Търсене в този блог

понеделник, 8 април 2019 г.

Фантомни болки – Анжел Вагенщайн

 

                                                          „Как солдат, обрубленный войною,                                                               бережет свою единственную ногу..."

                                                                                      

                                                                                       Вл. Маяковский

 

"Фантомна болка" е медицински термин, означаващ болката в отдавна ампутиран крак - да речем, в липсващия му палец, или сърбеж в дланта на ръката, липсваща поради небрежно боравене с механичен трион. Чувство за продължаващото съществуване на анатомичен орган, който отдавна си загубил, но оставил спомен за себе си и съхранен сякаш от старателен архивар някъде в потайно ъгълче на мозъка.

Медицината обаче не е означила с термин душевните болки по онези, погълнати от суетите на деня, далечни цели и мечтания, болезненият спомен за загубени битки и погубени другари, за попилени по ветровете измамни надежди, които неусетно изтекоха като златен пясък между пръстите и останаха да съществуват само във фантомната реалност на сънищата. 

През вековното ни и противоречиво битие от Бузлуджа до "Позитано" те са много - спомените за победи и поражения, за забравени обещания, променено или подменено бъдеще. Те наистина са много, фантомните болки от загубени по Пътя ценности, от онези попилени светли примери за беззаветно служене на един велик идеал и на понесените в негово име безпримерни мъки и изпитания. Но и порочно премълчаните грешки и грехове, белязали като километражни камъни стръмния ни път от Вчера към Утре...

"Ветровете на времето - казва една старинна еврейска поговорка - изсушават сълзите от Стената на плача. Изсушават ги, продължава поговорката, ала по камъните й остава солта..." Солта като фантомна болка на камъните по разрушения Храм! 

И моята душа е изпитвала и продължава да изпитва остра фантомна болка за зверски погубени спътници по стръмнините на един идеал, за предателства и словоблудни имитации на съпричастие, за подменени или забравени в крайпътните канавки ценности. 

Една от тях, от моите фантомни болки: 

...Бях петнайсетгодишен, когато в тъмна нощ непознати и мълчаливи мъже, водени от шепота на баща ми, докараха с каруца и свалиха в нашия зимник сандъци с книги. Досещах се - местеха от скривалище на скривалище укривана от полицията нелегална литература. 

От онази нощ започна моето самодейно и самотно ограмотяване - часове прекарвах в заключеното отвътре мазе, докато майка ми не затропа на вратата, че е време да си лягам. Четях, и четях, и четях! Запомнил съм заглавието на първата, най-първата си прочетена книга за Пътя, който ми предстоеше да измина - след безбройните ми Тарзани и Томсойери, пиратски набези и йо-хо-хо бутилки ром: "МИХАИЛ БАКУНИН  - АЗБУКА НА КОМУНИЗМА". 

И тъй, започнах с "Азбуката", докато се науча да свързвам буквите й в думи и мисли, мислите в идеал, идеалът в партизански пистолет "Валтер" 9 мм, милиметрите - в дължината на въжето под случайно неупотребеното бесило на Сливенския затвор. 

Оттогава знам колко непреодолима може да бъде притаената в душата болка по претърпени поражения и загубени хоризонти, но оцелели и в паметта на хората, и в онези умни книги, които мълчаливи мъже криеха из софийските зимници, по селски читалища, сеновали и сиромашки колиби. Къде са сега тези книги, къде е читалнята на "Позитано" и лампичките със синьо-зелени абажурчета на всяка масичка, и къде са двете мили библиотекарки, които ще ти донесат желаната може би стара, износена или обгоряла книга от онези сандъци в мазето - за да си спомним откъде сме тръгнали и какво сме попилели по Пътя? Няма ги нито библиотеката, нито читалнята, нито двете библиотекарки. Измислих ги - с тъга и носталгия. А бяхме четяща нация, може би една от най-четящите в Европа! Бяхме! 

Помня възторга на Иля Еренбург, когато от просто любопитство надникна в една овчарска колиба някъде из Рила, и откри в дъното й грубо скована поличка с десетина книги. Тогава той написа, за да узнае светът, че България е онази грамотна страна, в която дори овчарите четат книги, докато стадото пасе!

А къде са експонатите от десетките музеи на революционното движение, пръснати някога из; цялата страна и днес попилени из мазета и сметища - храна на плъхове и историческо безгрижие. Няма отговорен партиец деец, когото да не съм молил на  да се даде указание това разпиляно съкровище да бъде прибрано и докарано на "Позитано" - за онези времена, когато ще стане възможно да имаме Национален музей на революционното движение. Изслушваха ме учтиво - ние сме партия от учтиви и възпитани люде, но никой не си помръдна и пръста, за да спасим това, което е оцеляло. Или се срамуваме от нашето минало? 

Тъжно ми е да го пиша - боли ме палецът на душата!

А да помним миналото си - и славното, и не толкова - но да го помним е съдбовно! 

Например паметта като нелечима фантомна болка, унаследена от Разгрома (Велислава Дърева, "Атентатът'1925"), обявеното военно положение и последвалото диво и кърваво клане, потресло цяла Европа. Тогава партията на българските комунисти бе практически напълно унищожена. Според авторитетни изследвания в цяла България оцелелите са между осемстотин и хиляда разпилени из страната случайно неоткрити и неразстреляни нейни членове. Това вече не беше онази влиятелна революционна организация, а спомен за нещо, което е било и повече не съществува! И при тези условия на повсеместен терор, през 1932-ра единствено СПОМЕНЪТ за тази несъществуващата партия спечели общинските избори в София, столицата на окървавена България. Уникален парадокс в политическото ни битие! Тя просъществува едва десетина дни, тази Софийска комуна, панически разтурена от правителството, което в смут обяви нови избори. 

По различно време подобни фантомни комуни, незабавно смазвани от фашистката власт, изникнаха и гаснеха като мигащи звезди във Варна, Кюстендил, Ловеч, Нова Загора, Плевен, Самоков, Сливен, Карабунар...

Толкова за силата, за спомена и фантомната болка на една наранена нация. Остава висящ въпросът: днешната партия на "Позитано" фантомен спомен за онази партия ли е, заздравяла рана, протеза на липсващ крак или е съвършено друг политически субект, чиято единствена красива и далечна цел е лелеяно мнозинство в Парламента? 

И имаме ли визия какво искаме да постигнем отвъд тях, отвъд поредните избори и отвъд хоризонта - там където се ражда дъгата? 

Времената се менят, оста на Земята е променила наклона си и звездата, към която сме се стремели някога, вече не е на същото място в политическото пространство. В астрономията това явление се нарича  "паралакс". И това, към което сме стремели вчера, не е същото, към което ще се стремим утре. Кое е то, бъдещето на нацията в нашите представи и как го формулираме? Защото способността да се променяш, без да изневериш на същността си, е основа на еволюцията - и при живите организми, и в политиката.

И като наричаме партията си "столетница", какво означава онова ритуално ежегодно възкачване на десетки хиляди хора на Бузлуджа - тържество на една обновена партия с далечно минало и далечни исторически цели или панихида за мъртви идеали? 

 Толкоз. Боли ме палецът на душата.

 

Източник: вестник ДУМА, 8 април 2019 г.

 

 

 

четвъртък, 4 април 2019 г.

Краят на левицата – Валентин Вацев

  

 1. Дебатът в левицата е част от живота на левицата. А мълчанието по този въпрос е мрачен, терминален симптом и затова дебатът е не просто възможен, а необходим.

