Търсене в този блог

четвъртък, 28 декември 2017 г.

„КОМУНИЗМЪТ Е МЕЛОДИЯ, ТЯ ОСТАВА, ДОРИ ДА БЪРКАМЕ ТЕКСТА“ - Анжел Вагенщайн

 

 

 

                                                    Анжел Вагенщайн на 95 години

 

 

Да тръгнеш с лъжи срещу човек, осъден на смърт от фашистите, покорил света с филмите и книгите си, е загубена кауза. Световноизвестният сценарист и писател разбива клеветите на един антисемит, предизвикал буря от гняв в мрежата.

 

                    Интервю на Велиана Христова и Боян Бойчев за списание „Ново време“

 

 

- Джеки, ти знаеш, че в последните дни в мрежата тече вълна от гневни коментари по повод на едно антисемитско и фашизоидно писание на някой си Димитър Камбуров срещу теб и филма на американската режисьорка Андреа Саймън. Тя го направи в навечерието на твоята 95-та годишнина ‒ за живота ти, за твоите 52 филма, за книгите ти. Филмът вече е показан у нас, има голям успех в Ню-Йорк. Такова нещо не ни се случва всеки ден. Но въпросният „автор“ в портала „Култура“, представящ се за преподавател по литература, обяви филма за дело на „световната еврейска солидарност“ и хвала на „един убиец“, какъвто той те представя. В 90-те години, време на най-яростно синьо-червено противопоставяне, все пак имаше морални ценности, валидни за двете страни, за всички. Днес граници на моралното падение вече няма, да не говорим за политическото. Та дори синята емблема на 90-те Константин Мишев се потресе от появата на такъв откровен антисемитизъм. А този Камбуров преподавал и на студенти! Първо обаче, понеже той строи бълвоча си върху „факти“, да изясним конкретно ‒ убивал ли си хора, Джеки?

‒ През целия си живот нито веднъж не съм натискал спусъка на огнестрелно оръжие ‒ дори на онова, което е показано във филма! Дълбоко ме засягат обвиненията в убийства, каквито не си позволи спрямо мен нито фашистката полиция, нито фашисткият военнополеви съд ‒ Камбуров ги надскочи! И нека господинът не се съмнява в изхода на едно дело за клевета, с каквото ‒ нека е спокоен ‒ нямам намерение да си губя времето. Лихварското семейство Вартан Нишанян, за което пише, обект на нашата провалена акция, нито по време на акцията, нито след Девети не бе докоснато с пръст и си доживя до дълбока старост.

‒ Първата част на този текст е хвалебствен за филма за „доайена на културата“, чрез когото „България бива преоткрита на световната карта“. А втората част като че е писана от друг човек, крайно отрицателна и изпълнена с клевети към същия този „доайен на културата“.

‒ Може ли човек да е едновременно ангел и дявол, светец и грешник, добронамерен културен деятел и политически спекулант от красивите и умните? Може ‒ ако е разкрачен между тротоара на „Червената къща“ и „Отворено общество“, между реалността и способите за едно отвратително промиване на мозъците. Тогава мастилото от написаното върху страницата избива от обратната ѝ страна като мръсно петно, в което се смесват антисемитизъм, парафашистки пристрастия, клевети и пълно равнодушие към престъпленията на нацизма. В момента сме свидетели на една агресия на неофашизма, навсякъде. Дори съществува абсурдът на левия фашизъм ‒ това е крайният национализъм, патриотарството, от което има една стъпка до фашизма. Виждаме го вече това около нас и в политиката.

‒ А обвинението, че си направил филм, с който си качил на бесилото Никола Петков?

‒ Тук господинът явно бърка възрастта ми. Годината, за която става дума, е 1947-ма. Аз още не съм заминал да следвам кинодраматургия, не съм виждал „на живо“ кинокамера, не знам разликата между 35-милиметров негатив и умкер-филм, не знам нищо за филмовия монтаж, нито що е „мувиола“. Един пълен невежа в екранните технологии, за когото едва ли някой от тогавашната филмова фондация „Българско дело“ въобще е чувал. А комунистическото правителство, представете си, възлага на мен, именно на мен, да правя филм, който да легитимира пред световната общественост смъртната присъда срещу Никола Петков! Ай, ай, господин Камбуров!

