Търсене в този блог

неделя, 19 май 2019 г.

Димчо Дебелянов – гениален български лирик

 

 

Думи на Матей Шопкин

Надвесен над белия лист, в ранната есен на 2015 година някаква чудодей­на магия ме връща към далечните ми юношески времена, когато в старопрестолния Търновград откривах големите поети на България. И мигом в паметта ми прозвучават стихотворенията „Татковина" от Петко Р. Славейков, „Хаджи Димитър" от Христо Ботев, „Аз съм българче" от Иван Вазов, които знаех наизуст от детските си години. И редом с тези велики и незабравими творби прозвучават и „Неразделни" от Пенчо Славей­ков, „Две хубави очи" от Пейо Кр. Яворов, „Тайната на Струма" от Теодор Траянов, „Тихият проле­тен дъжд" от Николай Лилиев, „Събуди ме в прохладните утри­ни, майко" от Христо Ясенов, „Да бъде ден!" от Христо Смирненски, „Търново" от Асен Разцветников, „Вяра" от Никола Вапцаров...

И сред този великолепен хор от безсмъртни поетични творения, сред тази изумителна вселена, озарена от ярки съзвез­дия, с трогателна мелодичност и красота прозвучава и „Да се завърнеш в бащината къща" от Димчо Дебелянов...

Щяха да отминат години и десетилетия, щях да откри­вам и други големи български и световни поети, но винаги, при всички радостни или тъжни об­стоятелства на моя живот „Да се завърнеш в бащината къща" и другите стихотворения на Димчо Дебелянов щяха да останат све­щена сърцевина на моята чиста, съкровена и трайна юношеска обич...

Всъщност, подобни открове­ния са изричани от много бъл­гарски поети, белетристи, лите­ратурни критици. И от безброй почитатели на истинската поезия. И винаги в тези откровения при­състват изрази като най-нежният, най-обичаният „поет на жизнения подвиг", по думите на неговия приятел Людмил Стоянов. И същевременно - един от най-загадъчните ваятели на мерената реч... Защо?...

Защото Димчо Дебелянов, чиято рождена люлка е залюляна под купола на възрожденска Копривщица, още от ранните си години е изпитал и непоносима бедност, и горчива неправда. Но е останал извисен от благород­ната сила на българския дух, на българската обреченост към ста­родавните скрижали на своя хрис­тиянски род, към всички „скрити вопли" на своите съвременници. И неслучайно в стихотворението „Черна песен" пише:

Аз умирам и светло се раждам –

разнолика, нестройно душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

 Изграждам и руша!... Ето, спо­ред мен, двата съдбовни полюса в неговия житейски и творчески път. В поезията си той изграж­да пленителен свят на обич, на хармония, на доброта. Но след черните мисли, които му тежат, не иска нищо да си спомни. И въпреки скръбните си детски дни в Пловдив, въпреки че броди из столичния град „бездомен и самин", в себе си намира сили да изповяда: 

В тревожна мечта се унасям

 и виждам през горестен сплин,

 че в някаква светла страна

съм на бога най-светлия син.

Този най-светъл син на бога, този магьосник на поетичните съновидения не може да забрави нито бащината си къща в Коприв­щица, нито „тихия двор,/ тихия дом в белоцветните вишни" в Со­фия, нито онази приказна „Гора", „дето плавно излъчва слънцето стрели...".

Като слънчева стрела в душа­та на поета се впива и заблестява онази божествена изповед пред любимата девойка:

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнало ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

До сърцето на поета скръбен лик е склонила и най-младата, най-святата жена на този свят - майката. В прочувствената по­редица от прекрасни лирически прозрения като „Светъл спомен" и „Молитва", „Спи градът" и „Пом­ниш ли, помниш ли тихия двор", „На Пенчо Славейков" и „Под сурдинка", поемата „Легенда за разблудната царкиня" и послед­ната си „Сиротна песен" поетът е създал и „Да се завърнеш в бащината къща" - един бисерен шедьовър в българската поезия:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

 

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха –

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха

 

Да те пресрещне прага на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

 

Това е Тя - родната Дебелянова майка Цана Илиева от Коприв­щица. Това е и Родината, която

Венци от слънчеви цветя

в долини слънчеви плете

и в кротък унес чака тя

да дойде нейното дете.

 

Да дойде!... Но откъде да дойде?... През януари 1915 г. Дебелянов заминава доброволец на Южния фронт. И там - сред ожесточените битки, под черните покрови на смъртта, поетът сътво­рява едни от най-съвършените си песни. И под жестокия писък на куршуми и шрапнели се увен­чава неговата пророческа „Тиха победа", озарена от лъчистата му „Светла вяра"...

На 2 октомври 1916 г. тази светла вяра бе погасена от вражи куршум. Но жива остана великата му утеха, че „смъртта в победа ще дочака". Остана и бленува­ното му завръщане и в бащината къща, и в признателната душа на България...

И аз - един от съвременните българи, които благоговеят пред жизнения и творчески подвиг на Димчо Дебелянов, с дълбоки тре­пети в сърцето си изричам, че той е и най-нежният, и най-обичаният гениален български лирик, чието име блести и навеки ще блести в безсмъртния бронзов батальон на българската художествена литература!...

 

 

 

Излезе от печат „Да се завърнеш в бащи­ната къща" от Димчо Дебелянов в поредицата „Простреляният Пегас". Слово произнесе Матей Шопкин. Артистът Иван Налбантов изпълни стихо­ве от безсмъртния поет, загинал за свободата на България.  Проявата се състоя на 10 май 2019 г.

 

 

петък, 17 май 2019 г.

Владимир Заимов

 

 

Статия на академик Ефрем Каранфилов в книгата „Българи” (Библиотека – България в образи), изд. Народна младеж,   със съкращения от вестник „Жарава”

 

„Измених на изменниците на родината и се гордея с това."

                                                                  Генерал Владимир Заимов

 

 

Владимир Заимов е роден на 8 декември 1888 г. в Кюстендил.

Много от синовете на ста­рите революционери, участници в борбите за освобождение от турско робство, са ставали пър­вите офицери. Те е тряб­вало да продължат патриотич­ното дело на своите бащи. Както по-късно синовете на борците за освобождението на Македония също са ставали офицери, защо­то са вярвали, че така ще бъдат най-полезни на своята родина. Синът на Райна Княгиня, братята на Вазов, братът на Ботев и колко още други са били офицери. Но много от тези синове на револю­ционери не замръзват в рамките на випускното старшинство, не застиват в затопления уют на военните клубове, под гръмли­вите звуци на военните музики. Те също стават революционери. Ние си припомняме за съдбата на Олимпи Панов и Атанас Узу­нов, на Коста Паница и Борис Дрангов...

В нашата народностна характерология проблемът за от­ношението между поколенията, между бащи и синове никога не е бил трагичен. Защото никога не е имало пропаст между тях.

Благородна традиция на на­рода ни е синовете да не воюват срещу бащите. Напротив - да продължават тяхното дело. Един народ като нашия, който е водил тол­кова войни и е бил толкова дълго под робство, е чувст­вал като насъщ­на необходимост приемствеността между поколе­нията. Народ от орачи и копачи не създава конфли­кта между бащи и синове.

След осво­бождението от турците бащата у нас прави всичко възможно, за да осигури по-добро бъдеще на сина и преди всичко - да го изучи. Той живее в немотия, готов е да търпи хиляди лишения, по синът му да ста­не човек. Можем да си представим труда на един занаятчия в малкия провинциален гра­дец, който от ранни зори до късна доба работи, кърпи кожуси, шие аби, шари глинени гърнета, пести грош по грош, за да може да пра­ти своите стотинки, дестилат на ежедневна пот, на сина, който в далечния град учи наука. Чорбад­жиите също са пращали децата си на Запад. Да си припомним за бащата на Петко Тодоров от  Елена и за съдбата на неговите деца.

И по-нататък: дори в интелекту­алната област у нас синовете про­дължават делото на бащите. Исто­рията и съдбата на синовете на Петко Рачов Славейков е характерна за народа ни. „Баща ми в мен" - пише един от най-големите ни национални поети Пенчо Славейков. Революционерите у нас са създавали синове революци­онери. Хиляди такива случаи ще намерим. Да вземем например Ефрем Каранов от Кюс­тендил. Той е след­вал в Цариград и Одеса, участвал е в борбите за ос­вобождението на България от турците, станал е бъл­гарски академик, но е продължил участието си в борбите за осво­бождението на своя роден край Македония. Единият му син става офицер, съвипускник на сина на  неговия колега от педагогическо­то училище в Кюстендил и близък приятел - Стоян Заимов. Този син загива в Междусъюзническата война. Другият му син е литера­тор, приятел па Димчо Дебелянов, сътрудник на сп. „Пламък". Той загива, убит от фашистите през 1925 г. заедно с Гео Милев.

Бащата на героично заги­налия навръх Великден в бой срещу фашистите Майор Коста Янков е старият войвода пол­ковник Янков, загинал на връх Великден в бой срещу турците. Много от нашите партизани, участници в съпротивата, са си­нове на септемврийци и внуци на възрожденци. У нас няма родово благородство. Благородството ни се изковава по линията на революционерите. В основите на нашите къщи, както казва поетът, няма зарито имане. Когато ги раз­копават, там намират оръжие. У нас революционните традиции и примери, като семейни скъпоцен­ности, се предават от поколение на поколение.

