Започналите през 2008 г. преговори за сключване на споразумение за свободна търговия между Канада и Европейския съюз приключиха на 18 октомври. Добро предзнаменование за американското правителство, което се надява да сключи партньорство от този тип със Стария континент. Предмет на тайни преговори, този проект, горещо подкрепян от мултинационалните компании, би им позволил да съдят всяка държава, която не се подчинява на нормите на либерализма.
МОЖЕМ ли да си представим мултинационални компании да дават под съд правителства, чиято политическа ориентация би могла да намали техните печалби? Приемливо ли е те да имат право да искат – и да получават! – щедра компенсация за пропуснати ползи в резултат на прекалено строго трудово законодателство или на твърде големи разходи за изпълнение на екологичните норми? Подобен сценарий, колкото и невероятно да звучи, не датира от вчера. Той фигурираше черно на бяло в проекта за Многостранно споразумение за инвестициите (МСИ), предмет на тайни преговори в периода 1995-1997 г. между двадесет и деветте държави членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИРС) [1]. Разкрит в последния момент, именно от Монд дипломатик, текстът на проекта предизвика безпрецедентна вълна от протести и принуди авторите му да го приберат в чекмеджето. Петнадесет години по-късно, ето че отново излиза на дневен ред в нови одежди.
Споразумението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (Transatlantic Trade and Investment Partnership – TTIP), за което от юли 2013 г. се водят преговори между САЩ и Европейския съюз, е модифицирана версия на МСИ. То предвижда действащите закони от двете страни на Атлантика да се подчиняват на нормите на свободната търговия, създадени от и за големите европейски и американски компании. Търговски санкции или милиони евро обезщетение в полза на тъжителите грозят страната нарушител.
Според официалния график преговорите би трябвало да приключат чак след две години. TTIP комбинира и влошава най-зловредните елементи на споразуменията, сключени в миналото. Ако влезе в сила, привилегиите на мултинационалните компании ще добият силата на закон и ще вържат окончателно ръцете на правителствата. Независимо от политическите промени и от народните протести, споразумението ще трябва да се прилага волю-неволю, тъй като неговите клаузи ще подлежат на промяна само с единодушното съгласие на подписалите го страни. То би възпроизвело в Европа духа и условията на азиатския си аналог – споразумението за Транстихоокеанско партньорство (Trans-Pacific Partnership – TPP), което е в процес на приемане в дванадесет страни, след като бе горещо препоръчано от американските бизнес среди. TTIP и TPP ще оформят съвместно една икономическа империя, способна да диктува условията си извън своите граници – всяка страна, желаеща да установи връзки със САЩ или Европейския съюз, ще бъде принудена да приеме безусловно правилата, установени в общия им пазар.
Специално създадени трибунали
ТЪЙ като целта е да бъдат продадени на безценица цели структури от непазарния сектор, преговорите по TTIP и TPP се провеждат при закрити врата. Американските делегации наброяват повече от 600 консултанти, упълномощени от мултинационалните компании, които разполагат с неограничен достъп до подготвителните документи и до представителите на администрацията. Не трябва да изтича никаква информация. Дадено е нареждане журналисти и граждани да бъдат държани настрана от разискванията. Те ще бъдат информирани в подходящия момент, тоест, при подписване на споразумението, когато ще бъде прекалено късно за реагиране.
В изблик на откровеност, бившият министър на търговията на САЩ Роналд (Рон) Кирк подчерта „практическия“ смисъл „да се запази известна степен на дискретност и конфиденциалност“ [2]. Последният път, когато работна версия на споразумение в процес на оформяне бе показана в публичното пространство, преговорите се провалиха, напомни той. С това намекна за Зоната за свободна търговия в двете Америки (ALCA) – разширена версия на Северноамериканското споразумение за свободна търговия. Информация за този проект, усилено защитаван от Джордж У. Буш, бе публикувана на сайта на администрацията през 2001 г. На тези твърдения сенаторката Елизабет Уорън отвърна, че споразумение, договорено без никакво демократично обсъждане, никога не би трябвало да бъде подписвано [3].
