Търсене в този блог

петък, 22 септември 2017 г.

Посветих живота си на идеята за един по-добър социалистически свят, дори и когато ме предаваха – Анжел Вагенщайн

 


 

Слово на знаменития антифашист, сценарист, писател, социалист след получаването на наградата "Георги Кирков - Майстора" на 20.09.2017

 

 Мили мои другарки и другари!

От сърце благодаря за това отличие, въпреки че не съм сигурен доколко съм го заслужил. Сега, и без нафукана патетика, мога спокойно да поседя на последната си спирка - там, гдето свършва трамвая, както се пееше в една песничка - с ясно съзнание, че аз съм дотук. Но и с вярата, че посветих целия си живот, целия без остатък, и делата си, и всеки написан от мен ред, и всеки заснет филмов кадър на великата идея за един нов, справедлив социалистически свят.
Останах й верен, дори когато ме предаваха, и й служих вярно както и доколкото мога - въпреки всичко, което се случваше с мен и около мен. От ранното си детство, когато, възседнал баща си, ревях на забранените и громени от полицията първомайски демонстрации "Бандера роса" на турски - "Кармазъ байрак яшасъ" заради турския пролетариат от района, който обитавахме!
Споделях с моята партия победи и поражения, изстрадвах като моя лична драма нейните провали, грешки и грехове. И както на моите близки приятели е известно - включително греха, сторен от онези бдителни другари, които бяха монтирали 6 микрофона в моя дом на наследствени комунисти. Причината, доколкото разбирах неразбираемото, бе, защото не винаги съм бил послушен и лицеприятен партиен член. И такъв си останах 75 години от онзи ден, когато в една сиромашка мансарда на група ремсисти бе тържествено обявено, че са приети в партията. Оттогава и до днес никому и за нищо не се извинявам заради партийното си поведение.
По този повод си спомням един грузински тост:
При едно голямо наводнение скорпионът стоял на брега на придошлата река в отчаяние, защото не умеел да плува. Тогава се помолил на кучето: "Братко, ти умееш да плуваш, нека се кача на гърба ти до отсрещния бряг. Цял живот ще съм ти благодарен!"
Качил се скорпионът на гърба на кучето и то заплавало в бурната вода. Но точно в средата на реката скорпионът го ужилил смъртно.
"Защо го направи? - жално попитало кучето, - Сега и аз, и ти ще загинем!"
"Ех, прав си, брат, но такъв ми е характерът".
Нещо такова си мисля на тема микрофоните и други деяния, с които някои бранеха социализма от социалистите.
И за да остана и аз верен на нрава си, ще споделя с вас накратко някои мисли, скъпи мои другари и особено другарки, и надявам се, Корнелия няма да ми се мръщи!
Тя е привързана, другарката Нинова (съжалявам искрено за това, което й се е случило!), привързана е към своя израз, нелишен от дълбок смисъл - израза за паралелната държава. Това е хубав образ, очертаващ нашата печална съвременност.
Но аз имам въпроси към този казус и ще ги изложа подробно в предстоящата дискусия по новите идеологеми и цели, стратегии и тактики на партията при коренно променените исторически обстоятелства. Тази дискусия ще се състои следващия понеделник, както ни обещават от 25 години.
А тя е важна, дискусията, защото чух по телевизията един депутат от левицата, който на въпроса на водещата как се отнася към миналото на Партията - и в нелегалния й период, и когато е била на власт, отвърна: "Ние сме друго поколение и нямаме нищо общо с миналото".
Така ли, другарю? Ако ти нямаш нищо общо, аз имам - и много общо, което кръвно ме свързва с партийната съдба. Трябва да се изясним дали случайно аз и ти не сме в две различни партии? Или един от двамата ни по погрешка е попаднал там, където не му е мястото?
Друг пък един, също така личен социалист, обяви по телевизията, че 9 септември може да бъде отбелязан, ако партийното ръководство има съответното решение, но той, депутат от БСП, нямал лични причини да различава този ден от който и да било друг ден от календара. И много такива подобни - уви, повече от много! - които ме изпълват със съмнението, че завеян по възрастови причини, съм сбъркал входа на "Позитано" и съм попаднал в друга партия. Голям гаф от моя страна!
И когато другарката Нинова оздравее, което от сърце пожелавам да стане най-скоро, бих я попитал: "Другарко Нинова, ако - според Вашия сполучлив израз - има една паралелна, фалшива България, няма ли в нея и една паралелна и фалшива социалистическа партия?". А двете паралелни реалности - автентичната и нейната имитация - не са две паралелни магистрали, а са взаимно вплетени в як моряшки възел. Като онова яко въже, което ме е стряскало насън 123 нощи, докато Червената армия неочаквано бързо навлезе в родината от изток, а хитлеровата армия, за голяма скръб на мнозина днешни политици, се изнизваше панически на запад. И поради отлаганата заради бомбардировките и евакуациите на хора и затвори присъда така и си остана неизпълнена. Което ме лиши от гордото съзнание, че съм герой, загинал за каузата. "Не везет мне в смерти - повезет в любви!"
Та, на темата за двете сплетени въжета и двете сплетени Българии - автентичната и нейната имитация - не следва ли да ги разграничим ясно и с ясни думи? Защото както Балканът, с неговите върхове и падини, е неделим от България, така и социалистическото движение - с неговите върхове и падини, е неделимо от историята на България през последните 120 години!
И още, и още много са моите въпроси, които в тази тържествена за мен вечер няма да задам, за да приближа часа, когато с приятели ще пийнем по ракийка в кръчмата отсреща - там където свършва трамвая...
Още веднъж благодаря!

