Търсене в този блог

сряда, 19 септември 2018 г.

Величава народна епопея – Щерю Наумов

 

Сто години от Войнишкото въстание, издигнало лозунга "Да живее Републиката!"

 

 

 

В своята тринадесетвековна история българският народ е написал много светли страници на величави битки и подвизи в името на своята свобода, прогреса и човешкото добруване. Сред тях с особена сила блести Войнишкото въстание на българските работници и селяни през 1918 г. - първото от четирите въоръжени народни въстания у нас против фашизма и капитализма, което постави основите на бойното кръщение на работническо-селското единство и началото на българското единодействие на комунисти и сдружени земеделци. Тази славна епопея и днес живее в паметта на признателните поколения и вече сто години е богат извор на поуки и патриотично вдъхновение.


През септември 1918 г. е записано едно от бляскавите събития на вечния стремеж на българския народ към свобода и социален прогрес. Всеки българин трябва да цени примера за мъжеството и доблестта на онези, които преди сто години тръгнаха от полята на Радомир.
Войнишкото въстание е народно въстание на работниците, селяните и трудовата интелигенция, облечени във войнишки шинели, които, вдъхновени от примера на руските селяни и работници, напуснаха окопите и насочиха пушките против виновниците за въвличането на България в кървавата разправа, довела страната ни до национална катастрофа.


Главната причина за въстанието са тежките страдания и кървавите жертви на народните маси в резултат на тригодишното участие на България в Първата световна война, в която тя бе хвърлена от Фердинанд и групировката около царската династия и реакционната буржоазия.
Три години войниците на фронта, работниците и селяните, всички трудови хора, понасят неимоверни бедствия и лишения. Три години по бойните полета изтича горещата кръв на народа! Три години онези, които тласкат България към катастрофа, разбойнически ограбват населението. Но корените на войната трябва да се търсят още по-назад във времето и преди всичко в откритото негодувание на работниците и селяните от жестоката експлоатация, от политическото безправие, от глада и мизерията.


Годините на войната засилват решителността на народа да обърне щикове срещу истинските виновници за своето нещастие, за бедността и пролятата кръв.
След тригодишни битки българските войници напускат окопите и се отправят към вътрешността на страната. Под лозунгите "Край на войната!", "Долу буржоазията!", "Да живее Републиката!" в септемврийските дни на 1918 г. започва внушителна епопея на масов народен героизъм.


Първият революционен акт на войниците е превземането на главната квартира на командването на армията в Кюстендил. Изправени пред заплахата от народно възмездие, Фердинанд и българското правителство са принудени да поискат примирие от съглашенското командване. Тогава от затвора са освободени Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Буржоазията се опитва да извлече политически дивиденти и да накара двамата да умирят войнишките маси. Опитът претърпява пълен провал.


Войнишките редици не се поддават. На 27 септември Райко Даскалов провъзгласява България за Република с председател на Временното правителство Александър Стамболийски и главнокомандващ републиканската армия Райко Даскалов. В Прокламацията се казва:
"Днес, 27 септември 1918 година, българският народ скъса веригите на робството, катурна деспотичния режим на Фердинанд и неговите помощници, обявява ги за народни врагове, прокламира се за свободен с републиканско управление народ и подава ръка на европейските народи за примирие и разбирателство. От днес цар Фердинад и династията му, бившото правителство са свалени. Всички войнишки началници ще изпълняват заповедите на Временното правителство на Републиката."


На 29 септември, разпределени в три колони, републиканските дружини се насочват към Бояна, Княжево и Горна баня. Верните на правителството войски отстъпват към централната част на София. Възниква реална опасност столицата да бъде завзета през нощта на 30 септември, но е взето решение това да стане рано на другата сутрин. Грешката се оказва фатална. На 30 септември, вместо настъпление на републиканската армия, започва кърваво настъпление на контрареволюционните сили. Въпреки решимостта на въстаналите войници да се борят докрай, въпреки безпримерния им героизъм при Княжево, Бояна, Горна баня и Владая, те са принудени да отстъпят под убийствения артилерийски огън на силите, защитаващи монархията и буржоазната власт. Правителствените войски разстрелват ранените войници, хвърлят бомби в превързочните пунктове, убиват зверски пленниците. Палачите не се спират пред нищо, за да задушат народния гняв и да хвърлят зловещата сянка на тиранията върху едно народно въстание.


Българските войници въстават не само срещу войната, но и срещу властта на буржоазно-монархическата клика, за републиканско управление. Те искат република на трудещите се. Ето какво казва за нея Райко Даскалов: "Република, построена на нови основи, нова стопанска структура. Република, в която няма да има социални неравенства, не ще има милионери и паразити, а хора, които ще живеят само от труда си. Трудът трябва да стане върховен принцип в новата държава."


Войнишкото въстание, макар и завършило с погром, изиграва важна роля в нашата история. Прекратена е кръвопролитната война, а Фердинанд е принуден да напусне страната.
Войнишкото въстание полага началото на решителните борби на нашия народ за мир и демократични свободи, които по-късно прерастват в борба за събаряне на буржоазното управление. Този забележителен акт на народния гняв тръгва отдолу, спонтанно.
Исторически факт е, че под влияние и на Войнишкото въстание здравите сили в БЗНС, като прогресивна демократична партия, станаха по-късно съюзник на БКП и под знамето на Отечествения фронт извоюваха свободата на България на 9 септември 1944 г.


Поклон и вечна слава на героите от Войнишкото въстание!

 

 

 

Източник: вестник ДУМА, 19 септември 2018 г.

 

 

 

 

 

петък, 14 септември 2018 г.

"С Ботевски дух" – документален филм за Стефан Продев

 

 

 

Филмът  (сценарий и режисура Петко Горанов, оператор Божидар Симеонов) предлага среща със забележителната личност на Стефан Продев.