Според мен, следва да се започне с няколко методологически изисквания и формални условия, произтичащи от природата на левицата.

За разлика от картофите и зелето, които, когато и където ги посадиш винаги дават един и същ резултат, левицата е контекстно (времево и пространствено, културно и исторически) зависима. Затова за мен са във висша степен съмнителни опитите (най-често с „транзитологически” амбиции) да се изработи един обобщено абстрактен модел на „ средно-аритметична левица” по чиято динамика да се съди и да се вадят изводи за „левицата изобщо”. Единственото съдържателно нещо, което може да се твърди за една така моделирана левица е, че тази госпожа не съществува.

Следва да се направи една терминологическа бележка, която обаче има принципно естество. Тази бележка касае самото съдържание на понятието „ляво”. Преди известно време, проф. В.Проданов написа една, сама по себе си много полезна, справка за историята и появата на „левицата”. Но като приветствам тази справка, заради нейния исторически правдив характер, аз ще използвам повода да посоча, че уважаемият автор е нарисувал не толкова исторически портрет на левицата изобщо, колкото е очертал с едри щрихи появата и развитието на различни социалистически, социалдемократически и комунистически движения в посочения период. Да се говори за левица изобщо и за нейното развитие, дори при всички стремежи на автора да бъде исторически конкретен, означава да се застане на границата на един исторически неверен и затова ненужен есенциализъм. Всъщност, от Френската революция до наши дни се е развивала не някаква абстрактна, обобщена левица. През уречения период са се развивали, влизали са в разцвета си или са западали различни конкретно исторически не форми на „лявото изобщо”, а специфични инициативи и движения със социалистически, социалдемократически или комунистически тип. Те, разбира се, по никакъв начин не могат да се разглеждат като форми-проявления на някакво абстрактно обобщено „субстанциално ляво”. Всички те, в цялото си историческо многообразие, са не проявления на някаква трансисторическа и следователно извънвременна Платонова същност. Без съмнение, между тях има много еднакви черти. Но общото между тях съществува не само в техните сходства, но и чрез различията им, понякота твърде съществени.Затова е решително невъзможно, т.е. категорично неправилно всички явления от този тип, при цялата им конкретно-историческа специфика да се подстригват под едно и също гребенче на абстрактната трансисторическа левица. Ако се действа така, резултатът може да бъде само един и същ – субстанциализация на абстракцията и производство на нови абстрактни същности. Заедно с Окам, аз не приемам този метод – същностите наистина не бива да се умножават.

Донякъде полезен в този методологически проблем ми се струва, че би бил преходът от релативно адресиране (при който не само лявото, но и дясното неизбежно се субстанциализират и заживяват мистичен живот, като слезли на грешната земя и придобили сетивна плътност абстрактни извън-исторически идеи) към т.нар. абсолютна адресация на историко-политическата реалност.Този подход изисква социализмът да се нарича социализъм, комунизмът да се нарича комунизъм, а на социалдемокрацията да се даде името социалдемокрация. Твърде различни са тези явления и твърде често са изпълвали историята със своите сблъсъци, за да могат да се разглеждат като прости филиации на една и съща трансисторическа (и затова самотъждествена) „лява идея”. Затова смятам, че всички опити да се напише историята на „лявото изобщо” са методологически порочни със своята трансисторичност.

Оказа се, че релативната и абсолютната адресация, макар и еднакво ефективни при решаването на комуникативния въпрос за назоваването, се различават съществено в своите методологически проекции – опасността от ненужна субстанциализация и внасянето в методологическото поле на анализа на ненужни същности е значително по-голяма при релативния подход. При него е естествено и неизбежно релационните характеристики (ляво и дясно) да се субстанциализират и да заживяват фантомен живот на общо, което живее само езиково. Такава опасност има и при абсолютното адресиране, но според мен тя е значително по-малка и по-лесно се поддава на методологически контрол.

По този начин, методът на релативната адресация, като начин на мислене и на ориентация в българската политическа действителност става причина да се произвеждат абсолютно превратни представи, съответстващи по парадоксален начин на една абсолютно превратна действителност. Именно превратността на българската политическа действителност става причина за нейното превратно осмисляне. По един непостижим, абсурден и напълно превратен начин българските политически „субектности” са подредени (или се самоподреждат) по някаква напълно въображаема и несъществувала изобщо никога от ляво към дясно, или обратно „абсциса”. Резултатът на тази превратна мисловна идеологическа интерпретация е, че българските политически субектности са просто аспекти на господстващата абстракция „ляво – дясно”. Така комунистите в България (доколкото и ако ги има изобщо) се възприеимат и оценяват (включително и те самите себе си) като еманация на някакво абстрактно „крайно ляво”; „по-надясно” са най-различни социалистически, социалдемократически, прогресистки” и т.н. оживели химери, след това идва „абсолютно идеалния център”, в който аболютно непоклатимо и безвъпросно се е разположила партията на Ахмед Доган, която позиция й дава възможност, съобразно необходимостта, да бъде или лява, или дясна или и двете едновременно. По-надясно от този въображаем център живеят (или си въобразяват, че живеят) различните СДС-та (респективно продуктите от разпада на поредното СДС), след това идва самонареклата се дясноцентристка партия ГЕРБ, която днес, разбира се, се изхитрява да бъде и партия и държава едновременно, като още по-надясно са се разположили всякакви фашизоидни или просто фашистки формации, групировки и движения.

Главната особеност на тази привидно логична картина е нейната дълбока и неотстранима абсурдност. При по-близко вглеждане (и при наличие на относително трезво съзнание), разбира се, веднага става ясно, че такава картина е възможна само и единствено при една изначална и безкритично положена скрита предпоставка – че в България окончателно е победил либерализмът и то не кой да е либерализъм (от всичките възможни негови разновидности), а либерализмът, именно такъв и точно такъв, какъвто беше привидян през 80-те години през очите на тогавашната, с извинение, социалистическа интелигенция.

Разбира се, разработката и реализацията в живота на това никъде несъществувало (освен в съзнанието на субектите от 80-те години) „либерално” се одобряваше още оттогава от т.нар. социалистическа интелигенция и се въвеждаше в практическия живот под твърдото ръководство на горбачовистката перестроечна част на българската държавно-партийна номенклатура и на отделни „еманципирани” групи в ръководството на милицията, въоръжените сили и тайните служби на социалистическа България. Може съвсем просто да се каже: те така виждаха либерализма, те така си представяха либералното мислене и действие, пожелавайки го за България. По този начин днешният „безбрежен либерализъм”, (който има спецификата неудържимо да се фашизира пред очите ни) се превърна в универсален закон на българския днешен идеологически живот. Този живот разглежда себе си като норма, като всичко друго извън него се възприема и назовава като нежелателна лява или дясна крайност. Разбира се, при такова разпределение на ролите, „дясната крайност” е на думи нежелателна, а на практика приветствана, което изглежда твърде екзотично на фона на европейската идеологическа щампа,че либерали и фашисти нямат какво да си кажат. От друга страна, за разлика от така наречената „дясна крайност”, която е официално отхвърлена, а неофициално, т.е. интимно пожелана, всичко, което е назовано ляво или, недай си Боже, „твърде ляво” е решително и активно неприемано, като свободолюбивата либерална същност на днешния български политически режим се разкрива в непрекъснатите публични мечтания за масови разстрели на комуняги, за геноцид на червената паплач, концентрация по затвори и стадиони на комунистически свине или по-точно на всеки, който не е успял своевременно и убедително да докаже (най-добре с факти), че не само, че не е комунист, а е жертва на комунистически терор. Разбира се, най-убедителни в тези доказателства са бившите комунистически функционери.

