Търсене в този блог

петък, 7 декември 2018 г.

Никола Вапцаров и днешната европейска левица – Александър Симов

И така неусетно се навършиха 109 години от рождението безсмъртния Никола Вапцаров, светла жертва на "несъществуващия" български фашизъм. Вапцаров е уникално явление в българската литература. Ликвидиран физически в "демократичните" години на Царството, когато по високоинтелектуалните мнения на новопоявилите се политически бройлери България е живяла в просперитет, възход и невероятна интелигенция, той едва ли е подозирал, че ще стане обект на политически атаки и много след неговата смърт. Неизброими са опитите уникален поет като него да бъде разстрелян отново, да бъде изправен пред някаква нова морална прокуратура, да бъде стъпкан, изличен, забравен, принизен, смазан и унищожен. Много политически нищожества се опитваха да го натикат в миша дупка, в мъглата на новата обществена амнезия за миналото, но този лабораторен опит отново и отново се проваляше драматично.

Не мисля, че е имало период в живота ми в който съм стоял далече от неговите стихове. Препрочитам ги на няколко месеца и знам, че звучи банално, знам, че е изтъркано, боли ме, че ще е клиширано, но всеки път откривам нещо ново и различно в тях. Това е опияняващата сила на поезията. Дори след години тя е в състояние да те зарази с автентичния дух на своите идеи, да те понесе по собствената си логика и светлина и да ти покаже света по различен начин. Това е суперсилата на Вапцаров. Тя е неунищожима. Заради това навръх годишнината ми се иска да споделя с вас малко политически мисли по неговата поезия. Тоест да постъпим обратното на онова, което ни препоръчват днешните скучни литературоведи, които отчаяно се опитват да освободят творчеството на Вапцаров от неговия мощен и социален заряд, да го обезвредят като бомба и да го поднесат като някакъв скучен полуфабрикат на новите поколения. Проблемът обаче е, че Вапцаров е световен и универсален. Тоест докато съществуват социалните противоречия, язви и проблеми, които са породили неговата поезия, тя винаги ще звучи актуално, все едно е сътворена вчера. Стихотворенията му просто отменят времето и отразяват процеси, които ще тровят планетата още дълго. Твърде дълго дори.
Няма да се впускаме в дълги анализи. Тях ще ги оставим за дебелите книги. Но творчеството на Вапцаров е така тревожно и политическо, че дори днес отразява едно вечно качество на левицата.
Какво имам предвид?
Най-дългото стихотворение на Вапцаров се казва "Доклад". То е като лирично ръководство по практически марксизъм, но в него има една тревожност, която пронизва българската левица и днес.

"Затуй и народа

със нас е на "Вие",

не чувства ни свои,
ни близки".

 

Вапцаров пише това след като описва съдбите на буквално смазани от живота хора. Смазани не само социално, но премазани интелектуално и емоционално, притиснати в безизходността. Той се тревожи, че левицата не стига до тези хора, не знае как да им говори, че е встрани от тях, че не адресира болките им, че не е достатъчно активна...

Честно, това ми прозвуча като критика на редови социалист по време на обиколките за "Визия за България". Нещо повече - в стихотворението се настоява за лява програма, но конкретно за България, конкретно за времето, за конкретните хора. И това е ясно изразено в текста:

 

"... а ние примигаме, братя,

защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии"

 

Вапцаров много пъти е показвал, че за него границите не съществуват. Той прекрасно схваща, че проблемите на угнетените и в Испания, и в България са едни и същи, но точно в това стихотворение си дава сметка, че всяка промяна има конкретни национални задачи, които трябва да бъдат изказани и свършени, ако каузата иска да има успех.

Последен цитат:

 

"Помислихме ние

родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо."

 

Абстрахирайте се от поезията (тя е велика!) и вижте конкретното политическо послание. Политиката не съществува като абстрактно понятие за всички. Тя се нуждае от контекст, може да бъде успешна, когато се съобразява с националните условия. И нека да не ви звуча като стар мърморко, но именно през това стихотворение можем да видим колко далече един от друг се намират традиционната европейска левица днес и Никола Вапцаров. Днешната левица е потънала в абстрактни обещания и намеци, които са толкова общи, че в крайна сметка не вършат работа на никого. Поетът настоява политиката да има конкретни адресати. Не човечеството като цяло, а българите. Онези, които са запазили усещането си за родина и са напълно разбити от това, че родината им се е превърнала в нещо нелепо и чуждо. Заради това стихотворението е пълно с конкретни географски реалии - левицата може да бъде силна единствено, ако се съобрази с тях, ако си дава сметка за тяхното съществуване. Хората не са политически бульон - те си имат стремежи, мечти, национални чувства. И заради това се появява тревогата. Абстрактният хуманизъм, абстрактната левица са красиви, те раждат копнеж, но не стигат до жертвите на системата, не ги запленяват, не им говорят нищо. Очевидно дебатът, който съществува днес не е роден вчера, той винаги е бил част от лявото светоусещане и ето как поезията може да ни разкрие нещо за днешния ден.

Вапцаров е уловил тази вечна тревога на левия човек, че не е достатъчно близо до народа си и, че усилията за различно бъдеще никога не са достатъчни.
Често разсъждавам за левицата през идеите, които защитава, но може би трябва да говорим за нея и през тази безсмъртна тревога и политически копнеж да дадеш глас на излишните, но съвсем конкретни хора и вечно да си гневен, защото чувстваш, че това ти се изплъзва.
Вапцаров е неповторим.
Още има какво да научим от него.

 

 

 

Източник: блог  на автора,  07.12.2018 г.



 



четвъртък, 6 декември 2018 г.

Русофобията като антропологична катастрофа – доц. Валентин Вацев

Доклад изнесен на националната научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“,  11 октомври 2018 г.


Политическият и пропаганден смисъл на нашата конференция е очевиден – и все пак аз бих се опитал да го заобиколя, доколкото е възможно, защото мисля, че главната задача на този етап е да се внесе ред в понятията. Затова, впрочем, мисля, че трябва да бъдат приветствани всички опити да се гради теория по въпроса. Разбира се, не можем да започнем с дефиниции, те би трябвало да дойдат най-накрая, като резултат от съдържателна интелектуална работа върху фактическия материал.

1. И все пак аз бих искал да започна не с това какво е русофобията, а какво тя не е. Вярвам, че много хора ще се съгласят, че тя не е отбелязване и посочване на отделни неприемливи факти или дори тенденции. Затова, например, когато аз отбелязвам абсолютно престъпния характер на режима, който се беше закрепил в Кремъл в края на миналия век (и как да забравим, че именно този режим два пъти се намесва по особено брутален начин във вътрешно-политическия живот на България – първия път при свалянето на Т.Живков, а втория път седем години по-късно при свалянето на правителството на Демократичната левица), когато отбелязвам своята ненавист и отвращение към руската олигархия – за нея се твърди, че вече не е във властта, но очевидно все още е твърде близко до нея; а също и когато отбелязвам различни, според мен реални проблеми на днешната управленска практика на Кремъл – аз не се съгласявам да бъда наричан русофоб. Всъщност, ако всичко изброено дотук беше русофобия – тогава главният русофоб би бил съвкупният 140-милионен народ на Русия.

Затова аз твърдя, че русофобията е нещо по-друго, нещо по-различно от обикновената и понякога неизбежно сурова критика на различни културни и управленски практики в Русия.

Без да претендирам за дефиниция, аз твърдя, че русофобията се появявя тогава, когато се загубва усета за място и време, за пространство и история, за логическа консеквентност и доказателственост, когато спре интересът (а той е задължителен за всяко сериозно изследователско мислене) към разликите между универсално, партикуларно и сингуларно, т.е. към самата категориална структура на мисленето. В този смисъл русофобът е конструктор на митологеми, като след като ги е произвел, успява и да живее вътре в тях. По този начин в днешния секуларизиран западен свят (и това е особено вярно именно за англосаксонския свят) русофобията е секуларизиран еквивалент на ужаса от Врага на човешкия род. В тези смислови координати Русия придобива измеренията на абсолютно, насъщно, хипостазирано и активно зло, което живее със себе си, заради себе си и като отрицание на всичко друго – както е известно, абсолютното зло не се обосновава, защото умее да обосновава само себе си. И това вече е Русия в светогледа на Запада, и особено на англосаксонския запад – тя е Другото, Другия, тя е То на Стивън Кинг и Ктулху на Лъвкрафт. Разбира се, най-плътна е картината на това зло, нарисувана от Толкин – страната на орките, обобщен Мордор.

Религиозният генезис на тези мисловни конструкции е очевиден и това, което ще ме интересува в моето изложение оттук нататък, е не това, което идва след, а това, което е преди секуларизацията.

Тук обаче, очертавайки не толкова наличието, колкото отсъствието на работещи дефиниции на този етап, бих искал да споделя с аудиторията едно мое субективно предположение – истинската, зрялата, автентичната русофобия, обитавайки митологичните пространства и психологичния ъндърграунд, не може да се реализира без поне 10% неподправен идиотизъм – „Путин сее комунизъм по целия свят”, това реално, а не измислено твърдение на един активен български русофоб е удобен пример за тази мисъл. По този начин Путин, като главен злодей на епохата, е на път да измести евреите, за които ние си знаем, че са виновни за всичко (разбира се, един съобразителен русофоб няма да пропусне да гарантира смисловата цялост на конструкцията, разкривайки еврейски произход и при Путин).

2. Русофобията тук ни интересува в своята идейна, така да се каже, пълнота и в своя исторически генезис.

Точно затова мисля, че българската русофобия не е подходящо емпирично поле за изследване. Русофобите в България, а те разбира се са едно изчезващо малко истерично малцинство, спадат към два различни типа, които обаче, не винаги и не непременно са разграничени, между тях може да има и преходи. Първият тип - това се наследниците на руската перестройка в България, т.е. това са руско-български либерали, които по дефиниция не могат да не бъдат русофоби. Както е известно, русофобията е един (конституиращ) особен аспект на руския либерализъм. По този начин, ако човек съзнателно е приел аксиомите на горбачовата перестройка, твърде скоро след това той обективно и по независим от себе си начин не може да не се осъзнае и като яростен русофоб. Това е изследвано многократно, омразата към Русия е задължителен елемент в менталността на руския либерал – това е описано, още руската класическа литература разкрива този феномен („Как сладостно отчизну ненавидеть И жадно ждать ее уничтоженья, И в разрушении отчизны видеть Всемирного денницу пробужденья..“), днешните политически анализи в Русия не го оспорват.

