Търсене в този блог

четвъртък, 24 май 2018 г.

Защо и как неолибералният капитализъм убива Кирил и Методий ? - Христо Проданов

 

В политическата икономия съществува една икономическа школа, която стои в основата на обединението на Германия и на нейния бурен икономически просперитет през втората половина на 19-ти и началото на 20-ти век, когато тя успява да надмине по индустриално производство Великобритания и да стане водеща икономическа сила в света. Това е немската историческа школа. Тя поставя в основата на производителните сили на обществото фактори като държавни институции, нравствени норми, човешки дух, просвета, наука и др. Целта на образованието, културата, морала е да обединят обществото, да обосноват наличието не само на егоистични индивидуални, но и на национални ценности, да подготвят човека за неговия живот, да му дадат качества и умения, които да му позволят да се реализира достойно на пазара на труда, където да произвежда и по този начин да увеличава националното богатство, водейки страната към икономически просперитет. В България обаче уви, днес това не е възможно да стане.

Една от най-вълнуващите страници в „Под игото“ е тази, в която Бойчо Огнянов пита малката Райна кой е изнамерил българската азбука, детският поглед светва, момиченцето простира ръчичка към портретите на Кирил и Методий. Това довежда до възторг аудиторията, която го слуша.

„- Да си жива, Райно! Св. Кирил и Методий да ти помогнат и ти да станеш царица – избърбори поп Ставри трогнат.

– Браво, Райно, иди си – каза приветливо Огнянов

Райна, сияеща и победоносна, припна към майка си. Тя я прегърна, стисна я до гърдите си и я обсипа с безумни целувки и сълзи.“

Така е реагирал българинът на стореното от Кирил и Методий по време на турското робство и това е изглеждало като нещо, с което се гордее, заради което можеш да заплачеш щастливо, което те прави по-умен, по-значим, устремен към бъдещето.

През времето на социализма образованието, науката, културата са приоритет на държавата, стоящ в основата на нейното бурно индустриално развитие, ликвидирало бедността, мизерията, неравенствата и превърнало България в страна, чиито деца печелят олимпиади и са пример за цял свят. Социализмът премахва още през 1950-те години неграмотността в България. Деца на милиони родители без образование или с основно образование получават средно и висше образование, стават учители, лекари, инженери, учени. В почти всяко българско село е изградено читалище с библиотека.  Българинът има като основно верую „Който се учи, той ще сполучи“, а в училищата се учи „Пенчо бе чети, Пенчо не чете!.. Време се мина. Пенчо порасна, иска да яде, няма откъде“.

Как изглеждат нещата днес при „светлото“ и „свободно“ либерално-демократично настояще на реставрирания капитализъм в България? В това настояще на 24 май българските политици, съучаствали дейно в унищожаването на словото отново ще си правят курбан с Кирил и Методий, както всяка друга година. Ще изрекат тонове  възторжени, но кухи в техните уста слова за това колко сме велики като сме създали азбуката, как кирилицата я има благодарение на нас, как това е нашата идентичност, как и „ний сме дали нещо на света“. Зад това обаче стоят реалности, които изглеждат ужасяващи.

Първо, с реставрацията на капитализма през 1989 г. стартира и бързият процес на разложение на българските образование, наука, култура, морал, за да бъдат унищожени те като производителна сила и България да заеме подобаващото й се според новите господари място на безпросветна, суровинна периферия. Да бъде пазар на работна ръка, на който се предлагат в изобилие мутри, охранители, проститутки, сервитъорки, ченгета, чистачки, продавачки, престъпници и мафиоти, но не и учени, инженери, лекари, учители. Място, от което можеш да изсмучеш всичко читаво и производително, след като преди това си му отрязал всяка възможност за достойна реализация в собствената му страна. Територия, в която вземат пари от бедните данъкоплатци, за да спонсорират богатите частни училища, където учат децата на богатите.

Неолибералните политици превърнаха просветата в стока, предоставиха я на всякакви частни, чужди, американски, турски, европейски, арабски фондации, които да учат децата на това, което им трябва на тях, но не и на нас. Например, че малките момиченца са момченца, а малките момченца са момиченца. Че Левски, Ботев, Вапцаров, Смирненски са не национални герои, а терористи. Че баташкото клане е мит, а не част от 500 годишен геноцид.Че не Русия, а Финландия, Полша, че дори САЩ и Великобритания са проливали кръвта си за българската свобода, а Русия ни била поробила. Че не било имало турско робство, а „мирно и съвместно съжителство“, едно щастливо време на просперитет за всички българи в пределите на Османската империя, за каквото днес можем само да мечтаем. Социализмът, който е нов златен век на българската култура, се представя от тях като тъмно минало, а неолибералният грабителски капитализъм на олигарсите, мутрите и чалгата като  най-светлото от всяко възможно светло бъдеще. Израсна цяло поколение, което бе научено, че от историята не трябва да се учим, а трябва да я плюем. Че тя не трябва да ни обединява, а да ни разединява. За него да си татуирана мутра с ланци, порше и яки мадами е символ на просперитет, а да учиш значи, че си зубър. За тези измамни неолиберални политици социализмът е комунизъм, а капитализмът е демокрация. И всякакви други такива откровени измишльотини дрънкат вече 28 години. Методично и целенасочено унищожиха всичко онова, което може да ни накара да бъдем горди, да сме заедно, да сме народ. Унищожиха го, защото чрез него трябваше да унищожат самите нас – духовно и икономически.

Второ, в това настояще най-успешният и просъществувал най-дълги години на най-високото място политик е този, който се тупа по гърдите и се хвали „Аз съм прост и вие сте прости“, не знае чужди езици, пада си по кратките наративи (освен, когато не приказва самият Той) и е известен предимно с това, че единствената му прочетена от началото до края книга е „Винету“. Не Иван Вазов, Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Христо Смирненски или Никола Вапцаров, чиито произведения са пример за литературно достойнство, въздигащи българските морал и дух, а Карл Май, приключенията на Винету и Олд Шетърхенд. В това настояще нарицателно за държавната ни администрация стана понятието „калинки“, а знанието е противопоказно. В него образец за изящна словестност е Цветан Цветанов, който всеки ден „грее“ от телевизионния екран. Ако си интелигентен, експерт и знаещ, бягай от политиката, защото иначе агресивната посредственост ще те смачка. Мнозина избягаха обаче не от политиката, а от страната.

Трето, в това настояще учителят, заедно с попът или лекарят не е най-авторитетната фигура, а човек който може да бъде нападнат, пребит, охулен по всяко време от недоволен родител или обвинен в алчност, ако случайно поиска достойни условия на труд и заплащане. В това настояще най-авторитетна е фигурата на мутрата, следвана от тази на безпросветния политик, чиято основна работа е да си клати краката и понякога да мародерства върху словото на Кирил и Методий от парламентарната трибуна, получавайки за това доход, за който стотиците хиляди докарани до крайна бедност от същите тези мутри и политици на смеят дори да мечтаят. Не се ли нагледахме на варварското поведение, простащината и байганьовската дебелащина на куп политици, които ми се пулеха от екраните на телевизорите през последните 28 години и спечелиха доста парици, живеейки си днес много добре. С тях мина детството и младостта на моето поколение, те ни бяха образец за това какво да правим. Те са, които опустошиха духовно, ликвидираха и прогониха от страната ни голяма част от връстниците ми, превърнаха в символ на успеха ланците, колите и жените.

Четвърто, в това настояще създадената пак по време на турското робство Българска академия на науките не е свято място на знанието, а според един известен министър на финансите е територия на „феодални старци“. Подхвърляме на учените по някой оглозган кокал, колкото да стоят тихо и мирно, да не пречат на безпросветността и деградацията. Днес вече не пеем „напред науката е слънце“, а „едно ферари с цвят червен“. Днес учените са докарани в буквалния смисъл до просешка тояга, а на върха на хранителната пирамида са чалгата, престъпността, мафията и посредствеността. Да учиш днес означава, че си зубър, но да пееш чалга, да крадеш, лъжеш и търкаш идиотски билетчета значи, че си голяма работа, така да се каже – важна клечка.