Лесно е да разберем защо тъй строго се следи преговорите по американо-европейското споразумение да не привлекат вниманието на широката публика. По-добре е да се отложи моментът, в който ще бъдат обявени последиците на всички равнища. Тогава от върха на федералната държава чак до общинските съвети, като се мине през губернаторствата и местните съвети, избраниците на народа ще трябва да променят напълно публичните политики, за да задоволят апетитите на частния бизнес в сектори, които досега му се изплъзваха. Безопасност на храните, норми на токсичност, здравни застраховки, цена на лекарствата, свобода в Мрежата, защита на личния живот, енергетика, култура, авторски права, природни ресурси, професионално обучение, благоустройство, имиграция – нито една общозначима дейност не ще избегне капана на институционализираната свободна търговия. Политическата дейност на народните избраници ще се ограничи до преговори с фирмите или техните местни пълномощници за трохите суверенитет, които биха склонили да им отстъпят.
Отсега е заложено страните, подписали споразумението, да гарантират, че „ще съобразят законите, правилниците и процедурите си“ с разпоредбите на споразумението. Няма съмнение, че те стриктно ще следят за спазването им. В противен случай могат да бъдат преследвани от трибуналите, създадени специално за арбитраж при спорове между инвеститори и държави. На тези инстанции се дава власт да налагат търговски санкции срещу последните.
Идеята може да изглежда невероятна, но тя се вписва във философията на вече влезли в сила търговски споразумения. Миналата година например Световната търговска организация (СТО) осъди САЩ заради консервите с риба тон с надпис „без опасност за делфините“, заради етикета с произхода на месото, както и заради забраната на тютюна с аромат на бонбони. Тези мерки в защита на потребителя бяха преценени като препятствия пред свободната търговия. СТО наложи и на Европейския съюз глоби от стотици милиони евро заради отказа му да внася генномодифицирани организми (ГМО). Новото при TTIP и TPP е, че ще позволяват на мултинационалните компании да преследват от свое име присъединилите се държави, чиято политика ограничава търговската им дейност.
При такъв режим компаниите биха могли да се противопоставят на политиката в областта на здравеопазването, околната среда или финансовата регулация на дадена страна, като заведат искове за обезщетения пред извънсъдебни органи. Тези специални трибунали, съставени по нормите на Световната банка и ООН, се състоят от по трима адвокати, специализирани по търговски дела. Те ще имат право да налагат на данъкоплатците присъди с тежки обезщетения, в случай че законодателството на държавата им орязва „очакваните в бъдеще печалби“ на дадена компания.
Тази система „инвеститор срещу държава“, която изглеждаше заличена след като МСИ бе изоставено през 1998 г., беше тихомълком възстановена. По силата на няколко търговски споразумения, подписани от Вашингтон, 400 милиона долара от джоба на данъкоплатеца влязоха в сметката на мултинационалните компании във връзка с искове против забрана на токсични продукти, регулиране на експлоатацията на водите, почвата, дървения материал и др. [4]. Според същите споразумения общата сума на исковете по текущи процедури, засягащи въпроси от общ интерес (като медицински патенти, борба срещу замърсяването или закони за климата и изкопаемите енергийни източници), възлиза на 14 милиарда долара.
С TTIP сметката на това легализирано изнудване би се раздула още повече, като се имат предвид заложените в трансатлантическата търговия интереси. 3300 европейски фирми присъстват на американска земя чрез 24 хиляди филиала. Всеки от тях би могъл в даден момент да сметне за основателно да поиска обезщетение за търговска щета. Получените по този начин суми далеч ще превъзхождат разходите, произлизащи от предишните споразумения. От своя страна, държавите членки на Европейския съюз ще са изложени на още по-голям финансов риск предвид факта, че 14 400 американски компании разполагат в Европа с мрежа от 50 800 филиала. Общо 75 хиляди дружества биха могли да участват в лова за публични средства.
Официалният мотив гласи, че този режим трябва принципно да укрепи позициите на инвеститорите в развиващите страни, където няма надеждна правна система. Той би им позволил да защитят правата си в случай на експроприация. Но Европейският съюз и САЩ не фигурират в зоните на безправие. Те разполагат, напротив, с функциониращо правосъдие, което уважава правото на собственост. Като въпреки това ги поставя под опеката на специални трибунали, TTIP показва, че целта му не е да защити инвеститорите, а да увеличи властта на мултинационалните компании.
Съдебни процеси срещу увеличаване на минималната заплата
НЕ Е нужно да се уточнява, че адвокатският състав на тези съдилища не се отчита пред никакви гласоподаватели. Те могат спокойно да се превърнат от съдии в защитници на могъщите си клиенти [5]. Юристите по международни инвестиции са в съвсем ограничен състав – петнадесет от тях си разпределят 55% от делата, разглеждани досега. Техните решения, разбира се, не подлежат на обжалване.