Отвори тук - https://www.youtube.com/watch?v=MZtaFhGvKxA 


Личност с главна буква, оставила траен отпечатък в последните десетилетия на българската културна история - във времена на труден избор, който всеки трябваше да направи за себе си. Журналист с блестящо перо, интелектуалец от висок ранг, образец на гражданска почтеност и отговорност. Той остава не само кръстникът на левия вестник "Дума" (по аналогия на Ботевата "Дума на българските емигранти")   Продев създаде нова концепция, нова стратегия, вля нова енергия и превърна "Дума" в "камбаната на БСП". Във вестника, който съпровожда партията през страшните бури на Промяната.

Стефан Продев през очите на хора, които са го познавали, работили са с него, били са негови идейни съмишленици или опоненти - това е концепцията на Петко Горанов за филма. Пламен Енчев, Копринка Червенкова, Велислава Дърева, Велиана Христова, Таня Джаджева, Георги Йорданов, Снежана Тодорова, проф. Михаил Неделчев, Анжел Вагенщайн, акад. Светлин Русев, Иван Гранитски говорят за събрата-интелектуалец. В думите им присъства уважението към личността на Продев - явление в българската културна история от втората половина на ХХ век. Всички те се прекланят пред блясъка на неговото слово, високо оценяват верността му към каузата на живота му. Дори идейните му опоненти изпитват респект пред личността на големия публицист - в годините на жестока конфронтация не си позволяват хули и нападки, а само идеологически спор.

 

 

 

 

Неолиберализиралата се социалдемокрация се срива и може да изчезне, ако не се промени – проф. Васил Проданов

„Един призрак дебне европейските левоцентристки партии“ – написа през миналата година вестник „Гардиън“ – „призракът на ПАСОК“. На изборите през 2009 г. тази изглеждаща много мощна социалдемократическа партия спечели 43,9% от гласовете в Гърция. Само 6 години по-късно обаче катастрофира с нищожните 6,3% (1). Тогава това изглеждаше като локална ситуация заради икономическия фалит на страната.

Когато обаче и в Швеция – една от най-проспериращите страни в света, мечтата за милиони бедни емигранти – наблюдаваме социалдемократически упадък, това е показател за тенденция. Шведската социалдемократическа партия се разглежда като най-успешната партия в света. Печелила е всички избори от 30-те до 80-те години на миналия век с резултати между 44,6% и 46,2%. От 2006 г. насам обаче доверието в нея спада. На парламентарните избори тогава тя получи 35%, като загуби особено отчетливо подкрепа сред индустриалните работици и пенсионерите. В скорошните избори, проведени на символния за нас 9 септември 2018 г., социалдемократите в Швеция получиха 28,4%, като регистрираха най-ниския си резултат от 1908 г. насам.

Става дума за първата политическа сила в Швеция от 1917 г. насам, за партията, утвърдила необичайния успех на т. нар. „смесена икономика“, „функционален социализъм“ или „шведски модел на социализма“. Сега  тя постоянно губи избиратели и не може сама да направи правителство. Десният популизъм е във възход – дяснопопулистката партия „Шведски демократи“ увеличи подкрепата си от 12,9% през 2014 г. на 18% сега и стана третата партия в парламента, претендирайки за решаваща дума при формирането на правителство.

Ако трябва да търсим обяснение за тази тенденция, която влече социалдемократическите партии надолу, тя е в това, че от 90-те години насам социалдемокрацията прие глобалния пазар и базисните идеи на неолибералната политика. Нещо повече – на редица места, когато влязоха в управлението, социалдемократите отидоха към по-десни мерки, отколкото техните системни опоненти. Отказаха се от идеите за обществена собственост и регулация, от работническата класа като своя социална база, от някогашните идеи, свързани с Маркс и марксизма.

Така беше във Великобритания, където Лейбъристката партия тръгна по т.нар. „Трети път“, а лидерът ѝ Тони Блеър бе наречен „Тачър с панталони“. Такава тенденция се появи в Германия, където Социалдемократическата партия прие нова програма, т. нар. „Нов център“, и бе напусната от голяма група активисти, основали Лявата партия. Така беше и у нас, когато правителство със социалдемократическа партия намали данъчното облагане на корпорациите и богатите в размери, за каквито дори бащата и майката на неолибералната политика – Рейгън и Тачър, не биха посмели да мечтаят.

Сега обаче именно неолибералното статукво се пропуква и разпада. Началото бе поставено още през 2008 г., но процесът рязко се ускори с идването на Тръмп на власт в САЩ, с неговия протекционизъм и започнати търговски, валутни, технологически, икономически, хибридни, информационни войни и нова надпревара във въоръжаването. Когато капитализмът е в криза, както се видя след Първата световна война, социалдемокрацията дава път на десни, популистки, фашистки партии. През последното десетилетие наблюдаваме същата тенденция – на постепенна деградация, маргинализация и дори катастрофален разпад на социалдемократическите партии.

В Швеция от средата на 90-те години се засили ролята на свободния пазар, извършиха се съкращения на социални разходи и на реалното заплащане, нарасна неравенството. Данъците на най-богатите бяха свалени от 87% през 1979 г. на 57% през 2013 г. През 2012 г. средните доходи на най-високоплатената част от населението станаха 6,3 пъти по-високи от тези на най-ниско платените 10%.  Пет години преди това, през 2007 г., разликата бе 5,75 към 1, а през 90-те години бе приблизително 4 към 1.