Пето, в условията на реставриран капитализъм е създадена система, при която кирилицата, българската азбука, това което и „ний сме дали на света“ не ти носи престиж, не ти носи предимства и по-добре е да я оставиш настрани,  да се правиш, че не съществува. Хиляди хубави български думи са заменени с чуждици, вместо кирилица използваме маймуница, а по дрехи, магазини и витрини почти няма да срещнем нещо родно. Престижът днес идва с надписи на английски, а не с буквите на Кирил и Методий. Да носиш надпис латиница на гърдите, гърба или задните си части се възприема като носещо допълнителен авторитет, красота, бонус, престиж, с който да бъдеш забелязан. Един се пъчи с фанелка, върху която стоят американски парични знаци и “dat ass”, друг ходи с надписи New York и даже Brooklyn или Bronx, но нито един с надпис надпис „Напред науката е слънце“ или с образите на Кирил и Методий“. Това е поколение, за което Кирил и Методий са изчезнали. Те са убити, не съществуват.

Шесто,  днес в цели региони на България дори не се говори български. Не можеш да си намериш работа, ако говориш на български, няма да те обслужат в администрацията, ако говориш на български, може дори да те набият. Затова пък ще бъдеш приет с отворени обятия, стига да говориш езика и да си предан на една страна, която 500 години осъществяваше у нас османистко робство, а днес все по-агресивно налага неоосманизма, подкупвайки и манипулирайки т. нар. български политически елит. Като че ли не стигат 500-те години непрогледен мрак, та за още питаме.

Къде бяхме, докъде ни докараха с лозунги за „европейски ценности“ и светло евроатлантическо бъдеще! България, според данни на „Евростат“, е сред последните държави в ЕС по брой на прочетени книги средно на населението – на 21 място от 28 държави – като заедно с Гърция тя е на последно място по средства, отделяни за вестници и книги.

Според „Галъп“ 68% от българите и техните семейства не са купували книга през последната една година, а 87% не са вземали книга и от библиотека за това време. Почти половината от отговарящите не знаят правилния отговор на елементарен пример с използване на пълен и кратък член, а се оказа междувременно, че и служителите в МОН ги бъркат.  53% от анкетираните, смятат че не е необходимо да си прочел много книги, за да живееш добре“. Реставрираният капитализъм създаде отново десетки хиляди неграмотни и прогонва всекидневно и всекичасно грамотните от България. В класациите на ЮНЕСКО по равнище на грамотност България е след Тринидат и Тобаго, след Киргистан, след Тонга, Туркменистан и Азарбайджан.

Явно в условията на реставриран капитализъм Пенчо може да яде и да живее добре и без да чете. Достатъчно му е да е посредствен, но с нахално самочувствие, да има купища татуировки, ланци, шкембе и възможно най-тлъсти ръце. Достатъчно му е да обслужва поредния геополитически „партнъор“, чужда фондация или олигарх, така че тук да няма народ, а население. Да няма производство, а пазар. Да няма българи, да я няма държавата, да я няма България. Да има изолирани, атомизирани и неграмотни индивиди, в най-добрия случай множество конфронтиращи се общности, роби на родната (безродна) и транснационална олигархия. За да не сме народ и да сме слаби, да сме лесна плячка за пазара и за развилнялите се политици. Възраждането създаде общност, култура, морал и ни донесе свободата, а неолибералният капитализъм, който ни е стиснал за гърлото, убива всичко това, превръщайки ни в роби на пазара, на силните на деня, на кинтите, ланците и чалгата.

Къде е Вазовият герой Бойчо Огнянов от „Под игото“ да дойде да ни види? Ще се ужаси човекът и ще иска да се върне пак в онова мрачно турско робство, когато знанието за буквите, образите на Кирил и Методий ни правеха горди, щастливи, значими. При поп Ставри, Райна и нейните съученици ще се чувства по-добре отколкото при днешните студенти и ученици. С тях ще може да говори за Кирил и Методий. Сегашните ще го карат да гледа възторжено и да се умилява на „dat ass“. А може и да бъде пребит от някой ученик или недоволен родител.

Къде е Вазов – този гений на кирило-методиевската писменост? Къде е да дойде да ни види? Ще гледа жално и сигурно ще цъка отчаяно. Ще въздиша нещо от рода на: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?!“ Нали и него, горкият, се опитват да го убият вече повече от четвърт век. Соросоиди от неолибералните пропагандни поделения на чужди държави и корпорации, наред с агентура на влияние на неоосманиста Ердоган недоволстват, че е написал „Под игото“, а не „Под присъствието“. С помощта на подставени фигури в Министерството на образованието и науката се опитват година след година да изхвърлят поредно Вазово съчинение, за да не остане накрая и от него нищо.  Мъчат се да го омаломощат и убият. Да го изличат от съзнанието на младото поколение. Както убиха селското стопанство! Както ликвидираха индустрията! Както сринаха образованието и здравеопазването! Както доведоха до безработица, стрес, самоубийства, смърт и отчаяние хиляди българи!

 

Източник: Клуб 24 май





четвъртък, 26 април 2018 г.

За книгата „Плевнелиев - президентът натрапник” – Иван Гранитски

 

 

Гротескният портрет на епохата

Честна книга, по която бъдещите поколения ще съдят за иронията на историята, поднесла ни толкова апокалиптичен преход

 