Всъщност, истината е точно обратната – не социализмът, комунизмът, социалдемокрацията, либерализмът, фашизмът, нацизмът, консерватизмът и всички други реални или въображаеми „изми” са проява на извънвременните и трансисторически абстракции за ляво и дясно (които съществуват единствено и само в съзнанието, по-точно в гузното подсъзнание) на пребоядисалия се за една нощ в либерал партиен функционер. Истината не е по-различна, тя е точно обратна – лявото и дясното са не идеалните полюси в някаква абстрактна либерална идеологическа и политическа вселена, те не са географски посоки, които могат да се открият на планетата Либералия. Лявото и дясното са характеристики от вътрешен тип, които са иманентни на всяка от изброените по-горе идеологически доктрини. Ляво и дясно с всичките си конфликти, разбира се, наличествуват във всички съвременни политически ориентации – като се започне от социализма и комунизма, мине се през либерализма и консерватизма и се свърши дори с фашизма и нацизма. По този начин тези две понятия представляват не универсални координати, а иманентни, вътрешноприсъщи и неотстраними особености на всички идеологически и политически „градове”. Колкото и нетърпимо парадоксално да изглежда това, в очите на либералните весталки-пазителки на либералната ортодоксия, дори в нацизма е имало (а и досега има, доколкото нацизмът не е само музеен експонат) леви и десни нацисти.

В края на 80-те години политическият модел на желаното бъдеще беше вече готов в съзнанието на тези кръгове, които имаха сили, възможности, и главно контрол върху ресурсите за моделирането на българското политическо бъдеще.

За разлика, например, от Англия и Франция, където левите и десните формации се създават и формират в една и съща национална икономическа и историческа среда, но под влиянието на различни и често пъти радикално противоположни, и затова несъвместими политически идейни матрици, и които политически формации едва след създаването си се виждат съчетани в нещо, което се нарича политическа система, в България процесът беше обратно-противоположен. В България първо беше създадена системата (на единний светъл либерализъм) и едва след това и то с цел да се крепи тази система, бяха изработени по метода на алхимическия политически синтез една абстрактна левица, която имаше една единствена идеологическа грижа – да не бъде комунистическа и една единна абстрактна десница, която имаше почетната задача да бъде Хегемон на Историята. Цялата тази алхимическа мистика се оглеждаше и отразяваше в политическите слогани на тези два политически хомункулуса. Левият хомункулус повтаряше като хипнотизиран (защото беше хипнотизиран по програмен път), че „45 % стигат”, което на практика означаваше, че ние не искаме да сме на власт, а само да бъдем във властта, като „незаобиколима сила”. Десният хомункулус пък не се уморяваше да повтаря, че „Времето е наше”, като в тази формула той влагаше не само времето, но и пространството, а и всички други възможни категории, разбира се начело със собствеността върху всичко, което си струваше да се притежава. Общият смисъл на така замислената изначално система се свеждаше до простата формула „На нас, десните – властта и собствеността и следователно хегемонията в българската история, съчетана с правото тази история да бъде написана по окончателен начин. А за червените боклуци - историческата вина и ужасът от неизбежната лустрация и дължимия терор, многократно заслужен от тях.”. В българската идеологическа вселена, която се роди в съзнанието на българските управници през 80-те години, ролите бяха изначално разпределени: „лявото” се срамува от миналото си и единственият начин да получи правото на съществуване днес е да воюва със собственото си престъпно комунистическо минало. Дясното, от своя страна, като субект на власт, собственост и историческа инициатива, следва да воюва не толкова с крайно дясното (напротив, там цари съдържателно съгласие), колкото пак с лявото, което е длъжно да приема всички възможни критики за всичко, като спецификата тук е, че то все пак е длъжно да участва във всички бъдещи избори, но не за да ги печели, пази Боже, а чрез перманентните си загуби на тези избори да легитимира победата на другата, правилната партия.

Казано накратко, ако във всички страни, които ние сме склонни да признаем по един или друг начин и в една или друга степен за демократични, политическата система е вторична и е резултат от взаимодействието на вече налични и функциониращи политически партии, то българското „своеобразие” може да се формулира съвсем просто и кратко – в България политическата система е първична и вече предпоставена спрямо съществуващите или предстоящите да съществуват политически партии. В този смисъл главното достижение на българския т.нар. „преход” е една политическа система, в която изначално са заложени задължителните параметри на развитие на страната. Смисълът на тази система може да се формулира дори във формата на лозунг: преходът е десен, левите партии не могат да бъдат прави, просто защото са леви.

Затова, т.нар. „българско ляво” няма нито причина, нито основание да търси произхода си някъде там, на лозето на Габровски или на други места през последните 100 год. от българската история. На последния конгрес на БКП, в началото на 90-те год. българският комунизъм беше обявен за несъстоятелен (разбирай – престъпен) и на негово място беше имплантиран химически чистият синтетичен продукт на алхимичен синтез наречен „Лявото”. Ето затова е толкова важно да се разбира истината – лявото в България не е продължител на комунистическите традиции, то не е продължител и на социалдемократическите етапи в развитието, нито пък на някакви социалистически исторически сантименти. Българското новосформирано ляво представлява недобре замаскирана форма на българския антикомунизъм отляво, реалното съдържание на това новосинтезирано ляво не е нищо друго, освен лявото крило на новонасадения български „безбрежен” либерализъм. Точно затова, дълбоко вроденият антикомунизъм, антисоциализъм и антисоциалдемокрация от същината на новосинтезираната нова левица не могат да бъдат отстранени.

С други думи, българската политическа конкретика има своята разкрита тайна в една примитивно проста формула – всички български политически формации са пряко или косвено, по видим или невидим начин либерални. Всичко, което е „по-наляво” от либерализма следва да бъде решително екстерминирано, като това, което е „по-надясно” от либерализма (напр. фашизоидността) е естествен съюзник и само когато тези „десни съюзници” на либерализма започнат да си позволяват съвсем неуместни изпълнения (напр. да правят зиг-хайл на публично място или да татуират пречупени кръстове по вратовете си) те могат да бъдат дружески смъмрени от властта – „Разбираме ви, но не разваляйте впечатлението”. Всъщност, възможна ли е българската евро-атлантическа демокрация без факел-цугове? Либерални митинги без фашизоидни изквичавания – това е нещо като сватба без музика...

Преходът от социализъм към либерализъм започна и в общи линии дори успя да завърши още през 80-те год. на миналия век. Още тогава в курсовете по история на марксизма вече се беше оказало, че най-интересния Маркс - това е младият Маркс, от периода на „Икономическо-философските ръкописи”, както и всичко друго, казано и написано от него преди датата на издаване на Комунистическия манифест. По този начин още през последното десетилетие на българския социализъм беше осъществен не марксистки прочит на либерализма, а либерален прочит на Маркс.

И ако днес, т.нар. българска левица е дълбоко и принципиално антимарксистка (като в най-добрия случай на Маркс се гледа като крайно неудобен роднина в семейството, за когото е по-добре да не се споменава пред хората), в това няма нищо странно.

