Търсене в този блог

понеделник, 19 март 2018 г.

"Ритуално жертвоприношение" на патриарх Кирил – Чавдар Добрев

 

 

 

Злоба и подигравки затъмниха посланието, с което той дойде: "Русия получи православната вяра от България"

Честно казано, очаквах по време на честването на 140-годишнината от Руско-турската война да се случи "ритуално жертвоприношение" на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил. Невъзможно беше в страна, в която русофобията е визитна картичка на нейния елит и на най-гледаните електронни медии, патриарх Кирил да се "отърве" само с  благодарности. Соросоидите-неолиберали търсеха повод да бъде оплют и заклеймен патриархът на Русия и той беше намерен в огорчението на негово Светейшество от провокациите на русофобите в дните на празника.

Фабулата на провокацията - "Омразният и покварен руски патриарх-плутократ",  се разви след отпътуването на Кирил от София като "публична защита" на българското ни достойнство на свободни хора. Сигурен съм, че никога, в никаква страна, патриарх Кирил не е бил така жестоко бичуван, подиграван, злобно коментиран, осъдително оценяван, както у нас (дори и в Украйна, в която православната църква е в разкол, не е така!).

 Ето някои от провокациите, които запълниха празничното всекидневие на Трети март. Първа теза на провокаторите. Русия обявила война на Турция поради чисто егоистични интереси - да овладее Проливите и да подобри имиджа си в оркестъра на Великите сили в Европа. Втора теза. Руско-турската война влиза в остро противоречие с идеала на Васил Левски и на останалите ни възрожденски дейци, работили за самостоятелно освобождение на отечеството. Трета теза. Българското опълчение, а не толкова руската армия ни е освободила. Четвърта теза. Въздишки по химерата "Ако Западът ни беше освободил...", макар че в онзи период колективният Запад, по думите на Бисмарк, не би пожертвал костите и на един померански войник за отвоюването на свободна и независима България. Пета теза. Преднамерено в телевизионни репортажи и в слова на български политици и държавници "изчезват" лексемите "Русия", "руска армия" руски народ" и пр. с цел да се омаловажи приносът на руската държава.  Затова пък зачести замесването на словосъчетанието "руска армия" с имена на народности, чиито синове тогава служат под знамената на руския император. Шеста теза. По-добре България да бе останала под турско "владичество", вместо да ни освобождава окупационната армия на Руската империя. Седма теза. Трябва да благодарим главно на Западните държави за нашето освобождение, а не на Русия и руския народ. И т.н.

Няма как руският патриарх да не се е засегнал като гражданин на велика държава от този информационен и политически разгул, от това преиначаване на историческата истина, от такова нагло пренаписване на Руско-турската война. И да не реагира! Реакцията му беше побрана във възгласа - "Огорчен съм..."

Вярно е, че и аз не очаквах в прицела на критиката на руския патриарх да попадне президентът Радев, тъй като неговите прояви и речи, в сравнение с тези на останалите български политици и държавници, бяха далеч по-обективни  по отношение на Русия, излъчваха почит и признателност към нейната роля в Освободителната война. Огорчението на патриарха вероятно е било предизвикано от придружаващия текст, свързан с тържествената заря-проверка. В него не се говори за "финландци, поляци, украинци", но се споменават  държавите "Финландия, Полша, Литва, Украйна". И въпреки това тонът в изказването на патриарх Кирил можеше да бъде по-изискано дипломатичен. Още повече, че той се намира в  държава, в която всяка фраза на човек, пристигнал от Руската федерация, се гледа под лупа.

Допускам, че патриарх Кирил отправя укори към президента Радев и поради друга причина. Счел е, че българският президент и по конституция олицетворява не само българския народ, но и политическия му и икономически елит. А този елит, откъдето да го погледнеш, от дясно на ляво, или от ляво на дясно, в голямото си мнозинство е готов да предаде православна и славянска Русия на мига, само и само да заслужи похвали от Големия  задокеански брат. Иначе патриарх Кирил и на паметника на Шипка, и на различните богослужения се произнасяше с огромен пиетет за българския народ, прекланяше се пред неговата историческа мисия.

По всичко личи, че на срещата си с руския патриарх президентът Радев се е държал като национално отговорен държавник, който със завидно достолепие отстоява интересите на България, давайки свидетелства за своите дълбоки ангажименти с българската участ и история.

Не ме учудва, че сега в публичното пространство се фокусират не положителните  оценки патриарх Кирил, казани при заминаването му, за респектиращите качества на президента  Радев, а единствено неговите критични реплики ("назидателния му тон"), които засягат  неблаговидната роля на българска политическа класа. А тези реплики, характеристики и оценки са справедливи и точни, макар и нелицеприятни!