Това е още по-ясно видимо в нашето съвременно социалисти­ческо общество. Проблемът за отношението между поколенията и особено за враждата между поколенията не е поставен с острота нито в живота, нито в ли­тературата ни. Защото традици­ята на миналото и обществените идеали на бъдещето ги обединя­ват в единно цяло. Поколенията несъмнено не си приличат едно на друго. Винаги има различия между тях, понякога те не се и разбират, но не по важните, съществени въпроси на нашия живот. Тук те са единни.

Днес у нас не поколенията во­юват, а творците, носителите на обществения заряд, с представи­телите на старото, ретроградното в социален и духовен смисъл.

Бащи и деца са протягали ръце едни към други в миналото, за да поемат тежестта на млада­та държава. Синове и бащи ще протягат ръце едни към други, за да изковават нашето социалисти­ческо бъдеще.

Заимовци са род на революционери. Старият Стоян Заимов е участник в революционните борби за освобождението на България от турско робство. Той дълго е лежал из турските затво­ри, на заточения, с тежки присъди над главата. Ще стане и апостол на Врачанския революционен окръг, а след Освобождението учител, общественик, държавник, писател.

Той изпраща сина си Вла­димир във Военното училище, за да стане офицер. Синът на Владимир Заимов, новият Стоян Заимов, също ще стане офицер. Но и двамата не ще се откъснат от пътя, начертан от стария. И двамата ще бъдат революци­онери. Владимир Заимов ще живее със спомена за подвига на Стоян Заимов. (През 1913 г., като капитан, той подарява втория том на „Война и мир" със следния надпис: „На милия ми баща, моя жив пример на родолюбив, труд и твърдост".) Новият Стоян Заимов ще живее със спомена за живота на Владимир Заимов.

 

Няма да проследявам стъпка по стъпка биографията на гене­рал Владимир Заимов. Ще се спра само на онези моменти, които на­мирам, че са особено характерни с оглед израстването на човека и революционера.

Той започва своя жизнен път като артилерийски офицер и като участник във войните. Едно от точните мерила за стойността на човешките характери почти вина­ги е било това: как се отнасяш с началниците си и как се отнасяш с подчинените си. Войниците в миналото наричала колоездачи такива свои командири, конто, за да се възкачат по-бързо по слу­жебния си път, прегъват гръбнак пред висшестоящите и мачкат с краката си тези, които са под тях. По това те действително прили­чат на фигурата на колоездача, яхнал състезателното колело - „бегач».

Владимир Заимов още от началните години на военната си служба е обичал войниците, разбирал се е с тях и не е оставил никой да пострада от суровата жестока дисциплина. В замяна на това той често е влизал в конфликт със своите началници и командири. Устройството на прусашката военна дисциплина е такова, че ако си добре с вой­ниците, няма да бъдеш добре с началниците си. И обратното. Младият офицер Владимир Заи­мов показва качества на истински човек. Той предпочита да бъде по-добре с войниците, отколкото с началниците си. И спечелва лю­бовта на подчинените в тежките, трагични военни години.

Най-напред прави впечатле­ние, че младият офицер не се стреми към тила, не бяга от бой­ните линии и окопите, въпреки че има възможност „да се нареди». Синът на Стоян Заимов намира, че е негов дълг да бъде там, където е народът. И той е там, където е народът. При всички най-големи изпитания. Тези командири, които обичат и са обичани от войниците, обикновено са храбри. Лошите, заядливите, „службашите» в тежките минути най-често се про­явяват като страхливци. Защо е така? Сред безбройните варианти в индивидуалната човешка психи­ка основното тук е, че кариеристично устроените характери са мъчно склонни към саможертва. А придирчивата претенциозност или паникьорската взискателност на един командирски характер често произлизат от кариеристичния стремеж да се хареса на началството.

Владимир Заимов е обичан от подчинените. И е храбър. На фронта войниците презират страхливците. Особено когато те хитруват. Дълбоко българска мъжка черта е храбрите да бъдат винаги уважавани. Когато свирят куршумите, когато вият снаря­дите, а шрапнелите със зловещ трясък започват да се пукат над главите, тогава се вижда кой е истински мъж. Владимир Заимов показва още през тези първи боеве на Балканската война, че у него гласът на дълга към родината е по-силен от гласа на страха. Той съумява да запази спокойствие сред врящата лава на артилерийските двубои. Но при артилерийските офицери е нужно още нещо, и то много важно. Тук само храбростта не е достатъчна. Те трябва „да си разбират от занаята». Това ще рече, че е необходимо не само да запазят присъствие на духа сред най-тежките боеве, но и да умеят да пресмятат, да наблю­дават и насочват попаденията на снарядите точно в целта. Не е леко под писъка на куршумите да правиш бързи изчисления и с могъщи огнени юмруци да удряш там, където ти заповядат и къде­то е необходимо. Храбростта тук е свързана не само със себевладение, но и с умението, с позна­нията, с точността. Тази сложна храброст, която с развитието на техниката ще става все по-необходима, синът на Стоян Заимов е притежавал.

По някаква случайност или стечение на обстоятелствата или тъкмо поради това, че е добър офицер, Заимов се намира винаги в най-тежките и най-отговорни участъци там, където се създа­ват най-напрегнати положения. Той е участник в щурмуването на Одрин. Известно е какво място заема завземането на Одринска­та крепост в българската военна история.

По-късно, в злополучната Междусъюзническа война, той е при Брегалница и Калиманци. Тук се водят най-тежките и кър­вави боеве. На 18 юли 1913 г. Владимир Заимов е тежко ранен и награден с орден за храброст. Той пролива своята кръв за родината и влиза в редиците на онези, кои­то на дело са дали доказателства за патриотизъм.

По-нататък историята продъл­жава, като капитан Заимов участ­ва в Първата световна война и е навсякъде, където положението е тежко. Известно е какво значи за нашата военна история атаката на Тутракан. Това е може би най- трудната и тежка бойна операция на целия Северен фронт. Вла­димир Заимов отново е ранен. И отново не напуска своя пост. Форт № 8 от прочутата крепост пада с негова помощ. И отново младият офицер е награден с орден за храброст. Но е вече окуцял.

Пред нас се очертава негови­ят боен път: Одрин - Калиманци - Тутракан. Какво значи това? Той не само е участвал във войните, но се е възкачвал по най-стръм­ния хребет на тези войни. Той е бил там, където е най-напрегнато, най-горещо.

През дните на войните при срещата със смъртта можем да разкрием чистите искрени извори в един човешки характер. Ето защо се спирам с подчертано внимание на тези моменти. Заимов е дал доказателства, че е тръгнал по пътя на баща си. Дал е доказателства за своя патриотизъм. Пролял е кръв за родината. Той има вече биография и може от висотата на одринската и тутра­канската крепост да говори за родината и нейната съдба.

И още нещо: той е опознал нашия народ, срещнал се е с българските селяни и работници под войнишките шинели, разкрил  е тяхната проста хубост, духовно благородство и истинско величие. Сред хората се създават харак­терите и се изгражда човешко­то благородство. Заимов няма никога да бъде чужд на народа, няма да гледа на него отстрани и отвисоко, да взима своите реше­ния, без да има предвид как ще ги приемат простите обикновени хора, неговите бивши и бъдещи войници.

Вторият важен момент, спо­ред мен, при разкриване характерологичната същност на младия човек е службата му в окупацион­ния корпус в Сърбия, където той е изпратен като майор на 1 януари 1918 г. Образуван е конезавод в Кюприя и в Добричево. За негов началник е назначен раненият офицер. Той трябва да си почине, да се съвземе, да извърши голяма организационна работа. Тук ние го виждаме при срещата с едно население, което е окупирано и което се смята, че е „вражеско". Когато човек е снабден с власт, и то твърде неограничена, най- добре се разкрива неговият ха­рактер. В такива случаи всички недостатъци и пороци, които често са приспани, се събуждат: и користолюбие, и похотливост, и алчност, и най-вече - жестокост, суровост, престъпност.

Заимов заедно с войниците си е истински приятел на сръбското население. Той се грижи за из­страдалите ненахранени селяни, стреми се да направлява своите подчинени в отношението им към местното население, влиза в ос­три конфликта с равните и начал­ниците си. Като всеки истински храбрец, Заимов е чувствителен човек. Той не може да понася човешкото страдание. Притежава живо въображение и е способен да влиза в положението на тези, които са принудени да изпитват истинските тежести на война­та. Неслучайно населението от цялата околност обича младия офицер. Той личи сред другите офицери. И когато по-късно, след края на войната, комисиите на съглашението разследват дей­ността на „окупаторите»,капитан Заимов ще защити честта на българите със своята благород­на човещина и хуманизъм. Този момент от неговата биография ни дава възможност да надникнем по-дълбоко в характерологичната същност на човека. Защото силата най-често е придружавана е бруталността и несправедли­востта. Много рядко при силата и властта идват разбиращото внимание, деликатна чувствител­ност, скромност.

По-нататък следва дългата офицерска служба през тежките и тревожни години от съдбата на нашия народ. Заимов ще обикаля гарнизон след гарнизон и навсякъде ще оставя хубави спомени. Ето кое е най-важното в един човешки живот: да остават навсякъде хубави спомени. Да те запомнят с добро, с благород­ство, с човещина, с принципност и честност. Особено подчинените и населението.

Йерархията привързва към своите стълбове индивидуалната свобода. Но този човек съумява да запази своята вътрешна сво­бода, до която пипалата на йерар­хията трудно могат да достигнат.