Фактически, още през 80-те год. на миналия век Марксовата интелектуално-политическа традиция беше успешно реинтерпретирана като един немного успешен и немного престижен крайно ляв, т.е. екстремен либерализъм. С други думи, Маркс, Енгелс и техните последователи бяха приети в широкото и достойно семейство на либерализма в качеството си на бедни роднини, които е редно да стоят на по-задните редове и е най-добре да не се виждат на общата снимка на фамилията. От това общо правило има и едно задължително изключение: при подялбата и усвояването на Марксовото наследство, всеки, който желаеше да си припознае нещо от него, бе добре дошъл. От това право, разбира се, се възползваха европейските, американските, а също и латиноамериканските троцкисти, на които днес никой не може да оспори правото да се наричат единствените легитимни наследници на Маркс. По този начин делото на Маркс беше успешно поделено между леви либерали и троцкисти – и това се случи в епоха, в която самият Маркс беше признат за мислител на хилядолетието.

Днес българската левица използва марксизма само за ритуално-церемониални и протоколни цели. Врастването на българската левица през последните 30 години в структурите на най-доброто от всички възможни за България общества завърши успешно. На практика в България марксизмът или не се познава, като това се смята за напълно нормално, защото Хаек и Попър са далеч по-престижни от Маркс, или пък текстовете на Маркс подлежат на механично наизустяване в рамките на различни старомарксистки кръжоци, в които имената на Грамши, Адорно и Алтюсер се възприемат като имена на класови врагове. От това правило съществуват само малко, нищожни на брой изключения, които като всяко изключение, чрез самото си съществуване, само потвърждават правилото. По този начин българската „левица” (на думи социалистическа и на дело либерална) няма нищо общо с марксизма. Тя е „новаторска”, напр. няма съмнение за нея, че плоският данък е само една от формите на лявата икономическа политика.

При това положение, колкото парадоксално, толкова и неизбежно, българските леви либерали (с превратно съзнание за социализъм) могат да научават все пак нещо за Маркс, за марсистка култура и методология не от автентичните съчинения на класика, а от трудовете на Сорос и Атали. По парадоксален начин представителствата на Отворено общество в България се оказаха последното убежище на Маркс, като за да бъде приет там, той трябваше все пак да премине през задължителна либерална ваксинация и обезпаразитяване.

2. Така функциониращата днес в България политическа система, състояща се, както посочих, от освободено от марксизъм ляво (което признава своето родство с Маркс с крайно нежелание и само под натиск), и от друга страна, българско демократично дясно, чиято демократичност се проявява в публични гласни мечтания за концлагери и радикално изтребване на „камунизите”, обединени около един непоклатим център, в който разликата между ляво и дясно е принципиално заличена – цялото това политическо многообразие има за цел и задача да осигури политически развитието на новия български капитализъм.

Затова се оказва важен въпросът за природата, същината и бъдещето на българския „капитализъм”. Този интерес е естествен и неизбежен, защото капитализмът може и да не бъде споменаван, ако се мисли за успешно изградения параван на „лявото”. Но ако става дума не за българско ляво, което е социалистическо само на думи, но не и по природа, а за социализъм, тогава въпросът за капитализма (а не за абстрактно разбираната „пазарна икономика”) се оказва съществен.

Има ли в България капитализъм, или само „пазарна икономика”? Тук е уместно позоваването на Фурсов, който остроумно отбелязва, че всъщност първоначалното натрупване на капитала съвсем не влиза нито в историята, нито в предисторията на капитализма, че натрупаните по всякакъв път ресурси (вкл. и чрез брутален грабеж) могат да бъдат капитал, а могат и да не бъдат, а най-често в нашата част на света те са просто средства за потребление. Следващият важен принцип на Фурсов, че т.нар. „първоначално натрупване” не само че най-често не е капиталистическо, а е по същество антикапиталистическо, защото то, особено в нашата част на света, предвижда перманентно преразпределение на натрупаното, което всъщност по смисъла си е право противоположно на концентрацията на капитала като непременно условие за началото на капиталистическо развитие.

По парадоксален начин натрупаните уж с цел концентрация на капитала богатства се превръщат не в капитал, а в средства, които подлежат на преразпределяне с крайна цел потребление (разбира се, колкото по-разкошно, толкова по-добре).

Методологическият въпрос тук е – непрекъснатото преразпределяне на натрупаното и неговото потребление, а не включването в капиталистическо развитие богатство, може ли да бъде наречено капитализъм? Или още по-парадоксално, неуспехите на българския „капитализъм” могат ли да бъдат разглеждани като свидетелства на капиталистическо развитие?

Пак А.Фурсов дава определен отговор на този парадоксален въпрос – според него капитализмът е единствената историческа формация, която може да създава собствени по-нисши форми на развитие, чрез които самата тя да съществува. Тази особеност се наблюдава дори на етапа на първоначалния (индустриален) капитализъм. Така напр., робовладелството през 19-ти век в САЩ, оставайки си по форма робовладелство, по същината си до определен етап представлява форма и начин на развитие именно на американския капитализъм. В още по-висока степен способността за пролиферация (т.е. създаване на нисши форми от висшите) е присъща на днешните развите форми на глобализирания финансов капитал. Именно затова, когато поредният племенен вожд в Африка търгува на едро с кръвта на своите съплеменници, за да си купи частен самолет, това все пак е капитализъм, по-точно начин на съществуване на глобалния финансов капитал.

И тъй като се интересуваме не изобщо, а от българската ситуация тук и сега – примитивните предкапиталистически форми, характерни днес за България, са пряко свързани с високото равнище на развитие на глобалния финансов капитал.

Може уверено да се твърди, че примитивните по същината си форми на българския пишман-капитализъм са функция от развитието и преминаването на индустриалния към финансов капитал в световен мащаб.

Това е и тайната на новия колониализъм в ЕС. Ниското развитие на българските производителни сили е резултат, следствие и условие за високото развитие на същите тези производителни сили в имперското ядро на ЕС. Точно затова е безсмислено да се говори за развитие изобщо в ЕС – извънредно високото развитие на Европейския северозапад изисква вкарването на Европейския югоизток в каменния век, в имперските структури – и до това се свежда логиката на развитие на всеки империализъм - прогресът на имперското ядро изисква радикален регрес в имперската периферия.

Тук политически релевантен става не просто Маркс, а и Ленин (защото той особено ясно е осъзнавал връзката на високото развитие на френските и английските капитали и слабото развитие на руския капитал), актуални стават и Кастро и Чавес, като идеолози и практици на преодоляването по социалистически път на резултатите от колониалната изостаналост.

Така стават актуални за българските социалисти също и елементарните изисквания (не социалистически, а общодемократични) на буржоазната демокрация – а неосъзнаването на тази зависимост вкарва българската „левица” в безизходността на кухненското сектанство.

Ленин не е имал никакви илюзии относно шансовете на бъдещето на социализма в Русия – скоро след влизането във властта на болшевиките той пише загадъчно – „Ще дойде време, когато Русия пак ще е изостанала страна”. Той е осъзнавал, че в изостанала мужишка Русия шансовете на социализма са отвъд хоризонта, като едновременно с това той е знаел, че за болшевиките е не просто желателно, а абсолютноналожително да поемат властта, която към края на 17-та година е заплашвала да започне „да се търкаля по улицата”. Точно затова той е намерил за възможно да издигне странния лозунг „Вчера беше рано, а утре ще е късно”, като израз на разбирането, че общо-демократическите задачи на развитието и задачите на социалистическото преобразование не се отричат взаимно, а взаимно се предполагат.