В основата на тази клевета лежи една смехотворна клюка. Съчини я Радой Ралин в периода на силното си пристрастяване към СДС-наркоманията. „Не знам какво ми текна, Джеки, та да натопя тъкмо теб. Извинявай, ще оправя тази работа“. Не я оправи, тя си остана да тлее като нелепа и подсъдна клевета, за която г-н преподавателят Камбуров може да се счита за безусловно осъден. Вината може да е и моя ‒ толкова нелепа беше измишльотината, че дори не се постарах да я премахна от Гугъл ‒ да си стои като паметник на клеветата!

‒ Но според писанието следването си в Москва си получил тъкмо като награда за филмовото обесване на Никола Петков!

 ‒ Не знам за какво са получили награда другите първи 20-ина студенти от всички области на филмовото производство, които поради тогавашната липса на пътнически самолети заедно с още около 400 млади кандидат-металурзи композитори, химици, биолози, театрали ‒ бъдни строители на нова България, пътувахме с параход по Дунава, до съветското пристанище Рени. Последва уморително многодневно пътешествие с влак, през опустошена, превърната в развалини и пепел Русия, край напълно опожарени от немците селища, от които стърчеше само гората от каменни комини. Русия, в която и картофите бяха все още с купони, приюти и даде стипендии на хиляди чуждестранни студенти! Каква награда за присъдата над Никола Петков! Въпрос на политика? Да, на политика, защото сега е нормално да има „Америка за България“, а тогава да не е имало „Русия за България“? Според мен, с много по-идеална цел.

Трябва ли да се срамувам, че още в началния курс на Московската филмова академия ВГИК* написах като семестриална работа сценария за първия игрален филм на току-що пръкналата се Българска национална кинематография ‒ „Тревога“, по пиесата на Орлин Василев. Резултатът от това „домашно упражнение“ беше, че бях призован от ръководството на ВГИК и ми бе предложено да премина от първия в последния, четвърти курс, за да си напиша дипломната работа. А две години по-късно с един от основоположниците на националната българска кинематография се завърнахме от Международния кинофестивал в Карлови Вари с първата от бляскавата поредица награди за нашето киноизкуство ‒ за филма „Тревога“, по сценарий на студента от първи курс на ВГИК Вагенштейн Анжел Раймондович.

И пак: да се срамува ли България, че от 1919 година, когато Ленин подписва указа за създаването на филмова академия, Вагенщайн е първият чужденец, завършил ВГИК? И защо ли по случай 90-годишнината на този учебен институт за киноизкуство една телевизионна и няколко фотокамери една през друга снимаха „Диплом & 0001“ на един български кинематографист. Какъв майтап, господин Камбуров!

- И все пак, ти си бил партизанин. Как така не си настискал спусък?

‒ Един привиден парадокс за самодейци по история на Съпротивата, които още не са разбрали, че основната ударна сила на антифашизма не е въоръженият ѝ формат, а духовна, хуманистична, просветителска. Не съм натискал спусък през живота си. Парадоксално, защото бях член на партизански щаб. Но моята дейност бе чисто политическа ‒ аз осъществявах чрез Свобода Бъчварова постоянната връзка на щаба с организациите ни в Горна Джумая (Благоевград) и целия район около Струма. Влизах в града след пристигането на сутрешния влак, заедно с тълпата тютюноработници от складовете. И минавах през полицейските проверки с фалшиви документи, но невъоръжен.

По този повод да поспорим ли за Никола Вапцаров и дали е разстрелян, защото не бил „припознат“ като поет, а като терорист. Сякаш царят или Богдан Филов са имали грижата да „припознават“ кой е поет, за да го помилват. А като какви са били „припознати“ Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов? И целият „кървав стълб от бляскави имена, който ще потриса поколенията“, според думите на Антон Страшимиров? Не пишете глупости, докторе по история и теория на изкуството, защото очевидно не сте наясно по история и теория на фашизма!

Оставям настрана дребнавите и недостойни заяждания, подигравките за „мост номер едно“ и „тунел номер едно“ по новата широколинейна връзка Крупник‒Демир Хисар, строена от еврейски лагерници. Просто защото и до днес те така се водят по техническа документация! Еврейски лагери по цялото трасе на строежа ‒ до самото Беломорие? Много смешно, ха-ха!

Ужасяващото при един съвременен интелектуалец-веселяк от толкоз отвореното ни общество е, че той дори не реагира поне с една съчувствена или осъдителна дума на разказа за десетината часа, когато откритите вагончета на теснолинейката, натъпкани с вдигнати посред нощ от топлия юг премръзнали евреи от Кавала и Ксанти очакваха железопътните власти на гара Крупник да осигурят отнякъде необходимите „конски“ вагони на БДЖ за откарване към газовите камери на Треблинка! Нито думичка от просветения и остроумен хуманист.