Големият немски философ Хегел говори за иронията на историята, която почти винаги спохожда времена на резки социални сътресения и трансформации. Често пъти крале, императори, дори неглупави държавници имат едни планове, а ироничните пируети на историята предлагат съвсем друго развитие на събитията. Времето на така наречения демократичен преход от края на 1989 г. дава удивителни примери не само за шегобийството на историята, но твърде често и за мрачни и зловещи гротески, пред които капричосите на Гоя биха могли да изглеждат като наивни детски рисунки.
    Поразително е, че българското общество се оказа дотам неподготвено за социалните трансформации и промени, че в продължение на повече от четвърт век не само не успя да открие истинските си безкористни и родолюбиви народни водачи и политици, но и прояви учудваща наивност и безхаберие, да не кажем конформизъм и овчи възторг, издигайки все по-неподготвени за сложния и противоречив исторически период персони, които в един момент си повярваха и се самопровъзгласиха за несменяем политически елит. В коловозите на властта се овъргаляха няколкостотин депутати, областни управители, министри, премиери, президенти, които във всяка сериозна страна в най-добрия случай биха били приети за началници на цехове в някое малко градче или управители на баничарници и хоремагове.
    Връх на политическия шабаш, разбира се, е посочването на недоразумението Плевнелиев за президент на Република България. Почти няма медия в България, която да не е изтъквала и регистрирала безбройните гафове, скандални опущения или откровени глупости, дрънкани от това лице по време на петгодишния му мандат. Най-сериозно и методично обаче с изследването анатомията на това недоразумение се зае Кеворк Кеворкян. Задача трудна и неблагодарна, като се има предвид твърде неприятната миризма, която постоянно витае около споменатото лице.
    В продължение на пет години Кеворк Кеворкян с удивително постоянство и търпение следи одиозното развитие на този български мистър Бийн. Сигурно пак вследствие иронията на историята българските телевизии се лишиха от легендарното предаване "Всяка неделя", навярно защото политиците от всички разцветки твърде много се страхуваха от острия език на Кево и безпощадно верните му анализи. За сметка на това пък редица вестници получиха феноменалната възможност блестящото перо на Кеворк да публикува на техните страници ярки политически анализи, безжалостни разрези на слугинажа на редица медии (предимно коридорни телевизии), антрефилета, полемики, филипики, политически портрети и прочее. С присъщото си чувство за хумор Кеворк нарече една внушителна серия от публикации "приказки за телевизията". Но ние виждаме, че в тези текстове често пъти не само няма нищо приказно, но и обратно - гротеската, безжалостната словесна карикатура, острата пародия доминират над всичко.
    Ако погледнем като цяло тези може би над хиляда публикации, ще се убедим, че Кеворк Кеворкян е сътворил удивителен социополитически и философско-исторически портрет на епохата на прехода. А книгата, която сега поема в ръцете си любезният читател, наречена от автора "Плевнелиев - президентът натрапник. Истории от един мандат в мътилката на прехода", представлява мозайка от фрагменти от различни статии, филипики и памфлети в споменатите вестници, фокусирани върху нашенския мистър Бийн.
    Кеворк Кеворкян очертава порочния феномен на посочването. Един от големите грехове на прехода, довел до оскотяването на съвременната ни държава, е, че голяма част от дечицата на предишната номенклатура се превърнаха в най-върли слагачи и лакеи на американците. Плевнелиев, разбира се, е забравил какъв е собственият му произход и какви са били родителите му, но историята помни. Помни и Кеворк и създава особен жанр - иронична историография. По същество това е безжалостен разрез на политическия живот през последния четвърт век, през който интригите, крамолите, простотиите, нескончаемите плебейщини очертават гротесковия портрет на епохата. Възниква резонният въпрос "случайни ли са случайностите?" Във време, в което ние имаме нужда от един Шаляпин, те ни пробутват Азис. Васалният манталитет, сервилността, слугуването, лакейниченето и мазното нищоговорене на политиците доведоха нашето общество до пълно объркване на ценностите, до тотална подмяна на ориентирите и до такова почти налудно състояние, в което празният бъбреж на лица като Меглена Кунева, Росен Плевнелиев и прочее става не само търпим, но и загадъчен.
    Много сполучливо Кеворк нарича подобен тип парвенюта временни квартиранти на мизерното настояще. Книгата му е пронизана от болка и тревога за развитието на българската съдба. Възможно ли е да бъдем безучастни, когато газим в океан от безсърдечие, кучета оглозгват професори и дечица, а еколозите и добре платените защитници на човешките права ни обясняват, че циганите били иначе добри хора, въпреки че безчинстват, насилват, грабят и убиват. И техните права били по-важни от правата на жертвите. Според Кеворк Кеворкян преходът е същински рай за малоформатните хора, какъвто е за съжаление и президентът - "герой" на неговата книга.
    Фрагментарният и мозаечен подход на конструирането на книгата на пръв поглед би могъл да подведе наивния читател, че става дума за разхвърляни случки, събития, изказвания, свързани с нашенския Бийн. Но всъщност авторът следва строга и ясна концепция, чиято главна цел е да се надникне отвъд външната събитийност и да се прозрат дълбоките причини, скритата механика на разпадните процеси, да се посочат диригентите на разтлението. Тук се нареждат не само ренегатите като Иво Прокопиев, Иван Кръстев, Огнян Минчев, Евгений Дайнов, Николай Младенов и др., които емблематизират отвратителното майкопродавство и отцеругателство, но и откровените мошеници, извършили хунвейбинските набези на ликвидационните съвети, чийто вдъхновител е Филип Димитров, ограбването на Кремиковци и цялата злодейска масова и касова приватизация, както и престъпната реституция, зачената в лъжа, подлост и безнравственост.
    Остроумно Кеворк Кеворкян определя псевдоимперии като тази на кръга "Капитал" като построени върху фундамент от кал. Ренегатите гъгнат на поредния американски посланик и целуват чепика му не само за да се подмажат поради вътрешна склонност към сервилност, но и за да осигурят мизерното си битие с някое и друго проектче от фондации като "Америка за България" или кърваво подаяние от Сорос. Това са всъщност истинските екзекутори на обществения морал, пиратите на прехода или колорадски бръмбари като Плевнелиев, еднакво безсмислено ухилен като герой на Чехов при сватби и погребения.
    Кеворк Кеворкян демаскира политическите мародери, които искат да обезличат постиженията на миналото и като цяло на доброто, безкористният дългогодишен труд на няколко милиона българи, вградили енергията и вярата си в изграждане на държавата.
    Книгата на Кеворк Кеворкян е разнищваща диаграма на Прехода с всичките му зулуми и свинщини, с плебейщините на така наречения политически елит - разюздаността на агнешките главички и новите павликморозовци, примъкващите се, чието знаме е мерзостта и гаврата със Свободата. Ето един поразителен фрагмент, който е като квинтесенция на философията на книгата:
    "В политическата Секта непрекъснато се пазарят, като конекрадци, за пари за здравеопазването, а вие говорите за Свобода; университетите са се превърнали в просяци - а вие говорите за Свобода; лекарите и изобщо кадърните ни хора полагат неистови усилия, за да останат предани на страната си - а вие говорите за Свобода; бандитската приватизация завинаги лиши от правила стопанския живот в страната - а вие говорите за Свобода; изстъпленията на "десните" черносотници разклатиха задълго българската Църква - а вие говорите за Свобода; един цар заложи българската корона заради някакви пикливи имоти - а вие дрънкате за Свобода.
Изхвърляте Ботев от учебниците, а пък вкарвате симпатичния титан на мисълта Бат Сали в Парламента - а ми говорите за Свобода.
Всичко това са жестове на Безумието - колкото да ни отдалечат от истинската Свобода, може би завинаги.
С подивели от немотия цигани и със слепци, които си въобразяват, че могат да фалшифицират Инвентарната книга на Прехода никаква "свобода" няма да успеете да пробутате.
Впрочем, и никаква идея за десница не успяхте да пробутате - вижте ги, мамините кинкалеристи, как и сега се пазарят за власт.
Свинчета ритат съсредоточено свинския мехур на майка си - ако ми е позволено малко фриволно да перифразирам стиха на един поет - това е всичко, което постигна свободата."
    Калейдоскопът от анекдоти, случки, събития, цитати от изказвания и мъдри книги на велики личности или полюции на обикновени идиоти политици позволява на автора да съчетае трагичното със смешното, водевилното със сериозното, гротескното със суровореалистичното.
    Тази книга показва не само колосалната ерудиция на автора, пъргавата способност на неговия ум за бързи и внезапни комбинации, проникновени социополитически анализи, но и многопластовост на наблюденията, бравурен, остър, солен понякога, цветист и богат български език, зад който стои дълбока и съдържателна мисъл.
    Езикът на тази книга е езикът на гнева, трупан в годините на така наречения преход, гняв, който изригва в афористичната и елиптичната конструкция на фрагментите на Кеворк, където иронията прелива в гротеска, незлобливото и анекдотичното внезапно се превръщат в оксиморонна памфлетност, а понякога и в неприкрита злъч и подгавряне. Но обектите, които рисува изтерзаното перо на автора, са толкова уродливи, че каквито и силни думи и изрази да се използват, те ще бъдат справедливи.
     Обективният прочит на историята е съпроводен с блестящи психологически портрети на лапацалата - Даниел Митов, Николай Ненчев, Тодор Танев, Христо Иванов, Румяна Бъчварова, Меглена Кунева, Радан Кънев, Петър Москов и прочее, и прочее, които са главните диригенти на шизофреничната политическа какофония, оглушила съвременното ни общество.
    Ето честната, ето дълбокосъдържателната, ето истинската книга за прехода, показан без маска и без грим като озъбено свирепо куче, както би казал поетът. Несъмнено по тази книга бъдещите поколения ще съдят за иронията на историята, която ни поднесе толкова уродлив, безнравствен и апокалиптичен преход.

 

 

Източник: вестник ДУМА, 27 април 2018 г.

 

 

 

 

 

 

 

неделя, 22 април 2018 г.

„Четвъртата Индустриална революция“ и България – проф. Нако Стефанов

 

Днес  в международен план вървят изключително важни процеси. Започналата относително самопроизволно нова пост-индустриална парадигма на обществено възпроизводство започна да придобива все по системно-планомерен характер. Първи за това заговориха в САЩ. Джеръми Рифкин изрази тази нова парадигма в книгата си „Третата Индустриална революция. След това в Русия „впрегнаха“ постиндустриалната парадигма в концепцията на Кондратиев за дългите вълни. В Германия пристъпиха към конкретна разработка - възприетата от федералното правителство на Германия концепция, наречена Industrie 4.0 (Индустрия 4.0). За първи път концепцията Industrie 4.0 бе обявена на панаира в Хановер през 2011 г.  

След това тръгнаха азиатските страни – Япония излезе с модела „Общество 5.0“, Сингапур с концепцията “Smart Society”, а Тайланд с идеята „Тайланд 4.0.“ Не бива да се забравя и Китай, чийто глобален проект „Един пояс-един път“ , известен още като „Новият път на коприната“, определено включва механизми за развитие на постиндустриална парадигма. Сред многото компоненти на този проект съществува създаването на т.нар. „Информационен космически коридор“ като ядро на една нова постиндустриална парадигма.Това, което се подчертава от мнозина описващи задаващия се нов технологически начин на производство е, че той се нуждае от нов тип човешки фактор. Човешки фактор, в който творческият и иновативен потенциал, самомотивацията и самоуправлението са от ключово значение.

На проведения от 23 до 26 януари 2018 г. 48-ми ежегоден Световен икономически форум в Давос, Швейцария за гореспоменатата постиндустриална парадигма официално бе закрепено наименованието „Четвърта Индустриална революция“. Както бе заявено на Давоския форум „Четвъртата Индустриална революция“ ще промени всичко около нас и даже самите нас. С това заявление ще трябва да се съгласим. Става ясно, че тази революция не само е безалтернативна, но тя безспорно ще промени бъдещите перспективи на страни и народи, баланса на силите в глобален план и картата на света.