          Тук има още един важен мо­мент, който трябва да отбележим. Голямото събитие в близката ни история - Септемврийското въс­тание - заварва младия офицер в Сливен. Той е все още чужд на марксизма като теория и не е про­никнал в същината на класовите борби и на острите политически стълкновения, които се открояват в годините след войната. Но чо­вещината и любовта към народа у Заимов го карат да бъде винаги демократичен. Той може да съ­чувства на тези, които страдат. От друга страна, младият офицер е израсъл в една славянофилска атмосфера. Майка му е рускиня. Баща му е искрен приятел на Русия. В Русия обществено-икономическият строй е променен. Там е на власт народът, партията на болшевиките. Великият човек Ленин чертае своите смели плано­ве за бъдещето. Заимов, въпреки че все още не е запознат изцяло че все още не е запознат изцяло със събитията, дълбоко е почувст­вал огромната промяна, която е станала на една шеста част от планетата. Той не може да не се възхищава от значителността на революцията, от героизма на на­рода, съумял да свали вековната тирания. От друга страна, синът на Стоян Заимов още от най-ранните години на своята младост не обича пришълците на българския престол: както бившия австрийски майор Фердинанд, така и неговия син Борис, с когото е имал въз­можност да се опознае още от Военното училище. Той започва вече да чувства двата вида патри­отизъм, които го открояват ясно през дните на Септемврийското въстание. Един умен и сериозен наблюдател като него е разбрал къде се крият корените в „патрио­тизма" на онези, които през войни­те са били „тилови герои". И защо умират българските работници и селяни през тревожните нощи на въстанието.

          И ние ще видим Заимов да защитава затворените в Сли­венските казарми антифашисти. Когато безотговорните фактори, които тогава властват, различни шпицкоманди, лумпенизирани елементи нахлуват в казармите, за да избият задържаните там 70 човека - сливенски работници и интелигенти. Заимов не позволява това, въпреки че си навлича тъмни подозрения и люти омрази.

         Това е важно събитие в не­говия живот - истинска среща с голямото, новото, което настъпва с устремни крачки и марширува победоносно през епохата...

                                                       *   *   *

Няма да се спирам подробно и на военната офицерска ар­тилерийска служба на Заимов. Въпреки блестящите си командни качества и солидна подготовка той е държан настрана от въз­ловите постове в армията Дори три години е принуден да служи като домакин на военния арсенал. И мирновременната му служба е изпълнена с трудности. Но този човек е умеел неспирно да се обогатява при борбата с трудно­стите. И още нещо: чувството за човешко достойнство у него е по- богато от личната амбициозност и дори от самочувствието. Затова то винаги се слива с хуманизма.

Най-важен за него от характерологична гледна точка е пе­риодът непосредствено след 19 май 1934 г. Това е времето на бързото издигане и бързото пада­не на офицера. Един извънредно напрегнат и съществен момент в неговия живот.

От 1927 до 1934 г. той е по­следователно командир на 4 артилерийски и 5 артилерийски полк, а след това - на артилерий­ска бригада. Владимир Заимов става един от най-изтъкнатите артилеристи в българската армия, сътрудник на списание „Артилерийски преглед". В мес­тените статии проличават както  способностите, така и неговата командирска концепция.

Той е математик. Още от Военното училище винаги е бил отличен по въпросите на външ­ната и вътрешната балистика. Следил е най-модерните способи на математическо командване на артилерията. И все пак той и тук, в този най-механизиран род войска, поставя за основа на победата човека. И тук без човека не може да има победа. Машината никога не е способна да замести душа­та на войника. Тя е къс желязо, докато не се намеси човекът със своите познания и със своята храброст. Познанията само не са достатъчни. И най-добре подгот­веният артилерийски офицер, ако е страхлив, не е полезен за боя. Но и само храбростта не е достатъчна. Без специална артилерийска подготовка тя се превръща само в развято знаме. Във вътрешното единство между творчески познания и жертвоготовната храброст се крие истин­ската стойност на човека-офицер, модерен командир.

               По това време по страниците на списание „Артилерийски пре­глед" се появява името на друг артилерист - Христо Луков. Той е безкрайно амбициозен и под­държа коренно противоположна на Заимов концепция. Той твърди, че ролята на човека все повече трябва да изчезва в пълната автоматизация на съвременна­та артилерия; че войнишките и младшите офицерски чинове трябва да се превърнат в меха­низирани същества, които умеят да смятат, да насочват оръдията в заповяданата посока и цел, да поддържат дисциплината в поде­лението. И толкоз. Всъщност еди­ният разкрива прусащината като цялостна система за подготовка в армията, а другият - класическа­та руска доктрина, класическото руско тълкуване на артилерийска­та доктрина. От едната страна, имаме Молтке-старши, Молтке-младши. Клаузевиц, Макензен, та чак до Кайтел - Гьоринг; от дру­гата страна - Суворов, Кутузов, Скобелев. Драгомиров, та чак до големите съветски маршали.

Социалнополитическите ус­ловия в конкретно-историческата действителност създават човеш­ките характери. Но те се насочват към онази доктрина, която е най-близка до тяхната същност. Или пък създават доктрина, ко­ято най-добре разкрива тяхната същност.

Зад артилерийските учения, маневри, занятия, теоретически сборове, където Заимов и Лу­ков много често се сблъскват, в артилерията има още нещо: това е превъоръжаването, което значи големите доставки и голе­мите комисионни. Тук действат най-хитрите и най-лукавите. В центъра на задкулисните игри по доставките стои българският княз Кирил. Той обича веселия, разгулен живот, има нужда от големи суми и две основни гри­жи: да укрепва авторитета на трона и германофилската линия  сред офицерството. Няма нищо по-лесно: негодното или кече остаряло оръжие на германските фирми да бъде докарвано в бъл­гарската армия и да се получат големи суми срещу това. Извест­но е, че при бързото техническо развитие артилерийските оръдия, както танковете и самолетите, скоро остаряват. Остаряло оръ­жие в една модерна война значи негодно оръжие. То за нищо не струва. Освен за продаване на изостанали чужденци, които трябва да си въобразяват, че са въоръжени. Ето още едно от превъплъщенията на „модерния патриотизъм".

Някои от висшите артиле­рийски офицери са замесени и доставките на оръжие и в полу­чаването на комисионни. По този начин те са купени и политически. Нищо не обвързва така, както общото участие в едно престъ­пление. Превъоръжаването на армията е едно от най-доходните дела за редица политически лица и генерали в началото на 30-те години. Не случайно всички онези честни офицери, които застават по пътя на „доставчиците", са отстранявани дори физически. Нали така загива самият тогавашен началник на Генералния щаб, генерал Пеев.

У нас много често полити­ческите групировки в миналото са се образували благодарение общите недостатъци и общите престъпления, Цялата върхушка на десницата сред офицерството е свързана с доставката на оръ­жие. Тридесетте години е време­то на цар Борис и хитрата фаза в развитието на буржоазията.

Генерал Заимов е дълбок противник на всичко това и е гледан с ненавист от групата на княз Кирил.

Интересно е да се отбележи, че всички онези висши офицери, които игнорират ролята и значе­нието на човека в съвременната война за сметка на техническото съвършенство и „математическа научност", са привърженици на германофилската линия. От тази чисто характерологична гледна точка политическите събития не са разглеждани досега. Но това според мене, е много важно. Осо­бено ако изходим от основното в марксическата характерология, че човешките характери са плод от обществените отношения.

Известно е например, че още след 1923 г. и събитията през 1925 г. се образува една ултрадясна група сред офицерите в армията. Начело на тази група застава княз Кирил. Тук влизат Кочо Стоянов, Сава Купаров и др. По-късно в нея ще влезе Кирил Киселички. През 1936 г. тази група ще се нарече ЦУК - Център за укрепване короната, или „петте кета". защото имената на главните участници започват с „К". Това са хора амбициозни, без­компромисни, праволинейни. И заедно с това „обичащи живота", постоянни посетители на барове­те и кабаретата. Те всички са били свързани с немското разузнаване, както и с различните фашистки политически групировки. Те са антидемократични, ненавиждат всякакъв „либерализъм" и са „войници до мозъка на костите", както сами са обичали да се из­разяват. Скритата власт, която притежават, ги изпълва с грубост, самочувствие и алчност.

След установяване на пълна­та монархофашистка диктатура у нас и падането на 19-майския режим, те вдигнаха лозунга: „Не простите офицери измениха на царя, а културните". Те са враго­ве на всяка културност и широки интереси. Те гледат с дълбока ненавист на всички, които се зани­мават с литература, философия. Особено не могат да понасят офицерите с извън армейски ин­тереси (освен спорта). В своята елементарна логика те са убе­дени, че там, където има налице широки интереси, там „мирише на болшевизъм". И всъщност ние идваме до много дълбоки характерологични проблеми. Виждаме, че тиранията в старата армия се бои от културните хора и особено от културните офицери. Знаем в миналото как се е отнасял към тях например Николай I - един от най-страшните тирани, що е създала историята след Филип II Испански. Неслучайно той е в известен смисъл и непрекият убиец на Пушкин и Лермонтов.

Неслучайно през негово време Тургенев е пратен на заточение само затова, че се е осмелил да нарече Гогол по случай неговата смърт велик писател.

