важно. В частните училища, като правило, се обучават децата на богати и заможни родители, а в държавните - на родители със средни, ниски и най-ниски доходи. Много деца не посещават училище или отпадат през първите години на обучението, защото родителите им нямат никакви доходи. Делът на богатите и заможни родители е под 10% от възрастното население на България. Същите хора са облагодетелствани от най-ниските в Европа 10 процентни "плоски" данъци - върху доходите на физическите лица и върху печалбата, с 5-процентния данък върху дивидентите, с ниския данък върху доходите от хазарт, с реверансите на държавата към капитала за сметка на труда през последните 25 години чрез политиката на доходите, чрез престъпната и полупрестъпна приватизация, свръхизгодните концесии, свръхвисоките изкупни цени на енергията от слънчеви инсталации и т.н. Това са децата на родителите, които живеят в най-луксозните къщи край София и другите големи градове, в затворени и охранявани жилищни комплекси, притежават вили край морето и в планинските курорти - у нас и в чужбина. Това са същите богати и заможни родители, които изпращат децата си да учат в реномирани чуждестранни средни училища и университети и дори да им издействат добри стипендии чрез своите солидни задгранични връзки. Четейки тези редове, някой може да ме упрекне, че обвинявам богатите родители или че насъсквам другите хора срещу тях. Не! Само изреждам факти. Нека някой докаже, че писаното тук не е вярно.
В същото време трудът в България е силно подценен. В резултат на това при достигнат БВП на човек от населението у нас около 45% от средното в ЕС, по доходите сме едва 22-23% от средното в ЕС. И двете величини са по паритетни стандарти и в съпоставими цени. В структурата на БВП по елементи на доходите делът на трудовите възнаграждения у нас е под 50%, докато в западноевропейските страни е около 80%. И обратното - делът на печалбата у нас е много по-висок, отколкото в другите страни членки. Това показва, че у нас има много по-висока норма на експлоатация и на печалбата, получавана от същите тези 10% от нашето население, отколкото в Западна Европа. Показателно е и равнището на заплатите. Заплатата на един главен директор на банка у нас е 80-100 пъти по-висока от заплатата на професор в БАН или в Софийския университет. Нашата данъчна система не признава необлагаем минимум за най-ниските доходи, какъвто има във всички страни от ЕС. 10% данък върху дохода плаща този, който има 200 лв. месечен доход и този с 200 хил. лева. Във всички цивилизовани страни се прилага прогресивно облагане.
Държавата е длъжна да осигури еднакво обучение на всички деца, независимо от финансовите възможности на техните родители. С други думи, еднакъв достъп на всички до еднакво образование, в рамките на икономическите възможности на държавата. Тя не трябва да пречи на родителите, които желаят да платят повече, за да постигнат по-добро образование на своите деца, ако смятат, че частното образование е такова, но не е длъжна, не е по нейните възможности, а и не е справедливо да ги насърчава чрез допълнително финансиране над това, което предоставя на всички останали деца. Ако трябва да говорим за някакво задължение на държавата за финансова подкрепа, то следва да е в обратната посока - да помага на бедните родители, за да осигури равен достъп до качествено образование на техните деца, между които един ден могат да се окажат и таланти, прославящи България. Никой не е доказал, че природно надарени деца има само в богатите семейства. Нито пък обратното!
Държавното финансиране на частните училища би означавало с данъците от средно и ниско доходните групи (около 90% от населението), които едва свързват двата края, да се доплаща на 10-те процента заможни и богати български граждани, които бяха облагодетелствани по много линии от държавата през последните 25 години. И без това острата доходна и имуществена поляризация да се изостри още повече чрез подпомагане на богатите родители, чиито деца учат в частните училища, от милионите бедни родители - данъкоплатци, чиито деца учат в държавните и общинските училища. Така към съществуващата крещяща несправедливост би се добавила още една доза несправедливост. Очевидно, това не бива да се допуска.

3.Брой на учебниците по един предмет

Между двата проектозакона има още една важна разлика със силен социално-икономически заряд. Имам предвид броя на учебниците по даден предмет. В действащия Закон за народната просвета те са до три учебника.
В единия проектозакон се предвижда за всеки предмет да има само по един учебник, избран чрез публичен конкурс при широко обсъждане, отговарящ на държавните стандарти за образованието и утвърден от Министерството на образованието и науката. Този учебник трябва да съдържа най-важния комплекс от знания, които всички деца следва да притежават след завършване на средното си образование. Който желае повече знания, може да ги получи от допълнителна литература, а също и с частен учител. Такова е и мнението на огромното мнозинство от учителите и родителите. Единственият съществен недостатък на този вариант, според мен, е, че допуска злоупотреба с монополно положение от влиятелни авторски колективи със солидни връзки.
В другия проектозакон се предвижда неограничен брой учебници по всеки предмет, при условие че отговарят на държавните образователни стандарти. Можете ли да си представите как в този случай 45 000 учители ще избират варианта, по който да преподават. И какви ще са обективните критерии за избора? Тези критерии могат да се окажат субективни и зависими. Субективни, защото професионалните, естетическите и други вкусове и убеждения на различните учители ще са различни. Понякога диаметрално противоположни. Зависими, защото ще се умножат опитите и ще се засили натискът на заинтересовани издатели и разпространители да изкушават учителите с  подкупи.

 

 

Материалът е с кратки съкращения !