В тази връзка ще подчертаем, че що се отнася до нашата Родина, намираща се в условията на тежка социо-демографска катастрофа, подсказваща високо вероятното изчезване на държавата България и българския народ в едно обозримо бъдеще, въпросът за преминаването на страната ни на платформата на „Четвъртата Индустриална революция“ е от ключово значение за това „Да бъдем или да не бъдем!“

Ето защо темата „България и „Четвърта Индустриална революция“ е жизнено важна от позицията на бъдещата ни съдба като уникален цивилизационен, социо-културен, обществено-икономически, технико-технологически и политически феномен и геополитическа реалност.

 

Обща характеристика на „Четвъртата Индустриална революция“

Първото, което ще се опитаме е да направим кратка характеристика на „Четвъртата Индустриална революция“. Същата може да бъде описана със следните ключови термини:

Качествен скок от индустриална към постиндустриална парадигма.  „Четвъртата индустриална революция“ може да се опише като набор от нови технологии, които свързват физическия, цифровия/дигиталния/ и биологичния свят и оказват влияние върху всичко – икономика, технология и обществото като цяло. Тази революция включва "нововъзникващите технологични пробиви" в области като нова енергетика – горещ и студен термоядрен синтез, изкуствен интелект, роботика, интернет на нещата, автономни превозни средства, 3D печат, квантови компютри, нови информационни технологии, биотехнологии и нанотехнологии. Поради това е възможно да се каже, че на платформата на Четвъртата индустриална революция човечеството навлиза в постиндустриалния парадигма;

Добавящо производство/ДП/ срещу отнемащо производство /Additive Manufacturing vs Subtractive Manufacturing/.  Производството се базира на т.нар. „добавящо се производство“.Последното е подходящо име за да опише технологиите, които изграждат триизмерни/3D/ обекти чрез добавяне на слой върху материал, независимо дали материалът е пластмаса, метал, бетон или един ден и човешка тъкан. За този тип технологии е характерно използването на компютър и софтуер за 3D моделиране (Computer Aided Design или CAD), машинно оборудване и материали за наслояване. След като се създаде CAD скица, апаратурата - триизмерния принтер чете данни от CAD файла и определя слоеве надолу или добавя последователни слоеве течност, прах, листов материал или друг слой върху слой, за да произведе 3D обект. Терминът ДП обхваща много технологии, включително подгрупи като 3D печат, Rapid Prototyping (RP), Директно цифрово производство (DDM), производство на пластове и производство на добавки. Това е доста по-различно от т.нар. „отнемащо производство“ характерно за индустриалната парадигма, където, например, ако се вземе заготовка, тя се реже, пробива, стругова, шлифова и т.н. докато се получи необходимото изделие;

Нова енергетика – става дума преди всичко за т.нар. „горещ“ и „студен ядрен синтез“. Така например оръжейната корпорация „Локхийд Мартин“, заяви, че е направила пробив в разработката на реактори за ядрен синтез (CompactFusionReactor – CFR), които ще революционизират производството на енергия на планетата Земя. Установката е достатъчно малка, за да се побере на камион, локомотив или самолет. Този реактор имитира нашето Слънце при сливането на два водородни атома в един атом на хелий. Така се освобождава десет пъти повече енергия по сравнение с досегашните ядрени реактори, действащи на принципа на ядрения разпад.

 Реактор работещ на принципа на термоядрения синтез означава неограничена прясна вода, безвъглеродна енергия за всички градове, без ядрени отпадъци, космически кораби, които могат да стигнат до Марс в рамките на един месец, кораби, които могат да останат на море завинаги...

Друго архиважно направление в развитие на новата енергетика е разработката на реактори за студен синтез. Енергийният катализатор, наричан още E-Cat, се използва в реактора за студен синтез, създаден от изобретателя Андреа Роси с подкрепата на покойния физик Серхио Фогарди. Италианският патент, минал формален, но не технически преглед, описва апарата като "процес и оборудване за получаване на екзотермични реакции, по-специално от никел и водород".  Роси и Фозарджи твърдят, че устройството работи чрез вливане на водород в прах от никел, превръщайки го в мед и произвеждащ излишната топлина.

Нанотехнологията възниква в началото на 80-те години на ХХ век. Представката нано в думата нанотехнология означава една милиардна от метъра, т. е. 1 нанометър (nm). Обект на нанотехнологията е изучаването и манипулирането на различни наноразмерни материали/наноматериали/. В резултат на разликата в мащаба повечето от наноматериалите (полупроводници, метали и др.) формират специфични физико-химични свойства, които се различават от тези на същите материали при традиционната им употреба. Точно тези различни свойства се използват за създаване на нови устройства, прибори, технологии, методи за диагностика и лечение в медицината и други. Нерядко нанотехнологиите са наричани „закриващи технологии“, тъй като тяхното използване може да доведе до рязко съкращаване или закриване даже на цели отрасли, какъвто е примера с т.нар. антикорозийни покрития с ципа от наноматерия, които дават  възможност да се правят вечни изделия, т.е. такива, които не корозират.

Интернет на нещата (IoT) е мрежата от физически устройства, превозни средства, домакински уреди и други елементи, с вградени електроника, софтуер, сензори, задвижващи устройства и мрежова свързаност, които позволяват на тези обекти да се свързват и обменят данни. Всяко нещо е уникално идентифицируемо чрез вградената изчислителна система, но е в състояние да взаимодейства в рамките на съществуващата интернет инфраструктура. Експертите смятат, че до  2020 г. ще се състои от около 30 милиарда обекта. Интернетът на нещата позволява обектите да бъдат разпознати или контролирани дистанционно в съществуващата мрежова инфраструктура, създавайки възможности за по-директна интеграция на физическия свят в компютърно базирани системи, което води до повишена ефективност, точност и икономическа полза в допълнение към намалената човешка намеса.

Когато технологията се допълва със сензори и изпълнителни механизми, технологията става пример за по-общ клас кибер-физически системи, включващ технологии като интелигентни мрежи, виртуални електроцентрали, интелигентни домове, интелигентни транспортни средства и интелигентни градове. "Нещата", в смисъл на IoT, могат да се отнасят до голямо разнообразие от устройства, като импланти за сърдечно наблюдение, биопликационни транспондери на селскостопански животни, камери за стрийминг на живи фуражи на диви животни в крайбрежните води, автомобили с вградени сензори, ДНК аналитични устройства за наблюдение на околната среда / храна / патогени или устройства за работа на място, които помагат на пожарникарите при операции по търсене и спасяване. "Интернетът на нещата" представлява "неразривна комбинация от хардуер, софтуер, данни и услуги". Тези устройства събират полезни данни с помощта на различни съществуващи технологии и след това автономно предават данните между други устройства. Терминът "интернет на нещата" бе създаден от Кевин Аштън от Procter & Gamble през 1999 г.

Изкуственият интелект (ИИ/AI/, известен също като „машинен интелект“ /MИ/) е интелигентността, показвана от машините, за разлика от естествената интелигентност- ЕИ (NI), показана от хората и животните. В компютърната наука изследванията на ИИ се дефинират като изследване на "интелигентните агенти": всяко устройство, което възприема околната среда и предприема действия, които увеличават шансовете му за успех по достигане на някаква цел. Терминът "изкуствен интелект" се прилага, когато машината имитира "когнитивни" функции, които хората свързват с друг човешки ум, като "учене" и "разрешаване на проблеми". Цели на ИИ:  1. Формиране на аргументи и решаване на проблеми;  2. Представяне на знания; 3. Планиране;  4. Обучение; 5. Езиков превод;  6. Възприятие;  7. Движения и манипулиране;  8. Социална интелигентност, т.е. използване за прогностика;  9. Творчество;  10. Обща интелигентност;

Други;

Следва да се отбележи, че новата постиндустриална парадигма се нуждае, както вече се каза от нов тип човешки фактор. Човешки фактор, в който творческият и иновативен потенциал, самомотивацията и самоуправлението са от ключово значение.

В същото време трябва да признаем, че такава революция води до масови съкращения на хора заети с труд, ако се запази сегашната система на социална организация на труда и трудови отношения. В тази връзка трябва да направим паралел с предишни епохи. Например преди Индустриалната революция над  80% от населението по правило е било заето в селското стопанство.