В същото време през последните години в страната влязоха около 600 000 бежанци от Близкия изток, което породи конкуренция за жилища, работа, социални придобивки с по-бедната част от шведското общество. Засили се териториалното неравенство. В редица по-малки градове заплащането намаля, услугите се влошиха, а нахлулите емигранти предизвикаха възхода на „Шведски демократи“ с техния лозунг „Швеция за шведите“ (2).  В крайна сметка това доведе до срива на социалдемократите там.

В Швеция това стана със закъснение, защото мащабите на неолиберализацията бяха по-малки и се разгърнаха по-късно. Много по-бедствени се оказаха нейните последици в останалата част на Европа. Да вземем двете основни държави в ЕС, които даваха тласък на социалдемокрацията и бяха нейна основна опора, а сега стигнаха до най-ниското си равнище от Втората световна война насам.

Във Франция, от където произхожда изобщо понятието за лява партия и терминът „социалист“, за две десетилетия Социалистическата партия се срина от 23,5% в парламентарните избори през 1997 г. до 7,5 % през 2017 г. Накрая на мандата си като президент на Франция лидерът на ФСП Франсоа Оланд имаше одобрението на едва 4% от французите и неслучайно на президентските избори през 2017 г. неговият наследник Беноа Амон получи само 6,36%, а партията претърпя по същество катастрофален разпад.

В Германия, най-мощната държава в Европа, се зараждат основните идеи и се появяват главните идеолози на социалдемокрацията. Тя увлича след себе си огромно количество хора. Още в края на ХIХ век Германската социалдемократическа партия е най-голямата партия в света, но през последните десетилетия нейната членска маса силно намаля, а делът на гласоподавателите ѝ падна от 41% през 1998 г. на 21% през 2018 г. Тя продължава да губи доверие и според социологическите проучвания вече отстъпва по подкрепа на дяснопопулистката антисистемна „Алтернатива за Германия“.

В Дания за последните две десетилетия подкрепата за социалдемократите падна от 36 на 26%, в Холандия има катастрофален срив от 29 на 6%, в Португалия – от 50 на 34%, в Испания – от 35 на 23%, във Финландия – от 23 на 17%.(3)  В Австрия социалдемократите управляваха в продължение на много десетилетия след Втората световна война, а днес са в опозиция. В централноевропейски държави като Полша и Унгария социалдемократите вече са маргинализирани. В Италия социалдемократите на Матео Ренци претърпяха също историческо поражение и на власт дойдоха дяснопопулистки и евроскептични партии.

В България след 1989 г. БСП нямаше голям избор и за да получи признание и да оцелее, се социалдемократизира. Това обаче се случи точно във времето, когато западноевропейската социалдемокрация бе в кризисно състояние, от което реши да излезе, прегръщайки неолибералната глобализация чрез „Третия път“ на Блеър и „Новият център“ на Шрьодер. Този път се оказа път наникъде и постепенно доведе до ерозия социалдемокрацията в Европа като цяло. Затова и през 1994 г., когато все още  правеше първите си стъпки по пътя на социалдемократите, БСП дойде на власт с 43,50%. След това обаче тенденцията надолу подхвана и нея и на последните избори през 2017 г. тя получи подкрепата на 27,20 % от гласувалите българи.

Само Лейбъристката партия във Великобритания засега е изключение, в резултат на Брекзита и на това, че нейният лидер Джеръми Корбин никога не прие „Третия път“ на Тони Блеър и търси нови посоки на развитие на лявото. В останалите страни обаче тази тенденция липсва, а някогашните силни лидери ги няма. Начело са неизвестни имена. Милиони хора по света например някога знаеха името на лидера на ГСДП Вили Бранд. Колко са чували името на дамата, която днес стои начело на тази партия?

Липсват идеи как да се излезе от засилващата се системна криза. Неолиберализиралото се системно ляво-дясно пространство в различни европейски страни води до това, че избирателите на социалдемократическите партии се разбягват наляво или надясно, към антисистемни леви и десни партии. Този процес се ускорява. Ако не се промени, социалдемокрацията е обречена на окончателна маргинализация и изчезване.

 

Бележки
(1) Henley, Jon. 2017 and the curious demise of Europe’s centre-left, In: The Guardian, 29 Dec 2017.
(2) Roberts, Michael. Sweden in deadlock, https://thenextrecession.wordpress.com/2018/09/10/sweden-in-deadlock/, 10 September 2018.
(3) Taylor, Kyle. Swedish election highlights decline of center-left parties across Western Europe, In: Pew Research Center, http://www.pewresearch.org/fact-tank/2018/09/12/swedish-election-highlights-decline-of-center-left-parties-across-western-europe/, 12.09.2018.

 

 

Източник: сайтът „24 май”, 13 септември 2018 г.

 

 

 

 

 

 

неделя, 9 септември 2018 г.

Владимир Николов: Девети – празникът, за който не сме узрели

Не преврат, а революция

 

Вече четвърт век, с наближаването на Девети септември, в почти налуден алгоритъм ни се сипва едно и също – Девети е „най-черната дата” в историята на България, на която „пияните съветски пълчища извършиха „преврат”, „избиха цвета на нацията, унищожиха селото и натиквайки хората в панелките, разгромиха традиционните ценности на българина”. Предполагам вече са в ход многобройните и удивително еднообразни документалки за „злокобната дата” и „престъпленията на комунистическия режим”, в които наследници на „избития” цвят на нацията ни говорят за своите страдания на трудноразбираем селски диалект. На това дори не е необходимо да се отговаря. Все едно да застанете пред Дисни-фигурката на Лучников в София и да влезете в директен спор с нея.

Но пък можем много да се смеем над терминологията на антикомунистите.

Например клеймото „преврат”, което държавната пропаганда продължава да залепя на случилото се на 09.09.1944 г. Бих препоръчал на радетелите за това понятие да си направят справка за дефиницията „държавен преврат”. Още повече, че същите имат прекрасни образци за това отпреди Девети.