 Вече изтъкнах, че в дните на честването системно и целенасочено течеше на пълен ход пропагандата срещу Русия и руските хора! В електронните медии "гастролираха" познати с русофобството си журналисти, които предоставяха екрана най-вече на отрицателите на Русия. Т.нар. алтернативно мнение беше замразено във фризера. Десетина дни след отпътуването на патриарх Кирил получи публичност и коментарът на президента Радев за разговора помежду им. Общо взето, с типичния за него рационализъм Румен Радев формулира своята гледна точка към събитието. Тази гледна точка издава самочувствието на човек, готов да пребори всяка трудна ситуация,  която подлага на изпитание неговия човешки морал и българска съвест.

 Румен Радев отбелязва, че патриарх Кирил е стъпил на българска земя като духовник, а си е отишъл като политик. В "политик" и "политика" президентът влага отрицателно значение, подразбирайки такива гледища и дейности на духовника, които са в противоречие  с църковния канон. Споменах вече, че извън може би сбъркания адрес на посланието на руския патриарх, в критичните му оценки не намирам нищо укоримо! Като в съда: "Истината и само истината!".

Всъщност, невъзможно е историческият път на религиите и на техните институции да бъде разделен от политиката. Вгледайте се в средновековната и възрожденска летопис на католическата църква, за да се убедите какъв решаващ дял в нейната дейност се пада на политиката. От друга страна, нима конфликтът на  Руската православна църква с болшевиките не съдържа политически основания? Когато дарява  средства и съкровищницата си за победата над фашизма в началото на агресията на Хитлерова Германия срещу Съветска Русия, Руската църква  извършва политически акт. Спасяването на българските евреи с помощта главно на Българската православна църква е политическа активност, която бламира Закона за защита на нацията и антиеврейското фашистко законодателство. Не е ли сходно положението с религиозните институции на юдеи, на ислямисти или будисти? Пък и кой е наредил човеколюбието на църквата да се сепарира от участието й в политиката? Патриарх Кирил не крие, че е руски патриот и че поддържа от своята висока позиция възродителната и родолюбива политика на президента Владимир Путин! Дали сегашният вой срещу патриарх Кирил не е тъкмо заради тесните му връзки с Кремъл?

Президентът Радев смята, че критичната реакция на патриарх Кирил не е отклик на емоции и спонтанно раздразнение, а представлява резултат на "политическа режисура": "Вярвам - подчертава президентът, - че Негово Светейшество е бил въвлечен в нея. Убеден съм, че в Москва ще осмисли случилото се". Да осмислим казаното. Лайтмотивът на фразата е, че патриарх Кирил са го  "въвлекли" в "политическа режисура", в своего рода политически заговор срещу България и българите. Лично аз съм убеден, че такава "политическа режисура" в Русия не съществува и че патриарх Кирил, с неговия богат житейски, религиозен и политически опит, не би могъл да бъде вкаран в капана на каквато и да е "политическа режисура". Съгласно формалната логика, ако продължим съждението на президента, най-близко до ума е източникът на тази "политическа режисура" да се потърси във фактори, които стоят по-високо от патриарха в йерархията на днешното руско общество. Но подобно допускане само по себе си е безпочвено.

В изявлението си президентът Радев подчерта, че признателността ни към Русия е на свободни хора, които помнят и уважават миналото си, но благодарността не може да е за сметка на достойнството. Тук президентът явно има предвид българския народ, който наистина помни и уважава миналото си и чиято благодарност не може да е за сметка на достойнството му. И този негов красноречив жест няма как да не бъде подкрепен от всеки гражданин на България.

Ще направя някои уточнения, отново по линията политическия ни елит и народа!

Струва ми се, че специално използваният от Румен Радев термин "свободни хора" би могъл да бъде допълнително нюансиран. Бих се съгласил изцяло с президента за "свободните хора", ако има предвид преди всичко българския политически елит, на който действително му е широко около врата. Но народът? Може ли да бъде наречен "свободен" народ, чиито властници го принуждават да изпълнява чуждоземни повели и чиято територия е осеяна с военни бази на чужда държава? Каква свобода е правото на бедняка, както пише Анатол Франс, да спи под мостовете на Сена? Свобода в условията на тотална деиндустриализация и обедняване на населението! На демографска катастрофа! На привидна независимост на словото! Свобода, която съществува в условно наклонение!

Похвално е обещанието на президента Радев да работи за възраждане на българо-руските отношения. Дано успее в това си начинание! И дано "другите", които според него са съсипвали години наред тези отношения, му позволят!

Провокациите, погрешните или правилни интерпретации на 140-годишнината на Руско-турската освободителна война няма как след време да не изтекат в канализацията на злободневната събитийност. Но посещението на патриарх Кирил ще остане в историята на България и Русия с неговото признание, с което той дойде - че без българското православие, без българското четмо и писмо, без българските богослужебни книги, нямаше да ги има руското православие, руската велика култура, руската велика държава. Цитирам дословно:  

 "Без българското православие нямаше да има и руско православие. Чрез българското православие руският народ получи основите на Православната вяра от България".

 

 

Източник: вестник ДУМА, 19 март 2018 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нова книга на Христо Проданов

 


Дигиталната икономика и бъдещето на капитализма, С, Изд. комплекс - УНСС, 2018, 360 стр.