Днес, поради механизацията и автоматизацията на селското стопанство в обществата с висока производителност, заетите в селското стопанство не са повече от 5-10% от населението. Когато механизацията навлезе във вторичния сектор - промишлеността, нивото на заетост в този сектор спадна до 15-20% от общата заетост.

По-голямата част от заетите тогава "изтекоха" в услугите, в  третичния сектор. Т.е. досега имаше "резервни варианти« - сектори, които поемаха освободената работна сила. При новите условия кибер-физическата автоматизация "обещава" да освободи значителна част от трудовото население даже в  третичния сектор. Това ще създаде сериозни социални проблеми с многобройни, разнообразни и дългосрочни последици за развитието на човешкото общество от политическа, икономическа и културна гледна точка в случай, че се съхрани досегашната социална организация на труда.

България пред предизвикателствата на Четвъртата индустриална революция

Следва още от самото начало да отбележим, че България посреща предизвикателството, свързано с жизненоважната необходимост от смяна на индустриалната с постиндустрална парадигма, т.е. с нов технологически начин на възпроизводство в изключително „лоша форма“.

България в последните години на т.нар. „перестройка” и особено след започването на т.нар. „преход към демокрация и пазарна икономика“ влезе в социално-икономическа, духовно-психологическа, а най-вече в държавно-политическа, национална и културно-цивилизационна криза. До днес не само тя не излезе от тези кризи. Усилиха се такива компоненти на тази комплексна криза като социо-демографската и социо-културната такива.

Ако се ограничим само със социо-демографската кризи, ще трябва да подчертаем, че реалният сектор на икономиката, явяващ се фундамент за развитието на страната и народа, от година на година деградира и се смалява. Почти напълно изчезнаха високите технологии в лицето на електронната промишленост, както и редица други. От страна, която влизаше в първите 30 държави в света по иновационно развитие по изследване на Световния икономически форум България е на 95 място от 139 страни, цитирано от бившия министъра на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма(МИЕТ) Трайчо Трайков[вж.http://www.klassa.bg от 04/19/11]. Днес повече от пет години по-късно нещата не само не са се подобрили, но са се влошили. Да,  развиват се т.нар. „информационни услуги“, но това е основно за сметка на т.нар. „аутсорсинг“, което не създава достатъчно условия за устойчива динамика за страната. Даже относително високите темпове на растеж между 3.5 и повече процента през последните години са плод на фактори, свързани с днешната турбулентна обстановка, т.е. те също подлежат на силна флуктуация и неустойчивост. Да не говорим, че те само по себе си не са достатъчни като темп на догонващ растеж.

В незавидно състояние е и селското стопанство. Немалка част от селскостопанската земя пустее. Ако през 1988 год. 67% от обработваемата земя се полива, днес поливна е не повече от 3-5% от цялата обработваема площ. Рязко намаля броят на домашните животни. Доминират т.нар. „едри арендатори“, които по своята същност представляват неолатифундистки тип селскостопанско възпроизводство. В резултат България от значителен износител на селскостопанска и продукция на хранително-вкусовата индустрия се превърна във вносител на такива продукти като месни и млечни произведения, ябълки, круши, лук, картофи и други.

Форсираната деиндустриализация и деаграризация на стопанството на страната води до липса на работни места, миграция и бедност. 2/3 от общините в България се намират в депресивно състояние. Измира и деградира демографски народът български. За последните близо 30 години лет числеността на населението в страната се е намалила над 20%.

В България се осъществяват различни схеми за преразпределение и концентрация на капитала, следван от неговия износ в чужбина. Банковият и застрахователният сектор в значителната си част са в ръцете на чужди капитали, като всяка година значителната част от печалбата се изнася от страната.

В чужди ръце са по-голямата част от големите корпорации в България. През последните две десетилетия в България не се реализира нито един проект на строителство на принципно ново голямо промишлено предприятия, на нови електроцентрали, на кораби. Пътната инфраструктура е в жалко състояние. Според изследване на Световния икономически форум страната ни е на 135 място от 139 страни по качество на пътищата.

Несъмнено много е сложно да се създаде благоприятна икономическа среда в ситуация, когато фирмите са потънали в дългове, при което просрочените вземания са над 10 милиарда лева. Висока е задлъжнялостта на държавата в резултат на взетите през последните години заеми. Вследствие на политиката на “Вашингтонския консенсус”, ориентирана към самоотстраняване на държавата от регулиране на икономиката, в последната са създадени устойчиви механизми на саморазрушаване, свързваща ресурсите в неефективни възпроизводствени цикли на разпределение на националния доход.Това е корупцията, сивият и „тъмният” сектори, криминализацията на стопанския живот. Подобно на ракови образования, които създават метастази, те не подлежат на терапевтично лечение. За тях е нужна хирургическа намеса.

Днес България се намира в „точка на бифуркация”, в смисъл на кръстопът. От това в каква посока ще тръгне страната сега в близките години, ще зависи бъдещето и десетилетия напред, включително ще зависи и отговора на въпроса ще я бъде ли България в края на този век или тя ще изчезне от картата на света. А това означава, ще успее ли Родината ни да се интегрира достатъчно динамично в новосъздаващата се глобална система на постиндустриално разделение на труда.

Двата базови сценарии за развитие на страната ни в обозримото бъдеще

Двата базови сценарии са: (1) Инерционен и (2) Иновационен. Според нас Инерционният сценарий е с 80 до 95% вероятност за осъществяване през решаващите 5 до 10 години. Съответно Иновационният е с  5 до 20% вероятност за осъществяване.

Инерционен сценарий

В условията на този сценарий България продължава да остава в рамките на неолибералните социално-икономически и политико-културни форми. Съхранява линията на пасивно приспособяване на държавата към задълбочаващата са социално-икономическа депресия вместо рязка активизации на нейната роля в иновационно-икономическата динамика. Това е консервативен начин в смисъла на това, че се консервира текущото положение. В рамките на този сценарий са възможни крачки „встрани” предвид „стопиране” на най-опасните за стабилността на обществото и стопанството процеси и потискане на най-крайните прояви, но не и нещо повече.

Ходът на събитията според траекторията на инерционния сценарий означава, че развитието окончателно ще възприеме анклавен характер с нарастващо изоставане на депресивните региони и архаизация на стопанството и бита на мнозинството от населението. България като социално-икономическо и културно-демографско пространство ще продължи да се свива. Това навярно ще позволява през близките 5-10 години едва-едва да се поддържа държавност и елементарно възпроизводство без надежди на възстановяване в дългосрочна перспектива и с изключително негативна прогноза след  2025-2030 г. за Родината ни като цяло.

Иновационен сценарий

При този сценарий ръководството на страната трябва да конструира нови социални форми, адекватни на предизвикателствата на Четвъртата индустриална революция  и да постави нови цели, отговарящи на времето. Длъжно да комуникира с обществото целите, ограниченията и критериите, според които ще се осъществява избора на алтернативи в процеса на вземане на решения.Това изисква качествено нови процедури:

• Диалог с обществото: «кръгла маса», изработваща националния „дневен ред” предвиждащ преход към - Нов обществен договор с ясно определяне на зоните на консенсус, на компромиси и стопиране на радикално несъгласните;

•Инвентаризация на ресурсите, определяне на динамиката на движение към описания в Договора «образ на бъдещето»;

• Създаване на иновационна система за изграждане на оптимални социални форми (организация на потока от идеи, подбор на проектите и разпределение на ресурсите за реализация);

• Реорганизация на системата за интелектуална поддръжка за вземане на решения в посока търсене на иновационен модел за развитие;

• Формиране и усъвършенстване на цялостната иновационна структура и функциониране в иновационен режим.

При този сценарий ще бъде възможно да се говори за създаване на базирана на  Четвъртата индустриална революция  иновационна платформа за развитие. В този случай ще бъде възможно не само да се съхрани и разшири социално-икономическото и културно-демографско пространство на България, но и да се формира действително развитие създаващо дългосрочни перспективи за България и българския народ в бъдещето.

Идеи за основни насоки и инструменти за внедряване на  Четвъртата индустриална революция  в България

Основни насоки:

Нано и биотехнологии на основата на собствена ресурсна база – българското селско стопанство и хранително-вкусова промишленост, включително технологии за здравословно хранене и живот;

Нова информационни технологии – България като важен софтуерен център;

„Интелигентно машиностроене“ - крайно изделия като робокарно производство, БПЛА, домашни роботи и други;

Интелигентно селско стопанство;

Хуманитарни технологии;

Други.

