Търсене в този блог

събота, 10 септември 2022 г.

С ФАШИЗМА СЕ ВОЮВА, А ЗА СВОБОДАТА СЕ МРЕ ! - Анжел Вагенщайн

 

Слово, произнесено на 9 септември 2014 г. пред Братската могила в София по случай седемдесет годишнината на победата над българския фашизъм

 

Другарки и другари антифашисти!

 

Към вас се обръщам, скъпи мои, които сте преживели и още помните онези преломни дни и нощи на титаничен сблъсък с фашизма, на отчайващи поражения и скъпи жертви, но и на последните победни салюти. Тогава разцъфтя великата надежда, че сред развалините на сразения престъпен режим ще поникнат филизите на един нов свят – изстрадания, лелеяния от поколения борци и мечтатели, „в здрачни сънища сънуваната” от великия разстрелян поет бяла пролет на съзидателeн мир, на братство между народите и социална справедливост. Обръщам се и към вас, по-младите или вече не толкова млади, но необременени от спомени, отшумели възторзи и огорчения, надежди и заблуди – онези призраци от миналото, които упорито се завръщат и тревожат нашите сънища.

Наистина ли минаха цели 7 десетилетия от началото на трудния и извилист български път към едно по-добро и смислено бъдеще за нас, за децата ни, за родината? Защото сякаш вчера, а не преди седемдесет години отшумяха онези дни на надеждата, когато гневни и радостни, опиянени и луднали от възторзи, хилядни тълпи разбиваха портите на затвори и полицейски участъци, за да прегърнат освободените пленници на фашизма; когато с радостни сълзи България – автентичната България на трудовите хора посрещаше нашите славни партизани, но ги посрещаше и с преглътнатите сълзи и черните забрадки на недочакалите своите паднали в битките синове и бащи. Тя, същата тази България е, която обсипа с цветя на признателност пътя на съветските воини, дошли до нас след тежки боеве и през пепелищата на родните си места.

Написах тези много пъти изричани думи и се притесних от написаното: вече колко безкрайно далеч сме от това, което се знае и пише днес за онези гневни и светли европейски дни на надеждата! И какъв срам изпитах, срам при спомена за милите, изранени, прашни и уморени Альоши и Машенки, минали някога през тази „хороша страна Болгария”, когато вчера млади българи изписаха върху паметника им думичката „окупатори”. Кои са окупаторите – тези, които удавиха в кръвта си нацисткия звяр и освободиха света от заплахата да бъдем превърнати в един планетарен Освиенцим? Те ли са окупаторите – които още несъблекли износените си войнишки гимнастьорки, започнаха да възстановят  съсипаната си от войната родина, чиито рани и до днес все още кървят!

Забравихме ли вече, че щом става дума за окупатори, ние сме били надеждни съюзници на нацистка Германия в години, когато тя окупираше цяла Европа, че дълги години изхранвахме германски дивизии и Ес-ес айнзаци, че от наша земя хитлеристите нападнаха съседните ни Гърция и Югославия, че дълги години бяхме една от важните продоволствени бази на Райха, че от наши морски пристанища бяха нападнати Одеса и Севастопол? Забравихме ли, че Българският окупационен корпус услужливо стана окупатор на Сърбия – за да бъдат освободени намиращите се там немски дивизии, нужни за запълване тежките им загуби на руския фронт? Не остана ли у нас поне капчица уважение и признателност към тези, които пометоха стоманените орди на Хитлер, преклонение към падналите в битката скромни  и велики воини на армията, спасителка на Европа?

Срам ме е да привеждам доводи в защита на съветските воини: те воюваха и отдаваха живота си във великата битка на съюзените армии за спасението на Европа и света. Защото с фашизма не се водят теоретични спорове за човешките права, нито срещу него се надуват вувузели – с фашизма се воюва, а за свободата се мре! Както воюваха и оставиха костите си по балкани и стърнища, по стрелбища и бесилки онези светли наши другари, в чиято памет сме се събрали днес тук, при братската им могила. Те не дочакаха нито празничните салюти, нито споделиха радостта ни от победата, нито ползваха законни или незаконни привилегии, нито могат да споделят нашите огорчения, упреци и съмнения. Те паднаха в името на един велик идеал неопетнени и чисти, и останаха завинаги в сърцата ни чисти и неопетнени!

Затова отново питам онези храбри млади правдолюбци, грабнали бояджийски четки вместо манлихерки, които вероятно вече са освободени от полицейския участък с извинението, че им е отнето човешкото право да цапотят по паметниците: кои са окупаторите – нацистките войски и техните български съюзници, или армията, която ги срази? Онези, които окачиха на майка ми жълтата звезда, като подготовка за депортация в лагерите на смъртта, или другите, които сринаха бодливата тел на Освиенцим и върнаха свободата на  милиони роби на нацизма?

И ако днес се считаме за членове на европейското семейство, макар може би и не от най-близките и обични родственици, и ако споделяме спомена на нашия стар континент за общата ни битка срещу фашизма, нека напомним на някои господа от парламентарната и извънпарламентарна говорилня, заели позата на първопроходци по пътя към обединена, антифашистка Европа, че най-важната, изначалната отсечка от този път започва не от Арена армеец или от сходни арени, а от нощните партизански пътеки, от броените крачки през затворническата килия и от разстоянието до бесилото. Това е нашето отправно начало по онзи сложен, пълен с изпитания, илюзии, грешки и грехове път на народите към един нов и мирен свят. Но докато европейските държави – всички без изключение – са горди от приносите и саможертвата на своите антифашисти, възпитават поколенията в уважение и преклонение към падналите в титаничната битка на обединените народи срещу нацизма, със срам и отвращение наблюдаваме как в България силите на реванша и реставрацията със закъснялата злоба и отмъстителност на улични лумпени поругават спомена за тази велика битка и нейните герои.

Знам, че днес, на деветия ден от септември, по стара традиция отново и за кой ли път ще започнат да вадят от гардероба и скелетите от пропагандните клишета за Народния съд – онзи изискван и строго наблюдаван от Съюзниците законен акт на възмездие. Отново ще се тиражира смехотворната мантра, че в България бил унищожен цвета на интелигенцията, ако под интелигенция се разбира касапинът Дочо Христов, че били произнесени повече смъртни присъди отколкото на Нюрнбергския процес. Но там, в люлката на нацизма Нюрнберг, бе съдена и осъдена само върхушката на престъпния националсоциализъм, но в американската окупационна зона, в 12 крупни процеса срещу нацисти са осъдени 5025 души и са изпълнени 806 смъртни присъди, а в окупирана Европа са се състояли 969 процеса срещу нацисти и колаборационисти, като само във Франция издадените смъртни присъди са над 20 хиляди!  Не искам да ви занимавам с отшумели статистики, не го казвам и за информация на онези красиви и интелигентни млади хора с бояджийските четки, а само за да напомня от каква мрачна и кървава бездна излизаше Европа, какъв гняв клокочеше в нейните гърди, за да станат ясни и причините за вероятни увлечения или дори разчистване на лични сметки! Да, вероятно са били извършени и несправедливости, но както скъпите на сърцето ни Альоши и Машенки не са виновни за Гулаг, нито американските храбри момчета, които почиват под тревата на военните гробища в Нормандия, носят вина за последвалите мръсни войни на Америка, така и българските борци от Съпротивата, които проляха кръвта си по балкани и гарнизонни стрелбища, нито са подозирали, нито са узнали, нито носят вина за по-късни злоупотреби с целите и смисъла на тяхната велика борба за един нов свят. Техен, на тези скъпи жертви от нашия полк, е 9 септември 1944-та година, те го сътвориха със саможертвата си. И нека не го докосват с мръсни ръце господата нови демократи, преки наследници на стари грешници!

Една немска антифашистка писа, че мъртвите остават млади. Мъртвите антифашисти останаха не само млади, но и чисти – те не се омърсиха нито с власт, нито с пари и привилегии, нито с офшорни сметки. Те са, които пожертваха живота си за една чиста и свята република – такава, каквато я мечтаеше и не я дочака Апостола. Затова семето, посято от тях въпреки всичко ще даде кълнове в бъдещето, защото е добро семе, поено от добри и чисти извори. То е пуснало дълбоки корени в душата на народа и това ще става все по-ясно във времето, което е в нас, и което е пред нас!

Вечна да е славата на падналите в битките срещу фашизма!

И нека не  помръква  сиянието от великия ден на победата над българския фашизъм – Девети септември 1944-та!


 

събота, 3 септември 2022 г.

Във време като днешното апатията е падение – Стефан Продев

...Става страшно. Не само защото стават страшни работи, но и защото хората са изпаднали в масова апатия. И социална, и нравствена, и психологическа.

Вече е трудно да видиш човек, който вярва, който се надява, който е сигурен, че държавата излиза от трапа. Подобни оптимисти или смущават публиката, или я хвърлят в истерия. Обществото дори забрави да се смее, да се надсмива, да мисли сатирично. Единствените му теми са парите, цените и спомените от миналото, когато Вуте и Пена барабар с децата ходеха със самолет на плаж.

Все по-видимо България се превръща в страна на повсеместно страдание, което я държи за гърлото като ламя и не й позволява да си поръча поне една ракийка ей така, за разтуха.

Къде бяхме, къде сме, къде отиваме са все излишни въпроси, тъй като всички усещат, че тъпчем на място подобно на уморено добиче.

Е, има и уйдурми – от татарпазарищата, та до политиката, – но те не греят никого. Във време, когато една книга струва десет хляба, а десет хляба – една заплата, няма място и за най-тиха въздишка.

Населението се щура зашеметено ту тук – ту там за някакво чуждоземно екю или за нещо, наречено „социална помощ“, и все по-определено разбира, че върви към просия.

Майки хвърлят рожби по пътищата, старци се самоубиват, млади хора бягат в чужбина, болни хранят болниците, деца не учат, а аргатуват, читалища стават кръчми, роднини се стрелят за имоти, бандити искат почит и над всичко това витае една ненаситна омраза, която озверява душите и ги превръща в парче месо.

Докъде ще стигнем, ако продължаваме така? Доникъде или до онзи страшен миг, когато семето ни ще загние съвсем и ще се превърне в тор за други.

Картината е страшна. Бяхме една от личните страни в света, а сега сме на опашката – там, където няма нито уважение, нито надежда. Говорим за Европа, а се бием като туземци за кокала. Европа ни гледа отвисоко и ни помага така, както помага на Серенгети. Тя обича резерватите. Забранява ни да се стреляме, но не ни пречи да се самоизяждаме. За съжаление апатията, която ни души, не ни позволява да се стреснем, да се опомним, да сложим ръката си в огъня, за да се спасим. Това е отчайващо. Но най-отчайващото е, че онези, които водят България – политиците, и техните послушници, превръщат хала ни в разменна монета.

Синове и внуци на бивши търговци и думбази, на реститутки и лихвари – те започват голямата продажба. Готови са да продадат всичко, дори и името ни, но да успеят. Наричат се либерали, а всъщност са най-обикновени спекуланти, превърнали земята и духа ни в стока. И всичко това става пред очите на обществото, което спи и не се трогва. То, изглежда, все още чака да се случи нещо голямо и се държи като стадо. Но всички знаем съдбата на стадото. То живее от Гергьовден до Гергьовден, за да нахрани ножа. Колачи дал Бог, но те не мислят за страдащите.

