Търсене в този блог

сряда, 26 септември 2018 г.

Левият антикомунизъм - Панко Анчев

Много и различни са лицата и превъплъщенията на антикомунизма. Различни са и идеологиите, които го мотивират, подкрепят и въоръжават във войната, на която се е посветил. Най-щедрата и неизчерпаема е под­крепата на капитала. Защото антикомунизма е идейно­то оръжие на капитала срещу всичко, което му пречи и го ограничава под каквато и форма да е – още повече ако ратува за смяна на социално-икономическата система, гарантираща неговото господство. Не можем да не при­знаем, че това оръжие действа, поне засега, безотказно и чрез него през 90-те години на ХХ век капиталът успя на си възвърне изгубените в началото на века позиции и да възстанови целостта на буржоазно-капиталистическата система, нарушена през 1917 година. Това по­стави левицата в нов социален и геополитически кон­текст, в който тя бе принудена да преформулира както основните си политически идеи, така и поведението и намерението си в историческото бъдеще. Тя попадна в изключително тежко положение – дори и тази, която практически, а и идейно, не призоваваше за смяна на системата, а само за нейното усъвършенстване, поради което враждуваше със световната социалистическа сис­тема и навсякъде извън нея управляваше или споделе­ше управлението на държавите.

Случи се обаче нещо друго, което е почти парадок­сално: антикомунизмът не само не бе изваден от идео­логическото и пропагандното въоръжение на капита­ла и капитализма, но порази и левицата. Засрамена от близкото си минало, тя побърза да се откаже от него, за да заживее от тук насетне като антикомунистическа. Този феномен сякаш не се забелязва и за него не се гово­ри, макар да е очевиден. Лявата риторика почти изцяло е антикомунистическа, макар и не толкова агресивна като дясната, да не говорим за идейните и програмните документи на левицата – и българската, разбира се.

След 1990 г. левицата престана да говори за социа­лизъм и комунизъм – освен когато посипва главата си с пепел и се кълне, че е приела да бъде „от нов тип“. И това говорене е изцяло отрицателно, в най-добрия случай – иронично и подигравателно. Е, понякога като укоризнено натякване към десните се посочва днешният упадък в социалната сфера, образованието и здравеопазването в сравнение с опустошенията, нанесени от десните ре­форматори в живота на хората. И че още не можем да се върнем до равнището на живота през 1989 година. Но това според мен е само политически трик, политическа комбинация, хвърляне на прах в очите на по-възрастни­те избиратели.

Почти всички политически субекти, определящи се като леви, са се отрекли от марксизма заедно с неговите основополагащи принципи за смяна на системата чрез революция и въвеждане след нея на диктатура на про­летариата като форма на нов тип държава. „Марксистко­то“ минало на България се възприема и представя от тях като неудобен исторически период, грешките на който надвишават чувствително реалните постижения. Зато­ва той не бива в никакъв случай да бъде повторен в ка­къвто и да било изменен и подобрен вариант. Впрочем, такъв вариант за домораслите идеолози на левицата из­общо не съществува. Опитите за реабилитация на Карл Маркс са от „кумова срама“ и то само като голям фило­соф, икономист и донякъде политически мислител, но в никакъв случай и като идеолог на пролетариата и на неговата историческа мисия да ликвидира буржоазията и капитализма. На мястото на прокламираната някога невъзможност за „мирно съвместно съществуване на идеологиите“ се възцари съгласие, че с „края на истори­ята“ е настъпил край на антагонизма между класите и идеологиите; че днес може да има „паралелна държава“ или мафия, но не и експлоатация.

Естествено е капиталът да търси и намира средства за овладяване на социалните и политическите недовол­ства на класите и съсловията. Виждаме, че днес тези средства притъпяват почти напълно недоволствата и политическите вълнения. Пролетариатът се е върнал в своето първоначално състояние от зората на индус­триалния капитализъм и се е лишил дори от „съзнание в себе си“. Впрочем, и кой днес говори за пролетариат? Политическите идеолози и политолози, в това число е леви, твърдят, че сега е друго време и хората на наемния труд не са пролетариат, понеже ръцете им не са омасле­ни, работят не повече от осем часа, заплаща им се общо взето добре; че не са лишени от материални удобства и условия за почивка и по същество са част но това, което наричат „средна класа“ („Средната класа“ заедно с „по­литическата класа“ за либералите и левите антикому­нисти са двете класи, които признават!). Днешният капи­тализъм бил различен от „традиционния“  с „белите якички“; с работниците, които вече са образовани и малка част от тях са заети с тежък физически труд. Сякаш за да си пролетарий, трябва непременно да си мръсен и груб и непременно беден, какъвто е бил някога. Та кой не е различен от населяващите далечната епоха на индустри­алния капитализъм?

Получила се е странна обстановка в сферата на иде­ологията и политическия живот: комунизъм няма, за­щото уж няма капитализъм, но антикомунизмът набира все по-голяма сила и е главната тема в политическото говорене на либерализма и неолиберализма, превърнал се е господстваща идеология и политическа практика в родината ни.

Антикомунизмът на капитала и изобщо на буржоа­зията е естествен и обясним. Аз наричам този антико­мунизъм „десен“. Неговата най-яростна, радикална и не­примирима изява е фашизмът. Самият фашизъм трябва да се разглежда преди всичко като крайна форма на ли­берализма, като завършек на неговото абсолютно гос­подство. Фашизмът не е лицемерен като либерализма, не признава права на човека и толерантност – затова е толкова сигурно и надеждно средство в разрешаването на неразрешимите социални противоречия на капита­лизма и буржоазното общество.

Но има и друг антикомунизъм, който, колкото и не­вероятно да е, произлиза от левите политически субе­кти и понеже те си служат охотно с него, аз го наричам „ляв“.

Левият антикомунизъм, възникнал с раждането на комунизма, днес също като десния набира сила. Той от­хвърля революционната теория на марксизма, смятай­ки, че е добре и полезно пролетариатът да работи за усъвършенстването на системата в своя полза, отколко­то да я отрича и премахва с въоръжена борба. Премах­ването на системата трябва да стане по еволюционен път, постепенно, като тя бъде постепенно преодолява­на, за да се осъществи плавен преход към социализма и комунизма. Този преход трябва да стане на определен етап от развитието на капитализма, когато е достигна­та високата степен на материалния живот и достатъч­но са усъвършенствани разпределителните механизми. Именно в усъвършенстване на тези механизми социал­демокрацията вижда своята най-важна „борба“ с капи­тала. В общи линии това е идеологията на т. нар. социал­демокрация. Маркс и Енгелс, а след тях и Ленин воюват с тази идеология, която определят като еретична и па­губна за пролетарското движение, понеже е в услуга на буржоазията.

Към антикомунизма, който определям като ляв, от­насям и анархизма, който е далеч по-радикален от со­циалдемокрацията, та дори и от самия комунизъм, но именно непремереният му радикализъм го прави опа­сен и дори вреден. У него няма мяра и чувство за държа­ва, поради което е силен в разрушаването, но не мисли за съзидание.

Не са малко селските движения и партии, които не приемат, че пролетариатът е натоварен с мисията на събори капитализма и установи „земния рай“. Според тях с такава мисия е посветено селячеството – особено в слабо развитите в индустриално отношение страни и икономики. Марксизмът отрича тази теория, понеже се­ляните в по-голямата си част са собственици и трудно могат да бъдат радикализирани в такава степен, че да тръгнат на въоръжена борба, която иска проливане на кръв и човешки жертви. Собственикът, колкото и дре­бен и слаб да е, не е способен на саможертва и да се лиши от собствеността си заради общото благо.

Антикомунистически по същество са национализмите, както и възникналите през последния половин век екологични и правозащитни движения. Няма да се по­боя да отнеса към антикомунизма днес и синдикатите, които все повече си сътрудничат с работодателите и твър­де слабо защитават трудовите интереси на наемните работници.

Разрушаването на източноевропейския социали­зъм като обществено-икономическа система постави комунистическите и работническите партии в особено трудно положение. Отвъдокеанският финансов капи­тал постигна историческа победа и побърза да въздаде възмездие на левицата изобщо. Никой не бе пощаден. В източноевропейските социалистически страни на­стъпи истинска паника сред комунистите. Почти нався­къде, в това число и в Русия, комунистическите партии бяха забранени или разпуснати. Започна разчистване на сметките. Стигна се дори и до прочистване от кому­нисти на държавния апарат на всичките му равнища и във всичките сфери. Лустрацията бе тежка наказателна мярка. . В България тя придоби масов характер, но ся­каш най-брутално беше приложена спрямо селскосто­панските специалисти, учените и дипломатите.