 

Източник: вестник ДУМА, 22 септември 2017 г.

 

 

 

 

петък, 15 септември 2017 г.

Това е човекът ! – Иван Гранитски

 

 

   


Балзак, както е известно, сътворява цикъла "Човешка комедия" - стотина тома, разкриващи точна и разноцветна картина на епохата на Реставрацията. Те персонифицират развитието на социалните нрави по време на крайната фаза на Великата френска революция. Геният на автора ражда стотици герои, неповторими характери.
Струва ми се, че именно Стефан Продев е българският огледален образ на гения Балзак. Хиляди статии, филипики, антрефилета, бележки и прочее бележат професионалния път на Продев като вестникар, публицист, философ и историк на обществените нрави. Само във в. "Дума", който той създаде в началото на 90-те години на XX век, са поместени стотици публикации, анализиращи талантливо и задълбочено драматичните социални трансформации и пертурбации на периода. Ако трябва да говорим за истинската история на т.нар. преход, ще се обърнем към авторските текстове на Стефан Продев, публикувани в "Дума" от 1990 до 2000 г. Това десетилетие е епоха на героизъм и трагизъм, на злощастни противоречия и катастрофически колизии. И истинският хронист на тази величава епоха е именно Стефан Продев.
Нито един наш автор не е създавал толкова проницателни анализи на социалните процеси от началото на т.нар. български демократичен преход. Няма никакво съмнение, че бъдещата история на новите времена ще бъде белязана от удивителния печат на блестящото перо на публициста и историка, и хрониста на обществените нрави Ст. Продев. Неговите две книги "Носене на кръста" и "Сваляне от кръста" са автентичната история на периода от 1990 г. насам. Авторските текстове във в. "Дума" и във в. "Сега" през последната година от неговия живот маркират оригиналната хроника на политическите процеси в България за този период. От една страна, Продев ни поднася удивително ярка и изчерпателна картина на социалните трансформации на прехода, а от друга - умен психологически разрез на типажите на епохата - нравствени, интелектуални, социални проекции на политическата и обществената ситуация. Едва ли всички апаратчици от партийната централа на "Позитано" ще бъдат щастливи от анализите му. Партийните шушумиги, мижитурки и кюлханета не могат да възприемат исторически мащабното мислене на човек като Продев. Те калкулират своите сметки само за тяснопартийните си и корпоративни изгоди.
А Стефан Продев беше човек на XXI век. Той поставяше националните интереси над всичко. Той жертваше себе си и личния живот дори. Затова в един трагичен момент за историята на левицата заяви, че е ремсист. Не комунист, не социалист, а ремсист. Става дума за човек с високи морални принципи, възвишени идеи и ясни национални и общочовешки цели. Тогавашното ръководство на БСП не го разбра и падна от власт. Дано новите ръководства на левицата да осмислят, запомнят, да се поучат от духовните послания и завети на великия човек Стефан Продев.
Българското общество тепърва ще се връща и ще преоткрива социалния, нравствения и интелектуалния потенциал и пример на тази удивителна личност. Несъмнено този бляскав трибун е най-впечатляващият и безкомпромисен публицист на отминалия век. Той продължава великата традиция на огнената публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов, Георги Раковски, Йосиф Хербст, Гео Милев...
Стефан Продев е не само даровит български писател, проникновен политически коментатор, неподражаем публицист и есеист. Той е истински държавен мъж - личност, която мисли и работи за Отечеството, подчинявайки собственото си битие на принципите на общественото благо. Той е ценност и гордост не само за левицата, но и за националната култура.
Епохата и бъдещите поколения ще оценяват приносите на този невероятен човек и ще му отдават заслуженото.
Ecce homo! Ето човека - този, който легитимира достойнството на българската интелектуална монада, емблематизираща качествата патриот, героически дух и истински Човек !