Вторият тип български русофоби, това са просто наследниците (интелектуално-политически, но често и в произходен смисъл) на българските фашисти, които през 20-те и 30-те години на миналия век по естествен път започнаха да се осъзнават като хитлеристи.

Тяхната болка е понятна – те и досега не могат да преглътнат и да простят на руските унтерменши начина, по който те се отнесоха към техния кумир, към тяхната пътеводна звезда – Хитлер.

Просто пепелта на Хитлер блъска в гърдите и сърцата на много от българските русофоби – и в този смисъл те не са просто фашизоиди, а са латентни, недоразкрити фашисти и хитлеристи. Техният coming out представлява важна част на съвременния български духовно-политически живот, но също и на реалната управленска практика на българската политическа класа.

„Хитлер в сърцата” – това е реалното политическо вдъхновение на все по-голяма част от българската политическа класа. Интересното е, че нито главният геополитически куратор на България (САЩ), нито изнесеното административно и политическо управление на страната със седалище Брюксел, проявяват някакъв интерес към този изключително важен процес, протичащ в българската политическа класа. Обяснението на това, струва ми се, е просто – няма нищо по-удобно и по-подходящо за утвърждаване на русофобския дух на епохата от един автентичен хитлерист (стига той да бъде научен, разбира се, да не прави зиг хайл на неподходящи места и да не татуира пречупени кръстове по челото си). Особено пикантна е една друга българска особеност – невероятно е как българското еврейство се отнася не просто търпимо, но и благодушно към изкуствения ренесанс на българския фашизъм днес. Исторически изследвания, впрочем, описват подобна търпимост сред германските евреи в началото на 30-те год. на миналия век. Историята обича с усмивка да се повтаря.

3. Днешната русофобия, обаче, свободно съчетава исторически непримирими на пръв поглед интелектуални съставки и импулси. Наследници на Хитлер и Мусолини, в пълно съгласие със заклети и сертифицирани либерали, днес успешно произвеждат русофобия като свой съвместен интелектуално-политически продукт. Съчетанието на фашизоиди и либерали така безпроблемно, каквото е днес, може да бъде обяснено от функционална гледна точка. Докато фашизоиди, латентни хитлеристи и духовни синове и дъщери на Сорос и Попър заедно произвеждат своя общ продукт – русофобията, техните вътрешни и привидно непреодолими противоречия не интересуват никого, нито техните спонсори и вдъхновители, нито самите тях. Защото русофобията е точката, в която се заличава уж непреодолимата вражда между либерали и хитлеристи.

Силата, която примирява тези привидно несъчетаеми полюси – това е тяхната обща функционална роля, вътре в която и при изпълнението на която либералът и фашистът са едно.

Тове е така, защото русофобията днес е един от трите стълба на разгръщащата се пред очите ни Студена война.

Способността на либерали и хитлеристи да не спорят, когато става дума за война срещу Русия, е известна още от периода преди приключването на Втората световна война. Изминалите оттогава повече от 70 години просто потвърждават и свидетелстват не просто за възможността, а за практическото наличие на този странен на пръв поглед политически мир, между осъзнато непримирими противници. Студената война, която приключи в края на 80-те год. и разгръщащият се днес втори етап на същата Студена война не просто оправдава, но и изисква всеобщи съюзи, синтези на всичко с всичко – стига това „всичко” да има някакъв русофобски смисъл.

Отклонявайки се за секунда от смисловата линия на досегашното изложение, е необходимо да посоча, че освен журналистическо-метафоричния и пропаганден смисъл на термина „студена война“, той има и реално предметно съдържание.

За да е налице наистина Студена война, а не просто журналистически предчувствия и пропагандни проклятия, са необходими три съществени елемента (”три стълба”).

  • Първото, абсолютно съществено условие е именно сатанизацията на противника. Той трябва да се възприема не просто като враждебна сила, а като актуална, неуморна и насъщна сила (качества, впрочем, по общо съгласие приписвани на Сатанаил през европейското Средновековие. Всъщност, това Зло обитава отдавна културното подсъзнание на Запада . В религиозна или секуларна форма то е непременен участник в духовния живот на Запада и особено на англосаксонския свят. Всъщност, съвсем не толкова отдавна на територията на САЩ бяха намирани и изгаряни публично агентите на това зло. Малко по-късно, ужасени от идването на това зло, ръководители на Пентагона скачаха от прозорците на високите етажи. А съвсем в наше време великата страна, без ни най-малко съмнение, се чувства длъжна да подържа непрекъсната бойна готовност по причина на това, че същото това зло (абсолютно, неуморно, вездесъщо) уверено се намесва в най-интимната част на американския политически процес – изборите. Не бива да има съмнение, че дейците, натоварени със задачата да поддържат тази перманентна бойна готовност, са искрени, там няма никакво съмнение в актуалността на това зло, разбира се, няма и чувство за хумор. Получава се нещо наистина интересно – колкото повече Кремъл се старае да даде доказателства за невинност, толкова повече тези доказателства се разглеждат като доказателства за виновност. Тук очевидно действа класическата евангелистка формула, че „Най-голямата победа на Дявола е, че успя да внуши на хората, че не съществува”. Това състояние на умовете в англосаксонския свят се поддържа сравнително лесно, със силите на медиите и чрез официални изявления на високопоставени - и следователно авторитетни държавни служители. Обобщено може да се твърди, че първият стълб на новата студена война (необходим, но сам по себе си недостатъчен) е вече изграден почти изцяло, враждебността е преминала във фобия (страх) и практически няма такова действие, което да не подлежи на окончателно изтълкуване като подготовка за нанасяне на щети. На този етап предстоят само завършителни действия – изграждане на специализирана информационна мрежа (медийна, политическа и пропагандна) от организационни звена, имащи за задача да отговарят за непрекъснатото бойно дежурство срещу противника, надвиснал вече над хоризонта.

  • Следващият „стълб” на новата студена война е икономическото разделение, т.е. обграждането на „царството на злото” с непроницаеми икономически бариери. Този стълб обаче, се изгражда по-трудно, изисква повече разходи и усилия, а и точното трасе на икономическата стена (за разлика от стената на границата между САЩ и Мексико) не е лесно да бъде начертано. Има много зони в света, където се знае, че такава стена трябва да мине, но не е известно нито как, нито къде точно тя трябва да се построи. Например, ясно е, че Тайван принадлежи към „свободния свят”. Обаче, проблемът е, че всеки опит да се издигне икономическа стена между островен и континентален Китай се посрещат в Пекин максимално болезнено. А самият Китай от коя страна на стената трябва да бъде? Подобни проблеми неминуемо се появават и с Виетнам (страна, която изключително успешно строи социализъм), а също и с Турция (където пък за социализъм не може да става дума изобщо). Накратко, ако трасето на „икономическата стена” не съвпада плътно с трасето на идеологическата „стена”, тогава и двете стени са фактически неефективни. И все пак, икономическата стена се изгражда успешно. Завършването й не предстои в най-близко бъдеще, но успехите в това изграждане са очевидни, фактически цялата лавина от икономически санкции, налагани от САЩ върху „еретиците”, но също и върху тези, които се осмеляват да общуват с „еретиците” – целият този огромен икономически труд е насочен към изграждането в окончателна форма на втория стълб на новата студена война, именно – икономическото разделение на света.

  • Ако първият стълб е практически готов, а вторият предстои бързо да бъде завършен (примерно в рамките на следващите 3-4 години), то третият стълб на новата студена война предстои да бъде граден още сравнително дълго. Този стълб представлява абсолютно задължителната военно-политическа конфронтация (между силите на демокрацията и тоталитаризма), като, разбира се, кой е демократ и кой е тоталитарист се решава по единствения възможен и научнообоснован начин – демократична е тази страна, която приема безусловно нормите и изпълнява безусловно изискванията, които се формулират там горе, в сияйния Град на хълма. (В тази формула, впрочем, ясно се разчита класическото послание на блажения Августин за двата града – небесният и земният, и за техните отношения.) А всички останали страни, които не отговарят на текущите стандарти за демократичност, са поразени от чумата на тоталитаризма, като на някои от тях следва да се помага и прощава, а на други да се прости е невъзможно. Тук отново си проличава един класически верски мотив – „На грешника може да се прости, разбира се след покаяние, а за еретика опрощението е принципиално невъзможно”.

Но дори и завършен, третият „стълб” (на военнополитическата конфронтация), той няма да може да се разглежда като окончателно готов, докато не бъде „изпробван”. С други думи, военнополитическата конфронтация следва неминуемо да доведе до такава конфронтация, в която двете страни открито балансират на ръба и едва след като (и ако) те успеят в ситуация на върховно военно непрежение да договорят някакъв списък от явни или неявни забрани и разрешения, които да регулират отношенията между тях, ще може да се смята, че студената война се е състояла, разгърнала се е и се е стабилизирала не като ситуация, а като дългосрочен модел на взаимодействие между заинтересуваните сили. Накратко и просто казано, студена война е невъзможна без Карибска криза или някакъв неин еквивалент. Преди да се състои такава криза (а тя в съвременни условия може да се разгърне на няколко места в света – например, една евентуална Азовска криза) действителна студена война не може да се разгърне и тя би обитавала единствено журналистическите метафори.

Тук следва да се подчертае, че да се говори за така описваната тук студена война като за „неизбежност” е проява на безотговорен оптимизъм. Да се утвърждава „неизбежност” на студена война, означава да се мисли за една „гореща война” като за нещо, което може да бъде избегнато – и заместено със своя относително безобиден вариант - студената война. Редно е да се помни, че студената война, на която човечеството беше свидетел (а и участник до голяма степен), се появи като спасителен изход, като щастливо изобретение, което избави човечеството от ядрен декаданс, технически средства за който още тогава бяха натрупани повече от достатъчно.

Днес, след неуспешния край на историята (за който така ведро пророкуваше Фукуяма), трябва да се мисли много внимателно за това кое е за предпочитане – студена или гореща война и кое от двете е неизбежно.