Държавен преврат е налице, когато заинтересовани обществени кръгове в сговор с военни овладяват държавния апарат, заменяйки законното управление (по силата на съответното законодателство) и установят контрол върху властовия инструментариум.

Дебело трябва да се подчертае, че превратът не променя обществено-икономическата система , а я утвърждава. Превратът обикновено се извършва, за да се предотврати смяна на системата.

Когато реакционните кръгове не са в състояние да си гарантират обществената доминация със съществуващите легални средства, поради настъплението на нови, прогресивни тенденции, които дават заявка за коренни преобразувания в обществено-икономическия модел, тогава тези реакционни кръгове в симбиоза със силовите служби (военни, полиция) установяват открита диктатура. Статуквото вече се пази с директна репресия.

Такъв е случаят с престъпния акт от 9 юни 1923 г. На тази дата сговористката клика с помощта на армията и на бандитите от ВМРО овладява структурите на държавния апарат, за да предотврати извършваните от БЗНС социално-икономически преобразувания (доколко всички земеделски реформи са били прогресивни е отделен въпрос, който не искам да засягам тук).

Огромна роля играе и страхът, породен от възможното преминаване на властта в ръцете на комунистите на по-късен етап – нещо което се потвърждава от последвалите репресии именно срещу тях. Т.е. превратът е инструмент за запазване на статуквото и възпиране на промяната. Абсолютно идентичен е и превратът на Пиночет в Чили.

Макар през 1934-1935 конкретната политическа конюнктура да е малко по-различна, тревогата от ерозията на буржоазната власт (по форма, защото обществото си остава силно патриархално) и възможна революционна ескалация (особено пък при наличието на СССР) дава мотив на реакцията да защити своите интереси, концентрирайки се около авторитарното управление на Борис .

Важно е да се разбере, че до 1944 г. обществената система е еклектична странност от капиталистическа правна рамка, патриархални порядки в бита и феодални остатъци в обществените отношения. Такова общество е закотвено в миналото, гледа с подозрение на обновлението и в обърканата си тревожност поражда репресии, намерили конкретен политически израз в неспирни преврати, лични и авторитарни режими, както и в откровени фашизоидни изстъпления .

Погледнато от този ъгъл можем да направим поне два извода:

  1. Деветосептемврийците няма как да извършат преврат, защото правителството, което заварват дължи властта си на по-раншен преврат, управлява в условията на непартиен модел и с наредби, а Търновската конституция е суспендирана. Деветосептемврийците свалят от власт едно незаконно по силата на установения с Търновската конституция правен ред правителство. Да кажем и нещо премълчавано – деветосептемврийците възстановяват действието на суспендираната от предишната власт конституция.

Дори и най-стеснената буржоазна трактовка на събитията от 9 септември не може да аргументира тезата си за преврат.

  1. Девети не е преврат, защото за разлика от автентичните преврати от 1923 и 1934, дава ход на множество мероприятия, чиято амбиция е да осъществят пълна социална и икономическа промяна, а както казахме никой преврат не се стреми към промяна, а само и единствено към запазване на съществуващия модел.

Затова Девети може да бъде определен по един-единствен възможен начин – революция.

И тук няма значение количеството революционери, които са взели участие в събитието (със сигурност не са били по-малко от щурмувалите Бастилията). Френската революция не се нарича революция заради нейната масовост, а заради тоталните трансформации на обществото, които следват от нея. Затова да оставим броенето за антикомунистите – дано да усвоят поне елементарна математика.

Девети е класическа революция, която национализира малкото реални индустриални предприятия, кооперира земеделската собственост и лиши от възможност едни групи хора да експлоатират други групи от хора.

Революция е, защото модернизира обществото:

технологично (индустриализация, механизация на селското стопанство, мащабна урбанизация, грандиозно инфраструктурно строителство – електрификация, канализация, язовири, пътища, включихме се в космическата ера, медицина, образование и пр.), и

социално – осъществи небивал до този момент социален напредък, установявайки режим на икономическо, полово и етническо равноправие. Никога в новата история на България съзнанието не е било толкова прогресивно и футуристично, колкото в първите две-три десетилетия след Девети.

Това е единственият период в българската история (поне в последните 150 години), в който обществото ни не живее заровило клюн в миналото, за да изкопае оттам повод за наивна гордост, а живее в бъдещето.

Само този който живее в бъдещето твори история.

За мен няма никакво съмнение, че Девети септември е истинският национален празник, който българското общество не е заслужило да отбелязва. Това е единственият ни празник, в който има белег на някаква напредничавост.

Да вземем някои от най-типичните и разпознаваеми празници в света – 4 юли (Денят на независимостта на САЩ) и 14 юли (щурмът на Бастилията). Това са празници, които отбелязват социални поврати . И нов светоглед – нацията, разбирана като съвкупност от равноправни хора, които се чувстват свързани около базови права и свободи, от преживяването на тези права и свободи и от решимостта да бъдат защитени. Можем да го наречем гражданско общество стига да се дистанцираме успешно от жълтопаветното съдържание на този термин.

Допълнителните елементи в националната конструкция – общ език, култура и пр. са вторично положени в националното здание и тяхното значение за обществената организация има по-скоро прагматично значение. Но основното – обединението около идеята за общност на равноправни граждани остава като централен стълб в скелета на националния организъм, а обществото функционира чрез осъзнаването, дефинирането, завоюването и защитаването на определени права и свободи (лични, политически и социални).

Така нацията се формира около два елемента – основният (гражданското общество, разбирано като мобилизация около права и свободи) и допълнителният (етническият елемент, маркиран от език и култура, който допълнителен елемент има ролята на помощно средство в реализацията на основният и базов стълб в националния строеж).