 

 

Източник: вестник ДУМА, 15 септември 2017

 

 

 

 

Уроците на Продев – Тодор Коруев

 



Да работиш години наред близо до Стефан Продев e повече от късмет, щастлива сполука във вестникарския занаят. Аз имах този шанс. И колегите, които са го имали - в "Труд", "Народна младеж" или "Народна армия", в "Паралели" на БТА,  в сп. "София" и седмичника "Народна култура", или в "Дума" - всички те най-малкото не са останали безразлични към журналиста Продев, към вестникаря Продев, към публициста Продев, към мислителя Продев, към приятеля Продев, към ремсиста Продев,  към жреца на думите, както го нарече Иван Гранитски, към човека Продев. Не бяха безразлични и неговите многобройни читатели, които през 70-те и 80-те години си предаваха от ръка на ръка книгите с есета на Стефан Продев.
Ще припомня нещо - "забравено ново". В анкетата на Съюза на българските журналисти Стефан Продев влезе в десетката на най-добрите публицисти на ХХ век. И бе единственият жив сред 10-те избраници на колегията, в компанията на деветима вече безсмъртни. Така още тогава получи знака за безсмъртие.
Не зная дали Стефан Продев вече е влязъл в учебниците по журналистика. Проф. Филип Панайотов вече го преподаваше, другите, ако се правят на слепи и глухи, то е за сметка на занаята. Колкото по-скоро Продев се изучава от бъдещите вестникари, толкова по-голям е шансът родната журналистика да бъде спасена. Защото, първо, в голямата си част тя е продадена, т.е. не е българска. Второ, в нея нахлуха чужди тела - профани и хвалипръцковци и вече се е мутризирала и чалгизирала. Трето, от печата лъха на байганьовщина. Казано по-кротко, журналистиката ни се нуждае не само от професионализъм, но и от морал, почтеност и отговорност пред словото. А няма по-добър пример за сливане на професионализма и морала от Стефан Продев, повелителя на думите.
Но като говорим за уроците на Продев, ще разтворя знаменитата му статия "Перото на Войводата" от 1976 г. С тази статия може да започне всяка христоматия по журналистика.
"Първият урок на Ботев по публицистично майсторство е урокът за вдъхновението. Геният пише своите статии, памфлети и антрефилета със същото перо, с което пише и стихотворенията си.
...Вторият Ботев урок по публицистика е урокът за ангажимента, за пълното сливане на словото със съдбата на личността.
...Третият урок на Ботев е урокът за стила на публицистичното творчество. В този урок майсторът е изцяло съвременен.
...Четвъртият урок на публициста Ботев е урокът на изпреварването на времето. Аз бих го нарекъл "Урок по прогресивност".
... Петият урок по публицистика е урокът за храбростта. Не можеш да напишеш програмата на "Дума", ако си страхлив."
Ето как Продев е усвоил уроците на Ботев, за да ги предаде на нас като свои. Такава е безсмъртната щафета на българската журналистика.
Всеки божи ден в редакцията на "Дума" Шефа ни внушаваше култ към новината, отговорност пред словото, уважение към читателя, искаше да ни научи да не предаваме идеите си, да бъдем верни на чувствата си, да служим на истината, да не правим вестник въобще, а вестник с характер.
Стефан Продев е човекът, който промени представата на българина за вестник . "Дума" бе първата лястовица на модерното вестникарство у нас. Шефа казваше: "Бъдещето на "Дума" е в разбирането, че светът е информация, че всичко е информация" и доказваше това с всеки брой на вестника. После се намериха хора да си приписват неговите заслуги, а след смъртта му вече свободно се тупат по гърдите като спасители на партията и архитекти на "Дума".
Патриархът на думите си отиде от белия свят огорчен. От чужди, но и от свои. Той преживя чумосването ("Дума" - Чума) и анатемосването, конфискацията на имуществото до сушка, съдебните разправи и смъртните заплахи, пуническите войни срещу вестника и професионалната завист на колегите. Забравя ли се времето, когато биеха репортерите на "Дума" по митингите и гонеха журналистите му като адамити. Не по-леко Продев преживя тревожните среднощни конгреси и огорченията от фрази като "Дума" не е моят вестник". Но е имал и звездни мигове - най-често пред пишещата машина - неговия олтар, или в суетнята около направата на поредния брой на вестника. Тогава от кораба "Дума" той правеше история.  
       