Разрушаването на социализма в източноевропейски­те страни е извършено с участието и на първите пар­тийни и държавни ръководители на Съветския съюз. Но в тази разрушителна дейност се включиха и много от доскорошните партийни членове, които побързаха да търсят начини да спасяват себе си и постигнатото за себе си в продължение на почти половин век.

Сега обаче пролича доколко тези политически су­бекти и особено техните ръководители и идеолози са идейно подготвени и способни за задълбочен страте­гически анализ на ситуацията и за поставяне на дъл­госрочни цели. Паникьосани в разбушувалото се поли­тическо и обществено море, те решиха да се откажат от идейното си минало, да го заклеймят като тоталитарно и да обявят, че тръгват по нов път, който няма да ги вър­не на изходната позиция. Т. е. към миналото, от което се отказват. Левият антикомунизъм придоби нова ритори­ка, нови изразни средства, нова прицелна точка. Поради това възкресението му в България се прие като нормал­но признаване на неуспеха на учението и като преоценка на идеологията и практиката на реалния социализъм, а не като явление с идеологически характер, превръща­що се в обичайна практика на левицата в България.

За да заличи спомените за близкото минало, най-на­пред БКП промени името си. После бе отречена револю­ционната теория на Маркс за смяна на системата, както и диктатурата на пролетариата, демократическият цен­трализъм, възможността една партия да управлява сама от името на народа и да олицетворява тази държава. С една дума, всичко онова, което на определен етап на социално-икономическо развитие е довело до икономи­чески застой и е породило необходимостта да бъде ре­формирана системата на държавен социализъм (както през 1979 г. е направено в Китай). Приела новото си име, партията на бившите (те така именно бяха наричани, а и те приеха това охотно) комунисти обяви, че ще „се социалдемократизира“, за да се превърне в „модерна лява партия“. БСП се разграничи от предишните си ръково­дители, осъди техните грехове, заклейми ги остро, обя­вявайки ги за единствените виновници за неблагопо­лучията през половинвековното „тоталитарно минало“. Прекръстила се в социалистическа, БКП по същество се преобрази в антикомунистическа. Както впрочем подо­бава на партия от социалдемократически тип!

По същество това бе раждането и проявлението под различни форми на антикомунизма на преименуваната от БКП в Българска социалистическа партия. Формулата „модерна лява партия“ трябваше да изкупи натрупани­те грешки, но и да гарантира невъзвратимостта на „со­циалдемокрацията“ и прехода към „пазарна икономика“, т. е. към капитализъм. БСП не само прие създалата се об­ществено-политическа и икономическа ситуация, но се включи активно в започналите процеси в обществото, икономиката и държавата. Вътре в партията се заро­диха открито антикомунистически идейни движения, които си бяха поставили задачата да я декомунизират напълно и да я превърнат в действително модерна лява партия от социалдемократически тип. Определението „лява партия от социалдемократически тип“ трябваше да смири оставащите верни на комунизма по-стари ка­дри и да ги залъже, че БСП няма да е социалдемократи­ческа партия, а само ще приеме някои от принципите на социалдемокрацията, които да й помогнат да се приспо­соби по-лесно към вътрешната и международната об­становка и така да се съхрани. Същият смисъл имаше и понятието „пазарна икономика“, използвано като евфе­мизъм на капитализъм. А самият неин антикомунизъм трябваше да убеди Европа и капитала, че тя не само се е преименувала, но е станала напълно друга и че е лоял­на на новата обществено-политическа и икономическа система и цялото й поведение ще бъде насочено към усъвършенстването на тази система, но не и за разруша­ването и отхвърлянето й по какъвто и да било начин.

Идейните движения и формирования вътре в БСП от рода на ОСД, АСО, Път към Европа и др. бяха открито ан­тикомунистически. Тяхната цел бе, както сами си я опре­делиха, промяната на БСП, откъсването й от миналото, декомунизирането й и превръщането й в социалдемо­кратическа чрез възприемане от нея на „европейските ценности“. Те бяха много активни и успяха да наложат в различните програмни документи на БСП социалде­мократически постановки. Много агресивна бе рито­риката им срещу всичко, което би могло да се определи като „комунистическо“ и да намеква за възможност за революция, класи, класова борба и реабилитация на ми­налото. Те именно настояваха да се възприемат изцяло и безрезервно „европейските ценности“, а партията да се откаже от досегашните си структури и да се превърне в парламентарна партия, която се активизира органи­зационно само по време на избори. С подкрепата, която получиха  отвън и отвътре, тези „идейни движения“ успяха да овладеят партията и да наложат своите идеи и виждания за нейното устройство и политическия й жи­вот. БСП не бе забранена, разтурена, изолирана и оцеля в тези първи най-тежки години, дори се съвзе след уда­рите през 1996 и 1997 г. и победи с кандидатурата на тогавашния си председател на президентските избори в края на 2001 г. и му осигури втори мандат в края на 2005 г. благодарение на преображението си от един вид в друг, отказа от марксизма и превръщането си в анти­комунистическа.

С късна дата бяха реабилитирани отричаните ня­кога като особено опасни за комунистическата теория и практика идеи за конвергенцията на капитализма в социализъм, за мирно съвместно съжителство на иде­ологиите, отказът от теорията за класовата борба, за „капитализъм с човешко лице“, за всенародна партия без идеология и класови ограничения, за настъпилия край на идеологиите и, макар тихомълком – за настъ­пилия край на историята след триумфалната победа на либерализма и капитализма. Ред други теоретични кон­струкции бяха съчинени, за да покажат, че БСП наисти­на е вече нова партия въпреки нееднородния си състав и присъствието в нея на неотказали се от комунизма и марксизма членове и симпатизанти. В нейните програм­ни документи никъде не се споменава за социализъм и дори за отхвърляне на капитализма. Възприе се форму­лата, че БСП била за „пазарна икономика“, т. е. за капи­тализъм, но е против „пазарното общество“, т. е. срещу капиталистическото общество. Тази формула е напъл­но безсмислена и безсъдържателна, защото съдържа в себе си противоречия, които взаимно се изключват. За­щото обществото, което живее с пазарната икономика, не може да бъде друго освен пазарно. Но понеже звучи красиво и убедително, тя бе приета и споделена от леви­цата и прилагана в нейната „борба“ с десницата.

Идеологическото оправдание на БСП, е че приема ка­питализма, но ще го усъвършенства и ще придава „чо­вешко лице“, е в това, че дори пазарната икономика да е другото име на капитализма, то днешният капитали­зъм бил напълно различен от предишния, срещу който БКП е воювала; че сега той бил „икономика на знанието“, на новите технологии, че експлоатацията е премахната, понеже самите работници са акционери на собственост­та (да си припомним т. нар. „масова приватизация“ или „работническо-мениджърските дружества“, които при­ватизираха голяма част от социалистическата собстве­ност) и всички са собственици, които няма как взаимно да се експлоатират.

Левият антикомунизъм се проявява най-вече в бито­вата риторика на БСП. Напр. подигравките, че десните се държат като „болшевики“ или че доста от техните лидери са били членове на БКП за разлика от лидерите на БСП, или че някой от десните мълчал като „комунист на разпит“ и други подобни пошли „закачки“. „Болшеви­ки“ и „комунисти“ почти винаги се използват като от­рицателни оценки за неблагоразумие, опърничевост,  неотстъпчивост, тоталитарност, еднопланово мислене, враждебност към демокрацията.