‒ Всичко това е част от светлите и тъмните страни на човешкото съществуване. Ти си минал през войни, през антифашистката съпротива, през смъртна присъда и спасение, след това през възможно най-звездните мигове за един творец в световен мащаб, но и през под­слушвателните „бръмбари“ на Държавна сигурност, през съдбовна промяна на обществото и на самата комунистическа партия, през бутафорната демокрация в момента. Ако направиш своята равносметка, кога животът е бил най-нормален?

 ‒ Съжалявам, че ще трябва да повторя друг човек, да препиша през гърба на другарчето, както сме правили в училище: Ремсът*. Вече е казано, от Стефан Продев. Най-чистото, най-чудесното, най-пълното с надежда и хоризонти, най-любовното, така да кажа, време, когато ние се обичахме всички, бяхме чудесни, наивни, светли, честни! Никой нищо не искаше за себе си, всеки беше готов да даде всичко от себе си за нашата велика мечта, която сега дори не можем да формулираме. Какво всъщност искаме ‒ повишаване на пенсиите? Това го правят по-добре от нас десните правителства на Холандия, на Дания, на Швеция. Какво искаме? Завчера чета едно голямо писмо на Минчо Минчев в „Нова зора“, критика до Корнелия Нинова. Той през цялото време повтаря „нашият социален идеал“. Това ли е нашият идеал, не съм знаел. Аз съм вече 76 години в тази партия и не съм знаел, че моят идеал е социален ‒ винаги съм знаел, че моят идеал е социалистически. Не знам кой успя да замаже разликата между социална държава и социалистическа държава.

‒ Един поет беше каза, че животът е безкрайна съпротива. Ти срещу какво си се съпротивлявал и се съпротивляваш в живота?

‒ Не само срещу какво, а и за какво! Затова казвам, че идеалът ми е социалистически. Аз съм се съпротивлявал и се съпротивлявам срещу фашизма. Както виждаме, той се възражда в България в момента и случаят „Антон Тодоров“ е показателен. Това е откровен фашизъм, не знам дали всички го разбират. Съпротивлявам се освен това срещу капитализма. Защото фашизмът е един много отвратителен, но временен строи­телен материал на капитализма. Според мен, в момента капитализмът се намира в много дълбока криза и никак не ме успокоява, че ние се намираме в още по-дълбока криза. Идеологическа криза.

Кои са целите на капитализма вече криво-ляво се досетихме: пари, пари и пари. Кои са нашите цели обаче, ние не знаем в момента. Никой ясно не ги формулира. Вече живеем в други времена, това не са времената на Благоев, не са времената на диктатурата на пролетариата, на барикади, на „Вихры враждебные веют над нами“. Но ние нито формулирахме истински, откровено и честно нашите грешки и грехове, те трябва да бъдат изнесени, не заради това, че отиваме да се покайваме пред някакви висшестоя­щи, а за да потърсим нашите нови пътища към цел, която истински не можем да формулираме. Ние, заели кръгова отбрана ‒ макар и не без основание, се стараем да попремълчим нещо. Но дългото премълчаване на всичко непременно ни води до това, до което стигнахме ‒ една центристка социалдемократическа партия. Която много точно знае, че трябва с 4 лева да се повишат пенсиите, че трябва да имаме по-добри училища, по-добро здравеопазване. Но това го знаят и много добрите понякога западни буржоазни правителства. И го правят по-добре от нас, просто защото са по-богати и, позволявам си да кажа, вече май и по-умни от нас. Защото те имат ясни цели.

А нашата цел е да спечелим изборите. И какво после? Точно когато имахме пълно мнозинство от комунисти, започна деформацията на социализма. Или на това, което наричахме социализъм, но то беше само път към социализъм. Понякога го бъркахме, а съвсем накрая съвсем го сбъркахме.

А става дума за коренна промяна в обществото, на отношенията на държавата и личностите в нея, най-вече за коренна промяна в основния проблем над проблемите ‒ собствеността. Когато собствеността преминава от едни ръце в други ръце, от една държава в друга държава, от един вид в друг вид, тогава се сътриса планетата. Това преминаване на собствеността се нарича или война, или революция.

Ние сме ли в състояние да формулираме какво точно искаме? Долу, в кафенетата, старците си говорят за старите времена, когато всичко беше държавно. Сега само глупаци могат да мислят за това. Дядо Маркс и други преди него предложиха на човечеството една богата трапеза на бъдещето. Времето ни принуди да махнем много неща от тази трапеза ‒ не може да се случат вече. Но какво ще сложим на трапезата сега?