Много показателен е примерът с 4 юли – на пръв поглед изглежда, че това е обичайният празник за освобождение от външна власт, но Декларацията за независимост е заявка за нов тип обществена парадигма, в която хора с различен етнически произход са обявени за политически и лично равни, а привилегиите на база произход са недопустими. Не казвам, че всичко това е било реалност веднага след 4 юли 1776 г. – казвам, че тук имаме жизнена идея за общност с надетнически характер, която придава необходимата виталност на националното съзнание и привлича огромно количество хора, които биха искали да станат част от това.

За съжаление при нас съотношението между двата елемента на националното – гражданският и етническият е съвсем различно. В България (а и при другите балкански и източноевропейски държави) водещото в националното изграждане е етносът и неговите съставки – езикът, културата, традициите. Нацията се разглежда като продължение на рода, племето, като проекция на кръвно-родствената свързаност около „българщината”. Езикът, както и определени културни признаци, получават почти сакрален статут.

Нацията при нас си остава етнически феномен, а целта още от времето на Възраждането е единствено и само създаване на държава на българите.

Важният компонент в националното строителство – гражданският, т.е. нацията да се схваща като общност, обединена около права и свободи никога не получава развитие (макар че е имало мъгляви опити през Възраждането – Левски и Ботев), а заложените в Търновската конституция норми се оказват пожелателни. Добре знаем, че конституцията ни почти през целия период (1879-1944) е била под „арест”.

С оглед на тези особености в националното ни развитие е разбираемо защо за национални празници се приемат събитията от 6 септември, 22 септември, 6 май, в които можем единствено да компенсираме националната си депресия с етническа гордост. Може би 3 март би изиграл по-значима роля, ако Освободителната война се беше превърнала буржоазна революция. Но не би.

Девети е преломният момент, в който стават реалност редица права и свободи, създават се условия за изравняване на обществената роля на половете и се извършват конкретни стъпки за събуждане на културния живот на малцинствата.

 

 

Източник: Солидарна България, 09.09.2017 г.

 

 

 

 

 

 

сряда, 5 септември 2018 г.

„Епичната битка с комунизма” и училищните програми по история за Х клас – Уляна Пачева

Вероятният резултат: нови обществени пропасти, нов нихилизъм, не младежи с критично мислене, а „духовни бройлери“ като държавна образователна цел

 

Темите за най-новата история на България не са напускали учебните програми. Да напомним, че първото правителство на СДС (1991–1992г.)  заменени спешно съществуващите учебници по история със „свитъци“, наречени „Записки“. През 1996 г. бяха въведени първи алтернативни учебници по история. В тях следвоенният период се изучаваше с анализ на причините за налагане на политическа система от съветски тип, с информация за „социалистическата демокрация“ като имитация на демокрация, с оценка на последиците на политическите репресии, но така също и със социалните промени и мащабното строителство в България през периода на държавния социализъм (И. Баева, в. „Труд“, 09.06.2016 г.).

Темите се запазиха и в следващите учебни програми и алтернативни учебници, въведени от началото на новия век, като периодът на социализма се изучаваше в края на основното образование и в средния курс.

Новата програма по история за Х клас
не допуска различни гледни точки

Тя е резултат на „епичната битка с комунизма“, описана подробно на сайта desebg.com. Последователно е описан проектът, чрез който са наложени последните промени в програмите по учебния предмет „История и цивилизации“ за Х клас.

В описаната хронология самите автори на проекта се гордеят, че учебните програми са определени не от общността на учените и на преподавателите историци „от държавните висши училища“ и не от образователните експерти, а от политици и дейци с ясни и пристрастно заявени политически и идеологически позиции, борци с комунизма.

Според сайта-източник министърът  на образованието и науката е утвърдил  общучилищната програма „след одобрението“ на проф. Евелина Келбечева и доц. Лъчезар Стоянов, пренебрегвайки мненията на останалите участници в общественото обсъждане на програмите. Наложеното мнение е изцяло и открито политическо. Отговорност за него носят министър Красимир Вълчев, председателят на парламентарната група на партия ГЕРБ Цветан Цветанов, министър-председателят и председател на партия ГЕРБ Бойко Борисов. „Сделката“ е скрепена в предизборно споразумение между ПП ГЕРБ и Сдружението на репресираните от комунистическия режим „Памет“. Самият председател на Сдружението, г-жа Лиляна Друмева–Радева, е назначена за „главен съветник“ на министъра на образованието и науката и за директор на доскорошния Национален център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти, сега вече Национален институт за обучение и квалификация в средното образование. Специална е ролята в този процес на д-р Анрей Ковачев (ЕНП/ГЕРБ), удостоен през март т. г. от брюкселското списание „Парламент“ с награда за изключителни постижения като евродепутат.

Новата програма  е изцяло пропагандно насочена

Реализирано е грубо политизиране на образователния процес. Според Закона за предучилищно и училищно образование (чл.11,(2): „В системата на предучилщното и училищното образование не се допуска налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“. Новата програма обаче е изцяло пропагандно насочена. Тя обхваща цялата история на България – от неолита до победите на Бойко Борисов. Без баланси в изучаването на различните исторически периоди, без научна добросъвестност при подбора и подреждането на фактите, без обективност.

Периодът след Втората световна война е период на „престъпленията на комунизма“. „Комунизмът“ е най-мрачният период за България – без намек за позитиви, без постижения. (За периода на Османската власт са включени теми за позитиви в националното развитие; за периода на буржоазно развитие всички теми са с позитивен акцент – теми за катастрофи няма).