Това са функционалните аспекти на русофобията: абсолютно необходима и затова неизбежна съставка при изграждането на т.нар. първи стълб на студената война. Триадата „враждебност – русофобия – 24 часов ужас от Русия” е необходима, за да бъде конституирана моралната готовност на Запада и особено на англосаксонския свят за часа Х, в който четирите конника на Апокалипсиса (B2 или Ту160М – без значение) ще излетят, за да бъде информирано човечеството, че настъпва Съдния ден – и това, разбира се, отново е религиозен образ, като преходът от конник на Апокалипсиса към Ту160М е типичен преход на секуларизация.

Все пак, има смисъл да се мине по-нататък, отвъд функционалните аспекти на употребата на русофобията, тъй като вярвам, че генетичният аспект тук е по-важен и по-интересен от функционалния.

4. За мен религиозният генезис на русофобията е безспорен и не подлежи на съмнение.

При това русофобията се появява именно вътре в рамките на християнската културна вселена. Това значи на практика, че индуисти, например, или пък даоси и конфуцианци, или техните съвременни представители – китайските комунисти свободно могат да разберат теоретическия аспект на описвания проблем, но не биха могли (а и не са длъжни) да осъзнаят практическите аспекти, и често пъти особено драматичните колизии на проблема за генезиса на русофобията. Обикновеният мюсюлманин също може да се ограничи само с разбиране, но не и със съпреживяване на този проблем. Разбира се, обяснението е просто, става дума за драма, при това с трагични съставки, която се е разгърнала именно вътре в християнския континуум на Спасението. Това е процес, който се е разгръщал на различни места, но по един и същи повод. Многообразието на механизмите, в които се проявява този процес, не прикрива, а разкрива единната му същност, а именно – жестоко и непримиримо разногласие, разгърнало се (и продължаващо като събитие да се разгръща до днес) в единните християнски координати на Доктрината и нейното тълкуване.

Могат да се посочат две фигури, които вече принадлежат на историята, но които не са чак толкова далече в миналото, че да бъдат напълно забравени. Фигурата в Русия, с която се свързва с повече или по-малко основание началото на този разлом вътре в тъканта на християнското светоусещане, е П. Чаадаев. Ролята му в руския духовен живот не може да бъде подценявана – той е, ако не първият, то един от първите руски културни дейци, в чиято позиция се наблюдават отчетливи елементи на този духовен разкол, който по-късно в руското общество доведе до катастрофални последици. Важно е да се помни, че Чаадаев в своето общество е заемал позиция не на маргинал, аутсайдер или „дисидент”, а е бил почитана и уважавана фигура, дворянин и офицер с общопризнато геройско поведение по време на войната.

В неговото творчество, обаче (пет „Философически писма”), Чаадаев стоварва върху духовната практика на руското християнство изключително тежки обвинения. Като запазва декларативна вярност към православието, той критикува сурово Църквата, противопоставяйки й практиката на католицизма.

„Православната църква е пасивна и нечувствителна към историческите форми на живот на обществото, като животът свидетелства, че е възможна една друга християнска църква (а именно католическата), която активно твори добро, участва в обществения живот и денонощно оказва огромно въздействие върху умовете и сърцата на християните.” Разбира се, Чаадаев не може да бъде подозиран в протестанство, и все пак позицията му, която може синтетично да се опише с формулата „с вярата срещу църквата”, представлява своеобразен аналог на западноевропейската Реформация. Великият реформатор на католицизма (именно на католическото християнство, а не на християнството въобще) също критикува Църквата от позициите на една по-особено тълкувана Вяра. И разбира се, при всички очевидни разлики между Чаадаев и Лютер, критиката на Църквата „от позициите на Вярата“ неизбежно придобива политически смисъл. Всъщност, сблъсъкът между вяра и църква не може да няма, освен всички богословски проекции и един неизбежен, par excellence политически смисъл, критиката на властта не може да бъде напълно ефективна, ако не е и от верски позиции.

Критикувайки човешката част на богочовешкия организъм, какъвто е Християнската Църква, Чаадаев поставя началото на политически конфликт. Причините на този конфликт ще бъдат осветлявани по-нататък в изложението, но следствията му още отсега могат да бъдат описани като разрушителни за руското православно дворянско съзнание, за което с основание се е смятало, че е просветената част на руското съзнание. За разлика от западно-европейските политически последствия на духовната революция на М. Лютер (Вартоломеева нощ, изтребване на хугенотите, поредица от разрушителни религиозни войни между силите на Реформацията и Контрареформацията), революцията на Чаадаев се е ограничила до формите на скандал в дворянски среди. Той лично не е бил репресиран, формалните белези на неговото дворянско достойнство са останали непокътнати, само чрез височайше повеление Чаадаев е обявен за „умопомешан“. Интересното е, впрочем, че в съвременни руски дисидентски кръгове Чаадаев е споменаван като първата жертва на наказателна психиатрия. А въпросът на Чаадаев (риторичен, впрочем) „как е възможна държава с размерите на континент” представлява може би най-краткия начин да се синтезира политическото верую на руските дисиденти, но и на цялата световна русофобия. Вероятно ще бъде преувеличено да бъде подозиран Чаадаев в осъзната русофобия. Със сигурност няма как да се поставя достойният руски дворянин Чаадаев в компанията на съвременни дисидентски авторитети от рода на Светлана Алексиевич, Лия Ахеджакова и Валерия Новодворская. („Колко страшно е да се живее в тази страна“). Също така би било крайно неуместно реалният авторитет на патриота Чаадаев да се използва за обосновка на активността на фигури от рода на Ходорковски, Березовски и Гусински. Но съвременните прояви на руска русофобия, каквато я познаваме днес, наистина водят своя генезис от дълбокото несъгласие на достойния имперски дворянин Чаадаев с Православната руска църква.

Вярно е, също така и нещо друго – че за да изучава сериозно и задълбочено русофобията, изследователят спокойно може да се ограничи с макар и тесния, но много ярък и цветист кръг на руските русофоби, и в този смисъл парадоксалният принцип, че най-истинската русофобия е руската русофобия изглежда напълно обоснован и достоверен.

За да се изучава русофобията – но истинската русофобия, а не нейните безбройни двойници, деривати и подобия, е достатъчно да се отиде в Москва. Всичко най-русофобско може да се открие там, а доскоро тово „всичко” (до края на миналия век) беше не просто в Москва, а беше концентрирано във и около Кремъл, т.е. беше на власт. В този смисъл изучаването на руската власт през 90-те год. на миналото столетие представлява ipso facto също така и изучаване на руската русофобия – автентична, яростна, активна.

Може да се каже с една кратка формула: руската власт през 90-те год. на 20-ти век беше власт на русофобията над Русия. Затова може да се твърди, че българската русофобия (колкото и малка, жалка и незначителна да е тя – 88!) има два корена, т.е. тя е двойнопроизходна. Единият корен, разбира се, е несъмнено европейски (Хитлер в сърцата!), а другият корен, без съмнение, е руският. Трябва да се признае като факт и да се осъзнае в цялата й дълбочина и значение истината, че духовно-политическите, идейните и историческите шлюзове, свързващи България с Русия, са не просто много широки, но са и двойнопропускливи, т.е. пропускат влияния в двете посоки - напр. от България към Русия – християнство и кирилица, от Русия към България – перестройка и ускорение, „смърт на Русия като царство на злото“.

И все пак, при анализа на руската русофобия е задължително да се забележи, отчете и осмисли една фундаментална особеност. Още на равнището на Чаадаев (ако приемем временно, че той е основоположник) гневът към Русия е неразделно и същностно свързан с утвърждаването на положителния пример, този гняв не би бил възможен, ако Чаадаев не разполагаше с един, макар и не експлицитен положителен идеал за обществено устройство – така да се каже руската действителност е зло, в сравнение с една друга, правилна действителност. Разбира се, тази правилна действителност е католическият свят, това е „Западът като такъв”.

От позициите на „Запада като такъв” разглежда Русия един друг, много по-известен, много по-изучаван авторитет. Това е католическият абат, дворянинът, талантлив писател и пътешественик Астолф дьо Кюстин. В книгата си „Русия в 1839 год.” той описва всичко това, което и до днес представлява интелектуалното съдържание, цялостната аргументация и моралния патос на това, което днес е наречено русофобия. По този начин Дьо Кюстин задава „идеалната матрица на всяка възможна русофобия“, на русофобията „във всички възможни светове“ и това е вярно до такава степен, че ако днес някакво идейно съдържание не отговаря на тази матрица, то не може да бъде прието за русофобия, а само за случайна, ефемерна и несъществена критика на руската действителност. По този начин достопочтеният абат подрежда в свързана и логическа форма основното идейно съдържание на явлението „русофобия”. Разбира се, както сочат ред изследователи, русофобските аксиоми в Дьо Кюстиновото евангелие на русофобията имат не толкова морален или естетически характер, колкото изцяло религиозен, богословски, еклезиологичен и егзегетичен характер. Главният грях на Русия, според абата, е не толкова изостаналостта, жестокостта на властта, непросветеността на мужишките маси и т.н. и т.н., а нещо друго, при това съвсем просто. Абат Дьо Кюстин не може да прости на Русия единствено „неправилната вяра”. Не би я простил на никой друг, където и да е той – в Грузия, Армения, Сърбия, Етиопия, България, т.е. на православния човек. Накратко, русофобията на достопочтения абат в същината си не е нищо друго, освен погнусата и отвращението на правоверния (на правилно вярващия) към еретика. В тази позиция не е загадъчен и фобичният момент – отделно взетият еретик, случайно открит на територията, на която духовно властва правилната църква (Ватикана), може да бъде заловен, запитан дали не се покайва, да бъде разпитан с пристрастие (технологията е описана в общоевропейския наръчник за борба с ересите и бесовството „Чукът на вещиците”) и накрая да бъде изгорен (за негово добро и за назидание на публиката). Но точно това душеспасително и възпитателно въздействие е невъзможно да се приложи върху 120 милионната мужишка маса в Русия. Толкова много еретици на едно място в очите на абата представляват една неминуема практическа заплаха. Като добър католик, абатът знае, без съмнение, че ереста сама по себе си не е пасивна, а е агресивна, настъпателна и злотворна. Това, което днес обитава необятните простори на Изтока, утре не може да не нахълта в живота ни, непременно ще дойде на прага ни.