Ние в момента не можем да формулираме идеала. На митинги започнахме да носим само трикольори, а няма ли едно червено знаме, нещата отиват в друга посока. Моето убеждение е, че българският работник е много по-близък до турския или френския работник, отколкото до българския чорбаджия. И обратно. Ако народите осъзнаят това, сме победили. Гледам митингите и във Франция ‒ тук и там по някое червено знаме. Червеното знаме не е знаме на една партия, то е знаме на едно движение за коренна промяна на това, в което живеем и което не ни харесва. А ние скриваме това червено знаме, комунис­тите са отново в нелегалност. Все повече и повече ние се деидеологизираме в името на някаква близка цел, но не знаем каква е голямата ни цел.

Искам да ви напомня че когато БКП беше напълно разгромена след  1925 г. и имаше под 1000 члена в цялата страна, тя спечели общинските избори в София. Това, което сега голямата социалистическа партия не е в състояние на направи със своите десетки и десетки хиляди членове. Онези избори бяха денонсирани от правителството, Софийската комуна трая 10 дни, но това е величието на една идея! Нашата партия можеше да излъчва такова сияние и да привлича, че след пълния си разгром, изтръгната от политическия живот, спечели изборите в столицата. Струва си да си помислим над този факт.

Готов съм да се бия за това, че комунизмът е продължение на най-добрите страни на християнството. Християнството създаде идеал, който живее 2000 години, макар да има и своите тъмни векове. Комунизмът преживя своето тъмно време. Аз живях по времето, когато в Съветския съюз беше разстрелян целият антифашистки еврейски комитет, помогнал на СССР във войната срещу Хитлер ‒ без Еренбург, за когото се застъпи Сталин. Дойдоха други времена след това, с които тъмните времена се смесват, и не сме ги разделили. Ние не разделяме „гестапото“ и паралелната партия тогава, опитваме се да ги скрием зад прекрасните, чистите неща, станали при социализма, и това е наша огромна грешка, защото позволява противниците ни днес да плюят по всичко. С това ще се борим, казвайки истината и бранейки доброто, което бе направено.

 ‒ Искаш да кажеш, че трябва идеал, за да видят хората тъмните страни на живота, който живеем?

 ‒ Идеалът създава съизмерването. Ако виждаш около себе си мръсотия, корупция, бедност, егоизъм, всеобща лошотия, идеалът е този, който трябва да бъде противопоставен на реалността. Тогава се поя­вява и волята за действие. Струва ми се, че сега той леко се възражда. Има ли идеал, младежите тръгват по него, макар да е трудно достижим. Иначе има само отчаяние и апатия. Или бягство през Терминал 2. Ние още нямаме куража, а и знанията, да реформулираме привлекателния идеал в новото време, в което живеем.

- Някои казват, че социалдемокрацията е бъдещето на партията. Какво би им отговорил?

‒ От социалдемокрацията някога се създаде партията. Социалдемокрацията, това е един тежък компромис, който до голяма степен пожертва бъдещето на партията, на комунизма. Социалдемократите мразят комунистите повече, отколкото са мразели фашистите. Ако знаете историята на Хитлер и идването му на власт, то се дължи преди всичко на противостоенето на комунисти и социалдемократи.

‒ Говориш за коренна промяна, ще ни я позволят ли?

- Кой да ни позволи!? Ако ти не откъснеш ябълката, тя няма да ти падне на главата.

‒ Веднъж вече допуснаха Октомврийската революция, втори път ще ни позволят ли такава промяна?

 ‒ Няма да бъде тази промяна, ще бъде по друг начин. Октомврийската революция? Не забравяйте, че Ленин дойде в запечатан вагон от Германия. Първите няколко месеца на Октомврийската революция са финансирани от кайзера. Защото Октомврийската революция вдигна един лозунг: „Мир!“ Германия по това време е закъсала до край, тя се нуждае от мир. Тя вижда в Октомврийската революция съюзник, по-късно вижда главния си враг. Но в първите месеци Германия и кайзерът виждат мир в това „Вся власть советам“. Виждат спасението на Германия. Октомврийската революция спаси Германия.

‒ Ти винаги казваш това, което мислиш, а такива хора са неудобни. Усещал ли си се неудобен ‒ преди 1990 г. и сега?