Левият антикомунизъм се подхранва най-вече от от­каза на БСП и левицата като цяло от идеология. Голяма част от предишните й лидери, които са били в състави­те на ръководните органи на различни равнища на БКП, познаваха зле марксизма – макар че са преминавали обучение в партийни школи и дори са защитавали ди­сертации по проблемите на марксизма. Новите пък ня­мат нищо общо с неговата идеология, не са чели Маркс и Енгелс, а за Ленин имат представата като за злодей, която неолиберализмът им е насадил в техните обуче­ния в американски и западноевропейски центрове и фондации. Те мислят, че левицата ще може да се справи с постоянно изникващите пред нея политически пробле­ми и ще е способна да управлява държавата, следвайки напълно либералните принципи или принципите на европейската социалдемокрация. За тях е достатъчно една партия да е за социална държава, солидарност и со­циална справедливост, за да се отличава от десницата и провежда, когато е на власт, но и в опозиция, „лява поли­тика“. Макар това понятие „лява политика“ да е толко­ва мъгляво, неуточнено, та дори и нищо не означаващо. Ако бяха подготвени в марксизма, щяха да знаят една от основните постановки в „Комунистическия манифест“, че не е възможно пролетариатът, след като вземе власт­та, да задейства в своя полза буржоазната държава. Т. е. да извършва радикални изменения в икономиката и общественото устройство и неговите механизми, за да задоволява бедните, отрудените, работещите, страдащи­те, старите, болните, немощните, а не да угажда на ка­питала и неговата икономика. С такава идейна немощ и липса на идеология БСП, ще или не ще, е съучастник на либерализма и изпълнява безпрекословно повелите на капитала.

Но въпреки това капиталът никога няма да я възлю­би, да й вярва и толерира. Той може от време на време да прехвърля държавната власт върху нейните плещи, но никога не няма да я остави дълго да управлява. Нали именно затова всеки път, когато БСП побеждава на из­бори, срещу нея се надигат яростни сили, които не само й пречат да управлява (сама или в коалиция) нормално и успешно, но я демонизират и за дълго после я изхвър­лят от конкуренцията в парламентарните и местните избори. Дори и тогава, когато с нищо не е засегнала ин­тересите на капитала и богатите. Тя бива изхвърляна от управлението, защото стоящите зад нея не могат да бъдат единни, твърди, уверени в правотата си, щом са идейно объркани, неумели, разколебани и нямат голяма цел. Идеологическата немощ, обърканост и безпомощ­ност обезсилва все повече БСП и нищо чудно един ден да я изхвърлят от политическия живот. Тяхната идейна неопределеност роди мутанти от рода на СДС и ГЕРБ и политическия тип „Борисов“, профанира политика и опростачи обществото. Виждаме какво става в Европа и как европейската левица, от която БСП черпи идейни и политически сили, катастрофално намалява, изгубва се и е на път да изчезне напълно.

Световният капитал днес няма нужда от левица, за да прикрива егоизма и користолюбието си, нито да го защитава пред хората на наемния труд, когато стигне далеч в експлоатацията си. В нрава му е да мачка и уни­щожава всичко пред себе си – дори и най-големия си смъртен враг, когато той е неподготвен, идейно отсла­бен, не познаващ сам себе си и не знаещ как и защо да се пази. Това се вижда и в днешните ръководители на БСП, които не само не познават партията, която ръководят, но и нямат представа какво е нейното предназначение и социално-политическа функция. Затова я превръщат в нещо като немощна синдикална организация, протести­раща срещу нечестни обществени поръчки, битови неу­редици и грешки на властта. Не е достойно една дълго­летна партия с такива богати традиции да се определя единствено като „коректив на властта“ и „автентична опозиция“. Или да обещава единствено увеличение на заплати и пенсии, данъчни облекчения, подобрения в здравеопазването и образованието. Това не е истинска политика, а пошла имитация на активност и защита на бедните и слабите. Но друго не е възможно да се иска, когато една партия няма цялостна идеология и не знае към какво се стреми, за да произвежда от крайните си цели и намерения тактически ходове и практически ре­шения.

Левият антикомунизъм разстройва левицата, обезо­ръжава я, насажда й комплекси и постъпателно я разбо­лява и умъртвява. Това е нейната най-опасна „вътрешна болест“, срещу която тя днес не е в състояние да намери противоядие. А всъщност, истинският лек е отказът от досегашния път и завръщането към традициите. Призи­вите да се променя, за да бъде подготвена за новите пре­дизвикателства, с които я обсипват едновременно как­то нейните противници, така и лидерите й, са лъжовни и пагубни. Ако трябва да се промени, то тя е длъжна да се завърне към идейните си източници и към целите и задачите, чието постигане и разрешаване са й дали жи­вот и са я поддържали жива и боеспособна толкова де­сетилетия.

Отказът от марксизма, а с това и от социализма и комунизма като крайна историческа цел в развитието, към което тя се стреми, лиши левицата и от знания за същността на капитализма, за неговия непроменящ се нрав, въпреки че мени лицето и думите си, за законите на развитието му. Без такива знания е изключено да се води адекватна лява политика, да се анализира актуал­ното обществено-политическо и икономическо състоя­ние на държавата. Нека не забравяме, че самата БСП е създадена като революционна, комунистическа и марксистка партия. Отказвайки се от марксизма и превръ­щайки се по същество в антикомунистическа (колкото и да не й се иска да го признае и търсейки му различни евфемизми) тя се превръща в друг, противоположен на себе си политически субект. Разбира се, в днешните ус­ловия не е разумно да се говори за революция и смяна на системата. Това би й донесло неизброими трудности и нещастия. Но стратегическите цели не бива да се про­менят единствено от тактически съображения. И аз все повече се убеждавам, че исканата и налаганата промяна на партията не е тактически ход и тактическо приспосо­бяване към обстоятелствата, а дългосрочна цел и неот­менна задача на хора, които я разграждат и ликвидират.

Левият антикомунизъм е най-страшната метастаза, която левицата и най-вече БСП трябва да лекуват. Лече­нието не е само в смяната на риториката, а на същност­та; то е във възвръщането към изконните традиции, идеи и политически действия, в промяната на полити­ческата програма. Ако това сега не се осъзнае, ще настъ­пят черни дни само за нея, но и за народа и отечеството ни.

 

 

Доклад на Панко Анчев в рамките на дискусията „Антикомунизмът в постсоциалистическа България“, организирана от проф. Васил Проданов и проф. Ангел Димов и проведена на 7 юли 2018 г. в Руския културно-информационен център, гр. София.

 

Източник: сайтът 24 май, 26.09.2018 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Страна, която избира „библията на капитализма” на Айн Ранд, е обречена - Валентин Катасонов

  Защо Световната финансова криза от 2008 г. се заражда в Петербург на 2 март 1905 г.


Изминаха десет години откакто пожарът на финансовата криза, започнал в САЩ, се разпространи по целия свят. В Америка кризата избухна през 2007 г. на пазара за ипотечните кредити и хронологичните рамки на американската финансова криза са между 2007 и 2009 г. Хронологичните рамки на световната финансова криза са между 2008 и 2009 г. Причините за световната финансова криза от миналото десетилетия се запазват, дисбалансите на световната финансова система се засилват. Налице са всички признаци, че светът ще бъде залят от втората вълна на финансовото цунами и неговите разрушителни последствия ще бъдат несравнимо по-сериозни.

Повечето публикации на тема финансовата криза обръщат внимание само на непосредствените причини. На недопустимото лекомислие на политиката на американските банки, провеждали ипотечното кредитиране. На ниското качество на контрола от страна на финансовите регулатори, допуснали прегряването на финансовите пазари на САЩ. На отсъствието в другите страни на защитни бариери, които да могат да спрат вълната на финансовото цунами от Америка. Но всяко световно събитие има по-далечни причини. Така е и със световната финансова криза от миналото десетилетие.

Тезата ми е такава: световната финансова криза от 2008 г. се заражда на бреговете на Нева на 2 февруари 1905 г. Не искам да ви държа в напрежение, затова ще си го кажа веднага: на 2 февруари 1905 г. в Санкт Петербург се ражда момиче на име Алиса Розенбаум. През 1926 г. Алиса завинаги напуска Русия и заминава в „страната на чудесата” наричана Америка, където започва истинският ѝ живот. Началото на този нов живот се бележи от това,че Алиса Розенбаум в знак на разрив със стария си живот и „предразсъдъци” започва да се именува Айн Ранд. Казват,че „Айн” е финландски писател, по чието творчество се увлича Ранд, а самото „Ранд” и досега остава загадка. Някой издига версията, че под „Ранд” тя има предвид паричната единица на Южна Африка: видите ли, Алиса от детството си не е равнодушна на тема пари, но не мисли абстрактно. Тя е неравнодушна към долара и тогава тя трябваше да се нарича „Айн Долар”.