Бедната България! Докога личните й хора – интелигентните, умните, талантливите, великодушните – ще стоят като вкаменени пред драмата й и ще позволяват на злото да се шири?

Докога ще сънуват измамни сънища, лишени от воля и глас? Та нали всичко се руши около тях и вътре в тях в името на най-мерзки цели! Докога ще подчиняват съвестта и таланта си на една измамна политика, която постепенно ни превръща в колония? Това вече е толкова видимо, че утре никой няма да намери снизхождение или оправдание. Драмата се приближава все повече и повече и обществото е длъжно да се събуди. Не за да вдига барикади и да прави псевдореволюционни спектакли, а за да спре с духа си последната вълна на разрухата. Трудна задача, дори отчаяна, но високоблагородна и свята. Който не усети мизерията на политическото лицемерие, което ни тегли надолу, ще предаде не само себе си, но и народа си.

Така нареченият преход не оправдава никого. Това вече не е преход към демокрацията, а към една вълча система, която не вещае нищо добро. Ето къде обществото трябва да направи своя избор. И да излезе от състоянието на вцепенение. Когато едно общество иска да живее достойно и справедливо, то се бори. Иначе само си слага прангите и се превръща в мърша.

Всеки ден ни поднася скандални случки и факти, които провокират обществената съвест. Нека не ги подминаваме с безразличие. Те са част от живота, който живеем. Всички, които мислят за бъдещето, за България, за децата ни, са длъжни да се изправят. Да кажат: Стига! Ето я паролата. Във време като днешното апатията е падение.

 

Източник: ДУМА, 25 юни 1997


 

Жрецът на думите Стефан Продев

Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи.

 

Размисли на Иван Гранитски

1

На 15 септември 2017 Стефан Продев трябваше да навърши 90 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика… Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Беше свещенослужител в храма на свободното слово.

2

Провидението нареди така, че през последните десетина години почти всеки ден бяхме заедно със Стефан Продев. Това са стотици, а може би и хиляди часове на разговори на четири очи, по-камерни или по-мащабни интелектуални сбирки, самотни разходки в Борисовата градина или в Балкана над село Енчевци... Затова сега, когато Стефан Продев си отиде, предпочитам да мисля за него като за много скъп приятел, който е заминал на далечно пътешествие и сигурно някой ден ще се върне.

Той бе личност блестяща, неординерна и удивителна във всяко едно отношение, заредена с огромна, почти неизчерпаема енергия. Дори напоследък, когато пред очите на най-близките си приятели и роднини бавно гаснеше, очите му оставаха живи, съзнанието – кристално ясно, а езикът – все така артистичен и пластичен. Дали поради общата социална съдба, дали поради духовната близост, дали защото изповядвахме една идея, или по някакви други, почти мистични причини, през последните няколко години се оформи своеобразен приятелски естетико-художествен кръг, в който влизаха Валери Петров, Бенжамен Варон, Христо Ганев, Стефан Продев и моя милост.

Събирахме се почти всяка седмица на сладка приятелска раздумка и чаша вино. Разбира се, раздумката преминаваше ту в пламенни спорове и полемики, ту в невероятни екскурзии в миналото – споделяха се мнения и размишления за българската история, култура и политика, за световни процеси и тенденции, за личности, събития, исторически дати, за книги, за произведения на пластическото изкуство, за музикални творби и техните автори. Невъзможно е да се систематизират темите и проблемите, до които се докосваха тези блестящи умове. Обикновено в началото на всеки разговор Стефан Продев мълчеше, слушаше внимателно и съсредоточено пълнеше неизменната си лула.

Петнайсетина минути след началото се намесваше и постепенно се възпламеняваше. Когато говореше, той беше дълбок и изчерпателен в търсенето и привеждането на аргументи, мисълта му обхождаше възможните варианти и различните гледни точки. Той бе категоричен и остър, в същото време деликатен и диалогичен.

Разговорите в началото винаги бяха закачливи и носеха дискретната приглушеност на бърборенето на хора, които въпреки че се познават твърде отдавна, още и още намират с какво да си бъдат интересни. След първия час обаче навлизаха в друга фаза. Постепенно ставаха сериозно аналитични, а понякога и изпълнени с драматизъм и патос. Почти винаги драматично-патосния елемент внасяше Стефан Продев. В такива случаи той приличаше на трибун от Великата френска революция. Имаше нещо от Мирабо, Марат, Дантон в разпалената му жестикулация и ораторската страст, с която той развиваше и отстояваше тезите си. Тази достолепна и романтична фигура, обвеяна от славата на остри дългогодишни социални и литературни битки, зад външната суровост и респектиращата осанка криеше нежна и деликатна душа. В съзнанието ми се е запечатала една почти дантевска сцена. Ден преди да замине за село Енчевци, а оттам и за последното си далечно пътешествие, ние с Валери Петров посетихме маестрото. Той седеше на любимия си фотьойл, завит с одеяло. Приличаше на изтощена птица, прелетяла хиляди километри. Животът вече напускаше тялото (това временно одеяние на безсмъртната човешка душа), но очите му светеха с мека и жива светлина.

– Какво стана с нашата идея, Валери, Иване? Какво стана с нашия живот? Всичко ли е било напразно? – промълви той и в ъгълчето на едното му око се задържа издайническа сълза.

В тази мъжка сълза нямаше слабост, а болка, почти метафизично страдание на един величав дух, който осъзнава, че е безпомощен пред сляпото разгръщане на историческата стихия.

 

 3

Обществото познава добре Стефан Продев в няколко негови качества. Без съмнение най-шумно е озвучено неговото име като журналист и публицист. Ако се опитаме да направим класификация на българските журналистически пера, които доминират през XX век, съвсем сигурно е, че едно от най-ярките от тях ще бъде неговото. Повече от половин век десетки български вестници и списания са публикували на своите страници вероятно хиляди негови текстове. Малцина могат да се похвалят с такава неизчерпаема енергия, вдъхновение и разнообразен талант. Разбира се, звездният миг на журналиста Стефан Продев е вестник “Дума”. Той не просто промени радикално вестник “Работническо дело”, оглавявайки го в началото на политическите промени, но и създаде съвършено нов тип издание. За десет години “Дума” оплоди с редица талантливи журналисти новосъздадения демократичен печат. А авторската продуктивност на Стефан Продев през този период е направо неистова. Тук той бе действително жрец на думите. Публикациите му – статии, полемични и памфлетни бележки, антрефилета, политически анализи, есета и т.н. – бяха събрани в два внушителни тома – “Носене на кръста” (изд. “Христо Ботев”) и “Сваляне от кръста” (изд. “Захарий Стоянов”). Сигурен съм, че бъдещите български историци ще добият най-ясна представа за движението на политическите процеси у нас от 1990 до 2000 г., прелиствайки над двете хиляди страници ярки журналистически и публицистични текстове на Стефан Продев. Словесната му канонада в “Дума” ни убеждава, че той без съмнение е българският публицист на изтеклото столетие. След Йосиф Хербст той е другото емблематично за българската публицистика име на миналия век.

Стефан Продев и като трибун (в Народното събрание, в хиляди срещи из цялата страна), но и като журналист и публицист притесняваше идейните си опоненти, предизвикваше страх и омраза у низките духом люде, у духовните пигмеи, макар и надянали одеждите на депутати, у магистрати, министри и министър-председатели.

4

Стефан Продев е удивително явление в съвременната литература и култура. Той е от малцината днешни български писатели, които в художествените си странствания се интересуват от живота на идеите.

Драматично опасен и тъкмо затова вълнуващ е “ловът” на идеи за Стефан Продев. Ако внимателно четем неговите книги, ако подредим гигантската мозайка от разкази, есета, новели, антрефилета, филипики, словесни портрети, философски ноктюрни и пр., писани в продължение на повече от четирийсет години, ще установим впечатляващо постоянство на художествените търсения. Като неизтощим рудокопач Стефан Продев дълбае словото, впуска се в неговите катакомби и невидими селения, опитва се да обозре необозримата природа на словесната жива същност. Словото – този жив дух – е главното средство, с което Продев изследва движението на идеите в човека и разгръщането на човека в идеите. Затова словото у автора на “Раждането на шедьоврите” и “Носене на кръста” е винаги пределно емоционално натоварено, то вибрира в енергията на страстта. Светлината на тази вибрираща енергия вае характерите от книга в книга, от есе в есе, от фраза във фраза. Независимо дали се потопява във вълшебния свят на световни шедьоври на литературата и изкуството – “Балада за обесените” на Франсоа Вийон, “Убитият Марат” на Жан-Луи Давид, Бетховеновата 3‑та симфония “Ероика”, “Автопортрет” на Давид Алфаро Сикейрос и “Ленинградската” (Седма) симфония на Дмитрий Шостакович, или говори за парата, за коня, за червения молив, за кината на бедните и пр., Стефан Продев с неистово постоянство следва единството на поставената от самия него цел. Над всичко вниманието на писателя е магически привлечено от няколко съдбовни теми – Отечеството, Революцията, Човека.

5

Разбира се, над всичко за писателя, публициста, хуманиста Продев стои Човекът. Невъзможни и безсмислени са и Отечеството, и Революцията без Човека. Удивителни са пластическите превъплъщения, през които минават човешките образи и характери в есетата, разказите, новелите или публицистичните късове на Продев. От “Давид, който заплака”, “Разказът на палача”, “Евангелие не по Матея”, “Моят Жендов”, “Звярът у нас”, “Фантастичният поп” през “Похитената новела” и “Разкази за една война” до “Имало едно момче” и “Разкази за шедьоври” Човекът е главната цел на словесния ловец Стефан Продев. И никак няма да е пресилено да кажем, че тук той се родее с мощните интелектуални традиции на ярката публицистичност и характерологичното портретуване при Ботйов, Любен Каравелов, Захарий Стоянов. Разбира се, Продев се интересува от съвременните превъплъщения на човека, човека от края на ХХ век. И постига удивително точна, многообразна и плътна в художествено отношение картина.

6

 

Освен ярките си публицистични книги Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета. В тази област е също така впечатляващо многообразието на неговите търсения – от героите на Френската революция през ярки творци като Франсоа Вийон, Давид, Бетховен, Сикейрос и т.н. до персонифицираните и портретирани неподражаемо излъчвания на българската природа. Продев одухотворяваше и натоварваше с човешки черти така скъпия му и роден Балкан над село Енчевци. Там всяка тревичка, ручейче, камък, горска пътечка, урва или бєло му бе скъпо и му говореше за толкова много неща. Той слушаше диханието на отечествената природа, чуваше стародавни гласове, съзираше идещите към него видения от миналото и картините от камък бяха по-живи и по-динамични от социалните картини, които тровеха последните години от неговия живот.

Тепърва критиката ще се връща към богатото и многообразно творчество на Стефан Продев, ще открива нови и нови неподозирани качества на неговата личност.

7

 

Той бе класически тип на интелектуалец. Интересуваше се не само от литература, но имаше задълбочени познания в областта на пластическите изкуства, операта, оперетата, музикалния живот на България. Познаваше лично най-големите български творци през последния половин век и бе посветил на мнозина от тях блестящи и проникновени есета и портрети. Но той бе интелектуалец във висша степен и с непримиримата си обществена позиция. Никога не си позволи да пожертва своята съвест заради партийни пристрастия, винаги поставяше отечествените интереси и идеали над индивидуалните предпочитания или тяснопартийната кауза...