От времето на абат Дьо Кюстин са минали около два века, но същото светоусещане и същата диспозиция спрямо Русия (а и към целия православен свят, разбира се) продължават да имат доминантна роля в съзнанието на средния западноевропеец, като тази доминантност е особено натрапчиво очевидна в светогледа на англосаксонския свят. Там се очаква нашествието на еретиците не изобщо някога, а утре сутринта. В Русия по този въпрос все още има някакви илюзии – написани бяха някои амбициозни трудове на тема как “след преодоляването на комунистическите безумия Русия, която днес действително преживява християнски ренесанс, неизбежно ще намери общ език с християнския запад”; като че ли дори Президентът Путин на определен етап вярваше в това. Практическият живот вече еднозначно свидетелства за нереалистичността на такива очаквания – защото, от гледна точка на християнския Запад, комунизмът е просто обикновено безбожие, а виж Православието не е нищо друго, освен една агресивна и злокобна ерес, срещу която Западът е длъжен да обявява непрекъснато кръстоносни походи, ако иска да опази себе си и своята идентичност. Изпреварвайки това изложение, можем да кажем, че именно тази нетърпимост към православната ерес беше действителната, дълбинната причина руско-американски структури от рода на „Комисията НАТО – Русия” да са нежизнеспособни и да не функционират, а американският политик всеки път, когато бръкне в джоба си, да намира там Ръката на Путин.

Впрочем, още тук могат да се посочат факти, изпреварвайки изложението и донякъде отклонявайки се от основната му линия, чрез които може да се покаже какво русофобията не е. За разлика от Хитлер, който е вярвал, че руснакът в крайна сметка е Untermensch, т.е. недочовек и следователно част от тези недохора подлежат на унищожение, втора част подлежат на изтласкване отвъд Урал (т.е. извън периметъра на европеизираните чрез германската военна инициатива земи), а трета част да работят на територията на това ново разширение на Европа (бивша Русия) като нискоквалифицирана робска сила. И не толкова политическото „несъгласие” на Хитлер с политиката на съветските комунисти, колкото други дълбинни слоеве нa неговата мотивация са били доминантни – странната смесица от традиционно лутеранство и новооткрит и новонасаден окултизъм в личността на Фюрера е била достатъчна той да възприема Русия и руснаците не само като етногенетически непълноценни, но и като духовно изначално увредени индивиди. За разлика от Хитлер, Наполеон, давайки си сметка за дълбинните проблеми на тогавашната Руска империя, нито за секунда не се е съмнявал, че след събарянето на ретроградния царски режим в Санкт Петербург руското общество ще приеме с разтворени обятия идеите за Свобода, Братство и Равенство, т.е. глобалното послание на Великата френска буржоазна революция. Безбожникът Наполеон, в контраст на Хитлер (лутеранин, вслушващ се в Съдбата), не се е съмнявал, че руският цивилизационен тип, руското общество и руската менталност са достатъчно пълноценни (въпреки нетърпимата природа на царския режим), за да усвоят най-новите и най-високите идеали на световната цивилизация. Наполеон е нахълтал в Русия с прогресистки цели, искал е просто да „подбутне” прогреса и в Русия, защото е вярвал, че идеалите на Френската революция имат универсален и общочовешки характер. Хитлер, за разлика от Наполеон, е възприемал Русия като изначално етнокултурно непълноценна. На прогреса, според Хитлер, Русия е можела да служи само като материал за усвояване, като впрегатна сила. Разбира се, съдбата и на двамата е била еднаква, катастрофално поражение. Разгромявайки по един и същи категоричен начин либералния прогресист Наполеон и век и половина по-късно носителя на „цивилизованото европейско начало” Хитлер (характерно е, че на въпроса на своя секретар „Кой сте Вие, всъщност, мой Фюрер?”, Хитлер отговаря възторжено и многозначително „Аз съм елин”. Какво значи този отговор става ясно, когато си спомним, че древна Елада е не само далечно минало, предмет на исторически изследвания, но и кодово наименование на „общоевропейска принадлежност и идентичност”. Хитлер не просто се е осъзнавал като европеец, а като главен европеизатор на епохата), Русия съобщава на света едно и също послание: това е страна-континент, страна - остров, цивилизация, която е контекстно независима; това е свят, който е отворен към всички други светове, но не и с цената на загубата на своята цивилизационна идентичност.

В началото на 19 век русофобията вече е налице. (От това следва, между другото, и забавния факт, че днешните български русофоби съвсем не са откриватели – може би причина за това е, че доминантната черта на българската русофобия е интелектуалния мързел, в своите „върхови русофобски достижения” те все още не са открили русофобските постановки на Маркс, Енгелс и Ленин. В този смисъл днешните български ненавистници на Русия са осъдени на открития - предстои им да откриват (ако не им се спре финансирането, разбира се) аргументите си в цялото западноевропейско комунистическо движение до Октомврийската революция, а в някои отношения и след нея.

Още в началото на 19 век в пътеписите на абат Дьо Кюстин русофобията разцъфтява пищно, като разкрива и същността си. Не просто враждебността, а ужаса на достопочтения духовник от Русия се основава на нещо съвсем просто. Всичко, което почитаемият абат може да прости на испанската църква, а и на целия католически свят - инквизиция, религиозен терор, масови разстрели, абсолютна нетърпимост към другото мнение, перманентно подозрение към всички за инакомислие - той не може да прости на Русия, на руската църква, на Православието изобщо (дори и ако на православния живот гореизброените особености по принцип не са били присъщи).

С други думи, апостолът на европейската русофобия, авторът на евангелието на русофобията (и защо тези мързеливци, днешните русофоби не го четат?) е просто един честен, осъзнат и последователен католик.

На етапа на абат Кюстин и Чаадаев религиозният корен на русофобията (заличен и забравен днес) е виден. Истината обаче е, че тази религиозна нетърпимост има своите още по-дълбоки, културно-исторически и верски корени, които са се развивали през столетията преди началото на 19-ти век, а тогава те дават просто своите видими резултати. Навлизането в дълбочина и разглеждането на културно-историческите и духовни предпоставки на днешната глобална русофобия забължително изисква особена методологическа рефлексия.

5. И затова тук идва моментът за „кратка методологическо отклонение”, което привидно ще ни отдалечи, а реално трябва да ни доведе до средоточието на темата.

- Днешното секуларно съзнание на модерната (или постмодерна) култура няма сетиво за огромния океан на богословската култура, който не е пресъхнал, а е просто скрит и недостъпен за съзнанието на модерния човек. През оптиката на модерността, океанът на християнската богословска култура е просто невидим. Това, впрочем е валидно и в по-широк смисъл: традиционността е принципиално невидима за модерността; целият свят, който ние днес посочваме, описваме, тълкуваме, прославяме или заклеймяваме като традиционен, няма нищо общо с действителната Традиция – просто защото след победата на модерността традицията изчезва от зрителното поле на модерния изследовател и той насочва своето изследователско внимание не към действителната традиция, останала далече отвъд неговия изследователски хоризонт, а към вътрешно произведени модерни артефакти, за които има негласна конвенция, че „това е традицията”. Разбира се, светът на Традицията си остава там, където е бил винаги – скрепен не от Времето, а разделен от времена, обединен не от Действителност, а представляващ синтез от различни действителности и разбира се неосъзнаващ себе си като традиционен, защото традицията, осъзнаваща себе си като традиция, е модерен фалшификат, т.е. е мъртва. По този начин традицията може да осъзнае себе си като традиция, само в бързопреходния миг на своето изчезване. Именно тази интелектуална оптика на модерността е причина грамадата от интелектуални натрупвания, датираща от повече от две хиляди години, да не е достояние на съвременника. Точно поради това Умберто Еко, Карл Попър, Пауло Куелю, Джоуан Ролингс и Дан Браун са законодатели на модерната интелектуална мода, докато Платон, Дионисии Ареопагит (или Псевдо-Дионисии, по избор), св. апостол Павел, св. Максим Изповедник и огромно количество други блестящи интелектуалци и пълноценни творци днес са или неизвестни, или се възприемат като никому ненужни интелектуални вехтории. Тези „вехтории”, обаче, са не толкова далеч в миналото, в календарен смисъл, те са не толкова „назад” - в диахронен смисъл, колкото са днес, тук и сега, но са „отдолу”, не като диахронно начало, а като синхронно основание и фундамент на целия културен комплекс, наричащ себе си Модерност. Така св. Григорий Богослов и бл.Августин, например, са не „дълбоко назад” във времето, колкото дълбоко в основанията – с други думи, привидно изхвърлената в миналото традиция, победена от хода на Модерността, всъщност съсъществува с тази модерност. Нещо повече, тя не просто съсъществува с Модерността, в нейните забравени смислови основания, оставайки си там, тя е актуална, насъщна и продуктивна като по този начин тя е единствения идеен източник и идеаторен двигател на Модерността, захранвайки я със своята интелектуална енергия. Обратно, когато отслабне връзката на модерността с нейните неосъзнати традиционни корени, става налична прословутата постмодерна ситуация (Лиотар) и започват много странните спорове относно това, дали Модерността е изпълнила задачите си и в този смисъл е победила, или напротив, победата тепърва й предстои.

Именно заради всичко това следва да се съгласим с един от основополагащите принципи на фундаменталния германски мислител, изследовател на историята и на философските основания на правото Карл Шмит.

„Цялата съвременна хуманитаристика се състои от секуларизирани теологични категории” - твърди Карл Шмит. Методологическото значение и смисъл на този фундаментален принцип е много трудно да се подцени. От гледната точка, която тук ни интересува, той означава (освен всичко друго, разбира се), че истинското разбиране на съвременната хуманитаристика, действителното проникване в смисъла на категориалния апарат на съвременното обществознание задължително предполага не просто „хвърляне на един поглед” към богословската съкровищница на християнския свят, а пребиваване в този свят с цел разбиране на основния въпрос – какво е било преди секуларизацията, например, кой е богословския еквивалент, например, на секуларната категория „слава и почит” и мн.др.

Именно това откритие на Карл Шмит, заедно с изключително интересните и фундаментални евристични идеи на Дж. Милибанд представлява евристичната и методологическа опора на по-нататъшното изложение. Какъв е животът на категориите преди секуларизацията? Как процесът на секуларизация е видоизменил, прекодирал или дори заличил реалното проблемно значение и смисъл на фундаментални категории на европейската културна вселена?