Тя не става банкер или финансист в Америка. Както отбелязват всички енциклопедии, нашата героиня е писател и философ. На перото ѝ принадлежат романите „Ние-живите” (1936), „Изворът” (1943), „Атлас изправя рамене (1957) и повестта „Химн” (1938) и редица по-малки литературни произведения. Най-голяма известност получават романите „Изворът” и „Атлас”. След „Атлас” Айн Ранд охладнява към литературата и се заема с философия, смятайки се за основоположник на направлението обективизъм. Ето някои от нейните философски съчинения: „За новия интелектуалец” (1961), „Добродетелта на егоизма” (1964), „Капитализмът: неизвестния идеал” (1966), „Новите леви: антииндивидуалната революция” (1971) , „Въведение във философията на познанието на обективизма” (1979), „Философията: кому е нужна” (1982). Към края на 50-те години тя започва да чете лекции в американските университети и дори получава степен почетен доктор.

Целият корпус от произведенията на Айн Ранд мнозина от почитателите ѝ наричат нова Библия – Библия на капитализма и на неолиберализма. Тя проповядва рационализъм и атеизъм, рафинира егоизма, призовава за ненавист към комунизма и всички форми на колективизъм (тя дори е подозрителна към семейството като колектив), отрича традиционните, особено християнските норми на морала, възвишава капиталистите като истински творчески хора, на чиито плещи се крепи обществото, с нескрито презрение се отнася към по-голямата част от човечеството като към маса лениви потребители. Ключовата дума на нейната философия е свободата: свободата от бога, от морала, от „предразсъдъците” на традиционното общество.

Особено внимание Айн Ранд отделя на икономическата свобода. Тя иска икономиката да се отърве от намесата на държавата: да се ликвидира държавният сектор на икономиката и да се отмени антимонополното законодателство, да се свалят всички бариери в международната търговия и трансграничното движение на капитала, да се направи завръщане към свободния пазар. На този пазар творците-капиталисти трябва да създават и умножават капитала. Капиталистите трябва да се освободят от плащане на данъци, нали данъците в крайна сметка се използват в подкрепа на слабото мнозинство, пораждат масов паразитизъм, който ще погуби човечеството. Капиталистите тя сравнява с титана Атлас, който държи на плещите си света. Атлас трябва да изправи рамене и да изхвърли „паразитите”. Повечето „паразити”ще загинат, но така им се пада – такъв е смисълът на философията на Айн Ранд. Тази философия е неразреден социал-дарвинизъм. Някои критици на Айн Ранд наричат нейните възгледи нова версия на расизма и фашизма, други оценяват творчеството ѝ по-внимателно – като образец за двоен морал. Същността на тази философия се изразява един от последователите ѝ Анатолий Чубайс: „Е ще измрат 30 милиона. Те не се вписват в пазара”.

Темата с парите, пазарите, търговията минава като червена линия през всичките произведения на Айн Ранд. Нейната библия на капитализма става мощна доза морфин, инжекцията с който временно оживява умиращия Запад. Още приживе Айн Ранд (тя умира през 1982 г.) вижда някои от плодовете на своята дейност. Английският министър-председател Тачър от 1979 г. започва да провежда курс на икономическа либерализация, получил името „тачъризъм”. След нея през 1981 г. американският президент Рейгън обявява за новия икономически курс под името „рейгъномика”. Впрочем Рейгън е очарован от идеите на Айн Ранд. Нейн поклонник е идеологът на монетаризма Милтън Фридман. Той пише, че тъй като същността на демокрацията е получаването на печалба, всяко ограничаващо пазара правителство е антидемократично – не е важно каква подкрепа има у народа. Дори и 100% да гласуват против пазара на честни избори – това не е демокрация.

Но какво отношение има тази пропагандистка идея за „икономическа свобода” към глобалната финансова криза от миналото десетилетие? Ето каква. В началото на 50-те години около Айн Ранд се образува кръг от почитатели на нейните идеи. Той получава името „Колективът”. В него има много млади хора, които се учат в престижни американски университети и с времето заемат важни позиции в бизнеса и във властта. От височината на тези позиции те прокарват на практика идеите на своята наставница.

Един от нейните ученици е Алан Грийнспан, директор на Федералния резерв на САЩ между 1987 и 2006 г. Преди това той заема много други постове – в частност е икономически съветник на президента Джералд Форд и който на церемонията по полагане на клетва е в Белия дом, съпроводен от двама души – от майка си и от Айн Ранд. Това е времето, когато Америка осъществява завоя си към „свободния пазар”. Именно при Алан Грийнспан активно се разгръщат процесите на икономическата и финансовата глобализации.

На поста ръководител на Федералния резерв Грийнспан се ръководи от заветите на своята наставница. Той признава: „Именно тя ме убеди в дългите нощни спорове, че капитализмът не е само ефективен и практичен, но и морален”. Влизайки в орбитата на големия бизнес и на голямата политика Алан Грийнспан запазва тясното си общуване с нея. През 1966 г. те заедно публикуват книгата „Капитализмът – непознатият идеал”. Основната част от книгата е написана от Айн Ранд, но в нея има три глави, принадлежащи на перото на Грийнспан (докато той заема поста президента на компанията Townsend-Greenspan)

Почти двете десетилетия, в които Грийнспан е начело на Федералния резерв са време на динамично развитие на американската икономика. Той се къпе в лъчите на славата. Разбира се, има моменти, когато икономиката на САЩ се тресе (например през 2000 г. се пука балона на т.нар. „доткоми”), но след това тя се възстановява. Алан Грийнспан провежда крайно либерална парично-кредитна политика и всячески поощрява развитието на финансовите пазари, в това число и тези на производните инструменти. Мнозина предсказват, че това няма да завърши с нищо добро – получава се надуването на огромни балони на различни сегменти от финансовия пазар: тези балони са длъжни все някога да се спукат. Първи се спука този на пазара на ипотечните кредити в САЩ година и половина, след като Грийнспан напуска поста председател на Федералния резерв.

През 2007-2008 г. всички в Америка си спомнят за Грийнспан. Той дава показания в Конгреса на САЩ  и е наречен един от основните виновници за кризата. Самият той през октомври 2008 г. признава, че някои негови прогнози са неверни и че САЩ не е трябвало напълно да се отказват от механизмите на държавното регулиране, особено в началния етап от формирането на балона на пазара на ипотечните кредити.

През 2007 г. се появяват мемоарите на Грийнспан „Епоха на сътресения”, където си спомня за своята наставница Айн Ранд и говори, че през десетилетията неговата привързаност към принципите на икономическия либерализъм не са се променяли. Не се отказва и от написаното съвместно с нея в книгата „Капитализмът.Непознатият идеал”. В „Епохата на сътресения” има и глава за Русия. Тя започва с епизода на срещата на Грийнспан с Андрей Иларионов (през 2005 г. уволнен от длъжността съветник на президента на Русия по икономическите въпроси). Иларионов се обръща към Грийнспан с въпрос: „Не искате ли по време на следващото си посещение в Москва да се срещнете с мен и моите приятели и да поговорим за Айн Ранд?”.

„Ако кажа, че бях поразен, значи да не кажа нищо. Ранд бе ярка привърженичка на свободния пазарен капитализъм и заклет враг на комунизма и интересът към нейните идеи в тесния кръг руски интелектуалци, имащи власт просто ме зашемети”, пише Грийнспан. Това не е просто интерес: няколко години по рано по време на презентацията на руския превод на една от книгите на Айн Ранд  г-н Иларионов я нарича свой кумир и един от най-великите философи на ХХ век…

Когато започнах да мисля за връзките между философията на Ранд и световната финансова криза имах съмнения дали това не е съвпадение? Но пред мен попадна книгата на американеца Адам Вайнер, чиито мисли буквално съвпадат с моите. Този американец е преподавател по руска литература и руски език в престижния женски колеж „Уесли”. Неговата книга, издадена през 2016 г. се нарича „Как лошата литература разрушава света. Айн Ранд и литературните източници на финансовата криза”. ((Weiner A. How bad writing destroyed the world. Ayn Rand and the literary origins of the financial crisis. NY: Bloomsbury Academic, 2016). Вайнер подробно и убедително показва, че Грийнспан е фанатичен последовател на Айн Ранд и че ако не я е имало, начело на Федералния резерв на САЩ нямаше да има никакъв Грийнспан. И може би никаква глобална финансова криза. „Програмирайки Грийнспан, Ранд залага тиктакаща бомба”, пише Вайнер.