„Правата“, които те са призвани да защитават, са формулирани по твърде приблизителен начин и тълкуването им рядко съответства на интересите на мнозинството. Това се отнася например до правото на инвеститора да се възползва от уредбата, съответстваща на „предвижданията му“. Оттук следва, че правителството се лишава от възможността да промени политиката си, след като инвестицията е извършена. Що се отнася до правото на компенсация при „непряка експроприация“, държавната власт е длъжна да плати, в случай че законодателството ѝ води до намаляване стойността на дадена инвестиция. Включително когато това законодателство се прилага за местни фирми. Трибуналите признават също правото на капитала да придобива все повече земи, природни ресурси, оборудване, заводи и т.н. Никаква реципрочност от страна на мултинационалните компании – те нямат никакво задължение към държавите и могат да завеждат искове когато им е угодно.
Някои инвеститори имат твърде разтеглива концепция за неотменните си права. Напоследък станахме свидетели как европейски компании завеждат дела срещу увеличението на минималната заплата в Египет или ограниченията за токсичните емисии в Перу. В последния случай споразумението за свободна търговия между САЩ и Перу защити правото на американската компания „Ренко“ [6] да замърсява околната среда. Друг пример – цигареният гигант „Филип Морис“, притеснен от ограничаващите тютюнопушенето закони в Уругвай и Австралия, предяви иск срещу двете държави пред специален трибунал. Американската фармацевтична компания „Ели Лили“ има намерение да съди Канада за това, че е въвела система от патенти, която прави някои медикаменти по-достъпни. Шведският доставчик на електричество „Ватенфол“ претендира за няколко милиарда евро от Германия във връзка с нейния „енергиен завой“, който въвежда по-строг контрол върху централите, работещи с въглища, и обещава страната да се откаже от ядрената енергетика.
Няма ограничения за глобите, които тези съдилища могат да наложат на една държава в полза на дадена мултинационална компания. Преди една година Еквадор бе осъден да заплати на една петролна компания рекордната сума от 2 милиарда евро [7]. Дори когато спечелят делото, правителствата са длъжни да покрият съдебните разноски и различните комисионни – средно по 8 милиона долара на дело, похарчени за сметка на данъкоплатците. Ето защо държавите често предпочитат да преговарят с ищеца, вместо да се защитават пред съда. Така например канадската държава не отиде на съд, като набързо анулира забраната на токсично вещество, използвано от петролната индустрия.
Броят на съдебните дела обаче не престава да расте. Според Конференцията на ООН за търговия и развитие (UNCTAD) броят на делата, заведени пред специалните трибунали, е нараснал десетократно от 2000 г. Системата за търговски арбитраж бе създадена още през 50-те години на XX век, но никога не е правила толкова големи услуги на частните интереси както през 2012 г. – рекордна година по броя на заведените дела. Този бум създаде процъфтяващ бизнес за финансови консултанти и адвокати по търговски дела.
Проектът за голям американо-европейски пазар се направлява от години от Трансатлантическия икономически диалог (Trans-Atlantic Business Dialogue). Това лоби, по-познато днес като Трансатлантически бизнес съвет (Atlantic Business Council – TABC), бе създадено през 1995 г. под патронажа на Европейската комисия и Министерството на търговията на САЩ. То е обединение на богати предприемачи и се застъпва за конструктивен „диалог“ между икономическите елити на двата континента, вашингтонската администрация и брюкселските комисари. TABC е постоянен форум, който дава възможност на мултинационалните компании да координират атаките си срещу политиката в полза на обществото. Където такава все още съществува от двете страни на Атлантика.
Публично афишираната му цел е да премахне това, което нарича „търговски дразнители“ (trade irritants), т.е. и на двата континента да се оперира по едни и същи правила, без намеса на публичната власт. „Регулаторна конвергенция“ и „взаимно признаване“ са част от лозунгите, които издига, за да подтикне правителствата да разрешат стоки и услуги, несъответстващи на местните закони.