Разбира се, и в очите на социалистите-прогресисти от Плеханов тип, и според правоверните последователи на Маркс (за които още тогава са претендирали да бъдат троцкистите) това е било нетърпима ерес. Но еретикът Ленин побеждава.

Днес в БСП няма еретици. За тях решаването на социалистическите задачи завинаги е оставено отвъд хоризонта на историята. Например, прогресивно-подоходното данъчно облагане по никакъв начин не е социализъм, а обикновена буржоазна прогресистка идея. Но това работи в цял свят, като социалистите в Западна Европа изобщо не се колебаят, че това е задължителен елемент на тяхната социална политика.

Но в България социалистите са за плосък данък. А видният социалист, който все някога ще влезе във Hall of Fame на цинизма и лицемерието с това, че доказваше как плоският данък е лява икономическа политика, днес се обсъжда като водач на листата на българските социалисти за евроизборите. Отговорните му позиции в европейското социалистическо движение по никакъв начин не влизат в конфликт с ултраекзотичните му разбирания за природата на социализма изобщо и за природата на плоския данък в частност. Противоречие тук наистина няма и обяснението е съвсем просто – европейските социалисти днес са твърде много „леви” и затова те са твърде малко социалисти. И като е така, изненадва ли се някой от това, че същите тези евролеви са навлезли необратимо в своята исторически задънена улица, маргинализирайки се, и че по никакъв начин не успяват да си върнат доверието на редовите европейски социалисти?

Като оставим европейското ляво на европейските леви, т.е. като оставим на мъртъвците да погребват своите мъртъвци, е дошъл моментът на осъзнаване: днес България има нужда не от лява партия (па макар и оглавявана от МОЛ-ове, сиреч „Млади Образовани Лидери”), а от обикновена социалистическа партия, като „лявото”, разбира се, следва да се остави на демагозите и циниците.

И как успяхме да забравим, че днешното понятие на БСП за „ляво” представлява всъщност остатъчна величина, т.е. средно-аритметичен компромис между идеала на А.Луканов за БСП като социал-демократическа партия (но, разбира се, без никакви синдикати) и мечтанието на А.Лилов за „модерна лява партия”, която осъзнава своята главна потребност да бъде „партия на зидари” и която скандира по митингите си „Единство, творчество, красота”.Очевидно, така изработеното „ляво” е именно средно-аритметичното между Лиловия и Лукановия идеал за социалистическо строителство.

Приемането на този „идеал”, което се състоя още в края на 90-те години на миналия век, днес вече е дало своите богати и зрели резултати: днес мнозинството от българските социалисти са не вътре в БСП, а извън нея. Налице е в този смисъл исторически решаващ момент и той може да се формулира класически просто – отново пред българските социалисти, партийни и непартийни, стои проклетият въпрос. „Какво да се прави?”, да се стои на пътя на социализма ли, или да се очаква „лявото” на БСП да стане социалистическо.

Разбира се, аз не отхвърлям чудесата, и си давам сметка, че в историята някои от най-важните неща стават по случаен път. И затова мога теоретически да допусна, че утре партията на Корнелия Нинова, която я избират с аплаузи на всички последни конгреси, може да премине от „ляво” (като не забравяме, че абстрактното ляво е едно от имената на конкретното дясно) към социализъм. И колкото и да съм изморен от очаквания на чудеса, вярата не угасва ...

Но ако това не стане – просто защото по правило в историята става това, което може да стане и не става това, което не може да стане, следва да се вадят изводи: какво следва от това, че повечето от социалистите днес са извън БСП?

Може да се окаже, че тези хора са извън БСП не случайно, а просто защото са социалисти. А това е другият начин да се твърди, че днес БСП в не по-малка степен от ГЕРБ е пречка за развитието на социализма в България.

Разбира се, това предположение изглежда парадоксално. Но ако не държим да живеем само с днешния ден и ако не сме разрешили някой друг да ни напише историята и да подреди паметта ни по удобен начин, тогава сме длъжни да си спомним, че БСП така си беше и замислена от своите отци-основатели. Социализмът не се предвиждаше като бъдеща съдба на БСП, тя не следваше да произвежда социализъм, а да хленчи и да работи като социална оплаквачка (затова, между другото, и трябваше да се върне мандата през 1997 год.).

Българското „ляво” може да е всякакво:

  • да приветства влизането на България в НАТО,
  • да утвърждава американски военни бази на българска територия,
  • да пледира непоклатимо за плосък данък,
  • да утвърждава практически (макар и свенливо) антируска политика,
  • да търгува със суверенитета на страната, „вграждайки го в основанията на новия европейски дом”.

И още безброй примери, които свидетелстват безусловно, че всъщност българското ляво е съдържателно тъждествено на „евролибералното и евроатлантическото”.

Изначално в БСП господства идеологията на т.нар. „социализъм с намигане”- с други думи на вхожденството: ”Европа или смърт”. А защо „или”?

По този начин тайната на съществуване на българското ляво днес се разкрива много просто – това е методологическата неавтентичност, т.е. изкуството да бъдеш всичко друго, освен себе си. Това е всъщност, посланието на оня нашумял преди години пропагандистки видеоклип, в който майор Деянов (Стефан Данаилов) и Станишев карат трамвая на историята, намигайки си. Изводът е, че с намигане може да се стигне много надалече.

4. БСП в днешното си състояние е осъдена да печели всички шампионати по саморазличаване, т.е. по неидентичност и неавтентичност. Тя е като совите на Линч, които не са това, което са.

Възможна задача за искрените социалисти, които продължават по идейни съображения да членуват в БСП, би могло да бъде да се опитат да помислят за това:

- дали БСП е повече или по-малко социалистическа, членувайки в НАТО;

- дали БСП става повече или по-малко социалистическа, утвърждавайки чрез своите европредставители глобалния идеал на Троцки за „Съединени Европейски щати”, т.е. т.нар. еврофедерализъм, който дейно и практически означава просто заличаване на всички национални разлики;

- Става ли БСП повече или по-малко социалистическа, като не пропуска повод да очертае линии на разграничаване, практически на тиха враждебност с най-голямата славянска и православна страна?

Всички тези въпроси касаят не толкова текущата политика на БСП на международната сцена, колкото са израз на всеобщото разбиране за политическа идентичност на днешното ръководство на БСП (което, впрочем, продължава да получава непоклатима подкрепа от членската маса на БСП, демонстрирана на всички партийни конгреси в последно време).

Към така поставените общи въпроси за политическата идентичност на БСП следват и конкретизации:

  • Искрено ли се стреми към властта ръководството на БСП или просто желае БСП да бъде „парламентарно незаобиколим фактор”, което, казано с думи прости, означава ръководството на БСП да желае не отговорностите на властта, а привилегиите на политическото брокерство в днешната българска политическа система?
  • Разполага ли ръководството на БСП с конкретен образ на близкото и по-далечно бъдеще на страната, което ангажира волята на тази партия, а не нейната способност на фантазира, т.е. съществува ли конкретен образ на желаното бъдеще, а не пожелателна визия за неопределени бъднини?
  • Способно ли е днешното ръководство на БСП да се сдобри с миналото на тази партия, което пък на практика означава да се раздели категорично с тези БСП ръководители, които официално признаха своите бащи комунисти за престъпници?
  • Способно ли е днешното ръководство на БСП, с цел да спечели общественото доверие, да изключи от редовете си тези висши функционери, за които плоският данък в България представлява реализация на социализма?