Но ние виждаме, че „суро­вите", „истинските войници", на които действително не липсва политическа последователност и тесногръдо доктринерство, не бягат от военните доставки, от сладкия живот, прекарват по цели нощи из баровете и кабаре­тата. Развратът създава духовна грубост; пиянството - жестокост наред с духовна отпуснатост. Кариеристични, сурови, отмъсти­телни, тези хора са убийците през 1923-1925 година. Изцапаните с кръв ръце привличат грубостта и престъпленията. Такива хора не са склонни към саможертва. И затова през войните те или са били на тилови служби, или са се проявявали като страхливци. Жестоките поначало са страх­ливи.

Владимир Заимов е напълно противопоказен като характер на тези хора. Той е скромен, пре­дан на семейството си, с широки интереси, чужд на пиянството, разврата и всичко онова, което трябва да бъде „стил на благо­родния офицерски живот". Зато­ва „кетата" са гледали на него или със съжалително пренебрежение, или с презрение. И с омраза, ко­гато застава на пътя им.

Непосредствено след 19 май 1934 г. групата на княз Кирил е в сянка. Други хора излизат наче­ло. Това е и периодът на бързото издигане на генерал Заимов. На 6 май 1935 г. той е произведен в звание генерал-майор и става един от младите български ге­нерали. Назначен е за инспектор на артилерията и става първият артилерист в страната.

Няма да се впускам в описа­ние на борбите сред офицерите от така наречения Военен съюз след 19 май, както и на отношени­ята им с короната. Най-интересен тук от чисто психологическа глед­на точка е начинът, по който Бо­рис се справя с положението. Той всъщност е бил добър психолог и е използвал проверената схема при събитията след преврата на 9 юни 1923 г.

             Борис назначава за военни министри съюзни офицери от най- влиятелните, но и най-амбициозните, понеже е убеден, че самата власт ще ги откъсне от бившите им другари и ще ги придвижи към короната. По този начин в съюза ще се появи разединение и раз­ложение. „Якобински министър не е якобинец". И още нещо: сред случайно издигналите се парве­нюта у нас винаги е съществувало преклонение пред чужденците, дошли от Запад, и особено ако те са благородници. И особено ако те са князе, царе и пр. Борис е знаел, че дребното внимание на царете е най-голямото вни­мание за парвенютата. По този начин могат евтино да се спече­лят ръководителите на Военния съюз, да се откъснат от старата среда и фактически този съюз да се разцепи. Така както царят купува през 1923 г. началника на Картографическия институт полк. Ив. Вълков, след преврата станал генерал и военен министър, така по-късно той ще купи несигурния и лековат Петко Златев, за да го отстрани веднага от властта; по-хитрия генерал Цанев ще на­прави свой генерал-адютант, за да го има до себе си.

Най-верните офицери от ЦУК при тези бързи издигания и раз­даване на чинове са заобикаляни и сякаш остават настрана. Те не само винаги са били извън офицерската лига, но винаги са се борили срещу нея, защото са схващали антимонархическата насоченост на някои от нейните ръководители. Царят ги е имал в ръцете си и е нямало нужда да ги купува. Той видимо не е изтъквал своите любимци. Но им е давал огромна невидима власт. Играел е хитра игра с ръководителите на съюза, с опасните, с онези, които имат влияние и смелост.

След бързите смени, качва­ния, падания, преврати и контра- преврати, след арестуването на Дамян Велчев и Кирил Станчев сред офицерите, ръководители на Военния съюз, се откроява интересната тройка: генерал Христо Данчев, полковник Виктор Найденов, генерал Владимир За­имов. Последният е избран и за политически секретар на Военния съюз на последния конгрес на съюза през 1935 г. Те и тримата са смели, енергични, боеви офи­цери. Христо Данчев е командир на плевенската армия. Виктор Найденов е командир на конната артилерия. Той е много буен и не знае пречки по своя път. Тъкмо тези офицери са най-сериозната преграда в конкретния момент по пътя на монарха. И той отново си служи със своите изпитани сред­ства: най-напред се стреми да ги купи с малки или все по-големи внимание и награди - не успява. След това идват умните хитри подмятания и заплахи. И тук не успява. Тогава се пристъпва към последното, сигурно средство: ненадейно умира генерал Христо Данчев. Изненадващо бързо уми­ра и полк. Виктор Найденов. Идва ред и на последния - Владимир Заимов. Как ли се е чувствал той в тези тежки напрегнати минути, когато е очаквал удара на коро­ната? За пръв път след войните генералът усеща отблизо диха­нието на смъртта.

Монархът и неговите съвет­ници ловко играят играта. Няма да описвам подробностите. След Дамян Велчев и Кирил Станчев трябва да паднат генералите министри Тодор Радев и Рашко Атанасов; идва ред на полковник Крум Колев, полковник Радослав Календеров и още редица други. С наказателно дело № 68 от 1935 г. Колев и Календеров са осъдени на смърт, но присъдата им е заменена с доживотен за­твор. Злополучният Пенчо Златев отдавна марионетъчно е слязъл от сцената.

Това е все още „преходен период" - времето на Андрея Тошев. Този бледен наследник на Андрея Ляпчев по методите на своите действия ще се опита отново да подкупи генерал Заи­мов, да го спечели. Дворецът пак ще използва познатите средства от малките внимания до малките луксозни подаръци: покани за вечеря и златни табакери, порт­рети с подписи и диамантени пръстени. Това е правело огромно впечатление на нашите парве­нюта. Те са окачвали в рамки по стените царските подаръци. След подаръците идват и по- големите примамки и обещания: богата пенсия, представителство на чуждо вносно дружество - на­пример фирмата „Райнметал"... Ето го истинското позлатяване, традиционния път на висшите артилерийски офицери. Още от дните на войната е изкована тази нова търгуваща „любов към родината". Тя е хитро алчна  и грубо настъпателна. Генерал Заимов отблъсква всички нейни примамки...

И следва по-нататък логи­ческото развитие на събитията: той е уволнен; даден е под съд; хвърлен е в затвора. На 6 май 1935 г. е произведен в чин гене­рал, а на 16 октомври 1935 г. е в затвора. Блестящата униформа с ордените, златните пагони, жълтите акселбанти, червените лампази е заменена с избелелия затворнически халат. Ние можем да си представим какво означава за един горд човек, изпълнен със самочувствието, че честно е служил, за един български гене­рал, инспектор на артилерията, изведнъж да се намери в затвора  с тежки обвинения. И което е по-лошо - с нечестни клевети, хули, обиди.

Това прекършване на амбици­ите, това унизяване, това лукаво, жестоко удряне право по лицето не може да не се отрази дълбоко върху съзнанието на зрелия, цъф­тящ в своите творчески сили мъж.

Той се сблъсква не само със стария си отколешен враг  Борис, който е махнал благодушната си маска и разкрива своето истинско лице, но той се сблъсква с човеш­ката подлост. Генералът вижда колко много приятели има човек, когато е на власт, и колко малко остават те, когато падне. Той виж­да как хората се превъплъщават. Неговите стари врагове от ЦУК  поне са си винаги едни и същи. Но много от съюзните офицери вече се стремят да се преориен­тират към победителите. За да демонстрират вярност, те злъчно се нахвърлят срещу падналите. За да изкупят вината си, те са склон­ни към доноси и подлости. Заки­пява бурен прилив към короната. Опашката на националния химн — „царския", се размахва наляво и надясно като предупреждение и като демонстрация.

В тези тежки и трудни събития съдебните офицери са в най-из­годно положение. Ако искат да останат на служба, те трябва да се превърнат в истински камшик в ръцете на монарха. И те се превръ­щат в камшик. С тях той шиба по гърбовете на своите противници. А тези царски противници са бивши приятели, съвипускници на съдии като генерал Сливков, полковник Младенов и др. В такива дни най- много пътища водят към благоразу­мието. И към подлостта. Редовният председател на съдебните състави срещу „превратаджиите" е генерал Петров - съюзен офицер.

Явява се вече тържествено на сцената и личният враг на Заимов, генерал Христо Луков. Той също е бивш съюзен офицер. Но този чо­век в момента е най-необходим на Борис. Той е безкрайно амбициозен, енергичен и има самочувствие, че е „железен човек". Огромното му тежко тяло е изпълнено с неочаквана бързина, ловкост и енергия. От масивната му фигура излиза един изненадващо тънък, но пискливо пронизваш глас. Той обича орде­ните, медалите, парадите, търже­ствата. Прилича не само по фигура, но и по характер на Гьоринг. Този „силен човек" се разправя бързо, грубо и жестоко с „противниците на короната". Той обича и театралния декор, пищните военни тържества, шумната слава. Той устройва клетви на офицерите за вярна служба на царя. Върхът на неговата „слава" са царските маневри от 1937 г., къде­то масивната му фигура засенчва дори мършавата царска особа. Но не след дълго и Луков ще слезе от сцената. Защото Борис не обича ам­бициозните хора. Той с труд понася, дори своя стар приятел Багрянов. Луков е дошъл от съюзните редици и въпреки всичките му усилия „не може да замаже своя грах".

Борис бавно, постепенно, плано­мерно установява своята диктату­ра. Една много по-сурова и жестока диктатура дори от Фердинандовата. Всъщност мекият и благодушен монарх се оказва властолюбив, суров и жесток, Той никога за нищо не прощава. И нищо не забравя. Но винаги е благо усмихнат. През годините 1936-1937 царят посреща новата година сред офицерите във Военния клуб. С когото се ръкува и разменя благи думи, е трябвало да очаква своето уволнение или преместване. Безкрайно хитър, монархът стоварва от себе си всяка отговорност и едновременно съ­бира в ръцете си цялата власт на държавата.