„Неоправданата“ забрана на свинското с рактопамин
АКТИВИСТИТЕ на трансатлантическия пазар не се задоволяват с това да проповядват смекчаване на съществуващите закони. Те направо претендират да ги пренапишат. Така например Американската търговска камара и „Бизнес Европа“ – двете най-големи предприемачески организации на планетата, призоваха преговарящите по TTIP да съберат около една маса представители на най-големите акционери и политически ръководители, които „да напишат съвместно регулиращите текстове“. Идеята е тези текстове да имат силата на закон в САЩ и Европейския съюз. Човек може да се запита дали присъствието на политици в тази ковачница на търговски правила е наистина наложително…
Мултинационалните компании проявяват забележителна откровеност, когато излагат намеренията си. Това личи например по въпроса за ГМО. В САЩ половината от щатите възнамеряват да въведат задължението върху хранителните продукти да се отбелязва присъствието на генномодифицирани организми – мярка, желана от 80% от потребителите в страната. Индустриалците от хранително-вкусовата промишленост и в САЩ, и в Европа обаче настояват за забрана на подобни етикети. Националното сдружение на сладкарите го казва без увъртане: „Американската промишленост желае TTIP да постигне напредък по въпроса, като премахне етикетите „ГМО“ и нормите за проследимост.“ Влиятелната Организация на биотехнологичната промишленост, в която членува гигантът „Монсанто“, се възмущава, че продукти с ГМО, продавани в САЩ, не се допускат до европейския пазар. Тя желае „пропастта между дерегулацията на новите биотехнологични продукти в САЩ и вносът им в Европа“ бързо да бъде запълнена [8]. „Монсанто“ и приятелите му не крият надеждата си, че зоната за трансатлантически свободен обмен ще успее най-сетне да наложи на европейците техния „изобилен каталог от продукти с ГМО (...) да бъде приет и използван“ [9].
Не по-малко енергична е офанзивата на фронта на личния живот. Коалицията за дигитална търговия, която обединява индустриалците от Мрежата и високите технологии, натиска преговарящите по TTIP да вдигнат преградите, пречещи на потоците от лични данни да текат свободно от Европа към САЩ. „Настоящото мнение на Съюза, че САЩ не осигуряват „адекватна“ закрила на личния живот, е неразумно“, твърдят нетърпеливите лобисти. Подобна позиция е смешна на фона на разкритията на Едуард Сноудън относно системата за шпионаж на Агенцията за национална сигурност (NSA). Но тя все пак е по-умерена в сравнение с декларацията на Американския съвет за международен бизнес – обединение на дружества, които по примера на „Verizon“ обилно са захранвали NSA с лични данни: „Споразумението би трябвало добре да очертае изключенията, като сигурността и личния живот, за да гарантира, че те няма да представляват прикрити препятствия пред търговията.“
На прицел са също нормите за качество на хранителните продукти. Американската месодобивна промишленост настоява за отмяна на европейската регулация, забраняваща продажбата на пилешко месо, дезинфектирано с хлорни продукти. В челните редици на тази битка е компанията „Yum!“ – собственик на веригата за бързо хранене „Кентъки Фрайд Чикън“, която може да разчита на ударната мощ на предприемаческите организации. „Европейският съюз разрешава за обработка на месото да се използват единствено вода и водна пара“, протестира Северноамериканското сдружение на производителите на месо. Друга група за натиск – Американският институт за месото, изказва съжаления за „неоправданата забрана [от страна на Брюксел] на месо, съдържащо бета-агонисти като рактопамин хлорхидрат“.
Рактопамин е медикамент, използван за натрупване на месо без сланина при свинете и говедата. Поради риск за здравето на животните и консуматорите, той е забранен в 160 държави, сред които страните членки на ЕС, Русия и Китай. Според американските производители на свинско месо тази защитна мярка е нарушение на свободната конкуренция и трябва спешно да се премахне от TTIP.
„Американските производители на свинско няма да приемат друг резултат, освен вдигането на европейската забрана на рактопамина“, заплашва Националният съвет на производителите на свинско месо. През това време, от другата страна на Атлантика, индустриалците, обединени в „Бизнес Европа“, разобличават „бариерите, които пречат на европейския износ към САЩ, като американския закон за безопасност на храните“. От 2011 г. този закон разрешава на контролните органи да изтеглят от пазара заразени вносни продукти. Преговарящите по TTIP са призовани да отстранят и това препятствие.
Същото важи за газовете с парников ефект. Организацията „Въздушни линии за Америка“ (A4A) – водещо обединение на американските въздушни превозвачи, е съставила списък на „ненужните регламенти, които нанасят значителни щети на индустрията“ им и които TTIP, естествено, трябва да премахне от картата. На първо място в списъка фигурира европейската система за обмен на квоти емисии, която задължава въздухоплавателните компании да плащат за замърсяването с въглерод. Брюксел временно замрази тази програма. A4A изисква окончателното ѝ премахване в името на „прогреса“.