Инструменти:

Стимулиране на иновационни „стартап“-и;

Формиране на иновационни научно-производствени комплекси към университети, институти на БАН и други;

Създаване на държавна иновационна мрежова структура, работеща чрез следните механизми:

• Държавен мониторинг на иновационните процеси в страната и по света;

• Организирано от държавни органи иновационно прогнозиране на различни срокове в различни области;

• Инвестиции от страна на специални иновационни фондове към Банката за развитие или частично или напълно да се финансират от бюджета;

• Безплатно предаване на лицензи за стопанско използване на изобретения, патентовани в хода на изследвания проведени с бюджетни средства;

Дейност на финансирани чрез бюджета или по смесен начин центрове за разпространение на нововъведенията, консултационни центрове, иновационни борси, изложби и панаири, информационни издания;

Държавна експертиза на иновационни проекти;

Закупуване от чужди страни и продажба в чужбина на патенти и лицензии посредством държавни органи;

Данъчна подкрепа чрез съкращаване на данъчната база на печалби, осъществени чрез високотехнологични проекти,

Морална подкрепа чрез връчване на държавни награди на водещи учени, даване на почетни звания, пропаганда и рекламиране на техните постижения;

Създаване на Агенция за иновационно развитие;

Държавно-частна и държавно-обществена инициатива;

Други.

Тук ще кажем няколко думи повече за Агенцията за иновационно развитие, която в никакъв случай не бива да става поредно йерархично-бюрократично звено. Тя следва да представлява мрежова структура работеща в следния режим на действие:

• Малка и гъвкава – работят само десетина професионалиста – командни лидери. Те работят на проектен принцип с пълна отговорност за успешната реализация на проекта, който курират;

• Автономна и свободна от бюрократични задръжки – дадени са пълномощия на командния лидер за директно наемане на нужните сътрудници;

• „Плоска организация” – съществуват само две йерархични нива – стратегически център и команди, което позволява свободния обмен на информация и комуникация;

• Команди и мрежи – при необходимост се създава команда от множество различни специалисти, които пряко докладват на ръководителя на командата. В дадения случай се използва принципа на „аутсорсинга”, т.е. използване на „външни ресурси”;

• Проектен подход на основата на предизвикателството – основно се работи на проектен подход с ясни предизвикателни цели;

• „Микс” от свързани сътрудници, част от които са университетски изследователи или пък сътрудници на технологически фирми;

• Приемане на провала и ориентация към революционни пробиви;

Заключение

Иновационният преход е времева и пространствена точка, в която се концентрират не само икономически променливи, но също така политически и геополитически, психологически социо-културни и т.н. променливи. В дадения материал естествено тези извъникономически променливи са игнорирани. Нашата цел е икономически анализ. На тази основа разработка на идеи за иновационен преход като начин за проектиране на бъдещата реалност.

Решаваща роля за прогнозиране на бъдещата реалност играе отсъствието или присъствието на проектно мислене и действие. В дадения случай това означава да се направи извод, че в чисто икономически план се изисква активен подход, т.е. да се действа изпреварващо. И тъй като в националното пространство държавата е най-мощната легитимна организирана и организираща сила тя трябва да действа „изпреварващо”. От този извод следва и заключението за необходимостта от смяна на текущата социално-икономическа система на България като верен път за формиране на оптимистична перспектива за Родината ни.

 

 

 

Източник: Поглед  Инфо, 21 април 2018 г.

 

 

 

 

 

 

събота, 21 април 2018 г.

Урната

 

 

През 1982 г.  в центъра на Кюстендил е открит паметник на Тодор Ангелов – Божаната с автор Стефан Стоимиров, в присъствието на дъщеря му Свобода Бъчварова. Оцелелите антифашисти – съратници от Белгия, подготвят и изпращат  урна с пръст за този паметника. Тя е донесена след посещение на Кюстендилска делегация в Брюксел през октомври 1985 г. На надписа четем: „От крепостта “Бреендонк”, Белгия, където от 1940 до 1944 г. варварите от СС затварят хиляди борци от Съпротивата и където на 30 ноември 1943 г. Тодор Ангелов пада под нацистките куршуми, идва тази шепа пръст, напоена с кръвта на мъчениците”.

Урната не е веднага вградена в паметника.

Когато след 10 ноември 1989 г., в първоначалните дивосини години в България  масово се премахват партизанските паметници в Кюстендил, седесарската управа беше твърдо решена да демонтира и паметника на Тодор Ангелов. Просто така, без решение, без да познават дейността и заслугите му в годините на Съпротивата. Трудно е да се обясни на подобни хора, че основният критерий за оценката на един човек е много по-дълбок от цвета на партийната му книжка. И на 11 юли 1991 г. това за малко щеше да се случи. Представителите на левицата в кметството, общинския  съвет и други обществени деятели положиха не малко усилия, за да спрат предвидения "демонтаж" и да предпазят града и страната ни поне от този позор. В началото на 1992 г. предстои заседание на общинския съвет в Кюстендил, в дневния ред трябва да се вземе решение по въпроса. Налага се народният представител Иво Атанасов, общинският съветник Динчо Желязков и общинският председател на БСП Валентин Вълов  да търсят съдействие от посолството на Кралство Белгия и едва след намесата на посланика паметникът е спасен.

По време на мандата на Валентин Вълов, като кмет на Община Кюстендил, Общинският съвет  с председател Динчо Желязков взема  решение № 594/30 ноември 1998 г., с което  удостоява  посмъртно Тодор Ангелов със званието „Почетен гражданин на Кюстендил". В града има и улица на неговото име.

На  25 юни 1999 г. по идея на Миланка Грозданова, първи председател на PC на БАС - Кюстендил се учреди и регистрира Международна фондация на името на Тодор Ангелов – Божаната, а тя стана й първият и председател. Фондацията си поставя за цел пропагандиране живота и революционния подвиг на Божаната, разкриване на високохуманните идеали в името на които живя и загина.

През цялото това време основна заслуга за съхранение и опазване на урната има Златан Джонев, домакин на Община Кюстендил.

Едва по време на мандата на Кирил Алексов, като кмет на Община Кюстендил (1999-2003), урната е монтирана в основата на паметника от строителя Благой Серафимов. Преводът от френски на български на надписа върху урната е дело на Петър Шейков, работещ по това време в „Държавен архив”- Кюстендил.

Сега, ежегодно  Българският антифашистки съюз – Кюстендил организира поклонение с поднасяне на венци и цветя на паметника на Тодор Ангелов - Божаната.

През 2008 година Свобода Бъчварова, дъщеря на Божаната,  издаде тритомен документален роман „По особено мъчителен начин“, основан на живота на нейния баща. На 30 септември 2008 г. в Благоевград  се проведе среща на Управителния съвет  на Международната фондация „Тодор Ангелов – Божаната” с авторката и се очертаха бъдещите планове и действия. Тогава Свобода Бъчварова постави върху книгата своя автограф за спомен.

 


 

 

 

 Идеалите, на които посвети живота си Тодор Ангелов - Божаната, неговият величав пример са ни особено нужни днес. Те са неизчерпаем източник на оптимизъм и вдъхновение, ценен капитал за днешните и бъдещите поколения.

Тодор Ангелов - Божаната ни остави  уроци - как трябва да се воюва за правдата, как трябва да се отстояват общочовешките ценности, хуманизма, свободата, демокрацията и социалната справедливост. Героичната му саможертва е не само поука, а и предупреждение. Той зове: „Никога вече фашизъм! Никога вече терор и насилие!" 

Ето защо, сега е особено нужна бдителност и отговорност срещу избуяващите съвременни прояви на национализъм, неофашизъм, агресия, нетолерантност и никнещите организации, опитващи се да подменят историческите факти и да легитимират дейността на фашистките престъпници.

Неофашизмът трябва да бъде спрян преди да се е превърнал в актуална обществена опасност!

 

 

 

Още за живота и дейността на несломимия революционер виж тук : 

http://probuzhdane.blogspot.bg/2014/01/blog-post_7.html  

 

 

 

 

 

 

четвъртък, 12 април 2018 г.