6. Изучаването на секуларизирания разум дава възможност да бъде изследвана методологическа ситуация, при което е нарушено формалното правило, известно още от древността като „принцип на обемността”. По същество това правило не разрешава между понятията да има знакови отношения и чрез своята всеобщност то функционира като всеобщо задължителен логически принцип. Отчитането обаче, на факта, че повечето модерни хуманитарни категории са резултат от секуларизация на богословски категории дава възможност да се открива между категориалните структури на човешкото мислене специфични знакови зависимости: „понятийният комплекс Х, всъщност не отрича, а реализира понятийния комплекс У”; фактически, тук става дума за функционирането на вече открити в други области на познанието, т.нар. „превърнати форми” (от К Маркс) – когато един понятиен комплекс съществува чрез друг понятиен комплекс и не толкова го разкрива, колкото го прикрива.

Този подход дава възможност изследователят да се съобразява както със самосъзнанието на определени езикови и понятийни комплекси (т.е. с тяхната автодискрипция), така и с техния реален смислов генезис, който обаче не винаги „помни самия себе си“.

Именно в този смисъл и в този методологичен план съвременните русофобски идеологически конструкции се разкриват като многократно превърнат израз (форма) и резултат на отдавна отминали във времето (но и до днес лежащи в дълбоките основания) духовни и интелектуални събития, които дори и ако са известни, не изглеждат по никакъв начин свързани със съвременните русофобски продукти.

Така, например, няма никаква очевидна връзка между съвременната строго секуларна русофобия като разгърнат идеологически апарат на Запада (и предимно на англосаксонския свят), използван за целите на самообосноваването и самоописанието на този свят, от една страна, и от друга – великото разделение (великата Схизма) , настъпила на превала на вековете между първото и второто хилядолетие на нашата ера. Това фундаментално събитие (именно в смисъла на Събитие – нещо състояло се в сферата на Смисъла, което трае във времето и задава смислови хоризонти за всички участващи в това събитие, както и за всички техни исторически приемници) е не просто водораздел на религиозния живот на европейския духовен свят, но и на цялостната европейска култура – това е разрушаване, разцепление на единното дотогава християнско пространство на Смисъла и Спасението. Именно в рамките на това събитие са зададени генеративните механизми на осмисляне от тогавашния (но и от днешния) европейски човек на своя свят, заедно с механизмите, по които той е осмислил сам себе си.

Тук става дума за събитие, чиято огромна и основополагаща важност почти не може да се вмести в рамките на модерния секуларен език; изключително важни страни на това събитие-травма остават неизбежно извън способностите на съвременното секуларно съзнание да осмисля и разбира.

От гледна точка на съвременната светска способност за разбиране става дума „просто за един догмат“, който не би трябвало да засяга никой, който не се чувства съзнателно приобщен към християнското светоусещане.

Примитивно казано, спорът е „само” относно идеята и структурата на Божеството, в неговата триединна форма, с особен акцент, все пак, не толкова върху тринитарната проблематика, колкото върху пневматологията. На този етап на изложение на проблема, интересът и способността на секуларното съзнание да разбира е вече решително изчерпан – „вехти богословски спорове, които днес не касаят никого”.

А това вече е дълбоко заблуждение от най-лош тип, защото е и самозаблуждение, забрава на забравата. Всъщност, великото разделение в християнския свят се появява по повод приемането или отхвърлянето на една привидно проста формула – принципа на filioque. И това, разбира се, съвсем не е интелектуално-технологична доктринална дреболия, която да може да се изтласка на периферията на дебата или да се изолира чрез “епохе”, за да може дебатът все пак да продължи. Чрез приемането или отхвърлянето на тази формула се разпада самият християнски дискурс, появяват се два различни християнски дискурса, като участниците в тях дори и при наличие на най-добра воля, запазвайки формално белезите на понятийното единство са осъдени на същностно неразбирателство. Причината е проста – приемащите и отхвърлящите принципа filioque противопоставят две различни концепции за природата и същината на Светия Дух.Този въпрос се оказа, че не може да бъде решен с употребата на логически средства, дори и чрез пределно прецизиран категориален апарат, защото Светият Дух (със своето разбиране) принципно предхожда всички категориални конструкции. Нещо повече, ангажирането с различни представи за природата на Св. Дух води не само до фундаментални, съдържателни различия, но също така и до фундаментални методологически перспективи, до ангажиране с методологически техники, които са не само принципно несъвместими, но са и по същество противоположни – катафатичността и апофатичността не могат да не се различават и не могат да се взаимозаместват.

Чрез „различията”, които се проявяват в живата християнска църква по повод т.нар. Filioque, не просто се набелязват, но в действителност се конституират две радикално несъвместими и в много отношения стигащи да противоположност богословски перспективи.

Тук не е необходимо да се изследва още веднъж многократно обсъждания и осмислян въпрос за непреодолимите богословски различия между православната и латинянската богословска перспектива. Това, което касае изследването ни, обаче, е отдавна известният факт (примерно от времената на Св. Василий Велики), че - просто казано - между богомислието и човекомислието има изключително твърдо детерминирана логико-методологическа и смислова връзка. Непрекъснато забравяният, но основополагащо важен културно-исторически и методологически принцип гласи, че различните теологически перспективи генерират неизбежно различни антропологически перспективи. Казано съвсем семпло и примитивно, представите на човека за Бога произвеждат ipso facto представи на същия човек за себе си (разбира се, този принцип може да се „чете“ и в обратен ред).

В резултат на разминаването между православието и латинянството (което, както знаем, предпочита да нарича себе си католицизъм), се развиват просто две концепции за природата на Божеството (и по-специално за начина на разбиране на Светия Дух, както и на отношението на същност и съществуване изобщо), но също така поради посочения по-горе принцип, обективно се произвеждат и две различни практически функциониращи и за съжаление несводими една към друга представи за смисъла и значението на думата „човек изобщо”, но и още по-конкретно за това какво означава фундаменталната хуманитарна категория „личност”.

Така великата схизма е и антропологическа катастрофа. Двете антропологически перспективи живеят заедно или в съседство, те взаимно се чуват, но все по-често не се разбират и по правило имат все по-малко да си кажат.

За съжаление тук е безпомощна както логиката, така и дипломацията, а секуларизираното понятие за „Човечество” (чийто обхват и граници, а също и смисъл и същност принципиално не се поддават на уточнение), разбира се, не е в състояние да бъде мост и посредник между двете практически идеи затова какво е Човек и по-важно - Личност. Всъщност, понятието „човечество” е методологически резултат от невъзможността реално да се съчетаят двете представи за личност – на източното и западното християнство. Именно затова тази категория (човечество) е толкова безпомощна в абстрактността си и в своята зле прикрита безсъдържателност. Съвсем очевидно изобретението на новото време „homo sapiens равно на човек и обратно” е безпомощен опит на секуларния разум да се занимава с човекомислие, „освободено от всяко богомислие“. Така се стига до различни смехотворни, жалки и унизителни формули за същността на човека от рода на „човекът като осъзнала се маймуна”или наукообразно и претенциозно като „осъзнаваща себе си форма на съществуване на високоорганизирана белтъчна материя”. Оттук се появява и секуларното понятие за Човечество.Това понятие, лишено от онтологическа дълбина, подлежи (като че ли е резолюция на Съвета за Сигурност на ООН) на непрекъснати дежурни промени – от обема на понятието човечество отпадат някои същества, но се включват други, а цялото понятие е на път да премине своята логическа смислова граница и да се излее в своя дериват-отрицание „трансхуманизъм” – нещо, което звучи вълнуващо, но е решително неясно какво представлява. Това е още един пример за това как човекомислието, освободено от богомислие стихийно произвежда химери.

7. Дълбинното несъгласие между православния Изток и латинянския Запад с неговата особена развита форма, произлязла от него чрез конфликт – протестанството (където Св. Дух подозрително и твърде често напомня обикновено psyché), е факт и досега.

Двете половинки на Християнството и досега живеят заедно, но в несъгласие, като кръстоносните походи от Запад на Изток не спират и до днес, макар и в други, модерни форми. Новото в тази област, през последните столетия, разбира се е монополът на западното християнство да разглежда православните като увредени, подложени на духовна заплаха, живеещи в условия на перманентна еретична радиация, които в зависимост от поведението им могат да бъдат или спасявани по пътя на различни унии, или низвергвани чрез проклятие, когато упорстват в своята ерес.

Принципиалната, непреодолима и лежаща в самите културни основания на Западния свят несводимост и некомуникативност на западния тип личност (която, както знаем est relatio) към православния тип личност, която се изгражда по напълно различен (и принципиално неесенциалистки) път, представлява универсалия, залегнала в дълбинните основания на европейския културен свят. Именно в този смисъл може да се твърди за същностен антропологичен разкол, спрямо който официално господстващият днес европейски секуларизъм представлява опит за лекуване на нелечимото. Зад пелената на секуларизма антропологическата несъразмерност на двете части на европейското християнство си остава актуална. Вероятно затова опитите за окончателно умъртвяване на европейското християнство (съпроводено с превръщане на християнската култура в обикновена комерсиално оправдана туристическа забележителност) и стремежът то да се замести с някаква друга „не толкова конфликтна религия” не спират. Истинският проблем в тази област е, че това, което се прави в зоната на управление на религията няма нищо общо с изповядването на Вярата. Заместването на фактите на Вярата със симулакрите на секуларната духовност, разбира се, не лекуват конфликта, който описваме, а го вкарват в ситуация на окончателна безизходност.

Но има едно проблемно поле, в което описваната дотук антропологическа беда (а по същество това е истинска катастрофа) има особено разрушителни проекции. Проблемът е в това, че англо-саксонската цивилизация, която е предимно протестантска, конституира своята колективна цивилизационна идентичност по единствения възможен начин: чрез дълбинно противопоставяне на своето Друго – и това е естествено, идентичността винаги се произвежда така.(Но това е идентичност, противоположна на християнски разбираната идентичност.

Особеното тук е, че англо-саксонската цивилизация успява да намери своето Друго не вътре в себе си, както това става при другите цивилизации, а далеч извън себе си, и най-вече в Православния свят.