В програмата зеят празнини, без които историческият процес не може да бъде разбран: няма проявления на фашизма, няма Закон за защита на държавата, няма антифашистка борба, няма борба за запазване на териториалната цялост на България след края на Втората световна война... Идеологизирани са и подборът, и подредбата на фактите: превратът от 1934 г., довел до „безпартиен режим“, е „криза на демокрацията“; предшества го „левият политически радикализъм“ , довел до „ескалация на политическото насилие в България“, „резултат на международни и вътрешни фактори за радикализация на политиката на БКП“. Идеологизирана е употребата на самите понятия: горяните осъществяват „политическа съпротива“, а социалистите, земеделците и синдикалистите преди Втората световна война са „радикализирани леви“, които предизвикват криза на демокрацията и заради които следва да се въведе безпартиен режим; този режим не е тоталитарен – за тоталитаризъм се говори едва след 1945 година (http://baricada.org).

За още яснота ще посочим понятията, които по програма трябва да усвоят учениците:

• За периода „България от Освобождението до края на Втората световна война“: автономия; регентство; легитимност; безкняжие; протекционизъм; Вътрешна македоноодринска революционна организация; Комунистически интернационал; терор; атентат; безпартиен режим.

• За периода „България след Втората световна война до 1989 г.“: съветизация; комунизъм; диктатура на пролетариата; Народен съд; репресивен апарат; „трудововъзпитателни общежития“ (лагери); горяни; „Възродителен процес“; експроприация; социалистическа индустриализация; насилствено коопериране; изселване.

Това е картината. И съпоставката.

 Новите програми по история въобще нямат за цел учениците да разбират историческия процес. Според признанията на самите автори: „Основната задача на обучението по най-новата ни история в средния курс е създаване на критично отношение към тоталитарния режим в България (1944–1989), както и неговите метастази в следващия период“.

Резултатът от действията на ГЕРБ и на МОН

отново ще бъде за сметка на учениците и в тяхна вреда. Според д-р Ивайло Атанасов, „новите учебни програми създават предпоставки учениците да получат провинциализирана и идеологизирана картина на световната история и култура, както и да пропуснат съществени моменти в гражданското си образование“. Добавяме: те ще бъдат „обучени антикомунисти“, но няма да познават историческия процес; няма да могат да си обяснят различните мнения в обществото; няма да познават древната и новата история на България и нейните приноси в европейската и световната цивилизация. В условията на развиваща се глобализация това е риск за формиране на националната и културната идентичност на младите. Не по-малък е рискът неистовата борба с комунизма да възражда неофашизъм – критичното отношение към него не влиза в целите на авторите за обучението по история.  

 

 

Източник: списание „Ново време”, бр. 3-4, 2018 г.

 

 

 

 

 

Уляна Пачева: Джендър образование – у нас от 20 години

 Покрай страстите около Истанбулската конвенция и предвиденото в нея джендър образование остава скрит фактът, че всъщност програма за джендър образование се прилага в България от 20 години. Тя стартира през 1997 г. "като превантивна програма и част от проекта "Елиминиране на насилието над жени чрез проучване на проблема и образоване на обществото", осъществен в партньорство с неправителствената организация "Защитници на човешките права от Минесота"- САЩ". Проектът е на Фондация "Джендър проект в България". Сред спонсорите са: Фондация "Отворено общество", Съветът на Европа, базираният в САЩ  Глобален фонд на жените, Националният демократичен институт и др. 


Цитирам текстове от сайта на фондацията:
"В рамките на проекта е предоставена и адаптирана към българските условия методика за обучение на учители по основните проблемни области: Що е джендър и джендър роли; правата на човека; правата на жените и децата; насилието във всичките му форми; национални и международни законодателни практики и институции; семейно планиране и сексуално здраве"; Пилотна програма - през учебната 1997/1998 г. в две училища в София. Обучителен семинар за учители и педагогически съветници. Библиотека с тематична литература на български и английски език и видеотека.
През учебната 1999/2000 г. в проекта са включени детска градина, студенти, 20 училища от цялата страна. Общо - 400 деца и младежи на възраст от 4 години до 21 г. Организирана е кръгла маса с финансовата подкрепа на "Отворено общество" за методиката, обхвата и бъдещата стратегия за развитие на програмата "Джендър образование". В гр. Перник е създаден Регионален център,  "който включи в "Джендър образование" всички учебни заведения в града с активното партньорство на местната власт, Педагогическия инспекторат, медиите".


ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА според Фондация "Джендър - проект в България":


1. Основен проблем при реализирането на тази програма се оказа фактът, че по-голяма част от участниците бяха с формирани вече и затвърдени стереотипни нагласи към мъжките и женските роли в обществото, което налагаше първоначалното им преодоляване, за да е възможно изграждането на ново непредубедено разбиране и отношение към проблема за равноправието на половете в социалното пространство.
2. Тъй като децата трудно разграничават реалната от желаната ситуация, често се стигаше до идеализиране на собствените способности и възможности, а също така и на характеристиките на пола, към който принадлежат. Отъждествяването между реалността и желанието изкривява анализа, като води до опростяване и елементаризиране.
3. Учениците трудно реализират прехода от конкретната ситуация или казус към общия извод.


Фондация "Джендър проект в България" е част от проект "Граждански диалог за развитие" от м. ноември 2017 г.
Целите на Джендър - проект в България включват и:
- Лобиране на национално и местно равнище за мобилизиране ресурсите на образователните институции и гражданското общество за ефективното прилагане на практика на чл. 35 от Закона за защита срещу дискриминацията.
- Активно промотиране на политики и проекти за включване и утвърждаване на джендър-тематиката в държавните образователни стандарти, насочени към детските градини, основните и средни училища, висшите учебни заведения.