Грийнспан днес е на 92 години и вече се е оттеглил. Но в Америка има и много други високопоставени лица, заразени с идеите на Ранд. Сред тях са бившият директор на ЦРУ, а днес държавен секретар Майк Помпео. Сред тях са президентът Доналд Тръмп, наричащ Айн Ранд свой любим писател.

Предвид любовта на Тръмп към творчеството на Айн Ранд може да се разберат и някои решения на президента на САЩ. Макар и външно Тръмп да провежда курс по засилване на протекционизма, във вътрешната икономическа политика се случва засилване на либералните начала (отказът от реформите в здравеопазването, свалянето на корпоративния данък, либерализация на екологичното законодателство, отслабване на закона Дод-Франк, който засилва държавния контрол над банките и т.н.).

Затова не е далеч и втората вълна на световната финансова криза. Неин епицентър ще стане Америка, където перифразирайки Маркс, идеите на Айн Ранд са „овладели масите” и са станали „материална сила”. В Америка романът „Атлас изправя рамене” заема по популярност второ място след библията.

Страна, която избира „библията на капитализма” на Айн Ранд, е обречена.

 

 

 

Източник: Фонд стратегической культуры

Превод: Поглед.инфо

 

 

 

 

неделя, 23 септември 2018 г.

СЕПТЕМВРИ - Гео Милев


 

 

1


Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла.

Из тъмни долини
- преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи:

по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци
вода
мътни вади
ливади
нивя
лозя
овчарски пладнища
глогини
изгорели стърнища
трънаци
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни

- без рози
и песни
без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:

на гърба с парцаливи торби
в ръцете - не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи
- стари и млади -
се спуснаха всички отвред
- като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове -
с викове
с вой
(зад тях - на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред

неудържими
страхотни
велики:
НАРОД!


2


Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
С л ъ н ч о г л е д и т е
п о г л е д н а х а   с л ъ н ц е т о!
Зората от сън се
пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните
склонове
- удар след удар -
заплющяха
луди
куршуми - олово.
Топове
като зинали слонове
зареваха. . .
Трепет и страх.
С л ъ н ч о г л е д и т е   п а д н а х а  в   п р а х.



3

Глас народен:

                    Глас божи

С хиляди ножа
прободен
народ -
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви -
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
- и писа със своите кърви:

                         СВОБОДЕН!

Г л а в а п ъ р в а:

                         Септември.

- Глас народен -
- Глас божи -
О боже!
подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце:
влей смелост
в нашето гърмящо сърце:
Не искаш ти никого роб -
и ето - кълнеме се в нашия гроб -
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта -

                        о нека!

но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован
нам -
вечна пролет на живия блян. . .
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами бог!

4

Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара
и Загора
Нова
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец

               (с поп Андрей)

- градове и села.

5

Народа въстана
- с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
- със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение -

(не гении
таланти
протестанти
оратори
агитатори
фабриканти
въздухоплаватели
педанти
писатели
генерали
съдържатели
на локали
музиканти
и черносотници)

А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
- скот като скот:

хиляди
маса
народ;

хиляди вери
- вяра в народний възход,
хиляди воли
- воля за светъл живот,
хиляди диви сърца
- и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
- в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени

                                          високо
                                          широко

над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:

Хиляди -
маса -
народ.

6

Блесна
над родни Балкани,
издигнали пъп
срещу небето
и вечното слънце

                                    светкавица
                                    - гръм

хрясна
право в сърцето
на гигантския
столетен
дъб.
Хълм подир хълм
ек  бързолетен
отпрати далек
през чуки
грамади
към стръмни долини
в каменни дупки
- пламтящо легло -
дето спят на витло
пепелянки и смолци,
в пещери
на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици

- и екота сля се
с далечно ехо:
екот и ропот
на водопади
потоци
порои -
бесни
рукнали в бездната
с гръм.

7

Започва трагедията! -

8

Първите
паднаха в кърви.
Метежният устрем
бе посрещнат с куршуми.
Знамената изтръпнаха
пронизани.
Планината гърми. . .
Там горе
далечни и близки хълми
потъмняха обнизани
с хора
- плъпнаха
черни редици:
редовни платени войници
и разлютена милиция.
Всички те знаят:
"Отечеството
е в опасност!"

                               Прекрасно:
                               но - що е отечество? -

И яростно лаят
картечници. . .
Първите
паднаха в кърви.
Зад далечните
върхове
забумтя артилерия.
Затрепераха
градове
и села.
Мъртви тела
- окървавени трупове -
застлаха
склонове
валози
пътища. . .
С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
- доубивани, стреляни
с шрапнели, фугаси
- бягащи в ужас на всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък
на изплашени баби,
деца и жени...
- - - - - - -

9

Войските настъпваха.
Под грозния звук на шрапнелите
изтръпнаха
и най-смелите:
в отчаяние
към небето издигнати голи ръце.
Ужас без слава
замръзна на всяко лице -
очи без страдание.

                       "Всеки
                         да си спасява
                        живота!"

По всички пътеки
ето спущат се рота след рота
- пехота
кавалерия
артилерия.
Бият атака
барабаните.
Паника
- високо
над изподраните
червени знамена -
бич от пурпурни пламъци вей.

Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд. . .
В последния миг:
"Смърт на Сатаната!"
извика
побеснял и велик -
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там

                           - в божия храм

дето бе пял литургия, ектении. . .

И се предаде.
"Да се обеси червения поп!
Без кръст - без гроб!"

До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето -
сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит -
без жал
без спомен
- на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит -
далеко
сякаш в грядущето. . .
- Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
- увисна -
език
между зъбите стиснал:

велик
сюблимен
непостижим!

10

Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани

- мрак и блясък
и гракащи гарвани ято -

Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет снижи се
всяка хижа и дом.
П о г р о м!
Трясък
продъни небесния свод.

11

Тогава настана
най-ужасното:
Бясно захласната
заудря в душите тревожна камбана
- удря, бие, звъни. . .
Нощта падна тъй ниско -
глухо и страшно заключена
от всички страни.
Смъртта
- кървава вещица сгушена
във всичкине ъгли на мрака
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
- дълги, безкрайни -
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О, нощ на безименни тайни!
- и тайни, и явни:

Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях - войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни:
Команда: стой!
"Огън" -
изтракаха пушки:
      Ку
           Клъкс
                   Клян -
"бий"!
             - залп.
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
"Шуми Марица. . ."
Окървавена. . .
В изпотъпкани ниви
трънливи
между бодил и високи треви
се валят червени глави
с накълцано обезобразено лице.
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла).
Непрестанно се носи страхотния марш на топора
ударил о кокал. Горящи села
озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади.
Пламнали клади
лизнаха със светотатствен език
светото подножие
на божия
престол.
Замириса на живо месо.
Ужасени отвис небесата
нададоха вик
блажените жители на светлия рай
- на бога свирепо Осанна -
Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.

12

Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила. . .

Ахил беше грубата сила.
Военния демон.
Ахил беше стар генерал
на Н. Ц. В. цар Агамемнон.
Ахил бе герой.
С безброй
кръстове, ордени, ленти. . .
Пиедестал
на реда и тишината
в страната. . .

Но днес ний
не вярваме вече в герои
- ни чужди, ни свои.

Троя бе опожарена и срината.
Приам и Хекуба загинаха.
Ахил тържествува. . .
- Какво е за него Хекуба? -
Душата му дива и груба
не чува
плача на свещената майка, разкъсъна
над безименни гробища с кърви оръсени
израснали в миг
- толкоз много -
безброй.
- Какво е за него Хекуба? -
Ахил бе герой.
Ахил бе верик.

Бич божий изпратен от бога.

Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.
- И загина

                    падна в позорно падение:

на убиеца вярна отплата.
Агамемнон уби Ифигирия

                     - и загина:

Клитемнестра уби Агамемнона

                      - и загина:

Орест със Електра уби Клитемнестра

                      - и загина. . .

Едничка остава
- стои и пребъдва
през вековете -
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие
- и  в с и ч к о  с е  с б ъ д в а.
Безсменна прищявка, игра и забава
на боговете.
Вековечен разцвет на божествена стръв.
Всяка смърт е за тях развлечение,
всеки вопъл - шега.
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Вседържителю Зевс

Юпитере
Ахурамазда
Индра
Тот
Ра
Йехова
Саваот:

- о т г о в а р я й!

Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева
на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
- К о й
и з л ъ г а   н а ш а т а   в я р а? -

Отговаряй!
Ти мълчиш?