Разбира се, не православна Етиопия и не православна Армения, и съвсем не православна България, а православна Русия със своето могъщество и необратима недосегаемост, със своята неизтриваемост от картата на цивилизациите, но и от лицето на света представлява Необходимото Зло, чрез което англо-саксонската цивилизация успешно произвежда своята базова идентичност.

Тази функционална роля на Православието – да присъства в света като необходимото зло, без което англосаксонският свят размива своята идентичност – може да се осъзнава, а може и да не се осъзнава вътре в православния свят. Този свят е зает преди всичко със себе си, той се занимава със своите проблеми (решими и нерешими), диалогизира със себе си и с Бог, и по принцип му е дълбоко безразлично при конструирането на коя друга цивилизация той тайно от себе си изпълнява изключителната важна роля на „заклет супостат”. Православието няма нужда от никакви „засилени контакти”, „интензивни диалози”, „екуменически кампании”, „глобални унификации” и др. ситуационни хитрости на католическия и на протестантския свят – просто защото православният свят е дълбинно и същностно самодостатъчен.

Никакви небесни метеорити, насочващи се към земята, никакви космически хищници, заплашващи човечеството, никакви апокалиптични катастрофи, от които Америка трябва да опази света, не могат да заместят Русия като конституиращ елемент спрямо англо-саксонската цивилизация.

Всички тези външни злини не могат да свършат работата, която днес върши един отделно взет Путин. Има смисъл да си спомним тревожната епоха преди Путин – тогава избуяха пищно (защото Съветския Съюз вече не съществуваше) холивудските филми на катастрофите и бедствията, космически и ахтохтонни едновременно, трансисторически и неангажирани с никаква пространствена точка. Днес Путин успешно замества в дълбинната автодескрипция на американския свят чудовището Ктулху.

Защото без това външно зло, цялата англосаксонска цивилизация (начело със своята страна-лидер САЩ) губи очертания и смисъл, форма и импулс.

Така безспорно великото историческо начинание САЩ губи своя размах и импулс и се превръща в своята собствена противоположност.

За съжаление, днес това състояние на нещата е непоправимо и аз не виждам как то може да бъде променено в обозримо бъдеще. Русофобията като враждебна некомуникативност на западния антропологичен тип спрямо православната базова представа за Личност ще продължи да бъде „Универсалия на епохата” и да произвежда своите безкрайно многообразни форми, населяващи всички етажи на съвременната Западна култура.

Парадоксалният завършек на този обзор може да дойде с осъзнаването на надеждата за това, че войната, която предстои – а тя е майка на всички неща, колко е прав Хераклит – ще бъде само студена.



Източник:  Поглед.инфо

 

 

 

 


 

сряда, 28 ноември 2018 г.

Истинският просветител е гражданин-общественик

 

Как в първите години от похода за изграждане на новия живот се гледа на свързването на педагогическата дейност с работата на учителя като гражданин-общественик и задачите за въздействие на образованието върху обществената действителност

 


 

Задачите на отечественофронтовското училището и народните учители

       Материал от вестник „Кюстендилско дело”, бр. 2, 7 октомври 1947 г.

 

 

Задачите на О. Ф. училище и ролята и значението на на­родните учители в настоящия период на демократично про­гресивното развитие на наша­та страна, се определя изклю­чително от същността на новото отношение, което има О. Ф. държава към трудовия народ, от значението, което се отдава на обществено-полезния труд, като фактор нашия живот на прогресивно развитие, и от същността и значението на О. Ф. демокрация.

Кои са тези задачи и каква ще бъде ролята на народните учители за осъществяване на същите?

 

Първата и основна задача на О. Ф. училище е да даде на учениците истински на­учни знания, чрез овладя­ването на които ще се пре­възмогнат всички пречки и трудности по пътя на новото строителство за изгражда­не на О. Ф. трудова държа­ва. Усвоените знания да водят към основно овладяване на законите за развитието на жи­вата и мъртва природа и на законите на общественото раз­витие, а това да води главно към формиране у  учащите се на правилно мировъзрение за света въобще. Затова цялата дейност на учителя трябва да се провежда така, че тя да допринася за постепенното развитие и последователно изгра­ждане и оформяване на миро­гледа и културното поведение на ученика. Чрез всички учебни дисциплини трябва да се до­принесе за създаването на научен мироглед, който да води към изясняване на явленията, събитията и фактите на теку­щата обществено-политическа действителност.

 

Втората задача е да  създадем    в  учещите  любов  към трудовия народ  и  към  прекрасната родина. Такава лю­бов и обич, която да извиква у учащите се готовност до самопожертвувателност за роди­ната и народа ни, такава лю­бов, която да създава и подър­жа революционния подем, без което е невъзможно преодоля­ването на лишенията, трудно­стите и пречките и без което няма истинско творчество. Коя­то да създава ги подържа огъня  на омразата към фашизма, реакцията и злостната  реставраторска опозиция у нас и в другите народи; и любов към всички демократични трудови народи

 

Третата и много важна задача е идейно-политическото възпитание на младежта,което да води към създаването на дейни волеви творчески личности, за да продължат с най-голям устрем делото на О. Ф. Осъществяването на тази задача ще зависи изключително от идейно-политическия уровен  на учителите. Изискването, кое­то произтича от същността на задачата, поставя необходи­мостта да се изясняват основно и научно текущите политически събития—вътрешни и външни. Тяхното свързване да се из­вършва основно и научно с усвояваните знания от учещите по всички дисциплини, а това да води към изясняване програмата  на О. Ф. правителство, на всички инициативи и меро­приятия и на двегодишния стопански план.

 

Четвъртата задача е създаването  на любов и обич към славянските народи,към славянския съюз, което се явява гаранцията за утвържда­ването на мира и на народни­те демокрации и   определя независимостта – политическа и икономическа на същите. Славянското единство трябва де се утвърждава от учителите при всички учебни дисциплини и да се посочи, като основен фактор за прогресивното развитие на народите.

 

Петата задача е да изграж­даме чрез  организациите „Септемврийче" и        ЕМОС жизнени  ученически колективи, чрез които да се претворява  и установява целия поря­дък  в живота на училището, реда, съзнателната дисциплина хигиената,   украсата и различни­те извън класни и обществени дейности; чрез които да се  утвърждава чувството на отго­ворност пред колектива. Из­пълнението на тази задача ще доведе до създаването  на новия  0. Ф. гражданин.

 

Провеждането и осъществяването на горните задачи зависи изключително от народното учителство. Другарят Георги Димитров в писмото си до  конгреса на работниците по  просветата отбелязва много сериозно възможността, която има да играят народните учи­тели у нас — „От работата на тая извънредно важна армия, оръжието на която е прогре­сивната наука и народната култура, зависи много не само образованието и възпитанието на стотиците хиляди учещи се, но и стопанския и културен възход на нашата нация". Това изказване достатъчно ясно и силно подчертава значението на учителите в изграждане на новия О Ф човек, от който ще зависи стопанския възход и подем на нашата страна и културното благоденствие на същата.

 

С оглед на това пред на­родните учители се поставят и следните задачи:

 

1.  Да влее всичките си сили в изграждането на новата О. Ф. държава, като съдейства чрез широката разясни­телна дейност за изясняване на всички текущи вътрешни и външни, стопански събития; като изяснява характера, цели­те и задачите на правителстве­ните инициативи и мероприя­тия; и дава конкретни уточнения на всички въпроси пред българския народ.

2.  Да даде конкретна помощ за издигане авторитета на  местните О. Ф. комитети, които играят и ще има да играят тепърва важна и решаваща роля за мобилизирането на нашия народ в изпълнение­то на поставените програмни задачи, както сега така и в бъдеще.   

 3. Да проучи на място нуж­дите на населението и да потърси конкретния начин на разрешението им по пътя на разгръщането на трудовия ен­тусиазъм по места.

4.  Да влее своите усилия в масовите културно-просвет­ни и стопански организации, като сам той е душата в жи­вота на тези организации, за да осигури чрез това увлича­нето на народа по пътя на културните и стопански завое­вания и отвоюването на някои заблудени  хора от злостната опозиция по места.     

5.  Да организира и проведе курсове за ликвидиране на неграмотността и малограмотността,  която е смъртен враг на О. Ф.

Осъществяването на тези за­дачи е историческа повеля на днешното време и всеки учи­тел, за да изпълни вярно своето задължение като народен учи­тел, необходимо е да се отда­де с най-голяма сила за пости­гането на желаните резултати — осъществяване програмата на О. Ф.  Само така фалангата на народните учители ще съ­ставлява действително една от най-необходимите части от великата армия на трудещите се в нашата страна, която постро­ява нов живот на основите  на О. Ф. програма.

 

 

 

Хр. Василев - околийска училищна инспекция Кюстендил

 

 

 

 

 

 

 

събота, 3 ноември 2018 г.

Как капитализмът като система уби след 1989 г. стотици хиляди българи – проф. Васил Проданов

(Откъс от студията „Възможно ли е морално равенство в условията на социално-икономическо неравенство“ от сборника „Морал и етика на равенството и неравенството в съвременното българско общество“, С., Авангард Прима, 2018)


Изследване на учени от Масачузетския технологичен институт показва, че 1 % най-богати американци живеят средно около 15 години повече, отколкото най-бедните 1 %. При това през последните години тази пропаст нараства. [Gylfason, 2017] Така социално-икономическото неравенство и бедност предсрочно убиват милиони хора. Социалната система ги убива 15 години предсрочно. В този смисъл тя е гигантски убиец на по-бедната част от хората на всяко общество.

Ако всички сме морално равни, това би означавало, че всички в равна степен би трябвало да имаме право на живот, както е според базисното либерално право от времето на Джон Лок насам. Но това не е така. Капитализмът убива, както е убивал и феодализмът преди Лок, но с други средства. Тогава е убивал чрез произвола на феодалите, сега убива чрез социално-икономическото неравенство. 20 % най-бедни българи нямат същото право на живот, както 20 % най-богати. Те живеят средно десетина години по-малко от най-богатите. Капитализмът ги убива, дрънкайки лицемерно либерални празнословия за права на човека.