Ниските работни заплати и клептократският капитализъм в България - Христо Проданов

 

 

 

Тези дни  Евростат публикува данни за това, че средните заплати у нас са най-ниските в ЕС – около девет пъти по-ниски отколкото в Дания. Преди четири века в зората на капитализма великият Шекспир написа, че „Има нещо гнило в Дания“. Днес в епохата на глобализирания неолиберален капитализъм би се поправил вероятно и написал „Има нещо гнило в България“. Това гнило се нарича „клептокрация“. Клептокрация е гръцка дума, означаваща „управление на крадците“. Това е такава система, в която управлението е в полза на върхушка, натрупала парите си от кражба. Тя приема закони, които подпомагат тази кражба. Българските закони и българският преход към капитализъм доведоха именно до това.

Така, ако се върнем обратно на въпроса за ниските работни заплати у нас, то ще видим, че те могат да означават две неща.

Първото е онова, което биха ни обяснили например ултралибералните пазарници. Според тяхната логика заплатите са ниски, защото производителността на труда е ниска. Само че, ако направим едно сравнение с производителността на труда и размера на работните заплати у нас и в останалите европейски страни, ще видим че това далеч не е така и при настоящата производителност на труда работните заплати трябва да са поне два пъти по-високи. Следователно няма как да свържем производителността на труда с размера на работните заплати, а ако ги свържем то ще видим, че такава връзка чисто и просто липсва. Тя и поначало няма как да бъде открита в рамките на неолибералния капитализъм, който доведе до ситуация, в която спекулативният финансов капитал надминава в пъти реалното движение на стоки и инвестиции, а стойността на валутите се определя в конкуренцията им с други валути. Получава се така, че стойността на едни нищо неструващи хартийки се определя в конкуренцията им с други нищо неструващи хартийки, което предопредели кризата от 2007-2008 г. и най-вероятно ще бъде предвестник на друга, но много по-страшна криза.

Това повдига въпроса и за второто възможно и много по-логично обяснение за ниското заплащане. А то е, че работещите произвеждат много повече, отколкото получават като възнаграждение за труда си, като останалата част се присвоява от клептократите под формата на печалба, които пък в голямата си част нищо не работят, а само прибират изработеното от другите, възползвайки се от това че са притежатели на капитал. С други думи, печалбата на капиталистите не е нищо повече от присвояване на плодовете на чуждия труд, което пък ако се позова на жирондистите или Прудон означава, че „собствеността е кражба“, или поне голяма част от капиталистическа собственост е такава.

Кражбата и създаването на клептокрацията у нас се осъществиха по четири основни начина.

Първо, собственост за близо сто милиарда, създадена и принадлежаща на всички българи бе присвоена от няколко стотин човека чрез така нар. приватизация, осъществена под флага на неолибералната идеологема „Държавата е лош стопанин“, прегърната ентусиазирано от нашите „демократи“. Първоначалното натрупване на капитала у нас беше един пладнешки грабеж, неизмеримо по-мащабен и по-ужасяващ от грабежа по времето на първоначалното натрупване на капитала в Западна Европа, за което Томас Мор казва, че „овцете изядоха хората“. Тогава новопоявяващите се капиталисти просто заграбват парчета земя, за да отглеждат на тях овце, превръщайки селяните в бездомници, просяци и скитници по същия начин, по който новопръкналата се клептокрация у нас отне собствеността на милиони българи, заграбвайки построеното при социализма от тях. Бедността в България, която през периода на социализма беше изкоренена се за завърна благодарение на неолибералния капитализъм с нова и непозната в историята на страната сила. Така милиони емигрираха или просто измряха, слушайки лозунгите за лошия социализъм, представян като „комунизмът“ и добрия капитализъм, маскиран като „демокрацията“, което доведе до унищожаването на голяма част от най-важния ресурс за  една страна –  човешкия капитал. Новопоявилите се след 1989 г. капиталисти в България заграбиха многомилиардна индустриална собственост и спестяванията на милиони хора чрез мошенически фалити на банки. Това бе кражба, унищожаване на построеното с труда на милиони хора по времето на социализма, обогатяващо един пренебрежителен процент новородени ултрабогаташи, превърнали се неслучайно в най-големите критици на социализма. Което в крайна сметка е донякъде разбираемо, тъй като ако не успеят да обяснят какво голямо зло е социализма, то може би и някой ще се сети да им потърси сметка за ограбването на построеното от него.

Второ, кражба в смисъл на максимална експлоатация. България е страната с най-висока експлоатация на наемните работници от капиталистите. Не случайно Евростат излезе и със статистика, според която най-много в ЕС работят „богатите“ българи и гърци, а най-малко „бедните“ холандци. Тази експлоатация се реализира по два основни начина:

(а) чрез много по-ниското заплащане на труда в сравнение със Западна Европа, включително и много по-ниско в сравнение с производителността на труда. Което пък в прав текст означава, че българинът не стига, че работи най-много в сравнение с останалите европейски народи, но и в същото време е най-много ограбван от капиталистите на принципа – аз работя, а той печели.

(б) чрез системата на плосък данък от 10% и изместване на данъчното облагане от преките към косвените данъци. Така всеки бедняк, включително и просякът плаща 20% ДДС за хляба, който си купува да оцелява с левчето, пуснато му в шапката по софийските улици. Получава се парадокс, при който се оказва, че всичко онова, което капиталистите не успеят да откраднат от човешкия труд, всъщност се присвоява (краде) чрез държавата и от всеки един българин чрез потребителски данъци, за да може най-накрая работещият българин да не получи дори и минимума средства за своето съществуване. Това пък означава, че държавата взема от бедните, правейки ги така още по-бедни, но упорито отказва да взема от богатите, правейки ги така още по-богати. Оказва се, че мизерното битие на милиони и обогатяването на 1% най-богати всъщност е официална и целенасочена държавна политика, прокарвана и чрез данъчното облагане наред с останалите държавни политики, водещи до нищета, бедност и мизерия.

Трето. Това бе кражба, осъществена в угода на външни сили и външни фактори от страна на българските политици като това им осигуряваше идване, запазване на власт или тлъсти комисионни. Както и в угода на няколко „родни“ олигарси и новообогатени политици, които успяха да осребрят по един разрушителен за българската държава начин поклонничеството си пред „евроатлантическите ценности“. Така се реализираха какви ли не грабежи, като се почне от концесията за златните залежи и се стигне до сключването на куп договори с чужди компании, от които българинът обедня допълнително с милиарди. Такива са договорите за закриването на четирите блока на АЕЦ „Козлодуй“, договорите за американските централи. Такива са класическите договори за БГА „Балкан“ на Иван Костов и този за БТК при управлението на Симеон Сакскобурготски. Така можем да изброяваме почти до безкрай, така че ако трябва да обобщим, такава ни беше цялата приватизация, такива са ни всичките концесии, такава ни е цялата държава – инструмент за създаване, процъфтяване и господство на наша и международна клептокрация.

Четвърто. Това е кражбата на европейски и държавни пари с помощта на нагласени търгове или просто без търгове. Чрез клиентелистки партийни мрежи и роднинско-приятелски мафии. Така, всъщност родната клептокрация беше превърната във семейно-феодална клептокрация и днес през ХХI век България е може би единствената страна в света, съществуваща в условията на своеобразен неофеодализъм, при който местният феодал-клептократ държи в ръцете си както хляба, така и ножа.

В крайна сметка това е резултат от българския преход, който лъжливите клептократи, които ни управляват, наричат „преход към демокрация“. Не, това е преход от социализъм към клептократски капитализъм.

Затова и живеем в общество, в което съществуват огромни богатства,  съсредоточени в малък брой хора и ужасяваща бедност за огромната маса от населението, в това число и за един огромен процент работещи и безогледно ограбвани от работодателите-капиталисти. Само днес от 7,30 до 8 ч. сутринта няколко клошари ровиха по кофите пред блока, докато някои други клепто-капиталисти сигурно си пазаруват бентлита и поршета. Това са реалностите на днешния български клептократски капитализъм. В епохата на Томас Мор и Шекспир „овцете“  са „изяждали“ „хората“, превръщайки ги в бездомници, скитници, престъпници. Четири-пет века по-късно в България клептократите изядоха хората, превръщайки милиони българи в безработни, работещи бедни, бездомници, скитници, клошари, обитатели на гета, бегълци от своята страна. България се нуждае от един нов Томас Мор да опише как клептократите изядоха българите.

 

 

 

 

 

Източник: клуб 24 май, 11 април 2018 г.  

 

 

 

 

 

Христо Проданов e доктор по политология, асистент в УНСС.

 

 



вторник, 10 април 2018 г.