 

 

Източник: вестник ДУМА, 15 септември 2017

 

 

 

Във време като днешното апатията е падение! – Стефан Продев

 

 

 

Става страшно. Не само защото стават страшни работи, но и защото хората са изпаднали в масова апатия. И социална, и нравствена, и психологическа. Вече е трудно да видиш човек, който вярва, който се надява, който е сигурен, че държавата излиза от трапа. Подобни оптимисти или смущават публиката, или я хвърлят в истерия. Обществото дори забрави да се смее, да се надсмива, да мисли сатирично. Единствените му теми са парите, цените и спомените от миналото, когато Вуте и Пена барабар с децата ходеха със самолет на плаж. Все по-видимо България се превръща в страна на повсеместно страдание, което я държи за гърлото като ламя и не й позволява да си поръча поне една ракийка ей така, за разтуха. Къде бяхме, къде сме, къде отиваме са все излишни въпроси, тъй като всички усещат, че тъпчем на място подобно на уморено добиче.
Е, има и уйдурми - от татарпазарищата, та до политиката, - но те не греят никого. Във време, когато една книга струва десет хляба, а десет хляба - една заплата, няма място и за най-тиха въздишка. Населението се щура зашеметено ту тук - ту там за някакво чуждоземно екю или за нещо, наречено "социална помощ", и все по-определено разбира, че върви към просия.
Майки хвърлят рожби по пътищата, старци се самоубиват, млади хора бягат в чужбина, болни хранят болниците, деца не учат, а аргатуват, читалища стават кръчми, роднини се стрелят за имоти, бандити искат почит и над всичко това витае една ненаситна омраза, която озверява душите и ги превръща в парче месо. Докъде ще стигнем, ако продължаваме така? Доникъде или до онзи страшен миг, когато семето ни ще загние съвсем и ще се превърне в тор за други.
Картината е страшна. Бяхме една от личните страни в света, а сега сме на опашката - там, където няма нито уважение, нито надежда. Говорим за Европа, а се бием като туземци за кокала. Европа ни гледа отвисоко и ни помага така, както помага на Серенгети. Тя обича резерватите. Забранява ни да се стреляме, но не ни пречи да се самоизяждаме. За съжаление апатията, която ни души, не ни позволява да се стреснем, да се опомним, да сложим ръката си в огъня, за да се спасим. Това е отчайващо. Но най-отчайващото е, че онези, които водят България - политиците, и техните послушници, превръщат хала ни в разменна монета. Синове и внуци на бивши търговци и думбази, на реститутки и лихвари - те започват голямата продажба. Готови са да продадат всичко, дори и името ни, но да успеят. Наричат се либерали, а всъщност са най-обикновени спекуланти, превърнали земята и духа ни в стока. И всичко това става пред очите на обществото, което спи и не се трогва. То, изглежда, все още чака да се случи нещо голямо и се държи като стадо. Но всички знаем съдбата на стадото. То живее от Гергьовден до Гергьовден, за да нахрани ножа. Колачи дал Бог, но те не мислят за страдащите.
Бедната България! Докога личните й хора - интелигентните, умните, талантливите, великодушните - ще стоят като вкаменени пред драмата й и ще позволяват на злото да се шири?