Най-мощният кръстоносен поход обаче се разгръща във финансовия сектор. Пет години след като избухна кризата с високорисковите ипотечни кредити (събпрайм), американските и европейските преговарящи стигнаха до общия извод, че регулацията на финансовия сектор вече трябва да остане в миналото. Рамката, която те искат да поставят, предвижда да се премахнат всякакви предпазни мерки пред рисковите вложения и да се попречи на правителствата да контролират обема, естеството или произхода на финансовите продукти на пазара. С други дума, намерението е чисто и просто думата „регулация“ да изчезне.
Откъде произлиза това екстравагантно завръщане към отминалите времена на тачъризма? То съответства в частност на желанието на Сдружението на германските банки, което не пропуска да изрази „безпокойството“ си от реформата на „Уолстрийт“ след кризата през 2008 г., макар че тя всъщност беше доста плаха. Един от най-инициативните му членове по тази тема е „Дойче банк“, независимо че през 2009 г. тя получи стотици милиарди долари от Федералния резерв на САЩ в замяна на акции, които съдържаха ипотечни облигации [10]. Германският мастодонт иска да сложи край на регламента „Волкер“, главна опора на реформата на „Уолстрийт“, която според него „представлява голяма тежест за неамериканските банки“. „Insurance Europe“ – федерацията на европейските застрахователни дружества, желае от своя страна TTIP да „премахне“ допълнителните гаранции, които възпират сектора да се впусне във високорискови вложения.
Що се отнася до Европейския форум на услугите – организация на собствениците на предприятия, в която членува „Дойче банк“, той се подвизава в кулисите на трансатлантическите преговори и настоява американските контролни органи да престанат да си пъхат носа в делата на големите чуждестранни банки на тяхна територия. От американска страна пък се надяват TTIP да предотврати веднъж завинаги европейския проект за такса върху финансовите транзакции. Това изглежда вече е постигнато, тъй като Европейската комисия сама прецени, че тази такса не съответства на правилата на СТО [11]. Доколкото трансатлантическата зона за свободна търговия обещава да въведе система, още по-либерална от тази на СТО, а Международният валутен фонд постоянно се противопоставя на всякаква форма на контрол над движението на капитали, скромната „такса Тобин“ не тревожи много САЩ.
Но сирените на дерегулацията не примамват само финансовите среди. TTIP има намерение да включи в конкуренцията всички „невидими“ сектори от общ интерес. Държавите, които подпишат документа, ще бъдат задължени не само да подчинят обществените услуги на търговската логика, но и да се откажат от всякакъв контрол върху чуждестранните доставчици на услуги на техните пазари. Пространството за политическо маневриране в областта на здравеопазването, енергетиката, образованието, водоснабдяването и транспорта ще се свие като шагренова кожа. Търговската треска не щади дори имиграционната политика, тъй като привържениците на TTIP си присвояват компетенцията да изработят обща гранична политика – вероятно за да улесняват влизането на онези, които разполагат със стоки или услуги за продан, за сметка на другите.
През последните няколко месеца ритъмът на преговорите се ускори. Във Вашингтон имат всички основания да вярват, че европейските ръководители са готови на всичко, за да съживят икономическия растеж, дори да се откажат от обществения договор. Аргументът на привържениците на TTIP, че дерегулираният свободен обмен ще улесни търговията и ще позволи да се създадат работни места, вероятно натежава повече, отколкото опасенията от социален трус. При това съществуващите все още митнически бариери между Европа и САЩ вече са „достатъчно ниски“, както признава американският представител по търговските въпроси [12]. Ковачите на TTIP сами признават, че първата им цел не е да облекчат митническите ограничения, които и без това са несъществени, а „да се премахнат, ограничат или предотвратят излишни национални политики“ [13]. Под „излишни“ се разбира всичко, което забавя потока на стоките, а именно финансовите регулации, борбата срещу климатичното затопляне или упражняването на демокрацията.
Малобройните анализи на значението на TTIP не се разпростират върху социалните и икономическите последици. Често цитираният доклад на Европейския център за международна политическа икономика твърди с категоричността на един Нострадамус, дипломиран в търговски факултет, че TTIP ще осигури на населението на трансатлантическия пазар допълнително богатство от 3 цента дневно на глава от населението… след 2029 г. [14].