Всички тези въпроси също касаят автентичността и идентичността на БСП и затова те не могат да бъдат заобиколени, нито учтиво премълчани. Опитът на днешното ръководство на БСП да не решава тези въпроси (или да ги решава с намигане, което е същото) просто увеличава броя на нечленуващите в БСП социалисти.

5. Друг въпрос, който изисква отделен анализ и изключително подробно разглеждане е въпросът за т.нар. Марксов ренесанс в наши дни. Разбира се, този проблем изисква отделно разглеждане. Но той сам по себе си също има значение - и то огромно - за идентичността и автентичността на БСП. Най-кратко той може да се формулира така: Защо действителният ренесанс на марксовото учение в наше време е практически полезен не само за Мадуро, но също и за Сорос и Атали? Вярва ли днешното ръководство на БСП, че практическата незаинтересованост от Маркс разграничава това ръководство не само от Мадуро, но и от Сорос? Наследството на Маркс, както бе отбелязано по-горе, бе тихо поделено между леви либерали и троцкисти (какъвто самият Сорос не престава да показва, че е). Има ли намерение ръководството на БСП да поема ангажименти не към левия либерализъм или към соросианството, а към самия Карл Маркс. Очевидно този въпрос също касае идейно-политическата идентификация (и то без намигане) на МОЛ-овете в ръководството на БСП.

6. И все пак, основният въпрос, но не на социалистите в България, а на българските леви и евролеви, е абсолютно принципиалният въпрос за репрезентацията. Този въпрос не може да бъде нито заобиколен, нито премълчан, нито неутрализиран с хитро намигане. Това е въпросът за представителността, за т.нар. Darstellung, т.е. за централния факт, чрез който партиите намират своята идентичност. Интересите на коя социална група защитава БСП? Изключително важно е да се осъзнава, че тук ценностните спекулации по никакъв начин не решават въпроса.

В края на 90-те год. тогавашният председател на ДПС Доган вдъхновено писа, че „Никога вече на Балканите въпросите няма да се решават чрез съобразяване с интереси, а единствено и само ще се гледат и ще важат ценностите”. По своя смисъл тази формулировка е може би най-краткия начин да се обяви края на историята на Балканите и да се провъзгласи безкрайното господство на ценностите в бъдещето на полуострова. Краткостта на тази формулировка има и известен приносен научен смисъл – вероятно никой друг в България днес не е успявал да провъзгласи хилядолетния райх на либерализма с толкова малко думи. (Разбира се, тогава Доган беше съвършения либерал на България, а оттогава до днес нещата може и да са се променили).

Смисълът, който тук ни интересува е, че партиите, ако са действителни политически структури, а не експериментални театри, имат фундаментални репрезентативни функции, дори и когато не желаят това. Всъщност, това е разбирането, строго провеждано и от Маркс, впрочем - че партиите са не стоки в МОЛ, а действени инструменти в защита на интереси, дотолкова, доколкото успяват да ги изразяват и артикулират.

Това важи за всички партии и с особена сила важи за българския социализъм. Тази репрезентативност не може да бъде закупена и няма импортен характер. И ако българският социализъм не е израз (репрезентация), продукт на социалистическото творчество на България, а е стока, която българската евро-социалистическа група внася в България на връщане от Брюксел, тогава този социализъм е най-добре наистина да изчезне.

Партия, която репрезентира само собственото си ръководство, а не значими части от обществото е нереална партия, тя е опредметена, практическа илюзия, самостоятелно битийстващ симулакър. Без автентично представителство (Darstellung) не е възможна не само политическа партия, не е възможно дори самото Политическо; без представителство целият политически живот в една страна се превръща в хоровод на илюзии, в мъртвешки танц.

Трепетът на днешната ситуация, всъщност е смешен – олеле, Божке, ще ни има ли и то в Брюксел.

Отговорът на този истеричен въпрос е много прост: ако сте социалисти, разбира се, ще ви има, а ако сте просто абстрактни леви – не, няма да ви има – нито там, нито тук. И това ще е за добро.

Защото социализмът е по-дълговечен от „социалистите”.

 

 

Източник: Поглед-инфо, 13.02.2019 г.

 

 

 


 

 

 

неделя, 17 март 2019 г.

Парижката комуна - първият велик опит

 

 

През септември 1870 г. парижкият пролетариат започва революционен подем с колосални социално- политически последици, довели до първата Комуна в човешката история.

На 2 септември 1870 г. обсаденият при Седан Наполеон III капитулира със стохилядна армия и открива пътя на пруските войски към Париж.

На 4 септември Париж въстава срещу бонапартистката диктатура. Наполеон III е свален и е възстановена републиката. При тези бурни условия се оформя идеята (против волята на „правителството на националната измяна") да се избере Централен общински съвет на Париж - Комуна, която да изпълнява ролята на народно и демократично правителство и да се превърне във върховен революционен орган.

През октомври 1870 г. революционен Париж започна героичната борба за Парижка комуна. На 18 март 1871 г. тази борба се увенча с победа. На тази дата в Париж избухна мощно, добре подготвено и организирано въоръ­жено въстание, което сваля от власт продажното, пропруско, антинационално правителство на Тиер и властта преминава в ръцете на революционните сили. Същия ден в Градския дом (седалища на правителството) се установява Централният комитет на Националната гвардия и се развява червено знаме - символът на социалната република и на пролетарската революция.

С проведените през март избори за Съвет на Комуната, тя става реален факт и на 28 март е тържествено провъзгласена.

За първи път в историята в правителството са включени 25 работници. Избрани са и няколко дейци на работнически синдикални дружества. Видно е, че по своя социален състав Комуната е едно истинско работническо правителство. Много показателно е също, че 30 членове от състава на Съвета на Комуната са членове на първия Интернационал. Естествено, всичко това предопределя същността и целите на Комуната, нейната антикапиталистическа, антиексплоататорска и социалистическа идейна насоченост.

Съставът, идеите и практическите действия на Париж­ката комуна свидетелстват, че нейното знаме е знамето на социализма, на икономическото освобождение на работническата класа и на труда, освободен от капита­листическа експлоатация. Парижката комуна става първият в световната история опит за социална революция.

Комуната просъществува само 72 дни. Друго и не можеше да се очаква. Остро засегнатата и реално наплашената френска буржоазия се обединява с консер­вативните сили на Бисмаркова Европа и с бясна злоба се нахвърля върху защитниците на Комуната.

       Връхлетя като вихър безчисленний враг

       над Парижката бурна Комуна,

       и борците последни студения мрак

       с кървави устни целуна.

 

Така, половин век по-кьсно Христо Смирненски възпя трагичния край на Комуната.

На 28 май 1871 г. , след едноседмична героична отбрана, Парижката комуна престана да съществува.

Нека се опитаме да погледнем на това паметно историческо събития от по-друг ъгъл - не само идейно- политически, не само политоложки, а чисто човешки.

Изминалите до 1871 г. столетия не познават равен­ството между хората, въпреки Десетте Божи заповеди, напук на Христовото милосърдие, независимо от масо­вото недоволство. И изведнъж, в края на 19-то столетие, в столицата на една съвременна, развита държава лумва първият опит това неравно статукво да бъде изменено в полза на трудовите хора. Не е ли това велик пример? Не е ли революционен порив с несравними и неоценими цели!