Докога ще сънуват измамни сънища, лишени от воля и глас? Та нали всичко се руши около тях и вътре в тях в името на най-мерзки цели! Докога ще подчиняват съвестта и таланта си на една измамна политика, която постепенно ни превръща в колония? Това вече е толкова видимо, че утре никой няма да намери снизхождение или оправдание. Драмата се приближава все повече и повече и обществото е длъжно да се събуди. Не за да вдига барикади и да прави псевдореволюционни спектакли, а за да спре с духа си последната вълна на разрухата. Трудна задача, дори отчаяна, но високоблагородна и свята. Който не усети мизерията на политическото лицемерие, което ни тегли надолу, ще предаде не само себе си, но и народа си. Така нареченият преход не оправдава никого. Това вече не е преход към демокрацията, а към една вълча система, която не вещае нищо добро. Ето къде обществото трябва да направи своя избор. И да излезе от състоянието на вцепенение. Когато едно общество иска да живее достойно и справедливо, то се бори. Иначе само си слага прангите и се превръща в мърша.
Всеки ден ни поднася скандални случки и факти, които провокират обществената съвест. Нека не ги подминаваме с безразличие. Те са част от живота, който живеем. Всички, които мислят за бъдещето, за България, за децата ни, са длъжни да се изправят. Да кажат: Стига! Ето я паролата. Във време като днешното апатията е падение.


    
   Стефан Продев, "Дума", 25 юни 1997 г.





 

 

неделя, 3 септември 2017 г.

Валери Петров: Продев - каква голяма фигура !

 

 

 

Обадиха ми се от редакцията да напиша "няколко думи" за образа, който е оставил в паметта ми Стефан Продев, но не ми казаха как се прави това, когато става дума за човек като него.
За жалост близкото ни познанство - не смея да кажа "приятелство" - с Продев започна късно - през бурната 89 г. - дотогава бяхме се разминавали, защото той беше от следващото поколение, а и полетата ни на действие бяха  различни. Съжалявам за това, тъй като - както после се оказа - не са били различни мислите и чувствата ни.
Като физика и дух Стефан беше наистина внушителна личност, но тази негова внушителност беше особена, излъчваща топлота, жизненост и веселост, идещи навярно от вътрешните му хармония, единство, честност. За великолепния му талант на публицист - остър ум, ерудиция, точност и изразителност на фразата, безпогрешно чувство за това, дали, кога, как трябва да се реагира на дадено събитие - за всички тези качества няма нужда да се говори, те отдавна са му отредили златно място сред най-добрите имена на българската журналистика. И щях да забравя за може би най-важното между тях: ремсисткия план, който през премеждията не го напусна до горчивия му край. Тези неща бяха за мен неотделими от образа на създателя на "Дума", но през последните години нещо ново ми откри неговата книга "Картини от камък" - един чудесен белетрист, рисувач на природата - нова придобивка за нашата литература, която напоследък далеч не е оскъдна на автори пейзажисти като Емилиян Станев и Николай Хайтов. При едно мое гостуване в неговия селски дом, когато той ме разведе да ми показва красивите кътчета на околността, почувствах в думите му, че нещо дълбоко и горещо го свързва с него, градския човек - с нашата природа.
Такъв човек загубихме преди десет години.
Спомням си от юношеството един стих, написан по случай смъртта на Маяковски от негов съвременник. Той казваше, че със загубата на Маяковски сякаш от стаята на съветската поезия били изнесли грамаден шкаф. Образът, пренесен за нашия случай, не е точен - звучи ми някак тромаво, но нещо такова чувствам, когато си мисля за Стефан Продев и за загубата, която културата ни преживя с неговата ранна смърт.  