Спонсори:
Global Fund for Women, USA
UNIFEM TRUST FUND, USA
Minnesota Advocates for Human Rights, USA
Mama Cash, The Netherlands
Open Society Foundation, Sofia
Gender Studies Small Program Open Society Institute, Hungary
MATRA KAP Program of the Netherlands Embassy
Stability Pact Gender Task Forceq Croatia
National Democratic Institute, Sofia
Democracy Commission Small Grants, Embassy of the USA, Sofia
Council of Europe, Sofia


***


За Джендър  образование работи и Фондация "Джендър образование, изследвания и технологии": "неправителствена нестопанска организация, действаща в обществена полза и съобразно с изискванията на международните закони, по които България е страна". Проекти на Фондацията: Конкурс 2016-2017 г. Училище без насилие; Конкурс Училище без насилие и стереотипи, определени от пола - 2013/2014, 2015/2016 г. Фондацията работи в сътрудничество с МОН. Победителите в цитирания конкурс бяха официално наградени в МОН на 03.06.2014 г. - след оценка на определен от МОН екип за мониторинг и оценка на кандидатите за званието (101 училища за 2014 г.) .
За конкурса през 2018 г. до училищата е изпратено информационно писмо на Регионалното управление на МОН на основание писмо на МОН  9105-11/10.01.2018 г. на зам.-министър "за провеждане на юбилеен конкурс "Училище без насилие и стереотипи, определени от пола" по проект на фондация "Джендър образование, изследвания и технологии". Писмото не е достъпно на сайтовете на РУО.

 

24 януари 2018 г.

 

 

 

 


понеделник, 3 септември 2018 г.

Стефан Продев - 54 години журналистика не стигнаха

 

Свободата и думите, парните локомотиви и конете, лулите и Божана бяха неговите големи любови

 

 

Статия на Мира Баджева във вестник “Сега”, 5 септември 2001 г.

 

 

Преди 2 години, когато се оттегли от главното редакторство на вестник "Дума", Стефан Продев каза пред "Сега": "52 години журналистика стигат!" Не беше прав. Понеже имаше още много какво да каже, а перото му липсваше и на почитателите, и на враговете му, той не изневери на журналистиката. Стана един от постоянните автори на "Сега" - с авторска колонка всяка седмица. Продължи да пише почти до последния си дъх въпреки рака, който го изяждаше отвътре, понякога в адски болки.

Когато се сбогуваше преди 2 г. с "Дума" и с партията си - като главен редактор на левия вестник, - Продев се обърна към Висшия съвет на БСП с думите: "Нека никой не смята, че си отивам обиден или огорчен. Аз съм стар кон и съм свикнал да тегля. Освен това не страдам от никакви сантименти. Журналист съм от 52 г. и съм преживял много такива моменти. Държа да се знае, че оставката ми не е бягство от ситуацията, а проява на политическо възпитание. Отивам си от вестника точно толкова беден, колкото бях при идването си в него. Перото ми бе, е и ще остане ляво. Сега мога да заявя откровено, че не съм нито комунист, нито социалист, нито социалдемократ.

Аз съм просто ремсист

Един от онези. Това обяснява цялото ми поведение."

Продев бе главен редактор на "Дума" в продължение на 10 г., от първия й ден до лятото на 1999 г. Докато бе начело на соцоргана, бе тачен и презиран, хулен и боготворен. В началото - когато "Дума" бе във възхода си - привържениците на соцпартията се покланяха ниско пред него като пред кумир. Защото от фалиралото в обществените очи след 10 ноември 1989 г. "Работническо дело" Продев направи заедно с екипа си всекидневник, от който се учеха на професионализъм новите поколения журналисти. Заедно с това "Дума" беше и знаме, и убежище на левите българи веднага след промените - с "Дума" се печелеха избори, "Дума" сваляше президенти (председатели), опразни от мумии мавзолея, сменяше правителства. От "амвона" на "Дума" Продев - с ореола си на отколешен дисидент - проповядваше разбиранията си за демокрация и социален идеал. И беше почти всесилен.

После дойдоха сблъсъците между свои и свои в партията. И розите станаха камъни. Продев подпали фитила на вътрешната война за първи път изричайки публично през 1995 г. на един висш партиен форум името "Орион" и формулирайки проблема за

социалното разделение в БСП на "червени бабички" и "червени мобифони"

Така постави началото на дълга битка срещу себе си и партийния вестник, която не можа да го отстрани, но финансово обезкърви всекидневника. "Червените мобифони" наливаха парите си в алтернативни трибуни и оттам продължаваха да громят Продев и "Дума". През това време партийният вестник тихо гаснеше от финансова недостатъчност, докато накрая изпадна в кома.

Когато соцорганът спря за трети път, 72-годишният му главен редактор реши, че е време да си иде. (В момента "Дума" е отново "временно" спряна, за 4-и път.) На два пъти преди го връщаха от вратата. На третия бе непреклонен. "Най-големият ми грях е, че не успях да превърна "Дума" в стока. Защото не исках. Смятах, че "Дума" трябва да е сериозният вестник на България, но тук волята ми влезе в двубой с манталитета на времето", твърдеше Продев - вече като пенсионер.

На бюрото в домашния кабинет на Стефан Продев стоеше в рамка пожълтяла снимка. "1925 г. Влак N23." "Това е влакът на моя баща - карал го е, после е слязъл от него и го е снимал", обясняваше той. "И дядо ми бе железничар - един от първите огняри по линията Саранбей-Одрин", добавяше, пафкайки любимата си лула. Парните локомотиви и лулите бяха негова страст, предавана по наследство.

Разказваше, че е израснал в софийската "Банишора". 11-членната му фамилия деляла 3 стаи и един голям двор. Имало много дърва за цепене, оттогава обичал да цепи дърва, най-вече в родовата къща в Енчевци, край Трявна, където и почина. В черквата на същото село Енчевци прадядо му поп Шино е криел Левски, а после бил "ятак" на четата на капитан Дядо Никола.