Това, че революционният пример не успя, не намаля­ва, а повишава неговото величие като първи опит, като първи пример. Тогава социално-икономическите условия във франция, Европа и целия свят още не бяха на степента да осигурят надмощието на Първата Комуна. Но тя показа, че идеята за комунизма вече престава да бъде „призрак", а се превръща все повече в постижима реалност. След 46 години тази реалност стана факт в една огромна евроазиатска страна, наречена Русия. А след още 27 години се превъплати в цяла Световна система на социализма. Така първият опит се оказа, че не е последен. Така величието на първите парижки комунари засиява с още по-ярка световна историческа светлина.

 

Филип Серафимов, вестник „Жарава”, 15 март 2011 г.

 


                 Стената на комунарите в Париж


 


четвъртък, 31 януари 2019 г.

Народният съд е съдил правоверни фашисти – Анко Иванов

Престъпна манипулация е съюзниците на Хитлер и Мусолини да бъдат обявявани за "жертви на комунизма"

Една група български историци напоследък активно пренаписва историята и отрича наличието на фашизъм в България. У нас нямало било фашизъм, а само някакъв си авторитаризъм. Тази теза бе доразвита с невярното и спекулативно твърдение, че съдените от Народния съд не са били фашисти. Известен историк написа ни повече, ни по-малко, че "Народният съд е една разправа. Там хората са съдени като фашисти, а те никога не са били такива. Единствената цел е да бъдат убити. Какъв фашист е бил известният археолог проф. Богдан Филов? Никой от избитите не е споделял фашистка идеология". Дали фактите потвърждават тези твърдения? 

За това дали някой е бил фашист трябва да се съди не по публично афишираната му фашистка партийна принадлежност, а

по реалните фашистки дела                                

по насаждането на фашистки практики, по провежданата политика, довела до реализирането у нас на фашистките принципи, на фашисткия начин на функциониране на властта, на фашистките методи на терор над населението. 

Да си припомним какви закони приеха "нефашистът" Филов, министрите и депутатите в 25 ОНС. Започва се с икономическата власт. През април 1940 г., по подобие на немската фашистка практика, е приет Закон за гражданската мобилизация, чрез който правителството поема прякото ръководство на по-голямата част от българското стопанство. На 29.12.1940 г. по инициативата и под патронажа на "нефашиста" Филов е приет "Закон за организиране на българската младеж", на чиято основа се създава фашистката младежка организация "Бранник" (издържана от държавата), чиито членове носят фашистки униформи и фашистки отличителни белези. На 21.01.1941 г. е приет фашисткият антисемитски Закон за защита на нацията. На 1.03.1941 г. във Виена Богдан Филов подписва присъединяваното към фашисткия Тристранен пакт, за което е ратувал повече от Борис дори. През април 1941 г. е създадена "Дирекция на националната пропаганда" по националсоциалистически Гьобелсов модел. На 13.12.1941 г. Народното събрание приема декларацията за обявяване на безсмислена и от нищо не предизвикана война на Великобритания и САЩ, донесла масовите бомбардировки над София, хиляди жертви, огромни разрушения. По предложение на правителството на Богдан Филов 25 ОНС (септември 1941 г.) приема изключително тежките поправки във фашисткия ЗЗД (Закон за защита на държавата). Допълват се 13 и се добавят 15 нови члена на закона, в които санкциите се увеличават дори за най-малкото провинение, смъртното наказание се въвежда широко, включително и за непълнолетните. Делата по ЗЗД се водят от военнополевите съдилища, понеже се използва признакът "военно време". С активното участие на Филов през август 1942 г. се създава антисемитската държавна терористичната организация "Комисарство по еврейските въпроси". През същата година с решение на Богдан Филов и неговото правителство се разтурят 20 обществени организации (масонски ложи, преторианци, пен-клуб и т.н.), свързвани с еврейството. На 12 февруари 1943 г. Министерският съвет на "нефашиста" Филов приема спогодба за изселване на 20 000 евреи в Германия, която по-късно не е реализирана заради протестите на депутати, борбата на БКП и реакция в обществото. През март 1943 г. обаче българската администрация в Македония и Тракия, ръководена от Филов - примерен слуга на германския райх, депортира в лагерите на смъртта 11 343 евреи. 

Тези фашистка дейност в цялата й съвкупност е правна основа на характерната за фашизма терористична дейност, включително - рязане на глави, палене на къщи, убийства без съд и присъда, без сражения, масови депортации, концлагери, включително убийства на деца и непълнолетни. Фашистката правна система в България е подсигурена от специализирани типични фашистки властови структури. Филов говори и действа като убеден фашист. На 13.12.1941 г. той заявява: "...ние, наред с останалите държави от Тристранния пакт, ще можем да допринесем 

за създаването на новия ред в Европа"

(Стенографски дневник на 21-о заседание на 25-ото ОНС). Разбира се, никой не съди Филов като археолог, съдят го за престъпления против мира и човечеството, за военни престъпления, за които в световната практика няма давност. 

Крайно невярна е тезата, че никой от осъдените на смърт не е споделял фашистката идеология. Да започнем с първия управлявал български фашист - Александър Цанков, известен много преди Втората световна война с прозвищата "кръволока", "кървавия професор", "фашиста". Той никога не е крил, че е последовател на Мусолини. Цанков създава фашистката партия "Народно социално движение", която си поставя за цел да превземе властта чрез "Поход към София" по подобие на "Похода към Рим" на Мусолини. След Девети септември в Австрия Цанков организира български военен корпус, командван от немски СС войски, за участие във войната на страната на Райха. Ген. Никола Жеков пък е един от главните виновници за националната катастрофа на България в Първата световна война. Той има лични връзки с Хитлер и е почетен председател на българската фашистка организация "Съюз на българските национални легиони". Жеков е яростен националист, антисемит и антикомунист. Награждаван е от Хитлер с Железен кръст I и II степен. Носител е на германските ордени "Червен орел", "Сакс Ернес" и "Вюртенбергска корона". В списъка на осъдените е и идеологът на легионерите проф. Л. Владикин, най-значимият пропагандатор и идеолог на националсоциализма в България, радетел на хитлеристкия "Нов ред в Европа", награден лично от Хитлер 

с най-високия нацистки орден

За него Хитлер е човекът, който: "извърши чудото на едно национално възкресение"; "най-великият държавен мъж на нашето време". Е, този ли не е фашист? 

Любимият на Богдан Филов и цар Борис III министър на вътрешните работи Петър Габровски е един от основателите и ръководител на националистическата фашистка партия "Ратничество за напредък на българщината". Христо Калфов - председател на 25-то ОНС е участник в Деветоюнския преврат, един от водачите на Демократическия сговор, член на фашисткото "Народно социално движение". Министърът на правосъдието Александър Сталийски е член на фашистката организация "Съюз българска родна защита", а по-късно оглавява и крайно дясната фашистка "Национална задруга за политическо единство и възраждане". Съденият от втори състав на Народния съд Крум Митаков е един от първите публично обявили се за фашисти в България. Той е създател на крайнодясната фашистка организация "Съюз на бойците" (1923 г.), идеологически плътно близка до италианския фашизъм. Неин продължител е ръководеният от него "Съюз на българските фашисти" (1926-1932 г.), прокламиращ краен национализъм, антикомунизъм, антимасонство, ксенофобия и антисемитизъм, както и отхвърляне на парламентарната демокрация. Като депутат в XXV ОНС при гласуването на предложения по немскофашистки образец Закон за защита на нацията той предлага най-жестоки мерки срещу евреите. И Митаков не бил фашист? 