Дни след далечното му пътешествие ние, неговите приятели, се събираме отново на познатата романтична маса, оставяме чаша и стол за него и разговаряме, както преди. Правим се, че го очакваме всеки миг. Сякаш ей сега, иззад ъгъла, ще се появи неговата лула, той ще се разположи бавно и достолепно на стола и ще каже: “Нали не закъснях?”

Удивително живото и жизнеспособното му духовно наследство и днес ни позволява да мислим за него не в минало време. Може би просто е по-добре да приемем, че е заминал към някой интелектуален Тибет или към далечен остров в Тихия океан, описан примерно от Джек Лондон (когото Продев обичаше като автор наравно с Мопасан).

Нека се вслушаме в шума на Тревненския балкан, да се разходим из поляните над село Енчевци. Сигурно ще чуем неговия глас, сигурно ще видим достолепната му сянка, изваяна от светлина.

8

 

Според мерките на всяко героично време Стефан Продев е воин на духа, романтична натура, която без страх се втурва в социалните водовъртежи, с несекващо любопитство изследва обществените трансформации, опитва се да очертае контурите и причините за социално-политическите разломи. А според критерия на днешното скверно време той е наивник, човек, живеещ в епохата на благородните ХVIII и ХIХ в., скандално безкористен и в личния си живот, и в общественото си поведение – кажи-речи, почти глупак...

Стефан Продев бе от тази рядка порода у нас, която съставлява духовния хемоглобин на нацията. Целият му живот е неистово отдаден в служба на Родината. Всяка област, в която той твори, получава шедьоври – публицистиката, есеистиката, журналистиката, художествената проза. Отдаден самоотвержено на една идея – социалната, той воюваше със средствата на словото и неподражаемия си ораторски талант по страниците на вестници и списания, брошури и книги, гласът му гърмеше в залата на Народното събрание като глас на трибун на Великата френска буржоазна революция, сякаш един Марат, Сен Жуст, Демулен, Мирабо... Той защитаваше не партийна, а национална кауза, бидейки верен на притеглящата го като магически пламък социална идея, чието начало съзираше още в дълбока древност.

Мечтателят воин Стефан Продев предизвикваше ярост у низшите духом, духовните чапкъни, които за съжаление доминират на политическата сцена през така наречения демократичен преход, треперят и ръмжат, колчем чуят неговото име. Но нима гениалната публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов и Захарий Стоянов е била посрещана с аплаузи и комплименти? Нима партийните Тартюфи, удобно разположени в апаратните кресла на политическите централи, могат да разберат Ботйовата философия “няма власт над оная глава, която е решила да се отдели от плещите си в името на Отечеството”? Тази философия споделяше и Стефан Продев и казваше, че неподвластна е също така всяка глава, посветена на благородна кауза, идея или морален принцип. Ето защо в един от сублимните мигове в своя личен живот той заяви: “Аз не съм комунист, аз не съм социалист, аз съм ремсист!”

Ето кредото на мечтателя воин – благородна е онази кауза, която е безкористна, почтен е оня революционер, който остава верен на идеите си дори и след като стане държавник, справедливо е онова общество, което гледа на човека като самоцел, а не средство. В такъв аспект Стефан Продев в най-голяма степен от интелектуалците на нашето време продължава великите традиции на Възраждането.

Стефан Продев беше човек на XXI век. Той поставяше националните интереси над всичко. Той жертваше себе си и личния живот дори. Затова в един трагичен момент за историята на левицата заяви, че е ремсист. Не комунист, не социалист, а ремсист. Става дума за човек с високи морални принципи, възвишени идеи и ясни национални и общочовешки цели. Тогавашното ръководство на БСП не го разбра и падна от власт. Дано новите ръководства на левицата да осмислят, запомнят, да се поучат от духовните послания и завети на великия човек Стефан Продев.

Българското общество тепърва ще се връща и ще преоткрива социалния, нравствения и интелектуалния потенциал и пример на тази удивителна личност. Несъмнено този бляскав трибун е най-впечатляващият и безкомпромисен публицист на отминалия век. Той продължава великата традиция на огнената публицистика на Христо Ботйов, Любен Каравелов, Георги Раковски, Йосиф Хербст, Гео Милев...

 

Източник: Епицентър, 20.10.2017

 

 

 

 

понеделник, 8 август 2022 г.

Ние и неудържимият вятър на историята – Минчо Минчев

 

Във вторник, новината от отминалия петък отдавна вече не е новина. И все пак, да я повторя: Коалицията, в която „Нова Зора“ беше поканена преди 13 години да бъде патриотичният вектор, продължава за изборите за 48-о НС, в редуциран състав. Ние сме извън нея, заедно с Комунистическата партия на България.

Някога тази Коалиция се наричаше „Коалиция за България“ и имаше широки и разгърнати цели и отговорности пред народа и Отечеството. По-късно, нейното име се промени – пак „За България“, но някак преди всичко за БСП. Да, ние бяхме там, защото повече от всичко искахме да си върнем онази България, която загубихме. И се надявахме да го направим заедно с хората, които я бяха построили. Гледахме в една посока с тях, една болка ни болеше и една надежда стопляше сърцата ни. И ако е имало случаи, в които сме замълчавали, а  е трябвало да крещим, то е било, за да не усилваме и без това настъпващият с всяка поредна „реформа“ хлад, който безмилостно осланяваше душите на тези хора. А и те, може би по-добре и от нас разбираха, че в този неспирен триумф на разгрома и разрухата, нашите битки са обречени и в известен смисъл дори безсмислени. Още повече, че тяхната могъща някога партия, се превръщаше във все по-износен амортисьор на т.нар. демократични промени.

След Жан Виденов, председателите на БСП се сменяха и сигурно заради заслуги и качества един от тях покори в два последователни мандата президентския връх, а друг – алпийските висоти на Партията на европейските социалисти, каквото и да означава това.

Тук, на „Позитано“ 20, непоклатим и неизменен оставаше само другарят Георги Пирински, който пишеше всяка поредна програма пред конгреси и избори, и с него  още десетина бонзи с лоясали сърца, които се интересуваха само от далавери и проценти. Накрая и той, и те, бяха пометени от кавалерийската атака на Корнелия и нейния ескадрон, които пък въобще не разбираха от военна музика, а и не ги топлеха ни програми, ни идейни вектори, ни коалиционни принципи. Юруш! – и ти да видиш що е туй вахмистър! Неслучайно  по Врачанско казват: „Веднъж да ми стъпи крак в зенгия! Стигане нямам!“.

В последвалата олелия и ние, от „Нова Зора“ се омешахме. Не ни затрогваха вайканията за демократични принципи и колективно ръководство на старите изритани, „посечени“ и изличени в списъци, позиции и длъжности, стари грешници. Те сигурно днес са радостни и възторгнати от новината, че и „Нова Зора“ си го получи. Нали  не остава добро ненаказано!...

Препрочитам написаното и сякаш наяве дочувам техния смях. Но за разлика от градоначалника в „Ревизор“, няма по Гоголевски да ги попитам: „На кого се смеете?“, защото добре знам, че те на себе си се смеят. Партията с тяхно участие беше за окайване. Уж беше социалистическа, а в нито един неин документ не можеше да се прочете думата социализъм. И редовите социалисти се чувстваха изоставени и предадени. И когато старите бонзи и кланове се сговориха зад гърба на Михаил Миков да издигнат Корнелия Нинова за председател, тя се обърна с клетвени слова към обикновените членове, в смисъл, че никога няма да ги предаде. И те й повярваха. И я подкрепиха във всичките болезнени изчегъртвания на унаследения мухъл. А ние дори й помагахме. Сергей и Елена гласуваха в Брюксел за Истанбулската конвенция, „Нова Зора“ написа – „Стига, Сергей!“; Кирил Добрев заговорничеше, Георги Пирински се увличаше с „прозрения за истината“ и в 15 позиции изброяваше основанията, поради които иска главата на Корнелия – нашата позиция звучеше категорично: „Без тях. Напред и нагоре!“ В очите на нашия революционен романтизъм Корнелия се сражаваше досущ като Антоний с цялата Римска империя. Оказа се обаче, че совите не са това, което са. Но тогава не ни съвпадаха мненията само по отношение на президента, който ние възприемахме като „Генерал на надеждата“. И питахме: „Какво печелим, когато другите хулят Румен Радев, а ние мълчим?“.

Може би първото нейно поражение беше в случая, когато тя ме отведе в една стая срещу собствения й кабинет, „където никой нищо няма да чуе“ и се опита с няколко неизвестни и стряскащи примери да обоснове необходимостта да не се вярва на Румен Радев. Бях озадачен, но тя изглежда усети, че не сполучи със своята акция, защото няколко пъти последователно след този случай ми даде да разбера, че „Проскрипциите на Сула“ не са само за тези, които са виновни, а и за всички, които не го обичат достатъчно. И сякаш, за да потвърди възприетия от нея курс към „Нова Зора“ неочаквано ми се обади десетина дни преди Нова година. „Цяла нощ, казва, не съм спала, не бях чела статиите ти. Бе ти си бил голям мислител!...“ Направо щях да падна. Но Корнелия продължи: „Обезателно искам да се видим и да поговорим. Ако не мога докрая на седмицата, до сряда ще го направим.“ И аз повярвах. Жена ми замина за Бургас, а аз останах да чакам до сряда. Все се надявах, че ще продължа онзи разговор за Единния народен фронт, който тя бе обявила пред мен като втори етап в нейната битка за новата роля на БСП в националния живот и в бъдещето на България. „Новата роля!“ – откога ли не само аз я очаквах! Когато и срядата отмина, си помислих, че всичко това не може да е случайно. За последната година и половина, извън моите авторски статии на „мислител“, както тя ме определи, в „Нова Зора“ са отпечатани над 35 нейни слова, изявления, интервюта. Сиреч в коалиционно отношение и партията, и вестникът са се държали изрядно. Такава подкрепа Нинова не е получавала отникъде другаде. Както винаги обаче в такива случаи бръсначът изглежда се точи на друго място. „Нова Зора“ твърдо отстояваше своите принципи и цели. Ние не променяхме позициите си – бялото беше бяло, черното – черно! И не премълчавахме нито схемите на кадрово игнориране, от което най-много страдаха организациите ни по места, нито все по-забележителният крен на големият някога кораб на БСП.  Той се изразяваше в онова несъответствие между думи и дела, което усилено от страничния вятър на пропагандата срещу капитана на мостика – Корнелия Нинова, променяше азимута. И в сложното преплитане и на едното, и на другото ставаше все по-ясно, че корабът забавя своя ход и, че поема курс по течението, който никога няма да го отведе към онова пристанище, към което през бури или пълно безветрие, други капитани го водиха преди 30-на години. И макар градусът на вярата към идеала поне видимо да не оскъдняваше, Историческата поляна на Бузлуджа ставаше все по-видимо рехава. Като своеобразен барометър на думи и дела, на заявено и постигнато, кривата на изборните резултати неумолимо показваше тенденция на срив и това се виждаше от всички, особено напоследък. Защото БСП не може да живее без идеология и без принципи. А тъкмо тях тя отдавна захвърли като ненужен баласт.

Погледнато по-нашироко отстраняването на ПП „Нова Зора“ и Комунистическата партия на България от Коалицията, е доказателство и опредметяване на пагубното желание на „Позитано“ 20, окончателно да получи признанието, че БСП е правилна партия!