Множество изследвания показват, че равнището на убийства в обществото е тясно корелирано със социално-икономическите неравенства. Там, където неравенствата нарастват, растат масовата агресия и убийствата, независимо дали няколко деца убиват клошар, или са пребивани и убивани лекари, медицински сестри, учители, бизнесмени [Daly, 2016].  Днес живеем в най-неравния период в развитието на човечеството, което означава, че днешният неолиберален капитализъм в най-висока степен в историята поражда насилие и убива хора. България е сред страните с най-голямо неравенство в ЕС, което означава, че българският капитализъм е един от най-убиващите и насилващите в Европа.

Изследване на „Алфа рисърч” на двадесетата година от прехода към капитализъм показва, че според 72.8 % от запитаните българи здравеопазването при социализма е било много по-добро отколкото сега. Днес България оглавява европейската класация за отсъствия по болест годишно, а средната продължителност на живота в страната е една от най-ниските в ЕС.

Според Евростат 16 % от населението на ЕС или около 75 милиона страдат от материална и социална депривация. Това означава, че те не могат да си осигурят поне 5 от следните 13 неща: неочаквани разходи; едноседмична почивка през годината извън дома; нямат възможност да вземат заеми, за да си купят или наемат определени неща; да ядат ястие с месо; да отопляват дома си; да имат кола; да заместят старите и увредени мебели с нови; да заменят старите и износени дрехи с нови; да имат два чифта обувки; да имат джобни пари за себе си; да имат свободно време за различни дейности; да се съберат с приятели или близки на хапване и пийване; да имат интернет връзка. През 2016 г. най-високо е било равнището на материална и социална депривация в Румъния и България. В Румъния от нея са страдали 50 % от хората, а в България – 48 % [Material and Social Deprivation, 2017] . Половината от населението в България не може да си позволи елементарни неща и мизерства, но 4-5 % могат да си позволят да ходят на Хавайските, Азорските, Бахамските острови и къде ли не на почивка. Социално-икономическата нищета и мизерия, в които е вкарано половината от българското население, съпроводени с разделението във възможностите и шансовете за живот на това население с няколко процента най-богати, е израз и на морално неравенство. Половината от населението на България е жертва на структурното насилие на глобалния капитализъм, вкарал го в капана на безизходицата и недоимъка. Тези хора са по-стресирани, живеят по-малко, умират по-рано, децата им имат по-малки възможности да се развиват.

Кога сме били морално по-равни – при социализма ли, при който всеки имаше право на безплатно здравеопазване и на санаториум, почивка при минимални цени. Или при днешния реставриран капитализъм, където имаме разделението на такива, които имат право да живеят и на такива, които са принудени да умират. И биват убивани от  този капитализъм, умирайки от невъзможност да се лекуват, от това че са клошари без дом, от насилие, стрес, безработица и какво ли още не. Убивани от българския капитализъм, при който над един милион българи не са здравно осигурени и нямат право да  се лекуват. Убивани повече, отколкото навсякъде другаде в Европа, защото у нас човек трябва да плаща от джоба си за здравеопазване повече, отколкото във всяка друга държава на ЕС. Убивани, защото дори не могат да дъвчат и над 1 милион българи ходят с развалени зъби, защото нямат пари за зъболекар.

През 1989 г. в България има всеобщо и безплатно здравеопазване на всички равнища от раждането до смъртта. Осигурена е равнопоставеност в ползването на здравни услуги и никой не е изключен от тях. Държавата ежегодно увеличава разходите за здравеопазване, които между 1960 и 1989 г. нарастват от 2.77 на 5.74 % от националния доход. До 1989 г. са изградени 4 171 здравни заведения, от които 256 болници с леглови фонд от 111 185 места. На 313 човека през 1989 г. се пада по един лекар, а на 1487 – по един стоматолог. Изградена е система от санаториуми и огромна почивна база, ползвана през отпуските от всички българи при ниски цени [Илиев, 2004: 168-174].

По данни от 1986 г. в страната има 1512 почивни домове със 119 xиляди легла, а също и 401 xиляди лични вили и къщи за почивка. Средната продължителност на живота по отношение на 1939 г. е нараснала с 20 години, т.е. за разлика от предходния капитализъм, който е убил предсрочно милиони хора, социализмът ги е запазил чрез здравната система [Кременски, 2005: 77].  Голяма част от всичко това е унищожено, разпродадено, разграбено след 1989 г. И за да се скрие то, сега се пренаписват учебниците за средните училища и манипулират децата и младежите, че не сега, а тогава хората били убивани.

Да вземем Куба, където здравеопазването е всеобщо и безплатно, да я сравним с България, където то е маркетизирано и огромно количество хора нямат здравни осигуровки. Според Доклада на ООН за човешкото развитие от 2016 г. Куба дава за здравеопазване 10.6 % от своя БВП, а България 4.6 %, т.е. два пъти по-малко; Куба  има  67.2 лекари на 10 000 човека, а България 38.7 лекари; средната очаквана продължителност на живота на човек, навършил 60 години в Куба е 23.1, а в България е била 19.2 години [Human Development Report 2016: 225-226]. Къде обществото се грижи за човешкия живот и здраве повече, и то на всички граждани, къде е по-морално – там или у нас? Българският капитализъм е убивал и убива предсрочно милиони хора, но неговите либерални идеолози го славословят колко „демократичен“ и „свободен“ е в сравнение с кубинския социализъм, който не убива, а защитава живота на своите граждани.

През 2004-2010 г. България се е смъкнала до равнището на страната с най-голяма детска смъртност в Европа и заела второ място в света по сърдечно-съдови заболявания. През 2010 г. България и Румъния са страните с най-голяма детска смъртност в ЕС –  съответно 9.4 на 1000 деца и 9.8 на 1000 деца умират. При това има тясна връзка между социално-икономическо неравенство и детска смъртност в съответната държава [Health Inequalities in the EU, 2013: 19]. Така в 2014 г. тя е вече страната с най-голяма смъртност в Европа и мрачните демографски прогнози за нейните перспективи бързо се увеличават.

Социално-икономическото неравенство между България и ЕС директно се превръща в неравенство и в здравно отношение. Реставрираният български капитализъм убива хиляди хора. България е на първо място по смъртност в ЕС според Националната здравна стратегия 2014-2020, изготвена от Министерството на здравеопазването. У нас на всеки 100 000 население удар покосява 160 човека, докато средната смъртност в ЕС е повече от три пъти по-ниска – 51 човека. България е на първо място и по починалите от рак, болести на кръвообръщението. Коефициентът на смъртност от болести на органите на кръвообръщението в България е двойно по-висок от този в ЕС – на 100 000 българи умират 592, а в ЕС – 216. Исхемичната болест на сърцето убива 106 души на 100 000 в България, а средно в ЕС са 79. Заради стреса и мизерията всеки втори българин има високо кръвно налягане, основен рисков фактор за инсулт и инфаркт. [Национална здравна стратегия, 2013]. В световен план през същата тази година България е между шестте държави с най-голяма смъртност и в този смисъл най-мащабно лишаване от правото на живот  на населението.

Според анализ на сайта на Световния икономически форум коефициентът на Джини по време на скотовъдната епоха в историята на човечеството е бил 0.17. Знаем, че стойност 0 е максимално равенство, а стойност 1 е максимално неравенство. Най-високото равнище на неравенство в античната робовладелска епоха, измерена чрез коефициента на Джини е 0.59, а в САЩ в момента е 0.81. В САЩ са надминали робовладелската епоха, Римската империя и всички предходни епохи на човечеството. Ние в България още вървим нататък. По – нататък в анализа на сайта на Световния икономически форум се цитира проучване, според което големите неравенства в предходните етапи на историята са водили до такава висока конфликтност в резултат на сриването на всяка етика и морал на равенство, че са се решавали по 4 основни начина, пред които сме изправени и ние днес – масова война; революции, които променят системата, а не от типа нежни революции, слагащи изгодни на външен господар управляващи; колапс на държави и катастрофични масови епидемии [Jezard, 2017].

Пред една от тези четири алтернативи сме изправени днес – масова война, революции, колапс на държави, масови епидемии. Това ни чака в резултат на етиката и морала на днешния неолиберален капитализъм.

 


Източник:  сайтът 24 май,  12.06.2018

 

 

 

 

сряда, 31 октомври 2018 г.

Сидор Ковпак – истинският герой на Украйна

 

  

Преди 75 години започнал легендарният Карпатски рейд на Сумското партизанско обединение под командването на два пъти Героя на Съветския Съюз генерал-майор Сидор Ковпак. Преминавайки с боеве в тила на врага 2 000 км, партизаните лишили хитлеристите от запасите карпатски нефт, а в разгара на Курската битка затруднили прехвърлянето на подкрепления от Германия. По такъв начин разпръснали митовете за нерушимостта на новите порядки, установени в Украйна от окупаторите. Но днес киевските власти събарят паметниците на партизанския Дядо, а кръстените в негова чест улици се преименуват. За това кой е бил истинският герой на Украйна - в материала на RT.

Началото на героичния път

Бъдещият два пъти Герой на Съветския Съюз Сидор Ковпак е роден на 7 юни 1887 г. в село Котелва край Полтава в бедно селско семейство. Като дете бил съобразителен и способен. На 11 години Сидор бил взет да работи в магазинче - за да се прехранва. След работа той тичал до прозорците на съседното училище и слушал какво разказват децата на уроците. Научавайки за това, собственикът на магазинчето решил да си отгледа добър помощник - след работа момчето щяло да посещава официално уроците.

Когда Сидор поотраснал, собственикът го направил свой помощник. Важна роля в живота на младия човек изиграл синът на магазинера, който дал на Ковпак да прочете социалистическа брошура, оказала впоследствие сериозно влияние на мирогледа му.

В 1909 г. Сидор бил мобилизиран в армията. Преминавайки в запаса, младият човек не пожелал да се върне в магазинчето и станал отначало хамалин, а после ковач в Саратов. В 1914 г. бил отново мобилизиран в армията, воювал в Карпатите. За проявеното мъжество цар Николай II лично закачил Георгиевски кръст на ефрейтор Ковпак.

След Февруарската революция полкът, в който служил Ковпак, бил разпуснат и Сидор се върнал у дома. През това време местните кулаци се опитали да организират в селото «комитет» от името на киевската Централна рада. Ковпак събрал партизански отряд от бившите фронтоваци, разгонил «комитета» и обявил в Котелва съветска власт, след което отново заминал за фронта - вече в Червената армия. Известно време дори служил в 25-та дивизия под командването на Василий Чапаев.