 

Източник: вестник ДУМА, 3 септември 2011 г.




 

Повелител на думите – Иван Гранитски

 

 

Макар и омерзен, Стефан Продев насити последното си послание не със злоба, а с болка и светла печал

 

С неговата смърт България и българската култура загубиха един от най-неистовите си синове, патриоти и родолюбци. Едно от най-ярките си и огнени пера. Една от най-големите си съвести, каквито бяха у Христо Ботев, Захарий Стоянов, Йосиф Хербст. Освен ярките си публицистични книги големият художник, журналист и хуманист, едно от удивителните явления в съвременната българска литература и култура, Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета. В тази област е също така впечатляващо многообразието на неговите търсения - от героите на френската революция през ярки творци като Франсоа Вийон, Давид, Бетовен, Сикейрос до персонифицираните и портретирани неподражаемо излъчвания на българската природа. Продев одухотворяваше и натоварваше с човешки черти така скъпия му и роден Балкан над село Енчевци. Там всяка тревичка, ручейче, камък, горска пътечка, урви или било му бе скъпо и му говореше за толкова много неща. Той слушате диханието на отечествената природа, чуваше стародавни гласове, виждаше идещите към него видения от миналото и картините от камък бяха по-живи и по-динамични от социалните картини, които тровеха последните години от неговия живот. Между "Раждането на шедьоврите" и "Картини от камък" лежат почти 20 години, но ние виждаме как все повече се изостря есеистичното перо на Стефан Продев във времето, как става все по-фин и нюансиран неговият пластически рисунък, как се задълбочава майсторството му да психологизира и портретира. В историята на българското есе Стефан Продев остави ненадминати страници, страници-еталон. Продев подхожда с пиетет към избраните от него творци. Чувство на преклонение и възторг извира от словото му, когато говори за картината на Давид “Убитият Марат” и третата симфония на Бетховен. Пред очите ни оживява бурната и драматична епоха на Великата френска революция, усещаме сякаш огненото дихание на времето. Авторът вдъхновено пресъздава неповторимия колорит на това време, чиито деца са Давид и Бетховен. В тяхното творчество той иска да открие великото народно разбуждане, гневът на масите, който разчупва оковите на социалната несправедливост, иска да чуе стъпките на самата история. И за да постигне това, Продев умело вплита действителни случаи от живота на двамата гении в повествованието, насища го с анализи на различни техни произведения. Истинският творец е глас и съвест на своето време Сътвореното от него неизбежно носи посланията на това време. Освен с “Убитият Марат” и “Ероика” Стефан Продев доказва тази своя мисъл и с “Автопортрет” на Сикейрос. Всъщност картината на големия мексикански художник служи на автора само за повод да посочи социалната обусловеност на изкуството на Сикейрос. В неговия “Автопортрет”, създаван в затвора “Лекумбери”, се оглежда социалното напрежение на времето, антагонистичното класово разслоение. И окован художникът продължава борбата си, за изкуството му още не са измислени затвори. “Раждането на шедьоврите” е книга за революционната сила на изкуството. Продев не се спира само на мига, когато се появява творбата на гения. Той се интересува преди всичко от по-нататъшния й живот – от нейното социокултурно битие през годините и столетията, от невероятната й способност да концентрира в себе си социална и художествена енергия, която да възпламенява духа на следващите поколения. Безсмъртието на художествените идеи, заложени в разглежданите творби, убеждава ни Стефан Продев, разкрива и другото лице на революцията – тя е хармония, борба за индивидуална и социална хармония. Но изглежда публицистиката и есеистиката не бяха достатъчни за широкия дух на този повелител на думите. Той търсеше други територии за разгръщане на своето въображение. Не се страхуваше да се втурне и в примамливите, но опасни пътешествия в областта на прозата. Без да бъде между имената на съвременните български белетристи, около които критиката шуми, за няколко десетилетия Стефан Продев ни поднесе и книги с разкази и новели, които доказват, че той е един от ярките, физиономични съвременни български прозаици. От "Забравени новели" до "Неприятни разкази" (последната му книга) Стефан Продев се опитваше със средствата на прозата да разгадае причудливите трансформации в душата на съвременния българин, да си отговори на редица трудни и драматични въпроси, които вълнуваха писателското му въображение. "Неприятни разкази" бе сътворена в трагичните последни месеци, когато не само тялото на автора бе нападнато от зловеща болест, но и социалният организъм на държавата бе поразен от метастазите на обществения разпад. Описвайки в своите "Неприятни разкази" трагичните и величави образи на новото време, които си отиваха горди, но непобедени, запазили романтичната вяра на своя идеал, както и омерзителните ликове на антигероите на нашето време, които бяха оръдия на разрушението и нравствената и социална деструкция, перото на Стефан Продев не се настървяваше. То рисуваше със състрадание и скръб, с разбиране и мъдро просветление. Макар и омерзен, авторът насити последното си послание не със злоба, а с болка и светла печал. Тепърва критиката ще се връща към богатото и многообразно творчество на Стефан Продев, ще открива нови и нови неподозирани качества на неговата личност.