В такава политическа обстанов­ка генерал Заимов попада в затво­ра. Тук той се сблъсква с коренната промяна на своята жизнена съдба. Тук по отношението към него и осо­бено към. семейството му той опоз­нава човека от върхушката на бур­жоазната среда. Тези парвенюта са алчно-и сурово вчепкани за своето дребно служебно положение, слу­жебна йерархия, богати жени и удобна апартаменти. Дори чест­ните офицери трудно издържат двубоя между чувството за чест и надвисналия страх от рисковете. В своята книга „Видяно и преживяно" (стр. 516) Димо Казасов е дал един твърде характерен разговор със Заимов за онзи период от време, непосредствено след 19 май, свър­зан с отношенията между короната и ръководството на Военния съюз.

Но въпреки главоломния обрат в жизнената му съдба (в течение на половин година Заимов е из­дигнат на най-високия армейски и обществен пост, за да падне оттам в затвора със смъртна присъда над главата си). Той не се прекършва, не губи човешкото достойнство, запазва самообладание и вяра в своята правда. През този период на първото тежко изпитание Владимир Заимов пише на близките си (в писмо от 4.ХI.1935 г. - арх. ВИМ - Плевен): „...Когато ми домъчнее, спомням си, че баща ми е лежал толкова години в Диарбекир, Сен Жан д'Акр и разни други затвори в много по-тежки ус­ловия и все за общи народни работи, което ми дава кураж да понасям и моето тегло, все за тия пусти общи работи, за които май цялото ни се­мейство все ще страда..."

И по-надолу: ...„Когато питат за мене, бъдете горди и не унивайте. Не се отдавайте на молби, а гордо искайте..."

В тези думи се чувстват корени­те, откъдето извира силата на този човек - примерът на бащата. Ето я демократичната и революционната приемственост, която се предава от поколение на поколение.

Генерал Заимов е обвинен в държавна измяна, което значи в републиканство. Царят и държавата тогава се свързват в едно единно цяло. Пред съда той се държи гор­до и с достойнство. И подчертава, че отричането на царския  институт не значи измяна към отечеството. Прокурорът, който в своята реч го обвинява в кариеризъм, в отговор чува следните горди думи:  „Аз не съм кариерист, а вие, които ме тик­нахте тук и искате чрез процеса да се издигнете!"

Това е самата истина. Полити­ческият процес дава възможност на обвинителите, на съдиите, свидете­лите да спечелят благоволението на монарха (лесно, евтино и ефектно).

Заимов прекарва седем месеца в  затвора. Това не е малко изпитание. Но това е солидна школа за укреп­ване на революционния характер. Дотогава са опознавали нашите за­твори предимно политически лица. Офицери и особено генерали почти не са прекрачвали техните прагове. Но ето идва ред и на генералите...

След излизането от затвора и след уволнението започва най- интересната и най-героичната част от живота на генерал Владимир Заимов. Винаги е тъжно, когато нещо свършва. И неспокойно, когато нещо започва. Външните форми в  живота на този героичен човек са се променяли...

Неговите противници знаят непримиримостта му, познават енер­гията му и затова отново се опитват да го спечелят, но, разбира се, пак без успех. Сега повече от всеки друг път Заимов отхвърля „нечестивите предложения". Той се заема да при­печелва прехраната на семейството си с обикновен труд, основава пред­приятие за производство на картоне­ни кутии, което назовава „Славянин". На зряла възраст воинът е принуден да тръгне по нови и непознати жизнени пътища с дилетантската непохватност на началото...

От този момент вече открито и последователно Заимов започва и своята политическа дейност. Една голяма любов е огрявала целия му живот: към славянството, към Русия, към Съветския съюз. Тази любов той може да изявява навсякъде. Тя из­пълва цялото му съзнание. Омразата към царския институт е станала още по-рязка и по-конкретна. Той мрази на живот и смърт Борис: „Няма по­литическо убийство, в което да не е замесен, да не е замислил, да не е наградил... (Борис)". Или: „... Никога никому той не е простил най-малката дързост, най-невинния опит да се оспори абсолютният му авторитет  в която и да било област..." Тези забележки са породени от омраза, но са верни. Зад своята кротост, демократичност, мекост Борис крие алчно славолюбие, властолюбив и болезнена обидчивост. Както всеки страхливо-амбициозен човек, той е мнителен, претенциозен и отмъс­тителен. Това са го почувствали както политическите му противници, така и офицерите от Военния съюз, които са създавали най-големите грижи на монарха в основния му стремеж да запази армията извън политиката, което ще рече да я направи свое собствено политическо оръжие.

Генерал Заимов не може да по­нася и всички онези, които се въртят около трона, които се превръщат в обикновени пионки в.ръцете на монарха — „народни водачи, които управляват по царска милост ... Или: „... Спекуланти с идеите за народовластие..."

Личното премеждие, което изжи­вява, въздигането до върховете на социалното устройство и падането в най-дълбоките низини на това устройство, срещата със смъртта превръщат Заимов в кален, сигурен и твърд боец.

По това време в България е прис­тигнал Станке Димитров - Марек. Той насочва вниманието на партията и към офицерите. Големият партиен

и политически ръководител, както и цялото ръководство на партията са далече  от всяка сектантщина и тесногръдие в отношенията към прогресивно настроените офицери.

В своите спомени („В леговището на вълците"-стр. 52) генерал Петър Илиев изтъква: „По указание на Станке Димитров през 1936 г. пар­тията се свързва и с група офицери от актива на бившия Военен съюз, уволнени след сваления деветнадесетомайски режим..."

Особено интересни в това от­ношение са спомените на генерал Петър Вранчев („Спомени" -1969 г., ДВИ), който е работил под личното ръководство на Станке Димитров. Така например (на стр. 320-330) генерал Петър Вранчев дава ин­тересните разсъждения на Станке Димитров за българските офицери и работата с. тях: „За разлика от много други страни, като Германия, Румъния, царска Русия, където офицерските кадри се набират от господстващите класи - пруските барони, румънските чокои, руското дворянство и др., както и от средите на буржоазията, у нас в България офицерските кадри се набират от всички слоеве на народа: от средите на занаятчийството, чиновничеството, дребните търговски среди, та и дори от дребноземеделски и работнически среди... Но ние в Бъл­гария, тесните социалисти, изцяло заимствахме отрицателното отношение, което социалистическите партии в изброените страни имаха към офицерството като отбрана кастова прослойка на господства­щите класи, без да държим сметка и без да се съобразяваме с нашата конкретна обстановка. И ние много лесно го изоставихме, тласнахме го, джиросахме го на българската династия и на Кобургите.

Генерал Заимов винаги е съ­чувствал на идеологията, борбите и героизма на комунистическата партия. След установяване на съвет­ската власт и след създаването на Съветския съюз любовта към Русия у мъжествения български офицер постепенно се слива с любовта към комунизма, който става изразител на всичко най-хубаво и ценно в живота, на развитието и творческата мисъл на руския народ.

В съда на 27 май 1942 г. генерал Заимов ще каже: „Като българин и славянин, аз правех само едно: изпълнявах свещения си дълг към България и славянството. Като офи­цер и гражданин, аз считах и считам, че бях и съм задължен да изпълня дълга си. Да предпазвам войската ни да не тръгне, а офицерството да не я поведе като наемница..."

Той говори за славянството и неговата мисъл е неделима от Съ­ветския съюз.

В своя доклад, изнесен в Со­фия в академия „Раковски" (на 15 май 1959 г.) и посветен на бойната дружба на чехословашкия и българ­ския народ, чехословашкият учен д-р Честимир Аморт казва: „Ние разполагаме с документа, че още през 1934 г. генерал Заимов се е договорил с нашия генерал Хомула, също приятел на Съветския съюз, и е устроил таен канал от Чехия през София за Москва".

Изглежда, че още тогава Заимов е-бил-включен в голямата борба. И през целите тези седем години на конспиративна дейност след изли­зането си от затвора той ще работи във всеславянски мащаб. Когато партията по указанията на Станке Димитров се свързва с прогресивни­те, уволнени от кликата на цар Борис офицери, генерал Заимов е имал лични срещи с полковник Цвятко Радойнов. Пред него той се е заел с тежката задача да работа сред офицерите за каузата на общия фронт срещу фашизма.

И така българският генерал Заимов, току-що спасил се от надвисналата смъртна присъда, започва своята нова и по-тежка борба. И я води цели  7 дълги години. Той съзнава много добре опасностите, на които се излага, рисковете, които поема. Големите изпитания не само че не сломяват творческата му воля, но я укреп­ват още повече.

Няма да се спирам подробно и на обществената дейност, както и на дълбоко подмолната борба на генерал Заимов. За нея има вече написани книги и много пуб­ликации. Тук са например такива събития като кандидатирането му за общински съветник и народен представител. Тук е поддържане­то му на връзка с групата Фомфера- Шварц, неговото добре зами­слено организиране и ръководене на канали за свръзка на Чехосло­вашката комунистическа партия с нейното ръководство в Москва. Той е подпомогнал и спасяването на Ян Шверма, ръководител на словашкото въстание, който по- късно загива. Няма да се спирам също и на известната му статия във в. „Воля", (от 27.11.1939 г.) за това, що е национализъм.