                    Не знаеш?
                    - Ний знаем!
                    Ето виж:
                    с един скок
                    ний скачаме право в небето:

                     ДОЛУ  БОГ!

- хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:

                       ДОЛУ  БОГ!

и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни -

                         ДОЛУ  БОГ!

По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети -
ще се сбъдне!
- Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а  щ е  б ъ д е  р а й -
ще бъде!



Гео Милев, 1924 г.

Поемата е публикувана  в сп. „Пламък”  



 

 


 


 

сряда, 19 септември 2018 г.

Величава народна епопея – Щерю Наумов

 

Войнишкото въстание издига лозунга "Да живее Републиката!"

 

 

 

В своята тринадесетвековна история българският народ е написал много светли страници на величави битки и подвизи в името на своята свобода, прогреса и човешкото добруване. Сред тях с особена сила блести Войнишкото въстание на българските работници и селяни през 1918 г. - първото от четирите въоръжени народни въстания у нас против фашизма и капитализма, което постави основите на бойното кръщение на работническо-селското единство и началото на българското единодействие на комунисти и сдружени земеделци. Тази славна епопея и днес живее в паметта на признателните поколения и вече сто години е богат извор на поуки и патриотично вдъхновение.


През септември 1918 г. е записано едно от бляскавите събития на вечния стремеж на българския народ към свобода и социален прогрес. Всеки българин трябва да цени примера за мъжеството и доблестта на онези, които преди сто години тръгнаха от полята на Радомир.
Войнишкото въстание е народно въстание на работниците, селяните и трудовата интелигенция, облечени във войнишки шинели, които, вдъхновени от примера на руските селяни и работници, напуснаха окопите и насочиха пушките против виновниците за въвличането на България в кървавата разправа, довела страната ни до национална катастрофа.


Главната причина за въстанието са тежките страдания и кървавите жертви на народните маси в резултат на тригодишното участие на България в Първата световна война, в която тя бе хвърлена от Фердинанд и групировката около царската династия и реакционната буржоазия.
Три години войниците на фронта, работниците и селяните, всички трудови хора, понасят неимоверни бедствия и лишения. Три години по бойните полета изтича горещата кръв на народа! Три години онези, които тласкат България към катастрофа, разбойнически ограбват населението. Но корените на войната трябва да се търсят още по-назад във времето и преди всичко в откритото негодувание на работниците и селяните от жестоката експлоатация, от политическото безправие, от глада и мизерията.


Годините на войната засилват решителността на народа да обърне щикове срещу истинските виновници за своето нещастие, за бедността и пролятата кръв.
След тригодишни битки българските войници напускат окопите и се отправят към вътрешността на страната. Под лозунгите "Край на войната!", "Долу буржоазията!", "Да живее Републиката!" в септемврийските дни на 1918 г. започва внушителна епопея на масов народен героизъм.


Първият революционен акт на войниците е превземането на главната квартира на командването на армията в Кюстендил. Изправени пред заплахата от народно възмездие, Фердинанд и българското правителство са принудени да поискат примирие от съглашенското командване. Тогава от затвора са освободени Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Буржоазията се опитва да извлече политически дивиденти и да накара двамата да умирят войнишките маси. Опитът претърпява пълен провал.


Войнишките редици не се поддават. На 27 септември Райко Даскалов провъзгласява България за Република с председател на Временното правителство Александър Стамболийски и главнокомандващ републиканската армия Райко Даскалов. В Прокламацията се казва:
"Днес, 27 септември 1918 година, българският народ скъса веригите на робството, катурна деспотичния режим на Фердинанд и неговите помощници, обявява ги за народни врагове, прокламира се за свободен с републиканско управление народ и подава ръка на европейските народи за примирие и разбирателство. От днес цар Фердинад и династията му, бившото правителство са свалени. Всички войнишки началници ще изпълняват заповедите на Временното правителство на Републиката."


На 29 септември, разпределени в три колони, републиканските дружини се насочват към Бояна, Княжево и Горна баня. Верните на правителството войски отстъпват към централната част на София. Възниква реална опасност столицата да бъде завзета през нощта на 30 септември, но е взето решение това да стане рано на другата сутрин. Грешката се оказва фатална. На 30 септември, вместо настъпление на републиканската армия, започва кърваво настъпление на контрареволюционните сили. Въпреки решимостта на въстаналите войници да се борят докрай, въпреки безпримерния им героизъм при Княжево, Бояна, Горна баня и Владая, те са принудени да отстъпят под убийствения артилерийски огън на силите, защитаващи монархията и буржоазната власт. Правителствените войски разстрелват ранените войници, хвърлят бомби в превързочните пунктове, убиват зверски пленниците. Палачите не се спират пред нищо, за да задушат народния гняв и да хвърлят зловещата сянка на тиранията върху едно народно въстание.


Българските войници въстават не само срещу войната, но и срещу властта на буржоазно-монархическата клика, за републиканско управление. Те искат република на трудещите се. Ето какво казва за нея Райко Даскалов: "Република, построена на нови основи, нова стопанска структура. Република, в която няма да има социални неравенства, не ще има милионери и паразити, а хора, които ще живеят само от труда си. Трудът трябва да стане върховен принцип в новата държава."


Войнишкото въстание, макар и завършило с погром, изиграва важна роля в нашата история. Прекратена е кръвопролитната война, а Фердинанд е принуден да напусне страната.
Войнишкото въстание полага началото на решителните борби на нашия народ за мир и демократични свободи, които по-късно прерастват в борба за събаряне на буржоазното управление. Този забележителен акт на народния гняв тръгва отдолу, спонтанно.
Исторически факт е, че под влияние и на Войнишкото въстание здравите сили в БЗНС, като прогресивна демократична партия, станаха по-късно съюзник на БКП и под знамето на Отечествения фронт извоюваха свободата на България на 9 септември 1944 г.


Поклон и вечна слава на героите от Войнишкото въстание!

 

 

 

Източник: вестник ДУМА, 19 септември 2018 г.

 

 

 

 

 

петък, 14 септември 2018 г.

"С Ботевски дух" – документален филм за Стефан Продев

 

 

 

Филмът  (сценарий и режисура Петко Горанов, оператор Божидар Симеонов) предлага среща със забележителната личност на Стефан Продев.


Отвори тук - https://www.youtube.com/watch?v=MZtaFhGvKxA 


Личност с главна буква, оставила траен отпечатък в последните десетилетия на българската културна история - във времена на труден избор, който всеки трябваше да направи за себе си. Журналист с блестящо перо, интелектуалец от висок ранг, образец на гражданска почтеност и отговорност. Той остава не само кръстникът на левия вестник "Дума" (по аналогия на Ботевата "Дума на българските емигранти")   Продев създаде нова концепция, нова стратегия, вля нова енергия и превърна "Дума" в "камбаната на БСП". Във вестника, който съпровожда партията през страшните бури на Промяната.

Стефан Продев през очите на хора, които са го познавали, работили са с него, били са негови идейни съмишленици или опоненти - това е концепцията на Петко Горанов за филма. Пламен Енчев, Копринка Червенкова, Велислава Дърева, Велиана Христова, Таня Джаджева, Георги Йорданов, Снежана Тодорова, проф. Михаил Неделчев, Анжел Вагенщайн, акад. Светлин Русев, Иван Гранитски говорят за събрата-интелектуалец. В думите им присъства уважението към личността на Продев - явление в българската културна история от втората половина на ХХ век. Всички те се прекланят пред блясъка на неговото слово, високо оценяват верността му към каузата на живота му. Дори идейните му опоненти изпитват респект пред личността на големия публицист - в годините на жестока конфронтация не си позволяват хули и нападки, а само идеологически спор.

 

 

 

 

Неолиберализиралата се социалдемокрация се срива и може да изчезне, ако не се промени – проф. Васил Проданов

„Един призрак дебне европейските левоцентристки партии“ – написа през миналата година вестник „Гардиън“ – „призракът на ПАСОК“. На изборите през 2009 г. тази изглеждаща много мощна социалдемократическа партия спечели 43,9% от гласовете в Гърция. Само 6 години по-късно обаче катастрофира с нищожните 6,3% (1). Тогава това изглеждаше като локална ситуация заради икономическия фалит на страната.