 

 

Източник: вестник „Класа”, 14 септември 2007 г.

 

 

 

 

петък, 28 юли 2017 г.

Първото българо-съветското дружество в Кюстендил

 

 

 

Първото учредено Българо-съветско дружество в Кюстендил е основано на 11 август 1940 година от 42 прогресивни граждани. Това става в бирария „Бохемия”.   За председател е избран лекарят,  доктор Петко Стефанов Бананов, бивш завеждащ вътрешно отделение  в Кюстендилската болница (1927 – 1930 г.)  и нейн управител (1931 – 1934 г.)  Местното дружество се явява клон на централното дружество основано в страната. За подпредседател е избран офицерът от запаса подполковник С.  Хлебаров, за секретар – бившият учител и адвокат  В. Хлебаров,  за касиер – библиотекар  Крум Антонов, учител . За членове на ръководството са избрани още: доктор Стойне Ливадийски, доктор Владимир Дамянов и Ст. Тасков – тютюнев работник. Избран е и контролен съвет. Сред учредителите са  още адвокатът Стефан Антонов, учителят Георги Ангелов и други.  18 от членовете на дружеството са комунисти (БРП), няколко са земеделци (БЗНС „Ал.Стамболийски”), а останалите безпартийни. Членове стават хора от всички прослойки – учители, лекари, адвокати, работници, чиновници, дребни търговци, шивачи, обущари, бръснари, занаятчии, земеделски стопани, пенсионери.  Дружеството си поставя за задача да организира  чествания на руски и съветски поети и композитори, вечеринки, посветени на наши националреволюционни дейци и писатели, да информира за развитието на съветската наука и култура. Целта е чрез многообразна дейност да откъсне младежта  и населението  от влия­нието на фашистките организации – бранници и легионери. Ръководството на читалище „Братство” Кюстендил се обръща към новоучреденото дружество с молба за съдействие по осигуряване на подходяща съветска литература. Дружеството основава свой клуб с библиотека и читалня на днешния площад „Първи май”, установява контакти с Всесъюзната организация за културни връзки  в Москва, урежда витрини и изложби с репродукции на картини на съветски художници, прожекции на съветски филми, организира безплатен курс по руски език.  Постепенно броят на членовете нараства на 200 души.