На последния Коалиционен съвет Корнелия Никова представи план в рамките на възложения от президента мандат БСП да състави правителство. Планът предполагаше депутатите от 47-о Народно събрание първо да приемат програма за 6 месеца, и ако това се случи, тогава да бъде предложено правителство отново с министър-председател Асен Василев! Планът беше посвоему хитроумен, но и с просто око се виждаше, че не бе го съставял Одисей, макар по привидна невинност и коварство той да беше достоен да се хареса не само на „Боговете“, но и на Националния съвет на БСП.

Пишещият тези редове в своето  обяснение за отрицателен вот относно Програмата, се изказа неправилно. Той си позволи да предрече пълната несъстоятелност на това начинание и както много пъти се бе случвало до този момент, сложи акцент, подчертаващ липсата на основание за все по-силната прегръдка на Коалиция „БСП за България“ с „Продължаване на промяната“ и „Да, България“. На всичко отгоре той попита защо, и на какво основание предлагаме като наш избор за министър-председател отново да бъде Асен Василев и даваме ли си сметка как ще реагират на всичко това хората, които гласуват за нас?

Разказвам подробно това не за да си препиша някакво кабинетно геройство в зала 404 на „Позитано“ 20, а защото дълбоко съм убеден в необходимостта от заявената суверенност на „Нова Зора“, от правото ни на оценка и мнение по такъв важен въпрос, изискващ откритост и отговорност. Резултатът не беше изненадващ. 9 гласа „за“ хитроумният план на Нинова, срещу 1 „против“. За жалост обаче се случи това, което се случи. „Хитроумният“ ход с програмата въобще не бе допуснат за гласуване в зала и БСП с горест и наранена гордост, върна мандата. Останаха обаче без отговор въпросите: защо с „Продължаваме промяната“; защо с ДБ и защо непременно с Асен Василев? Нещо повече, защо и след изборите, отново с тях?

В своето обяснение за отрицателен вот като председател на „Нова Зора“, посочих аргументи, които сега се налага да повторя. За яснота, не за оправдание.

ПП „Продължаваме промяната“, заявих, води политика, която ни задължава да прекрачваме онези така твърдо обявени от Коалицията „червени линии“: по отношение на РСМ; по отношение на цивилизационния съюз между българи и руси, сътворен от историята; по отношение на ДБ – заради перпендикулярните ценности и идеи на тези партии, спрямо нашите идеи и ценности; по отношение на Асен Василев – като отявлен русофоб и човек с твърде съмнителна репутация в много отношения, нашата позиция е още по-категорична.

Сега поред: прескачам РСМ, тъй като по този въпрос сме писали и говорили предостатъчно. „Продължаваме промяната“ успя за 7 месеца вилнеене във властта да доведе българо-руските отношения не до точката на замръзване, а до абсолютната нула! Тази партия без повод и основание обяви, че няма да се строи АЕЦ „Белене“, прекрати в пълно противоречие с националния интерес, договора с „Газпром“ и изгони с еднолично решение на министър-председателя Кирил Петков 70 руски дипломати!...

„Демократична България“, уточних аз, има в своя актив обявяването на социализма за престъпен период, наравно с нацизма и фашизма! В нейната програма е записана необходимостта от декомунизация и лустрация на българското общество, мерки, насочени главно срещу кадрите на БСП. Всичко това е добре известно, както и необяснимата колаборация на БСП с ДБ на отминалите избори за местни органи на властта. Тази симбиоза осигури на ДБ десетина кметски места в страната и в София. Оттогава насетне, всеки следващ изборен резултат на Коалиция „БСП за България“, е все по-слаб и немощен. И още, не помня в така създадената ситуация Коалиционният съвет на „БСП за България“, да е вземал подобно решение. И става така, че Коалиционният договор е всъщност само лист хартия. Това беше и причината, когато се тръгна към правителство с втори мандат на „Продължаваме промяната“, да не бъдем дори уведомени. Можехме ли да не реагираме? Според мен – не. Беше ясно, че БСП се придвижва все по-надясно и, че все по-близки на сърцето на председателката и на приближените й, са позициите във властта и ценностите, които отсъстват в нашата идейна скала. И че в това нейно придвижване, жертва ставаме самите ние. В този смисъл изходът беше предопределен. Идейното отстъпление на БСП не можеше повече да се прикрива успешно нито с крамоли и раздори, нито с необявени войни с президента и с всичко, което противоречи на вахмистърските замашки на председателката Нинова. Както и с нашето мълчание по всички тези въпроси. За пореден път обаче някой трябваше да бъде виновен. И наказан за назидание за дързостта да противоречи на вахмистъра и неговия ескадрон. И виновни се оказаха ПП „Нова Зора“ и Комунистическата партия на България. Нашите последователни и твърди позиции сами по себе си бяха изобличение на съглашателския курс на БСП, чиято брадва не от вчера не удряше на едно и също място.

За съжаление разгромът на българската държава в последните 30 години преминава именно през разгрома на БСП, през нейното безпринципно съглашателство и волунтаристичната идейна дифузия.

И ние, от ПП „Нова Зора“, въпреки изрядното си коалиционно отношение,  не успяхме да й помогнем. И ако сега излизаме със щети и затруднения от съюза с нея, разбира се, че виновен има. Виновен е председателят Минчо Минчев, комуто макар и да бе известно, че под дебела сянка нищо не расте, бе един от най-настоятелните осъществители на този неравен съюз.

Аз обаче не съжалявам за избора, който направи „Нова Зора“, въпреки че поемам политическата отговорност за него. Защото ние бяхме в съюз не с ръководството на тази партия, а с обикновените хора, които строиха и не успяха да достроят онази България, която загубихме. Бяхме в съюз с народа и с него ще останем завинаги.

Народният поет го е написал сякаш за случая: „И  много имена, и лесна слава, годините без жал ще изметат, ил ще покрие плесен и забрава...!“ Но България ще пребъде. Въпреки всичко! Защото такива като нас са хиляди! И ще ставаме все по-много. И защото вече отдавна е време за Единния народен фронт. И вятърът на историята непременно ще размята доскорошните  заблуди, ще открива имена на предатели и съглашатели. И ще обединява съгласни с несъгласни, и вярващи с невярващи. И неговото знаме ще заплющи над концентрираната национална воля за пребъдване на България и нейния народ.

И никой няма да пита Корнелия Нинова дали е съгласна с това  или не!

„Любовь без радости была, разруха стала без печали.“

 

 

Източник: вестник „Нова Зора“, 9 август 2022 г.



 

понеделник, 1 август 2022 г.

Време е вече за нова лява партия ! – Панко Анчев

Социалистическият събор на връх Бузлуджа по случай 131-то годишнина от създаването на организираното социалистическо движение в България показа колко немощни, безпомощни и безперспективни са днешните наследници на първите социалисти. Макар че бяха положили доста усилия да се представят като бодра, енергична и готова за победи партия, хората видяха, че въпреки добрата и настоятелна режисура няма как да накараш болното партийно тяло и отчаялата му се душа да се напрягат пряко възможностите. А вече е очевидно и пряко желанията им да изглеждат, че носят в себе си някакво бъдеще. Да не говорим за словата на Нинова, а и на останалите оратори.

Вярно е, че слънцето печеше силно и беше твърде горещо, но нима преди 131 години е било по-прохладно. Не знам как биха се почувствали дошлите тогава на Бузлуджа ентусиазирани и убедени в идеите си хора, които наричали насмешливо „чучулиги“, ако можеха да видят какви техни наследници са се наплодили и в какво са превърнали партията, която са създали. Дали щяха да оставят всичко и да тръгнат по чукарите, за да превърнат идеите и мечтите си в една организация, която да бъда днес толкова унизена и немощна?

Затова нека си говорим открито и без преструвки. Защото добре е да си вдъхваме сили и увереност в бъдещите успехи, но то вече е безнравствено , защото като идеология и начин на мислене БСП днес е на светлинни години от основателите на партията. Нейните сегашни екзалтирани словесници с пискливи гласчета я гъделичкат с напомпани думи, в които няма смисъл и съдържание. Такива думи е невъзможно да накарат хората да им вярват.

Шестмесечната агония на последното правителство с участието на Нинова и сие показа колко дълбока е идейната, организационната, кадровата и управленската криза на БСП. Дори да беше политически необходимо партията да се включи в тази авантюра, трябваше да обясни с политически думи и изрази защо тя отива на такъв компромис, от какво се лишава, в какво е рискът и кое оправдава едно подобно решение. Защото компромиси винаги са необходими и когато е необходимо, трябва да се правят. Но такова обяснение нямаше. То не дойде дори и тогава, когато правителството грубо и демонстративно погази идеологическите принципи на БСП и влезе в остър и убийствен сблъсък с Русия за доставките на газ и за готовността на държавата ни за помощ с оръжие за Украйна. Тя бе много смешно разгневена, се прави на ни лук яла, ни лук мирисала, когато допусна държавата ни да ги подкрепи в ООН. Очевидно това не е било идеен и политически компромис, а премислено решение с някаква друга, навярно користна цел. Или просто глупост, за да си вдъхнат там, горе, самочувствие и да се видят в ролята на национални спасители. Но тогава трябваше да покажат други умение и по друг начин да изиграят своята демагогия, за да не получат ущърба, който сега получиха.

Тогава нека Нинова и ниновците поне се замислят: щом играта ви е фалшива и неумела, кой ще върви след вас и с вас? Кой ще ви повярва и ще ви има доверие?

Тези грешки няма как да бъдат простени и оправдани. Защото е очевидно, че не са грешки, а премерени и обмисляни постъпки за един объркан, разрушен и безпомощен политически ум, какъвто е умът на партията. Но за тия неща умът й не е чак толкова объркан, а добре си прави сметките…

В речта на Нинова на Бузлуджа се говори за придобитата под нейно ръководство диалогичност на БСП. По-рано никой не искал да разговаря с нея, а сега едва ли не се нареждали на опашка, за да се съюзяват. Споменавам това, колкото и несериозно, невярно и глупаво да е, защото бе важен акцент в речта на Нинова. Тя създава постоянно подобни митове, за да доказва себе си и за да се оправдава, че всичко в партията е наред. Нищо че гласоподавателите мислят различно от нея. На всичко отгоре тя произнесе и заклинанието, че БСП като част от властта остава след себе си „финансова стабилна и икономически развита държава“. И че вече „социалната държава“ била реалност, защото увеличили пенсиите, минималната работна заплата и направили безплатни детските ясли и градини. Горката, тя още не знае какво означава „социална държава“. Какво ли ще говори Нинова, когато на зима тракаме със зъби от студ заради това, че БСП оставя след себе си подобна социална, финансова стабилна и икономически развита държава.

Време е да осъзнаем, че вече нищо не би могло да се промени в БСП. Тя е изгубила своите жизнени функции и се държи като болен с деменции човек, който не си дава сметка кой е, къде и какво трябва да прави.

Но многостранната криза в държавата ни и липсата на каквато и да било перспектива за излизане от нея се дължи най-вече на безпомощната от дълго време левица. Най-малкото от когато я ръководи Нинова. А ето че днес е време за леви решения, за лява власт, а няма кой да ги вземе, защото лявата власт е немислима с такъв ляв субект като БСП.