 Съдържание

УВОД

ПЪРВА ЧАСТ

ТЕХНОЛОГИЧНИ РЕВОЛЮЦИИ И ПОЛИТИКОНОМИИ

ПЪРВА ГЛАВА

ОТ ДОИНДУСТРИАЛНИЯ КАПИТАЛИЗЪМ И МЕРКАНТИЛИЗМА ДО ТРЕТАТА ИНДУСТРИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ И НЕОЛИБЕРАЛИЗМА

1.1. Технологиите и формирането на политикономическата система на ранния капитализъм

1.2. Първата индустриална революция и класическата политикономия

1.3. Втората индустриална революция и политикономиите на силната преразпределяща ресурси държава

1.4. Третата индустриална революция, отделянето на икономиката от политиката и неолибералният тип политики

ВТОРА ГЛАВА

ЧЕТВЪРТАТА ИНДУСТРИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ И ДИГИТАЛНАТА ИКОНОМИКА

2.1. Четвъртата индустриална революция

2.2. Политикономия на дигиталната икономика

2.2.1. Експоненциалният растеж на дигиталните технологии

2.2.2. Промени в икономическата подсистема

2.2.3. Промени в политическата подсистема

2.2.4. Държавите и битката за технологично лидерство

2.2.5. Промените в социално-икономическата структура на обществото и потребността от държавата като регулатор

2.3. Експоненциално ускоряване на времето и засилена неравновесност на системите

2.4. Какви са възможните бъдещи политикономически системи

ВТОРА ЧАСТ

ТРИ ВЪЗМОЖНИ МОДЕЛА НА ИДВАЩИЯ ДИГИТАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ

ТРЕТА ГЛАВА

ДИГИТАЛНИЯТ ОЛИГАРХИЗИРАН ФИЛАНТРОПИЧЕН КАПИТАЛИЗЪМ

3.1. Филантропията като инструмент за компенсация и легитимация на растящото социално неравенство в различни периоди

3.2. Четвъртата индустриална революция и „епохата на филантрокапитализма“

3.3. Дигиталната филантропия

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ДИГИТАЛНИЯТ НЕОСОЦИАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ НА БАЗОВИЯ ДОХОД

4.1. Трансформацията на системните лeви и десни икономически политики при различните индустриални революции

4.2. Ерозията на социалната държава и растящото неравенство

4.3. Универсалният базов доход като основа за трансформация и оцеляване на сега съществуващите системни леви и десни

4.4. Политикономическата дискусия за универсалния базов доход

4.5. Експерименти по въвеждане на универсален базов доход

4.6. Технологични революции и намаляване на работното време

ПЕТА ГЛАВА

ДИГИТАЛНИЯТ ФАШИЗЪМ В ЕПОХАТА НА „ПОСТ-ИСТИНАТА“

5.1. Тенденции на криза и разпад на либералната демокрация в епохата  на дигитален капитализъм

5.2. Ролята на дигиталните технологии в разпространението на  фашизма

5.3. Фашизацията на неолибералната държава

5.4. Основни проявления на дигиталния фашизъм

ТРЕТА ЧАСТ

ТРИ ВЪЗМОЖНИ МОДЕЛА НА ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ ОТВЪД КАПИТАЛИЗМА

ШЕСТА ГЛАВА

ДИГИТАЛНИТЕ ПОСТКАПИТАЛИЗМИ

6.1. Двете понятия за посткапитализъм и технологичните революции

6.2. „Обществото на сътрудничеството“ на Джеръми Рифкин

6.3. „Проектът нула“ на Пол Мейсън

6.4. Доколко реалистични са моделите на дигиталните посткапитализми

СЕДМА ГЛАВА

ДИГИТАЛНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

7.1. Какво ще стане с трите основни ценности на социалдемокрацията

7.2. Идеите за дигитален социализъм, кибер-социализъм, информационен

социализъм, мрежови социализъм

7.3. Платформените кооперативи

7.4. Социалното предприемачество и дигиталните технологии

7.4.1. Защо възникна потребността от социално предприемачество

7.4.2. Поява и развитие на социалното предприемачество

7.4.3. Ролята на дигиталните технологии в социалното предприемачество

7.4.4. Форми на социално предприемачество

7.4.5. Разпространение на социалното предприемачество

7.4.6. Оспорването на възможностите на социалното предприемачество

ОСМА ГЛАВА

ДИГИТАЛНИЯТ КОМУНИЗЪМ

8.1. Промени в представите и възприятията за комунизма като модел на бъдещето през първата, втората и третата индустриални революции

8.2. Кой и как ще извърши промяната

8.3. Маркс и противоречията на дигиталната икономика

8.3.1. Кибер-Маркс

8.3.2. Дигиталният Маркс

8.4. Аргументи и практики на поява на „технокомунизъм”, „киберкомунизъм”, „дигитален комунизъм”, „инфокомунизъм”

ЗАКЛЮЧЕНИЕ