Илюзията „Преход към демокрация“ – проф. Васил Проданов

 


 

За сведение на онези, които получават огромни грантове от стотици хиляди левове, за да правят списъци на „антидемократичните медии и автори“ в България, тезата, че демокрацията е илюзия, принадлежи на световно известни фигури като професорите Имануил Уолърстейн в САЩ и Жан Бодрияр във Франция. Имануил Уолърстейн бе в определен период и председател на Световната социологическа асоциация. Жан Бодрияр е световно известен философ, културолог, социолог, представител на постмодернизма и постструктурализма, професор в различни френски и световни университети.

Твърдението, че светът се развива по посока на „демократизация“, придоби популярност в глобален план от 80-те години на ХХ век насам. Дори се заговори за „трета вълна на демократизация“ (1). Проблемът е какво да разбираме под това, като се има предвид, че от 1945 г. насам практически няма държава, в която да не се провеждат избори на законодателни органи при почти пълно всеобщо избирателно право. Очевидно „демократизацията“ е нещо повече от това. Какво е то? Ето какъв е отговорът на бившия председател на Световната асоциация по социология и дългогодишен директор на Центъра „Фердинанд Бродел“ в Ню Йорк Имануил Уолърстейн:

Избори, в които да участват представители на две или повече съперничещи си партии ли? – пита той. – Съперничещи си наистина, а не просто за видимост, при правилно, а не фалшифицирано преброяване на гласове, при справедливо съперничество, когато резултатите от изборите не могат да бъдат анулирани? Ако добавянето на всички тези изисквания ни обяснява какво е „демократизация“, струва ми се, то не обяснява много. Обаче в епоха, в която „Ню Йорк Таймс“ изобличава управляващата повече от четиридесет години либерално-демократическа партия на Япония, че  редовно е получавала субсидии от ЦРУ, ние с основание имаме право да се усъмним, че формалното съблюдаване на всички изисквания за състезателност на избирателния процес са достатъчни, за да се говори за демократизация… В условията на сегашната световна система демократизацията не може да бъде нищо друго освен илюзия.“(2)

Дискурсът за станалото у нас след 1989 г. е синтезиран именно в неолибералната идеологема за „преход към демокрация“, което – ако следваме Имануил Уолърстейн – представлява една

огромна идеологическа манипулация

поне в три основни отношения:

Първо, чрез нея се скри истинската същност на промяната, а тя е преход към капитализъм. И то не към капитализма до 1944 г., а към неолиберален глобализиран капитализъм, който с гигантска скорост изсмуква материални, финансови и човешки ресурси от страната по посока на капиталистическия център.

Второ, разпространена бе лъжата, че това е „демокрацията“ изобщо, като се създаде представа, че има деление просто на демокрации и недемокрации. Всъщност има много различни видове демокрации. Това бе просто един от видовете, и то не какъв да е, а играещ преди всичко ролята на идеологическа и политическа маскировка на една съвсем различна същност. Факт е, че дори в Западна Европа тя не се възприема като истинска „власт на народа“ в наивно ентусиазирани версии от рода на тези в България в края на 80-те и началото на 90-те години. Всъщност още след Втората световна война се появяват и плодят теории, че това вече не е представителна, а елитарна демокрация, че основното, което я прави демокрация, са редовните избори, при които можеш да сменяш управляващите, но нищо повече.

Трето, т. нар. „преход към демокрация“ бе обявен за „края на историята“, а всъщност ставаше дума за конкретен вид демокрация – либералната демокрация. Тя е исторически феномен, разгърнал се от края на ХІХ век до 70-те години на ХХ век в условия, при които станаха възможни относителната автономия на държавата и политиката от икономиката, регулацията на голяма част от процесите в рамките на националната държава, кейнсианската икономическа политика за стимулиране на агрегатното потребление, високият прогресивно-подоходен данък и на тази основа активната преразпределителна политика, създаваща социална държава. Проблемът е, че когато у нас се разпространяваха идеологическите клишета за „преход към демокрация“, времето на либерална демокрация изтичаше. В нея вървяха нарастващи кризисни процеси в резултат на глобализацията, дерегулацията на икономиките, приватизацията, излизането на икономическите процеси изпод контрола на държавата. Тази тенденция се оформи още по-силно през следващия четвърт век, демонстрирайки криза на либералната демокрация.

Имайки предвид как бе разрушен източноевропейският социализъм с очаквания „демокрацията“ и „свободата“ на съществуващия капитализъм да разрешат всички негови проблеми, Жан Бодрияр заяви в началото на 90-те години на ХХ век: „Цели народи се устремяват към една „историческа“ цел – свобода, която най-малко от всичко съществува под формата, за която те мечтаят, към една форма на „демократично“ представителство, която също от много време агонизира под спекулацията (статистическата спекулация на сондажите, медийната спекулация на информацията). Демократичната илюзия е универсална, свързана с нулевата степен на гражданската енергия. От свободата остава само рекламната илюзия…“ (3)

 

Бележки:
(1) Вж. Huntington, Samuel. The Third Wave. Democratization in Late Twenty Century, Norman and London: Unuversity of Oklahoma Press, 1991
(2) Валлерстаин, Иммануель. После либерализма, М., Едиториал УРСС, 2003, с. 66-67.
(3) Бодрияр, Жан. Илюзията за края, С., ИК „Критика и хуманизъм“, 1995, с. 49.

 

 

Източник: клуб 24 май, 10 април 2018 г.

 

 

 

 

 

 

 

петък, 6 април 2018 г.

Дебатите по една книга

 



На 3 април 2018 г. „Барикада“, „Солидарна България“ и издателство „Изток-Запад“ организираха представяне и обсъждане, посветено на книгата „Капиталът в 21 век“ на Тома Пикети в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Към събитието бе проявен оправдан интерес.

 

 

Дискусия за „Капиталът в XXI век” от 03.04.2018 г.

https://baricada.org/2018/04/05/kapital-pikety-su/     

 Разговор в БНР програма Христо Ботев, предаване "Нашият ден" с Атанас Пеканов от Австрийския институт за икономически изследвания и с Ваня Григорова от сдружение "Солидарна България"  за книгата  "Капиталът. XXI век" на френския изследовател Тома Пикети.

Повече чуйте в звуковия файл – http://bnr.bg/hristobotev/post/100954201

 

 

Това е добър повод  да припомним и материали на други автори, които разглеждат тази проблематика, с всичките „ЗА”  и „ПРОТИВ”.

 

Огромното неравенство в днешния свят ще роди новото ляво - проф.д-р Светла Тошкова

http://probuzhdane.blogspot.bg/2016/12/blog-post_49.html  

Тома Пикети и капитализмът с човешко лице - Ръсел Джейкъби

Изобличаването на неравенствата – необходимо, но недостатъчно

http://nvkovachev.blogspot.bg/2014/10/blog-post.html    

Тома Пикети не е заплаха за капитала през ХХI век – Фредерик Лордон

http://probuzhdane.blogspot.bg/2015/04/i.html    

Критичен анализ върху „Капиталът на ХХІ век“

http://a-specto.bg/piketty-capital-in-the-21st-century/      

„Капиталът в XXI век“ – към наследствена олигархия или към данъчна революция? (I част) - Валентин Хаджийски

http://probuzhdane.blogspot.bg/2014/04/xxi-i.html  

„Капиталът в XXI век“ – към глобална Офшория за олигархията или към интегрирани национални икономики за мнозинството? (II част) - Валентин Хаджийски

http://glasove.com/categories/komentari/news/kapitalyt-v-xxi-vek--kym-globalna-ofshoriq-za-oligarhiqta-ili-kym-integrirani-nacionalni-ikonomiki-za-mnozinstvoto-ii-chast   

Неравенството на народите – Атанас Пеканов

http://probuzhdane.blogspot.bg/2014/12/blog-post_16.html  

Намираме се на ръба на политическа, икономическа и финансова криза - Тома Пикети

http://probuzhdane.blogspot.bg/2015/02/blog-post_25.html     

"Капиталът на ХХI век" на Томас Пикети и неговата грешка

http://www.peterhen.com/%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D0%B0/7-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D1%85i-%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%81-%D0%BF%D0%B8%D0%BA%D0%B5%D1%82%D0%B8-%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B0.html  

Капиталът през XXI век - част от Въведението и Заключението на книгата

http://www.kultura.bg/bg/article/view/22642   

Емил Григоров: Феноменът Пикети и неговата книга-събитие

http://nvkovachev.blogspot.bg/2014/11/blog-post.html