Когато обаче и в Швеция – една от най-проспериращите страни в света, мечтата за милиони бедни емигранти – наблюдаваме социалдемократически упадък, това е показател за тенденция. Шведската социалдемократическа партия се разглежда като най-успешната партия в света. Печелила е всички избори от 30-те до 80-те години на миналия век с резултати между 44,6% и 46,2%. От 2006 г. насам обаче доверието в нея спада. На парламентарните избори тогава тя получи 35%, като загуби особено отчетливо подкрепа сред индустриалните работици и пенсионерите. В скорошните избори, проведени на символния за нас 9 септември 2018 г., социалдемократите в Швеция получиха 28,4%, като регистрираха най-ниския си резултат от 1908 г. насам.

Става дума за първата политическа сила в Швеция от 1917 г. насам, за партията, утвърдила необичайния успех на т. нар. „смесена икономика“, „функционален социализъм“ или „шведски модел на социализма“. Сега  тя постоянно губи избиратели и не може сама да направи правителство. Десният популизъм е във възход – дяснопопулистката партия „Шведски демократи“ увеличи подкрепата си от 12,9% през 2014 г. на 18% сега и стана третата партия в парламента, претендирайки за решаваща дума при формирането на правителство.

Ако трябва да търсим обяснение за тази тенденция, която влече социалдемократическите партии надолу, тя е в това, че от 90-те години насам социалдемокрацията прие глобалния пазар и базисните идеи на неолибералната политика. Нещо повече – на редица места, когато влязоха в управлението, социалдемократите отидоха към по-десни мерки, отколкото техните системни опоненти. Отказаха се от идеите за обществена собственост и регулация, от работническата класа като своя социална база, от някогашните идеи, свързани с Маркс и марксизма.

Така беше във Великобритания, където Лейбъристката партия тръгна по т.нар. „Трети път“, а лидерът ѝ Тони Блеър бе наречен „Тачър с панталони“. Такава тенденция се появи в Германия, където Социалдемократическата партия прие нова програма, т. нар. „Нов център“, и бе напусната от голяма група активисти, основали Лявата партия. Така беше и у нас, когато правителство със социалдемократическа партия намали данъчното облагане на корпорациите и богатите в размери, за каквито дори бащата и майката на неолибералната политика – Рейгън и Тачър, не биха посмели да мечтаят.

Сега обаче именно неолибералното статукво се пропуква и разпада. Началото бе поставено още през 2008 г., но процесът рязко се ускори с идването на Тръмп на власт в САЩ, с неговия протекционизъм и започнати търговски, валутни, технологически, икономически, хибридни, информационни войни и нова надпревара във въоръжаването. Когато капитализмът е в криза, както се видя след Първата световна война, социалдемокрацията дава път на десни, популистки, фашистки партии. През последното десетилетие наблюдаваме същата тенденция – на постепенна деградация, маргинализация и дори катастрофален разпад на социалдемократическите партии.

В Швеция от средата на 90-те години се засили ролята на свободния пазар, извършиха се съкращения на социални разходи и на реалното заплащане, нарасна неравенството. Данъците на най-богатите бяха свалени от 87% през 1979 г. на 57% през 2013 г. През 2012 г. средните доходи на най-високоплатената част от населението станаха 6,3 пъти по-високи от тези на най-ниско платените 10%.  Пет години преди това, през 2007 г., разликата бе 5,75 към 1, а през 90-те години бе приблизително 4 към 1.

В същото време през последните години в страната влязоха около 600 000 бежанци от Близкия изток, което породи конкуренция за жилища, работа, социални придобивки с по-бедната част от шведското общество. Засили се териториалното неравенство. В редица по-малки градове заплащането намаля, услугите се влошиха, а нахлулите емигранти предизвикаха възхода на „Шведски демократи“ с техния лозунг „Швеция за шведите“ (2).  В крайна сметка това доведе до срива на социалдемократите там.

В Швеция това стана със закъснение, защото мащабите на неолиберализацията бяха по-малки и се разгърнаха по-късно. Много по-бедствени се оказаха нейните последици в останалата част на Европа. Да вземем двете основни държави в ЕС, които даваха тласък на социалдемокрацията и бяха нейна основна опора, а сега стигнаха до най-ниското си равнище от Втората световна война насам.

Във Франция, от където произхожда изобщо понятието за лява партия и терминът „социалист“, за две десетилетия Социалистическата партия се срина от 23,5% в парламентарните избори през 1997 г. до 7,5 % през 2017 г. Накрая на мандата си като президент на Франция лидерът на ФСП Франсоа Оланд имаше одобрението на едва 4% от французите и неслучайно на президентските избори през 2017 г. неговият наследник Беноа Амон получи само 6,36%, а партията претърпя по същество катастрофален разпад.

В Германия, най-мощната държава в Европа, се зараждат основните идеи и се появяват главните идеолози на социалдемокрацията. Тя увлича след себе си огромно количество хора. Още в края на ХIХ век Германската социалдемократическа партия е най-голямата партия в света, но през последните десетилетия нейната членска маса силно намаля, а делът на гласоподавателите ѝ падна от 41% през 1998 г. на 21% през 2018 г. Тя продължава да губи доверие и според социологическите проучвания вече отстъпва по подкрепа на дяснопопулистката антисистемна „Алтернатива за Германия“.

В Дания за последните две десетилетия подкрепата за социалдемократите падна от 36 на 26%, в Холандия има катастрофален срив от 29 на 6%, в Португалия – от 50 на 34%, в Испания – от 35 на 23%, във Финландия – от 23 на 17%.(3)  В Австрия социалдемократите управляваха в продължение на много десетилетия след Втората световна война, а днес са в опозиция. В централноевропейски държави като Полша и Унгария социалдемократите вече са маргинализирани. В Италия социалдемократите на Матео Ренци претърпяха също историческо поражение и на власт дойдоха дяснопопулистки и евроскептични партии.

В България след 1989 г. БСП нямаше голям избор и за да получи признание и да оцелее, се социалдемократизира. Това обаче се случи точно във времето, когато западноевропейската социалдемокрация бе в кризисно състояние, от което реши да излезе, прегръщайки неолибералната глобализация чрез „Третия път“ на Блеър и „Новият център“ на Шрьодер. Този път се оказа път наникъде и постепенно доведе до ерозия социалдемокрацията в Европа като цяло. Затова и през 1994 г., когато все още  правеше първите си стъпки по пътя на социалдемократите, БСП дойде на власт с 43,50%. След това обаче тенденцията надолу подхвана и нея и на последните избори през 2017 г. тя получи подкрепата на 27,20 % от гласувалите българи.

Само Лейбъристката партия във Великобритания засега е изключение, в резултат на Брекзита и на това, че нейният лидер Джеръми Корбин никога не прие „Третия път“ на Тони Блеър и търси нови посоки на развитие на лявото. В останалите страни обаче тази тенденция липсва, а някогашните силни лидери ги няма. Начело са неизвестни имена. Милиони хора по света например някога знаеха името на лидера на ГСДП Вили Бранд. Колко са чували името на дамата, която днес стои начело на тази партия?

Липсват идеи как да се излезе от засилващата се системна криза. Неолиберализиралото се системно ляво-дясно пространство в различни европейски страни води до това, че избирателите на социалдемократическите партии се разбягват наляво или надясно, към антисистемни леви и десни партии. Този процес се ускорява. Ако не се промени, социалдемокрацията е обречена на окончателна маргинализация и изчезване.

 

Бележки
(1) Henley, Jon. 2017 and the curious demise of Europe’s centre-left, In: The Guardian, 29 Dec 2017.
(2) Roberts, Michael. Sweden in deadlock, https://thenextrecession.wordpress.com/2018/09/10/sweden-in-deadlock/, 10 September 2018.
(3) Taylor, Kyle. Swedish election highlights decline of center-left parties across Western Europe, In: Pew Research Center, http://www.pewresearch.org/fact-tank/2018/09/12/swedish-election-highlights-decline-of-center-left-parties-across-western-europe/, 12.09.2018.

 

 

Източник: сайтът „24 май”, 13 септември 2018 г.

 

 

 

 

 

 

неделя, 9 септември 2018 г.