«Трябва да се каже, че пътят на Ковпак в Гражданската война бил характерен за много негови сънародници. 700 000 украинци се сражавали тогава в редиците на Червената армия. За сравнение: във всички останали въоръжени формирования - на Петлюра, на Скоропадски и други подобни - воювали само 100 000 жители на Украйна, като половината от тези 100 000 били от територия, която по-рано влизала в Австро-Унгария. Жителите на Украйна, въпреки разговорите, които се водят днес в Киев, съзнателно и много активно поддържали тогава съветската власт» - разказва в интервю за RT историкът и писателят Александър Колпакиди.

След войната Ковпак работил в системата на военните комисариати и същевременно ръководил селскостопански кооператив. През 1926 г. поради ревматизъм бил принуден да остави активната военна служба и станал отначало директор на Павлоградското военно-кооперативно стопанство, а после председател на селскостопански кооператив. В края на 1930-те бившият червен командир бил избран за депутат в Путивлския градски съвет и за председател на градския изпълком.

Организатор на партизанското движение

«В началото на Великата Отечествена война Ковпак бил вече зрял човек - навършил 54 години - разказва в интервю за RT военният историк Юрий Кнутов. - Зад гърба си имал опита от две войни, работа на ръководни длъжности във военкомати и административно-стопанска дейност. Той обединил всичките си знания и умения, за да участва в защита на Родината. На фронта вече не можели да го мобилизрат заради възрастта му, затова Ковпак решил да стане партизанин».

Когда станало ясно, че Сумска област ще бъде окупирана от нацистите, председателят на Путивлския градски изпълком подготвил запаси от храна, топло облекло и взривни вещества, които скрил в 132 ями около града. Спокойно организирайки евакуацията на Путивл, Ковпак с група другари заминал в гората.

Скоро към отряда му започнали да се присъединяват спасили се от обкръжение червеноармейци и отделни групи партизани. Народните отмъстители под ръководството на Ковпак започнали дейността си с организацията по унищожаване на немската техника по пътищата. Отначало нямали детонатори, затова за осъществяването на диверсиите срещу завоевателите се наложило с риск за живота да попълват запасите си от минните полета.

Няколко месеца партизаните действали без връзка с Голямата земя, дори не знаели, че хитлеристите са стигнали до Москва. Успели да изпратят отчети и да установят връзка с центъра, едва след като изпратили бойци при граничарите и от тила на врага си пробили път през фронтовата линия към своите.

Договорил се за съвместни действия с командирите на други подразделения на народните отмъстители, Ковпак скоро застанал начело на обединението на партизанските отряди в Сумска област. «В неговите отряди имало желязна дисциплина, всеки боец точно знаел действията си в една или друга ситуация» - разказва пред RT методистът от научно-методическия отдел на Музея на Победата Сергей Позьомов.

По думите на историка, бойците на Ковпака дълго не се задържали на едно място. Нанасяйки удар по врага, те се оттегляйки в гората и бързо сменяли мястото на дислокация. Вземайки трофеи, въоръжавали местното население и го привличали към партизанската дейност. Мародерите според заповедта на Ковпак подлежали на разстрел.

Заловените полицаи, съпричастни към издевателствата над своите сънародници, били съдени от партизаните. Ако хората разказвали, че колаборационистът служи на хитлеристите не по своя воля и никого не е засегнал, го пускали. Ако той е служел на нацистите съзнателно, присъдата била една - разстрел.

В началото на 1942 г. партизаните на Ковпак се предислоцирали в покрайнините на брянските гори, в най-северното село на Украйна - Стара Гута. През април у тях се появила дългоочаваната радиостанция и възможност редовно да осъществяват връзка с центъра. През пролетта 196 бойци от отряда били наградени с ордени и медали, а Ковпак и още трима командири на отряди - със златни звезди на Герой на Съветския Съюз.

През август 1942 г. Ковпак бил извикан в Москва, където участвал в съвещания на Централния щаб на партизанското движение и лично се срещнал с Йосиф Сталин. Ръководството на страната се интерсувало от богатия опит на Ковпак в организирането на рейдове в тила на противника.

На партизанския Дядо (така Ковпак бил наричан от съратниците си) била поставена трудна задача - да организира рейд на десния бряг на Днепър. И отрядът се справил блестящо с нея, нанасяйки поредица от болезнени удари по хитлеристите там, където те не изобщо ги очаквали.

Карпатският рейд

През 1943 г. на Ковпак била поставлена още по-сложна и нетривиална задача - да извърши рейд с цел унищожаване вражеските нефтени находища и нарушаване комуникациите на нацистките войски там, където хитлеристите се чувствали най-сигурно - в Карпатите. На 12 юни 1943 г. отрядът на Ковпак, наброяващ в онзи момент повече от 1500 бойци, поел от северната част на Житомирска област към Галичина.

Заобикаляйки Ровно и стремително преодолявайки територията на Тернополско, ковпаковци пресекли Днестър и навлезли навътре в планините. Поразени от неочакваната поява на партизани в техния дълбок тил, хитлеристите хвърлили срещу отряда около 60 000 войници, включително елитни есесовски и планинско-стрелкови части.

Партизаните трябвало да се придвижват с боеве и постоянно да излизат от обкръжение. Въпреки това те успели да взривят десет нефтени кули, 13 нефтохранилища, три нефтопреработвателни завода и един нефтопровод, да разрушат 19 ешелона, да разгромят 17 вражески гарнизона, да унищожат до 5 000 нацистки войници и офицери. В разгара на битката при Курската дъга партизаните на Ковпак изкарали от строя Тернополския железопътен възел, с което радикално затруднили прехвърлянето от запад на изток на подкрепления от Германия.

За да се справят с с ковпаковци, хитлеристкото командаване пренасочило от фронта в пълен състав Осма кавалерийска дивизия на СС «Флориан Гайер». Когато партизаните били напълно обкръжени, Ковпак наредил да унищожат артилерийските оръдия с обозите и да пробият на изток на няколко групи. Планът му успял. Хитлеристите изпаднали в недоумение - партизаните, които изглеждало, че са в ръцете им, , сякаш се изпарили. Нацистите побързали да обявят отряда за унищожен, но много скоро на всички станало ясно, че не е така.

Според оценките на историците, Карпатският рейд имал, освен военния, и колосален морално-психологически ефект: нацистите разбрали, че никъде не могат да се чувстват в безопасност, а живеещите в окупация украинци се убедили, че съветската власт ще бъде възстановена.

Само за четири месеца рейд партизаните преминали с боеве повече от 2 000 километра. При това историците отбелязват, че в хода на действията в Западна Украйна дори по-голяма, отколкото хитлеристите, заплаха за партизаните на Ковпак представлявали колаборационистите от украинските националисти, които много по-добре от немците се ориентирали в местните условия. Но и те не могли да направят нищо с Ковпак..

Резултат от живота на партизанския Дядо

При Карпатския рейд в бой загинал верният сподвижник на Ковпак - комисарът на отряда Семьон Руднев. Тази новина сериозно повлияла на психологическото състояние на бойците.

За да не ги деморализира още повече, Ковпак дълго скривал, че е тежко ранен в крака. Здравето на партизанския командир започнало бързо да се влошава. Освен болката в ранения крак, той бил измъчван от силни болки в главата, напълно изчезнал апетитът му.

Научавайки за случилото се, съветското командване решило Ковпак да бъде изпратен в наскоро освободения Киев. За командир на отряда по инициатива на Дядото бил назначен бившият му заместник по разузнаване Пьотр Вершигора. А съветското командване преобразувало отряда в Първа Украинска партизанска дивизия „Ковпак”, която извършила още един - Лвовско-Варшавски - рейд и през лятото на 1944 г. се съединила с основните сили на Червената армия край Барановичи.

Ковпак бил лекуван и назначен за член на Върховния съд на УССР. На служба на съветската Темида той, според отзиви на съвременниците си, можел да не спази буквата на закона, но се стараел да се придържа към неговия дух и да се ръководи от принципите на хуманизма и справедливостта. През 1947 г. заслужилият партизански командир и по това време вече генерал-майор и два пъти Герой на Съветския Съюз бил избран за депутат във Върховните съвети на УССР и СССР. А после станал заместник-председател на Президиума на украинския Върховен совет.

Ковпак винаги защитавал интересите на бившите партизани. Много време отделял за работа с учениците, писал книги. На 11 декември 1967 г., на 81-годишна възраст легендарният Дядо починал. В Украйна му били издигнати паметници, в различни градове на СССР в негова чест били кръстени улици.

«Днес в Украйна се опитват да разпространяват митове и за това, че партизанското движение в окупираните територии на УССР е уж фикция. В действителност, разбира се, това не е така. Може неговите мащаби и да са били малко преувеличени, но със сигурност можем да говорим за 260 000 негови участници. Това е огромна сила. УПА*, за сравнение, е достигала до не повече от 40 000 души. А ако си спомним, че освен 260 000 съветски партизани, още 7 милиона украинци воювали в Червената армия, у никого не трябва да останат никакви съмнения кого в действителност е поддържал тогава народът на Украйна»  - отбелязва Александър Колпакиди.

«Рейдовете на Ковпак дали на хората увереност, че врагът може да бъде победен. Сидор Ковпак - ето кой е истинският герой на Украйна, а не бандити като Бандера и Шухевич» - подчертава Юрий Кнутов.

Днес паметниците на легендарния партизански командир в Украйна се събарят, кръстените в негова чест улици се преименуват. Така, в град Хмелницки улица „Ковпак” получи наскоро името на работещия за нацисткото разузнаване и лично познат на Адолф Хитлер Евгений Коновалец.

Такива действия на киевските власти са крайно негативно оценявани от главния редактор на списание «Национальная оборона» Игор Коротченко, член на обществения съвет при Министерството на отбраната на Русия. Според думите му, «оскверняването на паметта на такава изтъкната личност като Сидор Ковпак е поредното свидетелство, че в Украйна е дошъл на власт антинароден режим, цинично фалшифициращ историята».

 

* Организация на украинските националисти - «Украинска въстаническа армия» (ОУН-УПА) - украинска организация, призната за екстремистка и забранена на територията на Русия (с решение на Върховния съд на РФ от 17.11.2014).

——————————

https://russian.rt.com/, 12 юни 2018

Автор: Святослав Князев

Източник:  Литературен свят