Затова смятам, че е време да започне работата по конструирането на нова лява партия. Но на истинска лява партия! Лява и с идеология, политически принципи, цели, задачи, средства за постигане, организационно устройство и начини на взимане на решенията. Тази партия трябва да подготви отечеството ни за ново обществено устройство върху принципите на социализма и марксизма. Убеден съм, че и днес не е възможна истинска лява партия без марксистка идеология. Лявата идеология е система от принципи, идеи и механизми за преобразуване на общественото устройство върху основата на социалната справедливост и пролетарската солидарност.

Затова е необходимо партията да има своята програма, в която тези неща да бъдат уточнени и обяснени, за да се знае какво, как и кога ще се прави. Няма абсолютно никаква полза от нова лява партия на недоволни от Нинова и кохортата й хора, които обещават да не допускат нейните грешки. Или от такава, която следва социалдемократическите идеи и няма да посмее да посегне на капитализма, за да изгради ново бъдеще.

Пътят към новата партия не е в никакъв случай кратък и лесен. Необходима е много работа на ума, всеотдайност, търпение и чувство за дълг. Защото тя е партията на бъдещата България и българската нация.

Колкото и трудно да е това ново дело, то трябва вече да бъде започнато. А ако е започнало, да бъде обявено и се потърси помощ и съдействие от различни хора с леви убеждения.

 

Но повече с лява партия, която не знае защо е лява, не може да продължаваме.

 

Източник: Поглед.инфо,  01.08.2022



 

Има ли живот за нещо реално ляво у нас при бедствието Нинова? - Къдринка Къдринова

 

Останките от нормални социалисти в БСП са петимни за широко ляво обединение, което да предложи привлекателна алтернатива на избирателите с такива нагласи. Но дали това изобщо е възможно под емблемата на соцпартията, която дълго ще си влачи дискредитацията от ниновисткия съюз с три десни сили в досегашното правителство?

Всичко вече сякаш е казано и изписано за бедствието Корнелия Нинова, съсипало БСП като консолидирана и силна партия, десетилетия наред представлявала в парламента левите избиратели в България. Отделен въпрос е, доколко и през времето отпреди Нинова БСП беше реално лява и вярна на идеите на Димитър Благоев, колко разочарования и възмущения породиха управленията ѝ (било соло, било в коалиции) и политиките ѝ (плосък данък, подкрепа за войните в Ирак и Афганистан, подписване за американските бази у нас, Пеевски в ДАНС и т. н.), колко пъти изборните ѝ резултати се дължаха на гласувания „за по-малкото зло” на неразполагащи с друга алтернатива и „запушващи нос” избиратели…

Но ниновисткият период би всички досегашни бесепарски люшкания. Веднъж поела тази идейно и морално неразбираема и чужда за нея партия, председателката направо я размаза под своя несъкрушим авторитаризъм, съчетан с тежка непоносимост към различни мнения и с безпощадна чистка на всички, несподелящи персоналния ѝ курс. А непонятната ѝ социалистическа идеология, принципност и етика Нинова не се поколеба просто да обяви за ненужни.

Това, последното, тя правеше с всички свои действия през годините от началото на председателстването си. Пословично изумително ще остане не само за социалистите, но и за целокупната българска публика повтореното от нея на два пъти безскрупулно изпълнение с уж подаване на оставка от бесепарския връх, която бързо след това се отменя от послушните ѝ клакьори, грижливо наместени от лидерката във водещите партийни органи по схемата „следвай ме и ще сполучиш”.

Най-пресното онагледяване на схващането на Нинова, че устоите на социалистическата идея са нещо кухо и ненужно, бе речта ѝ на традиционния събор на БСП на Бузлуджа на 30 юли. С това слово тя откри и предизборната кампания на партията.

Лайтмотивът в него, а и във всички интервюта и изказвания на Нинова напоследък е, че БСП изобщо не е изневерила на своите избиратели и на самата си същност, като е влязла в безпринципната четворна коалиция с десни партии, управлявала в последната половин година. А напротив, видите ли, реализирала е точно „лява политика” чрез участието си в това правителство (участие, олицетворено на първо място от самата Нинова като вицепремиерка и министърка на икономиката и индустрията). БСП била убедила десните си партньори да засилят социалния профил на държавата, като се осигурят придобивки за млади семейства, отпуснат се помощи за бизнеса и за социално слабите, реабилитират се и се съживят държавните предприятия. Нинова дори представи последното като предвождано от нея надвиване на неолиберализма в една отделно взета страна. Какво тук значат компромисите с някаква си идеология при такива чутовни постижения, бе посланието на Нинова към критиците ѝ.

Госпожата очевидно не прави разлика между социална и лява политика. И не знае – или „забравя” – че значително по-социална (лява???) политика прилагат и редица християндемократически партии в Европа и по света, отчетливо разположени в десния политически спектър. Трябва да се припомни на соцлидерката и фактът, че фашистките режими в Европа – на Мусолини в Италия, на Салазар в Португалия, на Хитлер в Германия – също са имали много благодатни социални програми и са развивали силно държавно участие в икономиката. А що се отнася до отричането на неолиберализма и завръщането на държавата в съвременната икономика, това още покрай ковид-кризата го прокламира „левият” Международен валутен фонд, персонализиран от „лявата” Кристалина Георгиева.

Интерпретациите на Нинова за характера на БСП, отдавна гарнирани и с гръмко патриотарство, всъщност доста се разминават с автентичния социалистически профил на партията, основана преди 131 години от Димитър Благоев и съратниците му. Има и една особено забавна заслуга, която си приписва соцпредседателката – че с участието си в досегашното правителство БСП се превърнала от „партия, с която никой не иска да разговаря, в партия, която единствена умее да разговаря с всички”. БСП под вождизма на Нинова и диалогичност?! Какво ли ще кажат по въпроса всички онези нейни вътрешнопартийни опоненти, които тя прочисти от бесепарските структури? И които не спира да вкарва под общ знаменател с дейци като Георги Гергов (решаващ фактор Нинова да оглави БСП) и Кирил Добрев (дълго време нейна дясна ръка), прогонени от нея по чисто лични мотиви – макар че отхвърляната от лидерката вътрешнопартийна опозиция в БСП е много по-широка и разнообразна. Впрочем, хвалбата на Нинова за партията, „която единствена умее да разговаря с всички”, разбира се, не се отнася до нейни събеседници в лявото пространство. А до скъпите ѝ десни партньори в дясното правителство, в което тя вкара БСП. И след което електоралният срив на соцпартията се очаква да постигне нови невиждани низини… Да не забравяме – под безподобното ръководство на Нинова тази партия стигна от около 1 милион избиратели до едва 267 000 на последното миналогодишно гласуване. Някои наблюдатели сега се съмняват дали дори 4-процентната бариера за влизане в Народното събрание ще се окаже по силите на БСП на извънредния вот наесен. И Нинова не спира да налива вода в мелницата на такива песимистични прогнози. Нейното уникално характерче произведе и изобщо ненужния ѝ последен скандал с президента Румен Радев – разправия, която по никакъв начин не работи за повишаване на предизборния рейтинг на ниновистите.

Това е фонът, на който останките от нормални социалисти в БСП усърдно и вече от доста време се опитват да лансират идеята за широко ляво обединение с леви сили извън Столетницата, което да предложи привлекателна алтернатива на избирателите с такива нагласи. Но дали това изобщо е възможно под емблемата на соцпартията, която дълго ще си влачи дискредитацията от ниновисткия съюз с три десни сили в досегашното правителство?

Нещо такова се опита да предложи в изказването си на Бузлуджа лидерът на смятаното уж за дисидентско Младежко обединение на БСП Габриел Вълков. То обаче беше гарнирано с някакви призиви за единство, предполагащи очевидно и единство с ниновистите – а това е несмилаемо за левите извън БСП.

Донякъде по-принципен дискурс предложи една състояла се на 19 юли дискусия, организирана от Комисията по идейно и програмно развитие на Градския съвет на БСП-София. „Време е за широк ляв фронт, защото социализмът има почва у нас!” – прокламира обръщението на участниците в дискусията. Те открояват и акцентите, около които да се гради такъв фронт. На първо място – превръщането на България във фактор на мира, сигурността и сътрудничеството в Черноморския регион. Това е особено важна тема на фона на войната в Украйна, която също сложи мрачен отпечатък върху участието на ниновистите в досегашното правителство. Цяла България продължава да се забавлява с несекналите твърдения на вицепремиерката и икономическа министърка Нинова, че България не продавала оръжие на Украйна, а за това, че то все пак стигало до там чрез посредници, госпожата не носела отговорност…

Програмното обръщение за широк ляв фронт акцентира също върху образованието, науката, жизненото солидарно общество на свободни и просветени граждани, върху достойния труд, справедливото преразпределение на доходите чрез нова данъчна система, върху прогресивни данъци с необлагаем минимум. Обявява се и за коопериране като основна форма на стопанския и социален напредък. А във финала на обръщението се подчертава: „Успешните социалистически партии винаги имат зад себе си успешно социалистическо движение!”. Това добре, но привкусът от подобно обобщение малко нагарча – излиза, че успешното социалистическо движение е предназначено само да помага за успеха на конкретните социалистически партии, в случая БСП? Барабар с ниновистите ли?…

Утвърдилото се вече като вътрешноопозиционно идейно-политическо обединение в БСП Платформа „Социализъм XXI век” на свой ред също излезе с позиция веднага след връщането от Нинова на неуспелия трети мандат за съставяне на правителство. Тази позиция внася повече яснота как си представят антининовистите обединението на БСП и други леви формации в широка лява платформа: „За пореден път призоваваме за радикално демократизиране на БСП чрез ново обединяващо ръководство, нова лява платформа и изцяло обновени кандидатски листи! Решаващите стъпки за формирането на обединен ляв фронт с изцяло обновена БСП, способна да гради принципно взаимодействие с всички леви формации и движения, за да отстоят националния суверенитет на България в сегашния свръх критичен момент за националната сигурност на страната, както и за гарантиране на ново качество на политиката и на дейността в 48-ото Народно събрание! Свикване на извънредно заседание на 50-ия Конгрес в десетдневен срок, което да вземе спешни решения за изход от нова катастрофа за БСП, към която безразсъдно я тласкат Нинова и съучастниците ѝ, вкопчени в постовете си с цената на заличаването на левицата в България за години, а може би и десетилетия напред.”

В същата позиция има и едно запомнящо се като девиз обобщение: „Валсът е последен! Или БСП ще се сбогува с Нинова, или гражданите ще се сбогуват с БСП!”

Звучи добре. Лошото е, че покрай бедствието Нинова, представящо се за ляво, гражданите у нас може въобще да не пожелаят повече да вярват, че лявото е нещо различно от дясното. И сбогуването далеч да не е само с ниновистката БСП…

Стана тегав финал за началото на отпускарския август. Приятно море на нежелаещите да се обременяват с такива размисли. Вместо мидички вече могат да събират по плажа отпадъчни контейнери от изстреляни ракети. Такива, каквито Нинова е продавала само на правилни купувачи.

 

Източник: Барикада, 31 юли 2022

 

 

 

сряда, 13 юли 2022 г.

Оглушителният химн на русофобията и тихото погребение на демокрацията – проф. Максим Мизов

 

Когато политици, неистово желаещи да бъдат смятани за властелини на света, се подиграват дебелашки на физиката на свой противник, такъв маниер не говори само за липса на недобро възпитание, а за нещо много повече - за панически ужас от него, който всякак се опитва да прикрие страховите си комплекси със сублимация на демонстративни насмешки. Така стана и на наскоро приключилата среща на Г-7, на която глобалните „величия“ се надпреварваха кой от кой да бъде по-оригинален и по-язвителен към смъртния враг В. Путин.