‒ Аз за първи път влязох в Партийния дом след Десети ноември 1989 г., поканен от Лилов. Преди това бях в изолация. Никога на 24 май не съм бил канен на поляните в Бояна. Някъде в средата на 80-те години имаше едно презаписване на членовете на партията. И тогава в Дома на киното Свобода Бъчварова поиска думата и попита защо през всичките тия години никога Анжел Вагенщайн не е бил член на партийното бюро. Предложи ме за член на бюрото и ме избраха единодушно. За първи път след Девети септември бях член на партийно бюро. Една седмица по-късно ме повика Мария Ненкова, която беше секретар в Съюза на филмовите дейци и работеше и по партийна линия, и ми каза: „Ти беше избран в партийното бюро, обаче бюрото на Ленински район не одобрява твоя избор“. Ето това са начините, по които се влияеше да бъдеш послушен, да бъдеш верноподаник. Това е истинската дума ‒ верноподаник. Не трябва хората да са верноподаници, те трябва да са будни граждани. Между гражданин и верноподаник има огромна разлика и тази разлика я има и в партията.

‒ Ти 76 години си член на партията, веднъж написа: „Не ми прощават верността“. Какво значи това?

‒ Ами да останеш верен, това значи през цялото време да държиш за правдата, да останеш верен на принципите и на идеята, а не да премълчиш, че партийният секретар е идиот или корумпиран.

‒ Много откровено говориш, някои се страхуват от това, което казваш. Защо го смятат за опасно?

‒ Това е било във всички общества. И в християнството. Смятат те за еретик, ако изразиш по някакъв въпрос съмнение, че Тома е съчинил Възкресението, че такова нещо я е имало, я е нямало. И ти си еретик, край. Ние просто преповтаряме създадени стереотипи в човешкото мислене. Кога човек е неудобен, неудобен е тогава, когато не е съгласен с нещо. Предполагам, че такова нещо е имало и в Древния Рим, и винаги. Да имаш право да се съмняваш ‒ това е голямо право, свещено право.

‒ Има ли нещо, заради което би направил компромис с принципите си?

‒ Целият ни живот е компромис. Според мен компромисът е един от основните закони на живота. Човечеството по пътя на компромисите е станало от маймуна на човек, правейки компромиси с природата, с навиците си. Компромисът е строителен материал на живота ни. Сега ние сме в условията на един грамаден компромис, нашето всекидневие е един непрекъснат компромис между идеала и тъжната реалност, в която живеем. Фактът, че живеем и не сме се обесили още, показва компромис.

‒ Всеки човек има учители, приятели, съмишленици, които са оказали влияние върху живота му. Те никога не са много. Кои са твоите хора в този смисъл?

‒ Баща ми. Никой толкова много не ми е повлиял, колкото баща ми. Бях едно босоного дете в Пловдив, когато се занимавах с разпространение на нелегалния вестник „Работническо дело“. От много малък баща ми ме подготвяше, много ми е говорил за комунизма. Цял живот сме живели много зле икономически. Тежка емиграция във Франция заради левите идеи на баща ми - на всяка страница на паспорта му пишеше „без право на работа“. Оттогава знам наизуст „Интернационала“. После ‒ пак в Пловдив, там организацията на партията беше много силна, няма друг човек, който е оказал върху мен толкова силно идеологическо влияние

‒ Ти каза, че се съпротивляваш срещу капитализма. Но в момента капитализмът господства навсякъде. Какъв е начинът да се противопоставим?

‒ Голяма слабост според мен е, че нашите учени не анализират кое в капитализма е лошото и кое е доброто, защото в него има и добри, конструктивни неща. Кое създава творчеството в капитализма и кое е отрицателното, което ние искаме да премахнем. Китайците го разбраха и за някакви 20 години след онова безобразие на маоизма ‒ „Културната революция“, която разруши половин Китай, успяха да излязат пред Съединените щати. Те съчетаха това, което е конструктивно в капитализма, с големите и светли идеи на комунизма. В съветско време интелигенцията в СССР беше емоционално активна. Аз ли не познавам Михаил Илич Ром, той ми е учител! Той идваше при мен, отсядаше при мен, когато снимах в Германия. Те всички бяха в известен смисъл опозиция. Но ние живеем в един драматичен преход, без да знаем къде отиваме. Това е въпрос на учени, които трябва да седнат, да работят, да създадат модела на обществото, което наричаме социалистическо ‒ как то ще изглежда при новите условия, в новата среда, в тази нова планета, в този принципиално нов живот. Да не забравяме, че Комунистическият манифест е зрял 200 години.

 ‒ Казваш, че изкуството е оръжие. Защо според теб днес в България то сякаш няма тази сила и мощ, то не „стреля“, позагуби се?