Важното е да се подчертае всеотдайната, умна, организа­ционна конспиративна работа на запасния генерал. И безбройните рискове, свързани с нея. Особе­но енергична става дейността на Заимов след нахлуването на хитлеристите в Съветския съюз. Той се труди вдъхновено, с всички сили, чувства обществената работа по-близка от своята лич­на. Забравя семейство, роднини и по цял ден е в непрекъснато напрежение на ръба на безброй опасности.

Генерал Заимов вярва, че Русия е непобедима, че нейното дело е право, че дълг на всеки истински български патриот е да й помага. И той й помага с всички сили. Като баща, той знае, че при един провал подлага на тежък риск семейството си, децата си. Но е готов на всичко.

Провалът идва. Мнимият словашка куриер Флориян успява да измами бдителността на генерала и го накарва да се издаде. Явяват се и клеветниците. Те винаги се явяват в тежките моменти в жи­вота на големия човек и винаги ратуват „за правдата"... Гене­ралът е отново в затвора. Той е арестуван в момент, когато Борис преговаря с Хитлер за участието на България във войната. Това арестуване на едни генерал, на бившия инспектор на артиле­рията и политически секретар на Военния съюз се отразява върху политическото положение.

Народът започва да говори, че Заимов е арестуван, защото е против войната със СССР. Целият свят разбира колко напрегната е вътрешната обстановка в Бълга­рия и че офицерството в никакъв случай не е единно.

Един генерал е в Централния затвор. Синът на Стоян Заимов е обвинен в държавна измяна и предателство. Случаят се разна­ся из всички краища на родината. Затворниците в килиите на Цен­тралния затвор със съчувствие и вяра очакват да зърнат генерала, който идва от редовете на арми­ята при тях, безименните, за да застане в техните редици. Всички чувстват саможертвата на голе­мия патриот...

                                                *     *     *

Дните, прекарани в поли­цията, безбройните разпити от българските полицейски агенти и от гестаповските опитни инкви­зитори са най-тежките в мъжест­вения живот на генерала. Но той и тук се държи достойно. Всички нишки водят до него - нито един от сътрудниците и помагачите му не е издаден. За държането на генерал Заимов в полицията, в съда и в затвора са ни разказали интересно и точно тези, които са работили в борбата с него, като Генчо Попцвятков или инженер Белопитов. От техните спомени  и книги израства образът на големия борец-антифашист, на обаятелния и интересен човек.

Няма да проследявам различ­ните епизоди, които разкриват суровата твърдост на този човек. Искам да се спра само на някои детайли, защото те понякога са най-съществените за улавяне конкретната същност в преживя­ването и вътрешното богатство, които индивидуализират човека.

Най-голямото изпитание за един любещ баща е, когато се посегне върху неговите деца.

Генералът си е спомнял какво са изживели те при първото му арестуване. Тогава неговият син, юнкер във Военното училище, е бил подложен на морален тормоз и изтънчени инквизиции. Някои преподаватели във Военното училище са казвали на юнкерите за техния другар и колега: „Дядо му предаде Ботев, баща му - царя, а той сигурно ще предаде България». И мнозина от прия­телите на момчето го изоставят, ледената стена на отчуждени­ето и присмехът го обгръщат. При младежите политическите борби придобиват своеобразна изостреност и грубост. Малцина са тези от юнкерите, които могат да съчувстват на момчето заради страданията, които то трябва да понася в зарите на своя живот.

По-късно, при второто арес­туване на Заимов, синът му, вече артилерист и офицер, е също арестуван. Бащата знае за това. Ние трябва да проникнем зад твърдата броня на неговата мъжественост и да почувстваме лиричните струни на бащиното страдание. Ето какви топли бащински думи, пълни със загри­женост, отправя затвореният  генерал към своя син офицер: „……Стьопа, и за тебе мисля много. Какво зло ти донесох! Как ще продължаваш службата, когато там всякога ще те корят и ще петнят баща ти? Ти си станал толкова самостоятелен, дали ще разбереш моята голяма идея за славянството? Дано не дойде време да ме оправдавате с цената на тежки дни за България! По-добре ние да сме мъченици, а не цял народ, за когото мисля повече, отколкото за нас.”

Но тука има още нещо по-жестоко и по-страшно: инсценираният побой над малката Клавдия, дъщеря на Заимов, чиито стонове и викове той слуша. Никаква човешка твърдост не може да устои на виковете на едно дете, на собственото дете, попаднало заради бащата в ръцете на палачите и принудено да страда. Това е върхът в изпитанията на човешкото страдание.

И все пак генералът не из­дава никого. С окървавени ръце прекъсва железните нишки на конспирацията в собствената си плът. Гласът на дълга се оказва по-силен от викащия глас на детето.

Още с влизането си в затвора той е прочел на стената: „Пре­крачиш ли този праг, мълчи!”  И е разбрал, че целият човешки геро­изъм сега е заключен в четирите стени на килията и в мълчанието. Това мълчание трябва да говори по-високо, да бъде по-героично от тътена при атаката на Од­рин, от картечните куршуми при Калиманци, от глухия пукот на шрапнелите при Тутракан. Или както казва поетът:

                   Има безкрай родни простори,

                   обични другари,

                   свидни мечти.

                   И малко място,

                   две крачки място,

                   на което ги

                   защити...

И той ги защитава, предпо­чита да падне на очи, отколкото на колене. Когато чува плача на своята дъщеря, Владимир Заи­мов прави опит да се самоубие. Но не успява. Тогава той пише своето известно прощално пис­мо до близките си, изпълнено с вътрешен лиризъм и с топли мили имена, които използват помежду си близките в най-интимна обстановка. Това са по домашному нежни думи, които съзнанието за идващата смърт изпълва с трагичен подтекст:  „За лош ваш късмет имате другар и баща, който тъй малко се грижи за семейството... оставим ви без средства...”. В тежките моменти той мисли за личната си чест на революционер и за твърдостта, която не трябва да се прекършва.

Но тук има една подробност, която се отминава от биографите на Заимов, но която, според мене, е особено важна за разкриване характерологичната му същност. Преди да направи опит за само­убийство, той пише: „Начални­ци, не корете полицаите, те ме пазеха добре, но който е решил да не живее, никой не може да го спре...”

Това е трогателно: тази грижа за полицаите, този страх на без­страшния да не пострада някой невинно заради него; да не бъдат наказани дори тези хора, които по самата същност на службата си са негови врагове. В един момент, когато отива да умре, когато се изправя пред бездната на смър­тта, генералът мисли за другите, за непознатите хора, за враговете и техните малки наказания ...

         Неочакваната  струя на човешко­то съчувствие, дошла като свеж по­лъх в стоманения характер на героя, ни изпълва с вълнение. Трогателни са и прощалните му думи към Генчо Попцвятков: „Ако оцелееш, напиши това, което знаеш, какво правех и за какво умирам». В един такъв тежък момент все пак е радостно, че му се е удало да види близък човек. И пак отново въпросът за честта: воинска и човешка – другарят трябва да каже на хората за какво е умрял този генерал. А когато се среща с инженер Белопитов, поръчва му на кого да предаде плановете за дислокацията. Делото е по-важно от личната жизнена съдба. Сякаш този българин е тръгнал на обикновено пътешествие, а не към смъртта.

        Държането на Заимов пред съда е известно. Не са минали и седем години, и той отново е изправен пред своите стари познати – военните съдии. Съдът над генерал Заимов има огромно политически значение в конкретния политически момент. Погледите и на двореца, и на Геста­по, и на генералитета са насочени тук. Делото се гледа в края на май 1942 г. Думите и речите на Заимов пред съда са влезли вече в златния фонд на Съпротивата. Те са познати. Характерен по своя дълбок смисъл и вътрешна патетика е погледът, който генералът хвърля към миналото: ...“ Аз има за какво да се разкайвам, гос­пода съдии, но не за това, за което ме съдите. Разкайвам се, загдето през 1918 г., когато нашите, войни­ци по примера на руските си братя напуснаха бойното поле и тръгнаха да търсят сметка за виновниците на войната, аз не бях между тях. Разкайвам се, че през септември 1923 г., когато народът се вдигна на въстание срещу фашизма, аз също не бях с него. ..»

Заимов   не е молил за милост никого, особено своя личен враг цар Борис. При разстрела той се държи спокойно, мъжествено: без излишна патетика, без тържествени думи. В полицейската камионетка, на път за стрелбището, изразява радост. че ще умре от куршуми като офицер, а не на бесилото. И тук той мисли за своята част...

При последните си думи ге­нералът се прощава с близките от семейството си, оставя на тях оскъдните си лични вещи и отказва да сложи капишон на главата си. Така повелява дългът на офицера. Трябва да посрещне и тези куршуми с открито лице, както ги е посрещал през трите войни.

Спокойствие  и мъдро величие лъха от последните думи на Заимов преди смъртта. Сред тези, които са дошли да наблюдават любопитното зрелище, има много негови бивши приятели, колеги, хора, с които е служил заедно, с които е имал общи спомени, някои от които са му били близки. Те са дошли тук не само от служебен дълг, но £ от еснафско лю­бопитство, от известно злорадство. Еснафщината се примесва със зло­бата, фанатизмът на правоверните с тържествуващата посредственост. „Ето как завършва подлецът. А ме беше изпреварил в служебната йе­рархия!» Това са неизменните вопли на засегнатите честолюбия.

Един човек го разстрелват. И го наблюдават негови бивши колеги, приятели. Този човек е бил техен близък. И ето че след официалния позор той завършва своя жизнен път. Те ще видят неговата смърт.