Луксозната обстановка в баварския замък Елмау не попречи на рошавия и смятан (от редица авторитетни журналисти и политически анализатори) за патологичен лъжец Борис Джонсън да даде тон на приятната, а и развеселена компания с въпроса си дали не бива да демонстрират своята по-голяма коравост от тази, която неведнъж е им показвал В. Путин, а канадският му колега Джъстин Трюдо (с иронична усмивка) го допълни „и да яздим голи“. Тя бе великолепен фон до какво морално падение могат да стигнат „господарите на света“. И ако преднамерената арогатност на Джонсън не е никаква изненада, понеже той вече е рецидивист в това отношение, тя, обаче, може да се обясни и дори оправдае в известна степен и с историческата обремененост на англо-саксите в сферата на омразата, или ненавистта към Русия и всичко, свързано с нея, то за канадския му съучастник в подобни безобразия едва ли може да се намери подходящо обяснение, а и оправдание за вербалната му непочтенност освен старата пубертетна страст да не останеш по-долу и по-назад от другите в компанията.

Подигравателните шеги или, по-точно, гаври със здравето на Путин обаче са в пълен дисонанс с всичко онова, което западните политици, медии и експерти се надпреварваха да пишат и измислят преди това за много лошото здравословно състояние на руския президент. Когато безнадеждно болният и дори агонизиращ враг продължава да всява кошмарен ужас в своите противници, това говори единствено за тяхната психическа и морална лабилност.

Разгулът на тоталната и мащабна русофобия на евроатлантическите величия стигна до трудно понятни, даже естетически неприемливи трагикомични измерения, когато западните властелини и техните сервилни експертни обкръжения избухнаха в гневно недоволство, че охраната на руския президент не дала шансове на префинените им политически носове да се наврат в екскрементите му, за да удостоверят окончателно от какво той е болен. След всички „основателни“ предположения и 100% „гарантирани“ експертизи относно това, колко смъртоносно е болен Путин, такива протести явно предизвикват само мощен присмех.

За неискушените от или недобре запознатите детайлно с мистериите и ужасиите на политическата история, а и (може би още по-точно казано) истерия, вероятно, трябва да споменем, че в последните пет века Англия е имала съюзнически, но и винаги твърде пресметливи отношения с Русия едва в рамките само на половин век, докато през останалите четири века и половина се е намирала непрестанно в някакви явни, или задкулисни вражди с нея. Странното е, че хората обикновено считат, че враждите, омразите и ненавистта към другия най-често са провокирани и исторически възпроизвеждани от предубедени възгледи и спекулативни оценки за реално/потенциално опасни съседи. А Обединеното кралство и огром-ната руска „империя“ никога не са имали общи граници. Въпреки това подозрителността, мнителността, омразата и завистта на Кралството към евразийското чудовище не е секвала. А неизкоренимата традиция на „вечната любов“ към завистта, омразата или ненавистта на Запада спрямо Русия е не само безспорна, но и очевадна за всеки полуграмотен, или дори напълно чужд на политиката човек. Не случайно твърде популярният в Стария континент, а даже и в съвременния глобален свят швейцарски журналист Ги Метан написа великолепен шедьовър именно на тази взривоопасна тема1.В него той много проницателно, обстойно, а и с непоклатими аргументи описа и обясни на какво се дължи вечната любов да се мрази, ненавижда, публично дискредитира, стигматизира, демонизира, или дори сатанизира Русия.

Днес отново сме принудени, а някои дори и с твърде непонятно за моралния разум неистовство участват в хоровото, т.е. оглушително изпълнение на химна на русофобията. А колкото повече затъва в своите перверзни властови комбинации или зловещи глобалистки исторически сценарии Западът, толкова по-ясно и разбираемо става за нравствено почтените хора, че омразата, ненавистта и непримиримата вражда могат да водят само към пагубност. Тъжното и страшното в тази еуфория и вакханалия е, че зад тях ескалиращо и тихомълком продължава траурното шествие на погребението на западната либерална демокрация, която само преди години Франсис Фукуяма беше определил като безсмъртна, вечна и всевластна. Днес вече никой разумен човек не вярва в правовата държава, спазването на законността и международните договорености, вечните сакрални правила на свободния пазар, грижата на държавата за нацията и историческата отговорност на управниците за стандарта и начина на живот на подвластните им населения, които те вече са обрекли на потресаващи изпитания. След като панически уплашените до смърт евроатлантици вече посягат дори на най-святото за капитализма - частната собственост, никой и нищо не може да гаранитира светло бъдеще на неолибералния глобален и транснационално-олигархичен модел на историческо развитие на света и човечеството. За последните става все по-ясно и понятно, че този модел не е нищо повече от осъвременена, а и още по-брутална, но и по-перфидна версия на колониализъм. Ето защо той не може да не среща днес, а още повече и вбъдеще остри реакции и съпротиви. Постмодерната хегемония отрече и осъди безпощадно Просвещението, Разума, Прогреса и Хуманизма, обявявайки ги са спекулативни и инструментални творения на властниците. Но тази безмилостна присъда очевидно трябваше да засегне и постмодерната рефлексия, която тръбеше до възбога, че всичко трябва да се ревизира и преинтерпретира, че нищо не може да притежава статута и авторитета на вечно и непреходно, на фундаментално и есенциално. С такъв методологически подход обаче, самата постмодерност сама се вкара в Прокрустовото ложе на отрицанието, нихилизма и обречеността на неотвратима излишност, подсъдност. На практика се оказа, че доста скоро - едва три десетилетия след срамното погребение на европейския комунизъм, западната либерално-представителната демокрация също мощно се е запътила към последното си убежище, т. към историческите гробища и забвението й. А тази зловеща присъда бе публично оповестена от емблематични мислители на конюнктурно богатия, развит и силен (в този драматичен исторически момент) евроатлантически Запад, като А. Дюамел, И. Барел, А. Беноа, Ж. Атали, Д. Бенсаид, Ф. Берарди, Ж. Бодрияр, Ю. Граф, Г. Дебор, Ж. Дерида, Д. Гребер, Ж.-М. Гуно, Р. Дебре, А. Глюксман, М. Гало, Ж. Жуйяр, Ж. Липовецки, П. Брюкнер, Ж.-Ф. Ревел, А. Турен, М. Мафесоли, Е. Фонтано, Ф.-Б. Юиг, а доста по-късно и от техни колеги от САЩ - П. Бюкенън, М. Дейвис, Д. Зеблат, С. Левицки, Д. Макиен, А. Негри, М. Хард и пр. Всички те, а и много други, по-малко известни или авторитетни в научните среди творци - eстествено, от съвсем различни и дори напълно противоположни методологически позиции - предсказаха и аргументирано обосноваха неотвратимо прииждащата смърт на триумфиращата западната представителна демокрация. Но както понякога се случва в агонията да се яви неочакван прилив на енергия и ентусиазъм, на вяра в спасението или добрия край, така и Западът си въобрази, че с разгрома на европейските авторитарно-партократични комунистически режими в страните от бившия социалистически блок Историята му се усмихва и дава благословията си за окончателния му триумф. Самодоволният и нарцистичен Запад не обърна внимание и отдаден изцяло на своята мегаломания и неистовство тотално забрави за кошмарните предупреждения и смъртни присъди на тези мислители и сметна, че може да прави каквото си пожелае със света и човечеството. С украинската криза обаче целият фалш на западната либерално-представителна демокрация беше тотално изобличен и аморално демонстриран, лишен от всякакви аргументи за разумно и нравствено приемливо историческо самооправдание и политическа самозащита. И съвсем не е чудно, че днес все повече редеят наивниците, или фанатиците на западната демокрация, която по най-изумителен, потресаващ, а и много неразумен начин публично се самоубива, но пък и се увеличават лавинообразно привържениците на пряката демокрация. Нищо от ценностите, принципите, категоричните императиви и сакралните завети на унизително притиснатата в угъла западна либерална представителна демокрация вече не може да се смята за недосегаемо, непохитено, неомърсено или неосквернено от разгула на днешните евроатлантически „елити“. Подобно на стратите комунистически партократични елити в бившия соцлагер, те също изненадващо се разобличиха - самостоятелно, тотално и позорно. И ако за интелектуалците все пак има някакво що годе сносно обяснение, свързано с отдавна циркулиращите всевъзможни теории, доктрини или концепции за гибелта на демокрацията, за постдемократичните общества и неофеодалните (васални или господстващи) държави, то за обикновените мръзнещи, гладуващи, броещи стотинките си европейски граждани такива визионерства, обяснения и оправдания не струват и пукната пара, нито могат да ограничат и пресекат ескпоненциално растящите обществени недоволства и омрази към властниците.

Пред очите и ушите на нашите съвременници очевадно и безпрепятствено се реализират зловещите предсказания на Гаетано Моска, Вилфредо Парето и Роберт Михелс, че самозабравилите се елити сами подготвят историческия ешафод за публичната си екзекуция. Олигархичните котерии на глобални и контенентални нива дотолкова се самозабравиха, че вече нямат реални представи какво става покрай, или дори и със самите тях в конвусиращата историческа съвременност и във властовите сценарии, които се опитват всякак да натрапят. Затова и предупрежденията на Моска, Парето и Михелс се превърнаха в очевадна реалност, от която съдбите и стандарта на живот на все повече държави и общества стадат вече силно. Не е особена изненада, че стремглаво запътилият се към гробищата на историята и забравата неолиберален олигархичен западен модел на глобализацията се тресе в смъртни гърчове от явното нашествие, а и господство на многополярния свят, който поне засега изглежда като далеч по-атрактивно и по-обнадеждаващо благо за заплашеното от апокалипсис човечество. А че ребусът на този вариант е плътно свързан с украинската криза, няма никакво съмнение. Затова онези, които вече са имали възможността, а и удоволствието да прочетат и осмислят доводите, пък и аргументите на Ги Метан в неговия капитален труд, не биха се учудили на сквернословието, леещо се като пенливо шампанско в уютния средновековен замък Елмау. А на обикновените европейски, американски и канадски граждани словестното пиянство и пенливото марково шампанско на техните лидери все повече започва да изглежда като блудкаво и дори прокиснало евтино пиво, от което несъмнено може да се произведе нещо крайно неприятно и зловредно - не само, или не толкова стомашно, колкото и опасно, даже гибелно историческо разстройство, което определено ще струва и твърде скъпо на западните елити. Защото още днес изглежда крайно непочтено и даже неприемливо веселбата на управниците да се заплаща с тежки несгоди, ограничения и лишения в живота на обикновените граждани. „Оригиналността“ на евроатлантическите властници, как западните общества и нации да се справят с огромните и непоносими за оксиденталния жизнен стандарт предизвикателства и тежести, определено граничи не само с безпардонен цинизъм, а даже и с явна невменяемост. Тя ни връща към безумието и цинизма на Мария Антоанета, останала в историята със знаменитото си предложение, че щом като нямат хляб, масите трябва да се задоволят и с пасти, единствено с тази печална разлика, че днес за производството на ястия се изисква газ, а прекъснатите руски доставки напълно елиминират тази изумително великодушна възможност. А в това няма нищо исторически ново или непознато за еволюцията на политиката, която е обилно изпълнена с всевъзможни примери, но и доказателства как елегантният интериор на дворцовите будоари, или салони могат лесно да се превърнат в сцени на нравствени падения. Поне европейската история от многовековната епопея на моралния банкрут на властниците неведнъж е показвала нагледно и по възможно най-елементарен начен такива „забавления“.