‒ Чалгата не се е загубила ‒ онова изкуство между хашиш и разпуснатост. Тя се развива, влияе, разрушава цяла една структура, създавайки нов свят, в който живее голяма част от младежта. Това е тяхното изкуство. Случайно ли е, че все по-малко хората четат Чехов, Достоевски, българските големи автори? За да оцеляват, издателите издават онова което се купува, а се купуват глупости. Макар че тук и там изскачат филизи на великолепни автори, които не си ги и чувал, които са като семе на едно бъдеще. Но в момента в криза сме ние, нашето изкуство, в криза са Чехов и Достоевски. Чалгаджиите не са в криза.

‒ Но така човечеството ще се качи обратно по дърветата и няма да разбере тези филизи, за които говориш.

‒ Не съм толкова песимистично настроен. Мисля, че човечеството преживява цикъл на дълбока криза. на дълбоко вътрешно разрушение. Такива цикли преживява периодично и християнството. В момента католицизмът преживява такъв цикъл. Обратно, православието преживява ренесанс, особено руското. Това ви го казва атеист до мозъка на костите си.

‒ Може би това е защита срещу външната агресия, така както православието в България е било не толкова религия, колкото отпор срещу външния поробител, срещу чуждата агресия. Но да се върнем към предишната ни тема. Джеки, спомни си края на твоя филм „Допълнение към Закона за защита на държавата“ - комунистите са разбити и избити, скупченото население мрачно гледа в земята, жандармите смятат бунта за отрязан от корен, но изведнъж погледите се вдигат изумени към хълма, където се вее, изникнало сякаш от никъде, едно червено знаме. Ти май че по природа си оптимист. Това червено знаме какво означава?

 ‒ Всичко, писано от поети, ще се сбъдне! Гео Милев. Комунизмът е мелодия. Това е една песен. Човек понякога забравя думите на песента. Думите ‒ това е нашата програма и т.н. Но най-важното е мелодията, тя ти остава винаги. Комунизмът е мелодията на една важна песен, на която невинаги знаем думите и ги бъркаме понякога. Тази мелодия се нуждае от петолиние и на това петолиние има ключ. Ключът е това, което определя хармонията. Този ключ е идеален. Държат го поети, художници, композитори, духовността, романът, приказката, „Червената шапчица“ държи този особен ключ към едно петолиние, от което следва мелодията. Някой може да смени думите, но важно е да запазиш мелодията!

 

 

 

Източник: списание „Ново време“, брой 5-6, септември-октомври 2017

 

 

 

 

 

 

Бележити дати и годишнини за 2018 година


 

200 г. от рождението на Карл Маркс - 5 май 1818 г.

170 г. от публикуването „Манифест на Комунистическата партия“ – 21. 02.1848 г.

170 г. от рождението на Христо Ботев - 06.01.1848

160 г. от рождението на Вела Благоева – 29.09.1858

155 г. от рождението на Алеко Константинов – 13.01.1863 г.

145 г. от гибелта на Васил Левски – 18.02.1873

140 г. от Освобождението на България от  турско робство – 3 март 1878

140 г. от рождението на Ана Маймункова - 26 юни 1878

 140 г. от рождението на Пейо  Яворов – 13.01.1878

130 г. от рождението на ген. Владимир Заимов – 08.12.1888

100 г. от създаването на Червената армия – 23 февруари 1918 г.

100 години от Войнишко въстание и 100 години от Радомирската република

90 г. от рождението на Че Гевара – 14.06.1928 г.

 

*        *       *

 

140 г. от Освобождението на Кюстендил от турско робство – 29.01.1878

125 г. от създаването на Кюстендилската партийна организация – 21.02.1893 г.

100 г. от рождението на Стоян Лудев – 10.10.1918




 

 

четвъртък, 21 декември 2017 г.

Коледно - Боян Бойчев

 

 

 

Идват светли празници. Дни, в които неусетно ставаме по-добри, човечни и отзивчиви. Или поне, би трябвало...

Отново се втурваме по магазините, обхванати от предпразнична треска и желанието да зарадваме близките си с някой желан подарък. Чудесно е да видиш радостта в очите на другия, светлината в блесналия с благодарност поглед.

Но Коледа не са само подаръци. Коледа е самият дух - топлината на семейното огнище, вярата в доброто и в справедливостта... Неща, които сякаш много често забравяме, устремени в забързания си делник.

"Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си." Това трябва да помним на Коледа, когато се надпреварваме колко по-скъп подарък да купим. Не е необходимо, и най-малкият дар, но от сърце, е по-скъп и от най-модерната джаджа и маркова дреха.

Устремени към лъскавите витрини, нека не забравяме и че за някои те са "отрупани с безброй жадувани неща" и витрината е граница, която те не могат да преминат. Нека не забравяме, унесени сред празничните маскаради, че за мнозина животът е "тежък, скучен", "без маска и без грим" и хапе жестоко.

Затова и коледните дарения, коледните акции за благотворителност са нещо хубаво и благородно, но само когато са от сърце, а не когато са начин да бъдеш забелязан в обществото или служат за почистване на замърсена съвест.

Нека не забравяме, че богатствата и парите, към които се стремим с хищнически инстинкт, убиват не само човешкото в нас, но и много други хора чисто физически. Малко по малко, ден след ден.

Живеем в свят, изграден от несправедливости. Свят, който се крепи върху неравенството на хората. Свят на чудовищно разделение. Нима е справедливо една шепа хора да живее в богатство и лукс и да държи в ръцете си световните богатства, за сметка на останалата потъпквана и манипулирана маса. И между тях - удобният буфер на средната класа, надяваща се един ден да бъде допусната горе.

И кого честваме на Коледа? Онзи, с двете ризи ли? Попитайте облечените марково, по колко ги имат в гардероба.

"Два свята, единият е излишен!" Тези пророчески думи ще продължават да звучат, докато има неравенство. Докато някой не се реши да счупи витрината.

Отново е Коледа. Затова идете при най-близките си хора и ги зарадвайте, стоплете ги с обичта си. Подарете им подаръка, който истински ще ги зарадва. Подаръка, от който имат най-много нужда. Но най-вече им подарете надежда. Надежда, че светът може да бъде по-добро и справедливо място за живеене.

 

 

Източник: вестник ДУМА, 22декември 2017 г.




 

събота, 16 декември 2017 г.

Високата цена на отказа от класова борба – Янис Варуфакис

 

 

 

Политическата атмосфера в Англосферата е препълнена с буржоазна ненавист.

В САЩ т.нар. либерален истаблишмънт е убеден, че е бил ограбен от битката на «жалкото сборище», използвано от хакерите на Путин и зловещите вътрешни разработки на Фейсбук.

Във Великобритания възмутената буржоазия страда от това, че подкрепата за изхода от ЕС в полза на безславната изолация остава неизменна, независимо това, че процесът може да се опише само като хаотичен Брекзит.

Диапазонът на анализа на явлението е зашеметяващ.

Ръстът на войнствения парохиализъм от двете страни на Атлантика се изучава от всички гледни точки, които човек може да си представи: психоаналитическа, културна, антропологическа, естетична и от гледна точка на политиката на идентичността. Единственият ракурс, който остава в значителна степен неизследван, това е този, който държи ключа към разбирането на случващото се: неспирната класова война, избухнала срещу бедните от края на 1970-те години.

През 2016 година, годината на Брекзита и Тръмп, двата показателя, които, както обикновено бяха игнорирани от най-проницателните аналитици на елита, обясниха ситуацията.

Според данни от Федералния резерв, в САЩ над половината от американските семейства нямат право да получават кредит, който би им позволил да си купят дори най-евтиния автомобил на пазара  Nissan Versa на цена 12 825 долара.

В същото време в Обединеното Кралство над 40 % от семействата разчитат само на кредит, за да изхранят себе си и да покрият потребностите на семейството си.

Уилям Окам, британски философ от 14 век, има превъзходен постулат, че, обърквайки се в обясненията, ние трябва да избираме това, което има по-малко варианти от всички и е най-просто от всички останали варианти.

При цялата  ловкост на аналитиците от елита на САЩ и Великобритания излиза, че те са пренебрегнали този постулат.

Не желаейки да признаят засилващата се класова война, те непрестанно прибягват до теорията на заговора за някакво си влияние на Русия.

Независимо от това, че тези страхове са тясно свързани с войнстващия парохиализъм, те имат слабо отношение към най-дълбоката причина — класовата война срещу бедните хора, за което свидетелстват данните за достъпността на автомобилите в САЩ и кредитната зависимост на голяма част от населението на Великобритания.

Някои относително богати избиратели от средната класа също подкрепяха Тръмп и Брекзит.

Но голяма част от тази подкрепа бе на база на страха, предизвикан от това, което те виждат — как бедната класа е изпълнена с отчаяние и ненавист, а перспективите за децата им са твърде мъгляви.