Но не могат да проумеят неговото безсмъртие. Не искат да проумеят неговото безсмъртие. Защото без­смъртието на генерал Заимов ще бъде свързано с тяхната бъдеща смърт ... Всички гузно мълчат. Ве­личието на подвига ги притиска... И все пак генералът изтласква от твърдите черупки на спокойствието и самодоволството тези упоени от кариеристичните „победи» висши офицери.

Генерал Заимов е разстрелян на 1 юни 1942 г. В навечерието на Ботевия ден ...

„По-доблестно не бях виждал да умира човек» – ще промълви слисан и уплашен военният комендант на столицата капитан Радев, който е присъствал На много екзекуции. Вестта за героичната смърт на Заи­мов със светкавична бързина ще се разнесе из цялата родина. Съвет­ската артилерия сред тътена на най-страшния огън ще спре ненадейно и траурната тишина ще прокънти по огромния боен фронт, препасал планетата. Един голям артилерист е загинал като боец. И артилерията му отдава своя боен последен поз­драв. Няма нищо по-тържествено от мълчанието на артилерията през време на бой.

Още през първите дни на своето царуване Фердинанд не пожелава да отмени смъртната присъда на офицера Коста Паница. Така Кобур­гите навлизат в нашата история. В последните дни на своето царуване Борис не пожелава да отмени смърт­ната присъда на генерал Владимир Заимов. Така Кобургите излизат от нашата история. Тези два разстрела отбелязват истинската същност на връзките им с армията и с народа.

И още нещо: в зората на наше­то освобождение група български офицери, възрожденци и револю­ционери бяха разстреляни заради любовта си към Русия. Половин век след това български генерал, син на възрожденец и революционер, е разстрелян отново заради любовта си към Русия. В този смисъл Заимо­вият разстрел е сякаш продължение от русенските събития.

Когато през тревожната 1923 година като млад офицер Заимов не допуска убийците да навлязат в казармите и да екзекутират аресту­ваните антифашисти, неговият съви­пускник капитан Петров му стиснал ръката: „Тази постъпка е по-героична от подвизите по бойните полета, за които получи орден ...»

По-късно, в тежките дни на своя­та покруса, офицерът ще се замисля често за същината на истинския героизъм, за истинската офицерска чест и има ли пропаст между нея и народната чест. Той разбира, че алчната набъбналост на шовини­зма, с който си служи фашизмът, се стреми да погълне всичко, свързано с родината. Септемврийските клане­та стават в името на отечеството. Отечеството е официалното знаме на буржоазната фашистка клика и в името на него се извършват всички политически престъпления в пери­ода между двете войни.

Ето защо твърде трудно е в такива моменти да се видят двата образа на родината и да се измъкне изпод тежкото туловище на шовини­зма свежата жива плът на народния патриотизъм. Трябва твърде голяма  проницателност, широта и творческа мощ, за да успее един армейски офицер да надмогне въпроса: „Що е отечество» и да запита: „Чия е родината?» Или, както казва поетът, разстрелян на същото стрелбище и почти по същото време с генерала:

Тази земя,

по която тъпча сега,

тази земя,

която пролетен вятър пробужда,

тази земя,

не е моя земя,

тази земя,

простете, е чужда . ..

 

През тежките дни на Съпроти­вата тъкмо патриотизмът избухна с неочаквана сила – любовта към ро­дината, но родината на българските работници и селяни, на тези, които проливаха кръвта си през войните. Не жандармеристите, полицаите, банкерите се обърнаха към знамето на Ботев и Левски, а партизанските отряди носеха техните имена. Пар­тизанските поети, тръгнали по хай­душките стъпки на възрожденците, подириха ритъма на старите поети и намериха нови поетични думи в древните песни.

Въпреки че фашизмът никога не е прикривал своя шовинизъм, тъкмо той се боеше от образа на родина­та, от традициите на миналото, от великите сенки. През дните на съ­противата най-добре се почувства колко чужд на всяка романтика и на всяко творчество е шовинизмът. Дори и при призоваване имената на хановете, които се възприемаха като антиславяни, имаше някаква мътна обредност. Софистичните аргументи на фалшивия патос трябваше да прикриват липсата на истински чувства. Никакво значи­телно литературно произведение не беше създадено от тази страна на барикадата. И тъкмо тогава през незабравимите дни на съпротивата, си дадоха решително сражение двете родини – те воюваха на живот и смърт.

В тези тежки сурови години от близката ни история чистият наро­ден патриотизъм се беше възпра­вил със старинната си сила срещу гръмливия патос на шовинизма, за да го премахне един път завинаги. Родината трябваше да се отвоюва.

Към новата, .истинска родина с твърди крачки тръгна един гене­рал, който три пъти беше проливал кръвта си по бойните полета за нея. Тогава чуждите войници не успяха да го убият. Но сега българските генерали го разстреляха. Така както турците не можаха да убият Олимпи Панов, Узунов и толкова други възрожденци. Но българските властници ги унищожиха.

Тъкмо в своите най-тежки часове генерал Заимов намира истинския образ на онази родина, която той винаги дири, истинската същност на патриотизма, истинските извори на военната чест. Със смъртта си той ги защити. „Като българин и славянин, аз правех само едно: изпълнявах свещения си дълг към България и славянството...“

В характера на този отличен математик и артилерийски офицер има нещо романтично. То смущава дори военните съдии, които често са се срещали с него и все не са могли да го разбират. Те го намират за „романтичен патриот“, който „я кара по харамийски“ ... Но това е всъщ­ност „баща ми в мен“ – както казва  поетът. Това е старият Стоян Заимов в новата историческа действител­ност. Това е този образ на нашия патриотизъм, който осмисля цялото ни историческо съществование и го изпълва с романтична, именно романтична красота. И още нещо: лесно е да бъдеш романтичен на млади години. Трудно е да останеш романтик и през зрялата си възраст.

Сякаш цял живот този човек се е стремил да извайва образа на един истински български харак­тер: простота на вкуса, умереност, ненавист към позата. Една неиз­менна твърдост, която не изключва толерантността. Откровеността и дружелюбието са съединени със силно развито чувство за лична чест. Суровата сила е съгрявана с мъжествена нежност.

Заимов не се изплашва от първа­та присъда, не се превръща в „гър­мян заек“, както се е изразил Кочо Стоянов, както са очаквали всички онези, които разчитат на страха у хората. Няма нищо по-грозно от бляскав нож с пречупено острие. Ето в какво са искали да преобърнат враговете му благородния и смел генерал. Но острието се запазва. Блясъкът на метала не помръква от изпитанията.

Душевната и физическата ме­кушавост най-непосредствено се чувстват в дните на силната буря. Но от друга страна, опасностите събуждат такива силни чувства, които раздвижват из основа душата и дават мярка за истинските възмож­ности на човека. През последната част от живота си, когато е най-верен на себе си, генерал Заимов се движи сред опасностите, между смъртта и безсмъртието. И ние виж­даме да се открояват истинските му възможности. Когато за кратко време се възкачва на най-високите обществени постове, той не се за­майва от успехите, не се превръща в самонадеян и себе-влюбен властник. Запазва трезвата и спокойна яснота на съзнанието. Нравствената чисто­та не го напуска. Когато след това бързо и главоломно пада, той не се смразява от поражението. Истински­ят човешки характер като стоманата се калява от топлината на успехите и  от мраза на неуспехите. За да запази своята якост.

Тщеславието и страхът са най-големите врагове на верността. Но те са безсилни при Заимов, защото са му съвършено чужди. Колегите му, надарени със самоуверена огра­ниченост, не могат да проумеят това вродено неспокойствие у Заимов, от което се ражда развитието. То съжителства с дълбока вътрешна организация и целенасоченост. Нравственото възмущение, геро­ичното презрение към подлостта открояват ярка индивидуалност, тревожен дух, вечно свежа мечта за народна свобода, дейно рицарско благородство.

Външната енергичност и буйната организаторска дейност на някои хора на делото понякога прикриват духовна леност. Енергичността на Заимов се подхранва от изворите на българската духовност. С каква леснина този човек, излязъл от во­енния колектив, се приобщава със затворническия колектив! С каква непосредственост този офицер, който е командвал хиляди хора, разделя оскъдната си затворниче­ска дажба с младите работница и селяни, с които го свързва еднаква съдба. И тази удивителна твърдост при инквизициите, това звучно мъл­чание, дошло от времето на Левски. Левски е любим герой на бащата Стоян Заимов и на сина Владимир Заимов. Любовта към спокойствието и страхливостта често вървят ръка за ръка. Заимов цял живот е бил враг тъкмо на своето спокойствие. Пет пъти той се изправя пред смъртта. И пай-после тя го намира ...

                                                                *     *     *

Ето го трагичния ден на разстре­ла. Стоят едни срещу други българ­ски генерали. Една голяма група, окичена с ордени, с ярките червени лампази и яки, със златножълтите акселбанти и срещу нея – един само­тен човек в сив затворнически халат. Най-отвратително е лицемерието, когато се прикрива под маската на груба прямота и войнишка открове­ност. Бляскавите генерали – обвини­тели, „с войнишка прямота“ говорят за дълг и родина. Самотният, осъден на смърт човек трябва да мълчи, да слуша и да умре – за това, че е ми­слил другояче. Може би с неговата смърт ще настъпи онази тишина и спокойствие в родината, които са характерни за момента преди зам­разяването. В замръзнало езеро трябва да се превърне духовният живот в България. И тогава ще се роди илюзията за вечността и дъл­готрайността на режима.