Що се отнася до разголеността, иронично спомената от Джъстин Трюдо, тя следва да се комбинира не само с директната и саркастична алюзия на фамилния канадски премиер, а и с нещо друго - с тоталната глобална, а и публична „разголеност“ на объркването, страха и безсилието на евроатлантическите аристократи от евразийското чудовище Владимир Путин. Защото паниката, обхванала западните господари на неолиберално глобализирания свят, е очевадна и лесно понятна дори на хората, които изпитват хронична алергия към политиката. Ето защо аморалният ексхибиционизъм на евроатлантиците вече не познава никакви рамки! Порочността и цинизмът на техните манталитети и маниери вече не се процеждат в мънички капки, а шуртят отвсякъде неудържимо и явно дори и за слепите за тайните на властта хора. Лустросаните маниери на прехвалената западна цивилизованост и дипломатичност са обърнати с хастара нагоре, при което явно и напълно изригва всичко, дълбоко спотаено под тях. Ето защо острите и гневни реакции срещу днешните елити, партиите и властовите техники са толкова ескалиращи и категорично искащи замяната и с пряка демокрация и нов порядък, но не онзи, който евроатлантиците всячески се опитват да рекламират, а и натрапят на света.

Позорът, до който стигнаха всемогъщите западни евроатлантически елити, е не само грандиозен, а и скандален, на всичко отгоре и съвсем очеваден - пред сетивата на целия свят. Защото всемогъщите конструктори и дистрибутори на Историята се оказаха в капан без надежда да се измъкнат невредими, както неведнъж са правили в различни епохи и ситуации.

Ако можем да бъдем по-великодушни към сенилния Джо Байдън, понеже САЩ неведнъж са демонстрирали пред света с каква непонятна за нормалния човешки разум страст могат да си избират за президенти невежи и крайно невъзпитани персони, то за европейската аристократическа властова история е определено непростимо да се правят такива гафове. И в този контекст най-голямо разочарование са Урсула фон дер Лайен и Еманюел Макрон, защото нашите съвременници отдавна са привикнали да мислят, а и оценяват германските и френските властници като несъмнени символи и живи въплъщения на безукорна политичес-ка култура, впечатляваща дипломатична изобретателност и еталонна публична изисканост.

Що се отнася до френския двукратен президент Макрон, той очевидно ще бъде оценен в бъдеще от Историята като огромно разочарование и ужасно бедствие за народа си, за френската държава и дълготрайно фаворизираното като еталонно френско гражданско общество. Нищо в словата и делата му не напомня за славното минало на безсмъртните френски властници, които са били несъмнен и траен пример за подражание на редица поколения. В сравнение с историческия великан Де Гол, Макрон все повече изглежда невзрачно, а и неудържимо смаляващо се политическо и особено морално джудже, лакейски сервилничещо на онези, за които французите винаги са имали предубеждения и негативни стереотипи. Нищо от историческия блясък и политическото великолепие, огромната власт и символния ореол на Стария континент - днес оказал се позорно, а и дори раболепно обслужващ своите господари и ментори от Новия свят, не може да оправдае, а и спаси глобалния модел. От властелин на света и ментор на човечеството, сега евроатлатническа Европа се е превърнала в проституираща фигура по магистралите на историята, послушно и страхливо изпълняваща желанията и командите на своите безскрупулни, а и безпощадни „сутеньори“ от Вашингтон.

Морално-политическото падение на Е. Макрон в днешната целево инспирирана и маниакално подкрепяна украинска история за прокси-войната на западната цивилизация с „азиатската диващина на паталогично обезумелия“ Путин е не само безспорно, а и очевадно. Най-страшното обаче е, че то срина изцяло многовековния авторитет на френската култура и западно-европейската цивилизация, при това до изумително ниски, или дори позорни равнища, които едва ли някой е можел (изобщо) да предполага само допреди няколко години.

Със сигурност, заради чудесното и доста скъпото си образование, френският президент знае нещо за идейните доводи и аргументи на своя далечен сънародник - знаменитият и често спряган в наше време барон Шарл Монтескьо, завещал на потомците си един текст за „универсалната монархия“, който може да се счита за актуален и в нашата съвременност2.  Там баронът разсъждава дали е възможно такова политическо устройство, а и мащабно господство, при които една монархия да успее да подчини своите вечни или моментни врагове. Именно такъв модел потомственият аристократ квалифицира като универсална монархия.

Много от постулатите на знаменития барон днес изглежда наивни и лишени от здрав разум с оглед на реално господстващите в историческата ни съвременност международни и вътрешнодържавни порядки и властови зависимости. Той, например, е гранитно убеден, че основаващата се изцяло на богатството световна държава на универсалната монархия ще гарантира равноправие и сходно, ако не даже и еднакво материално благополучие на всяка една страна, която е членка и лоялен партньор в рамките на такава универсална монархия. А днешните реалности илюстрират по най-категоричен и разобличителен начин, че такава опция няма място и роля в съвременния неолиберално глобализиран свят, в който 99% от богатствата се намират в ръцете на малка шепа трансгранични олигархични елити, а 1 % се разпределя на останалото човечество, което носи на гърба си и гарантира техните печалби, заради което и недоволството, протестите, съпротивите против този модел ескалират явно. Ето защо днес вече можем да заменим универсалното с глобалното, при което няма да се получи кой знае колко голяма, а и съществена, или дори фатална разлика в интерпретациите. Защото всъщност евроатлантическият елит се стреми и опитва да стори именно това на дело. Нещо повече даже: сега в ролята на такъв универсален монарх биват обявени, а и сервилно аплодирани САЩ, при това независимо от размириците, или дори от смъртната присъда за тяхното разпадане и загубата на статута им на безалтернативен лидер на глобалния свят. Не бива да забравяме, че оповестилият десетилетие по-рано смъртта на комунистическия бастион, т.е. преди наистина да се извърши разпадът на СССР, а известен по целия свят норвежки изследовател и миротворец Йохан Галтунг, за което беше наречен през 1999 г. от американските политици и учени Нострадамус-2, малко по-късно осъди на смърт и САЩ. А днес лавинообразно расте популярността на творбата на знаковия северо-американски експерт по националната сигурност У. Читъм, който също определя периода между 2020 и 2030 г., когато САЩ ще се свалят от трона на световното господство заради безумията на своите властници и безграничната лакомия на декретиращите ги алчни трансолигархични котерии.3  За възкресението и неистовството на позабравените, а и натиканите в тъмните ъгли на историята стари, а и нови аристокрации вече съм писал. Сега, обаче, е важно да се подчертае, че параноичната фикция на САЩ да наложат нов универсален глобален порядък е именно такова перверзно, но и антихуманно занимание, което ще струва много скъпо на човечеството. Новите транснационални олигархии с евроатлантическа генеалогия и ангажираност, заедно с възкресените като Феникс от пепелта на историята стари аристократични елити, следва да направят всичко необходимо, възможно и дори невъзможно, за да сполучат в тази си мисия. Затова са и техните непрестанни заявления и странни деонтологии, че Русия не може, а и не трябва по никакъв начин да спечели тази война с цивилизацията и евроатлантическия Запад. Тези публични изпълнения по-скоро приличат на извадени от вехтошарските кошове на историята и забравената памет на съвременното човечество примери за старите логики и техники на екзорсизъм за прогонване на зли духове и кошмарна напаст, обсебила грешниците, което придава още по-явен и мащабен трагикомичен силует на лутащите се евроатлантици. В това обаче няма каквато и да било неочаквана изненада, понеже днешното време е забележима епохалност на възшествието на Новото средновековие, а то въобще не може да се раздели, или да не се възползва от иманентно типичните за стария феодализъм екзорсизми. Затова и анатемите, отлъчванията, демонизациите и сатанизациите на Русия, на всичко руско, дори на Пушкин, Лермонтов, Достоевски, Гогол, Толстой, Чайковски и др., не липсват, а се превръщат в задължителен елемент от властовите логики, техники на обезумелия Запад. Да се стигне до безумието да се налагат тежки санкции за публична употреба или демонстрация на знаци от латинската азбука в страни от евроатлантическия Запад е твърде много. Открай време е ясно и понятно, че уплашените до смърт виждат много повече от реалното. Затова и днешните паникьосани евроатлантици видимо страдат от кошмарни халюцинации. В това не следва да виждаме или търсим нищо изненадващо, защото постмодерността даде исторически пътна виза, а и солидно обезпечено гражданство на десекулазацията и реконфесионализацията, естествено най-вече на протестанството и католицизма, а и за сметка на православието. Не бива да забравяме и категоричния императив на Зб. Бжезински, че след края на комунизма идва задължително времето за окончателната разправа с православието. (А оправената от римския папа остра критика към НАТО /за лая пред портите на Рая-Русия/трябва да се подразбира и като явно несъгласие, остра съпротива против опитите да се дискредитира и измести от властовата позиция не само православието, колкото и католицизма, за сметка, в полза на разгащилия се в безобразията и във вакханалиите си протестантизъм.) А Путин, вместо да се съобрази с, но и подчини на тези зловещи пророчества, исторически доказа, че православието (в бракосъчетание с консерватизма и патриотизма) може успешно да съперничи, или дори да импулсира, катализира дискредитацията и смъртта на западната либерална представителна демокрация, която вече дори не е витринна, а разгулно цинична.

Нещо повече, срещу натрапчивите идеологически апологии на мултикултурализма, глобализма, вестернизирация космополитизъм, джендъризма, безграничните, а и безнаказаните действия на квази-гражданските фондации и неправителствени структури, щедро финансирани и идеологически управлявани от западни мозъчни тръстове, Путин наложи неочаквани и крайно гибелни за Запада рестриктивни законови мерки и доста тежки санкции, с което пресече и явно ограничи възможностите на петите му колони в Руската федерация. Вместо да се примири и изпълнява послушно заповедите на евроатлантиците за ограничения и подчинения национален суверенитет, той - обратното, издигна на световно-историческа висота каузата за равноправно и взаимоизгодно сътрудничество на суверенните държави, с което за сетен път обърка картите и омаломощи козовете на западните глобалистни проекти.

Изобретателността на обезумелите от шоковия страх или ужас от Русия евроатлантици дори „изби“ в такива неочаквани визии, според които сега антипутинизмът трябва да се счита задължително и като антифашизъм, понеже Русия се представя като фашистка страна. Затова и не са изненадващи радикалните и безумни прередактирания, или пренаписвания на историята на Втората световна война, в която безспорните и определящи заслуги на Червената армия на СССР са напълно отричени или дори заличени, а, вместо тях, се приписват конюнктурно и инструменталано забележителни приноси на Украйна в разгрома на Хитлер. Не се забавиха и конвейерните производства, дистрибуции, реклами и принудителните масови консумации на всевъзможни нови инвективни названия на В. Путин - Путлер и др. под., чрез които путинизмът се сравнява и даже отъждествява с нацизма на Хитлер, а стремежите на днешна Русия да се откъсне и противопостави от господстовото на ненаситния Запад се определят като путишизъм. Тази истерия вече надмина всички разумни предположения или очаквания, защото провокира конструиране на неологизми с обидно, унизително, оскърбително семантично и семиотично ангажиране във все по-ескалиращата прокси-война с Русия.