Преди 20 години същите либерални аналитици култивираха невъзможната мечта за това, че глобализацията на финансиализирания капитализъм ще донесе процъфтяване за болшинството.

Във времето, в което капиталът става все по-концентриран в глобален мащаб и по-войнствен към тези, които са собственици на активи, те декларираха, че класовата война е завършила.

По силата на ръста на работническата класа по целия свят, дори при това, че в Англосферата работните места и перспективите за заетост намаляваха, тези елити се държаха така, все едно работническата класа е останала в миналото.

Финансовият крах през 2008 година и последвалата Велика рецесия погребаха тази мечта.

Независимо от това, либералите игнорираха този неоспорим факт, че гигантските загуби, понесени от квази-криминалния финансов сектор, са били цинично прехвърлени на гърба на работническата класа, което за елита нямаше никакво значение.

При цялата своя прогресистка самооценка, елитът игнорира разширяващите се класови разслоения и ги замени  с класово-сляпата политика на идентичност, което беше най-големия подарък за токсичния популизъм.

В Британия, Лейбъристката партия беше твърде робски настроена, за да спомене за засилващата се класова война срещу болшинството след 2008 година, което доведе до появата на Партията на независимостта на Обединеното Кралство с нейния Брекзит парохиализъм.

Излиза, че приличното общество не обръща внимание на това, че вече по-лесно се влиза в Харвард или Кембрдиж, ако си черен, отколкото, ако си беден.

Те съзнателно игнорираха факта, че политиката на идентичността може да бъде толкова спорна, както апартейда, ако й позволим да влезе в качеството й на лост за игнориране на класовия конфликт.

Тръмп не изпитваше никакви угризения на съвестта, ясно говорейки за класата, и независимо от това лицемерно прегръщайки тези, които са твърде бедни, за да си купят автомобил, а да не говорим за изпращането на децата им в Харвард.

Брекситьорите също прегръщаха «обикновения народ». Така правеше Найджъл Фараж, пиещ в пъбовете с  «простите момчета».

И когато големите групи работническа класа се обърнаха против любимите синове и дъщери на истаблишмънта (Клинтънови, Бушовци и Камерънци), подкрепяйки войнствения парохиализъм, политическите наблюдатели осъдиха илюзиите на «боклука на обществото» за капитализма.

Но не илюзията за капитализма доведе до недоволството, което подкрепи Тръмп и Брекзит.

По-скоро това беше разочарованието от умерената политика, която засили класовата война срещу тях.

Както и следваше да се очаква, прегръдките на Тръмп и Брекзитьорите с работническата класа, която винаги ги въоръжаваше с избирателна власт, рано или късно се насочи към интересите на същата тази класа.

Така Тръмп използва подкрепата на работниците за въвеждането на скандалните данъчни реформи, чиято гола амбиция се състои в това да се помогне на плутокрацията, докато в същото време милиони американци се сблъскват със съкращаването на медицинските услуги, а понеже дефицитът във федералния бюджет продължава да се раздува, следват по-високи дългосрочни данъци.

По такъв начин правителството на британските Тори, което отстояваше популистките цели на Брекзита, неотдавна обяви за намаляване на социалните, образователните и данъчните преференции за бедните слоеве от населението с няколко милиарда фунта. Тези съкращения съответстват на сумата, с която бе занижен корпоративният данък и данък наследство.

Днес истаблишмънта, формиращ общественото мнение, който поразително отхвърли значимостта на социалната класа, съдейства за политическата среда, в която класовата политика никога не е била по-актуална, токсична и по-малко осъждана. Говорейки от името на управляващата класа, състояща се от финансови експерти, банкери, корпоративни представители, собственици на СМИ и крупни отраслови функционери, те действат точно така, като, ако целта им е да предадат работническата класа в мръсните ръце на популистите и техните празни обещания да направят Америка и Британия «отново велики».

Единствената перспектива да се цивилизова обществото и да се детоксикира политиката е новото политическо движение, което по време на новия хуманизъм ще укроти зловещата несправедливост, която създава класовата война.

Съдейки по тяхното грубо обръщение към сенатора от САЩ Бърни Сандърс и лейбъриста Джеръми Корбин, либералният истаблишмънт, излиза, че се страхува от подобно движение повече, отколкото от Тръмп и Брекзит.

 

 

 

Янис Варуфакис е бивш финансов министър на Гърция, професор по икономика в Атинския университет.

 

Превод и редакция: Петя Паликрушева

Източник:  Информационна агенция News Front