Владимир Николов: Девети – празникът, за който не сме узрели

Не преврат, а революция

 

Вече четвърт век, с наближаването на Девети септември, в почти налуден алгоритъм ни се сипва едно и също – Девети е „най-черната дата” в историята на България, на която „пияните съветски пълчища извършиха „преврат”, „избиха цвета на нацията, унищожиха селото и натиквайки хората в панелките, разгромиха традиционните ценности на българина”. Предполагам вече са в ход многобройните и удивително еднообразни документалки за „злокобната дата” и „престъпленията на комунистическия режим”, в които наследници на „избития” цвят на нацията ни говорят за своите страдания на трудноразбираем селски диалект. На това дори не е необходимо да се отговаря. Все едно да застанете пред Дисни-фигурката на Лучников в София и да влезете в директен спор с нея.

Но пък можем много да се смеем над терминологията на антикомунистите.

Например клеймото „преврат”, което държавната пропаганда продължава да залепя на случилото се на 09.09.1944 г. Бих препоръчал на радетелите за това понятие да си направят справка за дефиницията „държавен преврат”. Още повече, че същите имат прекрасни образци за това отпреди Девети.

Държавен преврат е налице, когато заинтересовани обществени кръгове в сговор с военни овладяват държавния апарат, заменяйки законното управление (по силата на съответното законодателство) и установят контрол върху властовия инструментариум.

Дебело трябва да се подчертае, че превратът не променя обществено-икономическата система , а я утвърждава. Превратът обикновено се извършва, за да се предотврати смяна на системата.

Когато реакционните кръгове не са в състояние да си гарантират обществената доминация със съществуващите легални средства, поради настъплението на нови, прогресивни тенденции, които дават заявка за коренни преобразувания в обществено-икономическия модел, тогава тези реакционни кръгове в симбиоза със силовите служби (военни, полиция) установяват открита диктатура. Статуквото вече се пази с директна репресия.

Такъв е случаят с престъпния акт от 9 юни 1923 г. На тази дата сговористката клика с помощта на армията и на бандитите от ВМРО овладява структурите на държавния апарат, за да предотврати извършваните от БЗНС социално-икономически преобразувания (доколко всички земеделски реформи са били прогресивни е отделен въпрос, който не искам да засягам тук).

Огромна роля играе и страхът, породен от възможното преминаване на властта в ръцете на комунистите на по-късен етап – нещо което се потвърждава от последвалите репресии именно срещу тях. Т.е. превратът е инструмент за запазване на статуквото и възпиране на промяната. Абсолютно идентичен е и превратът на Пиночет в Чили.

Макар през 1934-1935 конкретната политическа конюнктура да е малко по-различна, тревогата от ерозията на буржоазната власт (по форма, защото обществото си остава силно патриархално) и възможна революционна ескалация (особено пък при наличието на СССР) дава мотив на реакцията да защити своите интереси, концентрирайки се около авторитарното управление на Борис .

Важно е да се разбере, че до 1944 г. обществената система е еклектична странност от капиталистическа правна рамка, патриархални порядки в бита и феодални остатъци в обществените отношения. Такова общество е закотвено в миналото, гледа с подозрение на обновлението и в обърканата си тревожност поражда репресии, намерили конкретен политически израз в неспирни преврати, лични и авторитарни режими, както и в откровени фашизоидни изстъпления .

Погледнато от този ъгъл можем да направим поне два извода:

  1. Деветосептемврийците няма как да извършат преврат, защото правителството, което заварват дължи властта си на по-раншен преврат, управлява в условията на непартиен модел и с наредби, а Търновската конституция е суспендирана. Деветосептемврийците свалят от власт едно незаконно по силата на установения с Търновската конституция правен ред правителство. Да кажем и нещо премълчавано – деветосептемврийците възстановяват действието на суспендираната от предишната власт конституция.

Дори и най-стеснената буржоазна трактовка на събитията от 9 септември не може да аргументира тезата си за преврат.

  1. Девети не е преврат, защото за разлика от автентичните преврати от 1923 и 1934, дава ход на множество мероприятия, чиято амбиция е да осъществят пълна социална и икономическа промяна, а както казахме никой преврат не се стреми към промяна, а само и единствено към запазване на съществуващия модел.

Затова Девети може да бъде определен по един-единствен възможен начин – революция.

И тук няма значение количеството революционери, които са взели участие в събитието (със сигурност не са били по-малко от щурмувалите Бастилията). Френската революция не се нарича революция заради нейната масовост, а заради тоталните трансформации на обществото, които следват от нея. Затова да оставим броенето за антикомунистите – дано да усвоят поне елементарна математика.

Девети е класическа революция, която национализира малкото реални индустриални предприятия, кооперира земеделската собственост и лиши от възможност едни групи хора да експлоатират други групи от хора.

Революция е, защото модернизира обществото:

технологично (индустриализация, механизация на селското стопанство, мащабна урбанизация, грандиозно инфраструктурно строителство – електрификация, канализация, язовири, пътища, включихме се в космическата ера, медицина, образование и пр.), и

социално – осъществи небивал до този момент социален напредък, установявайки режим на икономическо, полово и етническо равноправие. Никога в новата история на България съзнанието не е било толкова прогресивно и футуристично, колкото в първите две-три десетилетия след Девети.

Това е единственият период в българската история (поне в последните 150 години), в който обществото ни не живее заровило клюн в миналото, за да изкопае оттам повод за наивна гордост, а живее в бъдещето.

Само този който живее в бъдещето твори история.

За мен няма никакво съмнение, че Девети септември е истинският национален празник, който българското общество не е заслужило да отбелязва. Това е единственият ни празник, в който има белег на някаква напредничавост.

Да вземем някои от най-типичните и разпознаваеми празници в света – 4 юли (Денят на независимостта на САЩ) и 14 юли (щурмът на Бастилията). Това са празници, които отбелязват социални поврати . И нов светоглед – нацията, разбирана като съвкупност от равноправни хора, които се чувстват свързани около базови права и свободи, от преживяването на тези права и свободи и от решимостта да бъдат защитени. Можем да го наречем гражданско общество стига да се дистанцираме успешно от жълтопаветното съдържание на този термин.

Допълнителните елементи в националната конструкция – общ език, култура и пр. са вторично положени в националното здание и тяхното значение за обществената организация има по-скоро прагматично значение. Но основното – обединението около идеята за общност на равноправни граждани остава като централен стълб в скелета на националния организъм, а обществото функционира чрез осъзнаването, дефинирането, завоюването и защитаването на определени права и свободи (лични, политически и социални).

Така нацията се формира около два елемента – основният (гражданското общество, разбирано като мобилизация около права и свободи) и допълнителният (етническият елемент, маркиран от език и култура, който допълнителен елемент има ролята на помощно средство в реализацията на основният и базов стълб в националния строеж).

Много показателен е примерът с 4 юли – на пръв поглед изглежда, че това е обичайният празник за освобождение от външна власт, но Декларацията за независимост е заявка за нов тип обществена парадигма, в която хора с различен етнически произход са обявени за политически и лично равни, а привилегиите на база произход са недопустими. Не казвам, че всичко това е било реалност веднага след 4 юли 1776 г. – казвам, че тук имаме жизнена идея за общност с надетнически характер, която придава необходимата виталност на националното съзнание и привлича огромно количество хора, които биха искали да станат част от това.

За съжаление при нас съотношението между двата елемента на националното – гражданският и етническият е съвсем различно. В България (а и при другите балкански и източноевропейски държави) водещото в националното изграждане е етносът и неговите съставки – езикът, културата, традициите. Нацията се разглежда като продължение на рода, племето, като проекция на кръвно-родствената свързаност около „българщината”. Езикът, както и определени културни признаци, получават почти сакрален статут.

Нацията при нас си остава етнически феномен, а целта още от времето на Възраждането е единствено и само създаване на държава на българите.

Важният компонент в националното строителство – гражданският, т.е. нацията да се схваща като общност, обединена около права и свободи никога не получава развитие (макар че е имало мъгляви опити през Възраждането – Левски и Ботев), а заложените в Търновската конституция норми се оказват пожелателни. Добре знаем, че конституцията ни почти през целия период (1879-1944) е била под „арест”.

С оглед на тези особености в националното ни развитие е разбираемо защо за национални празници се приемат събитията от 6 септември, 22 септември, 6 май, в които можем единствено да компенсираме националната си депресия с етническа гордост. Може би 3 март би изиграл по-значима роля, ако Освободителната война се беше превърнала буржоазна революция. Но не би.

Девети е преломният момент, в който стават реалност редица права и свободи, създават се условия за изравняване на обществената роля на половете и се извършват конкретни стъпки за събуждане на културния живот на малцинствата.

 

 

Източник: Солидарна България, 09.09.2017 г.