Естествено, някои по-разумни политически експерти и анализатори предложиха да се правят необходимите и доста съществени разлики между путинизма и русофобията, които се оказаха гласове в пустиня, а вакханалиите на обиждането, унизяването, опозоряването, стигматизацията, демонизацията и сатанизацията на Русия продължават още да ескалират.

В условията на агонизиращата постмодерност и новото средновековие безумните исторически визионерства и паническите властови упражнения на евроатлантиците стават все по-проблематични, ако не дори и обречени на неизбежен, а и публично явен, срамен провал. Защото саморазобличилият се в своята тотална морална поквара Запад не може в бъдеще да разчита на наивността, доверчивостта, смирението или послушанието на света както досега, понеже Русия и Китай са флагмани на съвършено друго историческо визионерство, към което се приобщават - явно или дискретно - все повече държави, общества, нации и народи. И все по-ясно става, че многополярният свят не е хипотеза или исторически блян, а реалност, която настъпва стремително и мащабно, но и руши фундаментите на неолибералния модел на глобализация, който тотално се дискредитира, но и изчерпа само за няколко десетилетия. Затова и на срещата в замъка Елмау, както и на следващата я сбирка-завера на НАТО Русия бе обявена за Враг № 1 на „цивилизования свят“, а Китай също бе подреден до нея. Такава опция не бива въобще да ни плаши, нито изненадва, понеже след края на Студената война евроатлантизмът гръмко публично обяви ислямския свят за такъв враг, пък и се опита да го накаже чрез поредица от военни инвазии, цветни революция и граждански размирици, при което единствено загуби още повече репутацията си на хегемон на глобализирания свят. И както днес се вижда дори такива (уж вечни) приятели на евроатлантиците, като Саудитска Арабия, обръщат с надежда и големи очаквания погледи към сътрудничеството си с Русия. Да не говорим за влизащите в БРИКС Китай, Индия, Бразилия и Южна Африка, а пък и за желаещите нови други големи страни и мащабни пазари, които вече явно изявяват твърди намерения по-скоро да се включат в този исторически перспективен съюз. Очевидно е, че универсалната монархия, все още доминирана от САЩ и евроатлантизма, се разпада бързо, неудържимо, а и с твърде скръбни повествования и послания към техните обезумели елити.

Със сигурност, обаче, можем да смятаме, че Еманюел Макрон твърдо, а и неотклонно следва една важна част от сакралните завети на барон Монтескьо - тези, които се отнасят до идеологемата му, че могъщи трябва да изглеждат, а и могат да бъдат единствено държавите, които автореференциално публично се рекламират като символ и въплъщение на абсолютната цивилизованост, или онези, които се визират като еталони на абсолютното варварство.4   А днес вече е напълно ясно, пък и очевадно как са разпределени тези две фатални роли - за евроатлантическия Запад се пада, априорно, мисията на универсалната цивилизация, докато за Русия на чудовището Путин - тази на абсолютното варварство, което трябва да се възпре. Тези мотиви не секват ескпоненциално да заливат и инструментално манипулират масовата психика и общественото съзнание в почти всички държави и граждански общества, в които паникьосаният Запад всячески се опитва да се укрепи своя, топящ се като сняг, авторитет.

Новата, брутално или перфидно натрапвана идеологическа мантра за правилния нов цивилизационен избор на бившите държави и общества от исторически саморазрушилия се социалистически лагер все повече се разобличава откъм своята зловредност, или пагубност. Въпреки това целево, а и инструментално конструираните отвън, или вътре в тези страни компрадорски елити не спират да раболепничат и сервилничат на явно сриващия се Запад, понеже не виждат друг спасителен изход да защитят конюнктурния си властови и др. статус.

Българските квазидемократични политици, идеолози, медии и сервилното журналистическо „войнство“, надпреварващи се папагалстват според указанията и знаците, които им дават техните задгранични ментори и безскрупулни господари, обаче не обърнаха необходимото внимание, а и не успяха на направят своевременни верни преценки на ставащото. Затова има поне две главни причини. Първата е, че в многострадалната ни родина ирониите, сарказмите, издевателствата и гаврите с политическите опоненти или противници отдавна не представляват голяма атракция. Втората е, че злополучният или трагичен за българския народ т.нар. „преход към демокрация и пазарна икономика“ се вършеше в епохално време, в което либералната представителна демокрация и смятаната за панацея, но и базирана „на правила“ свободна пазарна икономика се оказаха тотално дискридитирани, но и брутално опровергани дори от най-страстните им рекламни идеологически агенти и неистови адепти. Тези конюнктурни условности и зависимости облекчиха, а и даже ескалираха до предварително изобщо непредвиждани равнища срамни и аморални салто-морталета на домораслите ни политици и твърди защитници на новия цивилизационен избор и глобалния му порядък. Не е потребно, нито задължително да влизаме в пикантерийни детайли на тези радикални обрати и срамни превъплъщения, за да си обясним логиката, мотивацията и технологията на ставащото в нашата държава и ошашавеното й напълно гражданско общество. В случая ще визирам само един нагледен, а и ярко изобличителен пример - непрестанните изненадващи виражи на Бойко Борисов с нескопосаните му опити да се закрепи на всяка цена на гребена на вълните на динамично менящата се историческа и обществено-политическа конюнктура.

Повече от странно, озадачаващо или необяснимо е, че никой от прехвалените и непрестанно фаворизираните, постоянно канените в медийните студия политически експерти, всезнаещи и сигурно предвиждащи идните ходове на историческите процеси на родната, европейската и световната история социолози не посмя да направи връзка между салтоморталетата на Борисов и някои твърде знаменателни събития от най-новата ни история. Никой от тези гръмко и непрестанно хвалени оракули не направи корелации между пътешествията и награждаванията, след това и отлъчването на най-близкия на Борисов човек - Цветан Цветанов, при няколкото му визити в САЩ и уговорени срещи с водещи персони от тайните служби. А съвсем близко до разума бе предположението, че ортакът на Борисов е дал нещо твърде опасно, разобличително или даже гибелно застрашително за властта на лидера на ГЕРБ. Но, вместо тези вещи познавачи на мистериите на родния „преход“ към демокрация и пазарна икономика да „нищат“ подобни конспиративни варианти, те неимоверно усърдно се заеха с инструментално фабрикуваните модуси около „справедливото“ негодувание и „моралната“ разправа на Борисов с уличените в апартаментната мафия висши политически особи в ГЕРБ.

След тези, взривили - естествено или изкуствено и съвсем преднамерено - обществеността политически скандали не закъсняха и спешните индулгенции на Борисов - както на Запад, така и на Изток - не по-малко скандалната и явно недопустима дори от най-големия наивник, или глупак-безнесмен покупка на американските изстребители, или спешното прокарване на тръбопроводите на Газпром на българска територия, от които очевидно нашата държава и българското общество няма да спечелят това, което реално можеха/трябваше да заслужат, като преди това той съвсем преднамерено и под явен външен диктат провали друг проект, който несъмнено щеше да бъде от огромна полза за държавата, обществото и нашата нация.

Още по-голямо, а и непонятно мълчание цари днес сред прехвалените експерти, или рекламираните медийни всезнаещи анализатори относно изумителните, дори и скандално противоречащи си салто-морталета на Борисов относно историческия развой на събитията. Той публично, а и с демонстративно непоклатима поза заяви на всеослушание, че страстно копнее и няма по никакъв начин да позволи Черно море да се използва за каквото да е било военно противопоставяне, а само за мирно и туристическо съревнование за привличане на курортисти и туристи. Днес изведнъж се преобръща на 180ᵒ, афиширайки се като че ли нищо не е било станало, и като най-яростен, или радикален военен „ястреб“ срещу Русия. И отново велемъдрите ни експерти и анализатори позорно, или явно гузно мълчат, нито смеят дори иносказателно да обвържат тези му радикални обрати, или безскрупулни превъплъщения с безцеремонната и брутално нарушаваща всички сакрални закони на капитализма приватизация на активите на руски олигарси и компании от побърканият от страх Запад. А не е далеч от разума предположението, че кошмарът на евентуална приватизация на инсталираните зад граница, т.е. в западни банки и офшорни зони прословути огромни богатства на Борисов, за които твърде отдавна се говори сред нашата обществественост, явно тресе, но и принуждава лидерът на ГЕРБ да прави всевъзможни, а и срамни промени в обявените му отпреди време гръмки обещания, или „твърди гаранции“ за стабилен, или непроменим политически курс.

Що се отнася до квазидемократите в парламента, гражданското общество и медиите, те явно се оказват смъртно уплашени от развоя на събитията и очертаващите се исторически перспективи, заради което стремглаво и безскрупулно се хвърлят на амбразурата да защитават обречени на гибел каузи, без които обаче те могат да загубят всичко, което сега имат.

Безграничното нравствено падение на квазидемократично афиширащи се (медийно и политически) български генерали, или високопоставени офицери, които днес позорно се отричат от дадената някога клетва за „вярност до смърт“ пред социалистическа България, е също очевадно, но и категорично свидетелство за моралната безскрупулност на адептите на неолибералния глобален модел под диктата на гърчещия се в кризи евроатлантически свят.

Лесно, а и бързо понятни за разумните умове и безпристрастните съзнания вече са и описанията и тълкуванията на нашата бурна, смутна и преломна историческа съвременност като предверие, а даже и като реално действащо апокалиптично премеждие за човечеството. Разпространението на, а и всевъзможните (идеологически, или политически) злоупотреби с възможностите и последиците от незнайно как разразилата се пандемия от Cоvid 19 видимо дадоха мощен тласък на съвършено неочаквани исторически промени и трансформации, от които досегашният неолиберален глобален модел едва ли може да се възползва единствено. Пандемията на хомофобията не само и не толкова в нейния полово-сексуален ракурс, а в по-общото й дефиниране като радикална и ескалираща мнителност, подозрителност, изолация, сегрегация, ксенофобия, брутална и перфидна репресия спрямо някои типове идентичности - сега руска, но утре незнайно коя друга, също несъмнено ще допринесе за спешно разобличение и неотвратимата историческа кончина на съвременнния глобално-олигархичен модел. Днешното обезчовечаване на руснаците утре може да се преобърне, а и да засегне гибелно американците, или всички западняци, които още не искат и не могат да се отърсят напълно от многовековните си колониални, но и откровено расистки предубеждения към „чуждите“. Тези срамни трагикомедии ще продължават да се сервират, натрапват на вече уморената, отегчената и ескалиращо гневяща се масова аудитория в Стария континент и особено у нас, където 30-годишният преход към демокрация и пазарна икономика увлича страната и народа ни към все по-мрачни дълбини, невещаещи добро за българите. Тези реалности оставят спасението на народа, държавата и обществото ни само в ръцете на моралните хора и почтените граждани, които са благородно извисени над всички тези предубеждения и омрази.

 

Бележки:

 

1 Виж подр.: Метан, Г. Запад-Россия: тысячелетняя война. История русофобии от Карла Великого до украин-ского кризиса. М., Паулсен, 2016.

2 Виж подр.: Монтескье, Ш. Размышления об универсальной монархии в Европе. Избранные мысли. М., Весь мир, 2021.

3 Виж подр.: Читтам, У. Крах США. Вторая гражданская война. М., Книжный мир, 2010.

4 Срав.: Монтескье, Ш. Размышления об универсальной монархии в Европе...., с. .

 

 

Източник: Поглед.инфо, 30 юни 2022 г.