От пролетта на 1940 г. Околийският комитет на Българската работническа партия  в Кюстендил активизира своята дейност. Участието на партията в изборите прави нейните лозунги популярни сред всички слоеве на населе­нието. Активизира се и ремсовата организация. Въз­становяват се старите и се създават нови ремсови групи в града и околията.  Основна политическа задача става борбата про­тив въвличането на страната във Втората световна война.

По това време в страната се подема Соболевата акция – своеобразно всенародно движение за приемане на предложения  от страна  Съветския съюз пакт за приятелство и взаимопомощ. Предложението е направено на 26 ноември 1940 г. чрез А. Соболев, генерален секретар на Министерството на външните работи на Съветския съюз. Българското фашистко правителство го отхвърля и се опитва да го скрие от народа. Но главно под ръководството на Българската работническа партия по места се разгръща широка кампания за приемане на предложения пакт. Комунистите и ремсистите от Кюстендилско се включват активно в тази инициатива. В село  Жиленци и района са събрани над 900 подписа. Впечатляващи са и резултатите в с. Скриняно, където акцията е ръководена от Стоян Лудев. Много подписи, телеграми и писма са изпратени от Горановци, Полетинци и други села. Активна дейност се разгръща и сред учениците в Мъжката гимназия, в Столарското училище, в Девическата гимназия. Писмата са изпращани  до царя, правителството и редакциите на буржоаз­ните вестници за сключване договор за ненападение и взаим­на помощ със СССР.  Ремсистите се включват ентусиазирано в разпръскването на позиви за приемане на съветското предложение. Чрез доктор Г. Василев със събиране на подписи са ангажирани и членове на БЗНС. Фашистката власт започва да преследва всички, които разпространяват  позиви и събират подписи. Но акцията се превръща в своеобразен плебисцит за българо – съветска дружба, против прогерманската политика на българското фашистко правителство, за защита на жизнените интереси на трудещите се.

Обществено-политическите условия в периода на Втората световна война не благоприятстват популяризирането на славянската идея и дружественият живот. След като на 1 март 1941 г. фашисткото правителство на Богдан Филов подписва във Виена протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт , германски войски навлизат безпрепятствено в страната. В Дупница и Кюстендил са настанени части на 12-а немска армия.

В тези условия, поради гоненията, преследванията и грубия  полицейски терор по решение на управителния съвет от 27 април 1941 г. българо-съветското дружество в Кюстендил е разпуснато, а скоро тази дейност въобще е забранена.  На 22 юни 1941 г. – в деня на нашествието на Нацистка Германия в СССР, БРП изпраща призив до народа да не сътрудничи на правителството и на немските войски. На 24 юни партията обявява курс на въоръжена борба.

Дейността на българо-съветското дружество в Кюстендил е възстановена през май 1946 година.

 

 


 

Факсимиле на  писмо от 25 юли 1940 г., с което се иска разрешение за свикване събрание на Българо-съветско дружество в Кюстендил. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Полицейско разпореждане от 2 септември 1940 г. за вземане на отчет образуваните дружества в страната и членовете на техните ръководства. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Полицейски рапорт за дейци на Българо-съветското дружество. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Страница от устройствен правилник на Българо-съветското дружество. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

Последна страница от учредителен документ на Българо-съветското дружество. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Протокол от  създаване на дружеството в Кюстендил. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Факсимиле от списък на учредители на Българо-съветското дружество в Кюстендил. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

Факсимиле от списък на учредители на  дружеството. Намерено в полицейските архиви след  1945 г.

 

 

Членска карта на Костадин Лучански от 1949 г.