На 16 години, през 1943 г., Продев става ремсист. Лично участвал във въстанието на 9 септември 1944 г. "Бяхме евакуирани в Лясковец. Превзехме кметството там, арестувахме жандармеристите, окупирахме гарата. Баща ми тъкмо се връщаше от работа - поисках му пропуска. Той ми заши един шамар и мина без пропуск", разказваше Продев не без усмивка.

През 1945 г. той е един от създателите на първия ученически вестник "Средношколско единство". После постъпва на рождения си ден (15 септември) в "Труд" - като стажант-репортер. 2 г. по-късно го вземат в армията и той завършва висшето артилерийско училище. До 1957 г. работи в "Народна армия", после в "Народна младеж" - оттам го изгонват, защото заедно с група съмишленици

иска съд за Червенков и Сталин

след XX конгрес на КПСС. Без работа е цяла година, през която съпругата му Божана - оперна и оперетна певица, звезда на Музикалния театър, е принудена да пее по ресторанти, за да изкарва прехраната на семейството. После постъпва в "Отечествен фронт", но и оттам го гонят. Христо Радевски го взема в сп. "Септември". По-късно основава заедно с Радой Ралин, Васил Акьов и други единомишленици контрапункт на казионния "Литературен фронт" - в. "Литературни новини". Но го закриват в разгара на атаката срещу Солженицин в СБП.

Следващите 15 години от живота му са свързани с БТА.

Създава пазарния хит "Паралели",

а с покойния вече Кръстан Дянков - и "ЛИК". През 1973 г. е спецкореспондент на БТА във Виетнам по време на войната със САЩ. Спомените му оттогава са "отвратително антиамерикански".

Продев не обичаше думата "дисидент" и говореше с удивителна скромност за дисидентстването си по тоталитарно време: "Бяхме просто недоволни хора. Искахме да хуманизираме обществото, а не да сменяме строя." Само че той е един от тези, благодарение на които и навън знаят, че в България не всички ръкопляскат на Тодор Живков. И през януари 1989 г. Продев е поканен на прословутата закуска с Франсоа Митеран във френското посолство в София.

През 1980 г. като главен редактор на сп. "София" оглавява Клуб на приятелите на софийската архитектура, в който членуват художници, поети, архитекти - като Дечко Узунов, Блага Димитрова, Христо Генчев. Всеки месец заседават по проблемите на града, внасят в общината конкретни предложения за съдбата на София. "Това бе първият клуб на хора, протестиращи срещу тъпотията на отделни ведомства. Спасихме от разрушаване Халите, Банята, Трамвайното депо, Захарна фабрика, Арсенала (където сега е музеят "Земята и хората"), Перловската река", разказваше големият журналист.

Когато Продев става шеф на "Народна култура" през 1984 г., вестникът се превръща в оазис за инакомислещите. Там е отпечатано

писмото на Светлин Русев "Вик за Русе",

там излиза прочутата статия на Желю Желев "Великото време на интелигенцията". (Желевата книга "Фашизмът" вече е забранена.) Заради позицията на вестника по "възродителния процес" Продев е викан на два пъти при Георги Джагаров. Отвръща: "Ако съм неудобен, махнете ме." Махат го. След малко повече от година го връщат - веднага след 10 ноември.

Имаше един кратък период, през който Стефан Продев беше ничий - принадлежеше и на сините, и на червените. И едните, и другите го искаха едновременно за знаме и знаменосец. Той избра вторите. Защо? "Аз съм просто ремсист. За мен по-хубава обществена идея от социалистическата няма. И християнството е търпяло крахове, колкото си искате, но не е изчезнало", обясняваше Продев.

И тъй на първия конгрес на СБЖ го избраха за шеф с почти френетични акламации. После - след като прие да стане главен редактор на "Работническо дело", по почти толкова френетичен начин го свалиха от СБЖ. "Защо напуснахте "Култура" и отидохте в "Работническо дело", попитах преди 2 години. "За да направя един голям вестник", ми отговори той. "Като човек с дисидентско минало имах голям авторитет, исках да възпитавам партийната аудитория, учех я на демокрация."

Стефан Продев имаше няколко големи любови (освен съпругата си Божана, споминала се 2 години преди самия него): конете, парните локомотиви, лулите. Но на първо място бяха думите. Пишеше до последно есетата, новелите и статиите си на шумна пишеща машина. "Не исках да свикна с компютъра - аз съм на края си. Звукът на пишещата машина ме тонизира", признаваше публицистът.

Последната си колонка в "Сега" Продев  озаглави "Тъжно"

и посвети на закритата за пореден път "Дума". "След маса перипетии, пленуми, обещания и партийни клетви Висшият съвет на БСП продаде "Дума" на частното лице Димитър Иванов. Лицето се зарече да спаси вестника и бавно, но сигурно го доведе до гроба. Барабар с масите и столовете, с компютрите и апаратурите и - което е особено болно - барабар с журналистите. Господинът си внуши, че не е обикновен бизнесмен, а духовен мъж, перо, и направи всичко възможно, преди да обяви фалит на вестника, да го промени. Сега вече е ясно защо. Първо нещата се развалят, а след това се хвърлят на обруганите. За жалост колегите в "Дума" се уплашиха за хляба си и позволиха да станат играчка в ръцете на един самозванец. Не ги обвинявам, но ми е горчиво, защото дълги години ги възпитавах в професионално и политическо достойнство. Би ми се искало "Дума" да умре с гръм и съпротива, но както виждам, тя ляга в спомена без капка самочувствие. Това е най-голямото наказание за мен, създателя на вестника", написа той на 4 юли, точно 2 месеца преди смъртта си.