Въпреки оптимистичния си тон, същото проучване изчислява, че брутният вътрешен продукт в Европа и САЩ ще се увеличи само с 0,06% след влизането в сила на TTIP. Но дори това твърдение е твърде нереалистично, доколкото авторите му се основават на постулата, че свободната търговия „динамизира“ икономическия растеж – теория, която фактите редовно опровергават. Всъщност подобно безкрайно малко увеличение е неизмеримо. За сравнение, петата версия на iPhone на „Епъл“ предизвика в САЩ осем пъти по-голямо увеличение на БВП.
Почти всички изследвания по TTIP са финансирани от институции, застъпващи се за свободната търговия, или от предприемачески организации. Поради това те не отчитат социалната цена на споразумението, нито преките му жертви, които биха могли да достигнат стотици милиони хора. Но картите още не са раздадени. Както показаха премеждията около МСИ, Зоната за свободна търговия в двете Америки и някои кръгове от преговори в СТО, използването на „търговията“ като троянски кон за разбиване на социалната закрила и овластяване на хунтата на търговските посредници бе неколкократно предотвратявано в миналото. Нищо не предвещава, че този път ще постигне успех.
LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Станимир Делчев
Бележки под линия
[1] Вж. „Le nouveau manifeste du capitalisme mondial“ (Новият манифест на световния капитализъм), Le Monde diplomatique, февруари 1998.
[2] „Some secrecy needed in trade talks: Ron Kirk“ (При търговските преговори се изисква известна секретност: Рон Кирк), Ройтерс, 13 май 2012.
[3] „Elizabeth Warren opposing Obama trade Nominee Michael Froman“ (Елизабет Уорън се противопоставя на Майкъл Фроман, номиниран от Обама за представител по търговските въпроси), 19 юни 2013, Huffingtonpost.com.
[4] „Table of foreign investor-state cases and claims under NAFTA and other US “trade“ deals“ (Списък на делата и исковете, противопоставящи чуждестранни инвеститори и държавата по силата на НАФТА и други „търговски“ споразумения), Public Citizen, Вашингтон, август 2013.
[5] Andrew Martin, „Treaty disputes roiled by bias charges“ (Съдебни спорове по даден договор, помрачени от пристрастни обвинения), 10 юли 2013, Bloomberg.com.
[6] „Renco uses US-Peru FTA to evade justice for La Oroya pollution“ („Ренко“ използва споразумението за свободна търговия между САЩ и Перу, за да избегне съдебно преследване за замърсяването в Ла Ороя), Public Citizen, 28 ноември 2012.
[7] „Ecuador to fight oil dispute fine“ (Еквадор ще оспорва глоба, наложена при петролен спор), агенция „Франс прес“, 13 октомври 2012.
[8] Коментари по споразумението за трансатлантическо партньорство, документ на BIO, Вашингтон, май 2013.
[9] „EU-US high level working group on jobs and growth. Response to consultation by EuropaBio and BIO“ (Работна група на високо равнище с участието на Европейския съюз и САЩ по въпросите на заетостта и растежа. Отговор на консултация от страна на „EuropaBio“ и BIO), http://ec.europa.eu.
[10] Shahien Nasiripour, „Fed opens books, revealing European megabanks were biggest beneficiaries“ (Федералният резерв отваря книгите и разкрива, че големи европейски банки са били едни от най-големите бенефициенти), 10 януари 2012, HuffingtonPost.com.
[11] „Europe admits speculation taxes a WTO Problem“ (Европа прие¬ма, че правилата на СТО възпрепятстват въвеждането на такса върху спекулата), Public Citizen, 30 април 2010.
[12] Писмо на Деметриос Марантис, американски представител по търговските въпроси, до Джон Бьохнер, говорител на републиканците в Камарата на представителите, Вашингтон, 20 март 2013, http://ec.europa.eu.
[13] „Final report. High level working group on jobs and growth“ (Заключителен доклад. Работна група на високо равнище по въпросите на заетостта и растежа), 11 февруари 2013, http://ec.europa.eu.
[14] „TAFTA’s trade benefit: a candy bar“ (Печалбата от Трансатлантическата зона за свободна търговия ще се равнява на една вафла), Public Citizen, 11 юли 2013.
* * *
Лори Уолък e директорка на „Public Citizen’s Global Trade Watch“, Вашингтон
Този материал е взет от вестник „Култура”