Известният Иван Дочев ("българският фюрер") е един от основателите на фашисткото движение "Съюз на българските национални легиони" СБНЛ). Ген. Иван Русев е един от организаторите на Деветоюнския преврат и министър на вътрешните работи 1923-1926 г., член на Демократическия сговор, а след това и на Народното социално движение, депутат в 25-то ОНС. Сред членовете на фашистки организации е и Ярослав Калицин (ратник), началник на административния отдел на Комисарството по еврейските въпроси, участвал в организирането на концлагера за евреи "Сомовит". Много известен и високопоставен ратник е съденият от Народния съд д-р Димитър Вълчев - близък сътрудник на ген. Луков, шеф на германската нацистка печатна пропаганда в България, човек, известен в обществото с много тесни връзки с германците. Нима не са фашисти главните ръководители на фашистката младежка организация "Бранник"? Народният съд съди още множество лица за служба в полза на фашистка Германия - палачи, убийци, мъчители, резачи и разносвачи на отрязани глави, включително и убийци на деца. Крайно грозно е да се твърди, че тези хора "никога не са били фашисти". Именно те и деянията им стават причина България да бъде третирана като победена хитлеристка държава във Втората световна война и подложена на санкции и наблюдение от съюзниците при сключването на примирието и на мирния договор, вкл. за създаването на Народния съд.

 ГЕРБ, патриотарите и ДПС в Народното събрание на 1 февруари - Ден на признателност и почит към "жертвите на комунистическия режим", почитат по същество българските фашисти, съюзниците на Хитлер и Мусолини. Нормално ли е бивши комунисти, деца на комунисти, държавни ръководители и депутати да почитат фашистите, осъдени от Народния съд, и манипулативно да ги обявяват за "жертви на комунизма"!? Дали тези хора четат и спазват Резолюцията на Европейския парламент от 25.10. 2018 г., в която ясно се "призовава за обща култура на памет за миналото, която "отхвърля фашистките престъпления на миналото" (т.30), зверствата от Втората световна война и "системната дехуманизация на жертвите в течение на редица години" (т.31)? 

 

 

Източник: вестник ДУМА, 31.01.2019 г.

 

 

 

 

 

 

„Двойното наказание“ на България. Причини за ниските заплатите у нас - Боян Дуранкев

По една стара традиция на линейното мислене се допуска че едни страни са по-богати (съответно и заплатите са по-високи) от други поради постигнатата по-висока производителност на труда. Затова, „ако искате да станете като другите, просто увеличавайте производителността на труда“, в частност – „ръстът на заплащането е и ще бъде функция от ръста на производителността на труда“.

България е чудесен пример за проверка на горната теза. Минималната заплата в страната през 2018 г. е 64% от тази в Румъния, 30% от тази в Испания, 17,4% от тази в Германия и 13% от тази в Люксембург (в размер съответно на 260,76 евро, на 407,45 евро, на 858,55 евро, на 1498,0 евро и на 1998,59 евро). Не по-различно е положението при средните работни заплати (в България тя е 558 евро за третото тримесечие – под нивото на минималната заплата в 12 от страните членки на ЕС).

Наистина ли производителността на труда е единствената причина България за има най-ниски минимални и средни заплати в ЕС?

Ако вземем за оценка БВП на един човек в същите страни (не на един зает!) през 2017 г., то той е бил 8,077 долара в България, 10,785 долара в Румъния, 28,358 долара в Испания, 44,769 долара в Германия и 105,863 долара в Люксембург. Обратно казано, производителността на труда на един човек от населението в България е била 74,9% от тази в Румъния, 28,5% от тази в Испания, 18% от тази в Германия и 8% от тази в Люксембург.

Или, отклонението на отношението „минимална заплата – производителност на труда“ на България спрямо Румъния е -10,9 процентни пункта, спрямо Испания е +1,5, спрямо Германия е -0,6 и спрямо Люксембург е +12,2. Статистически погледнато, не се доказва пряка връзка на заплащането с производителността на труда. Икономически казано, производителността на труда е много важен факто за равнището на доходите, но… не е основен.

Кои са, следователно, основните причини най-ниските доходи на заетите лица в Европейския съюз да са българските?

Първо, структурата на икономиката на България е типична за третичен периферен капитализъм (2). Докато централноевропейските страни притежават икономически структури, насочени към производството на блага (продукти и услуги) за крайния потребител, то икономиките на „периферните“ страни притежават разкъсано дребностоково производство; експортират евтини допълващи продукти и необработени природни и селскостопански суровини; разчитат на краткосрочен туризъм и недостатъчни помощи за догонващ икономически растеж от ЕС. Секторите, които създават продукция с висока добавена стойност, се развиват бавно и рисково поради следващата причина.

Второ, свободната миграция на страните от периферията към страните от центъра на ЕС. Напълно естествено, всеки човек, загрижен за бъдещето на себе си и своето семейство, търси по-високо заплащане и по-достойни условия на живот в страните, където те се предлагат. Страните-членки на ЕС, които получават абсолютно безплатно тези подаръци на млади и квалифицирани кадри, се наслаждават и насърчават подобна миграция. Тази тенденция подпомага икономическия растеж в по-развитите страни. Но, същевременно, страните-донори като Румъния, България, Литва, Латвия, Естония, Полша и т.н. намаляват количествено и губят ценен човешки капитал. Ако направим елементарен опит за изчисление на реализираните държавни инвестиции в човешки капитал само за напусналите български граждани, то за около 2 млн. души държавата е влагала по 20 г. за всеки от тях по 2000 лв. годишно (по осъвременени цени), то загубата на страната е 40 млрд. евро; а по линия на пропуснатите ползи в следващите 40 години от всеки от „напусналите“ (при сегашна производителност на труда) сумата набъбва на фантастичните 566 млрд. евро. Тази ситуация за демографски провалените страни се характеризира като двойно наказание.

Трето, в страните с периферен третичен капитализъм са налице по-силни позиции на капитала спрямо наемния труд. Както беше доказано по-горе, не само по-ниската производителност на труда в периферните страни на ЕС е причината за по-ниските доходи; важна друга причина е съотношението „високи доходи – ниски доходи“, което в България е най-напрегнато, измервано чрез известния коефициент на Джини – 40,2 – най-високото неравенство в ЕС, където средно е 30,3! По-голямо неравенство е регистрирано в САЩ, Китай и Бразилия, но не и в друга страна от ЕС.

Илюзия е, че нарастването на производителността на труда в България – само по себе си – ще доведе до настигане на средното ниво на доходите в Европейския съюз. Но ако Брюксел погледне през очите на обикновения български или румънски гражданин, решенията му нито ще са толкова дългосрочни, нито толкова в полза на централна и северна Европа. Що се отнася до България, държавната политика по доходите и данъчното облагане със сигурност се нуждаят от сериозни корекции.

 

(1) Заглавието е на „24 май“

(2) Първичен по известната класификация са САЩ, вторичен – развитите страни в ЕС.

 

 Източник: списание „Мениджър“, бр. 12, 2018, с. 116-118.