Никога един обществен идеал не може да бъде унищожен с един разстрел. Това се знае от всички. Потвърдено е от безброй историче­ски примери. И въпреки това, всеки тирании отново вярва, че пролятата кръв е в състояние да удави общест­вения идеал; че страхът ще роди спокойствието и тишината ...

Но след тази героична смърт настъпва само един миг тишина: почетното мълчание на съветската артилерия. Веднага след това нав­ред по света и в родината закипява отново вихърът на боя. На 17 декем­ври 1942 г. става разгромът на фа­шистките армии при Волоколамското шосе. Пукотът на партизанските боеве увенчана хайдушките върхове на родния Балкан.

Един човек е загинал за една идея. Но се раждат нови и хиля­ди бойци. Смърт за идея – това е красивото тържество на човешкия прогресивен дух, на търсещата и будна човешка мисъл ...

 

 

 

четвъртък, 9 май 2019 г.

Безсмъртният полк на святото дело - Панко Анчев

Европа иска тези велики победи да бъдат забравени и омаловажени, та дори и приписани на нея

Виждаме как нагло се опитва да пренапише историята на Великата отечествена война, в която СССР съкруши хитлеризма и фашизма. Защо ли? Струва си да размишляваме поне върху двете най-важни причини.

Народите помнят своите войни, защото са тяхната история, в която триумфират или падат поразени от мощта и коварството на поробилия ги враг. С победите се гордеят и прославят, а за пораженията се мъчат да намерят причини, които да ги оправдаят и не ги срамят, а и за да избиват комплексите си за малоценност.

Когато раните са вече зараснали, а времето е отдалечило наследниците от тях, и те забравят какво е било, защото не са го видели и преживели, все някой ще им напомни, че историята постоянно се повтаря. А щом се повтаря, не е редно да бъде забравяна, за да не ги изненада, като отвори старите рани и усили страданията!

Русия няма нужда да й се повтаря тази проста истина, защото добре я помни и никога не я забравя! И то не защо е претърпявала сериозни военни поражения (които на брой не са малко – да не говорим за тежестта на последиците от тях), а, напротив, - заради най-големите свои военно-политически триумфи, каквито са победите й в двете Велики отечествени войни: тази от 1812 г. срещу Наполеон и другата - от 1941-45 г. срещу хитлеро-фашистка Германия и нейните съюзници Италия и Япония.

Тези страшни войни, които взеха безброй жертви, проляха реки от кръв и оставиха след себе си невиждани разрушения, са пряко свързани една с друга. Защото са предизвикани от едни и същи причини – да бъде сломена Русия, която изобщо не прилича на Европа, и подчинена на други правила и норми, чужди на нейните традиции и противни на мисията, която Бог й е възложил като хранител и крепител на Православието и славянството.

Европа иска тези велики победи да бъдат забравени и омаловажени, та дори и приписани на нея. Затова толкова усилено и изобретателно изопачава значението и фалшифицира победите на Русия и СССР. Ние сами виждаме как нагло се опитва да пренапише историята на Великата отечествена война, в която СССР съкруши хитлеризма и фашизма.
Защо ли? Струва си да размишляваме поне върху двете най-важни причини.

От една страна, причината е, че СССР бе държава създадена и ръководена от Комунистическата партия. Това накара Хитлер, но и САЩ, Англия и Франция заедно с него, да тръгне на смъртен бой, за да ликвидира болшевишката държава. САЩ и Западна Европа открито поощряваха и подкрепяха Хитлер; те го подтикваха да отвори войната и да ликвидира комунизма и комунистите. Т. нар. „западна демокрация“ искаше чрез Хитлер да унищожи Съветския съюз, но и да заличи славянството и Православието, за да наложи веднъж завинаги своята сила и утвърди всемогъществото си над света.

Вярно е, че в крайна сметка САЩ, Англия и Франция се принудиха по-късно да се обърнат срещу Хитлер и да се съюзят с болшевишкия Съветски съюз. Това стана заради амбициите на фюрера да преначертае установените граници и лини на зоните на влияние и да установи нов световен ред, в който той, а не те, да бъде господарят на света. Те не можеха да допуснат това, защото така щяха да изгубят повече отколкото комунистическият СССР накърняваше всемогъществото им. Затова и борбата с „болшевиките“ оставиха за по-късно. Те вярно прецениха кой в момента е по-страшен за тях.

Великата отечествена война от 1941-45 година, наред с всичко, което носеше в себе си, и заради което бе обявена и продължи толкова дълго, бе най-важното звено във вековечната борба между Европа и Русия, между Изтока и Запада. Тя бе едно от най-жестоките и смъртоносни проявления на вековечното стълкновение между германо-романската и православно-славянската цивилизация, описано подробно и проникновено от руския мислител Н. Я. Данилевски в книгата му „Россия и Европа“, публикувана за първи път през 1871 г.

По някаква мистична, а значи необяснима сила, руският народ и народите, населяващи Русия, носеха (и продължават да носят!) в себе си религиозното познание за смисъла и значението на тази война; те усещаха, че тя не е срещу само идеологията им или заради териториите, подземните богатства, нито само заради реките и моретата, а е преди всичко война срещу цивилизацията и вярата, на които принадлежат. Когато една религиозна по същество идея е жива, защото е изконна в ума и душата на народите, те са способни бързо да се обединяват, слеят и превърнат в едно могъщо цяло – въпреки идейните, религиозните, политическите, социалните и всякакви други различия, в които иначе съществуват.

 Това цяло не може да забрави, че вярата и цивилизацията няма да се съхранят и спасят, а заедно с тях и светът, ако загинат Русия и православните християни. Мистичното им познание и съзнание се съюзяват с идеологията и става възможно държавата да ги организира и мобилизира до предела на техните възможности, да ги направи устойчиви и готови на саможертва – въпреки идеологизираното съзнание на човека от модерната епоха. За да бъдат годни да платят високата цена на своя подвиг.

Те се хвърлят в бой със заклинанието „За Родину, за Сталина“, но умираха за вярата!

Само при подобен род настройки е възможно вярата и идеологията, макар външно взаимно да се отричат и дори да воюват помежду си, да се обединят, за да изпълнят Божия промисъл. И да спасят човечеството. Само с идеология няма как да се придобие икономическо и военно-политическо могъщество, за да бъде победен силния враг.

Националсоциализмът е много повече дисциплинираща и мобилизираща идеология, но Германия и германците не носят в себе си руската вяра и познание. Те се биеха за територии и господство, а не защото мисията им е от Бога! За материалистичното съзнание и неолибералната идеология винаги ще е невъзможно да се обяснят защо и как руският народ и воюващите заедно с него народи на СССР, при очевидното превъзходство във всяко едно отношение на врага, успяват да устоят и победят. Ако беше само до оръжието и военната мощ, превъзходството на врага бе именно в тях и по тази логика трябваше те да победят. Но не успяха.

Подобно чудо (в друго време и други условия) се е случило и в Отечествената война срещу Наполеон през 1812 година!
Да, други са правилата, законите и логиката, по които Русия побеждава и устоява в историята!

Ето, изминаха повече от 70 години, но в Русия и у нейните народи не стихва споменът за тази война. Нито намаляват почитта и преклонението пред героите и жертвите на свободата. Аз съм бил в Русия на 9 май и със собствените си очи съм виждал как се чества Денят на победата. И то не само от възрастните, но и от младите! Никой друг ден не се празнува с такава радост, вдъхновение, сълзи, скръб, любов и вяра.

Този ден е отреден за благодарност към тези, които с Божията помощ спасиха Православието, Русия и славянството. Затова 9 май е празник на мъртвите и на живите!

Руската памет за страданието, героите, жертвите, победата и спасението на цяла една цивилизация не избледнява. Тя кара хората да излязат и да тръгнат по улиците и площадите и да съберат т. нар. „Безсмъртен полк“. Събран доброволно, спонтанно, без никаква предварителна организация, Безсмъртният полк вече шества не само в Русия, но и по света, за да даде още един знак на забравящите уроците на историята, че са напрази усилията на тези, които смятат, че е възможно да победят руския свят и православно-славянската цивилизация; че неолиберализмът е по-силен от славянското братство; че парите ще развратят и съблазнят православието, руския и славянския дух. И че е дошъл прословутият „край на историята“, след който неолибералният сатана ще господства вечно.

 И в България има такива хора, купени от чужди пари. Те също проповядват тази измама. Други й се поддават поради доверчиво невежество или душевна немара. За съжаление и българската държава, слугувайки на чуждите си господари, участва в лъжата и измамата и вместо да пази народа и обществото от тях, носи беди и нови грижи на българите.

Нелепо е да се твърди, че Безсмъртният полк е проява на милитаризъм, реваншизъм и имперски амбиции. Как би могъл да бъде, когато хората излизат с фотографиите на своите родители, близки и познати, за да почетат паметта им и се молят като пред икони за тяхното спасение. Но и да напомнят на света, че, когато делото е право, защото е по Божи промисъл, няма смърт, която да ги уплаши, да върже ръцете им, подчини волите им и да ги победи.

Защото, използвайки думите на св. ап. Павел, ще обобщя, че борбата на Безсмъртният полк „не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните сили на злобата“! (Eф. 6:12)

 

Източник: Епицентър, 8 май 2019 г.